Мистър Мерцедес

1.

Един топъл и слънчев ден в края на октомври 2010 един мерцедес седан пристига на пустия паркинг пред парк „Макгинис“, където Брейди Хартсфийлд не чак толкова отдавна продаваше сладолед на момчетата от Малката лига. Спира до един малък и компактен приус. Мерцедесът, някога сив, сега е боядисан в бебешкосиньо и нов слой боя скрива дългата драскотина от деня, когато Джером нахлу в товарната зона зад „Минго“, преди вратата да се е вдигнала докрай.

Днес Холи е зад волана. Изглежда подмладена с десет години. Косата ѝ — доскоро дълга, прошарена и чорлава — сега представлява лъскава черна шапчица благодарение на стилистите от първокласния фризьорски салон, който Таня Робинсън ѝ препоръча. Холи махва на собственика на приуса, който седи на една маса, недалеч от игрищата на Малката лига.

Джером слиза от мерцедеса и изважда кошница за пикник от багажника.

— Майко мила, Холи! — възкликва той. — С какво толкова си я напълнила? Вечеря за Деня на благодарността ли?

— Исках да има достатъчно за всички.

— Нали знаеш, че той е на строга диета?

— Но ти не си — отговаря тя. — Организмът ти е млад, още растеш. Да не я изпуснеш — вътре сложих и бутилка шампанско.

Холи изважда опаковка „Никорет“ от джоба си и лапва една дъвка.

— Как върви отказването? — пита я Джером, докато слизат по хълма.

— Отбелязвам напредък. Но хипнозата ми помага много повече от дъвката.

— Ами ако хипнотизаторът ти каже, че си пиле, и те накара да обиколиш кабинета му, кудкудякайки?

— Първо, терапевтът ми е жена. Второ, тя няма да направи подобно нещо.

— Откъде знаеш? Нали ще си хипнотизирана.

— Голям идиот си, Джером. Само на идиот би му хрумнало да вземе автобуса с всичкото това ядене.

— Указът ни дава право да се возим безплатно с градския транспорт. Гот е да минаваш тънко.

Ходжис, който не се е преобличал от сутринта и още е с костюм (само вратовръзката е прибрана в джоба му), бавно тръгва да ги посрещне. Не усеща пейсмейкъра, който поставиха в гърдите му — казаха му, че сега ги произвеждат съвсем миниатюрни, — но знае, че е там, вътре, и тиктака. Понякога се опитва да си го представи и въображението му винаги рисува умалено копие на джаджата на Хартсфийлд. Но неговата е предназначена да предотвратява взрив, не да взривява.

— Деца — поздравява ги той. Холи не е дете, но е по-млада от него с близо две десетилетки, така че обръщението е донякъде оправдано. Пресяга се за кошницата, но Джером я дръпва.

— Не-е! Аз ще я нося. Сърцето ти.

— Нищо му няма на сърцето ми — възразява Ходжис и според последните му изследвания това е вярно, но той все още не смее да повярва. Вероятно никой, който е прекарал инфаркт, не би повярвал лесно.

— Освен това изглеждаш добре — казва Джером.

— Да — съгласява се Холи. — Слава Богу, че си купи нови дрехи. В старите приличаше на плашило. Колко килограма свали?

— Петнайсет — похвалва се Ходжис и мисълта „Защо Джейни не може да ме види сега“ го пробожда в електронностимулираното сърце.

— Край вече на „Борци с килограмите“ — усмихва се Джером. — Холс е донесла шампанско. Искам да науча имаме ли повод за почерпка. Как мина сутринта?

— Окръжният прокурор няма да образува досъдебно производство. Всички обвинения бяха свалени. Били Ходжис е волен като птичка.

Холи се хвърля да го прегръща. Той също я прегръща и я целува по бузата. Късата прическа отваря лицето на Холи — за пръв път от детските ѝ години, въпреки че мъжът не го знае, — и проличава приликата ѝ с Джейни. Става му хем приятно, хем мъчно.

Джером чувства, че е идеалният момент Тайрон Зевзека да се прояви:

— Мастър Ходжис, вий най-сетничка сти свубоден! Свубоден! Велики Божей, вий сти свубоден!

— Престани да се лигавиш, Джером — скарва му се Холи. — Все едно си някакво бебе. — Изважда от кошницата шампанското и три пластмасови чаши.

— Окръжният прокурор ме придружи в кабинета на съдия Даниел Силвър, който много пъти е изслушвал показанията ми, докато служех в полицията — разказва Ходжис. — Десет минути ми чете конско и ме укори, че с безотговорното си поведение съм застрашил живота и здравето на четири хиляди души.

— Безобразие! — възмущава се Джером. — Те са живи и здрави благодарение на теб!

— Не — тихо отвръща Ходжис. — Благодарение на вас двамата с Холи.

— Ако Хартсфийлд не се беше свързал с теб, ченгетата още щяха да са в девета глуха с разследването. И много зрители щяха да загинат.

Трудно е да се прецени доколко е истина, но лично Ходжис смята, че с действията си допринесе за благополучната развръзка в „Минго“. С Джейни е друга история. Силвър го обвини, че е изиграл „ключова роля“ в смъртта ѝ, и не е изключено да е прав. За него обаче няма съмнение, че Хартсфийлд щеше да повтори — ако не на концерта или на трудовата борса в „Ембаси Суитс“, то другаде. Беше му се отворил апетит за убийства. Значи уравнението е горе-долу следното: животът на Джейни срещу живота на всички онези хипотетични хора. И ако в онази алтернативна (но съвсем възможна) реалност Джейни оставаше жива, две от другите жертви щяха да бъдат майката и сестрата на Джером.

— А ти какво отговори? — пита Холи. — Какво му отговори?

— Нищо. Когато началството ти дърпа ушите, най-разумно е да замълчиш и да изтраеш.

— Затова не те наградиха с медал, нали? — пита тя. — Затова името ти липсва в указа. Онези мухльовци са те наказвали.

— Предполагам. — Ако властите са смятали, че по този начин го наказват, сериозно са се заблудили. Последното, което би искал, е да го окичат с медал и да му връчат ключа от града. Той четирийсет години беше ченге. Това е неговият ключ.

— Срам и позор! — ядосва се Джером. — Никога няма да се возиш гратис на автобуса!

— Как е на Лейк Авеню, Холи? Свикваш ли?

— По-добре е — казва тя и изважда тапата на шампанското с хирургическа прецизност. — Отново спя цяла нощ. Два пъти седмично се виждам с доктор Лейбовиц. Тя много ми помага.

— А с майка ти как е положението? — Знае, че темата е деликатна, но чувства, че точно днес трябва да я засегне. — Още ли ти звъни по пет пъти на ден и те моли да се върнеш в Синсинати?

— Вече са две обаждания — обяснява Холи. — Рано сутрин и късно вечер. Самотна е. Мисля, че се страхува повече за себе си, отколкото за мен. На стари години е трудно да промениш живота си.

„На мен ли го казваш“ — мисли си Ходжис.

— Това е дълбоко прозрение, Холи.

— Доктор Лейбовиц твърди, че е трудно човек да се откаже от навиците си. На мен ми е трудно да откажа цигарите, а на мама ѝ е трудно да заживее сама. Както и да осъзнае, че няма цял живот да бъда онова четиринайсетгодишно момиче, свито на кълбо във ваната.

Известно време мълчат. Една врана завладява могилката на питчъра на игрище 3 и тържествуващо грачи.

Завещанието на Джанел Патерсън даде възможност на Холи да се откъсне от майка си. Голяма част от имуществото — което Джейни наследи чрез друга жертва на Брейди — се разпределяше между чичо Хенри Сироа и леля Шарлот Гибни, но Джейни беше оставила половин милион долара за Холи. За тази цел бе учредила попечителски фонд, управляван от Джордж Шрон — адвоката, когото също наследи от Оливия. Ходжис няма идея кога Джейни е предприела тези юридически постъпки. Нито пък защо ги е предприела. Никога не е вярвал в предчувствията, обаче…

Обаче.

Шарлот твърдо се обяви срещу изнасянето на Холи и заяви, че дъщеря ѝ не е готова да заживее самостоятелно. Тъй като Холи наближаваше петдесетте, на практика излизаше, че никога няма да е готова. Холи обаче беше на друго мнение и с помощта на Ходжис убеди Шрон, че ще се справи.

Адвокатът несъмнено се повлия и от факта, че тя е героиня, която дава интервюта на всички водещи средства за масово осведомяване. Напротив, Шарлот сякаш се плашеше най-много именно от героичния ѝ статус. Не можеше да приеме мисълта, че психически неуравновесената ѝ дъщеря изигра ключова роля (може би ключовата роля) в предотвратяването на едно осъвременено „избиване на младенците“.

Според завещанието на Джейни разкошният апартамент с изглед към езерото ставаше съсобственост на леля Шарлот и чичо Хенри. Холи поиска разрешение да се премести там, поне в началото, и Шарлот отказа бързо и категорично. Брат ѝ не успя да я разубеди. Разубеди я самата Холи, като заяви, че възнамерява да се установи в града и щом майка ѝ е непреклонна за апартамента, ще си наеме жилище в Лоутаун.

— В най-опасната част на Лоутаун — уточни тя. — Където ще си купувам всичко в брой. И ще размахвам банкнотите, за да видят всички, че имам пари.

Това реши нещата.

Животът ѝ в града — за пръв път прекарва толкова време далеч от майка си — не е лесен, но психоложката много я подкрепя и Ходжис редовно я навестява. По-важно, Джером също се отбива при нея, а Холи е честа гостенка в дома на семейство Робинсън на Тийбъри Лейн. Ходжис е убеден, че именно там, а не върху кушетката на доктор Лейбовиц протича истинското лечение. Барбара е започнала да ѝ вика „леля Холи“.

— Ами ти, Бил? — интересува се Джером. — Някакви планове?

— Какво да ти кажа — усмихва се Ходжис, — предложиха ми работа в охранителна агенция „Бдителност“. Как ви се струва?

Холи радостно пляска с ръце и подскача върху скамейката като малко дете:

— Ще приемеш ли?

— Не мога.

— Сърцето ли? — предполага Джером.

— Не. Трябват препоръки, а съдия Силвър ми каза тази сутрин, че шансовете ми да ги получа са горе-долу колкото шансовете евреите и палестинците да построят заедно първата междуверска космическа станция. Мечтите ми да стана частен детектив също пропадат, защото и там трябват препоръки. Един поръчител, когото познавам от много години, ми предложи да се занимавам с издирване на укриващи се длъжници, за което не са нужни никакви документи. Бих могъл да работя на компютъра почти без да излизам от къщи.

— Мога да ти помагам — казва Холи. — По компютърната част. Не искам да преследвам никого. Веднъж ми стига.

— Как е Хартсфийлд? — намесва се Джером. — Нещо ново или всичко е постарому?

— Постарому — отговаря Ходжис.

— Не ми пука! — Холи се държи войнствено, но за пръв път, откакто пристигна в „Макгинис“, хапе устни. — Отново бих го цапардосала. — Свива юмруци. — Отново, отново, отново!

Ходжис взима единия ѝ юмрук и нежно го разтваря. Джером разтваря другия.

— Естествено — успокоява я Ходжис. — Нали затова кметът те награди с медал.

— Да не забравяме, че не плащаш билет за автобусите и музеите — добавя момчето.

Лека-полека Холи се отпуска.

— Защо ми е да пътувам с градския транспорт, Джером? Имам много пари в попечителския фонд, както и мерцедеса на братовчедка ми Оливия. Великолепен автомобил. И почти без навъртени километри!

— Не е ли населяван от призраци? — пита Ходжис. Не се шегува — наистина му е любопитно.

Холи дълго мълчи, само гледа големия немски седан, паркиран до малкия японски приус. Поне вече не си хапе устните.

— Отначало беше — признава тя — и се чудех дали да не го продам. Реших само да го пребоядисам. Хрумването си беше мое, не на доктор Лейбовиц. — Поглежда ги гордо. — Даже не я питах.

— А сега? — Джером все още държи ръката ѝ. Обикнал е Холи, въпреки че понякога е трудно да се общува с нея. И двамата са я обикнали.

— Синьото е цветът на забравата. Прочетох го в едно стихотворение. — Тя замлъква. — Бил, защо плачеш? За Джейни ли се сети?

Да. Не. И да, и не.

— Плача, защото сме тук — отговаря той. — В този прекрасен есенен ден, който сякаш е летен.

— Доктор Лейбовиц казва, че е хубаво да плачеш — прозаично съобщава Холи. — Сълзите отмивали емоциите.

— Може и да е права. — Ходжис се сеща как Джейни си сложи шапката му. Как я наклони, за да е шик. — Ще пием ли шампанското, или не?

Джером придържа бутилката, а Холи налива. Вдигат чаши.

— За нас — казва Ходжис.

Джером и Холи повтарят наздравицата. И отпиват.

2.

Една дъждовна ноемврийска вечер на 2011 медицинската сестра бързо върви по коридора на Клиника за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“, която се намира под шапката на Окръжна болница „Джон Кайнър“, най-добрата в града. Няколко пациенти в ТМУ не плащат за лечението си, включително един, покрит с позорна слава… въпреки че както славата, така и позорът се позабравиха с течение на времето.

Сестрата се опасява, че главният невролог може вече да си е тръгнал, но той още е в кабинета си — чете епикризи.

— Бихте ли дошли, доктор Бабино? Става дума за господин Хартсфийлд. Събуди се. — Той само вдига поглед, но при следващите думи на сестрата се вдига на крака. — Пациентът проговори.

— След седемнайсет месеца кома? Невероятно. Сигурна ли сте?

Сестрата е поруменяла от вълнение.

— Да, докторе, напълно.

— Какво каза?

— Оплака се, че го боли глава. И потърси майка си.

14 септември 2013