Мистър Мерцедес

1.

Ходжис взема кутийка с бира, излиза от кухнята, сяда на креслото и оставя на масичката кутийката близо до револвера трийсет и осемкалибров В&П „Смит&Уесън“. В&П означава „военнополицейски“. Ходжис машинално го потупва, както се потупва старо куче, грабва дистанционното и включва на Канал 7. Шоуто е започнало и публиката вече ръкопляска.

Той се сеща за модното увлечение — кратко и пагубно, — което беше обхванало града в края на осемдесетте. Май по-точната дума беше „заразило“, защото приличаше на кратка епидемия. През цялото лято трите местни вестника му отделяха специално внимание в обширни редакционни статии. Сега два от тях бяха фалирали, а третият береше душа.

Водещият, изтупан с шикозен костюм, излиза на сцената и махва на публиката. Ходжис гледа това предаване почти всеки делничен ден, откакто се е пенсионирал, и си мисли, че този човек е твърде умен за тази работа, която донякъде прилича на гмуркане без водолазен костюм в клоака. Май е човек, след чието самоубийство роднини и приятели ще споделят, че не са подозирали какво е душевното му състояние — последния път, когато го видели, бил толкова весел…

Ходжис отново машинално потупва револвера, модел „Виктори“8. Стар, но верен. Служебното му оръжие, 40-калибров пистолет „Глок“, който си беше купил със собствени средства (полицаите са длъжни сами да си купуват огнестрелните оръжия), сега е в сейфа в спалнята му. В безопасност на безопасно място. Изпразни го и го прибра там след церемонията по случай пенсионирането си и оттогава не го е поглеждал. Не го интересува. Револверът обаче му е скъп не само по сантиментални причини. Револверът никога не отказва.

Ето я и първата участничка, млада жена с къса синя рокля. Изглежда глуповата, обаче има страхотно тяло. Ходжис е сигурен, че под роклята се крие татуировка от онези, дето им викат „курвенски“, защото са точно над задника. Може би са две-три. Мъжете сред публиката започват да подсвиркват и да тропат с крака. Жените сдържано ръкопляскат. Някои забелват очи. Тази мацка е трепач, опасно е мъжът ти да я зяпа.

Мацката започва да се жалва: приятелят ѝ имал бебе от друга жена и непрекъснато киснел при тях. Още го обичала, обаче мразела…

Тук режисьорът пуска пегел, но Ходжис разчита думите по устните ѝ: „шибаната курва“. Публиката бурно я аплодира. Ходжис отпива от бирата си. Знае какво следва. Предаването е предсказуемо като сапунените опери, излъчвани в петък следобед. Водещият я оставя да бръщолеви още малко, после представя… ДРУГАТА ЖЕНА! И тя има убийствено тяло, плюс километри разкошна руса коса. На глезена ѝ има татуировка. Приближава се до съперницата си и казва:

— Разбирам какво ти е, но и аз го обичам.

Явно възнамерява да се обяснява надълго и нашироко, обаче стига само дотук, преди Мацката Трепач да я докопа. Зад кулисите някой удря камбана, сякаш дава началото на боксов мач. Според Ходжис предаването е тъкмо това, зрителите трябва да си получат наградата, иначе защо са в студиото? Няколко секунди двете хубавици взаимно се скубят и се дращят с нокти, после двама здравеняци с тениски с надпис „ОХРАНА“ ги разтървават. Жените закрещяват, изразявайки мнението си една за друга (повечето им думи са заглушени от режисьора), под благосклонния поглед на водещия, после Мацка Трепач №2 поема инициативата и удря толкова силна плесница на съперницата си, че главата на онази се отмята назад. Камбаната отново иззвънява. Двете падат на пода и без да ги е грижа за измачканите рокли, пак започват да се дращят, да се удрят и да се шамаросват. Публиката пощурява. Здравеняците от охраната за втори път ги разтървават, водещият застава помежду им и заговаря — уж ги успокоява, но всъщност ги нахъсва. Двете жени крещят колко обичат въпросния мъж, съскат и се плюят. Водещият обявява кратко прекъсване и на екрана се появява треторазредна актриса, рекламираща таблетки за отслабване. Ходжис отново посяга към кутийката с бира, знаейки, че няма да изпие и половината. Шантава работа — преди да се пенсионира, пиеше като смок. След като бракът му се разпадна заради запоите му, реши, че е станал алкохолик. Събра цялата си воля и се взе в ръце, обещавайки си, че ще пие колкото си иска, щом навърти четирийсет години стаж в полицията — доста смело обещание, като се има предвид, че петдесет процента от градските ченгета се пенсионираха на двайсет и петата година, а седемдесет — на трийсетата. Само че след четирийсет години служба алкохолът вече не го влечеше. Няколко пъти се напи насила, за да провери дали още може — за можене можеше, но се оказа, че не се чувства по-добре, отколкото като е трезвен. Всъщност му ставаше по-кофти.

Рекламната пауза свършва. Водещият на шоуто кани на сцената следващия гост. Ходжис знае кой е. И зрителите знаят, настъпва радостно оживление. Ходжис взима оръжието на баща си, поглежда в цевта и го оставя обратно върху книжката с телевизионните програми.

Появява се човекът, за когото си съперничат Мацки Трепач №1 и №2. Досещал си се как изглежда този тип още преди наперено да излезе на сцената и да! — предположението е вярно: хубостникът работи на бензиностанция или е хамалин в „Таргет“, а може би е автомонтьорът, който ремонтира колата ти (и си оставя ръцете). Той е кльощав и блед, черният му перчем почти закрива челото му. Издокарал се е с широк памучен панталон и с отвратителна зелено-жълта вратовръзка, стегната около шията му точно под изпъкналата му адамова ябълка. Острите върхове на велурените му ботуши стърчат изпод панталона. Знаел си, че мацките имат курвенски татуировки, знаеш и че този хубавец е надарен като жребец и че като се изпразни, спермата му блика като фонтан; ако девственица използва тоалетната, след като той си е правил чекия, сто на сто ще забременее. Може би с близнаци. Усмихва се хем кисело, хем нахакано като готин пич в кофти настроение. За каква работа мечтае? За никаква — иска пожизнена инвалидна пенсия. Скоро камбаната ще удари отново и двете жени пак ще се сборичкат. По-късно, след като са се наслушали на бръщолевенията на жребеца, ще се спогледат, леко ще кимнат и ще му се нахвърлят. Този път охранителите няма да бързат с разтърваването, защото зрителите — и в студиото, и пред телевизорите — искат да видят тъкмо тази последна схватка и как кокошките си отмъщават на петела.

Онази краткотрайна и жалка мода — заразата, обхванала градчето в края на осемдесетте, се наричаше „бой на безделници“. Идеята хрумна на някакъв извратен тъпанар и когато начинанието се оказа доходно, още трима-четирима тарикати на бърза ръка го усъвършенстваха. „Гениалният“ замисъл се състоеше в следното: някой плаща на двама пропаднали типа по трийсет долара, за да се бият в определен час на определено място. Мястото, което Ходжис си спомняше най-добре, беше служебният паркинг зад долнопробен стриптийз клуб, развъдник на пичи въшки, наречен „Бам Ба Лам“9. Щом посредникът уговореше схватката, известяваше за нея (устно, защото по онова време интернет още не се използваше от всички) и вземаше от зрителите по двайсет долара на калпак. Зрителите, присъстващи на боя, който Ходжис и Пит Хънтли прекъснаха, наброяваха над двеста души, които залагаха и се ругаеха като пощурели. Сред тях бяха и жени с вечерни рокли и окичени с бижута, вперили погледи в двамата малоумници, налитащи си като бесни кучета, падащи, ставащи и крещящи несвързано. Публиката се смееше, викаше одобрително и ги насърчаваше.

Това телевизионно шоу е като незаконния бой, само дето го спонсорират фармацевтични и застрахователни компании, затова Ходжис предполага, че съперниците (те са си точно съперници, въпреки че водещият ги нарича „гости“) ще си тръгнат с нещо повече от трийсет долара и бутилка долнопробно уиски „Найт Трейн“. И няма ченгета, които да прекъснат схватката, защото всичко е законно като лотарийните билети. В края на предаването се появява безмилостната съдийка със запазената си марка нетърпеливо самодоволство и изслушва с едва потискан гняв тъжителите, застанали пред нея. После идва ред на шишкавия семеен психолог, чиято тирада разплаква „гостите“ (той нарича това „разбиване на стената на отрицанието“) и ги подканя да си тръгнат, ако дръзнат да оспорят методите му. Според Ходжис дебелакът е усвоил тези методи от старомодни видеозаписи за обучаване на агенти на КГБ.

Всеки делничен следобед той приема порцията телевизионна помия, седнал на креслото и оставил на масичката оръжието на баща си — онова, което татко му носеше като квартално ченге. Винаги го взема по няколко пъти и поглежда в дулото. Взира в кръглия мрак. Няколко пъти го захапа, за да провери какво е зареден револвер да е насочен към небцето ти. Предполага, че човек свиква с усещането на дулото върху езика си. Мисли си: „Щом можех да се натрясквам, значи ще мога да отложа и този момент. За година, да речем. И ако устискам цели две, може да ми се отще да се гръмна. Може да се запаля по градинарство, по наблюдаване на птици и дори по рисуване.“ Тим Куигли започна да рисува във Флорида. В старческия дом, пълен с пенсионирани ченгета. Разправяше, че му доставя голямо удоволствие, и дори продаде няколко картини на Фестивала на изкуствата във Винис. Докато не получи удар, който доведе до пареза на дясната страна и го прикова осем-девет месеца на легло. Дотук с рисуването. После почина. Бам!

Някой пак удря камбаната и двете мацки се нахвърлят върху кльощавия любовчия с шантавата вратовръзка, лакираните им нокти проблясват, дългите им коси се развяват. Ходжис отново посяга към оръжието, но преди да го докосне, чува как се отваря капакът на кутията на външната врата и как нещо тупва в антрето. Във времената на имейла и на Фейсбук нищо важно не пристига по пощата, но той все пак отива да вземе пратката. Ще я прегледа, а револверът ще почака.

2.

Ходжис отново сяда на креслото, слага на скута си малкия пакет и пак поглежда към екрана: водещият се сбогува и съобщава на обитателите на Ти Ви Ленд, че утре ще гостуват джуджета. Не пояснява дали са джуджета по ръст или по ум. До креслото стоят две малки пластмасови кошчета, едното е за бутилки и кутийки от напитки, които се връщат в магазина, другото — за смет. Той хвърля във второто рекламна листовка от „Уолмарт“, уведомяваща за „ШЕМЕТНО НАМАЛЕНИЕ НА ЦЕНИТЕ“, формуляр за застраховка за погребение, адресиран до „нашия скъп съсед“, съобщение, че през седмицата само в „Дискаунт Електроникс“ всички дивидита ще се продават с петдесет процента намаление, петиция с размерите на пощенска картичка, призоваваща го да „гласува по съвест“ за някакъв кандидат за общински съветник. Ходжис поглежда снимката на претендента и си мисли, че човекът е като двойник на зъболекаря Оберлин, от когото той адски се страхуваше като малък. Отделя настрани листовката от супермаркет „Албъртсонс“, за да изреже талоните за намаления. На скута му остава нещо в голям пощенски плик (сигурно е писмо, ако се съди по дебелината), адресиран до детектив К. Уилям Ходжис (ДВО), Харпър Роуд 63. В горния ляв ъгъл, където трябва да са името и адресът на изпращача, има емотиконче Усмивко — второто за деня.

Само че не е намигващият Усмивко от каталога с намаленията на „Уолмарт“, а друг — озъбен и с черни очила. Смътен, неприятен спомен изниква в паметта на Ходжис. „Не — казва си. — Недей!“ Въпреки това отваря плика толкова бързо и небрежно, че го разкъсва и отвътре изпадат четири напечатани страници — всъщност текстът не е напечатан на пишеща машина, а е написан на компютър с шрифт, наподобяващ машинопис. Писмото започва така:

Той посяга слепешката, събаря на пода каталога на „Албъртсонс“, машинално прокарва пръсти по револвера и грабва дистанционното за телевизора. Натиска бутона за изключване, прекъсвайки гневната тирада на безмилостната съдийка, и зачита писмото.

3.

„Много добре — мисли си Ходжис. — Даже отлично.“

Следва още един Усмивко с тъмни очила.

Следваше още едно усмихнато емотиконче, а под него беше написано следното:

4.

Ходжис остава на креслото две минути, четири, шест, осем. Без да помръдне. Държи писмото и се взира в закачената на стената репродукция на картина на Андрю Уайът. После оставя на масичката листовете хартия и взима плика. Не се изненадва, че пощенското клеймо е от местната станция. Изпращачът иска Ходжис да знае, че той е наблизо. Това е елемент от предизвикателството. „Елемент, подсилващ тръпката“, както би се изразил анонимният автор на посланието.

Съвременните технологии дават възможност за сваляне на пръстови отпечатъци, оставени по хартията, обаче Ходжис знае, че когато предаде писмото на криминалистите, те няма да открият нито един. Този тип е откачен, но самооценката му — „този хитър деятел“ — е много точна. Само че вместо деец — дума, приета в правото, е написал деятел, и то два пъти. Освен това…

Момент, момент. Какво иска да каже с „Когато предадете писмото?“

Става, взима листовете хартия, застава до прозореца и се заглежда в Харпър Роуд. Ето, дъщерята на Харисънови изпърпорва с мотопеда си. Твърде малка е да кара това чудо, въпреки че законът го позволява, но поне си е сложила каската. След минута по улицата преминава фургончето „Хапни сладко“, съпровождано от звъна на камбанката; през горещите дни сладоледаджията обикаля до смрачаване източните квартали на града, като започва веднага щом свърши последният учебен час. После по платното се задава неголяма, но елегантна черна кола. Прошарената коса на жената зад волана е навита на ролки. Всъщност дали е жена? Може да е мъж с рокля и с перука, а ролките да са хитър финален щрих.

„Ето какво иска да си мислиш престъпникът.“

Не, не какво. „Ето как самозваният Убиец с мерцедеса (всъщност не е самозван, така го наричаха във вестникарските дописки и в новинарските емисии по телевизията) иска да мислиш.“

Сладоледаджията е убиецът!

Не, сигурно е човекът зад волана на скъпата кола, преоблечен като жена.

Може да е шофьорът, който кара камиона с газови бутилки, или инкасаторът.

Как възпламеняваш подобна параноя? Може би като небрежно подхвърлиш, че знаеш нещо повече от адреса на бившия детектив, например, че е разведен. И като намекнеш, че той има дете или деца, които живеят другаде.

Ходжис се заглежда в моравата — колко е избуяла тревата! Мисли си, че ако Джером не дойде в най-скоро време, ще се наложи да го повика.

Дете или деца? Не се залъгвай, драги. Онзи много добре знае, че с бившата ми съпруга Корин имаме дъщеря на име Алисън. Знае, че Али е на трийсет и че живее в Сан Франциско. Вероятно му е известно, че е висока метър и седемдесет и обича да играе тенис. Тази информация е на разположение в интернет. В днешно време в интернет можеш да намериш всичко.

Какво следва? Да предаде писмото на Пийт и на новата му партньорка Изабел Джейнс. След оставката му те наследиха случая с мерцедеса заедно с още няколко студени досиета. Някои случаи са като включени компютри, които никой не използва известно време и те заспиват. Това писмо на бърза ръка ще изтръгне от съня разследването на убийството с мерцедеса.

