Малка сметка със Суидин Хол

VI

На другия ден Грийф намери нови основания за подозренията си. Той рано слезе на брега и тръгна да се поразходи през островчето до бараките, където живееха ловците на бисери. Те тъкмо се качваха в лодките, когато стигна дотам, и му направи впечатление, че за туземци те се държаха повече като каторжници. Тримата бели бяха там и Грийф забеляза, че и тримата носеха пушки. Хол го поздрави доста приветливо, обаче Горман и Уотсън грубо изсумтяха по едно „добро утро“ с навъсени лица.

След миг един канака, както се навеждаше да нагласи греблото си, загледа Грийф бавно и предпазливо му намигна. Лицето му се видя познато, един от хилядите туземни моряци и ловци на бисери, които беше срещал при скитанията си из островите.

— Не им казвай кой съм — обади се Грийф на таитянски. — Служил ли си на мой кораб?

Канаката кимна и устата му се отвори, но преди да

успее да проговори, Уотсън, който вече беше на кърмата, го пресече със свирепо „Да мълчиш!“.

— Моля да ме извините — промълви Грийф. — о Не биваше да си го позволявам.

— Няма нищо — намеси се Хол. — Бедата е там,

че те прекалено много приказват и не вършат достатъчно работа. Трябва да ги държим строго, иначе няма да вадят и толкова миди, че да си платят храната.

Грийф съчувствено се съгласи:

— Познавам ги. И в моя екипаж са все канаки… мързеливи свини. Човек трябва да ги стяга като негри, че и за половин ден работа не свършват.

— Какво му разправяхте на него? — изтърси безочливо Горман.

— Питах го как са мидите и от каква дълбочина ги вадят.

— Мидите са много — отговори на въпроса му Хол. — Сега работим на около десет клафтера. Ей там, няма и стотина ярда оттука. Искате ли да дойдете с нас?

Грийф прекара половин ден с лодките и яде в бунгалото. Подир пладне не прави нищо особено подремна в голямата всекидневна, почете и побъбра половин час с госпожа Хол. След вечеря игра билярд с мъжа й. Не беше имал случай досега да се срещне със Суидин Хол, но славата му като майстор на билярда се носеше по пристанищата от Левука до Хонолулу. Ала човекът, с когото Грийф игра тази вечер, се оказа съвсем посредствен играч. Жена му прояви по-голямо майсторство с щеката.

Когато се върна на борда на „Чичо Тоби“, Грийф изрита от леглото ДжакиДжаки. Описа му къде се намират бараките и го изпрати да преплува тихичко до острова и да поговори с канаките. След два часа ДжакиДжаки се върна. Изправи се мокър пред Грийф и поклати глава.

— Много чуден нещо — докладва той. — Един бял човек там цяло време. Той има голям пушка. Той лежи във вода и пази. Може беше дванайсет часа, друг бял човек дойде и вземе пушка. Първи бял човек легне спи. Другия сега там с пушка. Не добре. Мой не може приказва с капака. Мой се върне.

— Дявол да го вземе! — сподели Грийф със Сноу, след като ДжакиДжаки пак си легна. — На мен ми мирише на нещо повече от седеф. Тия тримата стоят на пост да пазят туземците си. Тоя човек е толкова Суидин Хол, колкото и аз.

На Сноу му хрумна нещо и той подсвирна.

— Сетих се! — възкликна той.

— А аз ще ви кажа какво сте се сетили — отвърна му Грийф. — Вие мислите, че „Емили Л.“ е била тяхна яхта.

— Точно така. Те вадят и чистят мидите, докато тя им докара още ловци или провизии, или и двете.

— И аз съм съгласен с вас. — Грийф погледна корабния часовник и се накани да отиде да спи. — Той е моряк. И тримата са моряци. Но не са от островите. Те са нови в тия води.

Сноу пак свирна:

— А „Емили Л.“ е загинала с целия си екипаж. Ние го знаем. Те са вързани тука, докато дойде Суидин Хол. Тогава той ще ги хване с всичките бисери и седеф.

— Или те ще завземат шхуната му.

— Дано! — отмъстително промърмори Сноу. — Бих искал да съм на тяхното място. Щях да си уредя сметката за тия шейсет хиляди.