Мистър Мерцедес

1.

Брейди Хартсфийлд скоро измисля как да отрови Одел, четириногия приятел на Джером Робинсън. Помага му и това, че той е и Ралф Джоунс — въображаема персона с добра репутация (плюс кредитна карта „Виза“ с малък лимит), — което му позволява безпроблемно да пазарува от „Амазон“ и от Ибей. Повечето хора дори не подозират колко лесно е да си съчиниш фалшива самоличност с благонадежден профил в интернет. Трябва само да си плащаш сметките. Иначе има опасност кълбото бързо да се разплете.

В качеството си на Ралф Джоунс той поръчва еднокилограмова кутия пестицид „Пор-мор“. За място на доставка посочва номера на пощенската кутия на Ралфи в клона на „Спиди“ недалеч от „Дискаунт Електроникс“.

Активната съставка в пестицида „Пор-мор“ е стрихнин. Брейди разучава в интернет симптомите за отравяне със стрихнин и с радост установява, че Одел доста ще се измъчи. Приблизително двайсет минути след приемането на отровата започват мускулни спазми в главата и врата. Устните се разтягат в гримаса (поне при хората; за кучетата той няма информация). Може да започне повръщане, но дотогава голяма част от отровното вещество е абсорбирано от организма и е твърде късно. Спазмите се превръщат в неконтролируеми конвулсии, докато тялото не се извие като дъга и не се вкочани. Понякога гръбнакът се пречупва. Жертвата се задушава и смъртта настъпва — навярно като облекчение.

Брейди умира от нетърпение.

„Поне няма да чакам много“ — казва си, изключва седемте компютъра и тръгва нагоре по стълбите. До седмица пакетът ще пристигне. Мисли си, че най-лесният начин да очисти кучето, ще е да сложи отровата в сочен, апетитен хамбургер. Всички кучета обичат хамбургери, а Брейди знае добре как точно ще сервира деликатеса на Одел.

Барбара Робинсън, сестричката на Джером, има приятелка на име Хилда. Двете момиченца често посещават „Зоуни Март“, минимаркета, който е на няколко пресечки от къщата на Робинсън. Твърдят, че ходят там заради замразения гроздов сироп, но истинската причина са срещите с приятелчетата им. Събират се на малкия паркинг от задната страна на магазина, накацват като синигерчета на ниската каменна ограда, кикотят се и си разменят десертчета и клюки. Брейди често ги вижда, като минава оттам с фургона „Хапни сладко“. Маха им с ръка за поздрав, те също му махват.

Всички обичат сладоледаджията.

Госпожа Робинсън разрешава на Барбара да отива до минимаркета един-два пъти в седмицата (около „Зоуни Март“ не се продават наркотици — нещо, което госпожата вероятно е проучила добре). Но разрешението е свързано с няколко условия, до които той лесно стига по дедукция: Барбара не бива да е сама, не бива да се бави повече от час и винаги трябва да взема Одел. В минимаркета не пускат кучета, затова момичето завързва каишката му за бравата на външната тоалетна и с Хилда влизат в магазина.

Тъкмо тогава Брейди ще мине с невзрачното си субару и ще подхвърли на Одел отровния хамбургер. Кучето е голямо, може да се мъчи двайсет и четири часа, преди да умре. „Дано!“ — мисли си той. Свойството на скръбта да се предава от човек на човек е чудесно формулирано във физичния закон за скачените съдове. Колкото повече страда Одел, толкова повече ще страдат чернокожата пикла и големият ѝ брат. Страданието на Джером ще се предаде на шишкавия ДВО, наречен още Кърмит Уилям Ходжис, и тогава на въпросния ДВО ще му просветне, че той е виновен за смъртта на кучето, че това е наказанието му за обидното, вбесяващо съобщение, което изпрати на Брейди. Когато Одел умре, шишкото ще разбере…

На път към стаята си на втория етаж, докато слуша как майка му похърква, той изведнъж се спира и се облещва, споходен от внезапно прозрение.

Смотаният пенсионер ще се сети.

Точно това е проблемът, нали? Всяко действие има последствия. Ето защо може да си мечтае да отрови сладоледа, който продава на децата, но всъщност не би го направил. Не и ако засега иска да остане незабелязан.

Ходжис още не е предал на приятелчетата си в полицията анонимното писмо. Отначало Брейди си мислеше, че Дебелака иска лично да се разправи с него, че ще се опита сам да издири Убиеца с мерцедеса, за да се окичи с още лаври, макар и пенсиониран. Но очевидно не е съвсем така. Защо му е на тлъстия ДВО да го издирва, след като го смята за изперкал ментърджия?

Брейди не може да си обясни как Ходжис може да го смята за самозванец, при положение че той, Брейди, споменава в писмото белината и мрежичката за коса — подробности от разследването, които не бяха съобщени на медиите. Но някак си е стигнал до това заключение. Ако Брейди отрови Одел, Ходжис ще извика други куки в подкрепление. На първо място бившия си партньор Хънтли.

Или дори по-лошо — вместо да тласне дъртофелника към самоубийство, ще придаде смисъл на живота му, което ще провали замисъла на изкусно съчиненото писмо. Не е честно! Да подлуди мръсницата Трилони и да я накара да изгълта хапчетата беше едно от най-големите удоволствия в живота му — много по-голямо (по причини, които не може и не иска да проумее), отколкото като размаза с мерцедеса онези нещастници. Иска пак да го изпита. Да накара главния разследващ да се гръмне — какъв триумф!

Спира насред стълбите и мозъкът му работи на пълни обороти.

Все пак тлъстият копелдак може да си тегли куршума. Убийството на кучето може да се окаже фаталният стимул.

Само че надали ще се случи; главата му започва да пулсира — предупредителен сигнал.

Внезапно му се приисква да изтича в мазето, да влезе в сайта „Под синия чадър“ и да накара дъртофелника да обясни какви са тези идиотски „неразгласени данни“, които му пробутва. Само че ще е голяма грешка. Ще е проява на слабост, дори на отчаяние.

Неразгласени данни.

Разкарай се, ненормалник такъв.

Аз съм Убиеца с мерцедеса! Рискувах свободата си, рискувах живота си и го направих! Не може да ми отнемаш постижението! Не е честно!

Главата му продължава да пулсира.

„Проклет гнуснавец — казва си. — Ще си платиш, но първо кучето ще пукне. И приятелчето ти, негрото, може да умре. И всичките чернилки от семейството му. А след тях още сума народ. Толкова народ, че мелето пред Общинския център ще изглежда като забава.“

Отива в стаята си, съблича се по бельо и се просва на леглото. Отново има жестоко главоболие, ръцете му треперят (сякаш той е погълнал стрихнин). Ще се мъчи чак до сутринта, освен ако не…

Става, излиза и тръгва по коридора. Спира се пред спалнята на майка си и стои пред отворената врата цели четири минути, накрая се предава и влиза. Пъхва се в леглото ѝ и почти веднага главоболието му започва да преминава. Може би от топлината. Може би от нейния аромат — смесица от миризмите на шампоан, лосион за тяло и алкохол. Вероятно и от двете.

Тя се обръща. Широко отворените ѝ очи се белеят в тъмнината.

— О, муцинко. Пак ли имаш гадна нощ?

— Да. — Той усеща топлината на сълзите си.

— Малка вещица ли?

— Този път голяма.

— Искаш ли да ти помогна? — Вече знае отговора: чувства пулсирането върху корема си. — Искам да ти се отплатя за грижите — прошепва нежно. — Нека ти помогна.

Той затваря очи. Устата ѝ вони на алкохол. Обикновено му става гадно, но не и този път.

— Добре — прошепва.

Тя го обслужва бързо и изкусно. Никога не продължава дълго.

— Готово — казва. — Сега заспивай, муцинко.

И той заспива почти моментално.

Призори се събужда — мама пак похърква, наслюнчен кичур коса е залепнал за устата ѝ. Той става и отива в стаята си. Умът му е бистър и спокоен. Пестицидът със стрихнин вече е на път. Щом пратката пристигне, той ще отрови кучето, без да му пука какво ще стане после. Майната му на после. Ами онези черни маймуни с имена на бели хора, дето се правят на интелигенти? Те са без значение. Следващият ще е пенсионираният дъртофелник. След като болката на Джером Робинсън и скръбта на Барбара Робинсън здраво го раздрусат, Дебелака ще се спомине — на кого му дреме дали сам ще посегне на живота си? Важното е да пукне. А след това…

— Нещо грандиозно — казва, докато обува джинси и облича бяла тениска. — Ще бъда озарен от блясъка на славата.

Още не е решил точно какво да направи, за да го озари славата, но не се притеснява. Има време. Първо ще свърши нещо друго. Наложително е да опровергае така наречените „неразгласени данни“ и да убеди скапания ДВО, че той, Брейди, наистина е Убиеца с мерцедеса, чудовището, което Ходжис не успя да залови. Иска да му го натяква, докато го побърка. Иска го и заради още нещо: щом Ходжис вярва в измислените „неразгласени данни“, сигурно и другите ченгета вярват — истинските ченгета. Несправедливо е! Той иска…

— Признание! — възкликва и гласът му отеква в празната кухня. — Искам признание!

Залавя се да приготви закуска: ще изпържи бекон и яйца. Миризмата може да стигне до спалнята на маминка и да я изкуши да закуси. Голямо чудо, ако откаже. Той ще омете всичко. Гладен е като вълк.

2.

Този път апетитната миризма съблазнява Дебора Ан и тя цъфва в кухнята — още не се е събудила напълно и в движение завързва колана на халата си. Очите ѝ са зачервени, бледа е като мъртвец, косата ѝ е щръкнала. Вече не я мъчи махмурлук в буквалния смисъл — мозъкът ѝ и целият ѝ организъм са привикнали с алкохола, — но сутрините ѝ са разфокусирани — прекарва ги в гледане на телевизионни състезания и смуче таблетки против киселини, сякаш са бонбони. Около два следобед, когато светът около нея започва да добива по-ясни очертания, си налива първото питие за деня.

Дори да има спомен за случилото се миналата нощ, Дебора Ан не го споменава. Никога не го споменава. Нито пък той.

„Също както никога не говорим за Франки — казва си Брейди. — И да говорехме, какво щяхме да кажем? «О, колко жалко, че падна и умря».“

— Мирише апетитно — казва тя. — Има ли за мен?

— Колкото искаш. Кафе?

— Да, налей ми. С много захар. — Мама сяда до масата и се зазяпва в телевизора на кухненския барплот. Апаратът не е включен, но тя се взира в екрана. Нищо чудно да си мисли, че работи. — Не си облякъл униформата си — подхвърля след малко; говори за синята риза с надпис „ДИСКАУНТ ЕЛЕКТРОНИКС“ на джоба. В гардероба му висят три. Глади си ги сам. Почистването с прахосмукачка, прането и гладенето не са включени в репертоара на маминка.

— Днес съм на работа чак в десет — казва Брейди и в същия момент, сякаш думите му са вълшебно заклинание, телефонът му започва да вибрира и да се плъзга по кухненския плот. Той го хваща секунда преди да падне на пода.

— Не отговаряй, муцинко. Все едно сме отишли да закусим навън.

Идеята е съблазнителна, но за Брейди е невъзможно да не отговори, както му е невъзможно да зареже обърканите си и вечно променящи се планове за някакъв велик терористичен акт. Поглежда екранчето и не се учудва, като вижда „ТОУНС“. Антъни „Тоунс“ Фробишър, великият главнокомандващ на клона на „Дискаунт Електроникс“ в търговския център „Бърч Хил“.

Натиска бутона за приемане на разговора и изстрелва:

— Днес съм на работа от десет, Тоунс.

— Знам, но трябва да отидеш на адрес. Моля те, много те моля. — Тоунс не може да принуди Брейди да поеме поръчката в извънработно време, затова го удря на молба. — Пък и става въпрос за госпожа Ролинс — знаеш, че дава щедри бакшиши.

Разбира се, че дава — госпожата живее в Шугър Хайтс. Техниците от „Киберпатрул“ често ходят на адреси в Шугър Хайтс и сред клиентите им — или по-точно сред клиентите на Брейди — беше покойната Оливия Трилони. Той посети два пъти дома ѝ, след като започнаха да разговарят в под „Синия чадър на Деби“. Мед му капеше на душата, като гледаше колко е отслабнала и как ѝ треперят ръцете. Освен това достъпът до компютъра ѝ му отвори куп нови възможности.

— Не знам, Тоунс… — промърморва, макар че ще отиде, и то не само защото госпожа Ролинс дава щедри бакшиши, а защото е голяма тръпка да мине покрай Лайлак Драйв 729 и да си мисли: „Аз съм причината за тази залостена врата. Инсталирах една програмка в компютъра ѝ и ѝ дадох финалния тласък.“

Компютрите са прекрасно изобретение.

— Слушай, Брейди, ако вземеш тази поръчка, ще те освободя от работа до края на деня, чу ли? Само ще върнеш колата и ще се размотаваш където си поискаш, докато дойде време да подкараш кретенското фургонче със сладолед.

— А къде е Фреди? Защо не отиде тя? — бъзика го Брейди. Ако Фреди беше на разположение, Тоунс щеше вече да я е изпратил.

— Обади се, че е болна. Дошъл ѝ мензисът и имала силни болки. Глупости на търкалета! Хич не ѝ се хващам на лъжите и тя го знае, но ако ѝ потърся отговорност, ще ме обвини в сексуален тормоз. Знае, че ми е ясна, тарикатка с тарикатка!

Маминка вижда усмивката му и също се усмихва. Протяга ръка и я завърта в красноречив жест: „Откъсни му топките, муцинко!“ Брейди се усмихва още по-широко. Мама може да е алкохоличка, да готви само веднъж-дваж седмично и да го изнервя до полуда, но понякога за нея той е отворена книга.

— Е, добре — съгласява се той. — Става ли да отида с моята кола?

— Знаеш, че нямам право да покрия разходите за бензина, ако използваш личния си автомобил. А и трябва да се придържаме към политиката на компанията, нали така? — подхвърля Брейди.

— Ами… да.

Шефовете на „Шин Лимитид“ — германската компания, под чиято шапка е „Дискаунт Електроникс“, — смятат, че фолксвагените на „Киберпатрул“ са добра реклама. Фреди Линклатър твърди, че човек трябва да е ненормален да повери повредения си компютър на техник, който кара зелен като сопол фолксваген костенурка, и по тази точка Брейди е съгласен с нея. Но явно градът е пълен с ненормалници, защото клиенти никога не липсват.

Малцина обаче дават щедри бакшиши като Пола Ролинс.

— Добре — казва Брейди, — но ще имаш да ме черпиш.

— Благодаря, приятел.

Брейди прекъсва връзката, без да си направи труда да каже: „Не си ми никакъв приятел. И двамата го знаем.“

3.

Пола Ролинс е закръглена блондинка, обитаваща голяма къща в стил псевдобарок на три пресечки от палата на покойната госпожа Т. Пола се шири сама във всичките шестнайсет стаи. Брейди не знае как се е докопала до разкошната къща, но предполага, че госпожата е втората или третата съпруга на някой богат дъртак, ударила десетката при развода. Дядката сигурно е бил толкова запленен от циците ѝ, че и през ум не му е минало да я накара да подпише предбрачен договор. Така или иначе това не го засяга. Важното е, че тя има достатъчно парички за бакшиши и че никога не се е опитала да му се пусне. Което е хубаво. Той не проявява интерес към закръглените форми на госпожа Ролинс.

Днес обаче тя отваря вратата, хваща го за ръката и го издърпва във фоайето:

— О… Брейди! Слава богу! — възкликва, сякаш я спасяват, след като три дни е била на необитаем остров, и то без храна и вода, но той забелязва как жената замълчава за секунда, преди да каже името му и как поглежда за миг джобчето на ризата му, за да прочете написаното, макар че той е идвал тук най-малко шест пъти. (Фреди също е честа посетителка в този дом — Пола Робинс е серийна изнасилвачка на компютри.) Голямо чудо, че не му помни името. Предпочита да е незабележим.

— Просто… не знам какво му стана!

Какво ли пък знае тази тъпа патка? При последното му посещение преди месец и половина на екрана беше излязло съобщение за фатална грешка и гъската беше убедена, че страшен вирус е унищожил всичките ѝ файлове. Той тактично я отпрати от стаята и ѝ обеща (без да ѝ дава големи надежди) да направи всичко по силите си. После рестартира компютъра и се помота из интернет, след което я извика да ѝ съобщи, че е успял да отстрани проблема тъкмо навреме. Изтъкна, че ако не е била своевременната му намеса, след половин час всичките ѝ файлове наистина са щели да отидат на кино. Госпожа Ролинс му даде осемдесет долара да се почерпи. Вечерта двамата с маминка отидоха на ресторант и си поделиха бутилка не много евтино шампанско.

— Кажете ми какво се случи — казва Брейди със сериозния тон на неврохирург.

— Не съм направила нищо — проплаква тя. Винаги е готова да се разплаче. Много клиенти на Брейди хленчат като нея. И не само жените. Възможността всичко в драгоценния му лаптоп да е отлетяло в рая на компютърните данни превръща дори най-ерудирания висш мениджър в цивреща баба.

Тя го влачи за ръката през салона (дълъг колкото вагон-ресторант) и го вкарва в кабинета си.

— Почистих го сама — обяснява. — Не допускам тук прислужничката. Измих прозорците, минах пода с прахосмукачката и когато седнах да напиша няколко имейла, проклетият компютър дори отказва да се включи!

— Хм. Странно. — Брейди знае, че госпожа Ролинс плаща на една латиноамериканска дрипла да върши домакинската работа, но явно ѝ е забранила да влиза в кабинета. Което е добре за горката жена, защото вече е установил проблема и ако тя беше отговорна, вероятно щеше да бъде уволнена.

— Можеш ли да го оправиш, Брейди? — Заради сълзите сините очи на госпожа Ролинс изглеждат още по-големи. Прилича на Бети Буп от старите анимационни филмчета в Ю Тюб, и той едва сдържа смеха си, като се сеща за възгласа ѝ „Пу-пу-пи-дуууп!“

— Ще се опитам — казва галантно.

— Налага ми се да отскоча отсреща до Хелън Уилкокс — изчуруликва тя. — Ще се забавя само няколко минути. В кухнята има топло кафе, ако ти се пие.

И го оставя сам в луксозната къща, из стаите на която сигурно са разхвърлени бог знае колко скъпи бижута. Няма защо да се страхува. Брейди никога няма да открадне от клиент. Може да го хванат на местопрестъплението. Даже да не го спипат, кой ще е най-вероятният заподозрян? Не е трудно да се сетиш. Не се измъкна невредим, след като направи на кайма онези безработни идиоти пред Общинския център, за да свие някакви си диамантени обици, които дори не знае как да пласира! Не, разбира се!

