Мансардата на бляновете

Първа глава

Майският вятър полъхваше над цъфналите градини. Кичурите люляк, надвесени над старата стена, разнасяха тежък, сладък аромат. Художникът Фриц Шрам бавно вървеше по старите улици на малкия град. Понякога той се спираше и се възхищаваше на старинния изглед на къщите или на островърхите издатини, възвисени към вечерното небе и привличащи вниманието и погледа на художника.

Ръката му съзнателно отваряше албума и с бързи щрихи той успяваше да нанесе на листа наброска. Като се спря при малката полуразрушена вратичка, поиска да я нарисува, но погледна часовника си, усмихна се и засили ход.

Скоро обаче отново забави крачките си, като се възхищаваше от всичко наоколо и помисли: Нека почака, вечерта е тъй красива…

Той забелязваше любовни двойки да потъват във вечерния полумрак. На всички лица падаше отблясъкът на умиращата вечер, като заглаждаше бръчките, следите от немотията, работата и тежкия живот. Мъката и болезненото ставаше сън — благостната вечер простираше длани над всекидневната сивота и нашепваше: Погледни пролетта, погледни пролетта!

И майският вятър, потрепвайки листата, шепнеше: „Остави мислите, не се измъчвай, светът е тъй красив… красив…“. И влюбените по-нежно се прегръщаха и по-нежно се заглеждаха в очите си.

Планинският ветрец донесе неизразимата жажда за любов. Люлякът разнасяше същия любовен копнеж.

Фриц Шрам мечтателно погледна бързокрилите ластовички, които се виеха чудновато по небето.

— Лу — каза той и дълбока въздишка се откърти от гърдите му. Потъна в спомени и вървеше, без да забелязва пролетта, като се насочи към усамотената къщичка, разположена в края на алеята от кестени.

Стъмни се. Сини сенки паднаха по земята. Фриц се спря. Отнякъде долиташе музика.

Той се заслуша. Лееха се сребристите струи на рояла и над тях се носеше нежен сладък глас. Вятърът разнасяше тази музика и тя звучеше над градината. Сега успя да долови и думите на песента.

Сърцето му затуптя.

Той чу песента, която неведнъж беше чувал до днес. Пред него възкръснаха спомените на миналото — любимият, едва сподавен глас продължаваше да се носи из бистрия въздух.

Развълнуван, се запъти по посоката, откъдето долиташе песента.

Да, това беше песента, която тя тъй често му пееше. Тя… Далечната… Мъртвата… Лу…

Във вечерния въздух гласът звучеше в страстна истома:

Песента развълнува Фриц и дълбоко трогнат, той тръгна по пътечката към стълбата. Пред вратата на стаята, от която долиташе музиката, се спря: пред очите му се показа картина, пълна с очарователна прелест.

Полумрак обвиваше тъмносинята стая. На рояла горяха две свещи. Тяхната светлина падаше върху белите клавиши, които блестяха в полумрака. Тази светлина изпълваше стаята с блатисти отражения и меко очертаваше нежния профил на момичето, което седеше пред рояла. Сякаш приказно сияние обгръщаше лицето му.

Ръцете й спокойно почиваха на клавишите. В сините й като море очи трептеше тъга и печална мека гънка беше легнала край устните й.

— Най-после, господин Шрам — каза тя и гласът й прозвуча приветливо, — ние вече бяхме престанали да се надяваме, че ще дойдете.

— Скарайте ми се, госпожо — каза Фриц, навеждайки се над ръката й, — вечерта, тази чудна вечер е виновна за всичко. Но…

И той погледна към стаята, където беше девойката.

— Да, ние имаме нова гостенка. Моята племенница се върна от пансиона. А сега да вървим: госпожата на търговския съветник Фридхайм загуби търпение. Но вие сам ще видите…

— Да, да. — И Фриц размени с домакинята многозначителна усмивка. Вратата се отвори, в стаята стоеше една пълна дама, която се обърна към Фриц.

— Но той все пак дойде, нашият маестро — извика тя, стискайки ръката му, — наистина това е неделикатно, неделикатно — добави тя, разглеждайки го с лорнета си, — да изоставиш приятелите си на произвола на съдбата. Чакаме, горим от нетърпение да чуем нещо за благословената Италия. Та нали вие ни обещахте.

— Вие сте права, госпожо — усмихна се Фриц, — но мен ме задържаха няколко интересни рисунки. Затова пък ги донесох тук със себе си.

И като взе рисунките, тя избърза в съседната стая. Фриц и домакинята я последваха.

— Винаги пълна с ентусиазъм — забеляза Фриц — и сякаш й е съвсем безразлично дали има работа с импресионизъм, експресионизъм, музика, литература, живопис — стига само да бъде изкуство.

— А още по-голям възторг тя пилее пред хората на изкуството — забеляза домакинята. — Сега се увлича от един млад поет. Вие сигурно го знаете — говоря за младия Волфрам…

— Искате да кажете за юношата с червената връзка и свободните стихове?

— Не критикувайте. Младежта всякога е склонна към оригиналничене. Някои от тях не могат да изразят своя свободолюбив дух освен с помощта на червената връзка.

— Аз вчера си помислих същото, когато видях обущаря Мюлер. Има пет деца и много енергична жена. Той е добър гражданин и гласува за консерваторите. Случайно съзрях у него няколко книги от Маркс и Ласал и ми каза, че ги е чел през младите си години. Кой знае какво е мечтал през младежките си години! Но животът и наследената от прадедите добродетелна скромност са взели своето, заставили са го да стане съвсем друг и да забрави за онова, за което е мечтал на младини. И той е доволен от участта си. Толкова много хора въплъщават най-смелите си мечти и най-великите си замисли в червената връзка, която носят в неделя. В края на краищата нима ние се отличаваме много от тях? Какво ни остава?… И нима не виждаме вече, че ни остава още много, много по-малко от червената връзка? Всичките ни спомени се свеждат към… Към избелелите фотографии… избелели и в нашата памет, докато най-сетне сами престанем да мислим за тях.

— За това не трябва и да се мисли — каза домакинята тихо и прибави: — Не мислете за това през месец май, през майската вечер…

— Именно тази вечер ме наведе към тези мисли. Нима не е странно, че понякога приятното и радостното в тях предизвиква мрачни мисли? Но имаше и още нещо, което предизвика в мене това минорно настроение…

От гостната долетя гърлестият глас на госпожа съветничката.

— Но къде пропадна той?

— А това е настроение в до мажор — усмихна се домакинята и влезе с Фриц в гостната.

— Най-после! — извика съветничката. — Можех да се сетя, че зад това желание да се уедините в другата стая се крие нещо недобро.

— При моите побелели коси — каза домакинята и си показа косите.

— Ние сме твърде стари, за да могат да ни подозират в подобно нещо — каза Фриц.

— Това е интересно! — извика високо госпожа съветничката. — Вие — стари на тридесет и осем години!

— Болестта състарява.

— Ах, това само лекарите го казват. Ако сърцето е младо, то и целият човек е млад. А сега елате, по мое настояване ви оставиха чаша чай.

И въпреки протестите на Фриц, тя му поднесе пълна чинийка със сладки. Фриц взе една и се огледа наоколо. Нещо му липсваше.

Вратата на съседната стая се отвори и заедно с девойката нахлу аромат на люляк.

Домакинята с нежно майчинско движение я прегърна.

— Ти се беше замечтала, Елсбет? Господин Шрам все пак дойде…

Фриц стана и възторжено се залюбува на стройната фигура на момичето.

— Моята племенница Елсбет Хайндорф… господин Шрам, нашият мил приятел — представи ги домакинята.

Две сини очи погледнаха Фриц и една малка ръка се докосна до неговата.

— Закъснях — каза Фриц.

— Аз ви разбирам. При такова чудесно време човек не чувства желание да бъде между хора.

— И все пак чувстваш тъга по тях.

— По-вярно тъга по човек, който всъщност не съществува. Може би по онова — човешкото, което е у хората…

— Може би по него, щом няма име…

— Нашите най-хубави стремежи всякога са лишени от име. Те с думи не могат да се изразят…

— И това е тъжно…

— Само в началото… После познаваш тази истина и свикваш с нея. Животът е чудо, но в него чудеса не стават!

— Понякога! — И очите на Елсбет пламнаха.

Фриц почувства, че нещо се плъзна в него при тези думи. Помисли си за своята младост — и той говореше някога така. И в него пламна едно горещо желание: никога да не се разделя с пламналата вяра, изразена в това младо създание.

— Вие вярвате ли в чудесата, госпожице?

— Да… да…

— Запазете в себе си тази вяра! Въпреки всичко! Независимо от всичко! Не желаете ли да седнете тука?

И той помести креслото. Тя се отпусна на него с леко движение.

— А вие не вярвате ли в чудеса, господин Шрам? — Фриц за миг мълчаливо я гледаше. После решително и твърдо каза:

— Да!

Госпожа Хайндорф повика слугата. Той внесе на подноса цигари, пури и ликьор.

— Можете да пушете, господин Шрам — каза тя.

— Пушенето е моя слабост — призна Фриц и посегна към цигарите.

— Дайте и на мен една цигара, Павел — каза госпожа съветничката.

— Пура — тихо прошепна Фриц на лакея.

Лакеят се усмихна и почтително подаде на съветничката кутията с черни хавански пури.

— Да не мислите да ми предложите лула? — възмутено забеляза тя, но долови смеха на Фриц, разбра кой е виновен за тази шега и го заплаши с пръст.

— Вие пушите ли? — обърна се Фриц към Елсбет.

— Не, и не обичам, когато жените пушат.

— Вие сте права. Не всички жени имат право да пушат. Ето вие например не би трябвало да пушите.

— Какво ви шепне той там? — извика търговската съветничка, подозирайки, че Фриц се готви да се пошегува с нея.

— Ние говорехме дали жената трябва да пуши…

— Трябва да се предполага, че не всички художници ще се съгласят с мнението ви по този въпрос…

— Не… но аз все пак разрешавам този въпрос от гледището на художника.

— По какъв начин?

— Всеки може да пуши различно.

— Пушейки, обвиваш околните със синя мъгла — каза домакинята.

Съветницата се разсмя.

— Затова мъжете пушат толкова много, нали, господин Шрам?

— Много вярно. Пушенето за мъжа е също такава потребност, както кокетството за жената.

— А вие предполагате, че ние не чувстваме прелестта на тютюна ли? Че сме лишени от възможността да се наслаждаваме от него?

— Не, вие можете да оцените тютюна по достойнство, но от всичко това жената може да се отучи в зависимост от това дали тя смята, че това й подхожда или не.

— В такъв случай на мен пушенето ми подхожда — усмихна се съветничката.

— Аз казах: „която смята“. Това още не значи, че това и в случая е така.

— О, маестро, вие говорите ужасни работи!

— Целият въпрос, дали жената има право да пуши се свежда до едно: има ли право да пуши оная жена, която кокетничи.

— Отлично — каза съветничката и се протегна. — Жената с лице на мадона не бива да пуши. Това е неестетично. Но демоническият тип жени могат да изглеждат много привлекателни с папироса в уста. Изобщо казано — брюнетките по-скоро могат да си позволят пушенето, отколкото синеоките блондинки. Собствено жената познава това инстинктивно. Затова на юг има много повече страстни пушачки, отколкото на север.

— Аз не пуша — каза Елсбет.

Отдалече през отворения прозорец долетя песен.

Разговорът мина на други теми. Фриц мечтателно се облегна на стола и впи поглед в разстилащия се пред него син дим.

Той мислеше за своята незавършена картина, която стоеше на триножника. Картината трябваше да се нарича „Избавление“ и представляваше човек, убит от съдбата, нежно милван по косите от притисналата се към него девойка.

За мъжа той беше намерил модел и сега очакваше, че ще му попадне подръка и момичето, което щеше да му позира за фигурата на девойката. Искаше да създаде нещо хубаво и светло, но образът още не беше определен. Тя трябваше да носи нещо в ръцете си: светлина, добро, радост. Той погледна Елсбет — тя можеше да бъде това тихо, съсредоточено в себе си същество, което носи радост. Нейният нежен профил на тъмния фон на гоблена приличаше на тиха приказка от Айхендорф.

Девойката едва беше навела главата си.

Фриц се сепна. Това именно той търсеше. Наведе се. Чертите, израза на лицето й — ето какво търсеше той. И реши да поговори за това с госпожа Хайндорф.

Отдал се на мечтите си, той не слушаше разговора. Младият поет, който досега съсредоточено мълча, заговори. Той говореше бързо и развълнувано. Размахваше ръцете си и наричаше Гьоте филистер, назовавайки житейската му мъдрост еснафско добродушие.

Фриц се усмихна. Вечно се повтарят тези гръмки думи, а животът все върви по своя път.

Младият поет се докосна до Айхендорф…

Айхендорф… Тази душезамайваща романтична сладникавост отживя века си.

И тогава Елсбет от дълбочината на креслото си каза:

— Аз обичам Айхендорф.

Смутен, юношата млъкна.

— Да — каза Елсбет, — той има повече душа от много съвременни автори. Чужд е на бръщолевенията. Обича гората и скиталчеството.

