Мансардата на бляновете

Единадесета глава

Над мансардата на бляновете сияеха звезди.

Снежна пелена беше закрила таванското прозорче. И в мансардата бе станало още по-уютно и по-печално. Топлата светлина на лампата придаваше на всичко изражение на покой и дори суровата маска на Бетховен гледаше по-весело.

Елсбет пееше. В ъглите се таяха здрачевини, на фона на които загадъчно просветваха раковините и разноцветните камъчета.

Зад прозореца валеше сняг и се чуваше как снежинките се трупаха зад стъклото на прозореца. Чаят приветливо димеше в чашките и картините на стената се усмихваха.

— Кажи, вуйчо Фриц, защо на твоята маса има бели хризантеми? Та това са цветята на мъртвите.

— Не зная. Почувствах желание да ги купя. Те са тъй хубави… знаеш ли, те ми напомнят снега. Те напомнят за много неща. Случих на богат живот… без да се гледа на страданието, животът ми беше богат и прекрасен…

— Защо заговори за това, вуйчо Фриц?

— Цветята ме накараха.

— Днес ти си някак тържествен. Остави мрачните мисли. Помисли за идващата пролет.

— Да, бих искал да преживея още една пролет… да събирам червения мак… червените макове… ослепително лекомислените цветя… и рози… Светът стана по-тих, Елсбет.

— Но и тишината не е лишена от живот.

— Аз не я чувствам. Сякаш се готвя за дълъг сън. Имам едно желание: да умра красиво!

— Вуйчо Фриц…

— Да, дете мое… да умра леко, весело… да премина в небитието без тежки мисли… Краят трябва да бъде такъв, какъвто е и животът, без горест, без радост, пълен с онази лекота, която е била присъща на древна Гърция и в която има всичко: и тържество, и отрицание…

Той взе парче тебешир и написа на масата:

— Остави мрачните мисли.

— Как странно е нареден светът, Елсбет. Някога ти дойде при мен да търсиш подкрепа и утеха, а сега ролите са разменени. Ти израсна, Елсбет, и стана жена. В последните месеци ти израсна много. Ернест не ще те познае…

— Ернест… — прошепна тя.

— Отдавна ли не е писал?

— Отдавна.

— Това е временна криза.

— Или край.

— Криза, това е криза, Елсбет.

— Да, вуйчо Фриц.

На стълбата се чуха стъпки. Засипани от сняг, влязоха Паула и Фрид. Паула носеше сняг с намерение да го хвърли върху Фриц, но когато той се предпази, тя го пусна във врата на Фрид.

Фрид започна да разказва за своето приключение със съветничката. Тя решила портретът й да бъде нарисуван в бяла лятна дреха, в профил.

— Помислете само — явява се всеки път, увита в кожи, съпроводена от своята камериерка, която мъкне един куфар. После изчезват зад преградата, за да изскочат оттам в леко моминско облекло. Аз спечелих повече от двеста марки от карикатури, които нарисувах, ползвайки я като модел. Нейното сплуто лице, когато тя се опитва да изрази на него игривост, е изумително. Но все пак тя е славен човек.

И вечерта завърши с общо веселие.

Без да се гледа на белите хризантеми.

Госпожа Хайндорф покани Фриц на разходка. Беше чудесен топъл ден. Но вечерта стана по-хладно и започна да студенее. Като се върна вкъщи, Фриц почувства леко треперене — стана му отвратително.

През нощта се изпоти много, непрекъснато кашляше и призори започна да го тресе. Когато чистачката дойде, той я изпрати за лекар.

Лекарят замислен поклати глава.

— Вие имате слаби дробове, господин Шрам — каза той.

— Аз отдавна имам астма — отвърна Фриц.

— Вие живеете усамотен?

— Да.

— Хм… Би следвало да извикате гледачка.

— Нима е толкова сериозно?

— Необходимо е да бъдем внимателни. Привечер ще ви навестя пак. И ако не ви стане по-добре, ще трябва да се вземе болногледачка.

Фриц изпадна в унес.

