Мансардата на бляновете

Десета глава

Настъпи зима. В Лайпциг сезонът се възобнови. Лана Райнер беше в разцвета на своята слава, обсипваха я с безчислени покани. Директорът Борн удържа думата си и намери издател не само за „Фантазията“ на Ернест, но и за неговите романси.

Лана изпълняваше на всички концерти неговите романси и скоро те спечелиха известност. Заедно с Ернест тя даде няколко концерта, които донесоха добри приходи. И така се случваше, че Ернест навсякъде се появяваше в компания с нея. Болшинството от хората не бяха склонни да виждат в близостта на певицата и младия композитор нищо интимно, предполагайки, че своенравността на певицата и нейната взискателност ограничаваха техните отношения до чисто музикалните интереси.

Директорът на операта даваше вечеря. Част от гостите бяха вече пристигнали и оживено разговаряха.

Малко настрана стояха двама мъже.

— Кажете, докторе — каза един от тях, — наистина ли прекрасната Лана също ще бъде тази вечер?

Лицето на събеседника му трепна.

— В такъв случай трябва да предположим, че ще се яви и нейният неизменен спътник.

— Вие говорите за младия композитор? Казват, че той няма дарование.

— Този, комуто е паднала в дар Райнер, може да бъде доволен от себе си.

— Вие сте склонен днес да остроумничите. Мисля, че тя би могла да спре своя избор на някой по-достоен.

— Та именно затова тя е спряла своя избор на него.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Вие очевидно не познавате жените. Виждате ли — Райнер е изключително интересна жена. Съгласен ли сте с мен?

— Разбира се.

— Естествено, тя е много разглезена.

— Вие сте прав.

— С други думи — тя е преситена.

— И това е възможно.

— Оттук и нейните капризи. След като си изпил много шампанско и други избрани вина, понякога чувстваш желанието от проста чашка пиво. И след като си преситен от изкуството, културата, изтънчеността, чувстваш влечение към нещо естествено… неизкушено… Всичко е в нейните крака. Всички й предлагат любов и поклонение. Всичко й се принася в дар. Не е чудно, че и тя изпитва желание, макар и рядко, да се пренесе в дар… След всичката тази игра на любов — да заобича…

— Любов? Вие се шегувате, докторе — тя е съществувала само в средните векове.

— Драги Леви, вие може би сте много сведущ в борсовите курсове, във валутните операции и банковите работи, но вие не разбирате жените. Запомнете, рано или късно на всяка жена играта й омръзва, приисква й се да се влюби… Но тъй като тя и без това притежава твърде много, то за нея роман с човек, заемащ положение, равно на нейното и с изгледи за брак, не й се усмихва. Това е за нея твърде ново. Тя се нуждае от нещо друго — от салонно кученце, от мило момченце… Разбирате ли ме?

— Разбира се. Ей сега ще разкажа на жена си.

— Чакайте!

— Защо?

— Дайте ми дума, че ще мълчите.

— Но, докторе…

— Обещавате ли ми да мълчите?

— Да. Но наистина това е много странно. Защо не искате, защото…

— Аз не обичам клюките…

— Господи… Та вие бихте могли в продължение на цял сезон да бъдете светски лъв и познавач на жените…

Като клатеше глава, той се отдалечи.

— Глупак — избърбори след него докторът. — Аз не искам да дрънкаш, защото я обичам.

Вратата се отвори. Влезе Лана Райнер, съпроводена от Ернест. Всички погледи се обърнаха към новодошлите. Домакинът на къщата избърза към нея и радостно я приветства.

Лана беше с великолепен вечерен тоалет. Като особена сензация директорът Борн очакваше гост — руския княз Расников, милионер и меценат. Той побърза да разкаже на Лана и се осведоми дали е съгласна да бъде съседка на княза на масата. Лана отказа, като заяви, че е помолила по-рано Ернест да й бъде съсед. Домакинът изказа съжалението си — князът настойчиво се стремял към тази чест.

