Малкият принц

II

Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се случи едно принудително кацване в Сахарската пустиня. Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвях се да извърша сам една трудна поправка. За мене това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

И така, първата вечер заспах върху пясъка, далеч на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец върху сал сред океана. Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди. То каза:

— Моля… нарисувай ми една овца!

— Какво?

— Нарисувай ми една овца…

Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене. Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам. Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.

Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх. То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:

— А… какво правиш ти тук?

И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:

— Моля, нарисувай ми една овца…

Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка. Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:

— Нищо. Нарисувай ми една овца.

Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.

И аз нарисувах.

То погледна внимателно и рече:

— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга. Аз нарисувах друга.

Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:

— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…

Отново поправих рисунката си, но както предишните, той не прие и тая:

— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.

И отсякох:

— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре. И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:

— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?

— Защо?

— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…

— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.

Той наведе глава над рисунката.

— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…

Ето тъй се запознах с малкия принц.