Ходжис мислено проследява пътя на писмото. От процепа за пощата до пода в коридора. От пода до креслото. От креслото до прозореца, през който той наблюдава как пощенската камионетка завива и тръгва обратно по обичайния си маршрут — работният ден на Анди Фенстър е приключил. Оттук писмото ще отиде в найлоново пликче (от самозалепващите се) — глупаво и безполезно действие, но старите навици трудно се изкореняват. После ще попадне в ръцете на Пийт и на Изабел. Пийт ще го предаде на криминалистите за обстойно изследване, при което безполезността на найлоновото пликче ще бъде доказана: никакви пръстови отпечатъци, никакви косми, никаква ДНК, хартията може да се купи от всяка книжарница в града и — на последно място, но не и последно по значение — текстът е разпечатан със стандартен лазерен принтер. Може би специалистите ще определят на какъв компютър е напечатано писмото (Ходжис не е сигурен, че ще могат, защото почти не разбира от компютри и като закъса с неговия, вика на помощ Джером, който за щастие живее наблизо) — на „Хюлет Пакард“ или на „Макинтош“. Голям праз.

От Отдела по криминалистика писмото ще се върне при Пийт и Изабел, които несъмнено ще организират идиотско съвещание като в психологическите телевизионни сериали на Би Би Си „Лутер“ и „Главният заподозрян“ (най-вероятно любими на анонимния изпращач на посланието). Разбира се, ще бъдат осигурени бяла дъска и увеличени снимки на писмото, може би дори лазерна показалка. Ходжис също е гледал някои британски криминални сериали и смята, че онези от Скотланд Ярд не са чували поговорката „Много баби — хилаво бебе“. Резултатът от съвещанието ще бъде в услуга на психопата: щом ще присъстват десетина-дванайсет детективи, новината за писмото сто на сто ще стане достояние на пресата. Може би откаченият лъже, че не възнамерява отново да убие, но едно е абсолютно сигурно: криво му е, когато отсъства от новинарските емисии и от заглавните страници на вестниците.

На моравата са поникнали глухарчета. Крайно време е Ходжис да повика Джером. Освен всичко друго той е привързан към симпатичния младеж.

Още едно съображение. Дори ако психарят казва истината и не възнамерява да извърши второ масово убийство (доста невероятно, но не и невъзможно), продължава да проявява нездрав интерес към смъртта. Подтекстът на писмото е пределно ясен: „Застреляй се. Така и така вече го обмисляш, направи следващата крачка. Която ще е и последната.“

„Дали ме е видял да държа оръжието на баща си? Да захапвам дулото?“

Нищо чудно — и през ум не му беше минало да спусне щорите. Типично за стар глупак — да се чувства в безопасност в дневната си, без да му хрумне, че някой може да го наблюдава с бинокъл. Или че Джером ще го види, докато бодро подтичва по алеята и се провиква отдалеч „Нек’ви зъдачки?“ Само че ако младокът го видеше да милва оръжието и да захапва дулото, щеше да изпадне в паника. Щеше да каже нещо.

Наистина ли Мистър Мерцедес мастурбира, като си представи как премазва онези несретници?

През дългите си години в полицията Ходжис е виждал неща, които не би споделил с човек извън системата. Тези отровни спомени му вдъхват увереността, че вероятно ненормалникът не лъже за мастурбацията и задето му липсва съвест. Някъде беше чел за кладенци в Исландия, които са толкова дълбоки, че когато хвърлиш камък в някой от тях, не чуваш плискането на водата. Мисли си, че душите на някои хора са като тези кладенци. И че устройването на борби между скитници или безделници не е най-голямото падение на човешката раса.

Отново сяда на креслото, изважда мобилния си телефон от чекмеджето на масичката, слага вътре револвера и затваря чекмеджето. Натиска бутона за бързо избиране на полицейския участък, но когато дежурната пита към кого да прехвърли обаждането, той възкликва:

— Да му се не види! Сгрешил съм номера. Извинете за безпокойството.

— Не сте ме обезпокоили, сър — отговаря жената и по гласа ѝ личи, че се усмихва.

Не, засега няма да се обади на никого. Няма да предприеме каквото и да било, преди да размисли. Преди хубавичко да размисли. Той се взира в телевизора, който за пръв път от месеци насам е изключен.

5.

Същата вечер Ходжис отива с колата до търговския център „Нюмаркет Плаза“ и си поръчва вечеря в тайландския ресторант. Самата госпожа Бурамук му донася поръчката и любезно подхвърля:

— Отдавна нас не посеставали, полисай Хочис.

— Готвя си, откакто се пенсионирах.

— Оставете готвене мене. Много по-вкусно.

Едва след като отново вкусва супата със скариди „Том Ям“, приготвена от госпожа Бурамук, Ходжис осъзнава колко са му писнали недопечените хамбургери и спагетите с готов сос на компанията „Нюманс Оун“. А след десерта — тиква, пълнена с крем карамел, — си дава сметка колко му е писнала и замразената кокосова торта на компанията „Пепърдидж“. „Ще живея дълго и ще умра като щастлив човек — казва си, — ако никога повече не хапна замразена кокосова торта.“ Докато вечеря, изпива две кутийки светло пиво „Синг“, най-хубавата бира, която е вкусвал след купона в хотел „Рейнтрий“, така точно описан от Мистър Мерцедес — имаше дори „похотливо кълчеща се стриптийзьорка“. Накратко, пълна програма.

Дали откаченият не е бил там, в дъното на залата? „Твърде е възможно, Мъски, твърде е възможно“ — както казва опосумът в анимационния сериал „Депюти Дог“10, известен с крилатите фрази на героите си.

Ходжис се прибира у дома, отново сяда на креслото и взема посланието от убиеца. Знае какво трябва да направи (в случай, че не предаде писмото на Пийт Хънтли), обаче няма да се опита, след като е изпил две бири. Затова пъха посланието в чекмеджето при револвера, без да си прави труда да го запечатва в найлоново пликче за веществени доказателства, и отива в кухнята за още една бира. Тази от хладилника е „Айвъри Бранд“, местно производство, обаче по нищо не отстъпва на тайландската „Синг“.

Допива я, включва компютъра, отваря Файърфокс и в полето за търсене написва „Под синия чадър на Деби“. Информацията е доста дезинформираща: „Социална страница, в която интересни хора обменят интересни възгледи.“ Ходжис се замисля дали да не продължи, после изключва компютъра. И това няма да направи. Не и тази вечер.

Откакто се пенсионира, си ляга късно, защото така намалява безсънните часове, през които се върти и ще си мисли за отдавнашни разследвания и за отдавнашни грешки, но тази вечер на бърза ръка се пъхва в леглото, при това знае, че сънят ще го споходи веднага. Чувството е прекрасно.

Последната му мисъл, преди да заспи, е финалът на посланието, написано с отровната писалка на палача. Мръсникът го подтиква към самоубийство. Интересно какво ще си помисли, ако разбере, че е постигнал тъкмо обратното — дал е на този бивш рицар на значката и пистолета стимул да живее. Поне за известно време.

После сънят го грабва. Той спи дълбоко цели шест часа, преди пикочният му мехур да го събуди. В полусън отива до тоалетната, облекчава се, отново си ляга и спи още три часа. Събужда се, когато слънцето наднича през прозореца и птиците чуруликат. Отива в кухнята и си приготвя обилна закуска. Тъкмо когато прехвърля от тигана две препържени яйца върху препечените филийки и бекона в чинията, внезапно се сепва.

Някой пее.

Самият той.

6.

Слага в миялната съдовете от закуската и отива в кабинета, за да анализира писмото. Най-малко двайсет и пет пъти е правил разбор на подобни писма, но никога сам, а с помощта на Пийт Хънтли и на други двама партньори преди него. Повечето бяха заплашителни послания от бивши съпрузи (и от една-две бивши съпруги) и не бяха повод за главоблъсканици. Авторите на някои прибягваха до изнудване, а на други — до шантаж, което си е пак изнудване. Едно беше от похитител на дете, който искаше нищожен откуп, а три-четири, включително писмото от Мистър Мерцедес, бяха изпратени от убийци, признаващи вината си. Две от тях очевидно бяха от хора с психични проблеми. Третото може би беше от серийния убиец, наричан Магистралния Джо. Ами това? Отговаря ли на истината или е измама? Написаното вярно ли е, или е фантазиране на човек с болен мозък?

Ходжис отваря чекмеджето на бюрото, изважда бележник и откъсва най-горния лист със списъка за пазаруване. После взема химикалка от чашата с писалки до компютъра. Първо се замисля за презерватива. Ако онзи наистина е бил с кондом, после го е прибрал… което беше напълно логично. Заради съдържанието и защото върху латекса биха могли да останат пръстови отпечатъци. Ходжис се замисля и за други подробности, споменати в писмото, например как предпазният колан се закопчал, когато мерцедесът се врязал в хората, и как колата подскачала, когато ги прегазвала. Нямаше начин онзи да ги е научил от вестниците, защото не се споменаваха в дописките, но пък може и да си ги е измислил. Дори казва, че…

Ходжис препрочита писмото и намира изречението: „Въображението ми е доста развинтено.“ Да, обаче две подробности не би могъл да си измисли. Подробности, които бяха запазени в тайна от медиите.

В графата в бележника, озаглавена „ИСТИНА ЛИ Е?“, той написва: „МРЕЖИЧКА ЗА КОСА. БЕЛИНА.“ Мистър Мерцедес беше отнесъл със себе си и мрежичката също като презерватива (може би още нахлузен на оная му работа, ако изобщо е бил с презерватив), но криминалистът Гибсънс беше сигурен, че онзи е носил мрежичка, защото от вътрешната страна на клоунската маска, захвърлена на местопрестъплението, не бяха открити залепнали косми. Обаче миризмата на белината, използвана за дезинфекция на плувните басейни и унищожителка на ДНК, още се усещаше. Несъмнено онзи е използвал голямо количество.

Де да беше само това! Най-потресаваща е самоувереността му. Този тип не изпитва никакво колебание.

Ходжис се поколебава, после написва с главни букви: „ТОВА Е ЧОВЕКЪТ.“ Отново се поколебава, задрасква „ЧОВЕКЪТ“ и написва „МРЪСНИКЪТ“.

7.

Отдавна не е размишлявал като полицай и още по-отдавна не се е занимавал с подобна работа (като на криминалистите, обаче без фотоапарати и камери, без микроскопи или специални химикали), но щом се захваща, бързо си възвръща уменията. Разграфява лист хартия и съставя нещо като таблица с подробностите в текста, които са му направили впечатление.

Престава да пише и, почуквайки с писалката по зъбите си, препрочита посланието от „Драги детектив Ходжис“ до „Дано настоящето писмо Ви е повдигнало духа!“. После добавя още две забележки на листа, на който вече почти няма място за писане.

Не е много сигурен относно тези съображения. Метафорите от спорта се използват често, особено от политически анализатори, а напоследък осемдесетгодишни хора имат профили във Фейсбук и в Туитър. Самият той използва само дванайсет процента от потенциала на своя „Мак“ (така твърди Джером) и не може да бъде причислен към компютърните гении. Така или иначе все отнякъде трябва да започне, пък и нещо му подсказва, че анонимният изпращач е млад. Открай време притежава талант да анализира подобни писания, да не говорим, че в тази работа интуицията играе ключова роля.

В графата НЕОБИЧАЙНИ ДУМИ е написал почти една дузина примери и сега огражда два: съратник и спонтанна еякулация. Добавя име: Уомбо. Мистър Мерцедес е боклук, обаче умен боклук, който чете книги. Има богат речник и не прави правописни грешки. Представя си как Джером Робинсън възкликва:

— Ползва програма за проверка на правописа. Голямо чудо.

Да, да, сега всеки, който има тази компютърна програма, пише безгрешно, само че Мистър Мерцедес е написал правилно дори името на известния автор на криминалета, добавяйки беззвучните букви g и h11, което предполага висока интелигентност. И да, посланието му не е литературна творба, но текстът е много по-смислен от диалозите в сериали като „Морски детективи“ или „Кости“.

Преподавали са му вкъщи, посещавал е обществено училище или е самоук. Има ли значение? Може би няма, но може и да е важно.

Не, надали е самоук. Стилът му е твърде…

— Експанзивен — казва Ходжис, сякаш говори на стаята, обаче се поправя; думата е друга — фукльо. Този човек е имал съученици. И е свикнал писанията му да бъдат оценявани. Доста смело предположение, което обаче е подкрепено от ЗАСУКАНИТЕ ФРАЗИ, например „Дано не възразявате да Ви наричам така, въпреки че от 6 месеца вече не сте на служба.“„Вие сте разрешили буквално стотици случаи, много от които «знакови».“ И два пъти „Мислехте ли за мен.“ В гимназията Ходжис изкарваше по литература шестици, в колежа оценките му бяха петици и четворки и той още помни как се нарича това: инкрементално повторение12 Дали Мистър Мерцедес си представя как писмото му се появява във вестниците, разпространява се по интернет и се цитира (с неохотно уважение) в централната новинарска емисия по Канал 4?

— Представяш си и още как, гадино — промърморва Ходжис. — Навремето си чел съчиненията си пред целия клас. Харесвало ти е да си център на вниманието. Прав ли съм? Като те открия… ако те открия, ще установя, че в часовете по литература си се справял не по-зле от мен. Нищо чудно да си бил и по-кадърен. — Не си спомня някога да е използвал инкрементално повторение, освен ако не е било несъзнателно.

Само че в града има четири обществени гимназии и бог знае колко частни. Плюс средни училища, в които юношите се подготвят за прием в университета, плюс професионални училища с двугодишен курс на обучение, плюс Сити Колидж и католическия университет „Сейнт Джуд“. Твърде много копи сено, в които да се скрие отровна игла, да не говорим, че убиецът може да не е посещавал местно учебно заведение, а някое в Маями или във Финикс. Да не говорим, че е голям тарикат. Писмото е пълно с подвеждащи елементи, равнозначни на фалшиви пръстови отпечатъци — фразите, в които всички думи започват с главни букви (например Оловни Обувки и Едно Предупреждение), фразите в кавички, прекомерното използване на удивителни. Ако накарат Мистър Мерцедес да напише нещо, той няма да използва нито един от тези стилистични похвати. Ходжис го знае, както знае злощастното си собствено име — Кърмит13 като в kermitfrog19.

Обаче!

Мръсникът не е умен, колкото си въобразява. В писмото със сигурност има два истински „пръстови отпечатъка“ — единият е поразмазан, другият — кристално ясен. Поразмазаният е използването на числа и на цифри вместо думите за тях: 27 вместо двайсет и седем, 40 вместо четирийсет, детектив I степен вместо детектив първа степен. Единственото изключение е в потребителското име kermitfrog19, но тук му е било невъзможно да напише числото с думи и това само потвърждава правилото. Разбира се, може да ги използва само за камуфлаж, обаче има голяма вероятност Мистър Мерцедес да не осъзнава колко издайнически е този прийом.

