Мансардата на бляновете

Четвърта глава

Пролетното слънце заливаше с топла светлина гаровата градинка. Пред широкия портал се виеха ластовички и с песни, не обръщайки внимание на шума от гарата, лепяха своето гнездо.

Елсбет вървеше бавно по перона. Влакът току-що пристигна и поток от хора нахлу към гарата. Тя се спря. И в същия момент почувства, че някой я гледа. Гледаха я две сиви живи очи — тя видя пред себе си смугло, загоряло лице. След това долови стройните очертания на фигурата, облечена в сив пътнически костюм. Лицето й се стори познато. Все пак не можеше да си спомни къде го е виждала.

Фриц стоеше в мансардата на бляновете. По стълбата се разнесоха бързи стъпки, вратата се отвори и се дочу:

— Фриц!… Приятелю Фриц… — И две силни ръце обвиха шията му.

— Ернест… наистина ли си ти? Откъде така неочаквано?

— Просто избягах. Избягах една седмица по-рано от този институт. Фриц, приятелю, та пролетта е дошла! Нима може сега да се седи над фугите и контрапункта? Аз не издържах и заминах… Къде са градските момичета? Дай ги тука! За мен е потребна цяла рота!

— По-спокойно, момчето ми — твоето темпо е съвсем невероятно. Може би ще си приведеш в ред след пътуването дрехите, а след това ще пиеш чай?

— Добре! Ти си прав! Аз винаги забравям да направя онова, което е най-необходимо! По-скоро в чистата и непорочна радиоактивна вода на малкия градец! И след това чая, Фриц! Но истинския чай на мансардата на бляновете!

Разнесе се веселият шум на водата: Фриц се занимаваше с чайника.

— А сега ти трябва да ми разкажеш за всичко, Ернест!

— Ох, какво ще ти разказвам — да оставим това на старите моми! Аз ще разказвам, когато стана старец без зъби и ще настъпи времето да пиша спомени. А сега съм тук! И това е достатъчно!

Фриц се усмихна добродушно.

— Ти после ще ми разкажеш.

— Но ти трябва да ми разкажеш за себе си. Как живееш? Как са твоите картини? Готови ли са? Хубави ли са?

— Аз намерих модел за моята голяма картина и намерих мила и чудесна приятелка.

— Красива ли е?

— Много!

Ернест подсвирна доволен.

— И чиста, Ернест!

— Не? Ти се шегуваш! — И стана сериозен. — Това значи много, или по-вярно — всичко! Ти я обичаш, Фриц, нали?

— Също така, както и тебе, Ернест!

— В такъв случай да бъде тя моя сестра!

— Аз знаех, че ти ще кажеш това, Ернест. Благодаря ти.

— Това е ясно, Фриц.

— Колко време ще останеш тук?

— О, дълго. Ще отида в Лайпциг и там ще завърша образованието си. Как живее Фрид? Тук ли е?

— Да, вече от няколко седмици. Той завърши заниманията си в Дюселдорф и сега работи тук. Работи над две картини и освен това изпълнява поръчки на една фабрика.

— Много се радвам за него. А как е Паула?

— Както винаги весела, оживена, иска да бъде голяма и скоро ще бъде такава.

— Ти ще дойдеш ли с мен на гарата, Фриц? Искам да си прибера багажа.

И двамата бавно се запътиха към гарата. Неочаквано разговорът им бе прекъснат от нещо стремително и леко. Към тях се хвърли Паула.

— Ернест! Ти ли си, или твоят дух?

— И едното, и другото, Паула. Защото мъжете никога не губят присъствие на духа. Това не може да се каже за такова момиченце като теб.

— О! — извика Фриц.

— Вуйчо Фриц, ето виждаш ли, той пък се радва на случая да дразни. Как не те е срам, Ернест!

— Къде си се запътила в това очарователно розово облаче, Паула?

— Да поскитам, скъпи вуйчо Фриц.

— Да поскиташ? — извикаха едновременно и двамата. — Какво значи това?

— Само това, че съм се запътила на разходка. Отивам на главната улица — да се разхождам от шест и половина до седем и половина.

— Ах, така, разбирам — каза Ернест, — по-рано ние наричахме този час за разходка на главната улица „полянка за гъски“.