Изчаква да чуе хлопването на външната врата, отива в салона и през прозореца наблюдава как Пола Ролинс придружава пищните си цици през улицата. Щом се скриват от погледа му, той се връща в кабинета, пропълзява под бюрото и пъха щепсела на компютъра в контакта. Тя сигурно го е извадила от мрежата, за да включи прахосмукачката, и после е забравила да го пъхне обратно.

Компютърът иска парола. Нехайно, за да убие времето, гой написва „ПОЛА“, и се появява десктопът с всичките ѝ файлове. Боже, хората са толкова тъпи.

Влиза в „Синия чадър на Деби“, за да провери дали дебелият ДВО му е писал. Не е, но Брейди изведнъж решава да му изпрати съобщение. Защо пък не?

Знае от гимназията, че ако умуваш дълго върху съчинението си, нищо не излиза. Главата ти се препълва с идеи, които се блъскат една в друга. Най-добре е да стреляш, без много да му мислиш. Така изпраска писмото до Оливия Трилони — страст и вдъхновение, бейби! Така изстреля и писанието до Ходжис, макар че после го препрочете доста пъти, за да се увери, че е последователен в стила.

Сега пише в същия стил — само си напомня да е кратък.

Преглежда написаното и прави една промяна: изтрива тиренцето в „най-вероятно“. Не му се вярва полицията да се заинтересува от неговата личност, но знае, че ако се случи, ще го накарат да напише нещо за сравнение. Почти му се приисква да се случи. Когато се вряза в тълпата с колата, беше с маска; сега, когато пише като Убиеца с мерцедеса, носи друга маска.

Натиска „ИЗПРАТИ“ и отваря историята на посещенията на Пола Ролинс в интернет. В един момент се спира и гледа удивено, защото забелязва, че често се повтаря сайт с име „Фрак и папийонка“. Фреди Линклатър го беше светнала веднъж, че там се предлагат компаньони. Изглежда, Пола Робинс има таен живот.

Но кой ли няма?

Нейна работа, не го засяга. Изтрива посещението си в „Синия чадър на Деби“, отваря служебното си куфарче с инструменти и вади каквото му падне: инсталационни дискове, модем (повреден, но тя няма да разбере), няколко флашки и трансформатор, който няма абсолютно нищо общо с поправка на компютри, но изглежда много техничарски. Изважда и един роман от Лий Чайлд и чете, докато след двайсет минути чува, че клиентката му се връща.

Госпожа Ролинс наднича в кабинета: романчето го няма, Брейди прибира в куфарчето извадените напосоки материали. Домакинята плахо се усмихва:

— Има ли надежда?

— Отначало изглеждаше отчайващо, но успях да установя проблема. Сензорът на тримера се беше скапал и това е прекъснало данусовата верига — казва дълбокомислено, дрънкайки измислени словосъчетания, които звучат технологично. — В подобни случаи компютърът не се включва — има защита, — иначе съществува опасност от изтриване на цялата информация. — Поглежда я мрачно и добавя: — Проклетата машинка може дори да се подпали. Случвало се е.

— О… Божичко… Исусе… Христе! — театрално възкликва тя и притиска длан до гърдите си. — Сигурен ли си, че вече е наред?

— Като нов е. Пробвайте го.

Включва компютъра и тактично извръща очи, докато госпожата въвежда тъпанарската си парола. Тя отваря няколко файла, обръща се към него и сияйно се усмихва:

— Брейди, ти си дар от Бога.

— И майка ми казваше така, докато не станах на възраст да ми продават бира.

Тя гръмко се разсмива, сякаш не е чувала по-забавна шега. Брейди също се засмива, защото изведнъж си представя как госпожата лежи по гръб, той притиска с колене шията ѝ и забива в гърлото ѝ касапския нож, взет от кухнята.

Почти усеща как острието минава през мекия хрущял.

4.

Ходжис често влиза в сайта „Синия чадър“ и затова прочита съобщението на Убиеца с мерцедеса само минути след като Брейди е натиснал клавиша „ИЗПРАТИ“.

Усмихва се широко, бръчките му се заглаждат и лицето му става почти красиво. Отношенията им са вече установени официално: Ходжис е рибарят, Мистър Мерцедес е рибата. Но е хитра и лукава риба, която може рязко да се дръпне и да скъса кордата. Трябва да навива макарата бавно и внимателно да притегли улова към лодката. Ако успее да го направи, ако е търпелив, рано или късно Мистър Мерцедес ще се съгласи на среща. Сигурен е.

„Защото ако не може да ме накара да си тегля куршума, му остава само една възможност — да ме убие.“

Мистър Мерцедес ще постъпи умно, ако изчезне и прекъсне следата. Само че няма да го направи. Защото е нахъсан и озлобен. Обаче има и друго, много по-важно. Дали Мистър Мерцедес си дава сметка колко е побъркан? И осъзнава ли, че в съобщението му има късче безценна информация?

До тази сутрин Ходжис само подозираше, че Мистър Мерцедес наблюдава къщата му; сега обаче вече знае. Негодникът е стоял на улицата, и то неведнъж.

Грабва бележника си и нахвърля няколко отговора на полученото съобщение. Много внимава, защото онзи е захапал кукичката. Болката подлудява мръсника, макар още да не знае какво се случва. Ходжис трябва да рискува — да дръпне въдицата така, че кукичката да се забие още по-дълбоко, въпреки опасността влакното да се скъса. Какво да…

Спомня си нещо, което Пийт Хънтли подхвърли по време на обяда, и отговорът идва. Пише в бележника си, преработва и изглажда. Накрая прочита завършеното съобщение и решава, че става. Кратко е и гадно. „Пропуснал си нещо, нещастнико. Нещо, което самозван извършител няма как да знае.“ Всъщност и действителният извършител не би могъл да го знае… освен ако Мистър Мерцедес не е прегледал щателно всеки сантиметър от оръдието на убийството, преди да седне зад волана, което надали е направил.

Ако греши обаче, кордата ще се скъса и рибата ще се спаси. Но както казват — който не рискува, не печели.

Иска му се да изпрати съобщението веднага, обаче знае, че не бива. Нека рибата поплува още малко с кукичка, забита в устата. Въпросът е с какво да си запълни времето, докато чака. Телевизията никога не го е привличала по-малко.

Хрумва му идея (тази сутрин е пълен с идеи) и той отваря най-долното чекмедже на бюрото си. В една кутия държи от онези малките тефтерчета, които ползваше, когато с Пийт обикаляха града да събират информация от различни хора. Не беше очаквал пак да му потрябват. Взема едно и го пъхва в задния джоб на памучните си панталони.

Пасва идеално.

5.

Ходжис тръгва по Харпър Роуд и като стига до средата, започва да звъни на вратата на всяка къща, както правеше като действащ детектив, без да пропуска нито една. Работен ден е, но учудващо много хора са си у дома и му отварят. Някои са млади жени, които не ходят на работа и си гледат децата, повечето обаче са пенсионери като самия него, имали късмета да изплатят жилищата си преди икономическия срив, макар че сега живеят доста трудно. Навярно не изнемогват и не живеят ден за ден (нито дори седмица за седмица), но към края на всеки месец сигурно са изправени пред дилемата дали да си купят храна или лекарства.

Ходжис им излиза с елементарна версия, защото елементарното винаги е най-добро. В района имало влизания с взлом — сигурно са някакви хлапаци, затова се интересувал дали някой е забелязал подозрителни коли често да обикалят из квартала, движейки се бавно, може би със скорост под допустимите четирийсет километра в час. Не се налага да им обяснява повече — всички гледат сериали за ченгета и знаят как апашите набелязват обектите си.

Той им показва служебната си карта — с червен печат „В ОСТАВКА“ под снимката му, върху името и личните му данни. Изрично подчертава, че не е упълномощен от полицията да събира информация (никак не му се иска някой да позвъни в полицейското управление и да провери какъв е). Изтъква, че идеята е негова, защото и той живее в този квартал, и е заинтересован от безопасността в него.

Госпожа Мелбърн, вдовицата, чиито цветя бяха пленили вниманието на Одел, кани Ходжис на кафе с бисквитки. Той се съгласява, защото жената изглежда самотна. За първи път разговаря с нея и бързо заключава, че в най-добрия случай е ексцентричка, а в най-лошия — пълна откачалка. Но пък безспорно е речовита. Описва му подробно странните черни джипове, които е видяла („С опушени стъкла, за да не се вижда вътре, също като в сериала «24»“), и специалните им антени. Нарича ги „пипала“ и размахва ръце, за да демонстрира.

— Ъ-хм — промърморва Ходжис. — Момент да си запиша. — Той обръща нова страница в тефтерчето и пише „Ако не се махна веднага, ще откача!“

— Правилно — кима тя и очите ѝ блясват. — Много ми домъчня, когато жена ви, ви напусна, детектив Ходжис. Напусна ви, нали?

— Постигнахме съгласие, че нямаме съгласие — казва Ходжис с фалшива дружелюбност.

— Радвам се, че се запознах с вас лично и че се грижите за сигурността в квартала. Вземете си още една бисквитка.

Ходжис поглежда часовника си, затваря тефтерчето и става:

— С удоволствие, но е време да тръгвам. Имам час в дванайсет.

Тя критично го оглежда:

— Час при лекар ли?

— При мануален терапевт.

Госпожа Мелбърн се намръщва и лицето ѝ заприличва на орехова черупка с очи.

— Ох, пазете се, детектив Ходжис. Тия типове са опасни. Чувала съм за хора, които са лягали на масите им и после не са могли да ходят. — Продължава да мърмори, докато го изпраща до вратата и като излизат на верандата, добавя: — На ваше място щях да се поинтересувам и от сладоледаджията. Тази пролет непрекъснато е в квартала. Мислите ли, че от сладоледената фабрика на Лоуб проучват продавачите с фургончетата? Дано, защото тоя ми се вижда много подозрителен. Може да е первазник.

— Сигурен съм, че им искат препоръчителни писма, но ще проверя.

— Браво на вас! — изръкоплясква тя.

Ходжис се пита какво ли би направил, ако като в старомодните водевили тя измъкне отнякъде дълга кука и се опита да го дръпне обратно в къщата. Спомня си за един образ от детството: вещицата от „Хензел и Гретел“.

— Ха, сетих се и още нещо — възкликва госпожата. — Напоследък оттук често минават някакви пикапи. Приличат на доставчици на стоки, защото имат фирмени надписи, но всеки може да си сложи фалшива фирма на колата, нали?

— Да, може — промърморва Ходжис и забързано слиза по стълбите.

— Непременно се отбийте и на номер седемнайсет — добавя тя и посочва: — Надолу, почти до Хановер Стрийт. Там живеят някакви, които се прибират по нощите и пускат силна музика. — Привежда се, сякаш му се покланя. — Може да е свърталище на наркомани. И да продават дрога.

Ходжис ѝ благодари за информацията и бавно прекосява улицата. „Черни джипове и сладоледаджия — мисли си. — Плюс пикапи за доставки, пълни с терористи от «Ал Кайда». Красота!“

В отсрещната къща му отваря баща, който стои вкъщи да се грижи за децата, и се представя като Алън Боуфингър.

— Само не ме бъркайте с Голдфингър53 — добавя с намигване и предлага да поседнат на сянка на градинските столове вляво от къщата. Ходжис приема с удоволствие.

Боуфингър обяснява, че си изкарва хляба с писане на поздравителни картички.

— Специализирал съм се в леко хапливите текстове. Например отгоре пише „Честит рожден ден! Огледалце, коя е най-красива на земята?“, а като отвориш картичката, вътре има лъскаво фолио с пукнатина по средата.

— Така ли? И какво е посланието?

Онзи вдига ръце и описва въображаема рамка:

— „Не си най-красивата, но все пак те обичаме.“

— Гадничко е — осмелява се да отбележи Ходжис.

— Вярно, но завършва с послание за обич. Много се кльопа. Първо леко убождане, после прегръдка. А що се отнася до целта на посещението ви, господин Ходжис… или детектив Ходжис?

— Вече съм само господин.

— Не съм видял нещо повече от обикновения график. Никакви бавно преминаващи коли, освен ако не търсят някакъв адрес, и фургончето със сладолед следобед, когато децата излизат от училище. — Боуфингър забелва очи. — Госпожа Мелбърн сигурно ви проглуши ушите?

— Ами…

— Тя е член на НКИНАЯ — казва Боуфингър. — Акроним за Национален комитет за изследване на атмосферните явления54.

— В смисъл на метеорология ли? Торнадо, условия за образуване на облаци, такива работи?

— Летящи чинии! — Боуфингър вдига ръце към небето. — Мисли, че извънземните са сред нас.

Ходжис казва нещо, което никога не би изрекъл, ако беше на активна служба и водете официално разследване:

— Мисли и че момчето, което продава сладолед, е „первазник“.

Боуфингър прихва и се смее, докато от очите му не потичат сълзи.

— О, божичко — изпъшква, — хлапакът обикаля квартала от пет-шест години. Колко ли первази на тротоари е ожулил със звънливото си фургонче?

— Не знам. — Ходжис става. — Сигурно десетки. — Подава ръка и другият мъж я разтърсва. Ето още нещо, което Ходжис е открил, откакто е в оставка: съседите му имат свои истории и индивидуалности. Някои даже са интересни. Пъха тефтерчето си в джоба и забелязва как Боуфингър изведнъж се намръщва. — Какво? — пита го и се наежва.

Онзи посочва къщата отсреща:

— Нали не ядохте от нейните бисквитки?

— Напротив, хапнах си. Защо?

— Ами, съветвам ви поне няколко часа да стоите по-близо до тоалетната.

6.

Когато се прибира вкъщи, ходилата му туптят, глезените му надават писък в горно „до“ и лампичката на телефонния секретар намига. Той натиска бутона за възпроизвеждане и чува развълнувания глас на Питър Хънтли: „Обади ми се! Не е за вярване! Копеле, направо фантастично!“

Изведнъж Ходжис изпитва ирационалната убеденост, че Пийт и новата му хубава партньорка Изабел са заловили Мистър Мерцедес. Обземат го завист и, колкото и да е идиотско, гняв. Сърцето му заблъсква като лудо, той натиска бутона за бързо избиране на Пийт, но се включва гласовата поща.

— Прослушах съобщението ти — казва Ходжис. — Свържи се с мен при първа възможност.

Затваря телефона, сяда и зачаква, като барабани с пръсти по бюрото. Казва си, че няма никакво значение кой ще хване онзи долен психопат, но всъщност има. Ако колегите го изпреварят, това определено значи, че кореспонденцията му с мръсния „деятел“ (странно как тази дума му заседна в главата) ще излезе наяве, а това ще го постави в крайно неприятно положение. Но най-важното е друго. Най-важното е, че без Мистър Мерцедес Ходжис ще се върне в изходно положение: пред телевизора с глупавите следобедни предавания и с револвера на баща си в ръката.

Изважда бележника и започва да пренася на лист хартия записките си от обиколката на квартала. След минута-две обаче връща бележника обратно в папката и я хлопва. Ако Пийт и Изи Джейнс са заловили мръсника, пикапите и зловещите черни джипове на госпожа Мелбърн са без значение.

Хрумва му да влезе в „Синия чадър на Деби“ и да изпрати на merckill съобщение: „Гепиха ли те?“

Нелепа, но странно изкусителна идея.

Телефонът иззвънява и той го вдига моментално, обаче не е Пийт, а сестрата на Оливия Трилони.

— О, вие ли сте — промърморва той. — Здравейте, госпожо Патерсън, как сте?

— Добре съм — отговаря тя, — но аз съм Джейни, помниш ли? Аз съм Джейни, ти си Бил.

— Джейни, да, добре.

— Май не се радваш на обаждането ми, Бил.

Да не би случайно да флиртува с него? Колко хубаво би било.

— Не, не, радвам се, но засега нямам какво да ти докладвам.

— Не съм и очаквала. Става въпрос за мама. Телефонира ми сестрата от „Слънчев кът“. Бях я помолила да ми съобщи веднага, ако съзнанието на мама се проясни. Случва ѝ се от време на време.

— Да, ти ми каза.

— Жената се обади преди малко. Мама е съвсем на себе си, поне засега. Може да се задържи така ден-два и след това — отново в облаците. Още ли държиш да я посетиш?

— Да, бих искал — отговаря Ходжис предпазливо, — но следобед. Чакам важно обаждане.

— Да не би да е за онзи тип с мерцедеса? — Джейни е развълнувана. „И аз би трябвало да се вълнувам“ — мисли си той.

— И аз това се питам. Може ли да ти се обадя след малко?

— Разбира се. Имаш ли номера на мобилния ми телефон?

— Да.

— Да — повтаря тя леко присмехулно. Ходжис неволно се усмихва, въпреки че нервите му са опънати. — Обади ми се при първа възможност.

— Добре. — Той прекъсва връзката и телефонът е още в ръката му, когато иззвънява пак. Този път наистина е Пийт. По гласа му личи, че не е на себе си от радост:

— Били! Вече го разпитвам, вкарахме го в четвърта стая, онази, за която ти казваше, че ти е на късмет? Излязох за малко, защото не можех да не ти се обадя! Спипахме го, партньоре, спипахме го кучия му син!

— Кого спипахте? — пита Ходжис, опитвайки се да говори спокойно. Пулсът му вече е равномерен, но силните удари на сърцето му отекват в слепоочията му: бум, бум, бум.

— Шибания Дейвис! — извиква Пийт. — Кого другиго!?

Дейвис. Не Мистър Мерцедес, а Дони Дейвис, фотогеничният мръсник, който уби жена си. Бил Ходжис облекчено затваря очи. Не би трябвало да изпитва облекчение, но…

— Значи — казва — трупът, който са открили до вилата, е на Шийла Дейвис? Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Кого подкупи, за да получиш толкова бързо резултатите от ДНК анализа? — Преди Ходжис да се пенсионира, резултатът идваше най-рано месец след предаване на пробите, а най-често след шест седмици.

— Не ни трябва ДНК анализ! За съда, разбира се, ще е необходим, но…

— Как така не ви е…

— Млъкни и слушай! Дейвис дойде в управлението и си призна всичко. Без адвокат, без идиотски оправдания. Изслуша си правата и каза, че не искал адвокат, искал само да направи самопризнание, за да му олекне.

— Боже мой! След като на разпитите се държеше толкова невъзмутимо? Сигурен ли си, че не те будалка? Да не играе някаква сложна игра? — Ходжис си казва, че тъкмо така би постъпил Мистър Мерцедес, ако бъде заловен. Не само ще подхване игра, но тя ще е сложна и продължителна. Може би именно затова се старае анонимните писма да изглеждат като написани от двама души.

— Били, не става дума само за жена му. Помниш ли любовниците му? Силиконови красавици с тупирани коси, с цици като балони и с имена като Боби Сю?

— Да, какво за тях?

— Когато историята гръмне в медиите, тези млади дами ще паднат на колене и ще благодарят на бога, че още са живи.

— Не те разбирам.

— Магистралния Джо, Били! Петте жени, изнасилени и умъртвени около крайпътни заведения оттук до Пенсилвания, първата през деветдесет и четвърта, последната през две хиляди и осма! Дони Дейвис призна и за тези убийства! Той е Магистралния Джо! Дава часове, места, описания и всичко съвпада! Просто… просто съм зашеметен!

— И аз — казва Ходжис и е напълно искрен. — Поздравления.

— Благодаря, но нямам никаква заслуга, освен че сутринта се появих на работа. — Пийт налудничаво се изкикотва. — Все едно съм спечелил от лотария!

Ходжис не изпитва същото, но поне не е загубил от лотарията. Все още има случай, върху който да работи.

— Прощавай, но бързам да се върна в стаята за разпити, Били, преди онзи да се е разколебал.

— Да, добре, но преди това…

— Какво?

— Осигури му служебна защита.

— Виж, Били…

— Не ме прекъсвай. Разпитвай го до дупка, но преди да започнеш, обяви за протокола, че си поискал адвокат. Преди да се натуткат и да пратят, ти ще си го изцедил до последна капка, но гледай всичко да е по процедура. Разбра ли?

— Да, добре. Имаш право. Ще помоля Изи да намери служебен адвокат.

— Чудесно. А сега иди при него и го притисни.

Пийт изкукуригва като петел. Ходжис е чел, че някои хора го правят, когато са радостни, но за пръв път чува подобен възглас.

— Магистралния Джо, Били! Шибанякът Джо! Представяш ли си?

И Пийт затваря, преди бившият му партньор да отговори. Ходжис седи неподвижно почти пет минути и чака треморът, налегнал го със закъснение, да премине. След това се обажда на Джейни Патерсън.

— Не беше ли за онзи тип, когото търсим? — пита тя.

— Не, за съжаление. Друг случай.

— О… Жалко.

— Да. Още ли искаш да ме придружиш до старческия дом?

— Разбира се. Ще застана пред къщи и ще чакам да ме вземеш с колата.

Преди да тръгне, той отново проверява „Синия чадър“. Няма нищо. И той още няма да изпрати добре премисленото съобщение. Ще го направи най-рано довечера. Нека рибата да се повърти на кукичката още малко.

Излиза от дома си, без нещо да му подскаже, че няма да се върне.

7.

„Слънчев кът“ е елегантен приют. У Елизабет Уортън няма нищо елегантно.

Тя е на инвалиден стол и така се е прегърбила, че Ходжис внезапно се сеща за „Мислителят“ на Роден. Под лъчите на следобедното слънце, проникващи през прозореца, косата ѝ прилича на сребрист облак, толкова ефирен, че наподобява ореол. Отвън се простира идеално поддържана морава, на която неколцина възрастни аристократи играят крокет сякаш на забавен кадър. Госпожа Уортън вече никога няма да играе крокет. Нито да се изправи на крака. Последния път, когато Ходжис я видя (в присъствието на Пийт Хънтли и Оливия Трилони), тя беше приведена. Сега е почти превита на две.

Джейни, която носи бял, стеснен в глезените панталон, и моряшка блуза, с които изглежда неотразима, коленичи до стола и нежно милва ръцете на старицата:

— Как си, мила моя майко? Изглеждаш по-добре.

„Ако е вярно, как ли изглежда, когато е зле?“ — ужасено си мисли той.

Госпожа Уортън вперва в дъщеря си помътнелите си сини очи, които не изразяват нищо, дори недоумение. Ходжис се обезкуражава. Но все пак пътуването с Джейни беше приятно, приятно му беше да я гледа и да я поопознае. Следователно не е бил път напразно.

Изведнъж се случва малко чудо. Замъглените от катаракта очи на старицата се избистрят и устните ѝ, напукани и без червило, се разтягат в усмивка.

— Здравей, Джейни — избърборва. Едва повдига глава, но очите ѝ се стрелват към Ходжис. Погледът ѝ става враждебен. — Крейг.

След разговора с Джейни в колата той знае кой е Крейг.

— Не е Крейг, миличка, а мой приятел. Казва се Бил Ходжис. Виждала си го преди.

— Не, не мисля… — Тя млъква, намръщва се и след малко промърморва: — Вие сте… един от детективите?

— Да, госпожо. — Дори не си помисля да ѝ каже, че е в оставка. Не бива да натоварва с излишна информация незасегнатите ѝ мозъчни клетки.

Тя още повече се намръщва и по лицето ѝ се образуват реки от бръчки.

— Мислехте, че Ливи е оставила ключа си в колата и така е улеснила кражбата. Казваше ви, че не ги е забравила, повтаряше ви го, но не ѝ повярвахте.

Ходжис също кляка до инвалидната количка.

— Госпожо Уортън, вече мисля, че може би сме сгрешили.

— Разбира се, че сте! — Тя извръща поглед към дъщерята, която ѝ е останала, и вперва в нея очите си, надничащи изпод костеливото ѝ чело. — Къде е Крейг?

— Миналата година се разведохме, мамо.

— Отървала си се от този боклук.

— Напълно съм съгласна с теб. Може ли Бил да ти зададе няколко въпроса?

— Защо не, но първо искам портокалов сок. И болкоуспокояващите.

— Ще сляза до кабинета на сестрите да ги питам дали е време за лекарствата — казва Джейни. — Бил, имаш ли нещо…

Той кимва и вдига два пръста: „Върви, върви.“ Изчаква я да излезе, става, подминава стола за посетители и сяда на леглото на Елизабет с ръце, сключени между коленете. Бележникът е у него, но се бои, че ако си води записки, може да я разсее. Двамата се гледат и мълчат. Ходжис е запленен от сребристия ореол около главата на старицата. Явно сутринта някоя санитарка я е сресала, но после косата ѝ отново се е разрошила. На Ходжис му харесва. Тялото ѝ е обезобразено от сколиозата, ала косата ѝ е красива. Своенравна и красива.

— Мисля — подхваща, — че се отнесохме зле с дъщеря ви, госпожо Уортън.

Да, така е. Дори госпожа Т. да е била неволен съучастник (Ходжис не е отхвърлил окончателно възможността да е оставила ключа си на таблото), с Пийт сгафиха с разследването. Лесно е, ужасно лесно, да не зачетеш или да не повярваш на човек, към когото изпитваш неприязън.

— Бяхме заслепени от някои прибързани изводи. Съжалявам.

— За Джейни ли говориш? За Джейни и Крейг ли? Той ѝ е посягал. Дъщеря ми се мъчеше да го откаже от тези гадни наркотици и Крейг налиташе да я бие. Тя каза, че веднъж я е ударил, но си мисля, че не е било веднъж. — Старицата бавно повдига ръка и потупва носа си с бледия си пръст. — Майката усеща.

— Не говоря за Джейни, а за Оливия.

— Той накара Ливи да спре хапчетата. Ливи ми каза, че ги спира, защото не иска да се пристрасти като Крейг, но то не беше същото. Лекарствата ѝ бяха необходими.

— За антидепресантите ѝ ли говорите?

— Потискаха страха ѝ да излезе от дома си. — Тя спира и се замисля. — Имаше и други, които я възпираха да докосва непрекъснато това-онова. Моята Ливи имаше чудати мании, но беше добър човек. Беше добра по душа. — Госпожа Уортън се разплаква.

На нощното шкафче има кутия с кърпички. Ходжис взема няколко и ѝ ги подава, но когато вижда колко ѝ е трудно да свие пръстите си, сам избърсва очите ѝ.

— Благодаря ви, сър. Хеджис ли се казвахте?

— Ходжис, госпожо.

— Вие сте добрият. Другият се държа много лошо с Ливи. Тя казваше, че ѝ се присмивал. Непрекъснато ѝ се присмивал. Виждала го в очите му.

Дали е вярно? Ако наистина е така, жалко за Пийт. Би трябвало да се засрами. Жалко и за самия Ходжис, че не е забелязал.

— Кой ѝ каза да спре хапчетата? Спомняте ли си?

Джейни се появява с портокаловия сок и с малка картонена чашка, в която вероятно са болкоуспокояващите на майка ѝ. Ходжис я зърва с крайчеца на окото си и щраква с пръсти, за да я отпрати. Не иска вниманието на госпожа Уортън да се раздвои, нито лекарствата още повече да замъглят и без това мъглявите ѝ спомени. Госпожа Уортън не продумва. Изведнъж, тъкмо когато той започва да се опасява, че няма да му отговори, прошепва:

— Човекът, с когото си пишеше.

— От „Синия чадър“ ли? „Синия чадър на Деби“?

— Не се е срещала с него. Не лице в лице.

— Имам предвид…

— Синият чадър не беше истински. — Очите ѝ го стрелкат изпод побелелите ѝ вежди, сякаш го наричат пълен идиот. — Синият чадър беше нещо в компютъра ѝ. Общуваше с Франки чрез компютър.

Ходжис винаги усеща нещо като токов удар в корема, когато ненадейно се появи нова информация. Франки. Това, разбира се, не е истинското му име, но имената имат сила, псевдонимите са пълни с подтекст. Франки.

— Той ли я накара да спре лекарствата?

— Да, казал ѝ, че ставала зависима от тях. Къде е Джейни? Искам си хапчетата.

— Сигурен съм, че след минутка ще е тук.

Госпожа Уортън се заглежда замислено в скута си:

— Франки ѝ казал, че и той е вземал същите лекарства, и затова направил… онова нещо. Уверил я, че след като престанал да ги пие, се почувствал по-добре. Чак тогава осъзнал, че е извършил зло. Добавил, че много страда, защото стореното е непоправимо. И че животът е безсмислен и не си струва да живеем. Заръчах на Ливи да престане да говори с него. Обясних ѝ, че е вреден, че е като отрова, а тя… — Сълзите ѝ отново рукват. — Тя ми каза, че искала го спаси.

Джейни пак се появява на вратата и този път Ходжис ѝ кимва. Тя пъха две сини хапчета в полуотворената уста на майка си и ѝ подава чашата с портокаловия сок.

— Благодаря ти, Ливи.

Джейни се намръщва, после бърза да се усмихне:

— За нищо, мила моя. — Обръща към Ходжис и добавя: — Май е време да си вървим, Бил. Мама се умори.

Ходжис вижда, че старицата е на края на силите си, но не му се тръгва. Има чувството, че разговорът не е съвсем завършен. Че на клона има поне още една неоткъсната ябълка.

— Госпожо Уортън, Оливия споделила ли е още нещо с вас относно Франки? Защото сте права. Той наистина е вреден. Искам да го открия, преди да навреди на още някого.

— Ливи никога не би оставила ключа си в колата. Никога. — Елизабет Уортън седи прегърбена под слънчевите лъчи, идващи от прозореца; прилича на одушевена скоба в мъхест син халат и не подозира, че над главата ѝ грее ореол от сребриста светлина. Отново вдига пръст, този път предупредително, и казва: — Кучето ни никога повече не повърна на килима.

Джейни хваща Ходжис за ръка и беззвучно произнася: „Да си вървим.“

Навиците трудно се изкореняват и Докато Джейни целува майка си по бузата и втори път по ъгълчето на сухите ѝ устни, Ходжис издекламирва до болка познатата фраза:

— Благодаря ви за отделеното време, госпожо Уортън. Много ми помогнахте.

Когато са вече на вратата, старата жена изговаря съвсем отчетливо:

— И все пак тя нямаше да се самоубие, ако не бяха духовете.

Той се обръща. Джейни Патерсън се ококорва.

— Какви духове, госпожо Уортън?

— Единият беше на бебето. Горкото същество, което загина заедно с толкова други жертви. Ливи чуваше плача му, плачело по цяла нощ. Било момиченце, казвало се Патриша.

— В къщата си? Оливия чуваше плача му в къщата си?

Елизабет Уортън успява да наподоби кимване.

— Понякога чуваше и майка му. Ливи казваше, че майка му я обвинява. — Прегърбената старица на инвалидната количка повдига очи към тях. — Крещяла ѝ: „Защо му позволи да погуби детето ми?“ Затова Ливи се самоуби.

8.

Петък следобед е и улиците в квартала гъмжат от деца, току-що пуснати от училище. На Харпър Роуд няма много хлапета, но все пак наличието на няколко дава на Брейди идеален повод да мине бавно край къщата на номер шейсет и три и да надникне през прозореца. Но не успява, защото пердетата са спуснати. Колата я няма под навеса вляво от къщата, който служи за гараж, само косачката е там. Вместо да си седи вкъщи и да зяпа телевизия, дъртият шишкав ДВО се развява със старата си раздрънкана тойота.

Развява се къде? Сигурно е без значение, но отсъствието на Ходжис поражда у Брейди смътна тревога.

Две момиченца, стиснали банкноти, дотичват до бордюра. Без съмнение са ги учили — и в училище, и вкъщи — да не се приближават до непознати, особено до непознати мъже, но господин Хапни сладко не е непознат, нали?

Той им дава по една фунийка сладолед, единия шоколадов, другия ванилов. Подхвърля им шегички, пита ги как са станали толкова красиви. Те доволно се кискат. Истината е, че едното момиченце е грозно, а другото — същинско страшилище. Докато ги обслужва и им връща рестото, мислите му са в липсващата тойота. Пита се дали промяната в обичайната следобедна програма на бившето ченге е свързана с него. Ако намери ново съобщение в „Синия чадър“, то може би ще му подскаже какво е намислил дъртият ДВО.

Дори да не му помогне да разбере какво се върти в главата му, Брейди иска онзи да му отговори.

— Да не си посмял да ме зарежеш! — възкликва и звънчетата над главата му подрънкват и сякаш му се присмиват.

Пресича с фургончето Хановер Стрийт, спира на паркинга пред търговския център, изключва двигателя (слава богу, досадните звънчета млъкват) и измъква лаптопа си изпод седалката. Държи го в чанта от импрегнирана материя, защото в тъпия фургон винаги е ужасен клинч. Включва го и влиза в „Синият чадър на Деби“ с любезното съдействие на безжичния интернет на близкото кафене.

Нищо.

— Шибаняк — прошепва. — Да не си посмял да ми обърнеш гръб, скапан шибаняк!

Докато прибира лаптопа си в чантата и закопчава ципа, забелязва пред магазина за комикси двама момчурляци, които го зяпат, говорят си нещо и се хилят. След като от пет години обикаля квартала с фургончето, вече има набито око и преценява, че хлапетата са в шести или в седми клас, с общ коефициент на интелигентност сто и двайсет и че ги очаква бъдещето на безработни, живеещи от социални помощи. Или като наемници в някоя пустинна страна.

Те приближават към фургона, по-гламавият върви отпред. Брейди се усмихва и се показва от прозорчето.

— Какво желаете, момчета?

— Имаш ли „Чери Гарсия“55? — пита по-големият главанак.

— Не, нямам — отговаря Брейди с най-широката усмивка, на която е способен. — Но ако имах, щях да пусна някое негово парче.

Те гледат тъпо, с истинско разочарование. Брейди без малко да избухне в смях, но вместо това посочва към панталоните на Главанака и подмята:

— Ципът ти е разкопчан. — Тъпчото поглежда надолу и в този момент Брейди забива среден пръст под брадичката му. Малко по-силно, отколкото е възнамерявал, даже доста, но майната му, много важно. — Хвана се! — подмята веселяшки.

Главанакът понечва да се усмихне (да, наистина се хвана), но над адамовата му ябълка се появява червена резка и в очите му избликват сълзи.

Двамата галфони се дръпват настрани. Главанакът поглежда назад през рамо. Долната му устна е издадена и сега той прилича повече на третокласник, отколкото на пубертет с петна от сперма по бельото, който през септември ще мърси коридорите на местната гимназия.

— Заболя ме — прошепва почти учудено.

Брейди се ядосва на себе си. Вярно, че го цапна здраво, чак сълзи му излязоха, което значи, че не лъже, яко го е заболяло. А това пък значи, че Главанакът и по-малкият галфон ще го запомнят. Би могъл да му се извини, даже да даде на двамата безплатни сладоледи, за да покаже, че е искрен, но тогава ще запомнят жеста му. Незначителна подробност, но незначителните подробности се трупат и може да му създадат голям проблем.

— Съжалявам — казва съвсем искрено. — Пошегувах се, синко.

Главанакът му показва среден пръст. По-малкият галфон също вирва своя в знак на солидарност. После влизат в магазина за комикси, където — Брейди знае от собствен опит — след пет минути ровене из книжките продавачът ще ги подкани или да купят нещо, или да се махат.

Ще го запомнят. Главанакът може дори да каже на родителите си, а те да подадат оплакване във фабриката на Лоуб. Не е много вероятно, но не е невъзможно. И по чия вина се случи това, че Брейди удари силно онзи по шията, вместо само да го перне леко, както възнамеряваше? Случи се, защото бившето ченге го извади от равновесие. Кара го да прави грешки и това никак не му харесва.

Включва двигателя на фургончето. Звънчетата подемат металическата си мелодия и от високоговорителя се лее песен. Брейди завива наляво по Хановер Стрийт и продължава обиколката си, продава фунийки сладолед и сладоледени десерти, посипва със захар следобеда и стриктно спазва ограничението на скоростта.

9.

Макар че след седем вечерта на Лейк Авеню можеш да паркираш лесно (факт, известен на Оливия Трилони), в пет следобед, когато Ходжис и Джейни Патерсън се връщат от „Слънчев кът“, местата за паркиране са твърде малко. Той забелязва едно три-четири сгради по-надолу и колкото и да е тясно (задната кола е завзела малко територия), бързо и сръчно успява да паркира тойотата.

— Впечатлена съм! — възкликва Джейни. — Аз никога не бих могла. На теста по кормуване изпитващият два пъти ме скъса на успоредно паркиране.

— Паднал ти се е педант.

Тя се усмихва.

— На третото явяване отидох с минижуп и фокусът стана.

Ходжис си помисля колко му се иска да я види с минижуп — колкото по-мини, толкова по-добре.

— Няма фокус — отбелязва. — Ако влезеш под четирийсет и пет градусов ъгъл спрямо бордюра, няма как да сбъркаш. Освен ако колата ти не е прекалено голяма. Тойотата е идеална за градско паркиране. Не е като… — Той млъква.

— Не е като мерцедеса — довършва изречението му тя. — Бил, качи се за едно кафе. Ще пусна монети в паркинг-автомата.

— Аз ще пусна. Ще го захраня максимално, защото имаме много да говорим.

— Научи нещо от майка ми, нали? Затова беше толкова мълчалив по пътя.

— Да, научих и ще ти докладвам, но първо трябва да се разберем по друг въпрос. — Той я гледа право в очите и усещането е приятно. Боже, как би искал да е по-млад с петнайсет години. Или поне с десет. — Искам да сме съвсем наясно. Май си останала с впечатлението, че дойдох при теб да търся работа, а не е така.

— Грешиш. Мисля, че дойде, защото изпитваш чувство за вина от случилото се със сестра ми. Аз само те използвах. Но не съжалявам. Беше благ с майка ми. Внимателен. Много… много мил.

Лицето ѝ е близо, очите ѝ са широко разтворени и още по-наситеносини на светлината на късния следобед. Тя разтваря устни, сякаш че ще каже още нещо, но Ходжис не ѝ дава възможност. Целува я, преди да осъзнае колко глупаво постъпва, колко неразумно, и се изненадва, когато тя също го целува, като дори поставя длан на тила му, за да се притиснат по-силно един към друг. Целувката продължава не повече от пет секунди, но на Ходжис, който отдавна не е имал подобно изживяване, му се струва, че е много по-дълго.

Джейни се отдръпва и прокарва пръсти през косата му:

— Цял следобед исках да го направя. А сега заповядай вкъщи. Ще направя кафе и ще ми разкажеш всичко.

Само че разказът му се забавя доста, а до кафе не се стига.

10.

В асансьора Ходжис отново я целува. Този път тя притиска тила му с двете си ръце, а неговата длан се плъзва надолу по гърба ѝ към белите ѝ панталони, прилепнали към задните ѝ части. Усеща допира на твърде обемистия си корем в стегнатото ѝ тяло и си мисли, че сигурно туловището му я отвращава, но когато вратата на асансьора се отваря, бузите ѝ са поруменели, очите ѝ искрят и усмивката ѝ разкрива низ от малки, бели зъби. Хваща го за ръка и го повлича по късия коридор от асансьора към вратата на апартамента:

— Побързай. Ще го направим, затова ела, преди един от двама ни да се шубелиса и да се откаже.

„Няма да съм аз“ — си казва Ходжис. Чувства се безстрашен като Супермен.

Джейни не успява да отключи, защото пръстите ѝ треперят. Засмива се на несръчността си, а той хваща ръката ѝ и двамата заедно пъхат ключа в ключалката.

Апартаментът, в който Ходжис за първи път се срещна със сестрата и с майката на тази жена, тъне в полумрак, защото слънцето се е преместило от другата страна на сградата. Езерото е добило по-тъмен, наситенокобалтов цвят, почти лилав. Платноходки няма, но се вижда товарен кораб…

— Хайде — подканя го тя. — Хайде, Бил, моля те, не ме измъчвай.

Влизат в някаква стая. Той не знае дали е спалнята на Джейни, или е тази, в която Оливия е нощувала при посещенията си в четвъртък срещу петък, и не го интересува. Животът от последните няколко месеца — следобедите пред телевизионния екран, вечерята, претоплена в микровълновата печка, бащиният му револвер „Смит енд Уесън“ — изглежда толкова далечен, сякаш е на герой от скучен чуждестранен филм.

Докато съблича през главата блузата си на синьо-бели райета, Джейни закача дрехата в шнолата си за коса и нетърпеливо се засмива:

— Помогни ми с това проклето нещо, моля те…

Той плъзга ръце по гладката ѝ кожа (в първия миг тя леко потрепва), след това нагоре под дрехата и я издърпва нагоре. Джейни се смее задъхано, на пресекулки. Сутиенът ѝ е семпъл, от бял памук. Ходжис слага ръце на кръста ѝ и я целува между гърдите, а тя разхлабва колана му и разкопчава панталона. „Ако знаех, че това би могло да ми се случи на този етап от живота ми — си мисли той, — щях да подновя тренировките в залата за фитнес.“

— Защо… — подхваща.

— О, млъкни — прошепва Джейни, плъзга ръката си надолу и смъква ципа. Панталонът му пада, придружен от звън на монети. — После ще говорим. — Стисва го между краката и леко разклаща члена му, сякаш премества скоростен лост на автомобил, при което той изстенва. — Добро начало. Дръж фронта, Бил!

Просват се на леглото: Ходжис по боксерки, Джейни по бикини, семпли и памучни като сутиена. Той се опитва да я обърне по гръб, но тя се противопоставя.

— Няма да ти позволя да си отгоре — казва. — Ако получиш инфаркт, докато се любим, ще ме смачкаш.

— Ако получа инфаркт, докато се любим, ще бъда най-разочарованият мъж, напуснал този свят.

— Не мърдай. Стой така. — Джейни пъхва пръсти под ластика на боксерките му. Той обхваща гърдите ѝ с шепи. — Повдигни си краката. И ме докосвай с палци. Харесва ми.

Той изпълнява и двете ѝ команди — открай време умее да се справя с няколко задачи наведнъж.

В следващия миг Джейни го гледа отгоре, косата ѝ е паднала над очите. Тя издава долната си устна и я духва нагоре.

— Стой мирно. Остави всичко на мен, само ме следвай. Не те командвам, но не съм правила секс от две години. А и последния път беше гадно. Искам този път да ми е хубаво. Заслужила съм го.

Хлъзгавата топлина на слабините ѝ го обгръща и той машинално повдига бедрата си.

— Казах ти, не мърдай. Следващия път прави каквото искаш, но днес остави на мен.

Трудно му е, но се подчинява.

Косата ѝ отново пада над очите, обаче този път тя не я издухва, защото е прехапала долната си устна и упорито я гризе, от което после сигурно ще я боли. Тя прокарва длани по побелелите косми на гърдите му и продължава надолу по конфузно обемистия му корем.

— Трябва… да отслабна — изпъшква той.

— Трябва да мълчиш! — Размърдва се, спира и затваря очи. — О, боже, колко е дълбоко. И приятно. Ще мислиш после за теглото си и за диетата си, чу ли? — Тя прави още няколко движения, спира пак за малко, за да хване точния ъгъл, после започва да се движи в ритъм.

— Не знам колко дълго мога…

— Опитай се. — Очите ѝ още са затворени. — Опитай се да удържиш по-дълго, детектив Ходжис. Брой простите числа наум, мисли за книгите, които си обичал като дете, кажи „ксилофон“ отзад напред, но, моля те, не ме предавай. Няма да се бавя.

Той остава с нея точно колкото е нужно.

11.

Понякога, когато е в кофти настроение, Брейди Хартсфийлд минава по маршрута на най-големия си триумф. Това го успокоява. Тази петъчна вечер, след като оставя фургона в сладоледената фабрика и си разменя в офиса дежурните шеги с Шърли Ортън, той не се прибира вкъщи. Вместо това подкарва старата си трошка към центъра, като отново забелязва с неприязън, че предницата ѝ занася, а моторът хърка. Скоро ще трябва да реши дали не е по-изгодно, вместо да я закара на ремонт, да си купи нова кола (нова употребявана кола). И хондата на майка му е за ремонт — даже по-отчаяно отколкото субаруто му. Не че тя шофира често напоследък. Което е добре, имайки предвид каква голяма част от времето прекарва в алкохолен транс.

Разходката му по алеята на спомените започва от Лейк Авеню веднага след ярко осветената централна част, където госпожа Трилони винаги паркираше мерцедеса си в четвъртък вечер, и продължава по Марлборо Стрийт до Общинския център. Днес обаче той не стига по-далеч от сградата на Лейк Авеню. Набива спирачки толкова внезапно, че една кола отзад почти се блъска в него. Шофьорът надува клаксона продължително и възмутено, но Брейди не му обръща внимание — все едно че чува сирена за мъгла от другия бряг на езерото.

Докато го заобикаля, шофьорът смъква стъклото и крещи с пълно гърло „Задник!“. Брейди не обръща внимание и на това.

В града вероятно има хиляди тойоти „Корола“ и стотици сини тойоти „Корола“, но колко са сините тойоти „Корола“, които имат на бронята си стикер с надпис „ПОДКРЕПЕТЕ МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ“? Брейди е убеден, че има една-единствена такава — и какво, по дяволите, търси шишкавият ДВО в апартамента на майката на Оливия Трилони? Какво прави при сестра ѝ, която сега живее тук?

Отговорът изглежда очевиден: Ходжис (ДВО) е тръгнал на лов.

Брейди губи интерес към повторно преживяване на миналогодишния триумф. Прави забранен (и в пълен разрез с обичайното си поведение) обратен завой и потегля към Норт Сайд. В главата му се върти само една мисъл, която светва и угасва като неонов надпис:

„Ах, ти, мръснико! Ти, мръснико! Ти, мръснико!“

Нещата не вървят по неговия план. Положението се изплъзва от контрола му. Лошо. Много лошо.

Трябва да предприеме нещо.

12.

Звездите започват да изгряват над езерото, докато Ходжис и Джейни Патерсън седят до кухненската маса, похапват китайската храна, поръчана за вкъщи, и пият чай. Джейни е с бял плюшен халат, Ходжис е по боксерки и тениска. След като се любиха (и тя задряма, свита на кълбо в средата на леглото), той отиде в банята, качи се на кантарчето и с радост установи, че е свалил два килограма от последния път, когато се беше теглил. „И това е нещо като за начало“ — каза си.

— Защо с мен? — пита, докато вечерят. — Не ме разбирай погрешно, чувствам се невероятен късметлия, дори богопомазан, но съм шишко на шейсет и две години.

Тя отпива от чая и промърморва:

— Ами, чакай да помислим. Ако бяхме герои от някое старо криминале — от онези, които с Оли гледахме по телевизията като деца, — аз щях да съм алчната лисичка, може би продавачка на цигари в кабаре, която се стреми да омагьоса закоравелия, циничен частен детектив с прекрасното си нежно тяло. Обаче не съм алчна за пари, тъй като наскоро наследих няколко милиона долара и прекрасното ми нежно тяло започва да се обезформя на няколко съществени места. Както може би си забелязал.

Не е. Но е забелязал, че тя не отговори на въпроса му. И мълчаливо чака.

— Не си ли доволен?

— Не.

Джейни забелва очи.

— Ще ми се да можех да ти отговоря с нещо по-любезно от „Вие, мъжете, сте глупаци“ или с по-елегантно от „Възбудих се и реших да се позабавлявам“, но не мога да измисля друго. И още нещо — почувствах привличане към теб. Минали са трийсет години, откакто бях свенлива дебютантка, и доста време, откакто за последно правих секс. На четирийсет и четири съм и ми е позволено да посегна към онова, което ме привлича. Невинаги го получавам, обаче имам право да посегна.

Той учудено се ококорва. Наистина ли е на четирийсет и четири?

Джейни се засмива:

— Този поглед е най-хубавият комплимент, който съм получавала от много, много време. И най-искреният. Тези ококорени очи! Затова ще си позволя да удължа удоволствието. Колко години ми даваше?

— Може би четирийсет. Най-много. Което ме поставя в категорията „ловец на млада плът“.

— Стига глупости! Ако ти беше милионерът, щеше да е съвсем нормално да имаш младо гадже. Всеки щеше да го приеме, дори да спиш с двайсет и пет годишна. — Замълчава за миг, после добавя: — Макар че в този случай наистина щеше да си ловец на млада плът. Според моето скромно мнение.

— И все пак…

— Стар си, но не и престарял, и наистина по-тежка категория, но не много тежка. Макар че можеш да станеш, ако продължаваш в същия дух. — Посочва с вилицата си към него. — Една жена може да си позволи такава искреност с мъж само ако след като са правили любов, го харесва достатъчно, за да вечеря с него. Казах ти, че не съм се любила с никого от две години, което е вярно, но знаеш ли кога за последно правих секс с мъж, когото харесвам?

Той поклаща глава.

— През първата година в колежа. И не беше мъж, а футболист от Б отбора на колежа, който все киснеше на резервната скамейка и имаше огромна червена пъпка на носа. Но беше много сладък. Бързак и непохватко, обаче сладур. После ми плака на рамото.

— Значи това не беше само… как да се изразя…

— Секс от благодарност? Секс по милост? Моля те, не ме обиждай. И ще ти обещая нещо. — Тя се привежда, халатът ѝ се разтваря и разкрива сенчестата долина между гърдите ѝ. — Смъкни десет килограма, и ще поема риска ти да си отгоре.

Той не може да сдържи смеха си.

— Беше страхотно, Бил. Нямам угризения и освен това си падам по едрите мъже. Футболистчето с пъпката тежеше повече от сто. А бившият ми мъж беше дребосък. Още щом го видях за пръв път, трябваше да се досетя, че нищо няма да излезе помежду ни. Отговорих ли ти на въпроса?

— Да.

— Да — присмехулно повтаря тя и се изправя. — Да отидем в хола. Време е да ми дадеш отчет.

13.

Ходжис ѝ разказва всичко, пропуска само дългите следобеди пред телевизора и флирта със стария револвер на баща си. Тя замислено го слуша, без да го прекъсва и без да откъсва поглед от лицето му. Накрая става, изважда от хладилника бутилка вино и налива на двамата. Чашите са големи и той се поколебава:

— Не знам дали е редно да пия, Джейни. Ще шофирам.

— Не и тази вечер. Ще спиш тук. Освен ако имаш куче или котка, разбира се.

Ходжис поклаща глава.

— Дори и папагал ли нямаш? В класическите стари филми в кантората си щеше да държиш клетка с папагал, който ругае потенциалните клиенти.

— Права си. А ти щеше да си моята секретарка. И щеше да се казваш Лола вместо Джейни.

— Или Велма.

Ходжис се усмихва. Явно се разбират — на една вълна са.

Джейни пак се привежда напред и отново разкрива съблазнителната гледка.

— Очертай ми профила на престъпника.

— Никога не съм го правил. Имахме си специалист профайлър. Един на щат при нас плюс двама на повикване от Факултета по психология на местния университет.

— Все едно, опитай. Проверих за теб в Гугъл и останах с впечатление, че си бил най-добрият в цялата полиция. Имаш куп служебни награди.

— Няколко пъти извадих късмет.

Прозвучава престорено скромно, но късметът наистина играе важна роля. Късметът и готовността да действаш. Уди Алън е прав: осемдесет процента от успеха е да се появиш навреме.

— Хайде де, опитай. Ако се представиш добре, може да посетим отново спалнята. — Тя сбръчква нос и го гледа закачливо: — Освен ако не си твърде стар за втори дубъл.

В момента Ходжис е в такава форма, че не се чувства твърде стар дори за трети дубъл. Напоследък е прекарал толкова много самотни и безбрачни нощи, че му се е натрупал капитал, от който може да черпи. Или поне така се надява. Обаче… обаче още не може да повярва, че случващото се не е невероятно ярък сън.

Отпива от виното и го задържа в устата си, за да си даде време да помисли. Този път халатът ѝ е загърнат, което му помага да се съсредоточи.

— Е, добре. Първо, сигурно е млад. Предполагам, между двайсет и трийсет и пет. Съдя по компютърните му умения, но не само по тях. Когато по-възрастен човек извърши масово убийство, най-често жертвите са негови роднини или колеги, или и от двете групи. Накрая убиецът опира пистолета в слепоочието си и се гръмва. Ако потърсиш, ще откриеш причина. Има някакъв мотив. Жена му го изгонила от къщи, след това извадила ограничителна заповед срещу него. Шефът му го е съкратил, след това го унизил, като изпратил двама от охраната да наблюдават, докато онзи си разчиства кабинета. Неплатени заеми. Кредитни карти с превишен лимит. Къщата ипотекирана — банката ще му я вземе. Колата му отнета…

— А серийните убийци? Онзи в Канзас не беше ли възрастен?

— Денис Рейдър56. Беше, да. Но когато го заловиха. А когато е започнал, е бил около трийсетте. Освен това той изнасилва жертвите си. Мистър Мерцедес не е нито изнасилвач, нито сериен убиец в традиционния смисъл. Започва с масово убийство, но след това си набелязва отделни индивиди — първо сестра ти, а сега и мен. И не е тръгнал срещу никого от нас с пистолет или с открадната кола, нали?

— Засега — промърморва Джейни.

— Нашият човек е хибрид, но по някои черти се доближава до убийците в по-млада възраст. Прилича повече на Лий Малво — един от Снайперистите от Белтуей57 — отколкото на Рейдър. Лий Малво и партньорът му планират да убиват по шестима белокожи на ден. Случайни минувачи. Застрелват всеки, който им падне на мерника. Без значение на пол и на възраст. В крайна сметка убиват десетима — нелош резултат за двама маниакални убийци. Официално заявеният мотив е расова омраза и може би донякъде е вярно за Джон Алън Мухамад — по-възрастен от Малво, негов партньор и в известен смисъл играещ ролята на ментор. Но според мен мотивацията на Малво е много по-сложна — смесица от различни елементи, които и самият той не разбира. Ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че основните причини са във възпитанието и в неясната сексуална ориентация. Мисля, че същото важи и за нашия човек. Той е млад. Интелигентен. Вписва се добре в средата — толкова добре, че околните не осъзнават, че на практика е саможив. Когато бъде заловен, ще кажат: „Не е за вярване! Беше толкова мил и симпатичен.“

— Като Декстър Морган от телевизионния сериал.

Ходжис знае за какво говори Джейни и отривисто поклаща глава. Не само защото сериалът е фантазьорска глупотевина.

— Декстър знае какво прави и защо. Нашият човек — не. Почти сигурно е, че е неженен. Не излиза с момичета. Има вероятност да е импотентен. Твърде е възможно още да живее в къщата на техните. Ако е така, вероятно е останал само с единия родител. Ако е с бащата, двамата са отчуждени, в хладни отношения — като кораби, които се разминават през нощта. Ако е с майката, може би играе ролята на сурогатен съпруг. — Ходжис вижда, че Джейни понечва да се намеси, и вдига ръка. — Не означава, че имат сексуална връзка.

— Може би, но ще ти кажа нещо, Бил. Да имаш сексуална връзка с някого не означава, че спиш с него. Понякога сексуалното е в контакта с очи; в дрехите, които обличаш, когато го очакваш да се появи; в жестовете — докосване, милувка, погалване, прегръдка. В този случай непременно има сексуален елемент. Виж какво ти пише — че е бил с кондом, когато е прегазил онези нещастници… — Тя потръпва.

— Деветдесет процента от писмото е само бял шум, но да, определено има сексуален елемент. Винаги има. Също и гняв, агресия, самота, чувство за непълноценност… но няма смисъл да ровим толкова надълбоко. Не е очертаване на профил, а анализ. Което е далеч над моята позиция в службата — когато изобщо имах някаква позиция.

— Добре…

— Сбъркан е! — отсича Ходжис. — И зъл. Прилича на ябълка, която отвън изглежда здрава, но като я разрежеш, виждаш, че отвътре е прогнила и червясала.

— Зъл — повтаря тя и въздиша, после казва още нещо, но сякаш говори на себе си: — Разбира се, че е. Изцеди живота от сестра ми като вампир.

— Възможно е работата му да изисква общуване с хора, защото според мен умее да очарова. Ако е така, не е добре платен. Не израства в службата, понеже не съумява да съчетава интелигентността си, която е над средната, с дисциплина. Действията му показват, че е импулсивен и обича да импровизира. Мелето пред Общинския център е идеален пример. Мисля, че по-отрано е хвърлил око на мерцедеса на сестра ти, но едва броени дни (може би дори броени часове) преди отварянето на трудовата борса му е хрумнало как да го използва. Но още се питам как го е отворил.

Млъква за момент и си помисля, че благодарение на Джером донякъде е разгадал половината мистерия: изглежда, резервният ключ е бил в жабката през цялото време.

— Мисля, че идеи за убийства се стрелкат в главата му с бързината, с която опитен играч размесва колода карти. Сигурно му е минавало през ума да взриви самолет, да подпали пожар, да стреля по училищен автобус, да пусне отрова във водоснабдителната система, може би дори да убие губернатора или президента.

— Божичко, Бил!

— В момента аз съм на мушката. За щастие. Защото така по-лесно ще го хвана. Добре е и поради още нещо.

— Което е?

— Предпочитам да мисли на дребно. Да хаби енергията си в битка срещу мен. Докато е обсебен от мен, няма да предприеме нещо ужасяващо като касапницата пред Общинския център, а може би дори още по-мащабно. Знаеш ли от какво ме побиват тръпки? Че вероятно вече има списък с потенциални мишени.

— Но нали в писмото казва, че не изпитва желание да повтори?

Ходжис широко се усмихва и лицето му сякаш грейва.

— Да, така казва. Знаеш ли по какво личи, когато такива като него лъжат? Устните им мърдат. Само че в нашия случай Мистър Мерцедес съчинява писма.

— Или общува с мишените си в „Синия чадър на Деби“. Както е правил и с Оли.

— Да.

— Ако приемем, че с нея е успял, защото беше психически лабилна… извинявай, Бил, но има ли основание да си мисли, че ще успее и с теб поради същата причина?

Той поглежда чашата си и вижда, че е празна. Понечва да си налее още вино, обаче си помисля, че алкохолът може да намали шанса му за успешен втори дубъл, и се ограничава с няколкото капки на дъното на чашата.

— Бил?

— Може би — отвръща той. — След като се пенсионирах, се нося без цел и без посока. Не съм съвсем отчаян, както бе сестра ти… — „Или поне не вече“, си помисля той. — … но това не е важното в момента. Важното е какво научих от писмата и от съобщенията в „Под синия чадър на Деби“.

— Какво?

— Той ме наблюдава и ме следи. Затова е уязвим. За съжаление обаче е и опасен за хората около мен. Според мен обаче не знае, че съм разговарял с теб…

— Доста повече от „разговарял“ — го иронизира тя и два-три пъти повдига вежди като Граучо Маркс58.

— … но знае, че Оливия има сестра и вероятно е наясно за пребиваването ти в града. Затова те моля много, много да внимаваш. Проверявай дали си заключила вратата…

— Винаги го правя.

— … и не вярвай на онова, което чуваш в домофона. Всеки може да каже, че е от куриерска служба и иска да му се разпишеш за пратка. Поглеждай през шпионката, преди да отвориш. Оглеждай се, когато излизаш от къщи. — Привежда се към нея и не посяга към чашата с няколко капки вино на дъното. Вече не му се пие. — И още нещо много важно, Джейни. Когато си навън, оглеждай преминаващите коли. Не само като шофираш, но и когато си пеша. Знаеш ли какво е БОЛО59?

— Полицейски код за повишено внимание?

— Точно така. Нека БОЛО е твоят девиз, когато си навън. Подозирай всички превозни средства, които често се появяват наблизо.

— Както онази жена с черните джипове ли? — пита Джени с усмивка. — Госпожа…

— Госпожа Мелбърн. — Споменаването ѝ събужда смътна асоциация в съзнанието на Ходжис, но преди да я проследи, връзката се къса.

Джером също трябва да внимава. Щом Мистър Мерцедес е наблюдавал къщата на Ходжис, сигурно е видял младежа да коси моравата, да монтира комарници на прозорците, да чисти улуците. Вероятно и Джером, и Джейни са в безопасност, но „вероятно“ не е достатъчно. Мистър Мерцедес е опасен психопат-убиец и от него може да се очаква всичко. А тактиката, която Ходжис е възприел, е да го предизвика.

Джейни прочита мислите му.

— А ти го… как се изрази? Нахъсваш?

— Да. След малко ще използвам компютъра ти и ще го нахъсам още. Намислил съм съобщение, но мисля да добавя нещо. Днес бившият ми партньор в полицията е разобличил голям престъпник и смятам да се възползвам.

— За кого става дума?

Няма причина да го пази в тайна — утре или най-късно в неделя новината ще гръмне във вестниците.

— За Магистралния Джо.

— Който убива жени около крайпътни заведения? — Ходжис кимва и Джейни добавя: — Отговаря ли на профила на Мистър Мерцедес?

— Никак. Но нашият човек няма как да го знае.

— Какво смяташ да направиш?

Ходжис ѝ обяснява.

14.

Не се налага да чакат сутрешния вестник. Късните новини в единайсет започват със съобщението, че Доналд Дейвис, заподозрян в убийството на жена си, е направил самопризнание: той е и Магистралния Джо. Ходжис и Джейни гледат телевизия, изтегнати в леглото. Вторият дубъл се оказва изморителен за ДВО, но го изпълва с блажено задоволство. Задъхва се, плувнал е в пот и умира да вземе душ, обаче от сума време не се е чувствал толкова щастлив. Толкова удовлетворен.

Водещият преминава към следващата новина за кученце, заклещено в канализационна тръба; Джейни взима дистанционното и изключва телевизора.

— Добре, планът ти може и да проработи — промърморва, — но е адски рискован.

Той повдига рамене.

— При положение че нямам достъп до полицейските ресурси, смятам, че това е единственият начин. — Не обяснява, че го устройва най-вече защото иска да действа сам. Сеща се за импровизираното, но много ефикасно оръжие, което държи в едно от чекмеджетата си вкъщи — карирания чорап, пълен с метални топчета. Ох, с какво удоволствие би използвал Бияча, за да отмъсти на мръсника, премазал толкова беззащитни хора с един от най-мощните автомобили на света. Най-вероятно няма да се случи, но пък е възможно. Както са възможни повечето неща в този най-добър (и най-лош) от всички светове.

— Какво мислиш за онова, което майка ми каза, преди да си тръгнем? Че Оливия е чувала призраци?

— Искам да го обмисля — отговаря той, но вече е мислил по този въпрос и ако излезе прав, може да се окаже, че има още една пътека към Убиеца с мерцедеса. Предпочита да не въвлича още повече Джером Робинсън в този случай, но ако реши да тръгне по следата, която госпожа Уортън му посочи на сбогуване, може би ще се наложи. Поне шестима сред колегите му полицаи са спецове в компютрите колкото Джером, обаче не може да се обади на нито един от тях.

„Призраци — казва си. — Призраци в компютъра.“

Сяда в леглото и стъпва на пода.

— Ако поканата ти да преспя тук още е в сила, с твое разрешение смятам да взема душ.

— В сила е. — Тя се накланя към него и го подушва, прокарвайки длан по рамото му. (Ах, как го възпламенява допирът ѝ!) — Важи и за банята.

След душа той си обува боксерките и я моли да включи компютъра. Джейни сяда до него и гледа как той влиза в „Под синия чадър“ и изпраща съобщение на mercikill. След петнайсет минути с Джейни Патерсън, сгушена до него, Ходжис се унася… и спи сладко, както не е спал от дете.

15.

След няколко часа безцелно размотаване с колата Брейди най-сетне се прибира вкъщи; вече късна нощ, а на задната врата е залепена бележка: „Къде си, муцинко? Приготвила съм ти лазаня — във фурната е.“ По разкривения, неравен почерк си личи, че майка му е била пияна до козирката, когато е писала съобщението. Той маха бележката и влиза.

Обикновено първата му работа е да отиде да я види, но подушва дим и се втурва в кухнята, където се стеле синкава мъгла. За щастие детекторът за дим е повреден (отдавна се кани да го смени и все забравя — толкова много работи са му на главата). За щастие абсорбаторът над печката е мощен и е погълнал много от дима, затова другите детектори не са се раззвъняли, макар че ако не се проветри бързо, много скоро ще нададат вой. Фурната е включена на 180 градуса. Брейди врътва копчето на нула, отваря прозорчетата над мивката и задната врата. В килера, където стоят пособията за почистване, има вентилатор на стойка. Той го поставя срещу печката и го включва на максимална мощност.

Едва след това отива в хола да нагледа майка си. Тя спи на дивана, пеньоарът ѝ се е разтворил на гърдите и се е вдигнал чак до бедрата; хърка толкова силно и равномерно, че звучи като електрически трион, работещ на празни обороти. Брейди извръща поглед и тръгва обратно към кухнята, мърморейки си:

— Мамка му, мамка му, мамка му! — Сяда до масата, притиска длани до слепоочията си и заравя пръсти в косата си. Защо, когато нещо се изпорти, става все по-гадно и по-гадно? Сеща се за мотото на „Мортън Солт“: „Завали ли, вали като из ведро.“60

Осмелява се да отвори фурната чак след петминутно проветряване. Докато съзерцава черната димяща буца вътре, апетитът му изчезва безследно. Свършено е с тавата — дори цял час да я търка, да изхаби цяла кутия с домакинска тел, пак няма да я изчисти… нито дори с индустриален лазер. Вече е за изхвърляне. Чист късмет е, че не завари вкъщи всички градски огнеборци, на които майка му да предлага коктейли „Водка Колинс“.

Той затваря фурната, за да не гледа това ядрено разтапяне, и отива в дневната да нагледа майка си. Докато очите му пробягват по голите ѝ крака, през главата му минава: „По-добре ще е, ако умре. По-добре и за нея, и за мен.“

После слиза в мазето и с гласови команди включва осветлението и компютрите. Сяда пред компютър 3, посочва с курсора „Под синия чадър“… и се поколебава. Не защото се опасява, че шишкавият ДВО не му е писал — страхува се, че ще има съобщение. И то ще е неприятно. Ще е гадно като всичко тази вечер. Сдухан е, главата му се пръска от болка… защо му е да се разстройва още повече?

Но пък може да стане ясно какво е правил дъртият ДВО в апартамента на Лейк Авеню. Разпитвал ли е сестрата на Оливия Трилони? Вероятно. Със сигурност обаче не я е чукал, дъртакът му с дъртак. Кликва с мишката и, разбира се, има съобщение:

Той посочва „Не“ и прокарва показалец по заобления гръб на мишката. Предизвиква себе си да натисне бутона и да приключи тази история. Очевидно няма да накара дъртия ДВО да се самоубие, както стана с Трилони, така че защо да продължава? Не е ли по-умно да се откаже?

Обаче иска да научи отговора.

И най-важното: не може да остави дъртото ченге да победи.

Премества курсора на „Да“ и кликва. Съобщението — доста дълго този път — се появява на екрана.

Ни в клин, ни в ръкав в паметта му изниква анимационен герой — май беше Фогхорн Легхорн, едрият петел с южняшия акцент; когато Петльо се разгневеше, отначало шията, а след това и главата му се превръщаха в термометър, отчитащ повишаващата се температура: НАГОРЕЩЯВАНЕ, КИПЕНЕ, ЯДРЕН ВЗРИВ. Нещо подобно се случва и с Брейди, докато чете това арогантно, обидно, вбесяващо съобщение.

Ключ за пиколото?

Ключ за пиколото?

— Какви ги дрънкаш? — казва; гласът му е нещо между шепот и ръмжене. — Какви ги дрънкаш, шибаняк?

Става, започва да обикаля помещението (краката не го държат, сякаш са на кокили) и така силно скубе косата си, че в очите му избиват сълзи. Забравил е майка си. Забравил е овъглената лазаня. Забравил е за всичко освен омразното съобщение.

Дъртакът дори е имал наглостта да сложи емотикон Усмивко!

Усмивко!

Изритва стола си (толкова силно, че болка пронизва пръстите на крака му), който прелита през стаята и се удря в стената. Брейди се обръща, изтичва до компютър 3 и се надвесва над него като лешояд. Първото му импулсивно желание е да отговори незабавно, да нарече шибания ДВО лъжец, олигофрен с предизвикана от затлъстяване Алцхаймерова болест, педераст, който духа на черния си градинар. Но постепенно здравият му разум донякъде се завръща, макар че той още е извън релси. Взима стола, сяда пред компютъра и влиза в сайта на местния вестник. Дори не се налага да кликне на ГОРЕЩИ НОВИНИ, за да разбере какви ги дрънка шишкото — новината е на първа страница на утрешния брой.

Той следи внимателно местната криминална хроника и знае кой е Доналд Дейвис, човекът с изваяни като с длето черти. Знае, че ченгетата го подозират в убийството на жена му, и не се съмнява, че онзи я е очистил. А сега идиотът си признал. Но не само за нейното убийство. Според съобщението във вестника Дейвис признал, че е изнасилил и умъртвил още пет жени. Казано накратко, обявил, че е Магистралния Джо.

Отначало Брейди не успява да свърже тази новина със заядливото съобщение на гадния ДВО. Но изведнъж му идва на ума в изблик на злобно вдъхновение: Докато Дони Дейвис е в настроение за такива откровения, ще поеме и вината за касапницата пред Общинския център. Може вече да го е направил.

Брейди започва да се върти като дервиш — веднъж, и втори път, и трети. Главата му се пръска. Пулсът му отеква мощно в гърдите, в тила, в слепоочията. Чувства го дори във венците и езика.

Дейвис ли е казал нещо за сервизен ключ? Оттам ли е тръгнала тази история?

— Нямаше сервизен ключ — натъртва Брейди, само че как може да е сигурен в това? Ами ако е имало? А ако е имало… и ако припишат това на Доналд Дейвис, и отнемат на Брейди Хартсфийлд големия му триумф… след рисковете, които пое…

Той не може повече да се въздържа. Отново сяда пред компютър 3 и натраква съобщение на kermitfrog19. То е кратко, но ръцете му треперят толкова силно, че му отнема почти пет минути да го напише. Изпраща го веднага, без да го прегледа.

Брейди изключва компютъра и отива в стаята си, като оставя майка си да хърка на дивана, вместо да я заведе до леглото. Изпива три аспирина, после още един и се просва в своето легло; трепери и лежи с широко отворени очи, докато на изток небето просветлява. Чак тогава се унася за около два часа — сънят му е неспокоен, населен кошмари.

16.

В съботното утро Ходжис приготвя бъркани яйца, когато Джейни влиза в кухнята — взела е душ и пак е с белия си халат. Мократа ѝ коса е сресана назад и тя изглежда още по-млада. Ходжис отново си помисля: „Четирийсет и четири?“

— Погледнах за бекон в хладилника, но не видях. Разбира се, възможно е да има. Бившата ми съпруга твърди, че повечето американски мъже страдат от болестта „хладилникова слепота“. Не знам дали за нея има помощна телефонна линия.

Джейни посочва шкембенцето му.

— Добре де — промърморва той. И след това добавя, защото май ѝ харесва: — Имаш право.

— Впрочем как ти с холестерола?

Той само се усмихва и я пита:

— Искаш ли препечен хляб? Пълнозърнест е. Както вероятно знаеш, защото ти си го купила.

— Една филийка. Без масло, само с конфитюр. Какво ще правиш днес?

— Още не съм намислил. — Макар че вече е решил да поговори пак с Радни Пийпълс от служба „Бдителност“, ако е на „бдение“ в Шугър Хайтс. Иска да разговаря и с Джером за компютрите. Там се разкриват безкрайни перспективи.

— Погледна ли в „Под синия чадър“?

— Исках първо да ти приготвя закуска. Както и за себе си. — И това е вярно. Събуди се с желанието да се нахрани, вместо да запълни някаква дупка в съзнанието си. — А и не знам паролата.

— Джейни.

— Един съвет от мен. Смени я. Всъщност съветът не е от мен, а от момчето, което ми помага вкъщи.

— Джером, нали?

— Същият.

Приготвил е шест яйца и двамата изяждат всичките, като си ги разделят наполовина в тигана. Минава му през ума да я попита дали не съжалява за случилото се снощи, но решава, че апетитът, с който тя закусва, отговаря на въпроса.

Слагат чиниите в мивката, сядат пред компютъра и не продумват почти четири минути, докато четат и препрочитат последното съобщение от mercikill.

— Боже мили! — прошепва Джейни. — Искаше да го изкараш от релси и да, шапка ти свалям — успя! Забеляза ли грешките? — Посочва думите „жябката“ и „преспление“. — Дали е… как го нарече… стилистичен камуфлаж?

— Не мисля. — Ходжис гледа думите, написани без интервал, и се усмихва. Не може да се сдържи. Кукичката се е забила надълбоко и рибата я усеща. Боли я. Болката я изгаря. — Според мен по стила му личи, че е побеснял от яд. Изобщо не е очаквал, че може да не му повярват и да не го приемат насериозно. Това го влудява.

— Не.

— Моля?

— Не е достатъчно вбесен. Изпрати му още едно съобщение, Бил. Подразни го още. Заслужил си го е.

— Добре. — Ходжис се позамисля и започва да пише.

17.

Облича се, Джейни го изпраща до асансьора и го награждава със страстна целувка.

— Още не мога да повярвам, че… онова наистина се случи — прошепва той.

— О, случи се. И ако си изиграеш картите правилно, може да се случи пак. — Тя вперва в лицето му поразителните си сини очи. — Но без дългосрочни обещания и обвързване, чу ли? Да не избързваме. Ще караме ден за ден.

— На моята възраст всичко правя ден за ден. — Вратата на асансьора се отваря и Ходжис влиза в кабината.

— Дръж ме в течение, малкия.

— Разбира се. — Вратата на асансьора започва да се затваря, но той я подпира с ръка. — А ти, малката, не забравяй БОЛО.

Джейни кимва и изглежда сериозна, но той забелязва шеговитото пламъче в очите ѝ.

— Малката ще си скъса задника от БОЛО.

— Дръж мобилния си телефон под ръка. Предлагам да въведеш 911 на бутон за бързо набиране.

Пуска ръката си. Тя му праща въздушна целувка. Преди да ѝ отвърне със същото, вратата на асансьора се затваря.

Колата му е там, където я е оставил, но, изглежда, е превишил времето за безплатно паркиране, защото под чистачката на предното стъкло намира съобщение за глоба. Мушва хартийката в жабката и изважда мобилния си телефон. Бива го да дава съвети, но сам не спазва указанията, които даде на Джейни — откакто се е пенсионирал, най-редовно забравя проклетата нокия, която е направо праисторическа. Пък и напоследък го търсят твърде малко хора, обаче тази сутрин има цели три съобщения на гласовата поща, всичките са от Джером. Във второто и третото, изпратени снощи (едното в девет и четирийсет, другото в десет и четирийсет и пет), момчето нетърпеливо пита къде е и защо не се обажда. В тях говори с нормалния си тон. А първото, изпратено в шест и половина вечерта, започва в цветистия стил на Тайрон Зевзека.

„Господарю Ходжис, де си? Аз с тебе трябва говорим!“ Но след това отново става нормалният Джером. „Мисля, че открих как го е направил. Как е откраднал колата. Обадете ми се.“

Ходжис поглежда часовника си — Джером надали е станал, твърде рано е за почивен ден. Решава да се отбие при него, но първо ще си вземе записките от вкъщи. Пуска радиото, попада на Боб Сигър61 който пее „Старомоден рокендрол“, и припява заедно с него с цяло гърло:

18.

Някога, през добрите стари времена, преди появата на мобилни приложения, айпади, самсунг галаксита и супербързи безжични мрежи от четвърто поколение, уикендите в „Дискаунт Електроникс“ бяха най-натоварените дни. Сега обаче хлапетата, които навремето идваха да си купуват компактдискове, свалят парчета на „Вампайър Уикенд“62 от Айтюнс, докато родителите им сърфират в Ибей или гледат пропуснати епизоди от телевизионни сериали в Хулу63.

През тази съботна сутрин в клона на „Дискаунт Електроникс“ в търговския център „Бърч Хил“ е пустош.

Тоунс е в търговската зала и се опитва да пробута на някаква старица телевизор, който вече е антика. Фреди Линклатър е на паркинга зад магазина, пуши цигара след цигара (червено „Марлборо“) и вероятно репетира поредната си реч в защита на гейовете и лесбийките. Брейди е пред един от компютрите на най-задния ред — старомоден „Визио“, който е настроил да не съхранява никакви входящи данни и историята на сърфирането. Втренчил се е в последното съобщение на Ходжис. Лявото му око примигва — от нерви е получил тик.

Брейди е толкова вбесен, че се вцепенява. Побиват го тръпки, същевременно целият гори. Струва му се, че ще остане така, прегърбен над лайняния „Визио“ с абсурдно намалената цена от осемдесет и седем долара и осемдесет и седем цента, докато или пукне от измръзване, или избухне в пламъци, или някакси и двете заедно.

Но щом на стената се очертава нечия сянка, установява, че все пак може да се движи. Затваря съобщението от шишкавия ДВО секунда преди Фреди да се наведе и да се зазяпа в екрана.

— Какво гледаше, Брейдс? Каквото и да е, скри го адски бързо.

— Документален филм на „Нешънъл Джиографик“. Нарича се „Когато лесбийките нападат“64.

— Чувството ти за хумор — заяжда го тя — може да е по-добро от спермограмата ти, но доста се съмнявам.

Появява се и Тоунс Фробишър:

— Имаме повикване на адрес в Еджмонт. Кой от двама ви ще отиде?

Фреди отсича:

— Ако трябва да избирам между посещение в селяндурския рай и невестулка в задника си, ще избера невестулката.

— Аз ще отида — казва Брейди. Решил е, че има неотложна работа. Нещо, което не може да чака.

19.

Ходжис пристига пред къщата на Джером и заварва сестричката му и две нейни приятелки да скачат на въже на алеята. И трите носят тениски с щампи на някаква момчешка група. Той взема папката и прекосява моравата. Барбара се втурва към него, плясва дланта си в неговата, после бърза обратно да хване пак края на въжето. Джером, по къс панталон и тениска с отрязани ръкави с логото на местния колеж, седи на стълбите на верандата и пие портокалов сок. Одел лежи до него. Той обяснява на Ходжис, че родителите му са отишли да „крогеруват“ в хипермаркет „Крогер“ и са му поверили ролята на бавачка на сестра му.

— Не че ѝ е притрябвала бавачка. Много по-оправна е, отколкото нашите си мислят.

Ходжис сяда на стъпалото до него.

— Не бъди толкова сигурен. Послушай ме, Джером.

— За какво намеквате?

— Първо разкажи какво научи.

Вместо да отговори, момчето посочва колата на Ходжис, паркирана на улицата, за да не пречи на момиченцата.

— Коя година е произведена?

— Две хиляди и четвърта. Неугледна е, ама е икономична. Искаш ли да я купиш?

— Ще пасувам. Заключихте ли я?

— Да. — Заключи я по навик, въпреки че кварталът е спокоен и колата е пред очите му.

— Дайте ми ключовете.

Ходжис бърка в джоба си и му ги подава. Джером разглежда дистанционното и казва:

— СБД. Появява се през деветдесетте години на миналия век като аксесоар, но скоро след това става стандарт. Знаете ли какво е СБД?

Като главен разследващ на случая с касапницата пред Общинския център (и провеждал чести разпити на Оливия Трилони) Ходжис знае отговора.

— Система за безключов достъп.

— Точно така. — Джером натиска единия бутон на пластмасовата плочка. Паркинг светлините на тойотата примигват. — Сега е отворена. — Натиска другия бутон. Светлините пак примигват. — А сега е затворена. Ключът е във вас. — Той го пуска в ръката му. — Всичко е наред, нали?

— Щом водим този разговор, може би не е.

— Познавам едни момчета от местния колеж, които имат компютърен клуб. Няма да им кажа имената, така че не питайте.

— И през ум не ми минава.

— Не са злосторници, но знаят всички гадни номера: хакване, клониране, кражба на лични данни и така нататък. Обясниха ми, че СБД е почти като разрешително за кражба на автомобили. Когато натиснеш бутона за отключване или заключване, устройството изпраща нискочестотен закодиран радиосигнал. Звукът наподобява писукането при натискане на бутон за бързо избиране на факсов номер. Дотук ясно ли е?

— Дотук — да.

Момиченцата на алеята скандират в хор римувано броене, а Барбара Робинсън подрипва ловко, здравите ѝ крачета се стрелкат над въжето, опашчиците ѝ подскачат.

— Момчетата ми обясниха, че с подходяща техника можеш лесно да откраднеш кода за безключов достъп. Става и с пригодено дистанционно за телевизор или за гаражна врата, но тогава трябва да си много близо до автомобила. Да речем на двайсетина метра. А можеш сам да си сглобиш устройство с по-голяма мощност. Компонентите ще намериш във всеки квартален магазин за електроника. Излиза общо стотина долара. Обхватът му е около сто метра. Издебваш набелязаната жертва да излезе от колата и в момента, в който натисне бутона за заключване, ти натискаш бутона на твоята машинка. Щом собственикът на автомобила се отдалечи, натискаш втори път бутона. Колата се отключва и си вътре.

Ходжис поглежда ключа в ръката си, после Джером.

— Не се майтапиш, нали?

— Никак даже. Момчетата ми казаха, че сега е станало по-трудно — производителите са модифицирали системата така, че при всяко поредно натискане сигналът е различен, — но все пак е възможно. Всяка система, създадена от човешки ум, може да бъде хакната от човешки ум. Схващате ли?

Ходжис почти не го чува, камо ли да схваща. Опитва да си представи какъв е бил Мистър Мерцедес, преди да стане Мистър Мерцедес. Може да е купил устройството, за което говори Джером, но твърде е възможно да го е сглобил сам. Дали колата на госпожа Трилони е била първата, върху която го е изпробвал? Едва ли.

„Трябва да проверя регистрираните кражби на коли в центъра на града — казва си. — Да речем… от 2007 до пролетта на 2009.“

Сеща се за приятелка, работеща в архива — Марло Еверет, която му дължи услуга. Сигурен е, че ще му направи справка, без да задава излишни въпроси. И ако му предостави няколко рапорта със заключение от разследващия, че „жалбоподателят вероятно е забравил да заключи автомобила си“, той ще разбере, че е на вярна следа.

Дълбоко в себе си и сега е убеден.

— Господин Ходжис? — колебливо подхваща Джером.

— Какво?

— Когато работехте по случая с мерцедеса, не се ли консултирахте относно СБД с колегите си от отдел „Автокражби“? Сто на сто знаят този трик. Не е новост. Момчетата от колежа казаха, че дори имал название: „кражба на сигнал“.

— Консултирахме се с главния механик от автосалона на „Мерцедес“ и той ни каза, че е отворено с ключ — промърморва Ходжис. Дори самият той осъзнава колко неубедителен е отговорът му. Излиза, че се оправдава. Още по-лошо — показва некомпетентност. В интерес на истината и главният механик, и самите те приеха като аксиома, че е отворено с ключ. Ключ, оставен на таблото от празноглава дама, към която изпитват неприязън.

Джером иронично се усмихва — цинична усмивка, която не подхожда на младежкото му лице.

— Търговците в автосалоните премълчават някои подробности, господин Ходжис. Не лъжат, обаче ги изтикват от ума си. Като например факта, че въздушната възглавница може да ви спаси живота, но и да счупи очилата ви и стъкълцата да ви ослепят. Или че процентът на преобръщанията при някои джипове е твърде висок. Или колко лесно е да се прихване сигналът на СБД. Само че полицаите, които се занимават с автокражби, трябва да са в час. Длъжни са, нали?

Неприятната истина е, че Ходжис не е в час, както би трябвало. С Пийт почти постоянно бяха на терен, караха двойни смени без почивка и спяха по пет часа на нощ. Папките се трупаха върху бюрата им. Ако е имало становище от „Автокражби“, сигурно е забутано сред хилядите документи по случая. Ходжис не смее да попита бившия си партньор, обаче съзнава, че скоро може да му се наложи да сподели с него всичко. Но само ако не успее да се справи сам.

Междувременно се налага да разкаже всичко на Джером. Защото човекът, когото предизвиква, е луд.

Барбара дотичва при тях, задъхана и изпотена.

— Джей, може ли с Хилда и Тоня да гледаме „Парк Шоу“?

— Може.

Тя го прегръща и притиска страната си до неговата.

— Моето любимо братче! Ще ни направиш ли палачинки?

— Не.

Тя отпуска ръце и се отдръпва.

— Ти си лош. И мързелив.

— Защо не отскочите до „Зоуни“ да си купите вафли „Его“?

— Защото нямаме пари.

Джером бърка в джоба си и ѝ подава пет долара, срещу които получава още една прегръдка.

— Още ли съм лош?

— Не, добър си! Най-добрият брат на света!

— Сама не бива да ходиш, ще отидете и трите — добавя той.

— Вземете и Одел — обажда се Ходжис.

Барбара се засмива:

— Винаги го вземаме.

Той наблюдава как момиченцата с еднакви тениски се втурват по тротоара (припкат бързо, подават си една на друга каишката на Одел) и го обзема дълбоко безпокойство. Не може да постави семейство Робинсън под ключ, но тези три момиченца изглеждат толкова беззащитни.

— Джером? Ако някой се опита да им стори нещо, Одел ще ги…

— Дали ще ги защити? — Момчето добива сериозно изражение. — С цената на живота си, господин Ходжис! С цената на живота си. Защо питате?

— Мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Йес, сър!

— Добре. Ще те посветя в някои неща, но в замяна искам да ми обещаеш, че отсега нататък ще ме наричаш Бил. И ще ми говориш на „ти“.

Джером се замисля.

— Ох, няма да свикна бързо, но добре.

И Ходжис му разказва почти всичко (пропуска само нощта, прекарана с Джени), като от време на време поглежда записките си в бележника. Когато вече е към края, Барбара и приятелките ѝ се връщат от минимаркета „Зоуни“, подхвърлят си кутия вафли „Его“ и се смеят. Влизат в къщата да хапнат пред телевизора сутрешния си десерт.

Ходжис и Джером седят на стълбите на верандата и разговарят за призраци.

20.

Еджмонт Авеню напомня на военна зона, но след като е на юг от Лоубрайър, поне е бяла военна зона, населена с потомци на земеделци от Кентъки и Тенеси, които са се преселили тук след Втората световна война, за да намерят препитание във фабриките. Сега фабриките са затворени и повечето жители са наркомани, превключили на хероин „черна смола“, след като оксиконтинът стана прекалено скъп. От двете страни на улицата се намират барове, заложни къщи, бюра за бързи кредити и пунктове за осребряване на чекове — всичките затворени в съботното утро. Работят само минимаркет „Зоуни“ и пекарня „Бейтул“, откъдето са извикали компютърен техник.

Брейди паркира фолксвагена на „Киберпатрул“ пред пекарнята, за да го държи под око, ако някой се опита да го задигне, взема сервизното куфарче и влиза в царството на хубавите миризми. Маймуната зад щанда — смугъл пакистанец — спори с клиент, размахващ карта „Виза“, и посочва картонената табела с надпис: „ПРОБЛЕМ С КОМПЮТЪРА — ПРИЕМАТ СЕ САМО ПАРИ В БРОЙ“.

Компютърът на пакистанската маймуна е забил. Хвърляйки поглед на „бръмбара“ отвън през трийсет секунди, Брейди изпълнява „Ритуалния танц за забил компютър“, който представлява едновременно натискане на клавишите Alt, Ctrl и Del. На екрана се отваря диспечерът на задачите, който показва, че програмата „Експлорър“ не реагира.

— Льошо? — пита пакистанецът с тревога. — Моля, кажи мене, че не много льошо.

При друг случай Брейди би разиграл театър, не защото се надява на бакшиш — такива като Бейтул не дават нито цент, — а заради удоволствието да види как пакистанецът започва да се поти още по-обилно — капките пот по челото му са мазни като олио. Но не и днес. Днес идването тук е само повод да напусне „Дискаунт Електроникс“, за да напазарува, и затова иска да приключи максимално бързо.

— Не, оправих го, господин Бейтул — отговаря, натиска командата за приключване на задачата и рестартира компютъра на мазната маймуна. След секунда връзката с касовия апарат е възстановена и на екрана се появяват иконките на четирите кредитни карти.

— Ти гений! — изкрещява Бейтул. За миг Брейди изпада в ужас, че това смърдящо на парфюм говедо може да го прегърне.

21.

Брейди напуска рая на селяците и потегля на север към летището. В търговския център „Бърч Хил“ има магазин „Всичко за дома“, където сто на сто ще намери всичко необходимо, но той се отправя към търговския комплекс „Скайуей“. Намислил е нещо рисковано, безразсъдно и ненужно и е безсмислено да увеличава риска, като отиде в магазин, разположен под един покрив с „Дискаунт Електроникс“. Не сери там, където ядеш.

Ето защо избира хипермаркета „Градински свят“ в „Скайуей“ и още с влизането разбира, че е направил правилен избор. Магазинът е грамаден и в събота по обед през този пролетен ден е претъпкан с клиенти. Той взема две кутии „Пор-мор“ от отдела за пестициди и ги слага в количката, която за камуфлаж вече е напълнил със стоки за градината: тор, мулч, семена и градинско гребло с къса дръжка. Съзнава, че е лудост да купува тази отрова, при положение че вече е поръчал и след няколко дни пратката ще пристигне на безопасния адрес, но не може да чака. Не може да чака нито миг. Вероятно ще успее да отрови кучето на чернилките чак в понеделник, може би дори във вторник или в сряда, но трябва да прави нещо. За да чувства, че… как го беше казал Шекспир? Че се е опълчил сам срещу море от мъки65.

Той стои на опашката с количката и си мисли, че ако младата жена на касата (и тя маймуна от арабския свят — градът е наводнен с тях) му каже нещо за кутиите „Пор-мор“, дори нещо напълно безобидно като „Този препарат наистина е ефикасен“ — ще се откаже. Твърде голям е рискът да бъде разпознат и идентифициран: „О, да, сещам се за тоя младеж — изглеждаше изнервен. Купи градинско гребло и отрова за порове.“

„Може би трябваше да си сложа черните очила — казва си. — Тук сума народ е с черни очила и нямаше да се набивам на очи.“

Но вече е твърде късно. Оставил е черните си очила марка „Рей Бан“ в субаруто пред „Бърч Хил“. Остава му само да стои на опашката и да си заповядва да не се поти. Което е все едно да кажеш на някого да не мисли за синя полярна мечка.

„Забелязал го, защото се потеше много — ще каже на полицията мазната арабка (която сигурно е роднина на Бейтул). — И защото купи отрова за порове. Тази със стрихнина.“

За момент му идва да избяга, но вече и пред него, и зад него има хора и ако си тръгне, няма ли да направи впечатление? Хората няма ли да се запитат защо…

Някой го бута по гърба:

— Мръдни малко, приятелю.

Брейди няма вече избор и побутва напред количката. На дъното ѝ са крещящо жълтите кутиите с „Пор-мор“. За Брейди жълтото е цветът на лудостта и наистина да пазарува тук е пълна лудост.

В този момент му хрумва успокоителна мисъл — като хладна ръка върху изгарящо от температура чело: „Прегазването на чакащите пред Общинския център беше още по-голяма лудост… но отърва косъма, нали?“

Да, и сега ще му се размине. Мазната арабка прекарва покупките му под скенера, без да го погледне. Не вдига поглед дори когато го пита дали ще плати с карта или в брой.

Той плаща в брой. Не е чак толкова обезумял.

Сяда зад волана на фолксвагена (паркиран между два камиона, за да не се набива на очи с яркозеления си цвят) и диша дълбоко, за да укроти ударите на сърцето си. Мисли за близките си планове, което още повече го успокоява.

Първо, Одел. Помиярът ще умре в адски мъки и чернилките може да не се усетят, но дебелият ДВО ще разбере, че се е случило по негова вина. (От научна гледна точка ще му е интересно дали дъртото ченге ще си признае. Обзалага се, че няма.) Второ, самият ДВО. Ще му даде няколко дни да се терзае от вината си и кой знае? Може би все пак ще реши да се гръмне? Само че надали ще си тегли куршума. Тогава ще му свети маслото, макар че още не е решил как. И трето…

Ще направи нещо грандиозно. Нещо, което ще се помни сто години. Въпросът е какво?

Брейди включва двигателя, настройва скапаното радио на фолксвагена на радиостанция БАМ-100, където всеки уикенд има дълъг блок с рокмузика. Хваща края на предаване, посветено на „Зи Зи Топ“, и посяга да превключи на КИС-92, но ръката му замръзва. Вместо да смени радиостанцията, увеличава звука. Говори му съдбата.

Водещият съобщава на Брейди, че най-нашумялата младежка група в страната ще гостува в града само за един концерт. Да, няма грешка, следващия четвъртък в ЦКИ ще свири група „Раунд Хиър“. „Билетите са вече разпродадени, деца, но ние, симпатягите от радио БАМ-100, сме купили дванайсет и от понеделник ще подаряваме по два, така че слушайте внимателно и имайте готовност да отговорите на въпросите ни…“

Брейди изключва радиото. Очите му, замислени и замъглени, се реят някъде далеч. ЦКИ е съкращението на местните за Центъра за култура и изкуство на Средния запад. Сградата заема цяла пресечка и концертната зала е грамадна.

„Какъв грандиозен начин да напуснеш сцената! — казва си Брейди. — О, господи, ще ме помнят вечно!“

Запитва се какъв ли е капацитетът на концертна зала „Минго“ в ЦКИ. Три хиляди души? Може би дори четири. Довечера ще влезе в интернет и ще провери.

22.

Ходжис си купува обяд от близкия кулинарен магазин (салата вместо бургера, за който стомахът му лобира) и се прибира вкъщи. Физическото натоварване от предишната нощ, макар и приятно, е поизчерпало силите му и въпреки че е обещал на Джейни да ѝ се обади (изглежда, че ще се наложи да посетят къщата на покойната госпожа Трилони в Шугър Хайтс), той решава, че следващата стъпка в разследването ще е кратък сън. Проверява телефонния секретар в дневната и вижда, че няма съобщения. Надниква в „Под синия чадър“ — Мистър Мерцедес не му е писал — и си ляга. Настройва „вътрешния си будилник“ да го събуди след час. Преди да се унесе, се сеща, че пак е забравил мобилния си телефон в жабката на тойотата.

„Трябва да отида да го взема — мисли си. — Дадох ѝ и номера на стационарния си телефон, но тя не е старомодна като мен, а съвременна жена, и ще позвъни на мобилния, ако ѝ потрябвам.“

И заспива.

Събужда го старомодният телефон. Докато се пресяга през леглото да го вдигне, вижда, че вътрешният му будилник, който не му е изневерявал през годините му на активна служба, явно се е пенсионирал заедно с него. Спал е цели три часа.

— Ало?

— Никога ли не си проверяваш съобщенията, Бил?

Джейни. Минава му през ум да ѝ каже, че батерията на телефона му е паднала, но никоя връзка, даже да е ден за ден, не бива да започва с лъжи. И то за такова маловажно нещо. Гласът ѝ е дрезгав и пресипнал, сякаш е крещяла. Или е плакала.

Той се надига в леглото:

— Какво е станало?

— Тази сутрин майка ми получи удар. Аз съм в Окръжната болница в Уорсо, най-близката до „Слънчев кът“.

Ходжис прехвърля крака през ръба на леглото и стъпва на пода.

— Господи, Джейни. Зле ли е?

— Да. Обадих се на сестра ѝ Шарлот в Синсинати и на брат ѝ Хенри в Тампа. И двамата ще дойдат. Леля Шарлот със сигурност ще доведе и братовчедка ми Холи. — Тя невесело се засмива. — Естествено, че ще довтасат. Нали знаеш стария принцип — следвай парите.

— Искаш ли и аз да дойда?

— Разбира се, но не знам как да обясня присъствието ти. Не върви да те представя като човека, с когото съм си легнала почти веднага след първата ни среща. А ако им кажа, че съм те наела да разследваш смъртта на Оли, до часове децата на чичо Хенри ще го публикуват във Фейсбук. По отношение на клюките чичо Хенри е по-тежък случай от леля Шарлот, но и двамата не са пример за дискретност. За щастие братовчедка ми не е като тях, тя е само откачалка. — Джейни си поема дълбоко въздух и гласът ѝ потреперва. — Боже, колко ми е нужен приятел за подкрепа! Не съм виждала Шарлот и Хенри от години. Не дойдоха на погребението на Оли, нито пък са си правили труда да се заинтересуват от моя живот.

Ходжис се замисля и отсича:

— Ще ме представиш като добър познат. Работил съм за охранителна фирма „Бдителност“ в Шугър Хайтс. Запознали сме се, когато си дошла за отварянето на завещанието ѝ в присъствието на онзи адвокат. Как му беше името? Чам.

— Шрон. — Тя пак си поема въздух и въздиша. — Може и да повярват.

Разбира се, че ще повярват. Ченгетата са царе, когато се налага да се изфабрикува достоверна лъжа за прикритие.

— Идвам, чакай ме.

— Но… нямаш ли работа в града? Свързана с разследването?

— Нищо, ще почака. Ще съм при теб след час. Може би дори по-скоро — в събота движението не е натоварено.

— Благодаря ти, Бил. От все сърце. Ако не съм във фоайето…

— Ще те намеря. Аз съм опитен детектив. — Той си нахлузва обувките.

— Може би трябва да си носиш дрехи за преобличане. Взех три стаи в хотел „Холидей Ин“, който е на две преки от болницата. Ще взема и една за теб. Това е то удобството да си богат. И да имаш платинена карта „Американ Експрес“.

— Джейни, не е проблем да се върна с колата до града.

— Да, но майка може да умре. Ако се случи днес или през нощта, наистина ще ми е нужен приятел. За… за… сещаш се, за…

Сълзите я задавят и тя не довършва мисълта си. Не е необходимо, защото Ходжис знае какво ще каже. „За уреждане на погребението.“

След десет минути вече пътува на изток към „Слънчев кът“ и Окръжната болница в Уорсо. Очаква да намери Джейни в чакалнята пред интензивното отделение, но я заварва на двора, седнала на бронята на паркирала линейка. Спира до нея, тя се качва в колата и един-единствен поглед към изпитото ѝ лице и хлътналите ѝ очи му казва всичко.

Джейни запазва самообладание, докато той паркира, но след това се срива. Ходжис я прегръща. Тя му казва, че Елизабет Уортьн си е отишла от този свят в три часа и петнайсет минути.

„Тъкмо когато се обувах“ — си помисля Ходжис и я прегръща още по-силно.

23.

Сезонът на Малката лига е в разгара си и Брейди прекарва втората половина на този слънчев ден в парка „Макгинис“, където се провеждат мачове на три игрища. Топло е и търговията със сладолед върви. Цяла армия момиченца са дошли да гледат как по-малките им братчета се състезават на терена и докато чакат на опашката за сладолед, единственото, за което говорят (или поне единственото, което Брейди чува), е предстоящият концерт на група „Раунд Хиър“ в ЦКИ. Изглежда, всички се канят да отидат. Брейди е решил, че и той ще отиде. Само трябва да измисли как да влезе в залата с елека-бомба, който е заредил с метални топчета и с блокчета пластичен експлозив.

„Прощаването ми с публиката — казва си. — Каква сензация ще предизвика!“

Мисълта повишава настроението му. Както и продажбите — до четири часа свършват дори плодовите близалки. Връща се в сладоледената фабрика, връчва ключовете на Шърли Отън (която сякаш кисне там денонощно) и я пита дали може да се размени с Руди Станхоуп, който е на смяна в неделя следобед. Неделите са натоварени — разбира се, ако времето благоприятства — и трите камиона на Лоуб обслужват не само парк „Макгинис“, но и другите четири големи парка в града. Брейди придружава молбата си с обаятелната момчешка усмивка, по която Шърли толкова си пада.

— С други думи — казва тя — искаш два свободни следобеда един след друг.

— Точно. — Обяснява, че майка му иска да посети брат си, което означава поне едно преспиване, а може би и две. Разбира се, братът е измислен, а единственото пътуване, което майка му предприема напоследък, е вълнуващата екскурзия от дивана до барчето с алкохола и обратно.

— Сигурна съм, че Руди ще се съгласи. Не искаш ли да се разберете помежду си?

— Ако ти го помолиш, работата е в кърпа вързана.

Тъпачката започва да се киска, при което телесата ѝ страховито се разтърсват. Докато Брейди сваля работните си дрехи и се преоблича, тя звъни на Руди, който с радост се отказва от неделната си смяна и поема вторника. Това дава на Брейди два свободни следобеда, през които да дебне пред минимаркет „Зоуни“. Два би трябвало да стигнат. Ако момичетата не се появят с кучето през нито един от двата дни, в сряда ще се обади в работата, че е болен. Но не вярва, че ще се наложи.

След фабриката отива в хипермаркет „Крогер“ — и той ще „крогерува“. Взема продукти от първа необходимост — яйца, мляко, масло и корнфлейкс, — след това отива на щанда с месото и купува половин килограм говежда кайма. Деветдесет процента месо без тлъстини. Само най-качественото за последния хамбургер на Одел.

Вкъщи разтоварва в гаража всичко, което е купил от „Градински свят“, като предпазливо слага кутиите с „Пор-мор“ на най-горния рафт. Майка му рядко влиза тук, но не бива да рискува. Под работната маса има малък хладилник — купил го е от един битак за седем долара, направо без пари. Там държи безалкохолните. Мушва пакета с кайма зад кутийките кока-кола и „Маунтин Дю“ и се запътва към кухнята с другите покупки. Там заварва прекрасна гледка: майка му посипва с червен пипер салата с риба тон, която дори изглежда вкусна.

Тя улавя погледа му и се засмива:

— Исках да се реванширам за лазанята. Съжалявам, че я изгорих, но бях ужасно уморена.

„Ужасно пияна“ — си помисля той, но все пак се радва, че не се е предала напълно.

Тя кокетно свива току-що начервените си устни.

— Дай целувчица на мама, муцинко.

„Муцинкото“ я прегръща и я дарява с продължителна целувка. Червилото ѝ има сладък вкус. Тя го перва леко по задника и му казва да отиде да си играе с компютрите си, докато вечерята стане готова.

Брейди изпраща съобщение на ченгето. То е кратко, от едно изречение: „Ще те разкатая, дядка.“ После си пуска компютърната игра „Заразно зло“ и играе, докато майка му го вика за вечеря. Салатата с риба тон е чудесна и той си сипва втори път. „Муцинка“ всъщност може да готви, ако поиска, и Брейди си премълчава, когато я вижда да си налива първото питие за вечерта — по-голямо от обикновено, за да навакса за две-три по-малки, които е пропуснала следобед. В девет тя отново хърка на канапето.

Брейди се възползва от възможността и влиза в интернет да научи повече за предстоящия концерт. Намира видео в Ю Тюб, в което група пикли се кикотят и обсъждат кое от петте момчета в групата е най-секси. Накрая заключават, че това е Кам, който изпълнява солото в „Погледни ме в очите“ — тъпа песничка, която преди година често пускаха по радиото. Той си представя как металните топчета раздират нахилените им лица, а еднаквите им джинси „Гес“ се превръщат в горящи парцали.

По-късно, след като е помогнал на мама да си легне и се е убедил, че е заспала като пън, той взема каймата, поставя я в купа и я размесва с две чаши „Пор-мор“. Ако това не умъртви Одел, ще премаже дяволското псе с фургона със сладолед.

Леко се подсмихва, като си представя гледката.

Слага отровната кайма в найлонов плик и я пъха обратно в хладилника, като пак внимателно я скрива зад кутийките с безалкохолни напитки. След това също толкова внимателно измива купата и ръцете си с гореща вода и със сапун и добре ги изплаква.

Тази нощ спи като къпан. Не го измъчва главоболие и не сънува мъртвия си брат.

24.

В болницата Джейни и Ходжис имат на разположение малка стая с добра мобилна връзка недалеч от фоайето, в която се уговарят кой с какво ще се заеме при уреждането на погребението.

Ходжис се свързва с погребалната агенция („Соумс“ — същата, която се занимаваше с изпращането на Оливия Трилони) и урежда с управата на болницата мъртвата да бъде натоварена на катафалката. Джейни използва своя айпад (със сръчност, за която Ходжис ѝ завижда), за да свали мостра за некролог от сайта на градския вестник. Тя бързо попълва шаблона, като от време на време промърморва нещо, от което Ходжис долавя фразата „дарения вместо цветя“. След като изпраща некролога по електронната си поща, Джейни изважда от чантата си бележника, в който майка ѝ си е записвала адреси и телефонни номера, и започва да звъни на шепата живи приятели на покойницата. Разговаря с тях сърдечно и спокойно, но не им отделя твърде много време. Гласът ѝ се разтреперва само веднъж, докато съобщава тъжната вест на Алтея Грийн, болногледачката, която почти десет години се грижеше за възрастната жена и беше най-добрата ѝ приятелка.

До шест часа (горе-долу по времето, Когато Брейди Хартсфийлд се връща вкъщи и заварва майка си да приготвя салата с риба тон) повечето формалности са уредени. В седем без десет в алеята пред болницата влиза белият кадилак на погребалната агенция и завива към задния двор. Хората с катафалката знаят къде да спрат — идвали са тук вече много пъти.

Джейни поглежда Ходжис — лицето ѝ е бледо, устните ѝ потреперват.

— Не съм сигурна, че ще мога да…

— Аз ще се погрижа.

Процедурата е стандартна — той дава на погребалния агент и помощника му подписания смъртен акт, а те му връчват разписка. „Не е много по-различно от покупка на автомобил“ — си казва Ходжис. Когато се връща, заварва Джейни пак да седи на бронята на линейката. Сяда до нея и хваща дланта ѝ. Тя здраво я стисва. Двамата гледат бялата катафалка, докато се скрива от погледите им. После се качват на тойотата и потеглят към хотела.

Хенри Сироа, пълен мъж е влажно ръкостискане, пристига в осем. Шарлот Гибни се появява час по-късно, дава наставления на носача, който върви с куфарите ѝ пред нея, и се оплаква от ужасното обслужване в самолета.

— И разни бебета реват — възмущава се тя. — Да не ви разправям!

Те не проявяват интерес, но тя все пак разправя. За разлика от шишкавия си брат е тънка като вейка и недоверчиво впива в Ходжис воднистите си очи. До нея като сянка се движи дъщеря ѝ Холи, стара мома на възрастта на Джейни, но далеч не е така привлекателна като нея. Холи Гибни не говори, а мрънка, и избягва да гледа събеседниците си в очите.

— Искам да видя Бети — обявява леля Шарлот, след като сдържано прегръща племенницата си. Изглежда, мисли, че ковчегът, в който госпожа Уортън лежи сред лилии и карамфили, е положен във фоайето на хотела.

Джейни обяснява, че мъртвата вече е пренесена в погребалния салон на агенция „Соумс“, където в сряда следобед — след поклонението във вторник и кратка религиозна служба в сряда сутрин — тленните ѝ останки ще бъдат кремирани.

— Кремацията е варварство — оповестява чичо Хенри. Всичко, което тези двамата изричат, звучи като официално съобщение.

— Такова беше нейното желание — промърморва Джейни. Говори тихо и любезно, но Ходжис забелязва, че лицето ѝ пламва.

Хрумва му, че роднините може да поискат да видят писмен документ с изрично споменатото желание за кремация, но те си замълчават. Сигурно се сещат за милионите, които Джейни е наследила от сестра си и които може да подели с тях. Или да не подели. Навярно се сещат и как не са си направили труда да посетят по-възрастната си сестра през последните ѝ мъчителни години. При нея е ходила само Оливия, която леля Шарлот не назовава по име, а я нарича „онази с проблемите“. И, разбира се, накрая Джейни се нагърби — с незаздравелите си рани от болезнен брак и с мъчителен развод.

Петимата вечерят в ресторанта на хотела, почти празен в този късен час. От тонколоните над тях звучи музиката на Хърб Алпърт66. Леля Шарлот си поръчва салата и се оплаква от дресинга.

— Може да го сервират в каничка, но е купен от супермаркет — оповестява тя.

Дъщеря ѝ промърморва на сервитьора нещо, което звучи като „чист бейгъл почти течен“. Оказва се чийзбургер, по-препечен. Чичо Хенри си избира „фетучини алфредо“, които засмуква с ефикасността на мощна професионална прахосмукачка. С наближаването на финиша по челото му избиват капчици пот. И за да не се мине, накрая обърсва останките от соса със залък хляб, намазан с масло.

Разговорът се поддържа предимно от Ходжис, който разказва истории от работата си в агенция „Бдителност“. Работата е измислица, но повечето истории са истински и са почерпени от дългогодишния му стаж в полицията. Разказва им за обирджията, който се заклещил, докато се промъквал през прозорче на мазе, и докато се опитвал да се измъкне, останал без панталон (тук Холи леко се усмихва); за дванайсетгодишния хлапак, който се скрил зад вратата и с бейзболната си бухалка цапардосал някакъв крадец; за икономката, която откраднала няколко бижута от работодателката си, а те изпадали изпод бельото ѝ, докато сервирала вечерята. Разполага с богат запас от по-мрачни истории, но не ги разказва.

По време на десерта (Ходжис го пропуска, стреснат от необузданата и неприкрита лакомия на чичо Хенри) Джейни кани роднините си да се настанят в Шугър Хайтс на следващия ден, след което гостите се отправят към хотелските стаи. Шарлот и Хенри изглеждат доволни от перспективата да изследват от първа ръка как живее другата класа. Що се отнася до Холи… казва ли ти някой?

Стаите на тримата са на първия етаж, а Джейни и Ходжис са на третия. Когато стигат до двете съседни врати, тя го пита дали ще спи при нея.

— Без секс — добавя. — Никога не съм изпитвала по-малко сексуално желание. Само че… не искам да съм сама.

Ходжис го устройва. И бездруго се съмнява, че ще може да се прояви като полов атлет. Мускулите на корема и краката още го болят от предишната нощ. „И то при положение, че активната беше тя“ — напомня си. Двамата се пъхват под завивката и Джейни се сгушва до него. Той усеща топлото ѝ, стегнато тяло и не може да повярва. Не може да повярва, че я има. Да, в момента не чувства сексуално желание, но се радва, че старата дама беше така любезна да получи удар, след като с Джейни се любиха, а не преди това. Доста цинично е, но е факт. Корин, бившата му жена, често казваше, че мъжете са родени мръсници.

Джейни се намества на рамото му като на възглавница.

— Радвам се, че дойде.

— И аз. — Искрен е.

— Според теб знаят ли, че сме си легнали заедно?

Ходжис се замисля.

— Леля Шарлот знае, но дори да не бяхме, пак щеше да знае.

— Сигурен си, защото си опитен…

— Точно така. Хайде, Джейни, заспивай.

Тя заспива, но когато Ходжис се събужда посред нощ, за да отиде до тоалетната, я вижда да седи до прозореца. Гледа навън и плаче. Той слага ръка на рамото ѝ. Джейни го поглежда.

— Събудих те. Извинявай.

— Не, редовно ходя до тоалетната по това време. Добре ли си?

— Да. Да. — Тя се усмихва и като малко дете избърсва сълзите си с юмруци. — Но се ненавиждам, че изпратих мама в „Слънчев кът“.

— Защо се упрекваш? Нали тя го е поискала?

— Да, така е. Въпреки това се чувствам гузна. — Тя тъжно го поглежда, в очите ѝ блестят сълзи. — Ненавиждам се и задето стоварих цялото бреме на раменете на Оливия, а аз останах в Калифорния.

— Като опитен детектив ще изкажа предположението, че си се опитвала да спасиш брака си.

Тя печално се усмихва:

— Добър човек си, Бил. Хайде, върви в тоалетната.

Като се връща, Джейни отново е в леглото. Той ляга така, че да е прилепен до гърба ѝ, прегръща я и двамата спят непробудно до сутринта.

25.

Рано в неделя сутринта, преди да вземе душ, Джейни му показва как да използва айпада. Той отваря „Синия чадър на Деби“ и намира ново съобщение от Мистър Мерцедес — лаконично и заплашително: „Ще те разкатая, дядка.“

— Да. Ясно ми е как се чувстваш — казва той и за своя изненада се разсмива.

Джейни излиза от банята, загърната в кърпа. Около нея се носи пара — като специален ефект от холивудски филм. Пита го на какво се смее. Той ѝ показва съобщението, но на нея не ѝ се струва забавно.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

И Ходжис се надява. Сигурен е в едно: Когато се прибере вкъщи, ще извади от сейфа в спалнята си своя глок — пистолета, който носеше, когато беше на активна служба — и отново ще започне да го носи навсякъде. „Бияча“ вече не е достатъчен.

Телефонът на шкафчето до двойното легло иззвънява. Джейни вдига слушалката, казва няколко думи и затваря.

— Беше леля Шарлот. Предлага веселата ни дружинка да се събере след двайсет минути на закуска. Мисля, че няма търпение да отиде в Шугър Хайтс, за да преброи сребърните прибори.

— Добре.

— Каза още, че леглото е прекалено твърдо и се е наложило да изпие противоалергично хапче заради възглавниците, пълни с изкуствена вата.

— Хъм. Джейни, компютърът на Оливия още ли е в къщата в Шугър Хайтс?

— Разбира се. В стаята, която използваше за кабинет.

— Можеш ли да я заключиш, за да не влизат там?

Тя тъкмо закопчава сутиена си и застива за секунда с лактите назад: типична женска поза.

— Майната им, ще им забраня да влизат! Няма да позволя на тази жена да ме тормози. Какво мислиш за Холи? Разбираш ли какво говори?

— Помислих, че си поръчва „чист бейгъл“ за вечеря — признава Ходжис.

Джейни се отпуска на стола, на който седеше през нощта и плачеше — сега обаче се смее.

— Миличък, ти си некадърен детектив. Което в случая означава способен.

— Когато мине погребението и те си тръгнат…

— Най-късно в четвъртък — прекъсва го Джейни. — Ако останат и ден повече, ще се наложи да ги убия.

— И никой съд няма да те признае за виновна. Та като си тръгнат, ще помоля моя приятел Джером да погледне компютъра на Оливия. Щях да го доведа по-рано, но…

— Няма да го оставят на мира. Нито пък мен.

Ходжис си спомня любопитния поглед на леля Шарлот и кима, а тя добавя:

— Мислиш ли, че всичко, което е писала в „Синия чадър“, още е там? Не изчезва ли при всяко излизане от сайта?

— Не ме интересува сайтът, а призрачните гласове, които сестра ти е чувала нощем.

26.

Тръгват към асансьора и Ходжис се осмелява да я попита нещо, което го измъчва след вчерашното ѝ обаждане:

— Мислиш ли, че въпросите ми за Оливия са предизвикали удара на майка ти?

Джейни вдига рамене:

— Един бог знае. Беше много възрастна. Мисля, че е поне със седем години по-голяма от леля Шарлот. А и непрекъснатата болка я довърши. — Замълчава, после неохотно добавя: — Може би се е развълнувала и…

Ходжис прокарва ръка през набързо сресаната си коса и я разрошва:

— Да му се не види!

Издрънчава звънче, вратите на асансьора се отварят. Двамата влизат в кабината. Джейни се обръща към Ходжис, хваща го за ръцете и заговаря бързо и настойчиво: — Чуй какво ще ти кажа, Бил. Ако можех да върна времето назад, пак щях да го направя. Мама доживя до дълбоки старини. А Оли заслужаваше да поживее още. Не беше много щастлива, но се държеше, докато онзи мръсник не я съсипа. Онзи… онзи психопат. Открадна колата ѝ, уби с нея осем души и осакати сума народ, отгоре на всичко открадна и разсъдъка ѝ.

— Значи продължаваме.

— Разбира се! — Тя още по-силно стисва дланите му. — Ще му отмъстим, Бил. Разбираш ли ме? Длъжни сме!

Ходжис не възнамерява да се откаже, вече няма връщане назад, но категоричният ѝ отговор го радва.

Вратите на асансьора се отварят. Холи Мрънкалото, леля Шарлот и чичо Хенри чакат във фоайето. Лелята ги зяпа като любопитна сврака, може би търси онова, което бившият партньор на Ходжис нарича „издайнически признаци за скорошен секс“. Пита ги защо толкова са се забавили и без да дочака отговора им, оповестява, че закуската на шведската маса не струва. Ако са очаквали омлет, да не се надяват на такъв късмет.

Ходжис си казва, че следващите няколко дни ще се сторят безкрайни на Джейни Патерсън.

27.

Както и предишния ден в неделя грее ярко слънце и е топло като през лятото. Както и предишния ден Брейди продава цялата си стока до четири — два часа, преди да наближи време за вечеря и паркът да започне да опустява. Минава му през ум да се обади вкъщи да пита майка си какво да купи за хапване, но решава да вземе нещо от „Джон Лонг Силвър“ и да я изненада. Тя харесва хапките от лангустини и омар.

Оказва се обаче, че той ще е изненаданият.

Влиза вкъщи през гаража и обичайният му поздрав „Здрасти, мамо, върнах се!“, засяда в гърлото му. Този път тя не е забравила да изключи печката, но в жилището мирише на прегоряло от месото, което си е пържила за обяд. От дневната се чуват глух тропот и странно гъргорене.

Той наднича в тигана на печката и вижда парченца прегоряла кайма, които се издигат като вулканични острови над слой втвърдена мазнина. На кухненския плот стоят преполовена бутилка „Столичная“ и буркан с майонеза — единственото, с което майка му гарнира хамбургерите си.

Брейди изпуска омазнените пликове с ресторантската храна, но дори не забелязва, че са на пода.

„Не! — мисли си. — Невъзможно е.“

Само че е възможно. Той рязко отваря кухненския хладилник и там, на най-горния рафт, се мъдри найлоновият плик с каймата, смесена със стрихнин. Половината липсва.

Брейди глуповато се взира в плика и си мисли: „Тя никога не отваря малкия хладилник в гаража. Никога. Той е мой. — Тази мисъл е последвана от друга: — Откъде знаеш какво отваря, когато те няма? Може да е ровила във всичките ти чекмеджета и даже под матрака.“

Гъргоренето пак се чува. Брейди оставя хладилника отворен и се втурва към дневната, като пътьом изригва под масата единия плик от „Лонг Джон Силвър“. Майка му седи на дивана, изпъната като струна. Носи синя копринена пижама и на горнището се е образувал лигавник от повръщано, примесено с кръв. Коремът ѝ е надут като на бременна в седмия месец, копчетата всеки момент ще се скъсат. Лицето ѝ е бледо като платно, косата ѝ стърчи като нарисувана със спрей от луд художник. Ноздрите ѝ са запушени със съсиреци. Очите ѝ са изскочили от орбитите. Брейди си казва, че сигурно не го вижда, но тя протяга ръце към него.

— Мамо! Мамо!

Първата му мисъл е да я потупа няколко пъти по гърба, но като вижда останките от хамбургера на масичката и голямата чаша с недопит коктейл с водка, разбира, че потупването по гърба няма да помогне. Месото не е заседнало в гърлото ѝ. Де да беше.

Пак чува глухия тропот, който го посрещна при влизането вкъщи — стъпалата на майка му се удрят в пода, вдигат се и пак се удрят, все едно тя марширува на място. Гърбът ѝ се извива като дъга, ръцете ѝ се изпъват нагоре — сега не само марширува, но и сигнализира като рефер, че голът се зачита. Единият ѝ крак конвулсивно потреперва и ритва масичката. Чашата с недопития коктейл пада на пода.

— Мамо!

Тя полита назад върху облегалката на дивана, след това рязко се накланя напред. Очите ѝ, изпълнени с нечовешка болка, са приковани в Брейди. От гърлото ѝ излизат нечленоразделни звуци — може би се опитва да каже името му, може би — не.

Какво се даваше на пострадали от отравяне? Сурови яйца ли? Или кока-кола? Не. Кока-колата помага при стомашно разстройство, а нейният случай е много по-тежък.

„Трябва да бръкна с пръсти в гърлото ѝ — мисли си той. — Да предизвикам повръщане.“

Но сега пък зъбите ѝ се разтракват в бесен марш и Брейди колебливо отдръпва ръка и затиска с длан устата си. Забелязва, че майка му почти е прегризала долната си устна — от това най-вероятно е и кръвта по горнището на пижамата ѝ.

— Брейуи! — Тя си поема въздух и захриптява: — Зъни… евет… енайсет!

„Звънни на 911“

Брейди изтичва до телефона, вдига слушалката и чак тогава осъзнава, че не може да повика помощ. Ще последват твърде много въпроси, на които няма как да отговори. Връща слушалката на вилката и се втурва обратно при майка си.

— Защо си ровила там, майко? Защо?

— Брейуи! Евет… енайсет…

— Кога го изяде? Колко време мина?

Стъпалата ѝ отново забарабаняват по пода. Тя рязко отмята глава, изцъклените ѝ очи се взират в тавана за секунда-две, после главата ѝ клюмва. Отново се чува гъргоренето — сякаш вода си пробива път през частично запушена тръба. Устата на отровената жена се разтяга, от гърлото ѝ изригва бълвоч и на скута ѝ се образува локва. Боже господи, половината е кръв!

Брейди си спомня как понякога му се искаше да е мъртва. „Но не съм искал да стане така — казва си. — Не и по този начин.“

Хрумва му нещо — сякаш лъч светлина озарява бушуващ океан. В интернет ще намери указания как да ѝ окаже първа помощ. В интернет има всичко.

— Ще ти помогна — прошепва, — но ще те оставя сама за малко. Ти… ти чакай тук, мамо. Опитай се да…

Без малко да ѝ каже: „Опитай се да се отпуснеш.“

Затичва се към кухнята и към вратата към мазето. Там, долу, ще научи как да я спаси. Дори да не научи, поне няма да я гледа как бере душа.

28.

Думата, която включва осветлението, е контрол, но дори след като Брейди я произнася за трети път, мазето остава тъмно. Ами да — програмата за гласово разпознаване не реагира, защото гласът му е променен. Нима е чудно? Мамка му, нима е чудно?

Натиска ключа на стената и щом лампите светват, затваря вратата, за да не чува ужасяващите звуци от дневната, после слиза по стълбището.

Дори не се опитва да активира компютрите с гласова команда, включва само номер 3 чрез бутона зад монитора. На екрана се появяват цифрите, отброяващи назад до „Пълно заличаване“. Той въвежда паролата си и ги спира. Не търси в интернет противоотрова за стрихнин: знае, че е твърде късно, и докато седи в своето безопасно местенце, си позволява да си го признае.

Знае също как се е случило. Вчера тя пази поведение, остана трезва цял следобед, за да му приготви хубава вечеря, и днес си е наваксала. Насвяткала се е до козирката и е решила да хапне нещо, за да поизтрезнее, преди любимият ѝ син да се е върнал. Не е открила нищо привлекателно нито в килера, нито в хладилника. После си е спомнила малкия хладилник в гаража. Безалкохолните не са я интересували, надявала се е да има някакви пакетирани закуски. Само че е открила нещо още по-хубаво — найлонов плик с прясна кайма за хамбургери.

Брейди се сеща за една стара пословица: „Ако нещо може да се изпорти, то задължително ще се изпорти.“ Май го наричаха „принципът на Питър“. Влиза в интернет да провери. Бързо открива, че не е принципът на Питър, а закон на Мърфи. На името на някой си Едуард Мърфи. Инженер, работил за Военновъздушните сили на САЩ. Ти да видиш!

Продължава да сърфира. Влиза в няколко сайта, играе пасианси. Когато тропотът от горния етаж се усилва, решава да послуша музика на своя айпод. Нещо ободряващо. Например на „Стейпъл Сингърс“67.

И докато в ушите му звучи песента „Уважавай себе си“, той влиза в „Синия чадър на Деби“ да провери за съобщение от дебелия ДВО.

29.

Повече не може да отлага. Прокрадва се на горния етаж. Вече се здрачава. Миризмата на изгоряло месо почти не се усеща, но вонята на повръщано е нетърпима. Брейди отива в дневната. Масичката е преобърната, майка му лежи на пода до нея. Изцъклените ѝ очи са вперени в тавана. Устните ѝ са разтегнати в страховита гримаса, напомняща усмивка. Вкочанените ѝ пръсти са свити в юмруци. Мъртва е.

Той си мисли: „Защо ти трябваше да ходиш в гаража, когато огладня? О, мамо, мамичко, кой дявол те изпрати там? — Хрумва му идиотската сентенция: — Ако нещо може да се изпорти, то задължително ще се изпорти.“ Повтаря си го, взира се в гадорията на пода и се пита дали имат препарат за почистване на килими.

Ходжис е виновен. За всичко!

Ще му го върне тъпкано, и то съвсем скоро. Сега обаче има по-спешна работа, която трябва да обмисли. Машинално сяда на стола, на който се настанява, когато гледа телевизия заедно с мама. Хрумва му, че тя никога повече няма да гледа „Сървайвър“ или друго риалити. Тъжно е… но и забавно. Представя си как Джеф Пробст68 изпраща на погребението ѝ цветя с картичка, на която пише: „От всички твои ОЦЕЛЕЛИ приятели“, и се засмива.

Какво да прави с трупа на маминка? Съседите няма да забележат отсъствието ѝ, защото тя не общуваше с тях. Наричаше ги надути въздухари. Нямаше приятели, дори не се сближи с другите пияници в кръчмите, защото пиеше сама вкъщи. Веднъж в пристъп на самокритичност (в какъвто изпадаше много рядко), каза, че не ходи по барове, защото са пълни с алкохолици като нея.

— Затова не се спря, след като опита тази гадост, нали? — пита той мъртвата. — Защото си била фиркана до козирката.

Колко жалко, че нямат фризер, за да я натъпче вътре. Виждал е нещо подобно в един филм. Не смее да я пренесе в гаража — има опасност да я види някой. Може да я увие в килим и да я завлече в мазето — като нищо ще се побере под стълбището, но той няма да е в състояние да работи, като знае, че мъртвата е там? Като знае, че макар и скрити под килима, изцъклените ѝ очи блестят в мрака.

Освен това мазето е неговото място. Неговият команден център.

Накрая си дава сметка, че има само един начин. Хваща я под мишниците и я повлича към стълбите. Панталонът на пижамата ѝ се свлича и се вижда онова, което тя нарича („Наричаше“ — напомня си Брейди) своята „писана“. Веднъж, когато бяха в леглото и мама го облекчаваше заради силното му главоболие, той се опита да докосне писаната ѝ, но тя го перна през ръката. Силно.

— Да не си посмял! — сопна се. — Оттам си излязъл.

Повлича я нагоре по стълбището, стъпало по стъпало. Мокрият панталон на пижамата ѝ се свлича чак до глезените. Той си спомня как тя маршируваше на място в предсмъртните си часове. Беше ужасно. Но и комично като представата му как Джеф Пробст изпраща цветя за погребението ѝ. Само че не беше шега, която можеш да споделиш с другиго. За да я схванеш, трябва да си вътре в нещата.

Пъхти по коридора, тегли мъртвата и най-сетне я завлича в спалнята ѝ. Изправя се и лицето му се сгърчва от болка. Боже, как го боли кръстът! Маминка е адски тежка. Сякаш смъртта я е натъпкала с някаква загадъчна, допълнителна плът.

Няма значение. Важното е да довърши започнатото.

Дръпва нагоре долнището на пижамата, за да ѝ придаде приличен вид — доколкото прилично може да изглежда труп с пижама, подгизнала от бълвоч, — вдига я и я слага на леглото, като изохква отново от болка в кръста. При изправянето гръбнакът му изпуква. Дали да не свали пижамата и да облече на мъртвата чиста дреха — например една от прекалено широките тениски, с които тя понякога си ляга, — но тогава ще му се наложи отново да обръща и да повдига тежката, безжизнена плът, увиснала на костите като на закачалки. Ами ако му се сецне кръстът?

Може поне да свали горнището, което е най-подгизнало от кръв и повръщано, но тогава ще види гърдите ѝ. Тя му позволяваше да ги докосва, обаче невинаги.

— Хубавото ми момче — шептеше тогава. Прокарваше пръсти през косата му или масажираше тила му, където болката засядаше, ръмжаща като дебнещ звяр. — Моят муцинко.

Накрая дръпва чаршафа от леглото и я покрива с него. За да не вижда изцъклените, блестящи очи.

— Съжалявам, мамо — промърморва на трупа, обвит с бял саван. — Не си виновна. Виновен е дъртият ДВО. Да, Брейди купи кутиите с „Пор-мор“, за да отрови кучето, но само за да бръкне в здравето на Ходжис и да го побърка. А стана така, че самият той се побърка. Да не говорим за бъркотията в дневната. Сума време ще му отнеме да почисти гадорията, но първо ще свърши нещо друго.

30.

Вече се е овладял и този път уредите се подчиняват на гласовите му команди. Без да губи време, той сяда пред компютър 3 и влиза в „Синия чадър на Деби“. Съобщението му до Ходжис е лаконично: