Мансардата на бляновете

Пета глава

От мансардата на бляновете полетяха пъстри листа хартия — това бяха писма, адресирани от Фриц до моминските стаи на Елсбет и Паула.

Фриц и Ернест канеха девойките да дойдат при тях вечерта.

В мансардата на бляновете всичко беше тържествено — тя тънеше в цветя, пред портрета бяха запалени две яркочервени свещи.

И отново изглеждаше, че очите на портрета оживяват, а устата се усмихва.

Елсбет имаше бяла бродирана дреха, а на главата — тънък златен обръч.

„Тя прилича на кралица“ — помисли Ернест, докато се занимаваше с чайника. Той беше облякъл една от светлите блузи на Фриц. Чайникът запя своята песен. Фриц украсяваше масата с цветя, а Ернест говореше:

— Най-напред ще бъде сервиран чай, нашият чай… Чаят, който е мислим само в мансардата на бляновете. Този, който мечтае за деликатеси — за омари, сардини — ще трябва да се откаже от своите мечти. Ние и двамата се придържаме към традицията и сме верни на националното блюдо на нашата мансарда, което беше ежедневно блюдо още в онези времена, когато гениалността на обитателите на мансардата, или макар поне гениалността на Фриц, не беше още призната от обществото. Това блюдо се състои от черен хляб с масло. Длъжен съм да призная, че маслото се появи само впоследствие като допълнение към блюдото заедно с нарастването на нашето благосъстояние. Отгоре на бутерброда се намазва сироп. Техниката на този процес е следната: спускате лъжичката в гъстата течност, обръщате я няколко пъти и след това я изваждате навън с рязко движение. После — при известно изкуство — вие можете да добиете инициалите на любимия човек. След това едно движение на ножа разпределя равномерно сиропа по целия бутерброд. По-нататък, тъй като е необходимо бутербродът да се държи в равновесие и да се следи сиропът да не потече и да не капе от хляба, всичко се превръща в едно хубаво упражнение за развиване на търпението и чувството на равновесие. Впоследствие аз ще напиша статия за възпитателните свойства на това ядене…

— Достатъчно — извика Паула, която не издържа и се разсмя звънливо. — Това е от горещината — той е получил слънчев удар.

Но Ернест не спираше.

— А сега е ред на чудесните кафяви и сини чашки на Фриц — всяка от тях е цяла поема. Казват, че дори във времена на най-остра нужда той не може да се раздели с тях, затова следва да се пие от тях с благоговение.

И те започнаха да ядат с апетит.

Вечерта се спускаше бавно.

— Вуйчо Фриц… колко е хубаво…

Здрачевините обвиха ателието. Леките сини завеси падаха по прозорците в меки гънки. По средата на стаята стоеше роялът. Върху него бе поставена голяма чаша с рози.

Фриц каза:

— Тази светлина ще ни бъде достатъчна. Аз поставих креслата така, че всеки да може да остане сам в полумрака. Ние, хората, сме своеобразни същества. Срамуваме се от нашите чувства дори тогава, когато се познаваме добре. Срамуваме се дори да споделяме най-обикновени чувства. Затова нека всеки остане сам със себе си — в полумрака не можем да виждаме лицата си.

При тези думи Ернест се упъти към едно от креслата. Останалите го последваха.

— Нека царува мълчание — каза Фриц. — Розите, свещите, вечерните здрачевини — всичко това е мълчание.

Пламъкът на свещите се полюляваше. Елсбет устреми погледа си към портрета на стената. Възцари тишина.

Ернест стана от мястото си и наля вино. Постави един от бокалите върху рояла до чашата с рози и го напълни до върха с вино.

Ръцете му трепереха.

— Деца — каза Фриц, като вдигна чашата си и млъкна, не можеше да продължи.

Те пресушиха безмълвно чашите си.

Ернест се упъти към рояла и докосна клавишите. Изтръгна се дива мелодия; пълнозвучни акорди изпълниха стаята, после замлъкнаха, преминаха в минор и музиката стана нежна и печална. Тоновете падаха, сякаш капки сребро, светеха като бисери и изпълваха черното кадифе на полумрака… Ернест се върна в своето кресло.

Елсбет с учудване слушаше музиката. Неизразимата сладост на мелодията я изпълни с необяснимо безпокойство.

— Аз намерих няколко стихотворения от времето на моите щастливи дни — каза Фриц. — Искам да ви ги прочета.

— А сега Елсбет трябва да ни изпее нещо — каза Фриц.

Ернест се вслуша. Фриц му беше казал, че тя пее. Неговото музикално ухо се почувства донякъде заинтригувано. Той я погледна безпокойно. Ще издържи ли тя на изпитанието?

— Не искаш ли, Ернест, ти да акомпанираш на Елсбет?

— На драго сърце.

Той отиде при Елсбет и я отведе до рояла. Вървейки, попита:

— Какво ще пеете?

— „Миньон“ — помоли Фриц.

Ернест се усмихна насмешливо.

— Добре, „Миньон“.

И той подаде на Елсбет нотите. Тя поклати глава.

Ах, тя го знае наизуст? Отлично. Ернест взе няколко акорда и засвири встъплението. След това прозвуча нежният, момински глас на Елсбет:

Ернест беше възхитен от леката напевност на нейния глас. Тя пееше леко и свободно. Колко прочувствено прозвуча думата „Натам!“…

Колко страстна тъга имаше в това!

Ернест погледна девойката и забрави, че той й акомпанира — дотолкова беше завладян от нейното излъчване и пеене.

Колебливата светлина на свещите позлатяваше косите на Елсбет и хвърляше отблясък на тесния златен обръч, който пристягаше чистото й чело. Изглеждаше, че тя бе Миньон. Миньон… тя пееше:

В бялата дреха тя като че ли бе въплъщение на Миньон. Сякаш Миньон пееше за своята страстна тъга във вечерния полумрак. На Ернест тя се струваше приказна принцеса, кралица и той не можеше да разбере как се намира до нея. Тя го погледна — погледът й беше сериозен и дълбок — и той почувства как сърцето й заби. Какво е това? Той прехвърли погледа си върху клавишите и отново се разля среброто на акордите, което обви сладостния глас.

— Ние ще те наричаме от днес Миньон — каза Фриц. — Миньон — това е неизразима тъга. — В този момент очите на Елсбет бяха тъмни. Ернест безмълвно се докосна с устни до ръката й.

Стъмни се. И те заговориха за света, за живота, за небето и преизподнята, за всичко, което е озарено от любовта.

— Любовта — това е висшето проявление на егоизма в пълното самоотрицание и принасяне на себе си в дар на други — каза Фриц.

— Любовта — това е борба — каза Ернест — и най-висшата опасност в нея е желанието да се преклоним. Първият, който се отдаде на това влечение, е победен. Трябва да стиснеш зъби и да бъдеш жесток — тогава ще победиш…

— Но, Ернест — възрази Фриц, — любовта е висшето проявление на красотата. Любовта е красота.

— Любовта — това е самопожертвование и смирение — каза Елсбет.

Настъпи мълчание.

— Паула, защо мълчиш? — забеляза Фриц. — Какво ще кажеш ти?

— Ах — прозвуча от мрака, — защо толкова думи? Любовта — това е любов. И с това е казано всичко.

Разсмяха се.

— Този път Паула е права — извика Ернест, — защо да спорим? Любовта — това е любов, а не бледи думи за любовта!

И като стана стремително, той отиде към рояла и каза:

— Шопен.

Стаята се напълни със звуци. Като че ли те се втурнаха през прозореца и изпълниха мрака. Малките елфи извиваха в тъмнината хороводи, техните мелодични гласове звъняха — после бързото, стремително, прилично на поток изчезване, последният тържествуващ акорд, който прозвуча продължително и… тишина. Всичко бе свършено.

Те още се намираха във властта на това чудно сплитане на звуци, когато Ернест каза:

— Григ: „Пролет“…

И тихо се разляха златисти акорди. Постепенно от акордите изкристализира мелодия с чудна напевност. Първите пролетни бури… шумоленето на вейките… вино… морета, облаци и планини… и пеене… пеене все по-пълно, все по-чисто и растящо. Ето го пролетното цъфтене, пролетта, младостта… и отново тишина.

— А сега нещо твое! — каза Фриц.

— Добре — отговори Ернест и като отметна глава назад, докосна клавишите.

Мрачен акорд разкъса мрака.

Още един, още, още… цяла барикада от акорди се натрупваше и растеше. След това над мрачните акорди прозвъня сребърна трела, разсипа се и полетя надолу, сякаш се смееше неудържимо, преследвана от демоните на акордите.

И отново в дълбочината — работа, труд… издигане на кули… все по-високо и по-високо… и отново падение. Сизифов труд… И след това напевна, ясна мелодия, пълна с чувства и изразителност. И пак пометена от демоничните акорди, за да се превърне след това в рязък дисонанс и да замре.

Ернест стана от рояла и се отпусна в креслото.

— Ернест! — прошепна развълнуван Фриц.

Елсбет бавно стана, приближи се безшумно до рояла и завърши още неотзвучалия дисонанс с мек завършен акорд.

Ернест скочи… Очите му заблестяха…

— Елсбет!

Тя отиде при Фриц. Той докосна косата й. В очите на девойката видя сълзи.

— Миньон — каза той, — всичко ще се нареди. А сега, на прощаване… Изпей ни старата песен… чудната… родната… от която не мога да избягам…

Елсбет седна на рояла и засвири кратко встъпление. После прозвуча нейният глас:

Фриц потъна дълбоко в креслото си. Ернест не сваляше поглед от Елсбет. В сиянието на свещите тя му се струваше неземно видение.

От Фриц се изтръгна лек стон, сякаш сдържано ридание… Ернест продължи беззвучно да шепне: „Миньон… Миньон…“. Той почувства — очите му горяха. Като се приближи до Елсбет, хвана я за ръката и я изведе от стаята. Фрид и Паула ги последваха. Фриц остана сам в стаята, в която червените свещи продължаваха да заливат с чуден блясък розите в чашата и виното в бокала.

— Да го оставим сам — каза Ернест, — време е за нас да си отиваме.

Фрид отиде да изпрати Паула, а Ернест тръгна с Елсбет из потопените от нощта улици.

Над главите им блестеше звездното великолепие. Елсбет се спря, погледна небето и прошепна: „Звезди…“.

Беглата светлина на един фенер озари лицата им. От парка долиташе благоуханието на цветята. Ернест хвана Елсбет под ръка и я поведе по липовата алея. Водата под моста звучеше сънно.

И отново Елсбет се спря и прошепна: „Липи…“.

Ернест почувства, че ей сега за първи път ще познае красотата на звездите, реката, липите. Сякаш не ги е забелязвал никога по-рано. И от него се изтръгна:

— Елсбет!

Тя го погледна.

Дълго не свали погледа си от него.

— Елсбет…

И той се отпусна на колене пред нея.

Вълната на смътно чувство го бе сграбчила и го носеше в нови светове, в сребърните страни на любовната тъга.

И той почувства как към него се търкалят сълзите на Елсбет.

— Елсбет! — извика той и я грабна в обятията си.

— Ти… ти…

Тя се отпусна на гърдите му.

Ернест изпитваше чувство, че бе станал крал и в неговите крака лежаха несметни съкровища. Така той стоеше под короните на липите и се вслушваше в откровенията на своята душа. Неочаквано го обхвана съзнанието за озарилото го щастие и с тържествен вик вдигна Елсбет на ръце и се втурна с нея напред, в тъмнината.

— О… ти, радост моя… моя мечта… мое щастие…

Като я сложи внимателно на земята, той я погледна:

— Ти… ти!…

Отново повтори ти и в очите й пак блестяха сълзи:

— Аз те обичам!

В мансардата на бляновете свещите продължаваха да горят. Фриц препрочиташе пожълтели писма. Лицето му трепна и той отпусна глава, продължавайки да гледа в тъмнината.

Вратата се отвори бавно. Ернест влезе. Той веднага забеляза състоянието на своя приятел и като се приближи до него, сложи ръка върху рамото му и каза:

— Фриц…

Фриц трепна и горчива усмивка изкриви лицето му.

— Драги мой, светът познава много странности и чудачества, но още по-чудно е човешкото сърце.

Ернест привлече Фриц до себе си.

— Фриц, ти неведнъж си ми придавал мъжество. Не искаш ли този път сам да се лишиш от него? Погледни нашето приказно прозорче, погледни звездите — нашите звезди.

— Ако би могло да се изтръгне сърцето и вместо него да носиш в себе си хладна звезда! — каза скръбно Фриц. — Това би било по-добро, пък и по-леко…

— Фриц, нали ти ни казваше, че само радостта от страданието придава смисъл на битието? Защо не си представиш своя живот без страдания?

Фриц продължаваше да гледа в пространството. После се изправи и каза:

— Ти си прав, моето момче. Аз се поддадох на порива. Прости. Вземи цигара и остани още с мен. Изпрати ли Елсбет вкъщи?

— Да.

— Тя е свързана с теб. Казвам това не в шаблонния смисъл, както казват еснафите за своите деца. Не. Но в дълбочината на душата си тя принадлежи на теб.

