Мансардата на бляновете

Тринадесета глава

Розите в мансардата на бляновете увехнаха. Снегът покриваше с тежка пелена таванското прозорче.

Вратата се отвори безшумно и Ернест влезе в стаята на своя приятел.

Смъртта беше сложила своя печат върху лицето на покойника. Неземна мирна радост бе легнала върху благородните му черти.

Ернест се огледа… Всичко беше както преди и все пак… всичко бе някак друго.

— Фриц… — прошепна той.

Мълчанието на смъртта му навяваше страх. Очите му се разтвориха широко.

— Фриц! — извика той и рухна на пода. Ръцете му се протегнаха към покойника, напразно се стараеше да сгрее тялото му със своята топлина. Хладното тяло разбуждаше у него усещане за страх и той с трепет помисли за това, че най-скъпоценното за него в света сега му внушава боязън.

И като закри лице с ръцете си, той простена:

— Фриц, приятелю мой… не ме напускай…

Една малка ръка се докосна до рамото му. Той се огледа. Редом с него стоеше Елсбет.

— Ернест — каза тя, подавайки ръката си.

Той не я позна, стори му се по-възрастна.

— Разкажи ми за него — помоли я и скри лице в ръцете й.

С треперещ глас Елсбет разказа за последните минути на Фриц. Разказа му всичко — с изключение на това, което Фриц беше казал за Ернест. И после двамата седнаха редом и безмълвно гледаха покойника.

Елсбет безшумно се изправи и погледна Ернест.

Той трябваше да остане.

— Аз ще дежуря при тялото на моя приятел.

Следобед донесоха ковчега. Ернест не допусна никого до Фриц. Той сам го сложи в цинковия ковчег, в който тялото на приятеля му трябваше да бъде отнесено в крематориума. Поставиха ковчега в ателието.

Госпожа Хайндорф изпрати лавров венец. Ателието бе украсено с венци и цветя. Ернест се разпореди да купят всички рози в града и обсипа с тях приятеля си.

Настъпи последната вечер преди отнасянето тялото в крематориума. Около ковчега горяха десет тежки восъчни свещи. Ернест стоеше до нозете на любимия приятел и не сваляше очи от неговото неподвижно лице. Настъпи нощта — на небето заблестяха звезди.

— Фриц… ти спиш вечен сън… Ти си мъртъв… мъртъв… О, каква ужасна дума!… Само в моята памет ти ще живееш… и твоят лик ще става все по-бледен и по-бледен, докато не настъпи денят, в който и аз ще отида след теб в царството на сенките. Верни приятелю, ти наруши клетвата за вярност — ти си отиде, като не ме взе със себе си…

И той премина в мансардата на бляновете, приближи се до портрета, висящ на стената.

— Умря човекът, който те боготвореше… Какво ще стане с теб? Ти ще му дадеш последното напътствие.

Той откачи портрета от стената и го отнесе в ателието.

— Ти не ще заминеш в последното пътуване сам. Ти ще отидеш с нея.

И той сложи портрета в ковчега. После взе писмата на Лу и ги положи във восъчните ръце на Фриц. Със сухи, възпалени очи той съзерцаваше своя приятел. Докато не дойдоха останалите. После пристигнаха и други познати. Дойдоха служителите.

Ернест стана.

— За него не ще бъде написана книга, името му не ще се спомене от вестниците… Вятърът ще вие над неговия гроб и за него скоро ще забравят. И все пак той ще бъде оплакан така, както не е съдено на кралете. Защото тази загуба е по-голяма и по-значителна от всички загуби: умря истински човек!

Той взе от работниците инструментите и не им позволи да се приближат до ковчега. Когато заковаха капака, се разнесоха неудържими ридания — не плачеше единствено Ернест, но от устните му се отрониха две големи капки кръв. Изнесоха ковчега.

Ернест почака в ателието, докато Елсбет се отдалечи. И тогава дочу плач, безутешен плач.

— Вуйчо Фриц… сега… аз отново оставам сама…

И той видя до поставката, върху която стоеше ковчегът, Трикс Берген.

Ковчегът бе изпратен в крематориума в Бремен. По време на изгарянето Ернест свиреше на органа. Никога служащите в крематориума не бяха слушали такава музика. В нея звучеше безпределна скръб. И понякога през мощните акорди на органа се изтръгваше темата на песента:

И нежно, нежно акордите затихваха, превръщайки се в мелодията на песента на Фриц:

Като се завърна вкъщи, Ернест падна, покосен от треска. Шест седмици той беше между живота и смъртта. Елсбет се погрижи да бъде пренесен в нейната болница и там се грижеше за него. Най-сетне той можа да стане от леглото, но болестта го сломи. Бледен и мълчалив, той стоеше на верандата, заляна от слънцето, и препрочиташе стиховете и писмата на Фриц. Той благоговееше пред Елсбет, както бедняк пред светица. Не можеше да разбере как е могло да се случи така, че нейният чист живот някога е бил в съприкосновение с неговите греховни дни. И когато тя го напускаше, той гледаше след нея и усещаше болка.

В това време намери едно стихотворение от Фриц, написано с молив на късче хартия:

Думите се сложиха в мелодия… той написа мрачна, меланхолична песен и даде листа на Елсбет.

След две седмици Ернест оздравя и влачейки тежко крака, се упъти към мансардата на бляновете. Там намери писмо, което очевидно бяха забравили да му отнесат в болницата — това бе писмо от Ойген от Лайпциг.

Ойген пишеше за много различни новини и в края на писмото си съобщаваше: „Лана Райнер стана годеница на княз Расников“.

Ернест се усмихна уморено. Така, значи и това отмина. Учуди се колко много неща в живота, които до неотдавна изглеждаха тъй значителни, могат да отминат безследно.

— Моето сърце опустя — каза той, — Фриц, ти го взе със себе си.

Върху земята отново припаднаха здрачевини. Ернест се забрави в креслото и се вслушваше в невидими гласове. Стените оживяха и му шепнеха за миналото.

— Тебе не трябва да те забравяме… — прошепна Ернест, — всичко принадлежеше на теб… на теб принадлежаха нашите души… Фриц, помогни ми… нима беше нужна тази жертва, за да ме застави да се пробудя от сън?

Той остана в мансардата на бляновете, докато зад прозореца не надвисна нощта — преглеждаше старите книги и писмата.

— Фриц, единствен, кой ще сподели моите радости и скърби?… — извика той. — Елсбет… Миньон… Любима… И ти си загубена за мен… всичко е изгубено… и мъртво…

На следната вечер всички се събраха в мансардата на бляновете. Зад прозореца бе влажно, дъждовито. Капките барабаняха по стъклото на прозореца. Всички мълчаха.

— Колко странно е сега тук — каза Паула, — сякаш душата на стаята е отлетяла.

— Отлетя това, което ни свързваше. Нишката, която ни свързваше, е скъсана — отговори Фрид.

Ернест прочете последното писмо на Фриц. После печално каза:

— Смъртта си е смърт. Не ни е съдено да го видим повече.

— Не — каза Елсбет и гласът й прозвуча уверено. — Смъртта не е смърт! Животът е безкраен и неизчерпаем! Паметта за него и неговата душа ще живеят в нас. Помнете думите му: „Всички сте братя и сестри… и дърветата, и облаците, и морето, и горите…“. Помнете неговите думи и напътствия и от себе си изхождайте към останалите, към общочовешкото. Той стигна края на своя път. Той стигна до човешкото. И той е вечен, навсякъде. Когато гледам блещукането на звездите, аз мисля за него. Той е във всичко — и в мен, и във вас, и в цветята, и в бурята, и в мълчаливия покой. Ние не усещаме телесната му близост, но духовно той е тук. Тежко е, но той продължава да живее в нас. И ние ще запазим неговото наследство.

Ернест се вслуша учуден в нейните думи. Слаба утеха трепна в сърцето му. Нима Елсбет говореше това?

— Каква… си станала ти? — прошепна той.

Елсбет продължи:

— Урната с неговия прах пристигна. Ние ще я запазим в продължение на три дни в мансардата на бляновете, ще я украсим с рози, а после ще я погребем в градината, където цъфтят и рози, и мак. Той обичаше много тези цветя.

И тя обви внимателно урната с рози.

Ернест каза:

— Нима е възможно този малък съд да съдържа всичко, което остана от Фриц? — И сдържайки сълзите си, взе последните бутилки червено вино и шест бокала. — Шест — каза той, — един за него и един за Лу.

Ернест взе портрета на Фриц и го окачи на същото място, където по-рано беше портретът на Лу.

Тържествено звъннаха бокалите.

С треперещи ръце Ернест запали свещи пред портрета на Фриц. И като че ли в блещукането на свещите портретът оживя. И отново се изпълниха с живот черните приветливи очи и ласкаво се усмихнаха устните…

Здрачевината се сгъстяваше — и всичко беше както преди. Нямаше го само него. И те заплакаха.

Пролетта, до която Фриц искаше да доживее, дойде с цялата си красота. Приближаваше лятото.

Ернест не забелязваше нищо около себе си. Той стоеше в мансардата на бляновете и пишеше. Не забелязваше пролетта, усещаше само настъпването на нощта, която го откъсваше от перото и хартията. Той работеше над голямо произведение в памет на Фриц. Всичко бе изчезнало, отминало. Остана само любовта към Елсбет. Той не можеше да разбере как е могъл макар и един миг да мисли за Лана. Не беше виждал Елсбет толкова отдавна.

Най-сетне успя да завърши произведението си. В този ден, когато сложи перото настрана и изправи уморения си гръб, получи писмо от директора Борн, който му предлагаше на изгодни условия място на диригент в Мюнхен. Ернест остави писмото настрана. Сега беше цял погълнат от своето произведение и не можеше да мисли за нищо друго. Като излезе от къщи, усети, че лятото е настъпило.

Отиде в парка и се учуди колко свободно и леко бие сърцето му. Отдавна не беше усещал такава бодрост.

Неочаквано съгледа Елсбет. Побърза към нея и гласът му прозвуча почти така, както звучеше преди:

— Елате с мен, Елсбет — успях да завърша нещо хубаво.

Тя го погледна учудена. Отново в него се пробуждаше предишният Ернест, но вече по-зрял и сдържан.

— Да отидем в мансардата на бляновете.

По пътя той й разказа своето произведение.

— Това не е реквием, Елсбет — по-скоро е една сценична творба.

Те се качиха в ателието. Ернест донесе нотите и ги постави върху пюпитъра.

— От съда ми съобщиха за неговата последна воля. Завещанието на Фриц е много кратко: „Всичко, което ми принадлежи, завещавам на моя приятел Ернест Винтер“. Сега ние ще имаме на свое разположение мансардата на бляновете още половин година. Ето партията за гласовете… Цялото произведение е написано по текст от Фриц… Аз написах партията на оркестъра, солото и хора…

… Първата тема: Рози… цветята на неговата любов. В залата е тъмно, както в театъра по време на представление. Оркестърът тихо започва — увертюра… Септакорди във фа мажор, бавно спада в терци сребърният ручей на флейтите, над хора витае напоен със страдание глас: „Рози… цветя на неговата любов“.

Той седна до рояла и свирейки, продължи да обяснява.

— В гълъбовия здрач до урната, обвита с рози, се издига печалният силует на жена. Разсветва… става все по-светло и по-светло. И завесата пада бавно.

… Това е прологът. И отново започва оркестърът. Звучи темата на арфата… Завесата се вдига. Разсветване и море… и човек в черно. Той простира ръце към слънцето. Мъжки глас пее молитва на слънцето.

Втора картина: Творчество. Мъжки и женски гласове пеят песента на творчеството, песента на съзиждането.

Трета картина: Стени, облени от лунна светлина, и над тях две сплетени ръце. Жално и страстно звучат фаготите и ниският глас се носи над риданията на оркестъра. Печалната мелодия отмира.

Люляк в лунна нощ. Цигулки. Мъжът е коленичил пред една девойка. Цигулките пеят за любовта… а томителната мелодия на виолончелото пее за любовта, за тържеството… Мъжът се изправя, редом с него е девойката и над всичко величествено звучи песента на любовта.

Отричането. До масата стои човек, отпуснал уморено глава върху ръцете си. Грозно бучене в оркестъра. Резки дисонанси прорязват мелодията. Човекът за миг вдига глава… и отново я отпуска безсилно. Сълзи… и музиката рязко се прекъсва.

Последната картина: Гълъбов мрак. Урна. Продължителни лилави акорди — бавно се запалват звездите… смели хроматични гами… Постепенно може да се различи фигурата на човек — той е прострян на земята — изправя се… Пред него се изправя чудно видение… блещукат със сребрист блясък звездите, музика… те вещаят избавление… Човекът коленичи и тя се привежда над него. После се отправя към урната и полага върху нея рози. „О, младост, за сявга повехнала пролет…“ звучи в оркестъра. И той замлъква…

Ернест чувстваше трескава възбуда. На бузите му избиха червени петна. Елсбет се наведе над него, като се мъчеше да прочете написаното. Стъмни се.

— Мъртъв, мъртъв — извика Ернест, потънал в скръб, — всичко е изгубено… това е моето последно произведение… сега искам да умра… сега знам какъв е моят път… — добави той тихо.

— Ти трябва да живееш — прозвуча гласът й.

— Аз загубих всичко, Елсбет. Фриц ни напусна… той е мъртъв… А ти… Елсбет… — И отпаднал, той добави: — Кажи ми… че си ми простила… нощем не мога да заспя… срамно ми е и страдам… Кажи, че си ми простила прегрешението… и тогава аз ще отмина и никога няма да застана на твоя чист път…

Елсбет побледня.

— Ти няма за какво да съжаляваш, Ернест.

Той поклати в отчаяние глава.

— Аз те обичам, Ернест…

Той извика от болка.

— Елсбет, не бъди толкова жестока… Не засилвай моята болка за изгубеното…

Залязващото слънце озари косата й, заблестя в нейните очи.

— Аз те обичам, Ернест.

— Елсбет — и той събори креслото, — ти не знаеш всичко, аз те предадох… измених ти… аз обичах друга…

И отново в здрачевината прозвуча гласът на Елсбет:

— Аз знам всичко…

— Ти… ти знаеш всичко? Че аз… с друга жена… — Той напразно търсеше опора.

— Аз знам всичко, Ернест…

— И… и… ти казваш… Нима това е истина?… Аз не искам да живея… ако това не е така… Елсбет…

— Аз те обичам, Ернест!…

Тържествуващ вик се изтръгна от него, преплетен с ридание:

— Елсбет!… Миньон!… — И той коленичи пред нея.

— Любими…

— Миньон… Миньон… Миньон…

Стъмни се.

— Кажи ми, любима, как можеш да дариш с такава милост мен, бедния и грешния?

— Ти не си грешил… ти си се заблуждавал… Но ти отново намери себе си.

— В теб, любима… О, защо с нас не е Фриц, защо той не доживя това?

— Той знаеше.

— Знаеше? Фриц… приятелю… със своята смърт ти ми помогна да намеря себе си отново…

И притиснати един към друг, те тръгнаха към мансардата на бляновете. В къта на Бетховен Ернест запали свещите пред портрета на починалия приятел. Златисти отблясъци паднаха върху челото на Елсбет, чело на мадона.

Ернест я погледна и почувства как в него расте съзнанието за щастието, което го е озарило… И като сложи ръка върху нейното рамо, той каза:

— Фриц… любими… твоите деца намериха пътя към себе си… благодаря ти. Намерих отново своя път… Фриц… и щастието е в моите ръце… ти…

— Аз… ти…

И в блещукането на свещите изглеждаше, че черните очи засветиха от живот и ласкавите устни трепнаха, усмихнаха се приветливо…