Малкият принц

VII

На петия ден, все благодарение на овцата, узнах тайната в живота на малкия принц. Внезапно, без предговор, като резултат от дълго и мълчаливо обмисляна проблема, той ме попита:

— Щом овцата яде храсти, тя ще яде също така и цветя?

— Овцата яде всичко, каквото намери.

— Дори и цветя, които имат бодли?

— Да. Дори и цветя, които имат бодли.

— Че тогава за какво служат бодлите?

Аз не знаех това. Мъчех се тогава да отвъртя един прекалено стегнат болт на моя мотор. Бях много угрижен, защото повредата изглеждаше много сериозна, а водата за пиене се свършваше и ме караше да се страхувам от най-лошото.

— За какво служат бодлите?

Щом веднъж зададеше някой въпрос, малкият принц никога не спираше да го повтаря. Аз бях раздразнен от болта на моя мотор и отговорих, каквото ми хрумна:

— Бодлите не служат за нищо, цветята показват с тях само лошотията си!

— О!

След като помълча, той ми отвърна като оскърбен:

— Не ти вярвам! Цветята са слаби. Те са просто сърдечни. И правят, каквото могат, за да се пазят. Те мислят, че са страшни с бодлите си.

Аз не отговорих. В тоя миг си мислех: „Ако тоя болт все още не се отвърта, с един удар на чука ще го избия“. Малкият принц отново наруши моите размисли:

— И ти смяташ, че цветята…

— Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти, каквото ми хрумна. Аз съм зает със сериозни работи!

Той ме изгледа смаян:

— Със сериозни работи!

Аз бях пред него с чук в ръка, с черни от машинното масло пръсти, наведен над някакъв предмет, който му се струваше много грозен.

— Ти говориш като възрастните!

Аз се засрамих малко. Но той безмилостно прибави:

— Ти всичко объркваш… ти всичко смесваш!

Той беше наистина много ядосан. Той разтърсваше своите съвсем златни коси и вятърът ги развяваше:

— Знам една планета, дето има един синкавочервен господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал някоя звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил нищо друго освен сметки. И цял ден повтаря като тебе: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“ — и това го кара да се надува от гордост. Но той не е човек, той е гъба!

— Какво?

— Гъба!

Сега малкият принц бе побледнял целият от гняв.

— От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не било сериозно да искаш да проумееш защо цветята се мъчат да произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не била важна тая война между овцете и цветята? Това не било по-сериозно и по-важно от сметките на някой дебел червен господин? И ако аз зная едно-единствено цвете в света, което не съществува нийде другаде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин ей така, без да разбира какво върши, да го унищожи из един път — това не било важно!

Той се зачерви и сетне продължи:

— Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?

Той не можа да каже нищо повече. Избухна внезапно в ридания. Беше мръкнало. Аз оставих инструментите си. Не исках да зная вече за чука, за болта, за жаждата и за смъртта. Върху една звезда, върху една планета, моята планета, Земята, имаше един малък принц, когото трябваше да утеша. Аз го взех в прегръдките си. Залюлях го приспивно, казах му: „Цветето, което обичаш, не го заплашва опасност… Аз ще нарисувам намордник на твоята овца… Ще нарисувам броня за твоето цвете… Ще…“ Не знаех какво още да му кажа. Чувствувах се съвсем несръчен. Не знаех как да стигна до него, как да му стана близък… Толкова е загадъчна страната на сълзите…