— Аз я обичам.

— Не я забравяй. Ти знаеш — още си млад и бурите на живота ще те изменят толкова много. Но ти не ще избягаш от нея.

— Тя е толкова чиста!

— И те обича. Ти ще заминеш скоро и ще отнесеш със себе си безценно съкровище… нейното сърце… Ние мислим твърде много за себе си. Егоизмът е отвратително нещо. Никой от нас не иска да бъде егоист и в същото време всички си остават такива.

— Всеки търси своето аз, своята мелодия, своето съзвучие! Ние вървим по много пътища, преди да попаднем на пътя към самите нас. Няма по-тежък път от пътя към постигане на себе си. Трябва да се откажем от честолюбието, от самопреценката, от самомнението. А това не е така леко. От себе си към заобикалящите ни — ето къде е най-великата цел на човека. Тя е неосъществима, но от нея не трябва да се отказваме. А после… вечният покой…

— Смърт — каза Ернест и трепна.

— Вечната загадка…

— Аз не мога да си представя смъртта — каза Ернест. — Чувствам страх, когато говоря за нея. Струва ми се… не искам да вярвам, че мога да умра…

— Такава е младостта. Ти си още в своя възход. Но когато достигнеш върха и започнеш да се спускаш в долината, обвита от първите вечерни сенки, тогава ще започнеш да свикваш с мисълта за смъртта. Смъртта — това е хамелеон, ние винаги я възприемаме различно. Понякога тя е наш приятел, понякога — наш враг. В моя дневник е записано: „Единственото, което никога не измамва, това е Бог и смъртта“.

Свещите угаснаха. През таванското прозорче струеше звездната светлина. Фриц стоеше в тъмнината; лицето на Ернест беше озарено от леката светлина.

— Всичко е така странно — прошепна Ернест — или това е недостатък на моето зрение? Абсолютното е толкова далечно и недостижимо — то е безкрайно далече от този измамлив мир, който наричаме живот и смърт. Ние се трудим като мравки и не можем да излезем от омагьосания кръг. Ще достигнем ли целта? И ще познаем ли целта? Ние трябваше да обладаваме силен инстинкт. Но ние го нямаме. Звярът е по-щастлив от нас. Нашият инстинкт е издребнял в това, което ние наричаме разум. Светът е много своеобразен, Фриц.

— Не — прозвуча отговор от тъмнината, — всичко е прекрасно. И в това, че човек е в състояние да постигне тази мисъл, се крие доказателството. Всичко е променливо, всичко тече и всичко има своя хармония… Всичко е прекрасно. Добро и зло — нима е разграничимо? Това, което от долината изглежда високо, от планината изглежда ниско. Това, което от определена гледна точка изглежда зло, под друг ъгъл на зрение може да се покаже добро. У нас, у хората, има твърде много създадени от самите нас ценности. Те са твърде неустойчиви. Ние живеем в лес от понятия и противоречия. И нашето познание достига дотам, че да проникнем в този лес на сантиметър. И при все това искаме да извадим някакви решения, да оценяваме, да измерваме… И въпреки всичко светът е прекрасен. И най-прекрасен от всичко е човекът! Колко често, когато рисувах голо тяло, си мислех: Колко красиво е голото тяло! Всяка дреха е осквернение! Заедно с дрехата човек е придобил неизменни инстинкти. Пред голотата те изчезват. Слушах от един развратник: „Никога не позволявайте на жената да се разголва съвсем. Там, където е голотата, сладострастието изчезва. Тя трябва да има нещо върху себе си — бельо или обуща, или кожа, но не бива да е съвършено гола…“. И това за сетен път потвърждава целомъдрието и красотата на голото тяло. Човешкото тяло е прекрасно. Но нима може да сменяме своята душа и своите убеждения като дрехите? Нима можем да повярваме в онова, в което по-рано не сме вярвали?

— А Савел, превърнал се в Павел? Нима това е единственият пример? Може да се повярва в онова, в което по-рано не сме вярвали. А неверието и песимизмът са едно от преимуществата, предоставени на младежите. Вие имате възможност да пеете в този трагичен живот…

— И все пак това е само украсен с песимистични настроения оптимизъм. Естествено е да съчувстваш на когото и да е, когато ти самият не си щастлив. Щастливият възприема по-остро чуждото нещастие, макар болшинството да предполага, че това не е така. Много от хората, оплакващи се от своето нещастие, се чувстват прекрасно в него. Има хора, които не са в състояние да живеят без своето нещастие. Хората са актьори, обичащи сълзливите роли. Ореолът на мъченика е още привлекателен за мнозина.

Има хора, които нямат мъжеството да се приближат до своето щастие. И когато щастието отиде при тях, те бързат да го отблъснат. Те искат да бъдат на всяка цена нещастни — за тях щастието е в тяхното нещастие. И всеки е радостен да каже на своя съсед скръбта си. А защо да не се измени този ред и не се стигне до демонстрация на щастието? Онези, които твърде много говорят за своята скръб, в края на краищата започват да вярват в нея. Хората си отравят живота сами, ако престанат да бъдат дребнави и нищожни, тогава животът им няма да е дребнав.

— Ти си прав, мое момче! Нищо не трябва да ни спира — всичко трябва да ни тласка напред. Радвам се, че си така силен! Трябва да се смеем, докато не е настъпил денят и часът, когато ще рухнем и нашето оръдие ще се обърне срещу самите нас — това ще бъде часът на познанието. И тогава нечия алена уста и ласкава, нежна ръка ще ни възвърне силите…

— Елсбет — прошепна Ернест. — Да… Фриц… ти си прав… ти си прав… Светът е красив… Но време е да спим!…

Дните се нижеха като бисери. Те бяха прекрасни като диханието на Твореца. Сутрин изгряваше ослепителното слънце и небето бе ясносиньо. Фриц чувстваше как това пламенно лято му напомня за Италия.

Спомняше си за Италия и госпожа съветничката, която неведнъж бе завиждала на Фриц за това, че бе успял да попътешества и която не желаеше да се раздели със своите привички заради пътуването. Фриц, заедно с Ернест, неведнъж ходи у госпожа Хайндорф. Там Ернест свиреше на рояла и всички бяха във възторг от неговото майсторство и своеобразен акомпанимент. Едва ли някой се досещаше кое заставяше да звучи тъй хармонично пеенето на Елсбет и акомпаниментът на Ернест. Само старата мила госпожа Хайндорф инстинктивно почувства тяхната близост и като се обърна към Фриц, каза:

— Аз виждам, децата си симпатизират. Да ги оставим на самите тях — младежта е в правото си да изживее пролетта. Няма нищо по-лошо от това възпитателите и родителите да се опитат да откажат на младежите онова, което самите те са имали някога. Аз изцяло се доверявам на вас и на вашия приятел, който ми е твърде симпатичен, тъй както и Фрид. Фрид е по-мек и по-нежен, докато у Ернест има нещо от Фауст, в него има нещо загадъчно и тази загадъчност го прави привлекателен, защото е съчетание на мечтателност и внимание.

И госпожа съветничката трябваше да признае, че у Ернест има някакво обаяние. Тя реши да го вземе почти насила под свое покровителство и го покани в салона си, където той можеше да се запознае с влиятелни критици и с представители на изкуството.

Смеейки се, Ернест отклони нейната покана. Той побърза да се върне обратно в Лайпциг — още една година работа и после — в открито море, ще се хвърли в живота.

Срещите с Елсбет придобиха за него голямо значение и в тези срещи повече от всичко у него се проявяваше мечтателят. Те се занимаваха често с музика. Елсбет разучи романсите, композирани от Ернест по текст от Фриц, и неведнъж ги пееше вечер.

Най-сетне Ернест получи съобщение от Лайпциг — часът на раздялата наближаваше. С Елсбет той се прости още в навечерието.

— Прощавай, Миньон — не ме забравяй…

— Винаги… винаги ще си спомням за теб…

И той остана насаме с Фриц. Последния час, който щеше да прекара в мансардата на бляновете.

— Жаждата за приключения, свойствена на младостта, отново се разбуди в мен — каза Ернест на Фриц. — Знаеш ли, всичко ме задържа тук и в същото време горя от нетърпение да се намеря в Лайпциг.

— Жаждата към непознатото винаги смекчава минутите за раздялата.

— Аз поръчах на Елсбет да те навестява по-често.

— Тя ще идва често при мен.

— Пази я…

— Да.

— А сега, приятелю, чувствителността не ми е присъща. Прощавай! Остани си такъв, какъвто бе досега.

И те си стиснаха силно ръцете.

— Бъди здрав, Ернест. И се завърни същият.

Ернест се упъти към гарата. За момент отново го завладя болката на раздялата. Но той вдигна гордо глава и каза: В Лайпциг. И все пак, когато дочу еднообразния шум на тичащите по релсите вагони, почувства как в сърцето му се промъква тъга. И само с усилие на волята се застави да мисли за това, което бе пред него — за Лайпциг.

— Уважаеми маестро, колко топло е днес! — И госпожа съветничката с мъка намести своите осемдесет килограма в лекото плетено кресло, предназначено в мансардата на бляновете за гостите. — Колко нависоко живеете! Разбира се, това е много поетично… — И тя огледа стените. — Много поетично… Но знаете ли, поезията не трябва да се съчетава с неудобствата.

— В такъв случай вие говорите за някакъв вид салонна поезия.

— Драги приятелю, що за мисъл! Тук, у вас, е възхитително. Вие се досещате защо съм дошла, нали?

— Не искам да се обременявам със загадки. И без това вашето идване ме радва.

— Драги маестро, нарисуваният от вас портрет на Елсбет толкова ми хареса, че реших да ви поръчам и своя. И в тази поза — в профил… така…

Фриц трепна при мисълта за това. С ужас се втренчи в двойната гуша и вирнатия нос на съветничката. В профил! Ужас!

— Но, госпожо, не би ли трябвало да предпочетете фотографския портрет? Фотографът работи много по-бързо. И после — рисуването на портрет за вас ще бъде скучно. Помислете за многочислените сеанси, когато ще трябва да стоите неподвижна.

— Това е възхитително — пропя съветничката. — Ние ще прекараме чудесно тези часове. Вие ще ми разказвате за Италия.

Фриц започна да се съмнява. Той чувстваше, че неговата фантазия е безсилна пред растящата настойчивост на съветничката. Тя искаше от него да й разкаже твърде много: неговите преживелици бяха много по-бедни, пък и най-сетне — не можеше да предаде много неща с думи.

Съветничката го изгледа с нежен поглед. И неочаквано в главата му дойде спасителен отказ:

— Аз не съм портретист, госпожо.

— Това не значи нищо. Портретът на Елсбет говори най-добре за вашите способности.

— Госпожо, вашето вярно око — съветничката се усмихна мило — не е могло да не забележи, че портретът няма особена прилика. Той е много стилизиран — опита се да извърти Фриц.

— Да, вие сте прав.

Фриц беше доволен — стори му се, че съветничката се разколеба в своите намерения.

— И освен това не всички са склонни към стилизация. Аз предпочитам набраздените от бръчки лица, лицата, върху които годините са наложили своя печат. Младите лица не ми се удават. И аз предпочитам да рисувам стари хора или да стилизирам портрети, тъй както бе това с портрета на Елсбет. Младите лица не ми се удават — и той погледна съветничката — и това ме принуждава да се откажа от мисълта да нарисувам вашия портрет. Но имам един приятел, млад и много талантлив художник. Той е завършил в Дюселдорф и е отрупан с поръчки. Неговата специалност е портретът, портрети на млади жени. Мога ли да ви предложа неговите услуги?

Тя кимна. Ласкавите уговорки на Фриц й подействаха.

— И все пак аз бих предпочела да имам портрет, нарисуван от вас.

— Бих изпълнил на драго сърце вашето желание, ако можех да се справя със задачата.

— Значи ще изпратите вашия приятел при мен?

— Разбира се. Кога ще позволите?

— Във вторник, на чай. Надявам се, че той ще дойде заедно с вас?

— Ще го смятаме за наша чест. И ще бъдем акуратни.

— Отлично, маестро — каза тя, — а сега покажете ми вашите най-нови произведения.

Фриц се упъти към ателието.

Най-сетне тя стана.

— Значи до вторник. И ще ми разкажете за Италия.

Фриц въздъхна облекчен. Най-после си отиде. Той беше щастлив. Сполучи да убие два заека. Беше спечелил поръчка за Фрид и се бе избавил от нейните претенции. Доволен седна да пие чай.

Зад прозореца се разнесе леко бръмчене.

Пчела — помисли той. През последните дни, следобед, при него пристигаше гостенка. Пчела. Тя прелиташе всеки ден и кръжеше над цветята, поставени върху масата. След като се извиеше няколко пъти над тях, отново отлиташе.

На следващата сутрин Фриц се събуди по-рано от обикновено. Откъм вратата дочу лек шум. След това се разнесе акорд. Настъпи тишина и изведнъж три свежи гласа запяха.

После се разнесе ликуващ възглас:

— Вуйчо Фриц, да живее именикът! — И по стълбата се разнесе бърз бяг.

Фриц беше трогнат. Той скочи от леглото и побърза да се облече. Пред вратата се натъкна на украсена с ленти кошница с цветя. Редом с цветята лежаха плетена кесия за тютюн, няколко книги и папка за скици. Фриц внесе подаръците внимателно в стаята и отиде до града за покупки. Накупи сладкиши и хранителни припаси — масло, стафиди, и се зае с домакинство. След грижливи приготовления отиде при хазяйката, която обеща да му помогне.

Следобед се събраха гостите. Мансардата на бляновете беше окичена празнично. Паула изтича към Фриц:

— Вуйчо Фриц, пожелавам ти да живееш хиляда години. Ние ще те обичаме винаги. А сега приеми моята целувка.

Разнесоха се звънливи възклицания:

— Вуйчо Фриц, какви чудесни сладкиши! Колко хубаво мирише тук кафето! Колко е хубаво да се празнува рожден ден!

Те седнаха до масата и започнаха да ядат.

— Знаеш ли ти какво е направила Паула? — попита Фрид. — Определила е в четири часа среща на двама студенти с червени шапки. Единият ще я чака на насипа, а другият при вратата; сега я очакват и двамата.

— Но, Паула — усмихна се Фриц, — не те ли е срам да бъдеш тъй жестока?

— В това, вуйчо Фриц, няма нищо лошо. Те са порядъчни маймуни! Единият от тях е надут пуяк, а другият си въобразява, че е неотразим донжуан. Този урок няма да им навреди.

Така продължиха да бъбрят до вечерята. На вратата се почука. Влезе раздавачът и предаде пакет от Ернест.

— Може ли да го разпечатам, вуйчо Фриц?

В пакета се оказаха шест романса, написани за Фриц, и писмо.

— Прочети го! — поиска Паула.

— Добре. Ето: „Скъпи Фриц! Има хора, които не изпитват особен възторг от рождения си ден, защото смятат самия факт на раждането за твърде съмнителна радост.

Никога не знаеш трябва ли да се радваш, или да скърбиш. Но в този случай ние ще се радваме. Приеми моите най-добри пожелания. Ако бях при теб, щяхме да отворим бутилка шампанско и да разговаряме за бъдещето… Аз съм много доволен от занятията и тукашният театър е чуден. Надявам се, след като завърша образованието си, да получа длъжността диригент. Какво да ти пиша още? Съществуват хора, които никога не са доволни. Всяка достигната от тях цел означава не умиротворение, а повод за стремежи към нови постижения. Моят живот е борбата, покоят означава за мен смърт. Но аз съм доволен от своя дял и не искам той да бъде променен. Вие сигурно ще се съберете в мансардата на бляновете и ще прекарате славно вечерта. Приеми моите най-добри пожелания. Твой Ернест“.

— Сега да се запознаем с неговите романси.

Те се струпаха до рояла и започнаха да разучават мелодиите. Стъмни се. На тръгване Елсбет поиска позволение да вземе нотите със себе си.

Фриц разтреби масата и постла бялата покривка. След това запали свещите пред портрета и извади нейните писма. И както винаги, в светлината на свещите портретът оживя.

Фриц четеше писмата. Нощният вятър се втурна през отворения прозорец в стаята — той не почувства неговото дихание, беше потънал в друг свят, чуваше нейния глас, пред него сияеха незабравимите очи на любимата.

От пожълтелите листа се излъчваше ароматът на младостта. От всяка дума, от всеки ред дишаше любов… любов… само любов… Между пожълтелите листа понякога се намираха изсъхнали теменуги и листенца от рози.

Всяко писмо беше любов.

От Фриц се изтръгна:

— Лу… — И той почувства, че спомените нахлуха в него с такава сила, че не беше повече в състояние да продължи четенето…

— Аз съм толкова самотен — каза Фриц, — върни се… всичките ми мисли принадлежат на теб…

През прозореца струеше слабата лунна светлина, която се примесваше със светлината на свещите.

— Ти отново ще бъдеш с мен, Лу… скъпа — прошепна той. — Върни се… седни до камината… приближи креслото по-близко до огъня. Протегни крачката си към камината… ето така… сега те аленеят под отблясъците на огъня… Наметни шала, на двора е вече нощ… и аз виждам по твоите очи, че ти е студено… Ето тук е приготвен за теб чай… Ти ще ми позволиш ли да държа чашката?… Така… така… скъпа… твоите бузи се зачервиха… Настани се по-удобно в креслото и ми дай ръката си… Аз ще коленича при твоите нозе, ще си говорим… Аз знаех, че ти ще се върнеш при мен. Ето, виждаш ли, нищо не се е изменило от времето на твоето отсъствие. Както и преди, огънят пращи в камината, вятърът пее песни и мракът ни предразполага към мечти. Колко тъжно ми беше без теб, колко бях самотен! И знаеш ли кое най-много ми липсваше? Аз чувствах как след дните на борби, победи и поражения, когато над земята припадаше миротворната вечер, в мен се разбуждаше един глас. Той шепнеше като слабо дете: „Аз съм толкова уморен, любима моя, ела… благослови моя сън“. Колко тежко бе да заставя този глас да млъкне, Лу. Опитвах се да го заглуша с вино, с песни, с шумно веселие. Но после, когато настъпваше краят, този глас започваше отново: „Любима, аз съм уморен… ела при мен…“. Аз се опитвах да викам: „Вино, вино!… и забрава… забрава!“. И около мен звъняха чаши, гърмеше музика, разнасяше се весел смях и в шумен поток се сменяха лицата. А в сърцето ми бе отчаяние, не можех да заглуша този глас. Слушах как той шепне: „Аз съм така уморен, скъпа моя… аз искам забрава… искам да заспя…“. И аз се отстраних от хората, опитах се да потъна в мъдростта. Пролетта се раззеленяваше, пъпките на дърветата набъбваха, блестеше слънцето и шумно течаха пролетните води… Аз не виждах всичко това. И все пак в здрачевините буквите се стопяваха върху страниците на книгите. Не можех да чета: буквите изгубваха своите очертания, а отдалече до мен достигаше жалният глас: „Аз съм тъй уморен… любима моя, ела при мен…“. Аз работех, ден след ден отминаваше, седмица след седмица. Съзерцавах света и ми се струваше, че той ме задоволява. Но настъпваше вечерта и тихият глас звучеше отново… Не искаш ли още чай, любима моя? Ние ще се любуваме на огъня в камината и ще мечтаем… Така както мечтаехме някога. Погледни тези дърва. Край тях се извиват синкавите езици на пламъка. Ето, чу се пращене и пламъчетата пожълтяха. И постепенно всичко ще бъде обвито в ярко огнено одеяние — тъмното дърво ще засвети като огън, ще се превърне в жар. От огъня бавно израства ослепителен замък. Ето, видиш ли, издигат се високо портали и колонади. И пред тях в здрачевините се простират зелени ливади, тъмна гора, синьо небе… И парк… в парка много, много рози… А зад парка красиво езеро… Ние ще плуваме по него, Лу… Над нас ще се белее чистото платно, под нас — прозрачната водна глъбина. Ние ще плуваме по вълните, украсени от бяла къдрава пяна. Пред нас ще бъде море, само морето — безгранична шир. И далече ще видим тъмна ивица земя — това е нашият слънчев остров. Ние ще легнем на златистия пясък и ще се претопим във вълните и слънцето. Летният ветрец ще ни гали… Какво щастие ще бъде това…

— Лу… Любима… Лу…

Мълчание.

— … От морето долита прохладен ветрец. И ние отново плуваме към родината. Родината! Лу, ние с теб сме лишени от родина… и ето, ние ще я добием… Бавно вървим с теб по поляната. Здрачевините ни обвиват. Отиваме бавно към дома. На прага замираме. Аз те гледам, коленича и казвам: „Аз съм уморен… любима моя… благослови ме… благослови моя сън…“. И ти се навеждаш над мен, ти — святата, и докосваш с устни моето чело, целуваш очите ми. Над земята нощта се спуска бавно… И ние отново сме до камината, Лу… Нашият сън се е разсеял… Забрави за него и ми дай ръката си… Вятърът пее зад прозореца… Аз искам ти да ми изпееш песента, която пя веднъж. Но защо не пееш… любима моя?

— Изглежда, че съм заспал — прошепна самотният Фриц и усмивката му бе напоена със скръб. — От всичко останаха само няколко пожълтели листа…

И той отиде в ателието.

Като се приближи до рояла, взе един акорд, който прозвуча ясно в нощта… Той отзвуча и се разтопи без следа. Аз искам покой… искам да отдъхна… И той се упъти към вратата.

Спря се на прага, върху устните му заигра неземна, загадъчна усмивка и той прошепна:

— И все пак… животът… и светът… именно тъкмо затова са… прекрасни!