— Много съжалявам…

— В такъв случай…

Вратата на столовата се отвори и пред погледите се показа бялата подкова на масата. Князът, едър мъж с гъста брада, поведе към масата дъщерята на домакина.

Лана седеше срещу него и разговаряше непринудено. Князът беседваше с домакина и Ернест за Берлиоз. Той поглеждаше често към Лана. В средата на разговора Ернест почувства горещото докосване на нейното коляно и тя му прошепна: „Мое скъпо момче…“ и след това високо каза:

— Позволете ми да ви помоля да ми налеете мозелско вино. Не пия рейнски вина.

Ернест почувства как у него пламва усещането на тържество и радост.

След вечерята мъжете отидоха в пушалнята. Но скоро князът направи предложение да се присъединят към дамите и домакинът се упъти към приемната, за да се осведоми дали дамите нямат възражения.

Като се върна, той съобщи, че предложението на княза е прието.

Князът се обърна към Лана с молба да изпее нещо.

— Ще ми позволите ли да ви акомпанирам?

— Ще трябва да се обърнете с тази молба към господин Винтер.

— Моля ви, княже…

Лана се усмихна лукаво на Ернест и подаде на княза свитъка ноти. Князът засвири встъплението и неочаквано го прекъсна.

— Тези своеобразни хармонии звучат твърде необикновено — каза той. — Ще трябва да отделям твърде много внимание при свиренето и не ще бъда в състояние да ви акомпанирам. Как звучат тези акорди?

— За това трябва да попитате самия композитор.

Князът прочете заглавието.

— Ах, това е ваша композиция, господин Винтер? Моля ви, изсвирете ни я. Много искам да я чуя.

Ернест се упъти към рояла. Своеобразните хармонични разрешения… плясъкът на морето… приказно цъфтене… рязък удар… и отново тишина.

Лана запя:

Това беше странна песен — Ернест я бе написал в часа на здрачевината. Тази песен развълнува слушателите със своята неочаквана красота. Князът целуна пръстите на Лана и силно стисна ръката на Ернест.

— Вие сте голям артист — каза той, — простете, че се осмелих да седна на рояла и си позволих да дрънкам. Досега не съм слушал нищо подобно. Като че ли мракът ни погълна всички и само гласът продължаваше да звучи. Кой е написал стихотворението?

— Един от моите приятели.

— В него има нещо руско — тази дълбочина и своеобразна мистика…

Ернест замълча.

Постепенно разговорът премина на други теми. Изнесоха от залата излишните мебели и танците започнаха.

Бледата дъщеря на директора помоли Ернест да й подари тази песен.

Князът не напускаше Лана. Той я засипваше с комплименти и я покани да танцуват. И те се понесоха във вихъра на оперетния валс. Лана не намираше нито минута покой — тя минаваше от един танцьор към друг. Ернест се усмихна иронично.

„Глупаци — помисли той. — Бъдете щастливи, ако тя ви позволява да танцувате с нея… ако бихте знаели… тя е моя.“

И той продължи да слуша разсеяно бъбренето на дъщерята на директора.

От време на време Лана хвърляше учуден поглед към Ернест — учудваше се, че не отива при нея. Но той продължаваше да разговаря с бледата девойка.

Своеобразното сходство му напомни за Елсбет — девойката имаше също такива очи. Той й разказа за мансардата на бляновете — знаеше, че на тази девойка може да разкаже. С Лана никога не говореше за мансардата…

Лана се умори. Тя помоли да не танцува повече и седна на софата. Князът не я напускаше — последваха я рояк мъже.

При дъщерята на директора се приближи докторът и я покани да танцува. Ернест погледна Лана и се усмихна, като видя мъжете, които я заобикаляха. После се упъти с бавни крачки към нея и се поклони. Лана стана и му протегна ръка. Танцувайки, тя му прошепна: „Моето момче…“.

Очите му пламнаха отново.