„Ако мога да го затворя в стая за разпит 4 и да го накарам да напише «Четирийсет разбойници откраднаха осемдесет брачни халки»…“

Само че К. Уилям Ходжис никога повече няма да стъпи в стая за разпит, включително в № 4, която му беше любимата, защото според него му носеше късмет. Освен ако не го спипат, че тайно разследва този случай, и тогава ще седне на мястото на разпитвания. Добре де. Пийт ще вкара заподозрения в ареста. Пийт или Изабел, или двамата. Ще го накарат да напише „Четирийсет разбойници откраднаха осемдесет брачни халки.“ Също и „Ченгетата заловиха дееца, който се криеше в един вход.“ Само че трябва да произнесат завалено думата деец. Защото въпреки умението си да се изразява литературно, Мистър Мерцедес си мисли, че думата за извършител на престъпление е деятел.

Нищо чудно. Преди да постъпи в колежа, той си мислеше, че онзи, който хвърля топката в играта на бейзбол, съдът, от който наливаме вода, и рамкираните неща, украсяващи стените ни, се пишат еднакво.14 Срещаше в много книги думата за картина, написана правилно, но умът му отказваше да я запомни. Може би защото майка му и баща му я произнасяха неправилно и това произношение се беше загнездило в главата му.

„Ще те позная, когато те намеря, умнико — казва си Ходжис. Написва думата и отново, и отново я обгражда с химикалката си. — Ти си мръсникът, който нарича дееца «деятел».“

8.

Прави една обиколка на квартала, за да се поразсее и да си прочисти съзнанието, и приказва с хора, които отдавна не е поздравявал. Някои е пренебрегвал седмици наред. Госпожа Мелбърн чопли нещо в градината си и като го вижда, го кани да опита домашния ѝ кейк.

— Право да ти кажа, доста се притеснявах за теб — промърморва, след като двамата сядат в кухнята. Погледът ѝ е като на врана, която е зърнала на шосето премазана от автомобил катеричка.

— Ами, доста трудно свикнах с пенсионерския живот. — Той отпива от кафето си. Отвратително е, но поне е горещо.

— Някои изобщо не могат да свикнат — отбелязва госпожа Мелбърн и отново вперва в него стръвните си очички. Хрумва му, че доста щеше да се озори с нея, ако я разпитваше в участъка. — Особено онези, чиято работа е била отговорна и напрегната.

— Отначало ми беше кофти да бездействам, но вече започвам да свиквам.

— Браво на теб! Онова симпатично негърче още ли работи за теб?

— Джером ли? Да. — Ходжис се усмихва, питайки се как ще реагира Джером, ако разбере, че някой от квартала го нарича „онова симпатично негърче“. Вероятно ще се ухили и ще възкликне: „Ми, таково съм!“ Джером и неговите нек’ви зъдачки. Вече се е спрял на Харвард. Принстън е резервният вариант.

— Напоследък хлапакът си гледа работата през пръсти — отбелязва госпожата. — Моравата ти на нищо не прилича. Да ти налея ли още кафе?

Ходжис усмихнато отказва. Дори да е горещо, гадното кафе си остава гадно.

9.

Връща се вкъщи. Краката го болят, главата — също (вероятно от чистия въздух), вкусът в устата му е противен, сякаш е сдъвкал вестник, с който е била постлана птича клетка, обаче умът му работи на бързи обороти (навярно от кофеина).

Влиза в страницата на местния вестник и сваля няколко статии за касапницата пред Общинския център. Не намира онова, което търси, в първата дописка, публикувана под страховито заглавие на 11 април 2009, нито в по-дългата статия в неделното издание от 12 април. Открива го в броя от понеделник: снимка на волана на изоставения автомобил-убиец. Гневното заглавие гласи: „ГАДЪТ СИ МИСЛИ, ЧЕ Е ЗАБАВНО“. В центъра на волана върху емблемата на „Мерцедес“ е залепен жълт емотикон. Озъбен Усмивко с тъмни очила.

Всички в полицията бяха бесни на вестникарите, защото Ходжис и Хънтли — детективите, разследващи случая, — бяха помолили снимката с емотикона да не бъде публикувана. Главният редактор сервилно се извини — станало било недоразумение. Нямало да се повтори. Давал честната си скаутска дума.

Ходжис си спомня как Пийт ядно възкликна:

— Недоразумение, дръжки! Разполагаха със снимка, която да напомпа със стероиди отпуснатия задник, на който оприличавам мижавите им продажби, и най-нагло я използваха!

Ходжис увеличава вестникарската фотография и ухиленото жълто лице изпълва екрана на монитора. „Белегът на звяра15 — мисли си той, — но в съвременен вариант.“ Отново взема мобилния си телефон и натиска бутон за бързо избиране — този път търси Пийт. Някогашният му партньор вдига на второто позвъняване.

— Привет, шефе в оставка. Как ти понася пенсионерският живот? — Изглежда искрено зарадван от обаждането и Ходжис доволно се усмихва. Същевременно го жегва чувство за вина, но и през ум не му минава да се откаже от „частното“ разследване.

— Не се оплаквам — отговаря, — само дето понякога ми домъчнява за бузестата ти, ухилена физиономия.

— Много мило. Ако не си чул, победихме в Ирак.

— Може да съм в оставка, но още не съм изкукал, драги. Искаш ли да обядваме заедно и да си побъбрим? Избери заведение, аз черпя.

— Трогнат съм, но вече обядвах. Да се уговорим за утре, а?

— Право да ти кажа, графикът ми е много натоварен, Обама също ще намине да се посъветва с мен относно бюджета, обаче заради теб ще променя часовете на срещите.

— Начукай си го, Кърмит!

— По-сладко е ти да ми го туриш. — Размяната на цинични реплики е като стара песен с елементарен текст.

— Да се видим в „Демазио“, става ли? Открай време харесваш това заведение.

— Бива. В дванайсет?

— Устройва ме.

— Сигурен ли си, че ще ти остане време за мен, старото куче?

— Били, обиждаш ме. Никога не задавай този въпрос. Искаш ли да доведа Изабел?

Ходжис не иска, но отговаря:

— Щом държиш…

Навярно едновремешната телепатия помежду им още действа, защото Пийт се позамисля и промърморва:

— Май този път ще си устроим ергенски купон.

— Както кажеш. — Ходжис облекчено въздъхва. — Ще се радвам да се видим.

— И аз. Приятно ми е да ти чуя гласа, Били.

Ходжис прекъсва връзката и отново се заглежда в озъбения Усмивко, който изпълва екрана на монитора.

10.

Късно вечерта сяда на креслото и включва телевизора, за да гледа новините в единайсет. Носи бяла пижама и прилича на шишкав призрак. Скалпът му прозира под оредяващата му коса. Водещата новина е за петролния разлив в Мексиканския залив, заплашващ да предизвика небивала екологична катастрофа. Говорителят съобщава, че е застрашена синьоперестата риба тон и че ще се смени цяло поколение, докато уловът на морски дарове в Луизиана бъде възстановен. Изригването на вулкан в Исландия (чието име говорителят произнася завалено като Ииджа-фил-кул) още прави мръсни номера на презокеанския въздушен трафик. Полицията в Калифорния съобщава, че по всяка вероятност най-сетне са на път да заловят серийния убиец, наричан Жестокия сънливец16. Не се споменават имена, но заподозреният („Деятелят“ — казва си Ходжис) е описан като „добре облечен и културно говорещ афроамериканец“. „Да можеха сега да спипат и Магистралния Джо — мисли си Ходжис. — И Осама бин Ладен, разбира се.“ Идва ред на прогнозата за времето. Синоптичката обещава високи температури, много слънце и добавя, че е време да се приготвят банските.

— Теб искам да видя по бански, миличка — промърморва Ходжис и с дистанционното изключва телевизора. Изважда от чекмеджето револвера, на път за спалнята го изпразва и го прибира в сейфа при своя глок. През последните два-три месеца беше обсебен от намерението да се гръмне с оръжието на баща си, но тази вечер изобщо не му е до това. В ума му се мярва Магистралния Джо, само че сега Джо създава грижи другиму. Също като Жестокия сънливец, онзи добре облечен и културно говорещ афроамериканец. Дали и Мистър Мерцедес е афроамериканец? Възможно е — всички са видели само клоунската маска, риза с дълги ръкави и жълти ръкавици на волана, — но на Ходжис му се струва невероятно. Бог е свидетел, че в този град има доста чернокожи, способни на убийство, обаче тук ключова роля играе оръжието, с което е извършено престъплението. Кварталът на майката на госпожа Трилони е населен предимно със състоятелни хора от бялата раса. Чсрнокож, който се навърта около паркиран мерцедес SL500, щеше да бие на очи. Всъщност не е сигурно. Понякога хората са изумително ненаблюдателни. Обаче дългогодишният опит го е научил, че богаташите са малко по-наблюдателни от средностатистическите американци, особено когато става въпрос за скъпите им играчки. Не му се иска да използва думата „параноични“, но…

Но всъщност са такива, мамка му! Някои богаташи са щедри (дори онези, чиито политически възгледи смразяват кръвта), само че повечето проявяват щедрост според собствените си разбирания и в душата си (не много дълбоко в душата си) се страхуват да не би някой да им открадне подаръците по случай рождения им ден и да им изяде тортата.

Добре, тогава остава другото предположение: добре облечен и културно говорещ.

„Да!“ — мислено отсича Ходжис. Не е категорично доказателство, но ако се съди по писмото, извършителят е точно такъв. Може би Мистър Мерцедес носи костюми и е чиновник, може би носи джинси и евтини тениски и балансира гуми в автосервиз, но в никакъв случай не е неграмотен мърляв повлекан. Може би е мълчаливец (подобни същества са много предпазливи във всички аспекти от живота си, което включва и въздържане от безсмислено бръщолевене), ала когато реши да каже нещо, вероятно е конкретно и без заобикалки. Ако сте се загубили, ще ви упъти по-добре от всеки друг.

Докато си мие зъбите, той мислено си повтаря: „Демазио“. Пийт иска да обядваме в „Демазио“. Не представлява проблем за бившия му партньор, който още е на служба и носи оръжие, не представляваше проблем и за самия него, докато разговаряха по телефона, защото тогава мислеше като ченге, а не като пенсиониран детектив, качил петнайсет кила над нормата. Сигурно няма да им се случи нещо лошо — все пак ще е посред бял ден, — но „Демазио“ е близо до Лоутаун — район, който в никакъв случай не е ваканционно селище. На една пресечка от ресторанта, отвъд естакадата градът се превръща в пустош — тук има само празни парцели и изоставени комунални жилища. На всеки ъгъл се продават наркотици, нелегалната търговия с оръжия процъфтява, палежите са квартален спорт. Разбира се, ако Лоутаун може да се нарече квартал. „Демазио“ — страхотен италиански ресторант, — е защитен от набезите. Собственикът има връзки с престъпния свят и ресторантът е нещо като „безплатния паркинг“17 в играта „Монополи“.

Ходжис си изплаква устата, връща се в спалнята и все още мислейки за „Демазио“, нерешително поглежда към дрешника, където зад окачените ризи, панталони и спортните сака, които вече не носи (защото е напълнял и само две са му по мярка), е скрит сейфът. Да вземе ли глока? Или револвера на баща си? Револверът е по-малък. Не, не бива. Разрешителното му за носене на оръжие още е валидно, но няма да отиде въоръжен на срещата с доскорошния си партньор. Ще се чувства неловко, а и без това е притеснен от онова, което възнамерява да направи.

Приближава се до шкафа, повдига купчината бельо и поглежда отдолу. Бияча си е там — не го е пипал след купона по случай пенсионирането си. Ще вземе него. Нещо като застраховка „Живот“ предвид пребиваването в този много опасен квартал.

След като взема това решение, си ляга и изгасва нощната лампа. Пъха си дланите под тайнствения прохладен джоб под възглавницата и се замисля за Магистралния Джо. Досега Джо все изважда късмет, обаче рано или късно ще го заловят. Не само защото обира магазинчетата в паркингите край магистралите, а понеже не може да престане да убива. Ходжис се сеща за изречение от писмото на Мистър Мерцедес: „Не важи за мен, защото не изпитвам никакво желание да повторя.“

Дали е откровен, или го заблуждава по същия начин като с ФРАЗИТЕ, НАПИСАНИ С ГЛАВНИ БУКВИ, МНОГОТО УДИВИТЕЛНИ И АБЗАЦИТЕ ОТ ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ?

Навярно лъже — може би и себе си, и К. Уилям Ходжис (ДВО), — но тъкмо в този момент, когато Ходжис вече се унася, това не го интересува. Важното е друго — онзи нещастник си въобразява, че е в безопасност. Изпитва самодоволство от недосегаемостта си. Изглежда, не си дава сметка каква уязвимост е показал в писмото си до човека, който допреди пенсионирането си беше главен разследващ на случая с масовата касапница пред Общинския център.

„Умираш от желание да говориш за подвига си, нали? Ама, разбира се, сладък, не лъжи стария си чичо Били. И ако не се опитваш да ме изпратиш за зелен хайвер със сайта «Под синия чадър на Деби» като с кавичките и с удивителните в посланието си, дори ми помагаш да надникна в живота ти. Искаш, не, жадуваш да се изфукаш. Ако пък успееш да ме подтикнеш към… знаеш какво, това ще е като прословутата черешка на тортата.“

Той прошепва в мрака:

— Ще те изслушам. Разполагам с много време, нали вече съм в оставка?

Усмихва се и заспива.

11.

На другата сутрин Фреди Линклатър седи на края на товарителната рампа и пуши цигара „Марлборо“. Сложила е до себе си прилежно сгънатото си сако, което носи на работа в „Дискаунт Електроникс“, а върху него е шапката ѝ с фирменото лого. Разказва за някакъв религиозен маниак, който я тормозел. Хората много често я притесняват и тормозят и в почивката тя споделя с Брейди несгодите си. Разказва му всичко от игла до конец, защото той умее да изслушва:

— И тоя ми вика, че всички хомосексуалисти ще отидат в ада, и ми дава да прочета някаква книжка, дето обяснявала нещата кратко и ясно. Взимам я аз и какво да видя? На корицата — двама сладури с тесни ханшове и по анцузи (честен кръст!), които се държат за ръце и зяпат пещера, изпълнена с пламъци. Плюс Сатаната. С вила в ръката! Не те будалкам, пич, хич даже. Шашнах се, обаче си викам: „Дай да си побъбря с младежа.“ Щото бях останала с впечатлението, че му се иска да си поговорим. Затуй му викам: „Виж сега, зарежи тая книга на Лебит или както там се казва и прочети барем няколко научни статии. Гейовете са си такива по рождение, ясно?“ А той: „Не е вярно! Хомосексуализмът е заучено поведение и е обратим.“ Представяш ли си? Рекох си, че ме взема за канарче, обаче не му се озъбих, а му казах: „Погледни ме, пич, хубавичко ме разгледай. Да не ти пука — огледай ме от главата до петите. Какво виждаш?“ И преди да изръси някоя друга глупост, добавих: „Виждаш мъж, ето какво виждаш. Само че Господ се е поразсеял, преди да ми сложи питка, и ме е подминал.“ А оня ми вика…

Брейди я слуша с половин ухо, докато тя стига до книгата на Лебит (ясно му е, че става въпрос за Книгата на Левит, обаче не си прави труда да я поправи), после „изключва“ слуха си за дърдоренето ѝ и само от време на време промърморва „Аха“. Монологът ѝ не го дразни, дори му действа успокояващо като парчетата на „Ел Си Ди Саундсистъм“, които понякога слуша на айпода си, преди да заспи. Фреди Линклатър е прекалено висока за жена (над метър и деветдесет), а в думите ѝ има резон: прилича на момиче колкото Брейди Хартсфийлд прилича на Вин Дизел. Носи прави джинси „Ливайс“ и бяла тениска, под която не изпъкват цици, защото тя е плоска като дъска. Тъмнорусата ѝ коса е подстригана почти по войнишки. Няма нито обици, нито грим. Навярно си мисли, че „Макс Фактор“ е телевизионно състезание за млади певци.

