Мансардата на бляновете

Седма глава

Здрачевината отново проникна в ателието. Фриц остави четката и палитрата настрана и внимателно изгледа своята работа. След това отиде в мансардата на бляновете, натъпка лулата си и взе писмото на Ернест. Ернест му разказваше за срещата си с Лана Райнер. Той се замисли. Ще се окаже ли Ернест достатъчно силен? Знаеше, че ще настъпи ден, в който Ернест ще се завърне отново при Елсбет — Ернест имаше гореща кръв и буен темперамент.

Трябваше да им помогне. Фриц се огледа загрижен в огледалото. Беше отслабнал и побледнял. Напоследък пристъпите на задух бяха зачестили, също потенето нощем и сухата кашлица. Неведнъж Фриц бе мислил за смъртта и знаеше, че не изпитва страх пред нея. Но сега… не искаше да умира.

Не… искаше да преживее поне още една пролет и не заради себе си, макар възраждането на природата да носеше обновление и в неговата душа, а заради децата, както казваше той.

Можеше да им бъде още потребен. При мисълта за това, че е още потребен на някого в света, изпитваше радостно чувство.

На вратата се почука.

Той реши, че е Елсбет и извика:

— Влез!

Влезе млада дама в черна копринена дреха с голямо деколте. Фриц си спомни… Тази жена бе срещнал в деня, когато пристигна Ернест… в кафенето.

— Добър вечер, госпожице Берген.

— Добър вечер — смущавайки се донякъде, отвърна тя. — Вашият приятел ми даде адреса…

— Аз знам и се радвам, че сте дошли при мен. Тази вечер ми беше свободна и аз не знаех с какво да я запълня. И сега имам тази неочаквана възможност. Моля ви, седнете — ето, в креслото.

— Колко е хубаво у вас!

— Ернест кръсти моята стая мансардата на бляновете.

— Това е вярно. И винаги ли живеете тук?

В отговор на този наивен въпрос Фриц се усмихна.

— Да…

— И никога в хотел или някъде на друго място?

— Не.

— И изцяло сте предоставен на себе си, свободен сте?

— Да.

— О, колко трябва да ви е добре!

— Това щастие е достъпно за всеки човек.

Тя поклати кокетливо глава.

— Да… за мъжете. Но не за нас… жените… — И като взе от кошничката, която Фриц й поднесе, един плод, тя впи острите си бели зъби в него.

— И вие бихте могли…

— Не, не… във всеки случай… — каза тя, като люлееше миниатюрното си краче и го погледна крадешком.

— Защо?

— За това на нас ни е нужен спътник… — И тя се разсмя звънливо.

— Свободата и независимостта не се заключават в материалната независимост. Най-важното е вътрешната свобода.

— Вие не ме разбрахте. Аз исках да кажа, че ние не можем да бъдем щастливи и да се наслаждаваме на живота в самота.

— А нима това е едно и също?

— Да.

— Какво разбирате вие под наслаждение от живота?

— Как да ви кажа… да имаме възможност да не си отказваме в нищо… да участваме във всичко…

— Така ли? В такъв случай аз съм много нещастен.

— Вие? — извика тя.

— Да. И все пак не го усещам.

— Не трябва да живеем в уединение и да се разкисваме.

— Тези думи са лишени от всякакъв смисъл. Може би онези, които по вашему живеят пълноценен живот, всъщност се разкисват. Смисълът на живота не е там.

— А в какво?

— Животът сам по себе си няма ценност. Или по-право, ние не сме в състояние да го оценяваме, защото сами сме съставна част от него. Не нам се пада да го преценяваме, да определяме стойността му. Ние сме длъжни да се стремим да живеем така, както изисква нашата същност. Животът — това е вътрешният процес, а не неговите външни проявления. За мен имат цена само ценностите на вътрешния порядък, който добивам по начина, по който живея. А тези ценности, които придобивате вие, намирайки се във водовъртежа на външния блестящ живот, за мен нямат значение.

— И вие предполагате, че най-висшето благо това е щастието да се уединиш в някое тихо ъгълче?

— Ако ви харесва да се изразите така, наистина вярно е. Съществуват натури, за които е необходимо всичко — и бури, и покой. За жената пътят към познанието, към висшето благо лежи през пълното отрицание в името на любимия човек и детето.

— И това е свойствено на всяка жена?

— Почти на всяка. Истинската жена е длъжна да чувства отвращение и жалост при вида на това, което се именува продажна любов. За пъстри дрънкулки и минутното опиянение от шампанското те продават своето тяло… И не само това… Но и най-ценното, което имат! Своето щастие! Моля ви да ме разберете. Аз съм човек и разглеждам всичко от човешка гледна точка! Щастието на жената — то е в любовта! Много добре разбирам и обяснявам поведението на девойката, отдала се в името на любовта! Това ние срещаме в нашето ежедневие и не можем да го осъдим! Готов съм дори да разбера, ако девойката се е отдала заради възможността да има чифт копринени чорапи, заради пари! Готов съм и това да разбера. Защото там, където любовта е станала предмет на покупко-продажба, аз не виждам съжаление. Ще настъпи ден и вие ще се пробудите, замайването, което ви заобикаля, ще се разпръсне. Но ще бъде късно, защото няма нищо по-ужасно в света от думите: Аз изживях живота си напразно!

Фриц се увлече — той продължи да говори безспирно. Лицето на Трикс Берген побледня.

— А ако от лекомислие сте встъпили на пътя на продаж… — И тя замълча на полудумата.

— Тогава… жената е разбила своя живот. И едничката надежда би намерила в това — никога да не се пробуди.

Трикс дишаше тежко.

— А ако тя все пак се пробуди?

Фриц отговори, без да я гледа:

— Това би било ужасно… разкаяние…

Трикс скочи и страстно извика:

— По-добре смърт!… Смърт! Във водата!…

— Чакайте — извика Фриц и стисна ръката й. — Чакайте!

— Нали всичко е напразно! Пуснете ме… — прошепна тя и като падна на стола, се затресе в безсилни ридания.

— Не — каза Фриц и очите му заблестяха, — нищо не е загубено. Всичко е поправимо.

Тя се отпусна в креслото, но риданията разтърсваха нежното й тяло. Здрачевината се сгъстяваше.

— Виждате ли? — настойчиво и тихо каза Фриц. — Това е най-забележителното в нас — нам не е съдено да преживеем вторично каквото и да било, но ние можем да обновим нашите преживявания. Може да окосим тревата, но докато не я изтръгнем от корен, новите бурени са неизбежни. И докато това, което се крие в женското сърце, не е умряло и не е замлъкнало, възможно е много. Ние забравяме лошото — и всичко отново се нарежда. Погледнете това изречение на стената: все към по-хубаво.

— Но не за мен — прошепна тя.

— Не. И за вас, погледнете ме в очите.

Трикс вдигна глава и върху Фриц се спряха чифт влажни лъчисти звезди.

— Вие тъгувате по своето минало?

И отново очите се замъглиха от сълзи. Тя кимна безмълвно с глава.

— В такъв случай то още не е загубено. Това е най-чудното у жената — тя може да погрознее в порока и все пак да се върне в истинския път чиста и невинна. Може да сгреши и да остане безгрешна. Тя е като феникс, изгарящ в огъня и възкръсващ от пепелта пречистен.

С разбит глас тя попита:

— Всичко още ли е поправимо?

— Вие искате ли това? — запита той.

— Да — извика тя горещо и стисна ръце.

— В такъв случай всичко е поправимо! Вие можете да добиете вътрешен покой и всичко се свежда да измените външните условия на вашия живот. Позволете ми да поискам да бъдете откровена с мен, за да мога след това да ви дам съвет.

Тя кимна с глава и като прекъсваше разказа си с ридания, му разкри историята си.

Била от добро семейство. Нейната гореща кръв и жажда към непознатото въстанали против строгостта в родителския дом. Случайно на курорта се запознала с богат прахосник — той й разказал за света и за прелестите на разкоша. Тя заминала с него и писала на своите родители да не я търсят. Започнала така. Първият, който, както тя предполагала, нямало да се ожени за нея, скоро й се наситил. Била отчаяна, но скоро се утешила — наоколо й имало други мъже. Така изминали две години.

— Неведнъж аз си спомнях моите момински сънища и тогава ми беше много мъчно. Търсех забрава във виното, веселието, в танца. Всичко би продължило така, ако не беше срещата с вас и Ернест. Не вярвах във възможността на възвръщането. Вие скъсахте измамната обвивка на това, което ме ослепяваше. И аз трябваше да дойда при вас.

— А вашите родители?

Устните й трепнаха.

— Дайте ми техния адрес.

— Вие искате?…

— Да.

— О… Ето го. — И тя бързо записа адреса върху неговия бележник.

— А сега да поговорим за друго.

— У вас е толкова спокойно. Съвсем не така, както другаде. Тук всичко е много по-просто, но затова пък по-уютно и по-красиво.

Като видя портрета на стената, тя попита:

— Коя е?

— Една девойка, която обичах много.

— И какво стана с нея?

— Умря.

Трикс се докосна до неговата безжизнено отпусната ръка и с нерешително движение я помилва.

Той запита:

— Познава ли ви някой в Оснабрюк?

— Не, там преживях само няколко дни.

Той кимна с глава. После показа няколко рисунки, даде й книги за четене и й разказа за своите млади приятели.

На тръгване тя нерешително попита:

— И какво съм длъжна… за това…

Той се усмихна.

— Вие сте длъжна да привикнете към новото, което ви заобикаля. Тогава повече не ще задавате този въпрос. Скоро ли ще дойдете при мен?

Тя го погледна и очите й се разтвориха широко.

— Нищо не съм длъжна? — прошепна тя. — С какво заслужих такова внимание?

— Аз виждам, че вие трябва да свикнете с нещо, което е съвсем естествено. Нали сме хора?

Когато тя си тръгна, Фриц постоя няколко мига, гледайки след нея. После взе парче тебешир и написа върху тъмната стена: „Жената е вечна загадка!“. Късно привечер дойде Елсбет. Тя видя новия надпис и попита:

— Вуйчо Фриц, какво значи това?

— Дойде ми наум тази вечер.

И той й разказа за случилото се. Елсбет беше трогната.

— Тя не познава тук никого — каза Фриц — и никой тук не я познава. Помислих си дали ти не би сметнала за възможно да й помогнеш. Нищо не те ангажира.

— Вуйчо Фриц… Даже да не беше така… на драго сърце ще й помогна…

— Знаех, че ще решиш така.

— Знаеш ли, дойде ми наум чудесна мисъл. Тя сега преживява криза и не трябва да я оставяме насаме с нейните мисли. Тя трябва да се занимава с нещо. Но не с механически или физически труд — това би я угнетило повече. Трябва да намери в заниманието радост. Когато ми е тъжно, аз се старая да направя някому нещо приятно или изобщо да направя нещо добро и тогава се изпълвам от чуждата радост. И струва ми се, че знам какво трябва да се направи, за да й помогнем. Неотдавна помолих моята леля да отиде при старшата сестра в детската болница и да я попита не бих ли й била полезна там. Леля беше в болницата и нейната приятелка й казала, че ако аз искам да помогна сериозно на децата, а не да се забавлявам, тя на драго сърце ще ме допусне да работя. Зарадвах се много!… Помисли, вуйчо Фриц, аз ще мога да се грижа за всички тези славни деца, нуждаещи се от грижи и ласки! Сега реших, нека и тя да дойде с мен! Уверена съм, че ще позволят и на двете ни да работим…

— Добре си намислила — каза Фриц. — Всъщност това е най-хубавото, което можем да измислим за нея. Утре ще й предложа.

— Моля те, вуйчо Фриц.

— И ти ли искаш да се грижиш за децата?

— Да. Разбира се. Но сега почети ми своите стихове.

Фриц отвори томчето и започна да чете с приглушен глас: