Малкият принц

XXVI

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

След кратко мълчание малкият принц продължи:

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди. Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

— Отде знаеш?

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

Той не отговори на въпроса ми, но добави;

— И аз също тъй днес се връщам в къщи. — Сетне каза тъжно:

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено.

Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

И се усмихна тъжно.

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

— Мило мое, тебе те беше страх…

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

— Довечера много повече ще ме е страх…

Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.

— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още… Но той ми каза:

— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…

— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…

Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:

— Същественото не се вижда с очи…

— Разбира се…

— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.

— Разбира се…

— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.

— Разбира се…

— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…

Той пак се засмя.

— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!

— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…

— Какво искаш да кажеш?

— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…

— Какво искаш да кажеш?

— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

И той пак се засмя.

— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно… И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…

И пак се разсмя.

— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…

И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.

— Тая нощ… виж какво… недей дохожда.

— Аз няма да се отделя от тебе.

— Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли… ще изглеждам — като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.

— Аз няма да се отделя от тебе. Но той беше угрижен.

— Казвам ти го… заради змията. Не бива да те ухапе… Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така — за удоволствие…

— Аз няма да се отделя от тебе. Но той се успокои.

— Но те пък имат отрова само за едно ухапване…

Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо. Той ми каза само:

— А, ти си бил тука…

И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.

— Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…..

Аз мълчах.

— Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.

Аз мълчах.

— Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…

Аз мълчах.

Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:

— Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък… Всички звезди ще ми дават вода — да пия…

Аз мълчах.

— То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори…

Сега и той млъкна, защото плачеше…

— Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка… И седна, защото го бе страх.

След това каза:

— Знаеш ли… моето цветче… аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят…

Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:

— Ето… Това е всичко…

Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.

Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му — и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.