— Подкрепям ви — каза Фриц. — Аз също много го обичам. Неговите новели и стихове ще си останат вечно. Той е истински немец и в същото време не е едностранчив. Това рядко се среща в наше време. Колко често ми се е случвало да повтарям нощем:

— Италия — прошепна Елсбет.

— Тази тъга по Италия е жива у всеки немец — каза Фриц. — Ние всички сме я преживели. Нашите души са раздвоени — в тях гори тъгата по слънцето на Италия и тъгата по белия мрамор на Акропола. Така е било и с Хохенщауфен, загубил поради любовта си към Италия своето кралство; така е било и от Барбароса до Конрадин, завършил живота си в Италия, както и нашите поети, художници, Айхендорф, Швинд, Хайне, Мюлер, Гьоте, Миньон…

Елсбет, без фалшива свенливост, тръгна към рояла.

Фриц се облегна, заслуша се, продължавайки да се любува на нежните черти на лицето, озарено от тежкото злато на косите, залени с меката светлина на свещите.

В градините шумяха дърветата. И отново прозвуча над акомпанимента на рояла нежният женски глас.

После настъпи тишина. Бавно прозвуча последният акорд. Елсбет стана и се запъти към терасата.

Младият поет каза сурово:

— И все пак… това… е хубаво!

Мина още един миг и съветничката стана и започна да се сбогува. Но домакинята не искаше да пусне Фриц — та той беше дошъл тъй късно.

И той остана. Госпожа Хайндорф излезе в антрето да изпрати гостите.

Елсбет се върна в стаята. Фриц искаше да й благодари за пеенето, но забеляза, че тя плаче. Изплашен, той се докосна до ръката й.

— Нищо… — каза тя, — нищо… Аз сама не знам какво е това. Сърцето ми беше пълно и аз излязох на терасата. Долу чух момински смях и мъжки глас. И тогава ми се приплака. Но не говорете за това на леля. Ето, мина ми — всичко пак е наред…

— Вие можете да ми се доверите — каза Фриц.

— Аз чувствам това и ми е тъй добре край вас, макар толкова малко да ви познавам. Аз чувствам, че вие всякога ще ми помогнете, ако се нуждая от помощта ви.

— Повярвайте, това е действително така — каза Фриц. Той почувства леко вълнение. — Вие значително облекчихте с думите си моята молба. Аз работя сега една картина. Две фигури. Загубил надежда мъж, пребит от ударите на съдбата… Той е хванал с ръце главата си… И една девойка, нежно милваща косите му. Модел за мъжката фигура имам. Модела за девойката днес открих във вас. Ще ми разрешите ли да ви нарисувам?

— Вие много ли обичате идеята си? — попита девойката вместо отговор.

— Много. Но в тази картина има и друго съдържание. Тя трябва да олицетворява идеята за възхода на човека от Аз към Ти, отказ от егоизма, саможертва в името на околните. В името на младостта или в името на човечеството. И девойката трябва да изрази това решение, което дарява нему срещу отказа от удовлетворяване на личните си желания. Трагедията на твореца…

— Казват, че художниците обичат своите произведения, защото създаденото в картините е частица от тях.

— Да, така е.

Влезе госпожа Хайндорф.

— Мръкна се. Да запаля ли електричеството?

— Не — помоли Елсбет, — така е по-добре.

— Госпожо, аз искам да ви съобщя нещо. Вие помните колко се измъчих при търсенето на първия модел. И сега неочаквано намерих другия във вашата племенница. Ще ми разрешите ли да я рисувам?

— Да, разбира се, скъпи приятелю — отговори госпожа Хайндорф. — Аз много се радвам, че вашето желание тъй бързо се е осъществило.

— Бихте ли имали нещо против, ако започнем сеансите?

— Не, разбира се, но утре.

— Къде? Аз съм готов да идвам у вас, макар в ателието ми всичко да е подръка. Там и осветлението е по-хубаво.

Госпожа Хайндорф погледна Елсбет.

— Ти как мислиш, Елсбет?

Тя погледна леля си със сияещи очи.

— Разбирам — забеляза одобрително госпожа Хайндорф — какво ще предпочетеш. — И поглеждайки Фриц, сериозно добави: — Аз ви познавам и това е достатъчно! Защо да не идва племенницата ми в ателието ви? Ако искате, тя може още утре да дойде у вас. В колко часа?

— Благодаря ви, госпожо. — Фриц почтително й целуна ръката. — Ако нямате нищо против — в три часа.