— Днес твоите очи са печални, мое момче…

— Не… Премина ми…

— И все пак твоите очи са печални… Аз се уморих… време е да си ходим вкъщи…

— Да…

И те побързаха да се сбогуват. Като забеляза, че князът се готви да я изпрати, тя побърза да се обърне с такава молба към Ернест.

Част от пътя преминаха с автомобил. После тръгнаха пеш.

— Ти днес си така мълчалив, моето момче… Нещо те измъчва…

— Нищо…

Тя отключи вратата и запали светлината. Той стоеше до нея, зад гърба й. Като отметна назад глава, тя го привлече с ръка и се притисна към него в дълга целувка. Той си спомни за Елсбет и в него нарастваше желанието да се съпротивлява.

Но после почувства как сладостната мъгла надви желанието му.

На следната сутрин, след като се изкъпа, той се прибра вкъщи. Беше недоволен от себе си. Намери писмо от Фриц. Със стремително движение отвори плика. Аромат на родината… на бащиния дом го лъхна от този плик… Фриц пишеше за последните събития, за Елсбет, за всичко. Той пишеше, че всички биха се радвали много на неговото идване… Родината… Пред Ернест отново застана сладостният образ на Елсбет… толкова ясен и сякаш осезателен… той улови в мисълта си желание да протегне ръце към нея… Отново в него зазвучаха камбаните на родината… Реши в най-близките дни да замине при Фриц.

Следобед легна да спи и спа до вечерта. Като се събуди, се облече внимателно и минавайки край цветарския магазин, поръча да отнесат на Лана в театъра няколко орхидеи. Тя отново му стана чужда — така както ставаше обикновено, когато не се намираше в нейното общество. Най-напред искаше да й пише, че заминава в родния си град. Но после това му се стори страхливост. Реши да отиде в операта, да я срещне след спектакъла и да й каже всичко. Когато я видя, почувства в сърцето си остра болка. „Тя е толкова хубава…“ — помисли той. Нейният успех го опияняваше и Ернест отново почувства властта й.

По пътя за вкъщи не намери мъжество да й каже за решението си.

Тя целуваше очите му и продължи да го пита:

— Скъпи мой… Не скърби… Защо очите ти са печални?

Нейните ласки му бяха неприятни и в същото време ги жадуваше.

— Скъпи мой, за какво мислиш? Какво те наскърбява? — питаше го тя, приседнала върху облегалката на креслото.

— Днес получих писмо от Фриц.

— И това те опечалява?

— Да.

— Скъпи мой… — Тя го погледна уплашено. После върху устните й заигра своеобразната загадъчна усмивка. С леко движение тя отхвърли тясната ивица плат от раменете си и се притисна с разголена гръд към бузата му.

Той затвори очи.

— Кажи ми, скъпи мой — какво се е случило? В писмото имаше ли нещо печално?

— Не, само радостно…

— Защо тогава скърбиш?

Той се опита да не се поддава на настроението.

— Аз искам да замина при Фриц. Затъжих се за него. Искам да си отида у дома.

Тя прехапа устни.

— Затъжил си се за него? Нима твоят дом не е там, където съм аз?

— И все пак тъгувам.

— По Фриц.

— По всичко.

— Това значи и по глупавото личице на оная?

Той скочи.

— Какво каза?

— Че ти е тъжно за твоята добродетелна маймунка — повтори тя, като оправяше спокойно дрехата си.

— Ти не трябва да говориш така за Елсбет!

Тя не отговори нищо и продължи да се усмихва.

— Ти не трябва да говориш така.

Тя се усмихна насмешливо.

— Ако ти заминеш, и аз ще замина в отпуск. И тогава край на нашите отношения.

— Ти не трябва да говориш така…

Той стисна до болка китката на ръката й и я изгледа гневно.

— Може би ти е нужен камшик? — попита тя.

Ръката му се разтвори… И той избяга навън.

Като се върна вкъщи, Ернест се зае трескаво да нарежда вещите си. Искаше да замине с утринния влак. Нареждайки куфара, той изпусна една копринена кърпичка. Тя се разгърна и от нея падна черен кичур коса — косата на Лана.

Той поиска да го изхвърли през прозореца. Но сякаш невидима ръка го въздържа да осъществи намерението си. Ернест погледна кичура. Той излъхваше лек аромат. И отново в него се възроди споменът за греховната и блажена нощ.

— Демон — прошепна той, държейки в ръка кичура. Не можеше да се реши да изхвърли тези коси.

Като се ядоса на себе си, той затвори куфара и запрати кичура на масата. И без да се съблича, легна на леглото, опитвайки се да заспи.

Но сънят не му донесе успокоение. Като омагьосан той продължаваше да гледа кичура тъмна коса. Струваше му се, че той излъчва фосфорен блясък. Опита се да извика в паметта си Фриц и мансардата на бляновете, затвори очи… И все пак продължи да вижда пред себе си прекрасното мамещо лице и греховната усмивка…

— Аз не искам… не искам… — прошепна той и зарови глава във възглавниците. Над него продължаваха да се вият сенки… огромни призрачни сенки… Като че ли тези бегли сенки пронизваха тялото му, разкъсваха го на части… Навсякъде той виждаше страстните, пламенни очи и ароматната алена уста.

От ненавист той впиваше зъби във възглавницата, свиваше в безсилна ярост юмруци и все пак не можеше да избяга от измъчващото го видение. Най-сетне скочи от леглото и закрачи из стаята.

„Ако бих отишъл при нея“ — като мълния го прониза тази мисъл.

И веднага извика хрипкаво, проклинайки се. Но мисълта заседна в него, не го изпущаше от своя плен. Ернест помисли за насмешливата усмивка на Лана. Тя ще се усмихне, когато той се върне при нея. Но косата продължаваше да блести с фосфоресцираща светлина, мъгла изпълваше очите му, помиташе всичките му помисли освен една.

— Предател… Негодник! — изхриптя той, опитвайки се да мисли за Елсбет. Той се притисна до прозореца и простена: — Фриц… Елсбет… — И отново: — Фриц… Елсбет…

И почувства как ръцете му слабеят, как неговите уморени от безсънната нощ очи възжелаха онази, която му се усмихваше греховно… И изпълнен от страст, от презрение към себе си и ярост, той се хвърли към писалището и извади от чекмеджето кинжал…

Луната погледна иззад облак и озари с бледа светлина стаята. Ернест видя в ръцете си блестящата стомана и с горчива усмивка я запрати настрана.

— Страхливец… Страхливец… Подъл страхливец… — шепнеше той, презирайки се. — Върви сега… — И той усещаше как в него нараства ново, непознато чувство.

Сякаш гонен от някакви сили, той изскочи на улицата и хукна към Лана.

Вратата още не беше заключена. Той изтича по стълбата и влезе в квартирата — забеляза светлина в будоара. С рязко движение отдръпна портиерата. От спалнята струеше червеникава светлина. Лана лежеше на отоманката. Нейното голо тяло беше едва покрито със зеленикаво копринено покривало. Косите й бяха разпуснати и като тъмен поток заобикаляха лицето й.

Ернест се спря на прага. Широко разтворените му очи жадно поглъщаха разкрилата се пред него картина.

Лана вдигна глава и бавно каза:

— Скъпи мой… любими… Така тъгувах по теб… Ела при мен… — и тя му протегна ръце.

Ернест не очакваше това. Той мислеше, че ще го посрещнат с ирония и присмех. Само това не очакваше…

Той се хвърли към нея и падна до краката й.

Нещо се мярна в очите на прекрасната жена, за миг те пламнаха в гордо тържество.

— Ти ще останеш завинаги с мен, любими, нали?

И без да повдигне глава, той простена:

— Да…

И тя се усмихна… Нейната усмивка беше изтъкана от греховност, печал и сладостно томление… И като докосна зеленото покривало, тя покри и него, и себе си.