Привечер дойде Елсбет. Тя се изплаши не на шега.

— Какво се случи, Фриц?

Той й разказа какво му е съобщил лекарят.

Скоро след това лекарят пак дойде. Той прегледа Фриц и каза:

— Ще ви пратя гледачка.

Фриц се усмихна и веднага заспа.

— Не трябва, аз ще се грижа за него — прозвуча от мрака.

— Вие, госпожице?

— Да. Аз работих половин година в Мартенската болница. Ще остана при него.

Докторът я изгледа.

— Добре — каза той и й даде ред упътвания.

— Какво има той, докторе? — осведоми се Елсбет.

— Възпаление на дробовете. Има много слаби дробове… много слаби…

През нощта Фриц бълнуваше.

— Колко е тъмно… защо е така тъмно… запалете свещите… нощта е безпросветна…

Той се мяташе, после се успокои и заспа. Елсбет стоеше до леглото. Тя имаше едно желание — Фриц да оздравее. Вслушваше се тревожно в неравното му дишане.

— Горещо — простена той, — лед… лед… твоите хладни ръце, Лу…

Елсбет сложи ръка върху челото му.

Той каза:

— Благодаря ти. — И отново изпадна в унес. — Лу… ти си с мен… защо плачеш?… Така тъгувах по теб… така тъгу… вах… Къде са твоите сини… мили очи?… В теб е моето щастие… — И той се отмести от възглавницата. Елсбет внимателно повдигна главата му.

Сив полумрак се притаи до прозореца и възвести за приближаването на утрото. Фриц се мяташе в треска.

Елсбет извести Фрид и Паула и каза да телеграфират на Ернест.

Неочаквано Фриц отвори очи.

— Елсбет — извика я той.

— Да, Фриц.

— Какво става с мен?

— Ти заболя, но сега ти е по-добре.

Той поклати глава. Като се обърна към стената, прочете надписа и попита:

— Кой ден сме днес?

— Шести март.

— Ти знаеш ли чий рожден ден е днес? Нейният.

— В такъв случай ние всички ще дойдем при теб след обяд.

— Да. И Ернест също ще дойде…

— Аз искам да му телеграфирам.

— Искам той да дойде. Трябва да му кажа много неща, твърде много… Но съм уморен. Искам да поспя поне един час. А после ти ще ме събудиш.

— Добре, Фриц.

В обичайното време дойде лекарят.

— Той се приближава към края.

Елсбет се олюля и се залови за ръба на масата.

— Нима няма някаква надежда?

— Не. Само ако се случи чудо. След обяд той трябва да дойде още веднъж в съзнание — добави той, като забеляза скръбта на Елсбет.

Елсбет напразно очакваше чудо. Фрид и Паула дойдоха. Очите на Паула бяха просълзени.

— Той спи — прошепна Елсбет. — Лекарят каза, че след обяд ще дойде още веднъж в съзнание. Идете купете цветя, днес е рожденият ден на Лу.

— Рози? — прошепна Паула. — Едва ли ще намерим сега.

— Трябва да намерим — каза Фрид, като стисна зъби.

След час дойде човек и донесе рози. Сложиха ги по вазите. Поставиха рози и около леглото по желание на Фрид, стоящ до печката.

Привечер Фриц се събуди и се огледа.

— Къде съм? — попита той.

Видя цветята.

— Рози… — каза той, — рози… още веднъж видях рози.

Те се струпаха около леглото му.

— Днес е рожденият ден на Лу — каза той със слаб глас. — Донесете белите свещи и ги запалете.

Елсбет постави свещите пред портрета, обвит с рози.

Свещите заблещукаха и хвърляха наоколо невярна трепетлива светлина. И изглеждаше, че очите на портрета засветиха от живот и устните трепнаха в усмивка…

— Приближете леглото, искам да я видя.

Изпълниха волята му и той не сваляше очи от портрета.

— Запалете свещи… повече свещи…

Мансардата на бляновете беше напоена със златиста мека светлина.

— Къде е Ернест?

— Ще дойде.