Той машинално повтаря „Да… ъхъ… и точно така“, докато си мисли дали дъртото ченге е разбрало нещо от писмото му и дали ще се опита да се свърже с него на сайта „Под синия чадър“. Дава си сметка, че с писмото пое риск, обаче не много голям. Съчини го в стил, който е коренно различен от неговия. Шансът дъртакът да научи нещо изобличаващо е минимален, дори несъществуващ.

„Под синия чадър на Деби“ представлява малко по-голям риск, но шишкавото ченге горчиво се лъже, ако си въобразява, че ще може да го проследи чрез сайта. Сървърите на „Деби“ са в Източна Европа, където поверителността на информацията е като чистотата в Америка — свещена.

— А оня ми вика — честен кръст, братче! — вика ми: „В нашата църква има много млади християнки, които ще ти покажат как да се разкрасиш, и ако си пуснеш дълга коса, ще станеш много привлекателна.“ Представяш ли си какво нахалство?! Затуй го срязах: „И на тебе, ако ти направят липосмукция, ще станеш привлекателен. Пък ако се избараш с кожено якенце и гердан с шипове, като нищо ще ти излезе късметът с някое готино гадже. Ще го заведеш да хапне в «Златния корал», може и на концерт на блусарите от «Тауър ъф Пауър».“ Леле, как се вбеси! Чак засъска: „Ако ще ме обиждаш…“

Така или иначе, ако дъртото ченге иска да проследи сайта, трябва да предаде писмото на компютърджиите от специализирания полицейски отдел, което надали ще направи. Най-малкото не веднага. Защото му е писнало да бездейства и по цял ден да се блещи в телевизора, който е единствената му компания. Всъщност не — компания му прави и револверът, който държи на масичката до поредната кутийка с бира и списанията. Не може да го забрави. Брейди не го е виждал да захапва дулото, обаче няколко пъти го зърна да милва оръжието. Сияещите от щастие хора18 не държат на скута си револвери.

— Затуй му рекох: „Я не се коркай. Ясни са ми хубостниците като тебе — побесняват, като някой им отрече идеите.“ Забелязал ли си как беснеят тия прекалени светци?

Брейди не е забелязвал, но кима утвърдително.

— Тоя обаче си взе бележка и ме чу. Чак да не повярваш. Накрая даже отидохме на кафе в сладкарницата на Хосени. Където — чак да не повярваш! — проведохме нещо като дио… лог. Хич нямам надежди за човеците, но чат-пат…

Брейди е сигурен, че писмото му най-малко ще нахъса дъртака. Ходжис не е тъп (иначе нямаше да получи толкова награди и похвали) и ще вдене, че анонимният автор завоалирано го подтиква да се самоубие като госпожа Трилони. Завоалирано ли? Не съвсем. Ченгето ще се амбицира… поне за известно време. След като обаче удари на камък, неуспехът ще го вбеси още повече. И ако се хване на въдицата със „Синия чадър“, ще удари часът на Брейди.

Нещастникът си въобразява, че ако го накара да говори, ще го предизвика и ще го вкара в капана. Само че надали е чел Ницше; Брейди е готов да се обзаложи, че онзи си пада по романите на Джон Гришам. Ако изобщо чете художествена литература де. „Когато надникнеш в бездната, бездната също надниква в теб“. Аз съм бездната, старче. Аз!

Разбира се, отстраняването на ченгето е по-голямо предизвикателство, отколкото елиминирането на разяжданата от угризения Оливия Трилони… но той няма да забрави каква невероятна тръпка изпита, като я накара да си посегне на живота, и няма търпение да опита отново. В известно отношение беше още по-вълнуващо, отколкото да направи на пихтия ония леваци, чакащи за работа пред Общинския център. Защото изискваше ум, отдаденост и планиране. А помощта от ченгетата беше неочаквана премия. Дали са се досетили, че неверните им предположения отчасти са довели до самоубийството на милата Ливи? Хънтли сто на сто не се е усетил — подобна възможност никога не би хрумнала на този сухар с паниран мозък. Обаче Ходжис… Той може би се е усъмнил. Може би няколко мишлета вече гризат жиците в ума му на опитно ченге. Дано е така, а пък ако не е, Брейди ще му го каже. В сайта „Синия чадър“. Така или иначе играта се ръководи само и единствено от Брейди Хартсфийлд. Няма две мнения по този въпрос. При акцията в Общинския център действа, образно казано, с ковашки чук. При госпожа Оливия Трилони използва скалпел.

— Абе, ти слушаш ли ме? — озъбва се Фреди.

Той се усмихва:

— Май се отплеснах за малко.

Никога не лъжи, когато можеш да си откровен. Истината невинаги е най-безопасният изход, но в повечето случаи е така. Как ли ще реагира приятелката му, ако ѝ каже, че е Убиеца с мерцедеса? Или ако изтърси: „Фреди, в мазето държа близо пет кила самоделен пластичен експлозив.“

Тя се взира в него, сякаш чете мислите му, и за миг го жегва безпокойство. После му казва:

— Много се трепеш, пич. Хич не е лесно да бачкаш на две места. Ще се скапеш.

— Искам да се върна в колежа и за таксата разчитам само на себе си. А и за мама трябва да се грижа…

— Мама — пияна-заляна. Опустошителка на евтино вино.

Брейди отново се усмихва:

— По-скоро е опустошителка на водка.

— Покани ме на гости — предлага Фреди. — Ще я заведа на сбирка на шибаните Анонимни алкохолици, ако ще и насила.

— Безсмислено е. Сещаш ли се какво е казала Дороти Паркър19? „Можеш да заведеш коня на водопой, но не и да го накараш да пие. Можеш да приобщиш уличницата към културата, но не и да я накараш да мисли.“

Фреди се позамисля, после отмята глава и се разсмива (гласът ѝ е предрезгавял от цигарите „Марлборо“):

— Представа си нямам коя е тая Дороти Паркър, ама това ще го запомня. — Престава да се смее и добавя:

— Виж, не се бъзикам: защо не помолиш Фробишър за повече работа? Другото ти занимание е губене на време.

— Ще ти обясня защо не моли Фробишър за повече работа. — Антъни Фробишър незабелязано е излязъл на товарната рампа и е застанал до тях. Млад е и носи очила — типичен сухар, който почти денонощно кисне пред компютъра. Прилича на повечето служители в „Дискаунт Електроникс“. Брейди също е млад, но изглежда много по-добре от Тоунс Фробишър. Което не означава, че е красавец, обаче на него не му пука. Даже е по-добре, защото предпочита да не се набива на очи.

— Я сподели с нас. — Фреди смачква фаса си в рампата. Отвъд паркинга за зареждане на магазина, намиращ се в южното крило на търговския център „Бърч Хил“, са паркирани колите (предимно стара таратайки) на служителите и три яркозелени фолксвагена „костенурка“. Тях ги мият редовно и предните им стъкла блестят под яркото слънце. От двете страни на всеки е написано с големи сини букви: „ПРОБЛЕМ С КОМПЮТЪРА? ПОВИКАЙ КИБЕРПАТРУЛА НА ДИСКАУНТ ЕЛЕКТРОНИКС!“

— „Съркит Сити“ фалира, „Бест Бай“ едва се крепи — обяснява Фробишър с тона на учител, говорещ пред класа. — „Дискаунт Електроникс“ също е пред последно издихание като още няколко дейности, берящи душа вследствие на компютърната революция: издаването на вестници и на книги, магазините за плочи и дискове, пощенските услуги. Изредих само няколко от дългия списък.

— Магазини за плочи? — Франки запалва поредната цигара. — Имат ли надгробни?

— Ех, че духовито — мърмори Фробишър. — Един приятел твърди, че лесбийките нямат чувство за хумор, обаче…

— Имаш приятели? — възкликва Франки. — Не думай!

— … обаче ти си живото доказателство, че приятелят ми греши. Не ви давам повече работа, защото фирмата се държи само на продажбите на компютри, и то предимно на евтини, произведени в Китай или във Филипините. Болшинството клиенти вече не искат нашата стока.

„Само Тоунс Фробишър може да използва дума като болшинство“ — казва си Брейди, а шефът му добавя:

— Отчасти защото настъпи технологичната революция, но и защото…

Фреди и Брейди едновременно произнасят напевно:

— Барак Обама е най-голямата грешка, допусната от населението на тази страна!

Фробишър прави кисела физиономия и няколко секунди се взира в тях, после кисело процежда:

— Е, поне слушате какво говоря. Брейди, ти напускаш работа в два, нали така?

— Да. Смяната ми на другото място започва в три.

Тоунс бърчи прекалено големия израстък по средата на лицето си, минаващ за нос, за да покаже какво мисли за другата работа на подчинения си:

— Дали ми се причу, или е вярно? Наистина ли искаш да се върнеш в колежа?

Брейди не отговаря, защото каквото и да каже, може да сгреши. Антъни (Тоунс) Фробишър не бива да разбере, че Брейди го мрази. Мрази го в червата! Мрази всички, включително алкохолизираната си майка, само че тъкмо сега никой не бива да знае, както се казва в онази стара кънтрипесен.

— На двайсет и осем си, Брейди — достатъчно възрастен, за да притежаваш шофьорска книжка и да не зависиш от никого, когато ти трябва кола (което е чудесно), но прекалено възрастен за студент по електроинженерство. Или по компютърно програмиране.

— Не се дръж като задник! — срязва го Фреди.

— Ако задник е всеки, който е откровен и казва истината, значи съм задник.

— Да, бе. Ще пишат за теб в учебниците по история. Откровеният Тоунс 3 — ама това след Тоунс няма да е тройка, а буквата З, тоест задник.

— Не възразявам против малко откровеност — промърморва Брейди.

— Чудесно. Продължавай да не възразяваш, докато описваш дивидитата и им лепиш етикети с новите цени. Започни веднага.

Брейди покорно кима, става и изтупва праха от панталона си. Разпродажбата с петдесет на сто намаление в „Дискаунт Електроникс“ започва следващата седмица: големите клечки от Ню Джърси са наредили от януари 2011 да се прекрати продажбата на дивидита — до скоро доста доходоносен бизнес, погубен от „Нетфикс“ и от „Редбокс“. Както вървят нещата, скоро в магазина ще има само настолни компютри (произведени в Китай и във Филипините) и телевизори с плосък екран, каквито в условията на задълбочаваща се икономическа криза малцина могат да си позволят.

Фробишър се обръща към Фреди и ѝ подава фактура:

— А ти отиваш на адрес. Образът на телевизора на някаква бабка бил замръзнал. Цитирам я дословно.

— Слушам, mon capitain. Живея, за да ви служа. — Тя става, козирува и взема розовия лист хартия.

— Загащи си тениската, ако обичаш. Сложи си шапката, за да не изплашиш клиентката с шантавата си подстрижка. Не карай като луда. Още една глоба за превишена скорост и ще кажеш сбогом на „Киберпатрула“. И преди да тръгнеш, си събери фасовете. — Връща се в магазина, без да изчака тя да му върне топката.

— Лепене на етикети за теб, за мен — дъртофелница, задръстила компютъра си с трохи от солети. — Фреди скача от рампата, слага си шапката с козирката назад и тръгва към фолксвагена, без да си направи труда да си събере фасовете. За миг се спира, обръща се към Брейди, слага ръце на кръста си и добавя: — Друг живот си представях, когато бях в пети клас.

— И аз — тихо казва той. Проследява с поглед автомобила ѝ, когато тя потегля на поредната мисия за спасяване на старица, която вероятно откача, защото не може да свали от интернет рецептата за любимия си пай, имитиращ ябълков сладкиш. Този път се пита как ще реагира Фреди, ако ѝ разкаже какво е било неговото детство. Когато уби брат си. А майка му прикри престъплението. Естествено.

Нали идеята беше нейна?

12.

Докато Брейди лепи етикети с надпис „Намаление 50 %“ на дискове със стари филми на Тарантино, а Фреди е в дома на възрастната Вера Уилкинс в Уест Сайд (естествено, клавиатурата на бабката е задръстена с трохи), Бил Ходжис, пътуващ по „Лоубрайър“, четирилентовия булевард, разполовяващ града, прави десен завой и вкарва колата в паркинга на италианския ресторант на Димазио. И без да владее дедуктивния метод на Шерлок Холмс, знае, че Пийт ще го изпревари. Паркира до невзрачен сив шевролет седан, на който все едно е написано: „Полицейски автомобил!“, и слиза от раздрънканата си тойота, сякаш провъзгласяваща: „Пенсиониран дъртак“. Докосва капака на шевролета. Топъл е. Пийт го е изпреварил само с няколко минути.

Спира за малко, за да се порадва на късното утро и на яркото слънце, под което сенките са някак неумолими, и се заглежда в естакадата на около пресечка от „Демазио“. Пространството под нея отдавна се е превърнало в сборище за разни банди и макар че сега е пусто (по обедно време младите обитатели на Лоутаун тъкмо са се излюпили от леглата и закусват), Ходжис знае, че ако отиде там, ще усети противната миризма на евтино вино, уиски и на повръщано и ще гази по парчета от счупени бутилки. Канавката встрани сигурно е пълна с кафяви аптекарски шишенца…

Вече не го засяга. Освен това в мрака под естакадата няма никого, а и Пийт го чака. Влиза в заведението и е поласкан от вниманието на Илейн, която приветливо му се усмихва и го поздравява по име, въпреки че не е идвал тук няколко месеца. Дори може би година. Разбира се, Пийт вече седи в едно сепаре — нищо чудно да е „опреснил паметта ѝ“, както се изразяват адвокатите.

Той ѝ махва и докато стигне до сепарето, бившият му партньор вече е станал и разперва ръце, за да го прегърне. След мечешката прегръдка двамата взаимно се потупват по гърбовете, спазвайки протоколния брой потупвания, и Пийт отбелязва, че старият му приятел изглежда чудесно.

— Чувал си за трите възрасти, нали? — подхвърля Ходжис.

Онзи поклаща глава и се ухилва.

— Младост, средна възраст и „изглеждаш страхотно“.

Пийт гръмко се засмива и пита дали Ходжис знае какво казва блондинката, когато отваря кутия с мюсли. След като получава отрицателен отговор, глуповато се ококорва и възкликва с тънко гласче:

— Ох, какви симпатични семенца за понички!

Ходжис също се засмива гръмогласно, както се очаква от него (въпреки че тъкмо този виц за блондинка не му се струва кой знае колко находчив), и след като приключват с любезностите, двамата се настаняват в сепарето. Веднага довтасва сервитьор (в „Демазио“ няма келнерки, клиентите се обслужват от възрастни мъже с бели престилки, завързани не на кръста, а на хилавите им гърди) и Пийт поръчва кана бира. „Бъд Лайт“, а не „Айвъри Спешъл“. След като им я донасят, налива на двамата и вдига чашата си:

— Наздраве за теб, Били, и за живота след приключване на трудовата кариера.