— Съгласна ли си, Елсбет?

— Да… да — радостно потвърди Елсбет.

Госпожа Хайндорф се усмихна.

— Вечерта е чудна. Струва ми се, че е по-хубаво да излезем на терасата и по случай тъй щастливото разрешение на вашия проблем да изпием чаша бяло вино.

Тя позвъни и каза на лакея да изнесе на терасата плетените кресла, възглавниците и да запали цветните фенери.

При това съвсем се стъмни. Над цъфтящите вишни надвисна кръглата луна. Далеч, озарена от светлина, се виждаше гората. Тук-там трептяха първите звезди. Виното блестеше в кристалните чаши.

Госпожа Хайндорф вдигна чашата:

— За вашето щастливо откритие. За вашата картина и за изкуството!

Мелодично звъннаха кристалните чаши.

— За откритието — повтори Фриц и на един дъх пресуши чашата.

Настъпи мълчание. Всеки потъна в мислите си.

— Лу — неочаквано се откъсна от Фриц.

— Раната още ли не е заздравяла? — попита с шепот госпожа Хайндорф.

— Тя никога няма да зарасне — прошепна Фриц. И овладявайки се, добави: — Не искам да се оплаквам. Аз имах и щастие, животът ми не беше сън като на моя приятел Хорхмайер, отдавна почиващ в гроба.

— Разкажете ни.

— Той беше художник-декоратор. Изхитри се да отделя от своите печалби по няколко гроша за книги. През пролетните нощи постоянно четеше, знаеше Гьоте почти наизуст. Постепенно у него започна да се пробужда поетът. Пишеше през нощите стихове и драми. И твърдо вярваше в успеха си. Колко често говореше с възторг, че от хонорарите за своята пиеса ще отиде в Италия. Дори започна да изучава италиански език. Не му бе съдено да доживее до това: той не видя драмата си на сцената и не замина за Италия. Скоро умря от туберкулоза.

Фриц наведе очи.

— Един от мнозината непрактични немски глупци — би могло да се каже за него. Но за мен в това има скрито много по-голямо величие, отколкото да завоюваш света.

Фриц замълча и се загледа в тихата нощ. Отдалеч долиташе лекото шуртене на фонтана. Звездите сияеха на небето.

— Това е светът — каза Елсбет.

— Хубаво е лятото и летните нощи — добави госпожа Хайндорф.

— В нашите летни нощи се крие особено очарование — замислено заговори Фриц, — и изобщо в нашата родина. У никой народ няма такова силно влечение към далечното, такова силно желание да се види чуждото. Понякога това стига до робския стремеж да се подражава чуждоземното. И все едно е дали същинският немец Шмид се нарича в Америка Смит, дали говори английски и кръщава децата си Мак и Мод. Нека не обръща внимание на Германия! Аз казвам, че това е само външна промяна. Дайте възможност на този Смит да чуе коледните камбани, да види родното си село и въпреки английския език, въпреки Мак и Мод, той отново ще стане немеца Шмид, който въпреки деловата залисия и стремежа към долари, вярва в приказките и чудесата на живота. Тази вяра живее у всеки истински немец. Каквото и да стори, той не може да загуби своята вяра. И това е най-възхитителното, вечно младото в нашия народ. Аз не съм политик и плюя на всички политически течения. Аз съм човек и в това се заключават моите политически схващания. И при това съм и художник! И затова за мен тоя роден и неведнъж осмиван Михел е все още много висок и значителен в своя ореол на искреност и доверчивост в сравнение с хладните и унесени в работата си хора, за които животът е само аритметична задача. Светът е прекрасен, но най-прекрасен е у нас. Това е субективна преценка, но аз съм прав, също така както са прави англичаните, французите, испанците, твърдейки същото за своята страна. И може би доказвам, че съм най-прав! Когато под ослепително синьото небе на Рим се възхищавах на карарския мрамор, аз неочаквано почувствах непоносима мъка по родната лятна нощ. Почувствах такава силна тъга по родината, че веднага заминах. Бях трогнат до сълзи, когато отново видях пред себе си брезичка.

Той стана и възторжено вдигна чашата:

— И тази чаша посвещавам на родината, на нашата родина!

Летният вятър шумеше над терасата, ласкаво трептяха звездите и приветливо пръскаха светлина цветните фенерчета. Звъннаха чашите и Елсбет каза:

— За нашата мила, любима родина.

Като злато блестеше виното. Те пресушиха чашите си до дъно.