— Да. Ернест трябва да дойде. Елсбет, мисли за него… Донесете вино… от тъмното… червеното вино… шест чаши… по-скоро… — шепнеше той, като се надигна с мъка.

Елсбет постла покривката върху масата…

— Шест бокала… един, два, три, четири, пет, шест… Да, да, един за Ернест и друг за Лу… — Той помилва розите и като откъсна няколко листенца, хвърли ги в бокала на Лу. После с треперещи ръце разля вино.

— Деца… дойде времето… аз трябва да ви напусна… тежко ми е… послушайте ме… не търсете щастието в света… щастието е у вас… бъдете верни един на друг и продължавайте да вървите напред. Аз съм във всичко, което ви заобикаля… всичко… всичко… всички са ваши братя… дървесата… пустинята… морето… облаците при заник-слънце… във всичко има хармония и красота… вечна красота… слушайте неземната музика… на природата… Трябва всичко да се разбере… и всичко да се прости… За последен път скръствам ръце… и ви казвам… на вас, оставащите в този свят: бъдете верни един на друг!… Изпийте виното… това ще бъде вашата клетва за вярност… клетва за живота и смъртта…

Сълзи падаха във виното, но те го изпиха, пресушиха бокалите до дъно.

Фриц пое с труд дъха си и тихо продължи:

— Останете заедно — търсете подкрепа един в друг. Принасяйте се в дар! Не чакайте благодарност! Принасяйте в дар духовните ценности — те са толкова малко на този свят. Понякога от една добра дума може да има повече полза, отколкото от златото. Търсете пътя към човека… и вие ще намерите неоценими съкровища… Животът е прекрасен… И човек е добър… Мансардата на бляновете… оставям я на вас… Лу!… — И той задиша по-често. — Скоро свещите ще догорят… и ще настъпи краят…

Той се отпусна на възглавницата.

— Елсбет…

Тя се наведе към него.

— Песента… нейната песен…

И Елсбет запя едва чуто, гласът й беше препълнен от сълзи:

Стъмни се. Свещите озаряваха ласкаво челото на Фриц. И в неговите черни мечтателни очи прозираха пламъчетата на неземен покой.

— Лу… — прошепна той, — Лу…

И сякаш с лъчите на залязващото слънце песента озари мансардата. Думите звучаха:

От полумрака се носеха сдържаните ридания на Паула и Фрид.

— И ние сме други, а не както преди…

Фриц заспа.

Свещите пращяха. Зад прозореца леко се стелеше снегът.

И Фриц започна да бълнува отново…

— Черната птица… какво иска черната птица?… Тя лети над моята глава… Главата ми гори… Лу… черната птица… Ернест… къде си ти?… Ти си длъжна, Елсбет… той е все още твой… ти си длъжна да простиш, Елсбет… да простиш… Нали прошката — тя е единственото, което приближава човека до Бога… той се бори… ти си длъжна да му се притечеш на помощ, когато той те повика… обещай ми, Елсбет…

— Да, да… скъпи вуйчо Фриц… — Тя се притисна до леглото и целуна ръцете му.

Но той не чуваше.

— Аз искам… аз винаги исках… Изморени са нозете ми… изранените нозе… толкова много ходих… умийте моите нозе, деца…

Той продължи да говори така и те донесоха вода и грижливо измиха нозете му.

Той умираше.

— Песента… песента… Лу… — И той изгледа Елсбет, но не я позна.

И тя, сдържайки риданията си, запя. Неочаквано той се изправи и каза с ясен, звънлив глас:

— Аз ви обичам всички… обичам ви еднакво…

И после се отпусна върху възглавницата и обърна поглед към портрета. В блещукането на свещите изглеждаше, че очите на портрета засветиха от живот и устните, като трепнаха, прошепнаха:

— Ела при мен…

Елсбет пееше, заглушавайки своите ридания. И още веднъж едва чуто прозвуча:

Фриц лежеше неподвижно и лицето му беше спокойно, прекрасно.

Пред портрета свещите догоряха и изгаснаха.

Ридания…

Безутешни ридания…