— Благодаря.

Чукат се и отпиват. Пийт пита какво прави Али, Ходжис го разпитва за сина му и за дъщеря му. Мимоходом споменават съпругите си — и двете бивши (сякаш да докажат един на друг и на себе си, че не се страхуват да говорят за тях), после ги елиминират от разговора. Поръчват си обяд и докато им го донесат, приключват обсъждането на двете внучета на Ходжис и на играта на „Индианците“ от Кливланд. Пийт си е избрал равиоли, Ходжис — спагети с чеснов сос — ястието, което винаги си поръчва тук.

След като омитат половината от порциите си (които са истински калорийни бомби), Хънтли изважда от вътрешния джоб на костюма си сгънат лист хартия и тържествено го слага до чинията на бившия си партньор.

— Това пък какво е? — пита Ходжис.

— Доказателство, че както обикновено интуицията ми действа безотказно. С теб не сме се виждали след кошмарната прощална вечер в „Рейнтрий“ (впрочем след онзи купон махмурлукът ме държа цели три дни) и сме се чували по телефона най-много два пъти, нали така? После изневиделица ме каниш на обяд. Изненадан ли съм? Не. Надушвам ли скрит мотив? Да. Е, да видим дали съм прав.

Ходжис свива рамене:

— Ами, не отричам, че съм любопитен. Въпреки поговорката, че който много знае, бързо остарява.

Посяга към сгънатия лист, обаче Пийт затиска с длан хартията:

— Чакай, чакай! Искам устно потвърждение. Не ми хитрей, Кърмит.

Ходжис въздиша и изброява на пръсти четири неща. Едва след това Хънтли побутва към него бележката. Бил я разгъва и прочита на глас:

— 1. Дейвис 2. Изнасилвач в парка 3. Заложни къщи 4. Убиеца с мерцедеса. — Преструва се на объркан и смутен и мърмори: — Хвана ме натясно, шерифе. Не се обяснявай, ако нямаш желание.

Пиийт казва (този път съвсем сериозно):

— Щях да съм безкрайно разочарован, ако след пенсионирането си престанал да се интересуваш от заплетени случаи. Право да ти кажа, малко се безпокоях за теб.

— Не искам да си пъхам носа във вашата работа — промърморва Ходжис и се постресва от умението си да изрича опашати лъжи.

— Носът ти се удължава, Пинокио.

— Не се шегувам. Интересно ми е само има ли някакво развитие по случая.

— На драго сърце ще те информирам. Да започнем с Доналд Дейвис. Предисторията ти е известна. Той се издъни във всичко, с което се захвана, последната му издънка е „Дейвис — класически автомобили“. Дотолкова е затънал в дългове, че спокойно може да се прекръсти на капитан Немо. И като капак издържа две-три хубавички котенца.

— Бяха три, когато сложих точка на службата си в полицията. — Ходжис отново се захваща с порцията паста. Не го интересуват нито Доналд Дейвис, нито изнасилвачът в градския парк, нито крадецът, който през последните четири години обира заложни къщи и магазини за спиртни напитки — те са само за камуфлаж. Обаче любопитството му надделява.

— На жена му ѝ писва от дълговете и от любовниците му. Изчезва тъкмо когато подготвя документите за развод. Позната до болка история. Дейвис я обявява за изчезнала, в същия ден обявява и фалит. Обикаля телевизиите, дава интервюта и пролива крокодилски сълзи. Знаем, че я е убил, но без труп… — Хънтли свива рамене. — Самият ти присъства на срещите с Даяна Наркомана. — Говори за областната прокурорка.

— Още ли не сте я убедили да повдигне обвинение срещу него?

— Няма труп, няма обвинение. Колегите в Модесто знаеха, че Скот Питърсън е виновен, но му повдигнаха обвинение чак когато откриха телата на жена му и на детето му. Нали помниш този случай?

Разбира се, че го помни. Двамата често го обсъждаха, докато разследваха изчезването на Шийла Дейвис.

— Познай обаче какво се случи! Открихме следи от кръв във вилата им край езерото. — Пийт замълчава за по-голям ефект, после пуска другата бомба: — Кръвта е на Шийла.

Ходжис се привежда към него — внезапно храната е престанала да го интересува.

— Кога я открихте?

— Миналия месец.

— Защо не си ми казал?

— Ето, казвам ти сега. Преди не си ме питал. Криминалистите оглеждат всеки сантиметър във вилата и около нея. Разследването се води от полицията в окръг Виктория.

— Някой виждал ли го е наоколо преди изчезването на Шийла?

— О, да. Две хлапета. Той твърди, че ходил да бере гъби. Юъл Гибънс20 ряпа да яде, нали? Щом открият трупа (ако го открият), старият Дони Дейвис вече няма да чака да изминат седем години, след които може да поиска да обявят съпругата му за мъртва и да гушне застраховката. — Пийт широко се усмихва. — Представяш ли си колко време ще спести?

— Ами изнасилвачът в парка?

— Въпрос на време е да ни падне в ръчичките. Знаем, че е от бялата раса, че е двайсетина-трийсетгодишен, че не може да се насити на добре поддържаните лелки.

— Заложили сте му капани, нали? Защото той харесва топлото време.

— Точно така. И скоро ще го пипнем.

— Да се надяваме, че преди това няма да изнасили друга жена, надхвърлила петдесетте, която се прибира вкъщи след работа.

— Правим всичко възможно. — Пийт се пораздразва и доста неучтиво пропъжда с махване на ръка сервитьора, който идва да попита дали желаят още нещо.

— Знам, знам — бърза да го успокои Ходжис. — А крадецът от заложните къщи?

Хънтли широко се усмихва:

— Питаш за младия Арън Джеферсън, така ли?

— Моля?!

— Така се казва, въпреки че в гимназиалния футболен отбор се е подвизавал с името Уай Ей. Като Уай Ей Титъл21. Бог знае защо се е кръстил така. Приятелката му, която е и майка на тригодишното му дете, сподели с нас, че той наричал прочутия футболист Уай Ей Цицъл. Попитах я дали е било на шега, а жената сви рамене — нямала представа.

Още една история, позната на Ходжис, и толкова стара, че все едно е от Библията (може би в Светото писание се споменава нещо подобно).

— Да видим дали ще позная — усмихва се той. — Има дванайсет успешни обира…

— Вече са четиринайсет. Свидетелите разправят, че размахвал рязаната си пушка си като Омар22 в „Подслушването“.

— … и винаги се измъква, защото има дяволски късмет. После обаче прави фаталната грешка да изневери на мацката си. За да му го върне, тя го издава на ченгетата.

С палеца и показалеца си Пийт изобразява пистолет и го насочва към предишния си партньор:

— Бум! Улучи право в целта. Следващия път, когато младият Арън реши да заплаши с пищова си собственик на заложна къща или касиерка в супермаркет, ние ще знаем предварително и тогава „Скъпи, скъпи, не се гръмвай“, както се казва в песента на Морисей.

— Защо ще чакате да предприеме нов удар?

— Защото Даяна Наркомана нареди така. Занасяш ѝ пържола, а тя: „Сега ми я приготви и ако е препечена, ще ти я върна.“

— Така или иначе скоро ще го пипнете.

— Обзалагам се на комплект нови скъпи гуми, че до Деня на независимостта Уай Ей Цицъл ще е в ареста, а до Коледа ще е заключен в щатския затвор. С Дейвис и с изнасилвача няма да стане толкова бързо, но рано или късно и на тях ще щракнем белезниците. Искаш ли десерт?

— Не. Всъщност искам. — Ходжис се обръща към сервитьора: — Имате ли от шоколадовата торта с ром, която предлагахте преди време?

Келнерът явно се засяга на престиж и малко кисело отговаря:

— Разбира се, сър. Тук държим на традициите.

— Тогава ми донесете едно парче. И кафе. Пийт, а за теб?

— Благодаря, само ще допия бирата. — Хънтли си долива чашата и добавя: — Били, наистина ли искаш торта? Май си качил няколко килца от последния път, когато се видяхме.

Така си е. Откакто се пенсионира, Ходжис здраво си похапва, но само от два дни храната му се услажда.

— Мисля да се запиша в програмата на „Борци с килограмите“23.

Пийт кимва:

— Нима? Аз пък мисля да се замонаша.

— Майната ти. Нещо ново за Убиеца с мерцедеса?

— Още разпитваме съседите на Трилони — всъщност Изабел сега е там, — но ще бъда безкрайно учуден, ако тя или някой друг попадне на важна следа. Хората, с които Изи разговаря, вече са били разпитвани поне шест пъти. Онзи гад свива луксозното возило на Трилони, премазва хората, изчезва в гъстата мъгла, зарязва автомобила и… сякаш се изпарява. Хич не ми разправяй, че мосю Уай Ей Цицъл имал луд късмет — Мистър Мерцедес е човекът с дяволски късмет. Ако беше предприел набега си само час по-късно, около залата щеше да гъмжи от полицаи, следящи за съблюдаването на реда.

— Знам.

— Мислиш ли, че той е знаел, Били?

Ходжис поклаща глава, за да покаже, че не е сигурен. Ако с Мистър Мерцедес започнат да си говорят чрез онзи сайт, непременно ще го попита.

— Можеше извергът да загуби контрол над колата, когато е започнал да прегазва хората, и да катастрофира, но не се е случило. Както казва Изабел, „германската техника е най-добрата в света“. Можеше някой да скочи на капака и да му попречи да вижда накъде кара, обаче и това не се е случило. Някое от металните колчета, на които е била опъната жълтата лента, можеше да отскочи под мерцедеса и да повреди шасито, но, както знаеш, това също не е станало. Да не говорим, че никой не е видял убиеца, когато е слязъл от колата и си е свалил маската.

— В пет и двайсет сутринта повечето хора още спят — отбелязва Ходжис, — а този район е безлюден дори посред бял ден.

— Заради кризата — кисело процежда Пийт. — Да, да, имаш право. Може би половината от хората, които навремето са работили в онези складове, са чакали временната трудова борса да отвори врати. Каква ирония, нали?

— Значи нямате нищо засега.

— В задънена улица сме.

Сервитьорът донася парчето торта. Ходжис доволно кима — сладкишът мирише съблазнително, а вкусът е божествен. Пийт изчаква келнерът да се отдалечи и се привежда над масата:

— Знаеш ли от какво се страхувам най-много? Че онзи ще го направи отново. Че откъм езерото отново ще дойде гъста мъгла и онзи пак ще го направи.

„Твърди, че няма желание — мисли си Ходжис и си взема още едно парченце от тортата. — Не изпитвал никакво желание да повтори. Това изживяване щяло да му държи влага за цял живот.“

— Ще направи същото или нещо друго — промърморва.

— През март се скарахме с дъщеря ми — прекъсва го Хънтли. — Всъщност „скарахме“ е меко казано, направо бяхме на нож. Следващия месец не я видях нито веднъж. Пропусна почивните дни, през които обикновено ме посещава.

— Така ли?

— Да. Искаше да гледа някакво състезание на мажоретки, в което участваха момичета от всички училища в щата. Нали си спомняш, че Канди открай време е луда по мажоретките?

— Да — излъгва Ходжис.

— На четири-пет годинки ѝ бяхме купили къса плисирана поличка и тя отказваше да я свали дори когато си лягаше. Та както ти казах, умираше да гледа това състезание. Майките на две съученички обещаха да заведат момичетата, обаче аз отказах на Канди. Знаеш ли защо, Бил?

„Естествено, че знам“ — казва си Ходжис.

— Защото състезанието щеше да е в Общинския център. Представях си как хиляда пубертетки с майките си се тълпят пред залата и чакат вратите да се отворят; ще е привечер вместо призори, но знаеш, че и по това време мъглата се стеле откъм езерото. Представях си как онзи гад ги прегазва с друг откраднат мерцедес (или с хамър) и как хлапачките и майките им, парализирани от ужас, като стреснати сърни се взират в ярките фарове. Затова не разреших на Канди да отиде. Да беше чул как ми се разкрещя, Били, но бях неумолим. После не ми говори цял месец и вероятно нямаше да ми продума, докато съм жив, ако Морийн не я беше завела. „Мо, забранявам! Да не си посмяла“ — казах ѝ, а тя ми се озъби: „Ей затова се разведох с теб — писна ми от «Забранявам!» и «Да не си посмяла!»“ Разбира се, лошите ми предчувствия не се оправдаха. — Пийт допива бирата си и се привежда към бившия си колега: — Моля се да съм с много колеги, когато го хванем. Пипна ли го сам, ще го убия, задето ме скара с дъщеря ми.

— Тогава защо искаш да си с много хора?

Хънтли се замисля, после се поусмихва:

— Имаш право.

— И още нещо: понякога питаш ли се за госпожа Трилони? — подхвърля Ходжис, сякаш внезапно се е сетил за Оливия, въпреки че много често мисли за нея, откакто получи анонимното писмо. Всъщност мисли за нея още преди писмото. Дори няколко пъти я сънува през мъглявия период на отчаяние и депресия след пенсионирането си. Не е забравил печалното ѝ изражение: „Никой не ме обича, целият свят е против мен.“ Беше фрашкана с пари, а не си даваше сметка за преимуществата на живота си, най-голямото от които беше да не зависи от заплата и от работодатели. Изминали бяха много години, откакто се е чудела как да си покрие задълженията или как да се скрие от кредиторите. Въпреки охолния си живот тя беше олицетворение на черногледство и непрекъснато се оплакваше или от фризьорката си, или от продавачките в магазините, или от поведението на разни чиновници и на други хора, принадлежащи към обслужващия персонал. Госпожа Оливия Трилони с неизменните рокли с деколтета лодки, които се килваха ту дясно на борд, ту наляво. Госпожа Трилони, чиито воднисти очи създаваха впечатлението, че тя всеки момент ще се разридае. Никой не я харесваше, включително детектив първа степен Кърмит Уилям Ходжис. Никой не се изненада от самоубийството ѝ, включително гореспоменатият детектив Ходжис. Смъртта на осем души и осакатяването на много повече хора е непосилен товар за съвестта на всекиго.

— Какво за нея?

— Ами… дали все пак е казала истината. За ключа.

Пийт повдига вежди:

— Смятала е, че казва истината. И двамата с теб го знаем. До такава степен си го беше внушила, че би издържала теста с детектора на лъжата.

Вярно е — Оливия Трилони не ги изненада; бяха виждали и други като нея. Рецидивистите се държаха гузно дори когато не бяха извършили престъплението, в което ги обвиняваха, защото си знаеха, че все за нещо са виновни. Порядъчните граждани пък отказваха да повярват във вината си и когато ги разпитваха, преди да им повдигнат обвинение, казваха: „Реших, че съм прегазил куче“, каквото и да бяха видели в огледалцето за обратно виждане след ужасяващото двойно тупване, продължаваха да упорстват: „Нищо и никакво улично куче.“

— И все пак не съм съвсем сигурен… — промърморва Ходжис, надявайки се да не изглежда прекалено настоятелен.

— Стига, Бил. Видя същото, което видях и аз, а когато решиш да си опресниш паметта, заповядай в участъка и разгледай снимките.

— Може и да го направя.

Началните акорди на „Нощ на голия връх“24 прозвучават от джоба на спортното сако на Хънтли, купено от магазин за конфекция. Той изважда мобилния си телефон, поглежда екранчето и казва:

— Извинявай, трябва да се обадя.