— Не бъбри излишно, грознико! Довиждане, вуйчо Фриц! — Тя избяга и като се върна веднага, каза: — Довиждане, Ернест!

— Ето това е отлично! Желая ти приятни мигове, Паула!

И те продължиха пътя си. На гарата Ернест даде квитанцията на един носач и съобщи адреса. След това настоя да отидат в кафенето.

— Къде? — запита Фриц.

— Към Витекинд. Не бъди така намръщен, друже. Аз отново искам да се полюбувам на вашите момичета.

— Нима там нямахте такива?

— Господи, там няма момичета. Те всички са твърде „образовани“. Всички се учат или са се учили. Отличителните признаци за тези момичета са: изкривени токове, очила в черни рамки… или гладка прическа, блуза с права яка и дълги ръкави. Най-отвратителната порода са консерваторките. Особена разновидност: вроден талант, облекло с дълбоко деколте, шия като на гъска, костеливи рамене, хлътнала гръд. На външността не обръщат внимание. Второ, те са твърде образовани. Пият чай, рисуват алпийски пейзажи, свирят на рояла „Молитвата на девите“. За слънцето, гората, за свежия въздух те нямат понятие — това е нова порода книжни червеи в рокли. Фриц, няма по-ужасно от „образована“ жена. У нас има всевъзможни закони, няма само такъв, позволяващ на жените, които от скука започват да се занимават с политика, с писане на книги и други подобни дела, да бъдат изпращани някъде. След всички тези възвишени създания отново започваш да тъгуваш за простичките, сърдечни и приветливи девойки, пръскащи любов и целувки, както това иска природата. А сега — да вървим!

И с тези думи те влязоха в кафенето. Там имаше сравнително много посетители. До една от масичките стоеше твърде елегантна млада дама.

Ернест й се поклони малко иронично.

Тя го погледна и в погледа и се мярна съмнение:

— Господин Винтер?

Като се усмихна, той й протегна ръка:

— Здравейте, госпожице Берген. Аз търся две места и виждам, че такива има на вашата маса.

— Моля ви.

Ернест представи дамата на Фриц и двамата седнаха при масата на госпожица Берген.

Тя почервеня леко и каза:

— Отдавна не съм ви виждала, господин Винтер.

— Не бях тук. Пристигнах днес.

— А аз пристигнах преди три дни. Къде бяхте?

— В Берлин.

— О, Берлин! Чудесен град! Неговите празненства и увеселителни места!

— И къщите-казарми — подхвърли иронично Ернест.

— На тях не трябва да се обръща внимание. Трябва да взимаме от живота най-хубавото.

— А след това?

— А след това?… Днешният ден си остава само днешен. Аз съм още млада и хубава! За какво ще се замислям за бъдещето?

И тя полугласно започна да тананика някаква мелодия.

— Ах, толкова ми се иска да танцувам! Тук, в тези противни малки градчета, всичко това е неосъществимо. В Берлин може да се танцува навсякъде. Бостон… фокстрот, а тук? — И тя щракна с пръсти. — Скоро ще замина пак.

— Отново в Берлин?

— Разбира се.

— За да бъде човек щастлив, не е потребно да се намира винаги в голям град — каза Фриц.

— Съвършено вярно, щастие съществува и в някое скромно ъгълче.

— Може по различни пътища да се приближаваме към проблема за щастието. Аз имам една мила позната, която ми пише, че сега е напълно щастлива. Тя има дете.

Трикс се засмя звънливо.

— Колко неприятно!

Ернест я погледна спокойно:

— Тя е омъжена и отдавна мечтаеше да има дете.

— Е, какво! Аз не претендирам за това удоволствие. Искам да живея!

— Може да се живее външен и вътрешен живот — каза Фриц. — Целият въпрос е в това кой живот е по-значителен. Шампанското, поклонниците, накитите, празненствата — аз предполагам, че ще настане ден, когато всичко това ще ви омръзне. И какъв край на такава песен? Какво остава на старини? Другият живот ми се представя като много по-значителен, дълбок. За жената, у която висшето благо е нейната женственост, най-святото и най-прекрасното е — майчинството! Помислете колко прекрасно е това: да живеете чрез своите деца и да намерите в това безсмъртие!

Трикс го прекъсна и в гласа й прозвуча раздразнение:

— Кой сте вие? Какво искате от мен?

Фриц продължи:

— Жена, която не е станала майка, изгубва онова, което може да бъде в нея най-прекрасно. Какво безгранично щастие се таи в първите години на нейното дете, в неговите първи, още неразбираеми възклицания, в първите му страхливи опити да ходи! Тя вижда в него себе си, чувства как сама се възражда чрез него към живота. Жената може да прави всичко, каквото поиска. Едничката дума: — тя е майка! — е достатъчна, за да изкупи всичко, което е било. Може би знаете това от вашата майка.

Трикс го погледна учудено. После стана и се запъти към изхода.

Ернест се усмихна многозначително. След минутно мълчание той също излезе.

Като се завърна, развълнуван каза:

— Тя стоеше във вестибюла и плачеше. Заговорих я и й дадох твоя адрес. Непрестанно ме питаше: „Кой е този човек? Какво става с мен?“. Тя сигурно ще се върне скоро.

— Аз й казах всичко това преднамерено — забеляза Фриц, — исках да й открия затаеното в самата нея и да извикам към живот онова, което беше скрито дълбоко. Това, което се разбуди в нея, не ще изчезне, то ще продължи да живее. И сега въпросът е там кое именно ще се окаже по-силно в нея и ще надвие.

Ернест кимна с глава.

— Тя е славно момиче, но има гореща кръв и малко лекомислена глава. Останалото ти е ясно. Тя ще издържи. Струва ми се, че днес числото на твоите деца се увеличи с още една душа.

— Колкото повече са, толкова по-добре.

Те продължиха да беседват и после си тръгнаха.

Вечерта бе обвила улиците на града. Над човешките стремежи се издигаше сиво-зелената кула на събора. Под мостовете шумеше реката. За какво? За хората… за хората. В парка цъфтеше пролет. Люлякът прецъфтя и розите набъбваха от сокове.

Ернест коментираше минаващите девойки:

— Сякаш върху тях са сложени корони — пролетта ги е увенчала така!

— В това има и гордост, и смирение. Те чувстват как в тях се пробужда женствеността. И нейното назначение — да се принасят в дар и да дават отмора.

— Ти знаеш ли, Фриц, жените са много по-добри от нас.

— Защо ти дойде тази мисъл в главата?

— Не зная. Но доказателство за това е любовта. У мъжа говори жаждата да обладава, у жената — жертвеният порив. У мъжа има достатъчно много честолюбие. Но аз имам предвид жените, а не самките.

Фриц се усмихна:

— В младите си години аз твърдях, че мъжът не е способен да обича. Но после се отказах от тази мисъл. От чисто телесното влечение следва да се стигне до духовната любов. За много от хората любов се нарича чувствеността. Не може да има любов без духовно влечение, но това още не значи, че тя се превръща в бледо безтелесно платоническо влечение. Аз не съм лицемер, но презирам оголеното телесно влечение. Сродството на душите, реализирано в сродство на плътта — ето кое наричам аз любов. Ето я и Паула… За нея любовта е още затворена книга. Ето и Фрид.

Фрид се упъти радостно към приятелите и приветства Ернест.

— Фрид — каза Ернест, обръщайки се към него, — ти откога се шляеш на тази изложба от момиченца и гимназистки, наречена главна улица?

— Но това е тъй красиво — тези ярки пролетни цветове на моминските дрехи, цялото това ярко въплъщение на месец май… Но… за мене е време… Трябва да вървя — каза Фрид и почервеня.

На другата страна на улицата той съгледа пъргаво момиче, което му хвърли поглед, от който той се изчерви.

— Добре, Фрид — каза Ернест, който разбра неговото вълнение и онова, което го влечеше, — отивай, модулирай във фа мажор.

Фрид се засмя, стисна ръката му и побърза да стигне момичето.

— Фриц, на мене самия ми се струва, че съм Метусалем в своята самотност. Господи, какво е това?

Фриц поздрави.

— Примадона от операта.

— Колко е елегантна!

— Тя е неудовлетворена!

— От какво?

— От живота и хората.

— В нея се чувства жената.

— Нейната майка е рускиня.

— Ето каква е работата! Но кажи ми, стари грешнико, откъде я познаваш ти?

— Запознах се случайно. Бях при градската врата и рисувах кулата. Неочаквано почувствах, че ме наблюдават, някакъв невидим флуид ме обля. Огледах се и видях пред себе си чифт тъмни очи. Те се усмихваха… аз не мога да ти изразя нейната усмивка, тя е неизразима. Поиска да купи моя етюд. Трябваше да й изкажа съжалението си и да й откажа, тъй като картината беше поръчана от друго лице, но я поканих на изложбата, където има редица мои работи.

— Ах, така! Нямам нищо против да се запозная днес с някое женско същество, макар само за да побъбря с нея.

— Тази вечер при мен ще дойде моята приятелка Елсбет и ще се запознаеш с нея. Но да отидем да изпием в чест на твоето пристигане една прашна бутилка вино.

— От това няма да се откажа, а след първата бутилка може да последва и втора.

Фриц радостно взе Ернест под ръка и приятелите ускориха крачките си.

— И така, мое момче — каза Фриц, когато се намериха вкъщи. — Какво пушиш ти? Лула, цигара, папироси? Избирай. Аз ще запуша своята любима лула.

— Аз ще предпочета папиросата. В това ще има повече стил.

— Следвам думите на Ницше: „Само онзи, който е вечно променлив, остава мой близък. Аз се изкачвам от една степен на развитие към друга. Останалите хора изостават — аз продължавам да се движа по кръга. И неочаквано се намирам в друг кръг на развитие“. Но стига за това. Твоята мансарда на бляновете наистина е великолепна. Ти си запазил своята обич към цветята.

— Това ми е присъщо отпреди. Навремето предпочитах да се откажа от вечеря, отколкото да се откажа от цветя. Нещо повече — веднъж цветята имаха за мен определено значение. Понякога купувах с последните си стотинки цветя. В един цветарски магазин видях прелестно момиче. Това не е рядко, но… нямах пари, а тя служеше в цветарски магазин. И с последната марка купих три рози с дълги стебла, взех ги, упътих се към изхода, после се върнах и подадох една от розите на учуденото момиче. След това си отидох, за да не наруша ефекта. Ти виждаш, че и тогава се стремях да не наруша стила. Една вечер, съвсем случайно, срещнах момичето. И трябва да призная, че цветята привличаха моето внимание в по-голяма степен, отколкото момичето. Това беше най-разсъдъчната любов в моя живот. Наскоро успях да завладея нейното малко сърце и на моята мансарда й бе отсъдено да преживее истински цветни оргии. Сега… милата Маргит е жена на чудесен човек и понякога може би си спомня за мен, влюбения в нейните цветя… Но трябва за минута да сляза долу. Столарят намерил красив шкаф и аз съм длъжен да му отговоря дали ще го взема. Едва не забравих за това. Ще се върна ей сега.

Ернест бавно допушваше папиросата и бе потънал в съзерцание на гълъбовия дим.

На вратата се почука. Погълнат от своите мисли, той извика:

— Влезте.

Влезе Елсбет.

— Добър вечер, Фриц.

При звука на този мек глас Ернест побърза да стане от мястото си.

— Ах — разсмя се той, — моята прелестна непозната от гарата. Каква среща! Вуйчо Фриц го няма. Ще ви бъде ли удобно да го почакате в моята компания? Наричат ме Ернест Винтер, а вие, ако не се лъжа, сте госпожица Хайндорф, нали?

— Да… — отговори Елсбет. — Та ето какъв бил Ернест Винтер, за когото тъй много ми е разказвал Фриц. — За миг тя затвори очи. Сама не знаеше какво я подбуди да направи това. Някаква вълна я връхлетя и тя почувства лека неувереност в себе си.

— Вие дойдохте и донесохте със себе си пролетта. Моля ви, седнете в това кресло, иначе не може — този стол по традиция принадлежи на Фриц. Това разкошно седалище, покрито с тежка копринена материя, е тъй живописно — в него има нещо от великолепието на трона и то винаги е било предназначено за мен. Това не е нищо друго освен дървено сандъче, върху което е поставена копринена покривка. На нашите гости обикновено се пада да стоят върху сандъче за въглища. Ако вие бихте се осмелили да погледнете в него, като махнете настрана покривката и вдигнете края, ще видите черни диаманти. Макар нашето състояние да се увеличи, ние не се решихме да изменим нашите традиции и в мансардата всичко си остава неизменно. Едничкото, което си позволихме, е да вземем за нуждите на нашите гости плетено кресло. Всичко, което се намира в мансардата, има своето предназначение — това е нашият приказен прозорец. Имаме го само от една година.

Вижте това таванско прозорче — нощем през него се виждат звездите. Колко поезия има в таванското прозорче! На стената, около прозорчето, е нарисувано гълъбово небе и златни звезди. Звезди и сърца. И на всяко сърце е написано име — някакво име, напомнящо за някое скъпо същество. Тук към края, по-близо до лунната светлина, вие виждате бледо сърце — то е във венец от червени рози. И върху него ще намерите име: Лу… ето. — И той посочи портрета… — Той я обичаше много.

— Той ми разказа за нея — прошепна Елсбет.

— В такъв случай той храни към вас доверие. Всичко ли ви разказа?

— Всичко.

— Това е твърде много. Досега той е разказал всичко само на мен. На останалите е известно само, че я е обичал много. И че тя не е жива. Едно стихотворение, написано тогава, говори много. Искате ли да ви го прочета?

Елсбет кимна с глава.

— Написах това в щастлива минута.

— Може би при случай ще ми дадете това стихотворение?

— На драго сърце. Фриц го има записано. Ще му кажа да ви го даде. Ето го и него.

Фриц влезе.

— Добър вечер, мила Елсбет. Вие, надявам се, вече сте се запознали, нали?

— Да — отговори Ернест, като се усмихна.

— През пролетта запознанствата се завързват много по-лесно, отколкото през всяко друго време на годината — каза Елсбет. — Чувстваш се сроден на другите хора и човек е по-доверчив.

— Ти си права, а в пролетта на живота това се изразява още по-ярко, отколкото в заника на дните.

— Така. Ето вишни за Елсбет, а за Ернест египетски папироси. Разположете се по-удобно.

Елсбет се намести в креслото и започна да яде зрели вишни.

— Елсбет, какво хубаво си преживяла днес? Трябва всеки ден, какъвто и да би бил той, да се преживява нещо прекрасно. Честичко аз се запитвам вечер: какво хубаво съм преживял днес? И трябва да призная: колкото и скверен да е бил денят, все пак в него е имало нещо малко слънчево ясно. И затова ще започна от себе си. Днешният ден ми донесе голяма радост: той ми донесе моя Ернест!

— Мили… — прошепна трогнат Ернест и стисна ръката му.

— А сега е твой ред, Елсбет.

— Днес преживях много. Но най-хубавото ми се случи тази вечер, когато бързах по насипа близо до езерото. Залязващото слънце златеше с приказно сияние върховете на липите. Беше тихо. Шумоленето на дърветата се съчетаваше чудесно с блясъка на водата при залязващото слънце. Всичко, което ме заобикаляше, беше тъй красиво, че у мен се появи желанието да заплача. А след това…

В края на насипа се спрях и започнах да се любувам на зелената алея. И видях в зеленината малка пееща птичка; тя се приближи към мен и ме погледна с малките си черни очички. И после… Видях една стара жена. Тя беше уморена, лицето й бе набраздено и водеше за ръка малко дете. Детето носеше няколко полски цветя. То възкликна: „Мамо, какви хубави цветя!“. И ги подаде на майка си. Майката се усмихна. О, Фриц, ако ти бе видял тази усмивка! И аз разбрах: светът е тъй хубав!

И тя скръсти ръце.

Ернест почувства, че думите на девойката го завладяват.

Струваше му се, че в тази стая долетя горската фея — толкова тя му се стори близка до природата. Всичко у нея беше естествено — нямаше нищо преднамерено, никакви съмнения и условности.

— А сега ти, Ернест — каза Фриц.

— Във влака. Беше препълнен и затова някои от пътниците от трета класа бяха минали в нашия вагон. Но и той бе препълнен дотолкова, че някои от пътниците трябваше да стоят прави. Между тях имаше четирима пътници — в това число и две девойки. Стори ми се, че са вариететни артисти. Най-младата девойка беше красива, макар времето да бе засегнало чертите й. Тя не разговаряше с останалите. Пък и последните, без да се гледа на проявяваната към девойката грижливост, бяха по отношение на нея сдържани. Обикновено у тези хора е твърде много развито другарското чувство. Изглеждаше, че девойката е много изморена. Върху нея лежеше своеобразен отпечатък на замислена мечтателност, която й придаваше особена чистота. Някаква дама, която седеше до мен, заемаше място за своето кученце.

Тя внимателно прибра дрехата си, за да не се докосне до тези хора. Девойката забеляза това движение и около устата й легна горчива гънка. Стана ми страшно мъчно — в тази минута бих дал всичко, само да имам възможност да махна тази горчива гънка. Аз станах от мястото си и казах: „Позволете ми да ви предложа моето място.“. Тя ме погледна учудена. Някакви момичета, покрити с лунички, се изсмяха. Аз бих желал да имам една стотна от очарованието, вложено в това същество. Обърнах се към нея втори път сериозно: „Госпожо, втори път ви предлагам моето място“. Тя ми поблагодари и седна. Вдигнах нейния куфар и го сложих в мрежата за багаж. При това владетелката на кученцето изрази такава голяма уплаха, че се ядосах и казах: „Вие нямате право в този вагон да заемате място за кучето. Ще трябва да преминете в кучешкия вагон. Кондукторът ще ви потвърди това“.

В този момент в купето влезе кондукторът и потвърди моите думи. Дамата трябваше да вземе кученцето на коленете си; аз не поисках да заема освободеното място, а го предложих на другата девойка. С особено злорадство наблюдавах отвратителното същество, което се намери между двете девойки и което с ожесточение прибра дрехите си. Един от спътниците на девойките заговори с мен, предложи ми цигара, като очевидно желаеше с това да ми изрази своята признателност. На драго сърце бих се отказал от цигарата, но това би било сметнато за високомерие. И аз запуших, макар че едва не ми стана зле. После го почерпих с хаванска пура, една от хаванските пури, които един приятел ми беше дал на тръгване.

Той е чудесен момък. Следва в Лайпциг в консерваторията и тъй добре говореше за своята работа там, че аз пламнах от желание да се преместя в Лайпциг. На следващата гара те напуснаха влака. И девойката ме погледна… О, този поглед! Той беше прекрасен, както лилава коприна…

Замълчаха. Здрачевините се сгъстяваха, обвивайки мансардата на бляновете с нежна синевина.

— Вуйчо Фриц — каза Елсбет, — стъмни се.

Фриц запали свещите пред портрета и той оживя. Стори им се, че очите на портрета добиха блясък и устните потрепериха.

Фриц взе едно малко томче и прочете:

— Предвечна съкровена мелодия — прошепна мечтателно Ернест. — Да, именно такава е тази мелодия, витаеща над живота; това е нещо, изтъкано от надежди и тайни. Понякога ми се струва, че тази песен е забравена от времето на нашето детство… Понякога в нея звучи камбаната на бъдещето… Слушайки този зов, разтваряш по-широко очи и се взираш в далечния хоризонт, стремиш се към нови светове… Понякога тази мелодия прозвучава в нощта като аромата на люляка.

Елсбет разтвори широко очи.

— Така — прошепна тя и гласът й затрептя.

— В това е завършекът на всички мечти — каза Ернест.

Отдалече се разнесе звънът на градския часовник. Елсбет сякаш се разбуди от сън и стана.

— Бих искала завинаги да остана тук — каза тя, — но трябва да се прибирам.

Ернест тръгна с нея по шумните улици. Той я хвана под ръка. Ръката й трепереше леко.

И те вървяха, без да проронят дума в майската нощ. Елсбет се спря до вратата.

— Аз живея тук… Лека нощ.

Той наведе глава в поклон и изчака стройният й силует да потъне в мрака зад вратата. Тогава се обърна и бързо закрачи назад.