Ходжис махва с ръка, сякаш казва: „То се знае.“

Пийт се заслушва, ококорва се и става толкова рязко, че столът му за малко не се прекатурва.

— Какво?!

Другите хора в ресторанта престават да се хранят и се оглеждат. Ходжис любопитно наблюдава случващото се.

— Да… да! Идвам веднага. Моля? Да, добре. Не чакайте, тръгвайте незабавно! — Затваря капачето на телефона и отново сяда. Сияе като коледна елха и в този момент Ходжис ужасно му завижда. — Ще взема да обядвам по-често с теб, Били. Открай време си моят талисман. Разговаряме за нещо и то се случва.

— Какво по-точно? — пита Ходжис и си казва: „Мистър Мерцедес! — Следващата му мисъл е нелепа и печална: — Аз трябваше да го хвана!“

— Беше Изи. Току-що разговаряла по телефона с полковник от щатската полиция в окръг Виктория. Преди около час ловен пазач забелязал купчина кости в открита мина за добив на чакъл, намираща се на около три километра от крайезерната вила на Дони Дейвис. И знаеш ли какво? По костите още имало останки от плат.

Той победоносно вдига ръка и бившият му партньор плясва дланта си в неговата. Пийт прибира телефона в джоба си и си изважда портфейла, но Ходжис поклаща глава (не се залъгва относно усещането си: чувства облекчение. Неописуемо облекчение).

— Прибери си парите, аз черпя. Изабел ще те чака там, нали?

— Да.

— Тогава тръгвай.

— Добре. Благодаря за обяда.

— Момент — има ли нещо ново за Магистралния Джо?

— Случаят вече се разследва от щатската полиция — обяснява Пийт. — И от ФБР. Да им е честит. Едно птиченце ми каза, че са ударили на камък. Надяват се Джо пак да го направи и ако извадят късмет, да го пипнат.

— Той си поглежда часовника.

— Тръгвай! — подканя го Ходжис.

Хънтли тръгва към вратата, спира, връща се до масата и млясва по челото бившия си партньор:

— Щастлив съм, че се видяхме, миличък.

— Разкарай се, бе! Хората ще ни помислят за влюбени.

Пийт широко се усмихва и се изнизва, а Ходжис се сеща как понякога двамата наричаха себе си Небесни хрътки25, и се пита дали не е загубил острото си обоняние.

13.

Сервитьорът идва и пита дали господинът желае още нещо. Ходжис мисли да откаже, но си поръчва още едно кафе. Иска да остане тук още малко и да се порадва на двойния си късмет: не са на път да арестуват Мистър Мерцедес, а Дони Дейвис, лицемерният гадняр, който е убил жена си и е накарал адвоката си да обяви награда за всеки, който предостави информация за местонахождението ѝ. Защото лудо я обичал и най-съкровеното му желание било тя да се върне при него, за да започнат отначало.

На Ходжис му се иска да поразсъждава още малко за Оливия Трилони и за откраднатия ѝ мерцедес. Няма съмнение, че автомобилът е бил откраднат. Макар Оливия упорито да твърдеше обратното, никой не се усъмни, че тя е улеснила крадеца.

Ходжис си спомня случая, за който им разказа Изабел Джейнс (наскоро пристигнала от Сан Диего), след като научи подробностите за непреднамереното участие на госпожа Трилони в касапницата пред Общинския център. В нейната история не ставаше дума за кола, а за пистолет. С партньора ѝ ги повикали в къща, където деветгодишно момче застреляло четиригодишната си сестричка. Децата си играели с автоматичния пистолет, който баща им оставил на бюрото си.

— Не повдигнаха обвинение на бащата — допълни накрая, — но чувството за вина ще го преследва до края на живота му. Помнете ми думата, че и сега ще се случи същото.

След по-малко от месец госпожа Трилони изгълта хапчетата на всички (включително Ходжис), разследващи случая с мерцедеса, но не им мигна окото. За тях тази жена беше изпълнена със самосъжаление богаташка, отказваща да поеме вината си за случилото се.

Бяха откраднали колата ѝ в центъра на града, но госпожа Т., чийто богат мъж беше починал от инфаркт, живееше в Шугър Хайтс — тузарски квартал, където преградени с порти алеи водеха към парвенюшки къщи с по четиринайсет-двайсет стаи, наподобяващи малки дворци и контрастиращи с традиционната местна архитектура. При всяко минаване с колата през Шугър Хайтс Ходжис се сеща за детството си в Атланта и за тамошния богаташки квартал, наречен Бъкхед.

Елизабет Уортън, възрастната майка на Оливия Трилони, живееше в луксозен апартамент (стаите му бяха големи като обещанията на кандидат за политически пост) в скъпа жилищна сграда на Лейк Авеню. Имаше достатъчно място и за жената, която поддържаше жилището, отделно три пъти седмично частна медицинска сестра посещаваше старицата. Госпожа Уортън страдаше от сколиоза в напреднал стадий и вземаше оксиконтин — тъкмо тези таблетки открадна от аптечката дъщеря ѝ, когато реши да сложи край на живота си.

„Самоубийството е доказателство за вина“ — така казваше лейтенант Мориси, но Ходжис открай време не е убеден в тази теория, а напоследък съмненията му са се удвоили и утроили. Вече знае, че вината не е единствената причина за самоубийство.

Понякога ти писва от следобедните телевизионни бози.

14.

Един час след убийствата двама патрулиращи полицаи намериха мерцедеса зад един от складовете, които загрозяваха брега на езерото. Сивият автомобил беше зарязан сред ръждясалите контейнери в големия двор, напомнящи монолитите на Великденския остров.

При пристигането си в склада Ходжис и Хънтли завариха пет патрулки, две от които бяха паркирани така, че първата почти беше залепена за задната броня на мерцедеса, сякаш полицаите очакваха сивият седан сам да включи двигателя си като стария плимут в прочутия филм на ужасите, и да се опита да избяга. Мъглата се беше сгъстила и се беше превърнала в ръмящ дъждец. Под светлината на въртящите се лампи на патрулните дъждовните капки приличаха на пулсиращи сини искри.

Ходжис и Хънтли се приближиха към групичката полицаи. Пийт поведе разговор с двамата, които бяха открили мерцедеса, а Ходжис заобиколи седана. Предницата му почти не беше пострадала — ах, това прочуто немско качество! — но капакът и предното стъкло бяха изпръскани с кафеникава гадост. От решетката висеше ръкав, който вече се втвърдяваше от просмуканата в него кръв. По-късно се разбра, че е от ризата на Оги Оденкърк, един от убитите. Имаше и още нещо. Нещо, което блестеше дори в сумрака на дъждовното утро. Ходжис се отпусна на коляно, за да го разгледа отблизо. След малко Пийт се приближи до него и възкликна:

— Да му се не види, това пък какво е?

— Според мен е венчална халка.

Оказа се прав. Златната халка принадлежеше на Франсин Райс, трийсет и девет годишна, с адресна регистрация на Скуиръл Ридж Роуд, и беше предадена на близките на загиналата. Погребаха я с халката на безименния пръст на дясната ѝ ръка, защото първите три пръста на другата бяха откъснати. Патоанатомът предположи, че тя машинално я е вдигнала, за да се предпази, когато мерцедесът е връхлетял върху нея. Два пръста бяха намерени на местопроизшествието малко след дванайсет часа на 10 април. Палецът не беше открит. Ходжис предполагаше, че го е отнесъл гларус — от онези, големите, които патрулираха край езерото. Предпочиташе тази мисъл пред отвратителната алтернатива — че някой, оцелял от ужаса пред Общинския център, е взел за спомен откъснатия пръст.

Погледа още малко сивия автомобил, изправи се и махна на един полицай да се приближи:

— Искам да покрием с брезентово платнище тази машина, преди дъждът да отмие всички…

— Скоро ще го донесат — прекъсна го униформеният и посочи с палец Пийт: — Беше първото, което той ни нареди.

— Какъв си ми умник! — възкликна Ходжис, успешно имитирайки богобоязлива възрастна дама, но усмивката на партньора му беше мрачна като утрото. Той продължаваше да се взира в изцапаната с кръв муцуна на мерцедеса и във венчалната халка, заседнала в никелираната решетка.

Приближи се друг полицай; държеше отворен бележник, чиито страници вече се бяха набръчкали от влагата. На табелката на куртката му беше написано името му — „Ф. ШАМИНГТОН“.

— Колата е регистрирана на името на някоя си госпожа Оливия Трилони, Лайлък Драйв 729. Адресът е в Шугър Хайтс…

— Където повечето послушни мерцедеси отиват да спинкат, след като свърши дългият им работен ден — отбеляза Ходжис. — Провери дали госпожата си е у дома, полицай Шамингтон. Ако я няма, постарай се да я намериш. Ще се справиш ли?

— Да, сър. Разбира се.

— Не създавай паника. Ако те попита за какво става въпрос, кажи, че правим проверка във връзка с открадната кола.

— Ясно.

Ходжис се обърна към Пийт:

— Предните седалки. Забеляза ли нещо?

— Въздушните възглавници не са се отворили. Изключил е тази функция, което означава, че е действал по предварителен план, а не спонтанно.

— Означава и че е знаел как да го направи. Какво мислиш за маската?

Хънтли наднича през мокрото лявото странично стъкло, без да го докосва. На кожената седалка беше захвърлена гумена маска от онези, които се нахлузват на главата. Туфите оранжева коса над слепоочията стърчаха като рога. Носът приличаше на червено топче. Червените устни бяха разтегнати в зловеща, подигравателна усмивка.

— Тръпки ме побиват от нея. Гледал ли си телевизионния филм за клоуна в градската канализация?

Ходжис поклати глава. По-късно, само няколко седмици преди пенсионирането си, купи филма на дивиди и разбра, че партньорът му е имал право. Маската приличаше на лицето на Пениуайз, клоуна от филма.

Двамата отново заобиколиха мерцедеса и този път забелязаха кръвта по гумите и по праговете. Дъждът щеше да отмие повечето преди пристигането на криминалистите и на брезентовото покривало — часът беше едва седем без петнайсет.

Ходжис извика патрулните полицаи и попита:

— Кой има мобилен телефон с камера?

Оказа се, че всички имат. Той ги накара да застанат в кръг около колата на смъртта (мислено вече я беше нарекъл така) и те започнаха да снимат.

Полицай Шамингтон стоеше встрани и разговаряше по мобилния си. Пийт му махна да се приближи:

— Знаеш ли колко е годишна тази Трилони?

Полицаят прегледа записките си:

— Имам данните от шофьорската ѝ книжка — родена е на 3 февруари 1957. Значи е на… ъъъ…

— На петдесет и две — намеси се Ходжис. С Пийт работеха заедно от дванайсет години и вече се разбираха без думи. Оливия Трилони беше на възрастта на жертвите на изнасилвача в парка, но не и жена, способна на масово убийство. Известни им бяха случаи, когато водачи губеха контрол над колите си и неволно се врязваха в групички хора — само преди пет години в същия този град старец, наближаващ осемдесетте и почти изкукал, беше помел с буика си масичките на улично кафене, убивайки един човек и наранявайки шестима, — но Оливия Трилони не отговаряше и на този профил. Беше твърде млада. Пък и маската…

Но…

Но.

15.

Сервитьорът донася сметката върху сребърен поднос. Ходжис оставя отгоре кредитната си карта и отпива от кафето, докато чака да му я върнат. След такъв обилен обяд обикновено му се доспива и умът му се замъглява. Не и днес. Никога не се е чувствал с толкова бистър ум.

Онова „Но“ беше толкова очевидно, че на двамата с Пийт не се наложи да го обсъдят нито с патрулните полицаи (непрекъснато пристигаха още коли, само дето проклетото брезентово покривало пристигна чак в седем и петнайсет), нито помежду си. Мерцедесът беше заключен и ключът не беше на таблото. Не личеше вратите да са били разбивани и по-късно през деня главният механик на местното представителство на „Мерцедес“ потвърди мнението на детективите.

— Трудно ли е да се свали стъклото с еластична метална пластина, наричана „полски“ ключ? — поинтересува се тогава Ходжис. — Или да се отключи вратата?

— Не само, че е трудно, ами е почти невъзможно. Тия немци знаят как се правят автомобили. Ако някой все пак успее, ще останат следи. — Механикът килна назад кепето си. — Ясно е като бял ден какво е станало, господа детективи. Жената е оставила ключа на таблото и е слязла, без да обърне внимание на предупредителния сигнал. Сигурно умът ѝ е бил в друго. Крадецът е видял ключа и е свил автомобила. Мисълта ми е, че е трябвало да има ключ. Как иначе е заключил мерцедеса, когато го е зарязал?

— Откъде знаеш, че колата е собственост на жена? — повдигна вежда Хънтли. — Не сме съобщили тази информация.

— Ама вие за какъв ме вземате? — поусмихна се човекът. — Това е мерцедесът на госпожа Трилони. Оливия Трилони. Купи го от нашия автосалон и всеки четири месеца го докарва на сервиз при нас. Като по часовник. Нито веднъж не е пропуснала. Обслужваме само няколко автомобила с дванайсетцилиндрови двигатели и аз познавам всичките. — И добави, неволно изричайки страховитата истина: — Тази машина е същински танк.

Убиецът е вкарал мерцедеса между два метални контейнера, изключил е двигателя, свалил е маската, залял я е с белина и е слязъл от колата (ръкавиците и мрежичката за коса вероятно са били в джоба му). И преди да изчезне сред гъстата мъгла, е направил нещо, равностойно на „Да го духаш“ в писмото до Ходжис: заключил е колата с електронния ключ на Оливия Ан Трилони.

Ето го твоето „но“.

16.

„Като отидохме в апартамента — спомня си Ходжис, — тя ни предупреди да говорим по-тихо, защото майка ѝ спяла. — После ни почерпи с кафе и с бисквити.“ Сега, седнал в „Димазио“, той на малки глътки допива кафето си, докато чака да му върнат кредитната карта. Спомня си разкошния ѝ апартамент и невероятната гледка към езерото, разкриваща се през прозореца на дневната.

Заедно с кафето и с бисквитите тя ги удостои с изумен поглед, запазена марка на достопочтените граждани, които никога не са имали неприятности с полицията: „Разбира се, че не съм виновна! Откъде ви хрумна подобно нещо?“ Дори го изрече на глас, когато Пийт я попита дали е оставила ключа на таблото, когато е паркирала на Лейк Авеню през три къщи от сградата на майка си.

— Разбира се, че не! — възкликна и кисело се усмихна, сякаш казваше: „Предположението ви е нелепо и дори обидно.“

Най-после сервитьорът се връща. Навежда се да остави на масата малкия сребърен поднос и преди да се изправи, Ходжис пъха в шепата му две банкноти — от пет и от десет долара. Известно му е, че келнерите в „Демазио“ си поделят поравно бакшишите — практика, която той не одобрява. И не му пука, че може да го обявят за старомоден.

— Благодаря, сър, и boun pomeriggio.

— Благодаря, подобно. — Ходжис пъха в джоба си касовата бележка и кредитната си карта, но не става веднага. Взема вилицата и обира останките от тортата в чинийката — навик от детството му. Открай време последните трохички, които бавно изсмуква измежду зъбците на вилицата, му се струват най-вкусни.

17.

Най-важният първи разпит беше проведен само няколко часа след престъплението. Поднесени бяха кафе и бисквити, междувременно полицията още идентифицираше обезобразените мъртъвци. И някъде далеч от тук обезумелите от скръб роднини на жертвите ридаеха и си разкъсваха дрехите.

Госпожа Трилони отиде в антрето и взе чантата си, която беше оставила на масичката до входната врата. Върна се в дневната, порови в чантата, озадачено свъси вежди, продължи да рови и сякаш се разтревожи, после облекчено се усмихна и им подаде електронния ключ:

— Ето го.

Двамата го загледаха, Ходжис удивено си помисли колко обикновен изглежда ключът за толкова скъпа кола. Представляваше черна пластмасова пръчица с копче — от едната му страна беше логото на компанията „Мерцедес“, от другата имаше три бутона. На първия беше нарисуват отворен катинар, на втория — затворен. На третия имаше надпис „ТРЕВОГА“. Идеята беше, че ако ви нападнат, докато отключвате вратата, вие ще го натиснете и от колата ще завие сирена, призоваваща за помощ.

— Разбирам защо ви беше трудно да го намерите — отбеляза Пийт с най-любезния си тон. — Повечето хора закачват ключовете си на ключодържатели. Жена ми е закачила нейния на голяма пластмасова маргаритка. — Той добродушно се усмихна, все едно Морийн още му беше съпруга и сякаш тя, модната икона, не би предпочела смъртта пред това някой да я види как изважда от чантата си пластмасова маргаритка.

— Браво на нея — промърмори госпожа Трилони. — Кога ще ми върнете колата?

— Не зависи от нас, мадам — намеси се Ходжис.

Тя въздъхна и оправи деколтето лодка на доста безформената си рокля. До края на разпита щеше да направи същото още дванайсетина пъти.

— Разбира се, ще се наложи да я продам. Сърце не ми дава да я карам след случилото се. Толкова е неприятно. Като си представя, че моята кола… — Отново порови в чантата си и извади пакетче кремави хартиени кърпички. Попи сълзите си и добави: — Крайно неприятно!

— Ще ви помоля още веднъж да ни разкажете всичко — подкани я Пийт.

Оливия забели кървясалите си очи:

— Наложително ли е? Капнала съм от умора. Цяла нощ бях на крак заради мама, заспа чак в четири. Горката, много я боли. Искам да подремна, преда да дойде госпожа Грийн, медицинската сестра.

„Току-що автомобилът ти е убил осем души и ще е цяло чудо, ако останалите премазани оживеят, а ти искаш да подремнеш!“ По-късно Ходжис се запита кога е започнал да изпитва неприязън към госпожа Трилони; не беше сигурен, но май беше тъкмо в този момент. Случвало ли ви се е като видите разтревожен човек, да ви се прииска да го прегърнете, да го потупате по гърба и да му кажете: „Спокойно, всичко ще се оправи“, а като видите друг, също разтревожен, ръцете да ви засърбят да му отвъртите здрава плесница и да му извикате: „Бъди мъж!“ (в случая с госпожа Т.: „Бъди жена!“).

— Няма да ви бавим — обеща Пийт. Не ѝ каза, че това е само първият от множеството разпити — накрая тя щеше да разказва версията си дори в съня си.

— Добре, добре. Дойдох тук малко след седем вечерта в четвъртък… — Обясни, че посещавала майка си минимум четири пъти седмично, но в четвъртък винаги оставала да спи при нея. Винаги се отбивала в „Б’хай“, отличен вегетариански ресторант в търговския център „Бърч Хил“, купувала храна за вкъщи и я претопляла във фурната. („Въпреки че сега мама яде много малко. Заради болките“) Добави, че гледала да пристигне след седем, когато отварят нощните паркинги и повечето места на улицата са свободни. — Не мога да паркирам паралелно на тротоара, не умея.

— Защо не оставяте колата в гаража, който е наблизо? — поинтересува се Ходжис.

Тя го изгледа, сякаш се питаше дали не е полудял:

— Известно ли ви е, че там ми искат шестнайсет долара за една нощ? А на улицата е безплатно.

Пийт, който още държеше ключа (не беше съобщил на госпожа Трилони, че ще го вземат), продължи разпита:

— Спрели сте пред търговския център „Бърч Хил“ и сте поръчали храна за вкъщи от… — Той погледна записките си. — От „Б’хай“.

— Не, поръчах предварително. Телефонирах от къщата си на Лайлък Драйв. Хората от ресторанта са много любезни с мен, защото съм им редовна и уважавана клиентка. Снощи взех куку сабзи за мама — това е омлет със спанак и с кориандър, — а за себе си — гейме — задушено с грах, картофи и с гъби. Много лека и лесно смилаема храна. — Тя оправи деколтето си. — От юношеска възраст страдам от тежка форма на киселинен рефлукс. Налага се да се съобразявам.

— Предполагам, че поръчката ви… — подхвана Ходжис.

— Взех и шоле зард за десерт — прекъсна го тя. — Това е оризов пудинг с канела. И с шафран. — За миг лицето ѝ се озари от необичайно тревожната ѝ усмивка. Тази усмивка и машиналното оправяне на деколтето тип „лодка“ бяха нещо като нейна запазена марка, която двамата детективи скоро щяха да опознаят. — Шафранът придава специфичен вкус на пудинга. Дори мама харесва шоле зард.

— Да, сигурно е вкусен — кимна Ходжис. — А сега ми кажете дали поръчката ви беше опакована, когато отидохте в ресторанта.

— Да.

— В една кутия ли?

— О, не, в три.

— В плик ли?

— Не, само кутиите.

— Сигурно ви е било трудно да вземете всичко от колата — намеси се Хънтли. — Три кутии с храна, чантата…

— И ключа — обади се Ходжис. — Не го забравяй, Пийт.

— Освен това сте искали по-бързо да занесете кутиите в кухнята. Студената храна не е вкусна.

— Разбирам накъде биете — намръщи се госпожа Трилони — и ви уверявам, че… — Замълча за миг и добави: — Господа, сбъркали сте адреса. Пуснах ключа в чантата си веднага щом изключих двигателя, винаги е първото, което правя. Колкото до кутиите, в ресторанта ги сложиха една върху друга и ги завързаха. Получи се ей-толкова висока кула — тя разпери ръце, — която беше лесна за носене. Чантата окачих на ръката си. Погледнете. — Сгъна ръката си в лакътя, окачи на нея чантата и се заразхожда из просторната дневна, преструвайки се, че държи купчина кутии. — Виждате ли?

— Да, госпожо — отговори Ходжис, мислейки си, че май видя и нещо друго.

— И не бързах, защото така или иначе претоплях храната. С изключение на оризовия пудинг, разбира се. — Оливия се засмя. Не, не се засмя, а се изкикоти.

„Хм, много интересно — мъжът ѝ е починал наскоро, а тя се киска толкова палаво — помисли си Ходжис. — Май си имаме работа с весела вдовица.“ Към неприязънта му се добави още един слой — толкова тънък, че беше почти невидим. Почти.

— Да повторим всичко, което сте направили, щом сте пристигнали на Лейк Авеню. Малко след деветнайсет часа.

— Да. Може би в седем и пет… или в седем и десет.

— Ясно. Паркирали сте… къде казахте? През три-четири къщи от тук, така ли?

— Максимум през четири. Винаги търся две празни места, за да не се налага да паркирам на задна. Изобщо не умея. Винаги въртя волана в погрешната посока.

— Разбирам, госпожо, съпругата ми има същия проблем. Изключили сте двигателя. Извадили сте ключа от таблото и сте го пуснали в чантата си. Преметнали сте я през рамо и сте взели кутиите с храната…

— Трите кутии! Поставени една върху друга и здраво завързани.

— Да, трите кутии. Какво направихте после?

Тя го погледна, сякаш го смяташе за най-големия кретен в свят, пълен с кретени:

— После тръгнах насам. Позвъних отдолу и госпожа Харис, жената, която се грижи за домакинството, ми отвори. В четвъртък си тръгва веднага щом дойда. Качих се с асансьора до деветнайсетия етаж. Където се намирате сега и ме разпитвате, вместо да ми кажете кога ще ми върнете колата. Откраднатата ми кола.

Ходжис мислено си отбеляза да попита госпожа Харис дали на излизане от жилищната сграда е видяла мерцедеса.

— Кога отново извадихте ключа от чантата си, госпожо Трилони? — попита Пийт.

— Отново ли? Защо да го…

Хънтли вдигна ключа — веществено доказателство номер едно.

— За да заключите колата, преди да влезете в сградата. Заключихте я, нали?

Само за секунда погледът ѝ изрази неувереност, но и двамата детективи го забелязаха.

— Разбира се, че я заключих.

Ходжис я погледна в очите. Оливия бързо извърна поглед към панорамния прозорец, обаче миг преди това той видя същата неувереност.

— Не бързайте, помислете още малко, госпожо Трилони. Важно е — загинаха много хора. Наистина ли помните как сте жонглирали с кутиите, за да извадите ключа от чантата си и да натиснете бутона за заключване? Видяхте ли проблясването на задните светлини, което потвърждава, че колата е заключена? Знаете го, нали?

— Естествено! — Тя прехапа долната си устна, осъзна какво прави и престана.

— Отново ви питам: спомняте ли си тъкмо тези подробности?

За секунда лицето ѝ стана безизразно. После високомерната ѝ усмивка грейна с цялото си дразнещо самодоволство.

— Момент. Сега си спомних. Пуснах ключа в чантата си, след като взех кутиите и слязох от колата. И след като натиснах бутона за заключване на вратите.

— Сигурна сте, така ли?

— Да. — Беше убедена и нищо нямаше да я разколебае. И двамата го знаеха. Същия отговор би дал уважаван гражданин, блъснал някого и избягал от местопроизшествието, когато го заловят: щеше упорито да твърди, че е прегазил куче.

Пийт затвори бележника си и стана. Ходжис го последва. Госпожа Трилони не си направи труда да скрие, че иска час по-скоро да им види гърбовете. Преди да стигнат до вратата, Ходжис се обърна:

— Последен въпрос, мадам.

Тя повдигна грижливо изскубаните си вежди:

— Да?

— Къде е резервният ви ключ? Налага се да вземем и него.

Този път Оливия Трилони не се поколеба и не извърна поглед, а отговори веднага:

— Нямам резервен ключ и не ми е необходим. Пазя си вещите, детектив. Притежавам от пет години моята сива лейди — така я наричам, — и единственият ключ, който съм използвала, сега е в джоба на партньора ви.

18.

Сервитьорът е разчистил масата и е оставил само недопитата чаша с вода, но Ходжис не си тръгва; седи в сепарето и се взира през витрината в паркинга и в естакадата, представляващи неофициалната граница на Лоутаун — квартала, в който обитаващите Шугър Хайтс тузари като покойната Оливия Трилони никога не стъпват. И защо им е да ходят там? За да си купят дрога ли? Ходжис е сигурен, че и сред обитателите на Шугър Хайтс има наркомани, и то много, но когато живееш в толкова луксозен квартал, наркопласьорите ти доставят стоката вкъщи.

„Госпожа Трилони излъга — мисли си той. — Беше принудена. Иначе трябваше да признае, че разсеяността ѝ е имала толкова ужасяващи последствия. И все пак да допуснем теоретичната възможност, че е казала истината. Обаче! Ако предположението ни, че не е заключила мерцедеса и е оставила ключа на таблото, е невярно, по какъв начин грешката ни ще повлияе на разследването? И какво всъщност се е случило?“

Взира се през витрината, опитва се да си спомни всички подробности и не забелязва, че някои сервитьори го зяпат, меко казано, озадачено, сякаш се питат какво става с шишкавото пенсионирано ченге, отпуснато на стола като робот с изтощени батерии.

19.

Автомобилът на смъртта, все още заключен, беше закаран с кола на „Пътна помощ“ на полицейския паркинг за конфискувани превозни средства. Ходжис и Хънтли научиха новината, когато отново се качиха в патрулката. Научиха и че главният механик от местното представителство на „Мерцедес“ току-що е пристигнал и е обявил, че ще отключи проклетата машина, но ще му отнеме доста време.

— Мориси, кажи му да не си прави труда — нареди Ходжис. — Ключът е в нас, ще го донесем.

Лейтенантът от другата страна на линията не проговори няколко секунди, после озадачено попита:

— Във вас ли? Означава ли, че тя е…

— Не, не, нищо подобно. Механикът наблизо ли е, лейтенант?

— На паркинга е, оглежда пораженията върху колата. Казаха ми, че малко оставало да се разплаче.

— Да си запази сълзите за мъртъвците — кисело промърмори Пийт, който шофираше. Чистачките равномерно потракваха по предното стъкло. Дъждът се беше усилил. — Така де, вместо да циври за мерцедеса…

— Кажи му да се свърже с автосалона и да провери нещо — прекъсна го Ходжис. — После да ми се обади по мобилния.

В центъра на града имаше голямо задръстване — отчасти заради дъжда, отчасти защото Марлборо Стрийт, водеща към Общинския център, беше затворена. Изминали бяха само четири пресечки, когато мобилният на Ходжис иззвъня. Обаждаше се Хауард Макгрори, механикът.

— Проверихте ли онова, което ме интересуваше? — нетърпеливо попита Ходжис.

— Не се налагаше. Работя в представителството от 1987. Оттогава сме продали поне хиляда мерцедеса и всеки клиент получава два ключа.

— Благодаря. Скоро ще бъдем при вас. Искаме да ви зададем още няколко въпроса.

— Да, ще ви чакам. Ужасна история. Потресаваща!

Ходжис прекъсна връзката и предаде на Пийт какво е казал механикът.

— Изненадан ли си?

Наближаваха оранжева табела с надпис, отклоняващ движението встрани от Общинския център; можеха да включат сините лампи на патрулката и да минат напряко, но не го направиха. Да, бързаха, обаче искаха да останат още малко сами, за да поговорят.

— Не — промърмори Ходжис. — Така се прави обикновено. Както казват британците, „оригинал и резерва“. При покупка на нова кола от автосалона ти връчват два ключа…

— … и те предупреждават да прибереш единия на сигурно място, за да ти е под ръка, ако загубиш другия. Понякога, когато след година-две някой потърси резервния ключ, установява, че е забравил къде го е сложил. Жените, които си падат по големите чанти като онзи „куфар“ на Оливия Трилони, обикновено пускат вътре ключовете и забравят, че имат два. Ако госпожата наистина не ги е закачила на ключодържател, вероятно ползва ту единия, ту другия.

— Даааа — промърмори Ходжис. — Спира колата близо до къщата на майка си, мисли си за предстоящата безсънна нощ заради болките на старицата, държи и чантата си, и кутиите с храна от ресторанта…

— И забравя ключа на таблото. Не иска да го признае — нито пред нас, нито пред себе си, но тъкмо това се е случило.

— Не е ли чула предупредителния сигнал? — промърмори Ходжис.

— Може би тъкмо в този момент по улицата е минал тежкотоварен камион или патрулка с пусната сирена. Или пък госпожата дотолкова е била обсебена от мислите си, че не е обърнала внимание на сигнала.

Обяснението изглеждаше логично, а думите на механика само го потвърдиха: той заяви, че ключалката на мерцедеса не е била разбита и че двигателят е запален с ключа, а не чрез съединяване на кабелите. Ходжис обаче се притесняваше от задоволството си, че жената е виновна. Двамата с Пийт от пръв поглед изпитаха неприязън към госпожа Трилони с нейните деколтета лодка, изскубаните вежди и пискливия кикот, неподхождащ на жена, наскоро загубила съпруга си. Госпожа Трилони, която не се поинтересува колко души са мъртви или ранени, не пожела да научи нещо повече за ужаса пред Общинския център. Ясно беше, че не е извършила престъплението, но щеше да е хубаво да ѝ припишат част от вината. Да ѝ дадат повод да мисли за нещо друго, освен за екзотични вегетариански ястия.

— Не усложнявай елементарното — продължи Хънтли, видя пролука в задръстването и натисна газта. — При покупката на колата е получила два ключа. Твърди, че притежава само един и сега това е вярно. Извергът, който премаза хората пред Общинския център, вероятно е пуснал в първия уличен канал ключа, забравен от нея на таблото. Онзи, който тя ни показа, е резервният.

Да, навярно тъкмо това се беше случило. Чуеш ли зад себе си тропот на копита, не си казваш, че те преследват зебри26, нали?

20.

Някой леко го побутва по рамото, както побутват тежко заспал човек, за да го събудят. Ходжис си дава сметка, че наистина е заспал. Или е бил като хипнотизиран от спомените си.

До него стои Илейн, салонната управителка в „Димазио“ и разтревожено се взира в него.

— Детектив Ходжис, добре ли сте?

— Да, да. Сега съм само господин Ходжис, Илейн. Пенсионирах се.

Забелязва в погледа ѝ още нещо освен тревога. Нещо по-неприятно. Другите посетители отдавна са си тръгнали, той е сам в ресторанта. Вижда сервитьорите, скупчени около вратата към кухненското помещение, и си представя как изглежда в техните очи и в очите на Илейн: старчок, който продължава да седи в сепарето, въпреки че човекът, с когото е обядвал, отдавна си е тръгнал (както и другите клиенти). Затлъстял старчок, който е изсмукал трохите от тортата, полепнали по вилицата му, както дете смуче близалка, а после се е втренчил във витрината. „Сигурно се питат дали пътувам към царството Деменция с експреса «Алцхаймер»“ — казва си и се усмихва на Илейн; пуска в употреба най-чаровната си усмивка:

— С Пийт си припомнихме стари случаи и се замислих за един. Така се улисах, че забравих къде съм. Извинете, тръгвам си веднага.

Става, но залита, блъсва се в масата и събаря чашата, в която още има вода. Илейн го хваща за рамото — вече сериозно е разтревожена:

— Детектив… господин Ходжис, ще можете ли да шофирате?

— Разбира се — отговаря той прекалено уверено. Краката му са изтръпнали, почти не ги усеща. — Изпих само две чаши бира, Пийт довърши останалото в каната. Краката ми бяха изтръпнали, ама вече съм по-добре.

— О! Наистина ли?

— Да — кимва той и с облекчение установява, че наистина е така. Спомня си как наскоро прочете някъде, че възрастните хора, особено затлъстелите, не бива да се заседяват твърде дълго. Съществува опасност от образуването на съсирек, който при изправянето на човека се придвижва към сърцето му и бум! — инфаркт.

Илейн го придружава до вратата, което му напомня за частната медицинска сестра, която се е грижила за майката на госпожа Трилони. Как ѝ беше името? Харис ли? Не, Харис се казваше жената, поддържаща жилището. Името на медсестрата беше Грийн. Дали тя води до тоалетната госпожа Уортън, както сега Илейн го води към вратата? Разбира се.

— Илейн, добре съм. Честно. Главата ми е наред, тялото ми се подчинява. — Той протяга ръце, за да докаже, че казва истината.

— Добре, вярвам ви. Чакаме ви отново и нека е по-скоро, става ли?

— Обещавам.

Той излиза под яркото следобедно слънце и си поглежда часовника. Вече е два и половина. Ще пропусне следобедните телевизионни предавания, но ни най-малко не съжалява. Да си го начукат безмилостната съдийка и смахнатият психолог с нацистките методи. Или взаимно да се изчукат.

21.

Бавно върви към паркинга, където освен неговата кола са останали само автомобилите на хората от персонала на ресторанта. Изважда ключовете си и ги подхвърля на дланта си. За разлика от ключа на госпожа Т. неговият е на ключодържател. И то с медальон — прозрачен пластмасов правоъгълник, в който е пъхната снимка на Али. На тази фотография Али е на седемнайсет, носи екипа на гимназиалния отбор по лакрос и широко се усмихва.

Госпожа Трилони така и не промени показанията си относно ключа. По време на многобройните разпити упорито твърдеше, че никога не е имала резервен. Не отстъпи от версията си дори когато Пийт Хънтли ѝ показа фактурата от автосалона, в която пишеше, че при покупката на мерцедеса през 2004 на клиентката са били връчени 2 (ДВА) КЛЮЧА. Заяви, че фактурата била сгрешена. Ходжис не е забравил твърдата увереност в гласа ѝ. Пийт би казал, че госпожата докрай е била убедена в правотата си. Предсмъртното писмо е излишно — самоубийството е равнозначно на самопризнание. Накрая стената на отрицанието ѝ е рухнала. Също като в онзи случай, когато злодеят, прегазил дете, най-после си призна: „Добре де, не беше куче, а дете. Прегазих го неволно, защото проверявах кой ме е търсил по мобилния и се разсеях.“

Ходжис си спомня как всеки следващ разпит на госпожа Трилони сякаш подсилваше ефекта. С нарастването на упорството ѝ нарастваше и неприязънта към нея. Ненавиждаха я не само двамата с Пийт, а всички от участъка. И тя още по-упорито държеше на своето. Защото знаеше какво изпитват към нея полицаите. Разбира се, че знаеше. Беше егоистка, но не и глупач…

Той се спира; държи загрятата дръжка на вратата на тойотата, с другата си ръка засенчва очите си от слънцето и се взира в сенките под естакадата. Отдавна е минало пладне и обитателите на Лоутаун постепенно изпълзяват от гробниците си. Сред сенките са четирима души. Трима големи и един малък. Големите май се гаврят с малкия; по едно време един от тях смъква раницата от гърба му и заедно с приятелчетата си се разсмива. Хилят се като зловещи тролове.

Ходжис пъха ръце в джобовете на спортното си сако и бавно тръгва по напукания тротоар към естакадата. По магистралата с бучене преминават автомобили и камиони, сенките им, редуващи се на улицата под естакадата, напомнят архитектурни плетеници. Чува как единият трол пита хлапето колко пари има.

— Никакви нямам — казва малкият. — Оставете ме на мира.

— Я да изпразним джобовете ти, тарикатче — намесва се трол номер 2.

Хлапето се опитва да побегне. Третият гадняр го издебва отзад, хваща го под мишниците и стяга хилавите му гърди в желязна хватка.

— Йо, йо, готин, чувам шумоленето на мангизи — подхвърля, а малкият стисва устни и лицето му се изкривява от усилието да не се разплаче.

— Брат ми ще разбере кои сте и ще ви спука от бой — изхъхря.

— Леле, колко ме е шубе! — възкликва трол номер едно. — Още малко и ще се подмок…

Млъква, защото вижда как Ходжис се приближава към тях, изпъчил бирения си корем. Все така е пъхнал ръце в джобовете на развлеченото си спортно сако с кръпки на лактите — сърце не му дава да го изхвърли, макар да си дава сметка, че дрехата вече е за боклука.

— К’во искаш, дядка? — озъбва се трол номер три, който още държи хлапето. Ходжис се изкушава да му отговори с акцента на Джон Уейн, но не си струва да се хаби. Единственият Уейн, за когото може би са чували тези боклуци, е Лил27.

— Искам да оставите на мира хлапето. Разкарайте се! Веднага!

Първият трол, който носи суичър и задължителната шапка с логото на „Янките“, пуска джобовете на жертвата си, слага ръце на кръста си, накланя глава и гадно се подхилва:

— Чупката, шишко!

Ходжис не се церемони — все пак е един срещу трима. Изважда от десния си джоб Бияча. Приятно е да усеща тежестта му в ръката си. Бияча е чорап на разноцветни ромбове, стъпалото му е натъпкано с метални топчета. На глезена е направен възел, за да не се изсипят сачмите. Ходжис замахва с Бияча към шията на трол номер едно, като внимава да не улучи адамовата му ябълка, иначе може да го убие и да си има куп неприятности с шефовете.

Металните топчета издрънчават. Гаднярът полита встрани — вече не се хили ехидно, изражението му е на изненада и болка. Преплита крака и пада по гръб на уличното платно. Държи се за гърлото, дави се и се блещи.

Трол номер три решава да се прави на мъж.

— Да те шибат мана… — процежда, но не довършва мъдрата си мисъл, защото Ходжис вдига крак (слава Богу, изтръпването е преминало) и го изритва в топките. Чува как панталонът му се разпаря точно на задника и мислено се наругава: „Ах, ти, дърт шишко!“ Гаднярът изкрещява от болка. Викът му почти е заглушен от грохота на колите и камионите, преминаващи по естакадата. Той се превива на две.

Ходжис още държи в джоба си лявата си ръка. Разперва я така, че показалецът, напомнящ дуло на пистолет, да е насочен към грубияна, и процежда:

— Ей, грознико, излезе ти късметът. Няма да чакаме големия брат на малкия човек — лично аз ще ти спукам задника от бой. Трима срещу един, а? Подлеците и страхливците ме вбесяват, тъй да знаеш.

— Не, бе, готин, недей! — Трол номер две е на около петнайсет, висок и добре сложен, но е толкова изплашен, че прилича на дванайсетгодишно хлапе. — Само се бъзикаме с малкия.

— Така ли? Тогава да те няма, красавецо. Чупката! Веднага.

Онзи не чака да го подканят, а си плюе на петите.

Номер едно успява да се повдигне на колене и просъсква:

— Лошо ти се пише, свиня дебела…

Ходжис пристъпва към него и замахва с Бияча. Онзи изпищява (гласът му е изтънял като на момиче) и притиска длани към шията си.

— Хващай пътя, че току-виж дебелакът реши да ти разкраси физиономията така, че и майка ти да не те познае, като дойде в спешното отделение — сопва му се детективът в оставка. — Толкова е вбесен, че хич няма да си поплюва.

Тролът се изправя, но ужасено отскача назад, когато Ходжис се преструва, че ще го цапардоса с Бияча. Мед капе на душата на „дебелата свиня“.

— Вземи другарчето си и му сложи лед на топките. Щото вече се подуват.

Гадняр номер едно хваща през кръста номер три и двамата закуцукват към края на естакадата, откъдето започва Лоутаун. Щом първият преценява, че вече са в безопасност, се обръща и се провиква:

— Пак ще се видим, дебелако!

— Моли се да не се случи, ненормалнико — ухилва се Ходжис.

Вдига раницата и я подава на хлапето, което недоверчиво го наблюдава. Надали е на повече от десет години. Той пъха обратно в джоба си Бияча.

— Защо не си на училище, малчо?

— Мама е болна. Бях тръгнал да ѝ купя лекарство.

Лъжата е толкова опашата, че Ходжис неволно се усмихва:

— Разправяй ги тия на старата ми шапка. Избягал си от час.

Хлапето не продумва. Мисли си: „Този чичка сто на сто е ченге, никой цивилен няма да се разправи така с грубияните. Нито пък ще носи в джоба си чорап, натъпкан със сачми.“ Най-добре да си трае.

— Намери си по-безопасно място за игра, когато фъснеш от школото — добавя „чичката“. Например на детската площадка на Осмо Авеню.

— Там продават крек — промърморва хлапето.

— Знам — добродушно отговаря Ходжис, — но ти не си длъжен да купуваш. — Може да добави: „Нито да пласираш“, обаче ще е адски наивно. В Лоутаун повечето хлапета продават наркотици. Можеш да арестуваш за притежание десетгодишно дете, но я се опитай да му лепнеш обвинение…

Тръгва обратно към паркинга, който е на безопасно разстояние от Лоутаун, но след малко се обръща: хлапето стои на същото място, държи раницата и го наблюдава.

— Хей, малчо!

Момченцето не отговаря.

Ходжис вдига ръка и насочва съм него палеца си:

— Направих ти добро. Гледай до края на деня да сториш същото заради другиго.

Хлапето удивено се взира в него, сякаш „чичката“ говори на непознат език, обаче Ходжис е доволен — знае, че понякога поучителните думи остават в паметта, особено на децата.

„Не е за вярване — казва си, — но се случва.“

22.

Брейди Хартсфийлд облича бялата си униформа и набързо преглежда списъка със стоката във фургончето, както го е учил шефът. Всичко е наред. Той наднича в канцеларията, за да поздрави Шърли Ортън. Шърли е противна дебелана, пристрастена към фирмените продукти, но Брейди иска тя да го харесва. Иска всички да го харесват. Така е много по-безопасно. Шърли е влюбена в него, което си е допълнителна премия.

— Красавице моя! — провиква се и тя поруменява — червенината плъзва чак до челото ѝ, обсипано с гнойни пъпки.

„Грух-грух-грух! — мисли си Брейди. — Толкова си тлъста, че шундата ти сигурно пльока, като седнеш.“

— Здравей, Брейди! Пак ли ще обикаляш Уест Сайд?

— Цяла седмица, единствена моя. Как я караш, хубавице?

— Ами, добре съм. — Тя се изчервява още повече.

— Радвам се. Отбих се само да те зърна. — Излиза, сяда зад волана на фургончето и потегля, като стриктно спазва ограничението за скоростта, въпреки че ще се таралянка цели четирийсет минути, преди да стигне до квартала, в който ще дежури тази седмица. Обаче е неизбежно. Защото уволнението му е в кърпа вързано, ако го хванат да шофира с превишена скорост служебното фургонче след края на учебните занятия. Колкото и да се оправдава, шефът ще го изхвърли като мръсно коте. Обаче стигне ли до Уест Сайд — квартала на шишкавото ченге, купонът ще започне. Голям кеф е да се криеш пред очите на всички, както гласи една стара поговорка, която според него е бисер на мъдростта.

Известно време кара по Спрус Стрийт, после завива по Харпър Роуд и бавно минава край къщата на ДВО Бил Х. Виж ти, негрото е на моравата (голо до кръста, та всички мамчета домакини да се полюбуват на потните му, мускулести гърди) и бута пред себе си електрическата косачка.

„Крайно време беше — казва си Брейди. — Бая беше обрасла тъпата морава. Не че дъртакът ще забележи. Зает е с много по-важни дела: да се блещи в телевизора, да се тъпче със сладкиши и да опипва револвера, който държи на масичката до креслото си.“

Въпреки рева на косачката негрото чува звънчетата на фургончето и се обръща към улицата. „Знам ти името, чернилко — мисли си Брейди. — Казваш се Джером Робинсън. Знам всичко за дъртия пенсионер. Не съм сигурен дали те чука, но няма да се учудя. Може би затова те държи подръка.“

Брейди, който седи зад волана на „Хапни сладко“ — фургончето, облепено с картинки на щастливи деца, от което се разнася весел звън на камбанки, — дружелюбно махва с ръка. Негрото също му махва и се усмихва. Разбира се, че ще се усмихне.

Всички харесват сладоледаджията.