Мистър Мерцедес

1.

В шест сутринта Ходжис е на крак и си приготвя обилна закуска: две яйца, четири парчета бекон, четири препечени филийки. Не му се яде, но преглъща всяка хапка, като си напомня, че това е гориво за организма. Днес може да има време да хапне отново, но може и да няма. И под душа, и докато решително омита до троха закуската си (сега няма кой да го тормози за килограмите), една мисъл натрапчиво го преследва; с нея заспа завчера. Тя го е обсебила.

С колко експлозив разполага?

Това води до друга неприятни мисли. Например как хахото — деятелят — смята да го използва. И кога.

Взима решение: край. Иска лично да открие Мистър Мерцедес и да влезе в противоборство с него. Да го убие? Не, не чак пък да го убие (вероятно), но би му се отразило превъзходно да го смаже от бой. Заради Оливия. Заради Джейни. Заради Джанис и Патриша Грей. Заради всички други, които миналата година Мистър Мерцедес уби и осакати пред Общинския център. Хора, които толкова отчаяно са търсели работа, че са се наредили на опашка във влажната мъглива нощ, за да чакат отварянето на вратите. Погубени съдби. Погубени надежди. Погубени души.

Да, само да му падне копелето. Ако днес не го спипа обаче, ще прехвърли топката на Пийт Хънтли и Изи Джейнс и ще си понесе последствията… които може да включват известно време на топло. Все едно. Вече много неща тежат на съвестта му, но тя би понесла още малко товар. Но не и още едно масово убийство. То ще го довърши.

Отпуска си срок до осем вечерта. Това е чертата. За тези тринайсет часа може да свърши същото като Пийт и Изи. Дори повече, защото не е длъжен да се съобразява с процедурите. Днес ще се въоръжи с викторито на баща си. Както и с Бияча.

Бияча е прибран в предния джоб на спортното му сако, а револверът — под лявата му мишница. Ходжис грабва от кабинета си досието на Мистър Мерцедес — което доста е набъбнало — и го занася в кухнята. Докато чете, хваща дистанционното и включва на Шести канал телевизора на плота — върви „Сутрин в седем“. С облекчение научава, че край езерото подемен кран е рухнал върху шлеп, пренасящ химикали. Той не иска езерото да се замърси още повече (при условие че изобщо е възможно), но химическият разлив е изместил сензацията с взривената му кола. Това е добрата новина. Лошата е, че огласяват имената им: той е детективът в оставка, който е бил главен разследващ на мелето пред Общинския център, а загиналата жена е сестрата на Оливия Трилони. Показват го с Джейни на снимка, щракната кой знае от кого, докато стоят пред Дом на покойника „Соумс“.

— От полицията не съобщават дали случилото се има връзка с масовото убийство пред Общинския център миналата година — строго казва говорителят, — но напомняме, че извършителят все още не е заловен. Други новини от криминалната хроника: очаква се всеки момент на Доналд Дейвис да бъде повдигнато обвинение…

На Ходжис му дреме на онази работа за Доналд Дейвис. Изключва телевизора и се заема с бележките в жълтата папка. Още ги преглежда, когато телефонът звъни — не мобилният (въпреки че тази сутрин го носи), а стационарният на стената. Обажда се Пийт Хънтли.

— Доста си подранил — забелязва Пийт.

— Каква наблюдателност. Защо ме търсиш?

— Вчера проведохме интересен разговор с Хенри Сироа и Шарлот Гибни. Сещаш ли се — лелята и чичото на Джанел Патерсън?

Ходжис изчаква.

— Лелката ни омая. Тя смята, че Изи е права и вие с Патерсън сте задълбочили отношенията си. Смята, че сте били много добри приятели.

— По същество, Пийт.

— Правили сте двугърбото животно79. Дали сте на котето да яде кренвирша. Одрусали сте сливата. Опознали сте се интим…

— Май схванах. Ще те светна нещо за леля Шарлот. Ако види снимка на Джъстин Бийбър, който говори с кралица Елизабет, ще каже, че идолът на милиони момичета няколко пъти я е изклатил. „Само ги вижте как се гледат“ — ще те срази тя.

— Значи не е права.

— Не.

— Ще приема думите ти на доверие, най-вече заради едно време, но искам да разбера какво криеш. Тук има нещо гнило.

— Чуй ме добре: не крия нищо.

В другия край на линията настъпва мълчание. Пийт чака Ходжис да се почувства неудобно и да го наруши, но има да чака — забравя кой го е научил на този номер. Накрая не издържа:

— Мисля, че сам си копаеш гроба, Били. Съветът ми е да хвърлиш лопатата, преди да затънеш твърде дълбоко.

— Благодаря, колега. Винаги е прекрасно да слушаш житейски мъдрости в седем и петнайсет сутринта.

— Днес следобед държа да те разпитам повторно. Този път май ще се наложи да ти прочета правата.

Значи работата се затяга.

— На твое разположение съм. Търси ме на мобилен.

— Сериозно? Откакто се пенсионира, изобщо не го носиш.

— Днес ще го нося. — Точно така. Защото следващите дванайсет или четиринайсет часа Ходжис е всичко друго, но не и пенсиониран.

Той приключва разговора и продължава с четенето на бележките, плюнчейки показалец при отгръщането на всяка страница. Огражда едно име: Радни Пийпълс. Охранителят от фирма „Бдителност“, с когото разговаряха в Шугър Хайтс. Ако Пийпълс си върши работата горе-долу като хората, вероятно държи ключа към Мистър Мерцедес. Само дето е изключено да не си спомня Ходжис, който първо му поиска документ за самоличност и разрешително за носене на оръжие, а после го разпита. Със сигурност знае, че днес Ходжис е голяма новина. Има време да помисли как да разреши проблема — не му се иска да звъни в „Бдителност“ преди началото на работното време. Позвъняването трябва да изглежда рутинно.

Следващото обаждане — този път по мобилния — е от леля Шарлот. Не е изненадан, че тя го търси, но това не означава, че е доволен.

— В недоумение съм какво да правя — плаче тя. — Трябва да ми помогнете, господин Ходжис!

— Какво по-точно недоумявате?

— Тялото! Трупа на Джанел! Дори не знам къде е!

Мобилният избръмчава и Ходжис проверява кой го търси.

— Госпожо Гибни, търсят ме от друг номер и трябва да се обадя.

— Не разбирам защо да не можете…

— Джейни няма да ви избяга, ще ме изчакате малко. Аз ще ви набера отново.

Прекъсва връзката насред възмутеното ѝ възклицание и вдига на Джером.

— Реших, че днес може би ще ти е нужен шофьор — казва Джером. — Като се има предвид как си с превоза.

За момент Ходжис не разбира за какво говори малкият, после се сеща, че тойотата му е станала на овъглени парченца. Парченцата са иззети от криминалистите и по-късно днес експерти в бели престилки ще ги изследват, за да установят вида на използвания експлозив. Снощи се прибра вкъщи с такси. Ще се нуждае от превоз. Освен това Джером би могъл да му е полезен и за друго нещо.

— Няма да е зле — казва, — но не си ли на училище?

— Средният ми успех е висок — търпеливо обяснява младежът. — Освен това работя за „Обединени граждани“80 и обучавам на работа с компютър деца в неравностойно положение. Мога да пропусна един ден. Вече се изясних с мама и татко. Те само ме предупредиха да питам дали още някой ще се опитва да те взриви.

— Всъщност не е изключено.

— Почакай мъничко. — Ходжис дочува как Джером извиква: „Каза, че никой!“

Въпреки всичко Ходжис се усмихва.

— Ще дойда, преди да се усетиш — обещава Джером.

— Не карай с превишена скорост. Девет часът е добре. Използвай промеждутъка, за да развиваш уменията си на драматичен актьор.

— Сериозно? И за каква роля да се готвя?

— Помощник в адвокатска кантора — отговаря Ходжис.

— Благодарско, Джером.

Прекъсва връзката, влиза в кабинета си, включва компютъра и търси един местен адвокат — Шрон. Името е необичайно и той лесно го открива. Записва кантората и собственото име на Шрон, което е Джордж. После се връща в кухнята и се обажда на леля Шарлот.

— Ходжис — представя се. — Обратно на вашите услуги.

— Не е възпитано така да ми затваряте, господин Ходжис!

— Не е по-невъзпитано от това да кажете на някогашния ми партньор, че съм чукал племенницата ви.

Чува възмутено ахване, последвано от мълчание. Ходжис почти се надява, че тя ще затвори. Когато това не се случва, той ѝ подава исканата информация:

— Тленните останки на Джейни ще бъдат закарани в моргата на окръг Хюрън. Днес обаче няма да ви ги предадат. Утре по всяка вероятност — също. Трябва да се извърши аутопсия, което е абсурдно предвид причината за смъртта, но такъв е законът.

— Вие не разбирате! Имам самолетни резервации!

Той поглежда през кухненския прозорец и брои до пет.

— Господин Ходжис? Чувате ли ме?

— Според мен имате две възможности, госпожо Гибни. Едната е да останете тук и да постъпите човешки. Другата е да се качите на самолета, да се приберете вкъщи и да оставите общината да се занимава с погребението.

Леля Шарлот започва да подсмърча:

— Забелязах как я гледате, как тя ви гледа. Какво толкова съм направила, отговорих на полицайката.

— Не се съмнявам, че активно сте ѝ съдействали.

— Какво сме действали?

Той въздъхва.

— Все едно, оставете. Предлагам с брат ви да се появите в моргата. Не се обаждайте предварително, идете им на крака. Разговаряйте с доктор Голуърти. Ако него го няма, разговаряйте с доктор Пател. Ако лично ги помолите да ускорят нещата — и ако се държите любезно, — те ще ви помогнат с каквото могат. Кажете им, че идвате от мое име. И с двамата се познавам още от деветдесетте.

— Пак ще трябва да оставим Холи — негодува леля Шарлот. — Заключила се е в стаята си. Цъка на лаптопа си и не ще да излезе.

Ходжис се улавя, че скубе косата си, и престава.

— На колко години е дъщеря ви?

Дълго мълчание.

— На четирийсет и пет.

— В такъв случай вероятно ще минете, без да се охарчите за детегледачка. — Опитва се да сподави жлъчната забележка, но не успява: — Помислете си какви пари ще спестите.

— Едва ли мога да очаквам, че ще вникнете в деликатното положение на Холи, господин Ходжис. Дъщеря ми, освен че е с психично разстройство, притежава изострена чувствителност.

„Значи едва те издържа“ — помисля си той, но премълчава.

— Господин Ходжис?

— Чувам ви.

— Случайно да знаете Джанел оставила ли е завещание?

Той затваря.

2.

В мотела Брейди дълго стои под душа на угасена лампа. Харесва му топлината, която го обгръща като утроба, и барабаненето на капките. Тъмнината също му харесва и толкова по-добре, защото скоро ще има всичко, което е желал. Ще му се да вярва, че предстои нежно събиране на майка и рожба — а защо не на майка и любовник, — но сърцето му отхвърля заблудата. Може да се престори, обаче… не.

Единствено тъмнина.

Не се измъчва от мисли за Господ или че заради престъпленията си цяла вечност ще се пече на бавен огън. Няма рай, няма ад. Всеки с малко мозък знае, че тези неща не съществуват. Колко жестока трябва да е висшата сила, за да създаде такъв скапан свят? Дори ако отмъстителният Бог на телевизионните проповедници и педофилите в черни раса действително съществуваше, как би могъл гръмовержецът да обвинява Брейди за деянията му? Брейди Хартсфийлд ли прикова ръката на баща си към жицата на трафопоста, която го уби? Не. Той ли набута парченце ябълка в гърлото на Франки? Не. Той ли непрекъснато повтаряше как парите ще свършат и накрая ще заживеят в приют за бездомници? Не. Той ли приготви отровен хамбургер с думите: „Хапни го, мамо, вкусен е“?

Може ли някой да го укори, че си отмъщава на света, който го е превърнал в каквото е?

Твърдо не.

Замисля се за терористите, които се забиха в Световния търговски център (често мисли за тях). Онези палячовци си въобразявали, че ще попаднат в рая, където цяла вечност ще живеят в нещо като луксозен хотел, обслужван от прелестни девици. Страхотен майтап, а знаете ли кое е най-смешното? Че майтапът е бил за тяхна сметка… не че са го разбрали. Зърнали са безчет стъклени прозорци и последен ослепителен проблясък. После те и хилядите им жертви са се преселили в небитието. Пуф! Чао-чао, алигатор! Няма ви вече, убити и убийци, изчезнахте в универсалното нулево множество, което обгражда една самотна синя планета с всичките ѝ глупаво щуращи се обитатели. Всяка религия лъже. Всяко морално предписание е самоизмама. Даже звездите са мираж. Истината е тъмнина и единственото, което има значение, е да се отличиш, преди да потънеш в нея. Да резнеш кожата на света и да оставиш белег. В крайна сметка историята е плът, набраздена от белези.

3.

Брейди се облича и отскача с колата до един денонощен магазин край летището. В огледалото в банята е забелязал, че електрическата самобръсначка на майка му е започнала да сдава багажа: черепът му се нуждае от повече грижи. Купува си еднократни ножчета и крем за бръснене. Награбва още батерии — никога не са излишни. Освен това взима очила с прозрачни стъкла от една въртяща се поставка. Избира ги заради роговата рамка — придават му учен вид. Така поне му се струва.

На път към касата спира пред картонен стелаж с четирите спретнати момчета от „Раунд Хиър“. Рекламата гласи: „ЕКИПИРАЙТЕ СЕ ЗА ГОЛЯМОТО ШОУ НА 3 ЮНИ!“ Обаче някой е задраскал „3 ЮНИ“ и отдолу е написал „ДНЕС“.

Въпреки че носи размер M — Брейди поначало е слаб, — слага на купчината тениска XL. Не трябва да се реди на опашка: в този ранен час той е единственият клиент.

— Ще ходите ли на концерта довечера? — пита продавачката.

Брейди широко се усмихва:

— И още как.

На път за мотела Брейди започва да мисли за колата си. Да се притеснява за колата си. Фалшивата самоличност на Ралф Джоунс му върши чудесна работа, но субаруто е регистрирано на името на Брейди Хартсфийлд. Ако ДВО открие името му и го изпее на полицията, Брейди като едното нищо ще го загази. В мотела е защитен — вече не вписват регистрационния номер на автомобила, искат само шофьорска книжка, — но в колата не е.

„ДВО не е наблизо — успокоява се Брейди. — Само се опитваше да те изкара от релси.“

Да, ама не. Шишкото е разплел много случаи, преди да се пенсионира, и явно все още не е загубил част от уменията си.

Вместо да се върне направо в „Мотел 6“, Брейди взима завоя за летището, купува си билет и оставя субаруто на паркинг. Довечера ще му трябва, но на първо време може да остане тук.

Поглежда си часовника. Девет без десет. Единайсет часа до голямото шоу. Може би дванайсет часа до настъпването на тъмнината. Възможно е да са по-малко или повече. Но не много повече.

Слага новите си очила и пеша изминава с покупките си километъра до мотела, като си подсвирква.

4.

Ходжис отваря входната врата и първото, което впечатлява Джером, е викторито на раменния кобур.

— Нали няма да застреляш някого?

— Надявам се, че не. По-скоро ми е талисман. Беше на баща ми. Освен това имам разрешително за носене на оръжие, ако те интересува.

— Интересува ме — отговаря Джером — дали е зареден или не?

— Разбира се, че е. Според теб как ще го използвам, ако се наложи? Като камък за замерване ли?

Джером въздъхва и разрошва буйната си черна коса.

— Работата се запича.

— Да те броя ли? Ако не — чупката. Дим да те няма. Ще си наема кола.

— Брой ме. Обаче ти се чудя. Под очите ти има не торбички, а същински сакове.

— Ще се оправя. Днес се решава всичко. Ако до полунощ не успея да заловя онзи тип, ще се срещна с бившия си партньор и ще му призная всичко.

— В каква каша ще се забъркаш?

— Не знам и не ме интересува.

— В каква каша ще се забъркам аз?

— В никаква. Ако не можех да ти го гарантирам, в момента щеше да караш първи час алгебра.

Джером го поглежда със съжаление.

— Алгебрата я минахме преди четири години. Кажи ми какво да направя.

Ходжис му казва. Младежът се съгласява, но не храни големи надежди.

— Миналия месец — нито гък пред нашите — с едни приятели се опитахме да влезем в „Пънч и Джуди“, новата дискотека в центъра. Охранителят даже не погледна прекрасната ми подправена карта, а направо ме издърпа от опашката и ми заръча да пия от него една студена вода.

— Не съм изненадан — отвръща Ходжис. — Лицето ти е на седемнайсетгодишен, но гласът ти за мое щастие е като на двайсет и пет годишен мъж. — Подава му листче с телефонен номер. — Обади се.

На секретарката от „Бдителност“, която вдига телефона, Джером се представя като Мартин Лаунсбъри, помощник в адвокатско дружество „Кантон, Силвър, Мейкпийс и Джаксън“. Обяснява, че работел за младши съдружник Джордж Шрон, комуто било възложено да оправи бакиите, свързани с имуществото на покойната Оливия Трилони. Един от проблемите бил свързан с компютъра на госпожа Трилони. Задачата му за този ден била да открие специалиста, отговорен за поддръжката му, и както изглеждало, един от охранителите на „Бдителност“ в Шугър Хайтс може би разполагал с информация по въпроса.

Ходжис му прави знак, че се справя добре, и му пъхва една бележка.

Джером я прочита.

— Съседката на госпожа Трилони — госпожа Хелън Уилкокс — била споменала някой си Родни Пийпълс. — Изслушва отговора и кимва. — Разбрах, Радни. Какво необичайно име. Може ли да ми се обади? Шефът ми е малко тираничен и все ме ръчка. — Секретарката казва нещо. — Така ли? Би било чудесно. Много ви благодаря.

— Дава номера на мобилния телефон, от който разговаря, както и домашния номер на Ходжис, след което затваря и уж обърсва потта от челото си.

— Радвам се, че свърши. Уф!

— Беше класа — уверява го Ходжис.

— Ами ако позвъни на „Кантон, Силвър и Не Знам Кой Си“ за справка? И ако научи, че там никога не са чували за Мартин Лаунсбъри?

— Нейната работа е да предава съобщения, не да ги проверява.

— Ами ако този Пийпълс се сети да провери?

Според Ходжис е малко вероятно. Името на Хелън Уилкокс ще го спре. Когато двамата разговаряха пред имението в Шугър Хайтс, Ходжис надуши, че отношенията на Пийпълс с госпожата не са чисто платонични. Мисли си, че охранителят ще подаде исканата информация на Мартин Лаунсбъри, за да се отърве от него.

— А сега какво? — пита Джером.

А сега предстоеше това, в което премина половината служба на Ходжис.

— Ще чакаме.

— Колко?

— Докато Пийпълс или някой друг бачкатор не се обади. — Точно сега агенция „Бдителност“ изглежда най-силната му карта. Ако с нея удари на камък, ще трябва да започнат да разпитват съседите в Шугър Хайтс. Неприятна перспектива, при положение че името му се сдоби с новинарска популярност.

Междувременно отново се замисля за господин Боуфингър и за леко чалнатата госпожа Мелбърн, която живее отсреща. С приказките си за мистериозни черни джипове и летящи чинии тя би подхождала идеално за характерен персонаж в някой от старите филми на Алфред Хичкок.

„Тя мисли, че те се разхождат сред нас“ — беше казал Боуфингър, мърдайки насмешливо вежди, но защо, за Бога, това изречение не му излизаше от главата?

Десет без десет е, когато мобилният на Джером звъни. Краткият откъс от „Адските камбани“ на Ей Си/Ди Си ги кара да подскочат. Младежът грабва телефона.

— Пише „СКРИТ НОМЕР“. Какво да правя, Бил?

— Вдигни. Той е. И помни кой си.

Джером приема повикването.

— Добро утро, говорите с Мартин Лаунсбъри. — Слуша. — О, здравейте, господин Пийпълс. Много ви благодаря, че се свързахте с мен.

Ходжис надрасква нова бележка и я бутва по масата. Джером ѝ хвърля един поглед.

— А-ха… да… госпожа Уилкокс намери топли думи за вас. Всъщност много топли. Само че задачата ми е свързана с покойната госпожа Трилони. Не можем да довършим описа на имуществото ѝ, докато не отворим компютъра, а… да, известно ми е, че са минали повече от шест месеца. Просто ужас — колко се проточват тези процедури, нали? Миналата година един наш клиент се принуди да кандидатства за социални помощи, въпреки че в негова полза имаше направено завещателно разпореждане в размер на седемдесет хиляди долара.

„Посмали, Джером, посмали“ — мисли си Ходжис. Сърцето му блъска в гърдите.

— Не, нищо подобно. Нуждая се единствено от името на специалиста по поддръжката. Останалото е работа на шефа ми… — Джером слуша, бърчейки вежди. — Не можете ли? О, срамо…

Пийпълс обаче го прекъсва. Потта по челото на Джером вече не е въображаема. Младежът се пресяга за химикалката на Ходжис и започва да записва. През пялото време издава възклицания от рода на „а-ха“, „така ли“ и „а, добре“.

— О, това е велико. Просто велико — завършва най-сетне. — Сигурен съм, че господин Шрон може да задвижи нещата оттам. Много ми помогнахте, господин Пийпълс. Затова ще… — Отново слуша. — Да, ужас. Убеден съм, че дори в момента господин Шрон се занимава с определени… ъ-ъ… с определени аспекти от казуса, докато ние си говорим, но наистина не ми е известно… така ли? Олеле! Господин Пийпълс, вие сте просто супер! Да, ще му предам. Непременно. Благодаря ви, господин Пийпълс.

Прекъсва връзката и притиска длани към слепоочията си, сякаш сграда от главоболие.

— Леле, направо ми се разказа играта! Човекът настояваше да разговаряме за вчера. Както и да обещая, че ще предам на роднините на Джейни, че „Бдителност“ е готова да им сътрудничи по всеки възможен начин.

— Страхотно. Не се съмнявам, че ще получи червена точка в трудовата си книжка, обаче…

— Също така сподели, че е разговарял с мъжа, чиято кола била взривена. Тази сутрин видял снимката ти по телевизията.

Ходжис не се учудва, но сега това съвсем не го интересува.

— Научи ли име? Кажи ми, че си научил име.

— Не на компютърния специалист, а на фирмата, за която работи. Нарича се „Киберпатрул“. Пийпълс каза, че колите ѝ са зелени фолксвагени-костенурка. Непрекъснато се движели нагоре-надолу из Шугър Хайтс и човек нямало как да ги пропусне. Виждал бил да ги карат мъж и жена, по всяка вероятност към трийсетгодишни. Според него жената била с „обратна резба“.

На Ходжис изобщо не му е минавало през ума, че Мистър Мерцедес може да се окаже Мисис Мерцедес. Предполага, че технически е възможно и би било подходящо за развръзка на роман от Агата Кристи, само че това е истинският живот.

— Спомена ли как изглежда мъжът?

Джером поклаща глава.

— Ела в кабинета ми. Ти ще седнеш зад компютъра, а аз ще съм ти навигатор.

След няма и минутка се взират в редица от три зелени фолксвагена-костенурка с надписи „КИБЕРПАТРУЛ“ по дължината. Дружеството не е независимо, а е част от веригата „Дискаунт Електроникс“, която има огромен магазин в града. Той се помещава в търговски център „Бърч Хил“.

— Човече, пазарувал съм там — възкликва Джером. — Пазарувал съм много пъти. Купувал съм си видеоигри, компютърна периферия, дивидита с каратистки филми в разпродажба.

Под снимката на колите мише „НАШИТЕ ЕКСПЕРТИ“. Ходжис се пресяга над рамото на Джером и щраква върху надписа. Появяват се три снимки. Едната е на млада жена с тясно лице и тъмноруса коса. Номер две е на закръглен мъж с очила тип „Джон Ленън“ и сериозно изражение. Номер три е на хубавец с вчесана кестенява коса и ослепителна усмивка — явно е казвал „зе-ле“. Имената са ФРЕДИ ЛИНКЛАТЪР, АНТЪНИ ФРОБИШЪР и БРЕЙДИ ХАРТСФИЙЛД.

— А сега накъде? — пита Джером.

— А сега ще се повозим. Само да взема едно нещо.

Ходжис отива в спалнята си и набира комбинацията на малкия сейф в дрешника. Вътре, заедно с няколко застрахователни полици и други финансови книжа, има купчинка ламинирани карти, стегнати с гумен ластик, подобни на тази, която държи в портфейла си. На всеки две години градските ченгета сменят служебните си карти с нови и при всяка смяна Ходжис е прибирал старата карта тук. Съществената разлика е, че на нито една от старите няма червена щампа „В ОСТАВКА“. Той измъква една, чиято валидност е изтекла през декември 2008, изважда актуалната карта от портфейла си и я разменя с тази от сейфа. Разбира се, легитимирането с нея, е поредното престъпление — Закон № 190.25 обявява, че ако някой, с цел да заблуди другиго, се представя за служител на реда, подлежи на глоба от 25 000 долара, пет години лишаване от свобода или на двете наказания кумулативно — само че това е най-малкият проблем на Ходжис.

Той напъхва портфейла в задния си джоб и понечва да затвори сейфа, но размисля. Вътре има още нещо, което може да му потрябва: плоско кожено калъфче, подходящо за съхранение на лични документи. То също е било на баща му.

Ходжис го прибира в джоба си заедно с Бияча.

5.

След като почиства наболите косми по черепа си и слага новите си очила с прозрачни стъкла, Брейди бавно отива до офиса на „Мотел 6“ и плаща за още една нощувка. После се връща в стаята си и разтваря инвалидната количка, която купи в сряда. Излезе му солено, но какво от това? Парите вече не са проблем за него.

Поставя върху седалката натъпканата с експлозив възглавничка с надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“, след което срязва хастара отзад и я допълва с още няколко блокчета самоделен пластичен експлозив. Всяко блокче си има капсул-детонатор, зареден с оловен азид. Той събира жиците с метална скобка. Краищата им са оголени и този следобед Брейди ще ги сплете в една супержица.

Истинският детонатор ще бъде джаджа 2.

Под седалката на количката залепя с тиксо торбички, напълнени със сачмени лагери. Щом свършва, присяда на леглото и тържествено оглежда резултата от труда си. Всъщност няма представа дали ще успее да вкара тази бомба на колела в концертна зала „Минго“… но също така нямаше представа дали ще успее да избяга от Общинския център след извършване на деянието. Тогава му се получи, може би и сега ще стане. В края на краищата този път няма да бяга, което означава, че битката наполовина е спечелена. Даже ако се усетят и се опитат да го заловят, коридорът ще е претъпкан със зрители и Брейди ще отбележи далеч повече от осем попадения.

„Завръщам се с гръм и трясък — мисли си той. — Завръщам се с гръм и трясък, а вие сте гъз, детектив Ходжис. Много ви гъзодаря.“

Изляга се и му хрумва да мастурбира. Вероятно трябва да използва пишката си, докато още я има. Само че заспива, без дори разкопчае своите „Левис“.

На нощното шкафче е поставена снимка в рамка. На нея Франки, стиснал пожарната Сами, се усмихва.

6.

Малко преди единайсет Ходжис и Джером пристигат в търговски център „Бърч Хил“. Има много свободни места и Джером паркира ренглъра си точно пред „Дискаунт Електроникс“, където на всички витрини са окачени големи надписи „РАЗПРОДАЖБА“. На бордюра пред магазина една девойка седи с присвити колене и разтворени стъпала, наведена над айпада си. В лявата ѝ ръка дими цигара. Едва отблизо Ходжис забелязва сивите кичури в косата на девойката. Сърцето му се свива.

— Холи? — обажда се Джером в същия миг, Когато Ходжис казва:

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Бях напълно сигурна, че ще се сетите — обяснява тя, докато криво-ляво се изправя, — но вече започвах да се тревожа. Щях да ви се обадя, ако не бяхте дошли до единайсет и половина. Приемам редовно лексапро, господин Ходжис.

— Разбрах и ми е приятно да го чуя. Сега отговори на въпроса ми каква работа имаш тук.

Устните ѝ потрепват и тя забива поглед в земята, въпреки че отначало ги гледаше в очите. Ходжис не е изненадан, че отначало я взе за девойка, защото в много отношения тя все още е такава — растежът ѝ е спиран от нейната вътрешна неувереност и от усилието цял живот да поддържа крехкото си емоционално равновесие.

— Много ли ми се сърдите? Моля ви, не ми се сърдете много.

— Не сме сърдити — отвръща Джером. — Само сме изненадани.

„По-точно шокирани“ — помисля си Ходжис.

— Прекарах сутринта в стаята си — проучвах местната общност от компютърни специалисти, но както и предполагахме, те са стотици. Мама и чичо Хенри излязоха да разговарят с някакви хора. Май за Джейни. Явно ще се състои още едно погребение, но ми е болно, като си помисля какво ще има в ковчега. Съсипвам се от плач.

Това е истина — едри сълзи се стичат по страните ѝ. Джером я прегръща. Тя му се усмихва свенливо и с благодарност.

— Понякога ми е трудно да мисля, когато майка ми е наблизо. Сякаш ми рови в главата. Сигурно ще решите, че това са шантави приказки.

— За мен не — успокоява я Джером. — Същото е със сестра ми. Особено когато започне да пуска диска на онази проклета момчешка група.

— Те излязоха, къщата утихна и ми хрумна нещо. Пуснах компютъра на Оливия и прегледах пощата ѝ.

Джером се плесва по челото.

— Мамка му! Съвсем забравих да проверя имейла ѝ.

— Не се безпокой, нямаше нищо. Тя е имала три профила — в Мак-Мейл, Джимейл и Ей Оу Хел, — само че и трите папки бяха празни. Може би сама ги е изтрила, но не ми се вярва, понеже…

— Понеже десктопът и харддискът ѝ бяха пълни с какво ли не — довършва Джером.

— Правилно. Свалила е „Мостът на река Куай“ в Айтюнс. Никога не съм го гледала. Може би някой път ще си го изтегля.

Ходжис поглежда към „Дискаунт Електроникс“. Слънцето ярко блести във витрините и е невъзможно да се прецени дали някой не ги наблюдава. Тук той се чувства изложен на прицел като буболечка върху камък.

— Да се поразходим — предлага и ги повежда към магазин за обувки „Савой“, книжарница „Барнс енд Ноубъл“ и диетична сладкарница „Раят на замразения йогурт“.

— Хайде, Холи, разправяй — подканва я Джером. — Направо ще пощурея.

Тя се усмихва, което я състарява. Така вече прилича на годините си. Веднага щом се отдалечават от витрините на „Дискаунт Електроникс“, Ходжис се поободрява. Младежът очевидно е възхитен от Холи, той също ѝ се възхищава (не без душевна борба — тежко е една невротичка на лексапро да те сложи в джоба си.)

— Забравил е да деинсталира програмата „ПРИЗРАЦИ“, затова реших, че може би е забравил да изтрие спама, и се оказах права. Имаше петдесетина съобщения от „Дискаунт Електроникс“. Едни бяха за промоции като сегашната разпродажба, макар че каквото е останало от дивидитата, не струва — филмите вероятно са снимани в Корея или региона, — други представляваха купони за двайсет процента отстъпка. Имаше купони и за трийсет процента отстъпка. Вторите бяха за следващото посещение на „Киберпатрул“ по домовете. — Тя повдига рамене. — И ей ме на.

Джером я зяпва.

— Това ли било? Просто си надникнала в папката ѝ със спам?

— Не се учудвай толкова — съветва го Ходжис. — Синът на Сам беше заловен заради неправилно паркиране.

— Пообиколих малко, докато ви чаках — обяснява Холи. — На уебстраницата им пише, че за Киберпатрула се трудят трима експерти, а зад магазина са паркирани точно три зелени костенурки. Затова реших, че нашият човек днес е на работа. Ще го арестувате ли, господин Ходжис? — Тя отново хапе устни. — Ами ако окаже съпротива? Не бих искала да пострадате.

Той усилено мисли. Техниците в Киберпатрула са трима: Фробишър, Хартсфийлд и кльощавата блондинка Линклатър. Извършителят — най-вероятно Фробишър или Хартсфийлд — ще е неподготвен за гледката как kermitfrog19 влиза през вратата. Дори ако не побегне, Мистър Мерцедес не би успял да скрие смайването си.

— Отивам в магазина. Вие двамата стойте тук.

— Влизаш вътре без подкрепление? — стряска се Джером. — Леле, Бил, май не постъпваш много ум…

— Ще се оправя, елементът на изненадата е в моя полза, но ако до десет минути не съм излязъл, обадете на деветстотин и единайсет. Ясно?

— Да.

Ходжис посочва Холи.

— Не се отделяй от Джером. Повече не действай на своя глава. — „И това кой го казва“ — помисля си.

Тя смирено кимва и той тръгва, за да прекрати по-нататъшни дискусии. Щом наближава вратите на „Дискаунт Електроникс“, разкопчава спортното си сако. Тежкият револвер „Виктори“ трийсет и осми калибър успокояващо се притиска до ребрата му.

7.

Докато изпращат с поглед Ходжис, който влиза в магазина за електроника, Джером нита:

— Холи, ти как пристигна тук? С такси ли?

Тя разтърсва глава и посочва колите. Три реда зад ренглъра на Джером е паркиран сив мерцедес седан.

— Беше в гаража.

Тя забелязва изненадата на Джером и веднага започва да се оправдава:

— Ако искаш да знаеш, мога да карам. Притежавам валидна шофьорска книжка. Никога не съм участвала в пътнотранспортно произшествие и затова имам застраховка по програмата „Шофирай безопасно“. От „Олстейт“. Ти знаеш ли, че актьорът, който рекламира „Олстейт“ по телевизията, някога е играл президента в „24“?

— Това е автомобилът…

Холи озадачено се намръщва.

— Какво толкова е станало, Джером? Колата беше в гаража, ключовете бяха в една кошничка в антрето. И тъй, какво чак толкова е станало?

Той забелязва, че бронята е изчукана. Фаровете и предното стъкло са подменени. Колата изглежда като нова. Никой не би заподозрял, че е била инструмент за убийство.

— Джером? Мислиш ли, че Оливия щеше да се разсърди?

— Не — отговаря той. — Вероятно не. — Представя си решетката — окървавена, с натъпкани парченца плат.

— Отначало не запали, акумулаторът беше изтощен, но видях зарядното и понеже баща ми също имаше, знаех как да го използвам. Джером, ако господин Ходжис не извърши арест, може ли да се почерпим в диетичната сладкарница?

Той я слуша с половин ухо. Все още не може да откъсне поглед от мерцедеса. „Върнали са ѝ го“. Естествено, че са ѝ го върнали. Все пак автомобилът е бил неин. Даже го е ремонтирала. Обаче Джером е готов да се обзаложи, че тя никога вече не го е карала. Ако имаше призраци — истински — те щяха да обитават колата. Вероятно щяха да пищят вътре.

— Джером? Земя вика Джером.

— А?

— Ако всичко мине благополучно, да изядем по един замразен йогурт. Слънцето ме напече, докато ви чаках, и сега умирам от жега. Аз черпя. Вярно, бих предпочела сладолед, ама…

Той не чува останалото. Мисли си: „Сладолед“.

В главата му така прищраква, че той чак потреперва и моментално му се изяснява защо едно от лицата, които го гледаха от компютъра на Ходжис, му се струваше познато. Краката престават да го държат и той се обляга на заграждението, за да не падне.

— Господи! — промълвява.

— Какво има? — Дъвчейки яростно устни, Холи разтърсва ръката му. — Какво има? Да не ти е лошо, Джером?

Но той само промълвява повторно:

— Господи!

8.

Според Ходжис магазинът на „Дискаунт Електроникс“ в търговски център „Бърч Хил“ ще се задържи максимум още три месеца. Много от рафтовете са празни, а стоката, която е останала, има безутешен, занемарен вид. Почти всички купувачи са се струпали в отдел „Домашно кино“, където флуоресцентни розови реклами съобщават: „ИСТИНСКИ УДАР! ПРОМОЦИЯ НА ВСИЧКИ ДВД! 50 % ОТСТЪПКА, ДАЖЕ НА ФОРМАТ БЛУ-РЕЙ!“ Въпреки че касите са десет, само три са обслужвани от продавачки в сини жилетки с жълтото лого „ДЕ“. Две от жените зяпат през прозорците, третата чете „Здрач“. Още няколко служители се разхождат по пътеките между щандовете и усилено преливат от пусто в празно.

Те не интересуват Ходжис, но той вижда двама от тримата, които го интересуват. Антъни Фробишър (с очила като на Джон Ленън) разговаря с клиент, който стиска в едната си ръка кошница, пълна с преоценени дивидита, а в другата — пачка купони. По вратовръзката на Фробишър личи, че освен киберпатрулиращ той е също така управителят. Момичето с физиономия на скумрия и тъмноруса коса седи зад един компютър в дъното на магазина. Зад ухото ѝ е затъкната цигара.

Ходжис бавно поема по централната пътека с ПРОМОЦИЯ НА ВСИЧКИ ДВД. Фробишър го забелязва и вдига пръст, сякаш казва: „Скоро ще ви обърна внимание“. Ходжис усмихнато му махва — „Няма проблем“, Фробишър продължава да се занимава с клиента с купоните. Не го позна. Ходжис отива в задната част.

Мърлявата блондинка го поглежда и пак се втренчва в компютърния екран. И тя не го познава. Вместо с логото на „Дискаунт Електроникс“ ризата ѝ е с надпис „КОГАТО ПОИСКАМ ДА ЧУЯ МНЕНИЕТО СИ, ЩЕ ТИ ПРОГЛУША УШИТЕ С НЕГО.“ Младата жена играе осъвременена версия на „Питфол!“ — преди четвърт век по-старата версия омайваше дъщеря му Алисън. „Всичко, което отминава, се завръща“ — хрумва му. Сигурно е дзен правило.

— Освен ако не става дума за компютри, обърнете се към Тоунс — предупреждава го блондинката. — Аз се намесвам само в критични случаи.

— Тоунс навярно е Антъни Фробишър?

— Да. Мистър Спифи81 с вратовръзката.

— А вие сигурно сте Фреди Линклатър. От Киберпатрула.

— Аха. — Тя включва „Питфол“ на пауза, докато героят Хари прескача навита на кълбо змия, за да го разгледа по-внимателно. Ходжис ѝ навира в очите детективската карта, стратегически затискайки с палец срока на валидност.

— Охоо! — възкликва тя и протяга ръце, събрани в тънките като вейки китки. — Аз съм много, много лошо момиче и трябва да ме закопчаят. Бичувайте ме, бийте ме, карайте ме да подписвам невалидни чекове.

Ходжис бегло се усмихва и прибира картата си.

— Брейди Хартсфийлд не е ли третият член на вашия задружен отряд? Не го виждам.

— В болнични е — грип. Той така разправя. Искате ли да ви светна?

— Светнете ме.

— Май най-накрая се е наложило да вкара милото си мамче в клиника за алкохолици. Разправя, че пиела, и повечето време той трябвало да се грижи за нея. Вероятно затова никога не е имал ГА-ДЖЕ. Нали чаткате какво означава това?

— Чаткам.

Тя го наблюдава с жив и язвителен интерес.

— Брейди да не го е загазил? Не бих се учудила. Той си е малко чее-шии-иит.

— Трябва да говоря с него.

Антъни Фробишър — Тоунс — се присъединява към тях.

— Мога ли да съм ви полезен с нещо, господине?

— Полицията е — обажда се Фреди. Тя широко се усмихва на Фробишър — ситните ѝ зъбки спешно се нуждаят от почистване. — Научил е за нарколабораторията в склада.

— Много ти е голяма устата, Фреди.

Тя уж си закопчава устата с цип и завършва с превъртането на въображаемия ключ, но не продължава да играе на „Питфол“.

Мобилният телефон в джоба на Ходжис звъни. Той изключва звука с палец.

— Аз съм детектив Бил Ходжис, господин Фробишър. Искам да задам някои въпроси на Брейди Хартсфийлд.

— Лекува се от грип. Какво е направил?

— Тоунс да е поет, а да не го знае! — отбелязва Фреди Линклатър. — Макар че по ходилата му си личи, защото те са същинска пое…

— Млъквай, Фреди. За последен път те предупреждавам.

— Ще ми дадете ли адреса му, ако обичате?

— Разбира се. Ще го намеря и ще ви го кажа.

— Може ли да си отворя устата, дето е много голяма?

Ходжис кимва. Тя натиска един клавиш на компютъра. Героят Хари е заменен от таблица ЛИЧЕН СЪСТАВ.

— Няма мотаене. Елм Стрийт 49. Това е…

— В Норт Сайд — довършва Ходжис. — Благодаря и на двама ви. Много ми помогнахте.

Когато си тръгва, Фреди Линклатър извиква подире му:

— Сто на сто е по семейни причини. Болен е на тема мамчето.

9.

Ходжис излиза на слънце, когато Джером така се втурва, че едва не го събаря. Холи се е залепила за гърба на Джером. Престанала е да хапе устни и вместо това е преминала на ноктите си, които са в окаяно състояние.

— Позвъних ти. Защо не вдигна?

— Разпитвах. Защо вдигаш толкова пара?

— Хартсфийлд вътре ли е?

Ходжис е толкова изненадан, че губи дар-слово.

— Той е — отсича младежът. — Трябва да е той. Беше прав, че те е наблюдавал, и вече знам как. Получило се е като в разказа на Хоторн „Откраднатото писмо“. Писмото е било скрито пред погледа на всички.

Холи спира да дъвче ноктите си, колкото да подхвърли:

— Разказът е на По. На нищо ли не ви учат в училище?

— По-бавно, Джером — моли го Ходжис.

Младежът дълбоко си поема дъх.

— Той работи на две места, Бил. На две. Сигурно работи тук само до ранния следобед. След това отива на работа в „Лоуб“.

— „Лоуб“? Не е ли…

— Да, фабриката за сладолед. Той кара фургончето „Хапни сладко“. Онова със звънчетата. Купувал съм сладолед от него, сестра ми също. Както и всички деца. Той често обикаля из нашия квартал. Брейди Хартсфийлд е сладоледаджията!

Ходжис осъзнава, че напоследък доста често е чувал веселото подрънкване на звънчетата. Тази пролет, обзет от депресия, изтегнат в любимото си кресло, загледан в следобедните предавания по телевизора (и понякога играейки си с револвера, който сега се опира в ребрата му), май ги чуваше всеки ден. Чуваше ги, но не им обръщаше внимание, защото само децата истински се интересуват от сладоледаджията. Само че не ги е пренебрегвал напълно. Непрекъснато го човъркаше язвителния коментар на Боуфингър по адрес на госпожа Мелбърн.

„Тя мисли, че те се разхождат сред нас“ — беше казал Боуфингър, обаче в деня, когато Ходжис навести съседите, госпожа Мелбърн не беше на вълна извънземни. Тревожеха я черни джипове, хиропрактори и съседи на Хановер Стрийт, които надували музика по нощите.

Както и продавачът от фургончето „Хапни сладко“.

„Изглежда много подозрителен“ — беше казала.

„Тази пролет е непрекъснато в квартала“ — беше отбелязала.

Задава си въпрос, коварен като змиите, които дебнат Хари от видеоиграта: ако се беше вслушал в думите на госпожа Мелбърн, вместо да я отпише като безобидно куку (както двамата с Пийт отписаха Оливия Трилони), щеше ли Джейни да е жива? Вероятно не, но никога няма да узнае със сигурност, а на всичкото отгоре подозира, че въпросът ще го измъчва през безсънните нощи в близките седмици и месеци.

Може би в близките години.

Поглежда паркинга… и му се явява призрак. Сив призрак.

Обръща се към Джером и Холи, които са застанали един до друг, и дори не се налага да пита.

— Да — отговаря Джером. — Холи е дошла с него.

— Документите на колата отскоро са с изтекъл срок на валидност — прошушва Холи. — Моля ви се, не ми се сърдете, става ли? Трябваше да дойда. Исках да помогна, но знаех, че ако предварително ви се обадя, ще ме отрежете.

— Не ти се сърдя — отвръща Ходжис. Всъщност не може да определи душевното си състояние. Има чувството, че е прекрачил в омагьосана земя, където времето върви назад.

— А сега какво правим? — пита Джером. — Ченгетата ли ще викаме?

Но Ходжис не е готов да се даде без бой. Младият мъж на снимката може би е луд за връзване, което не личи от миловидната му физиономия, но той има опит с психопати и знае, че когато ги спипаш, повечето издишат като гъби-праханки. Те са опасни само за невъоръжените и нищо неподозиращите хора — например безработните, наредени на опашка в онова априлско утро на 2009.

— Предлагам ви да посетим господин Хартсфийлд в жилището му — казва Ходжис и посочва сивия мерцедес. — Нека пътуваме с това.

— Ама… ако ни види да паркираме, няма ли да го познае?

Джером Робинсън никога преди не е виждал хищната усмивка на Ходжис.

— Точно на това се надявам. — Той протяга ръка. — Може ли ключа, Холи?

Разранените ѝ устни се свиват:

— Добре, обаче и аз идвам.

— Изключено — заявява Ходжис. — прекалено е опасно.

— Щом е прекалено опасно за мен, значи е прекалено опасно и за вас. — Тя не го гледа, очите ѝ избягват лицето му, но гласът ѝ е твърд: — Може да ме оставите, но тогава ще се обадя на полицията веднага щом тръгнете, и ще им дам адреса на Брейди Хартсфийлд.

— Нямаш адреса му — възразява Ходжис и сам разбира, че това не е аргумент.

Холи не отговаря от учтивост. Даже не ѝ се налага да влиза в „Дискаунт Електроникс“ и да разпитва тъмнорусата жена. Щом знае името, вероятно ще изрови адреса от дяволския си айпад.

Да му се не види!

— Добре, идваш. Обаче аз ще шофирам и когато пристигнем, вие с Джером не мърдате от колата. Всичко ясно ли е?

— Да, господин Ходжис.

Този път Холи го гледа в очите цели три секунди. Може би е крачка напред. Но кой знае, щом става дума за Холи?

10.

Заради драстичните бюджетни съкращения миналата година екипите на повечето полицейски патрулни коли са само с по един човек. Това изменение не засяга Лоутаун. В Лоутаун ченгетата патрулират по двойки, като идеалната двойка включва поне един цветнокож, защото в този квартал малцинствата са мнозинство. В ранния следобед на трети юни полицаи Лавърти и Росарио патрулират по Лоубрайър Авеню, на около километър след естакадата, където веднъж Бил Ходжис отърва един малчуган от гаднярите, които искаха да го оберат. Лавърти е бял. Росарио е латиноамериканка. Тъй като се возят на градски патрулен автомобил 54, в управлението са им лепнали прякорите Туди и Мълдун — имената на главните герои от позабравения сериал „Кола 54, къде си?“ Понякога на проверка преди застъпване на смяна Амарилис Росарио забавлява колегите си, като възкликва: „Ох, ох, Туди, хрумна ми една идея!“ Произнесени с доминикански акцент, думите звучат изключително сладко и винаги разсмиват рицарите в синьо.

По време на служба обаче тя е желязна. И двамата са. Иначе в Лоутаун ти е спукана работата.

— Тези момчета ми напомнят за „Сините ангели“82, които някога гледах в едно авиошоу — подхвърля тя.

— Така ли?

— Щом ни видят, и задружно духват в друга посока, сякаш участват във формация. Виж, още един.

Щом наближават пресечката на „Лоубрайър“ със „Страйк“, едно момче по анцуг с емблемата на „Кливландските кавалери“ (горнището му е твърде голямо и напълно ненужно в горещия ден) внезапно офейква от входа, където се е мотаело, и с подтичване се отдалечава по „Страйк“. Изглежда около тринайсетгодишно.

— Може би току-що се е сетило, че днес е на училище — казва Лавърти.

— Да, бе, чакай! — смее се Росарио.

Наближават ъгъла на Лоубрайър и Мартин Лутър Кинг Авеню. МЛК е другата оживена артерия на гетото и този път пет-шест момчета решават, че си имат работа другаде.

— Права си, същинска формация в полет — отбелязва Лавърти. Засмива се, въпреки че всъщност не е смешно.

— Слушай, къде ти се иска да хапнем?

— Дай да видим дали онзи фургон е на Рандолф Стрийт — казва Росарио. — Яде ми се тако.

— Значи ще се отбием при „Сеньор Тако“ — съгласява се Лавърти, — но хайде без бобена гарнитура, а? Остават ни четири часа в тази… Гледай, Роузи. Тук нещо не е както трябва.

На тротоара излиза мъж, който носи дълга кутия за цветя. Странното е, че излиза не от цветарски магазин, а от заложна къща „Почтеност на всяка цена“. Освен това мъжът е бял, а се намират в най-черната част на Лоутаун. Той тръгва към мръсен бял ван „Иконолайн“, покачен на жълтия бордюр: такова паркиране се наказва с глоба двайсет долара. Но Лавърти и Росарио са гладни; настроили са се за тако с вкусния и горещ пикантен сос, който винаги стои отпред до салфетките, и биха могли да си затворят очите. Вероятно така щеше да стане.

Обаче.

Фиш за неправилно паркиране стана причина да заловят Дейвид Берковиц. Тед Бънди беше заловен заради счупен заден фар. Днес кутията за цветя, която не е затворена добре, ще причини разместване в хода на историята. Докато мъжът рови в джоба си за ключовете от стария ван (даже император Мин от Монго няма да остави колата си незаключена в Лоутаун), кутията се накланя. Долната част се продънва и нещо се показва навън.

Мъжът успява да го набута обратно в кутията, преди да се е изсипало на асфалта, но Джейсън Лавърти е бил на две мисии в Ирак и знае какво е РПГ. Включва синята лампа и рязко спира на сантиметри от мъжа, който стреснато се обръща.

— Вади оръжието! — извиква Лавърти на партньорката си. — Излизаме!

Отварят вратите и изскачат с пистолети, готови за стрелба.

— Пусни кутията! — изкрещява Лавърти. — Пусни кутията и ръцете на колата! Наведи се! Бързо!

В първия момент мъжът — около четирийсетгодишен, със смугла кожа и отпуснати рамене — притиска здраво кутията до гърдите си, все едно гушка бебе. Но когато Роузи Росарио насочва глока си към него, той я пуска. Кутията се отваря и навърти вижда руски ръчен противотанков гранатомет „Хашим“.

— Стана тя една! — възкликва Росарио и добавя: — Туди, Туди, хрумна ми…

— Сержанти, долу оръжието!

Лавърти държи на мушка типа с гранатомета, но Росарио се обръща и вижда белокос мъж със синя жилетка. Носи слушалка и също е въоръжен с глок. Росарио не успява да го попита нищо, защото улицата се изпълва с мъже в сини жилетки, които тичат към „Почтеност на всяка цена“. Един от тях носи портативен таран „Стингър“, който ченгетата гальовно наричат „Трошача на врати“. Росарио вижда съкращението АТО отзад на жилетките и незабавно добива усещането, че е настъпила фъшкия.

— Сержанти, долу оръжието! Агент Джеймс Косински, АТО83.

— Какво ще кажете първо да го закопчаем? — предлага Лавърти. — Не че намеквам нещо.

Агентите на АТО обсаждат заложната къща, както клиентите обсаждат „Уолмарт“ в Черния петък, за да напазаруват изгодно за Коледа. Отсреща на улицата се насъбират зяпачи, които са прекалено стъписани от мащабите на акцията, за да обсипят служителите на реда с хули. Или с камъни.

— Като сте започнали, давайте — въздъхва Косински. — Бездруго духът е пуснат от бутилката.

— Нямахме представа, че провеждате операция — обяснява Лавърти. Междувременно типът с ръчния гранатомет е отлепил ръце от колата и ги е сложил отзад на гърба си. Съвсем ясно е, че това не е първото му родео. — Той отключваше вана си и аз видях онова нещо да стърчи от кутията. Как трябваше да постъпя?

— Както постъпихте, разбира се. — От заложната къща се чува звън от счупено стъкло, викове и трясъците на тарана. — Така и така сте тук, приберете господин Кавели в патрулката и влезте вътре да видите за какво става въпрос.

Лавърти и Росарио отвеждат пленника си в патрулната и тогава Косински забелязва номера.

— Я! Кой е Туди и кой — Мълдун?

11.

Докато отрядът на АТО начело с агент Косински започва оглед и претърсване на обширната складова зона зад скромната фасада на „Почтеност на всяка цена“, един сив мерцедес седан спира пред тротоара на Елм Стрийт № 49. Ходжис е зад волана. Днес Холи настоява да се вози отпред, защото колата била повече нейна, отколкото тяхна (което не е лишено от смисъл).

— Някой си е у дома — казва тя. — Вижте разнебитената хонда сивик на алеята.

Ходжис забелязва, че от съседната къща към тях се тътри възрастен мъж.

— Сега ще успокоя този бдителен гражданин. Дръжте си езика зад зъбите.

Той сваля стъклото.

— Да ви помогна ли с нещо, господине?

— Мислех си, че аз ще ви помогна — отвръща старецът, който с блеснали очи зяпа Ходжис и спътниците му. И мерцедеса, в което няма нищо чудно. Автомобилът е страхотен. — Ако търсите Брейди, не ви е провървяло. Колата, дето е паркирана ей-там, е на госпожа Хартсфийлд. От седмици не е карана. Даже не знам още ли е в движение. Може би госпожа Хартсфийлд е заминала с него, щото днеска не съм я виждал. Обикновено я мяркам, когато излиза да си прибере пощата. — Той посочва кутията до вратата на номер 49. — Пада си по каталози. Такива ми ти работи. — Протяга възлеста длан. — Ханк Бийсън.

Ходжис се ръкува и набързо показва картата си, като внимава да затисне с палец датата.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Бийсън. Аз съм детектив Бил Ходжис. Можете ли да ми кажете каква кола кара господин Хартсфийлд? Година на производство и модел?

— Кафяво субару. Не знам модела, нито коя година е произведен. Всички азиатски таратайки ми изглеждат еднакви.

— Аха. Сега ще ви помоля да се приберете, господине. Възможно е по-късно да се отбием при вас за няколко въпроса.

— Брейди да не е загазил?

— Рутинна проверка — отвръща Ходжис. — Ако обичате, приберете се.

Вместо това Бийсън се привежда, за да разгледа Джером.

— Ти не си ли младичък за полицай бе, момко?

— Аз съм стажант — казва младежът. — По-добре послушайте детектив Ходжис, господине.

— Добре де, добре. — Само че не си тръгва, а още веднъж оглежда тримата. — Откога градската полиция е минала на мерцедеси?

Ходжис не знае какво да каже, но Холи разполага с отговор:

— Колата е конфискувана по реда на ЗИРК. ЗИРК означава Закон за изкореняване на рекета и корупцията. Конфискуваме имуществото на престъпни организации и го използваме, както намерим за добре. Все пак ние сме полицията.

— А, такава ли била работата. Вярно. Има логика. — Мъжът изглежда хем удовлетворен от обяснението, хем озадачен. Прибира се в дома си, за да се появи отново — този път ги дебне от прозореца.

— Корупцията и рекетът са прерогатив на федералните — меко я укорява Ходжис.

Холи пообръща глава към техния наблюдател и на изпохапаните ѝ устни разцъфва лека усмивка.

— Мислите ли, че той го знае?

След като Ходжис и Джером не отговарят, тя задава още един наболял въпрос:

— Какво ще правим?

— Ако Хартсфийлд си е вкъщи, ще извърша граждански арест. Ако заваря вместо него майка му, ще я разпитам. Вие двамата оставате в колата.

— Не ми се вижда разумно — обажда се Джером, но изражението му в огледалото за обратно виждане го издава: той знае, че възражението му ще бъде отхвърлено.

— Друг изход няма — отсича Ходжис.

Излиза от автомобила. Преди да затвори вратата, Холи се накланя към него:

— Вътре няма никого. — Той не продумва, но тя кимва, сякаш ѝ е отговорил. — Не го ли усещате?

В действителност той го усеща.

12.

Ходжис минава по алеята, без да пропусне спуснатите пердета на големия централен прозорец. Надниква в хондата и не вижда нищо необичайно. Пробва предната врата. Тя се отваря. Въздухът в колата е горещ и спарен, с лек мирис на алкохол. Затваря я, изкачва се на площадката и натиска звънеца. Чува как мелодийката му отеква в къщата. Няма никого. Отново натиска звънеца, после почуква. Няма никого. Почуква силно с юмрук, като отлично съзнава, че Бийсън го зяпа от другата страна на улицата. Няма никого.

Ходжис бавно отива до гаража и надзърта през едно от прозорчетата на вратата. Разни инструменти, минихладилник и горе-долу това е.

Изважда мобилния си и набира Джером. Този участък от Елм Стрийт е много тих и той долавя — едва-едва — рингтона от песента на Ей Си/Ди Си. Вижда как Джером вдига телефона.

— Холи бързичко да включи айпада си и да провери в данъчните регистри кой е вписан като собственик на къщата на Елм Стрийт 49. Ще се справи ли?

Чува как Джером пита Холи.

— Каза, че ще види какво може да направи.

— Добре. Аз ще заобиколя отзад. Остани на линия. Ще ти рапортувам на всеки трийсет секунди. Ако се забавя повече от минута, набираш деветстотин и единайсет.

— Сигурен ли си, Бил?

— Да. Предупреди Холи, че името на собственика не е чак толкова важно. Не искам пак да започне да нервничи.

— Холи е трепач — отговаря Джером. — Вече проверява. Само не изключвай мобилния.

— Естествено.

Ходжис заобикаля гаража. Задният двор е малък, но поддържан. По средата има кръгова леха с цветя. Той се пита кой ги е засадил: маминка или синчето. Изкачва трите дървени стъпала до задната площадка. Вратите са две: едната е мрежеста, с алуминиева рамка, а другата е обикновена. Първата е отключена за разлика от втората.

— Джером? Докладвам. Всичко е спокойно.

Поглежда през прозореца и вижда разтребена кухня. На сушилника до мивката има няколко чинии и чаши. Сгънат пешкир виси на дръжката на фурната. На масата са сложени две подложки за хранене. Няма подложка за татко Мецан, което съответства на психологическия портрет, нахвърлен в жълтия бележник. Ходжис почуква нормално, после блъска по вратата. Няма никого.

— Джером? Докладвам. Всичко е спокойно.

Оставя мобилния си на площадката и изважда кожения калъф, доволен, че навреме се е сетил за него. Вътре са шперцовете на баща му — три сребристи лостчета, завършващи с кукички в различна големина. Спира се на средното. Изборът му е правилен: шперцът лесно влиза в дупката. Ходжис върти първо на едната, после на другата страна, мъчейки се да уцели механизма. Тъкмо се кани да спре и да докладва на Джером, когато кукичката се захваща. Той бързо и решително завърта шперца, точно както баща му го е учил, чува се изщракване и патронът се превърта от страната на кухнята. Междувременно неговото име се разнася от телефона. Ходжис вдига апаратчето от земята.

— Джером? Всичко е спокойно.

— Притесних се — казва младежът. — Какво правиш?

— Прониквам с взлом.

13.

Ходжис влиза в кухнята на семейство Хартсфийлд. Веднага усеща миризмата. Слаба, но натрапчива. С мобилния в едната ръка и с револвера на баща си в другата проследява миризмата до дневната — стаята е празна, въпреки че дистанционното за телевизора и каталозите върху масичката го навеждат на мисълта, че госпожа Хартсфийлд обича да си почива на дивана, — и след това до горния етаж. Миризмата се усилва с всяка крачка. Все още не е воня, но натам отива.

Горе има коридорче с една врата вдясно и две вляво. Първо проверява стаята вдясно. Това е стая за гости, където отдавна не е имало гости. Стерилна е като операционна.

Рапортува на Джером, преди да отвори първата врата вляво. Оттук се разнася миризмата. Той дълбоко си поема въздух и влиза, залягайки — веднага се уверява, че зад вратата няма никого. Отваря дрешника и разбутва дрехите. Никого.

— Джером? Докладвам.

— Там има ли някой?

Ами… горе-долу. Ясно е какво се очертава под кувертюрата на двойното легло.

— Чакай малко.

Поглежда под леглото и не вижда друго освен пантофи, розови гуменки, едно късо бяло чорапче и няколко валма прах и косми. Отмята кувертюрата и се изправя пред майката на Брейди Хартсфийлд. Кожата ѝ е восъчнобледа с лек зеленикав оттенък. Устата ѝ зее. Очите ѝ, сиво-кафяви и оцъклени, са изпъкнали в орбитите. Ходжис вдига ръката ѝ, лекичко я сгъва, пуска я. Трупното вкочанясване вече е преминало.

— Слушай, Джером. Намерих госпожа Хартсфийлд. Мъртва е.

— О, Боже мой! — Гласът на Джером, непривичен за юноша, секва на последната дума. — Какво ще…

— Чакай малко.

— Вече ми го каза.

Ходжис оставя телефона си на нощното шкафче и дръпва кувертюрата до долу. Госпожа Хартсфийлд е по синя копринена пижама. Горнището е изцапано с повръщано и малко кръв, но липсват дупки от куршуми или прорезни рани. Лицето ѝ е подуто, обаче по шията ѝ няма белези от удушаване или синини. Подуването се дължи единствено на трупно разлагане. Дръпва горнището на пижамата, за да разгледа корема ѝ. Подобно на лицето ѝ, той е леко подут, но Ходжис се обзалага, че това са газове. Навежда се, поглежда в устата ѝ и констатира каквото е очаквал: съсирване върху езика и между венците и бузите. Предполага, че се е напила, повърнала е последното си ядене и си е отишла от този свят като рокзвезда. Кръвта може да е от гърлото ѝ. Или от обострена стомашна язва.

Вдига телефона и казва:

— Възможно е да я е отровил, но по-вероятно тя сама да го е направила.

— Алкохол?

— Не е изключено. Без аутопсия няма как да научим.

— Какво да правим?

— Стойте си на задниците.

— Няма ли да позвъним в полицията?

— Още е рано.

— Холи иска да говори с теб.

Мълчание, след това звънкият глас на Холи се чува съвсем ясно. Струва му се спокойна. По-спокойна от Джером.

— Името е Дебора Хартсфийлд. „Дебора“, не „Дебра“.

— Браво. Дай телефона на Джером.

— Дано знаеш какво вършиш — чува Ходжис секунда по-късно.

„Не зная — мисли си той, докато проверява банята. — Полудял съм и единственият начин да си върна разума, е като се откажа от тази битка. Ти знаеш.“

Сеща се как Джейни му подари филцовата шапка — шикозна, каквато приляга на частен детектив, — и разбира, че не може да се откаже. Няма да се откаже.

Банята е почистена… почти изцяло. В умивалника има малко косми. Ходжис ги вижда, но не им обръща внимание. Размишлява върху съществената разлика между смъртта при нещастен случай и убийството. Лошо, ако е второто — много често убийството на близки родственици означава, че лудият е навлязъл във финалната фаза, когато започва да избива всичко живо наред. Ако е било нещастен случай или самоубийство, значи още има време. Възможно е Брейди да се укрива някъде и да планира следващия си ход.

„В общи линии и аз правя същото“ — помисля си Ходжис.

Последна е спалнята на Брейди. Леглото е разхвърляно. Писалището е затрупано с книги, предимно научна фантастика. На стената е окачен плакат от „Терминатор“ — Шварценегер с черни очила и огромно футуристично оръжие.

„Ще се върна“ — прочутата реплика от филма.

— Джером? Докладвам.

— Дядката отсреща продължава да ни шпионира. Холи е на мнение, че трябва да влезем.

— Още не.

— Кога?

— Като се уверя, че навсякъде е чисто.

Брейди си има самостоятелна баня. Подредена е като войнишко шкафче преди проверка. Ходжис ѝ хвърля един поглед, след което слиза на долния етаж. До дневната има малка ниша с бюро и стол. На бюрото е оставен лаптоп. Върху облегалката на стола е окачена дамска чанта. На стената виси голяма снимка на жената горе с Брейди Хартсфийлд като юноша. Прегръщат се на някакъв плаж, лицата им се допират. Ослепителните им усмивки са съвсем еднакви. Сякаш са гаджета, а не майка и син.

Ходжис гледа като омагьосан Мистър Мерцедес в дните на неговата невинност. Нищо в изражението му не загатва за патологични черти в характера, но това е правилото. Майка и син слабо си приличат — най-вече по формата на носа и цвета на косата. Магнетична жена, кажи-речи красавица, но е уверен, че бащата на Брейди не е бил хубавец. Момчето на снимката изглежда… обикновено. Дете, което ще подминеш на улицата, без да го погледнеш.

„Вероятно така иска — мисли си Ходжис. — Невидимия.“

Връща се в кухнята и този път забелязва една врата до печката. Отваря я и вижда стръмно стълбище, потънало в мрак. Давайки си сметка, че е чудесна мишена, ако някой се крие долу, Ходжис се дръпва настрана и се опитва да напипа ключа за осветлението. Намира го и прекрачва прага с изваден револвер. Съзира работна маса. Зад нея, немного високо, по цялата дължина на стената, е монтиран рафт. Върху рафта са наредени компютри. Ходжис прави асоциация с Центъра за управление на полетите в „Кейп Канаверал“.

— Джером? Докладвам.

Без да дочака отговор, той слиза с револвера в едната ръка и телефона в другата, което е пълна подигравка с полицейските процедури. Ами ако Брейди го причаква под стълбището, готов да го простреля в глезените? Или ако е минирал мазето? От него всичко може да се очаква — Ходжис плати жестока цена за този урок.

Не настъпва мина, в мазето няма никого. Вратата на килера зее отворена, но рафтовете му са празни. В ъгъла са нахвърлени кутии от обувки. Те също изглеждат празни.

„Хипотезите са две — мисли си Ходжис. — Брейди или е убил майка си, или се е прибрал вкъщи и я е намерил мъртва. И в двата случая после е избягал. Ако действително е притежавал експлозиви, те са били в килера (най-вероятно в кутиите от обувки) и той ги е взел със себе си.“

Ходжис се качва в кухнята. Време е да повика новите си партньори. Не иска да ги забърква още повече в тази каша, но долу има компютри. Той нищо не разбира от компютри.

— Заобиколете отзад. Вратата на кухнята е отворена.

14.

Холи пристига и подушва въздуха.

— Уф. Дебора Хартсфийлд ли е?

— Да. Гледай да не мислиш за това. Слезте в мазето, симпатяги. Искам да видите нещо.

Джером прокарва ръка по работната маса.

— Тоя е голям чистофайник.

— Ще се обадите ли в полицията, господин Ходжис? — Холи пак хапе устни. — Сигурно вече сте се обадили и не мога да ви спра, обаче майка страшно ще се разсърди. Пък и не е честно — ние сами открихме кой е той.

— Не съм решил какво да правя — отвръща Ходжис, макар че тя е права: изобщо не е честно. — Държа да узная какво има на тези компютри. Това ще ми помогне да направя избор.

— Той не е като Оливия — замисля се Холи. — Със сигурност има истинска парола.

Джером наслуки избира един от компютрите (номер шест: на него няма кой знае какво) и натиска копчето, скрито отзад на монитора. Това е „Мак“, но мелодийката липсва. Брейди мрази веселата мелодийка и я е изключил на всичките си компютри.

Компютър 6 проблясва в сиво и започва да се зарежда. След около пет секунди сивото се превръща в синьо. Би трябвало да се появи прозорец за паролата, дори Ходжис го знае, но вместо това на екрана се появява едно голямо 20. Следват 19, 18 и 17.

Ходжис и Джером се пулят объркано.

— Не, не! — изпищява Холи. — Изключете го!

Двамата не помръдват, така че тя се втурва към компютъра, намира копчето зад монитора и го натиска, докато екранът не угасва. Тогава тя шумно въздъхва и се усмихва:

— Ух! За малко!

— От какво се уплаши? — пита Ходжис. — Че ще се задейства взривно устройство ли?

— Може би екранът щеше да се заключи — отвръща Холи, — но бас държа, че беше защитна програма. Ако обратното броене стигне до нула, такава програма изтрива всичката информация. Всичката. Само във включения компютър или във всички, ако са свързани. А те сигурно са.

— Как се спира броенето? — пита Джером. — От клавиатурата ли?

— От клавиатурата или с глас.

— Глас ли? — недоумява Ходжис.

— Чрез гласова команда — обяснява Джером. — Брейди казва „Милк Дъдс“84 или „бельо“ и броенето спира.

Холи се засмива срамежливо и лекичко удря Джером по рамото.

— Глупчо.

15.

Седят на масата в кухнята; вратата към задния двор е отворена, за да се проветрява. Ходжис мисли. Оборил е чело над масата, лакътят му опира в подложката за хранене. Джером и Холи мълчат, за да не му пречат. Най-сетне той вдига глава.

— Ще предам случая на колегите. Не искам да се отказвам и вероятно нямаше да го правя, ако беше между мен и Хартсфийлд. Но съм длъжен да помисля и за вас…

— Не ме мисли — прекъсва го Джером. — Ако решиш, с теб съм.

„Разбира се, че си с мен — мисли си Ходжис. — Въобразяваш си, че знаеш какво залагаш на карта, но се лъжеш. Когато си на седемнайсет, бъдещето е мъглява теория.“

А Холи… по-рано щеше да каже, че тя е човек-киноекран — всяка нейна мисъл се прожектираше в едър план на лицето ѝ, но в момента то е непроницаемо.

— Благодаря ти, Джером, само че… — Само че е трудно. Трудно е да се откаже, защото за втори път изпуска Мистър Мерцедес.

Обаче.

— Въпросът не опира само до нас, разбираш ли? Възможно е да са му останали още експлозиви и ако реши да ги използва в тълпа… — той поглежда Холи — … както използва мерцедеса на братовчедка ти в тълпа, аз ще бъда виновен. Не мога да поема такъв риск.

Холи заговаря — произнася отчетливо всяка дума, сякаш е решила, че никога повече няма да мънка срамежливо:

— Никой друг не може да го хване освен вас.

— Благодаря, но не си права — внимателно отвръща той. — Полицията разполага с ресурси. Автомобилът му официално ще бъде обявен за издирване. Аз не мога да направя това.

Звучи убедително, обаче Ходжис не вярва, че е полезен ход. Брейди е поел безумен риск с касапницата пред Общинския център, но иначе е доста предпазлив. Навярно автомобилът е паркиран някъде — в центъра, около летището или пред някой мол. И не е тузарски „Мерцедес Бенц“, а смотано „Субару“, което няма да бъде открито нито днес, нито утре. Възможно е да мине цяла седмица. А когато намерят субаруто, Брейди вече няма да е наблизо.

— Никой освен вас — настоява тя. — И то с наша помощ.

— Холи…

— Как може да се отказвате? — извиква тя. Свива ръка в юмрук и се удря право в челото, от което остава червен белег. — Как можете? Джейни ви харесваше! Даже сте били малко нещо гаджета! Сега тя е мъртва! Като жената на горния етаж! И двете са мъртви!

Тя се кани отново да се удари, но Джером хваща ръката ѝ.

— Недей — моли я той. — Не се самонаранявай. Чувствам се ужасно.

Холи се разплаква. Джером тромаво я прегръща. Той е черен, а тя е бяла; той е на седемнайсет, а тя — на четирийсет и няколко, но Ходжис има усещането, че наблюдава как баща утешава дъщеря си, която се е върнала от училище разстроена, защото никой не я е поканил на Пролетния бал.

Ходжис поглежда малкото, но спретнато дворче. Той също се чувства ужасно, и то не само заради Джейни — де да беше само тя! Мъчно му е за хората, прегазени пред Общинския център. Мъчно му е за сестрата на Джейни, на която отказаха да повярват, която беше окаляна в пресата и която беше подтикната към самоубийство от мъжа, живял в този дом. Мъчно му е дори за това, че не обърна внимание на госпожа Мелбърн. Ясно му е, че сега цялата отговорност ще падне върху Пийт Хънтли, и се чувства още по-зле. Защо ли? Защото Ходжис го бива повече в тази работа, нищо че е пенсиониран. Дори и в най-добрата си форма, Пийт никога няма да го надмине. Добро момче, трудолюбиво, обаче…

Да.

Да, ама не.

Такива разсъждения нищо не променят. Длъжен е да се обърне към колегите си, макар че за него това е равносилно на смърт. Всичко друго настрана, остава един обективен факт: Кърмит Уилям Ходжис е в задънена улица. Брейди Хартсфийлд е изчезнал. В компютрите може би е скрито нещо, което сочи къде е Брейди, какво планира или и двете, но Ходжис няма достъп до тях. Вече няма оправдание да крие името и описанието на човека, отговорен за касапницата пред Общинския център. Може би Холи е права, че Брейди Хартсфийлд ще се изплъзне на полицията и ще извърши ново ужасно престъпление, но kermitfrog19 е с вързани ръце. Остава му само едно: да предпази Джером и Холи. Съмнява се дали е по силите му. В края на краищата досадникът отсреща на улицата добре ги огледа.

Излиза на площадката и отваря нокията си, по която днес е говорил повече, отколкото през целия период на пенсионирането си.

„Пълна минавка“ — помисля си и набира Пийт Хънтли.

16.

Пийт вдига на второто позвъняване.

— Колега! — възторжено се провиква той. Дочуват се други гласове и Ходжис първо си помисля, че Пийт е в някой бар, където вече порядъчно е пийнал и е на път съвсем да се отреже.

— Пийт, с теб трябва да си поговорим за…

— Добре де, ще ти дам да ме насолиш едно хубаво, но не сега. Кой ти позвъни? Изи ли?

— Хънтли! — крещи някой. — Шефът пристига в пет! С пресата! Къде е смотаният ОВО?

ОВО, офицер по връзки с обществеността. Пийт не се намира в бар и не е пиян. Просто е безумно щастлив.

— Никой не ми е звънял, Пийт. Какво става?

— Не знаеш ли? — засмива се той. — Просто разбихме най-големия канал за оръжие в историята на града. Може би и в историята на САЩ. Стотици картечници M2 и HK91, гранатомети, свръхмодерни лазери, касетки с чисто нови „Лахти L-35“, руски автомати AN-9 в заводска смазка… тук има достатъчно оръжие за войските на двайсетина източноевропейски страни. А боеприпасите! Боже! Камари сандъци, високи колкото двуетажен блок! Ако в шибаната заложна къща беше избухнал пожар, целият Лоутаун щеше да се вдигне във въздуха!

Сирени. Ходжис чува сирени. И крясъци. Някой е недоволен, че още не са поставени заграждения.

— Коя заложна къща?

— „Почтеност на всяка цена“, южната част на МЛК. Сещаш ли се?

— Аха…

— А сещаш ли се кой е собственик? — Но Пийт е твърде развълнуван, за да дочака отговора му. — Алонсо Морети! Схващаш ли?

Ходжис не схваща.

— Бил, Морети е внук на Фабрицио Абаша! Фаби Дългоносия! Сега просветна ли ти?

Отначало не, защото, когато Пийт и Изабел го разпитваха, той мислено прерови старите случаи и посочи Абаша като един от хората, които биха искали да го пратят на оня свят… измежду неколкостотин други.

— Пийт, черните контролират „Почтеност на всяка цена“. Както и цялата търговия в района.

— Друг път. Да, по документи Бъртон Лорънс се води собственик, но заложната къща е параван, Лорънс е сламен човек и ще си изпее всичко. А знаеш ли кое е най-върховното? В играта сме, защото двойка патрулиращи случайно разкрили канала седмица преди планираната акция на АТО. Целият отдел е тук. Всеки момент ще се появи шефът, а след него ще започне парад на телевизионни камери, по-дълъг от парада в „Мейсис“ по случай Деня на благодарността. Много им здраве на федералните! Няма да оберат всички лаври! Изключено! — Този път смехът на Пийт е маниакален.

Целият отдел се е изнесъл там. Кой тогава ще се заеме с Мистър Мерцедес? Никой.

— Бил, трябва да прекъсвам. Не съм на себе си… фантастично е!

— Добре, но първо ми кажи това какво общо има с мен.

— Ти сам го каза. Взривът на колата ти е бил за отмъщение. Морети се е опитал да върне кръвния дълг на дядо си. В допълнение към автоматите, картечниците, гранатометите, пистолетите и другите оръжия открихме поне петдесет касетки с „Деташийт“. Знаеш ли какво е това?

— Марка експлозив. Тънки, еластични пластини; като гумени на пипане. — Вече му просветва.

— Да. Взривява се с помощта на детонатор от оловен азид, а вече знаем, че точно такъв е бил използван за колата ти. Засега не разполагаме с химичен анализ на самия експлозив, но когато го изготвят, ще се окаже „Деташийт“. Изобщо не се съмнявай. Ти си едно щастливо копеле, Бил.

— Точно така — съгласява се Ходжис. — Истински щастливец.

Представя си картинката пред „Почтеност на всяка цена“: пълно е с ченгета и агенти на АТО (сигурно спорят за подведомственост) и непрекъснато пристигат още. Лоубрайър Авеню е отцепено, МЛК — също. Събират се тълпи от зяпачи, които си нямат по-интересна работа. Трепетно се очакват шефът на полицейското управление и други важни клечки. Кметът няма да пропусне случая да произнесе реч. Да не забравяме всички репортери, телевизионни екипи и микробуси за преки предавания. Пийт се тресе от вълнение — сега ли е моментът да му разкаже дълга и заплетена история за касапницата пред Общинския център, сайта за чатове „Под синия чадър на Деби“, мъртво мамче, което вероятно се е напило до смърт, и избягал компютърен техник?

„Не — решава Ходжис, — не е.“

Пожелава на Пийт успех и затваря.

17.

Когато се връща обратно, Холи вече не е в кухнята, но гласът ѝ се чува. Холи Мрънкалото, изглежда, се е превърнала в Холи Пътуващия проповедник. Тя определено говори с онази ритмичност, с която обикновено се възхвалява Божието всемогъщество.

— Аз съм с господин Ходжис и с неговия приятел Джером — нарежда тя. — Те са ми приятели, мамо. Тримата обядвахме заедно. Сега разглеждаме забележителности, а по-късно ще седнем някъде на вечеря. Приказваме си за Джейни. Мога да правя каквото си искам.

Въпреки сложното положение и нестихващата болка по Джейни Ходжис се радва, че Холи отстоява себе си пред леля Шарлот. Не е сигурен дали се случва за пръв път, но, за Бога, нищо чудно да е така.

— Кой на кого се обади? — пита той Джером, кимайки по посока на гласа.

— Холи се обади, само че по мое предложение. Беше изключила мобилния си, за да се скрие от майка си. Не искаше да ѝ позвъни, докато не я предупредих, че майка ѝ може да се обади в полицията.

— И какво, като съм я взела? — продължава Холи. — Колата беше на Оливия, значи не съм я откраднала. Ще се върна довечера, мамо. Дотогава ме остави на мира!

Връща се в кухнята зачервена, непокорна, подмладена и просто разхубавена.

— Супер си, Холи! — Джером вдига ръка, но тя не я шляпва. Святкащите ѝ очи не се откъсват от Ходжис.

— Ако се обадите на колегите си и аз загазя, няма страшно. Но освен ако вече не сте се обадили, не бива да го правите. Те не могат да го намерят. Ние можем. Знам, че ще го намерим.

Ходжис осъзнава, че ако на земята има човек, за когото залавянето на Мистър Мерцедес е по-важно, отколкото за него, това е Холи Гибни. Може би за пръв път в живота си тя върши нещо значимо. И то не сама, а с хора, които я обичат и уважават.

— Ще продължа с издирването. Главно защото днес колегите ми са заети с друга работа. По ирония те смятат, че случилото се е пряко свързано с мен.

— За какво говориш? — пита Джером.

Ходжис поглежда часовника си, който показва два и двайсет. Достатъчно се заседяха тук.

— Да се върнем у нас. Ще ви разкажа по пътя, след което можем още веднъж да обсъдим всичко. Ако не стигнем до някакво решение, ще позвъня отново на партньора си. Не бива да допуснем още едно шоу на ужасите.

А натам е тръгнало — личи си, че спътниците му също го осъзнават.

— Отидох в онова кабинетче до дневната, за да се обадя на майка — казва Холи. — Госпожа Хартсфийлд има лаптоп. Ако ще отиваме у вас, искам да го взема.

— За какво ти е?

— Може би ще успея да науча как да проникна в компютрите му. Възможно е да е записала комбинацията за достъп от клавиатурата или гласовата команда.

— Холи, това не ми изглежда вероятно. Психически болните като Брейди си служат с какви ли не хитрости, за да се прикриват.

— Ясно ми е — отговаря Холи. — На мен ли не ми е ясно? Защото аз съм психически болна и се опитвам да го скрия.

— Ей, Холи, не така! — Джером се опитва да вземе ръката ѝ. Тя се дръпва и изважда цигарите от джоба си.

— Знам, че съм болна. Майка ми също го знае и затова не ме изпуска от очи. Постоянно ми се вре. Защото иска да ме предпази. С госпожа Хартсфийлд е било същото. В крайна сметка той ѝ е бил син.

— Ако се вярва на онази Линклатър от „Дискаунт Електроникс“ — казва Ходжис, — госпожа Хартсфийлд редовно е посягала към чашката.

— Можела е постоянно да пие и да съобразява нормално — възразява Холи. — Имате ли по-добра идея?

Ходжис се предава:

— Добре, взимай лаптопа. Какво пък толкова.

— Не сега — отсича Холи. — След пет минути. Ще ми се да изпуша една цигара. Ще изляза на площадката.

Тя излиза. Сяда. Запалва.

— Откога стана такъв инат, Холи? — провиква се през мрежестата врата Ходжис.

Тя отговаря, без да се обръща:

— Откакто видях останките от братовчедка ми да горят на асфалта.

18.

Същия следобед, в три без четвърт, Брейди излиза от стаята си в „Мотел 6“, за да глътне свеж въздух, и забелязва ресторант „Кукуригу“ от другата страна на шосето. Пресича и поръчва последното си ядене: „Кудкудякаща вкуснотия“ със сос и зелева салата. Ресторантът практически е празен и той занася таблата си до прозореца, за да се порадва на слънцето. Скоро ще се лиши от това елементарно удоволствие, така че по-добре да му се наслади, докато още има възможност.

Храни се бавно, спомняйки си колко пъти е носил вкъщи обяд от „Кукуригу“ и как майка му винаги си избираше „Кудкудякаща вкуснотия“ с голяма порция зелева салата. По инерция е поръчал любимото ѝ ястие. Споменът извиква сълзи, които Брейди попива с хартиена салфетка. Клетата маминка!

Слънчевата светлина е прекрасна, но благата ѝ са ефимерни. Той обмисля по-солидните предимства на тъмнината. Повече няма да слуша лесбо-феминисткото дрънкане на Фреди Линклатър. Повече няма да слуша обясненията на Тоунс Фробишър как не можел да ходи по адреси заради ОТГОВОРНОСТТА СИ КЪМ МАГАЗИНА, докато причината е, че няма да познае кога харддискът се е скапал, даже ако го ухапе за пишката. Повече няма да усеща как през август бъбреците му измръзват от включените на пълна мощ хладилници, докато кръстосва с фургончето „Хапни сладко“. Повече няма да удря по таблото на субаруто, когато радиото изгуби сигнала. Повече няма да мисли за дантелените гащички на майка си и за нейните дълги-предълги бедра. Повече няма да се вбесява, че го пренебрегват и не го уважават. Повече няма да го боли главата. Повече няма да го измъчват безсънни нощи, защото след днешния ден всичко ще е един непрекъснат сън.

Без сънища.

След като се нахранва (изяжда всичко до последната хапка), Брейди раздига масата си — даже попива петно от соса с една салфетка и изхвърля боклука от подноса в контейнера. Момичето зад щанда го пита дали му е харесало. Той отговаря положително, чудейки се каква част от пилето, соса, хляба и зелето ще се преработят, преди експлозията да разпори корема му и да разпръсне съдържанието му навън.

„Ще има да ме помнят — мисли си, докато стои край шосето и чака пролука в трафика, за да пресече. — Ще поставя рекорд по брой жертви. Ще вляза в историята.“ Сега се радва, че не е убил дъртофелника. Ходжис трябва да стане свидетел на предстоящия му триумф. Нека запомни. Нека живее в кошмар.

В мотела Брейди поглежда инвалидната количка и натъпканата с експлозиви торбичка за урина върху натъпканата с експлозиви възглавничка с надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“. Иска му се да пристигне в ЦКИ по-отрано (не твърде рано — достатъчно изпъква с това, че е от мъжки пол и че не е на тринайсет), но все още разполага с малко време. Бягайки от къщи, грабна лаптопа — просто така, без конкретна причина, и стори добре. Отваря го, включва се към безжичната мрежа на мотела и влиза в „Синия чадър на Деби“. Оставя последно съобщение — в известен смисъл застраховка.

След като свършва и тази работа, отива на паркинга при летището и взима субаруто си.

19.

Ходжис и двамата му младши детективи пристигат на Харпър Роуд няколко минути преди три и половина. Холи хвърля един поглед на обстановката, после замъква лаптопа на госпожа Хартсфийлд в кухнята и го включва в електрическия контакт. Джером и Ходжис стоят и чакат с надеждата, че няма да има парола… но на екрана се появява съответното прозорче.

— Опитай с нейното име — предлага Джером.

Холи опитва. Лаптопът поклаща екрана си: не.

— Добре, опитай с „Деби“ — казва Джером.

Холи отмята от очите си кичур сивкавокестенява коса и раздразнението ѝ проличава.

— Намери си някакво друго занимание, Джером. Не ми надничай през рамото. Не ми е приятно. — Тя се обръща към Ходжис: — Може ли да пуша вътре? Дано да може. Помага ми да мисля. Цигарите ми помагат да мисля.

Ходжис ѝ донася чинийка.

— Лампата за пушене е запалена85. С Джером ще бъдем в кабинета ми. Извикай, ако откриеш нещо.

„Малко вероятно — помисля си. — Много малко.“

Холи не дава знак, че го е чула. Запалва си цигара. Проповедническият ѝ глас е останал в миналото и тя пак си мърмори:

— Дано да е сложила подсказка. Надявам се на подсказка. Холи се надява на мъничка подсказка.

„Олеле“ — помисля си Ходжис.

В кабинета той запитва Джером има ли представа за каква подсказка говори тя.

— След три неуспешни опита да влезеш някои компютри ти дават подсказка. Подсещат те, в случай че си забравил паролата си. Но само ако е програмирано.

От кухнята се разнася яростен, незаглушен вик:

— Мамка му първи път! Мамка му втори път! Мамка му трети път!

Ходжис и Джером се споглеждат.

— Май не е програмирано — отбелязва момчето.

20.

Ходжис включва компютъра си и моли Джером да състави списък на всички обществени мероприятия в града за следващите седем дни.

— Ще се справя — обещава Джером, — но може би първо ще погледнеш нещо друго.

— Какво?

— Съобщение. В „Деби“.

— Отвори го. — Той е свил юмруци, но когато прочита последното съобщенийце от merckill, бавно ги отпуска. То е лаконично и макар че не е от голяма помощ, дава лъч надежда.

— Май току-що ти биха дузпата, Бил.

Ходжис е на същото мнение, обаче не му пука. Съсредоточил се е върху послеписа. Възможно е Брейди да го праща за зелен хайвер, но ако не е така, значи не им остава много време.

От кухнята се разнася облак цигарен дим и още един силен крясък:

— Мамка му!

— Бил? Хрумна ми нещо доста страшно.

— Какво?

— Концертът довечера. Момчешката група „Раунд Хиър“. В „Минго“. Сестра ми и майка ми също ще ходят.

Ходжис се замисля. „Минго“ разполага с четири хиляди места, като довечера осемдесет процента от публиката ще е женска — майки с малолетните им дъщери. Няма да липсват мъже, но те най-вече ще придружават дъщерите си и техните приятелки. Брейди Хартсфийлд е симпатичен мъж на около трийсет и ако отиде на концерта сам, ще изпъква като бяла врана. В Америка през двайсет и първи век всеки мъж, който се появи сам на проява, предназначена основно за момичета, привлича внимание и буди подозрения.

Също и това: Забавлявай се през почивните дни, защото аз ще се забавлявам отлично.

— Дали да не се обадя на мама и да я предупредя да не извежда момичетата? — Върху лицето на Джером се чете ужас от подобна перспектива. — Барб никога няма да ми проговори отново. Както и Хилда, и другите ѝ приятелки.

Поредният крясък от кухнята:

— Бракма проклета! Предай се!

Преди Ходжис да успее да отговори, Джером добавя:

— От друга страна, той явно е замислил нещо за почивните дни, а днес е четвъртък. Или целта му е да ни заблуди?

Ходжис по-скоро смята, че саркастичното съобщение не е шега.

— Ако обичаш, намери ми онази снимка на Хартсфийлд от „Киберпатрул“. Която се появява, щом щракнеш с мишката върху „НАШИТЕ ЕКСПЕРТИ“.

Докато Джером изпълнява задачата, Ходжис набира Марло Еверет, която завежда архива в полицейското управление.

— Здрасти, Марло, пак те безпокоя. Аз… да, големи работи ставали в Лоутаун, Пийт ми каза. Половината управление се е струпало там, нали? Аха, аха… няма да те бавя. Знаеш ли дали Пари Уиндъм още отговаря за сигурността на ЦКИ? Няма грешка. Кибритлията. Ще почакам.

Докато чака, обяснява на Джером, че Лари Уиндъм се пенсионирал рано, защото от ЦКИ му предложили работа с двойно по-голяма заплата в сравнение с детективската. Премълчава, че това не е единствената причина Уиндъм да си грабне шапката след двайсет отслужени години. Тогава Марло пак е на линия. Да, Лари все още е в ЦКИ. Тя дори може да му даде номера на службата по охраната. Преди Ходжис да се сбогува, Марло го пита има ли проблем.

— Там ще има голям концерт довечера. Племенницата ми също ще ходи. Луда е по онези сополанковци.

— Не се притеснявай, Марл. Търся го във връзка с една стара история.

— Предай на Лари, че днес можем да му намерим работа. Тук е мъртвило. Нито един детектив не се мярка.

— Ще му кажа.

Ходжис набира служба „Охрана“ към ЦКИ, представя се като детектив Бил Ходжис и моли да го свържат с Уиндъм. Докато чака, не откъсва поглед от снимката на Брейди Хартсфийлд. Джером я е увеличил на цял екран. Ходжис е привлечен от очите. На малката, в един ред със снимките на своите колеги, Брейди Хартсфийлд гледа добронамерено. На увеличението това обаче се променя. Устата се усмихва, очите — не. Те са равнодушни и помръкнали. Почти мъртви.

„Я стига!“ — казва си Ходжис (скарва се на себе си). Класически случай — да виждаш нещо, което го няма, защото психиката ти е повлияна от последваща информация. Точно както свидетел на банков обир заявява: „Стори ми се съмнителен още преди да извади пистолета.“

Звучи добре, звучи професионално, но нюхът на Ходжис му подсказва друго. За него очите от екрана са очите на жаба, криеща се под камък. Или под изхвърлен син чадър.

В този момент Уиндъм се обажда. Той има силен глас, така че при разговор е разумно да държиш телефона на известно разстояние от ухото си, и е все същият приказливец. Държи да научи подробности за разбития канал на оръжие. Ходжис осведомява Лари, че заложната къща е била истински барутен погреб, но не може да му каже нищо повече. Напомня му, че е в оставка.

Обаче.

— С цялата тази пушилка детективите са претоварени и Пийт Хънтли един вид ме упълномощи да ти се обадя. Дано не възразяваш.

— Ти пък! Ще ми е приятно да пийнем по едно, Били. Да си поговорим за времето, когато бяхме в системата. Да възкресим старите спомени.

— Отлична идея. — Всъщност идеята е кошмарна.

— С какво мога да помогна?

— Според Пийт довечера имаш концерт. Популярна момчешка група. От тези, които малките момичета обожават.

— Охо, ако ти кажа каква истерия е. Вече се редят на опашка. И се подгряват. Извикват името на някой от пикльовците и се разпищяват. Пискането започва още на паркинга. Напомня ми за бийтманията едно време, само че тези момчета, както чувам, не са „Бийтълс“. Да не е сигнал за бомба? Само да не е това. Тия девойчета жив ще ме одерат, а майките им ще ме разфасоват.

— Подадоха ми информация, че довечера може да ви навести един тип, който обича да блудства с малки момиченца. Той е много, много лошо момче, Лари.

— Име и описание. — Бърз и делови, даже безцеремонен. Мъжът, който напусна отдела, защото, без много да умува, пускаше в ход юмруците си. Емоционална неуравновесеност, водеща до затруднения при овладяването на гнева — такова беше заключението на полицейския психолог. Колегите на Лари отдавна го бяха изпреварили със своето заключение: Кибритлията.

— Името му е Брейди Хартсфийлд. Ще ти изпратя снимката му по имейла. — Ходжис поглежда Джером, който кимва и показва кръгче с палеца и показалеца си. — Около трийсетгодишен. Ако го видиш, първо ми звъниш и едва после го арестуваш. Бъди предпазлив. Ако говедото се опита да се съпротивлява, дай му да разбере.

— С удоволствие, Били. Ще се разпоредя за съответните действия. Възможно ли е нашият човек да бъде… хм, знам ли… под прикритие? С подрастващо или съвсем невръстно момиче?

— Малко вероятно, но не е напълно изключено. Ако го забележиш в тълпата, Лар, трябва да го изненадаш. Този тип е въоръжен.

— Каква е вероятността да се появи на концерта? — В гласа му се долавя надежда, което е типично за Лари Уиндъм.

— Не е много голяма. — Ходжис твърдо си вярва, и то не само заради прощалното съобщение в „Синия чадър“. Брейди непременно си дава сметка, че няма как да остане незабелязан сред тълпа момичета. — Във всеки случай разбираш защо отделът не може да изпрати кадри, нали? Всичко живо е заето с патакламата в Лоутаун.

— Ще се оправя — отсича Уиндъм. — За довечера разполагам с трийсет и петима охранители, повечето са бивши ченгета. Разбираме си от занаята.

— Знам — казва Ходжис. — Не забравяй да се обадиш първо на мен. Ние, детективите в оставка, не получаваме много задачи и трябва да доказваме, че още не сме за изхвърляне.

Другият се засмива:

— Идеално те разбирам. Пращай снимката. — Диктува електронен адрес, който Ходжис записва и предава на Джером. — Ако се покаже, ще го пипнем. После е твой… чичо Бил.

— Да ти го начукам, чичо Лари. — Ходжис затваря и се обръща към момчето.

— Тъкмо му изпратих снимката — казва Джером.

— Добре. — Тогава Ходжис изрича големи думи, за които ще съжалява до края на живота си. — Ако Харгсфийлд е толкова умен, колкото предполагам, довечера няма да припари до „Минго“. Мисля, че майка ти и сестра ти могат да отидат на концерта. Ако той се опита да проникне в залата, момчетата на Лари ще го спипат, преди да се добере до вратата.

— Супер — усмихва се Джером.

— Виж какво още можеш да намериш. Наблегни на събота и неделя, но не пропускай следващата седмица. Не пропускай и утрешния ден, защото…

— Защото почивните дни започват от петък вечерта. Схванах.

Джером се хваща на работа. Ходжис отива в кухнята, за да провери как се справя Холи. От видяното кръвта му се смразява. До чуждия лаптоп е сложен червен портфейл. На масата са разпръснати документите на Дебора Хартсфийлд — лична карта, кредитни карти и квитанции. Холи пуши вече трета цигара, държи една „Мастеркард“ и през пелена от сивкав дим се взира в нея. Отправя към Ходжис поглед, който е хем уплашен, хем войнствен.

— Само се опитвам да разгадая глупавата парола! Чантата ѝ беше метната на облегалката на стола, а портфейлът беше най-отгоре, затова го сложих в джоба си. Понякога хората записват паролата си на листче и го прибират в портфейла си. Особено жените. Не са ми нужни парите ѝ, господин Ходжис. Имам собствени средства. Получавам издръжка.

„Издръжка“ — мисли си той. О, Холи!

В очите ѝ проблясват сълзи, тя отново хапе устни.

— За нищо на света не бих откраднала.

— Добре — казва той. Иска му се да я потупа по ръката, но решава, че сега не е моментът. — Разбирам.

Боже Господи, що за идиотщина? В сравнение с всички глупости, които извърши, откакто дяволското писмо тупна през процепа за пощата, кражбата на портфейл от мъртва жена е истинска дреболия. Когато истината лъсне (това задължително ще стане), ще каже, че той го е взел.

Впрочем Холи още не е свършила:

— Имам си кредитна карта, както и пари. Дори си открих банкова сметка. Купувам си видеоигри и мобилни приложения за моя айпад. Купувам си дрехи. И обици, защото много обичам. Имам петдесет и шест чифта. Купувам си също цигари, въпреки че много поскъпнаха. Навярно ще ви бъде интересно да узнаете, че в Ню Йорк една кутия цигари сега струва единайсет долара. Опитвам се да не бъда в тежест, понеже не мога да работя, и тя казва, че грижите за мен не ѝ тежат, но аз знам, че съм…

— Холи, престани. Остави тези изповеди за психотерапевта си, ако имаш такъв.

— Естествено, че имам. — Тя мрачно се усмихва на прозорчето за паролата, което упорито си стои върху екрана на лаптопа. — Аз съм чалната, ако не сте забелязали.

Ходжис пропуска последното край ушите си.

— Търсех листче с парола — продължава жената, — но нямаше. Затова опитах с номера на социалната ѝ осигуровка, даже го въведох на обратно. После направих същото с кредитните карти. Накрая въведох и кодовете им за безопасност.

— Някакви други хрумвания?

— Няколко. Оставете ме на спокойствие. — Когато той си тръгва, Холи добавя: — Извинявам се за пушенето, но наистина ми помага да мисля.

21.

Докато Холи се труди в кухнята, а Джером — в кабинета, Ходжис се настанява на любимото си кресло в дневната и забива поглед в тъмния екран на телевизора. Лошо място си е избрал, може би най-лошото. Логиката говори, че всичко, което се случи дотук, е по вина на Брейди Хартсфийлд, но на креслото, където прекара толкова скучни следобеди, запълнени с блудкави телевизионни предавания, чувствайки се безполезен и ненужен, откъснат от професионалния си живот, който приемаше за даденост, логиката губи сила. Прогонва я страшна мисъл: той, Уилям Кърмит Ходжис, е извършил престъпление, като не е разкрил своевременно Мистър Мерцедес, и така се явява съучастник в злодеянията му. Те са звездите на реалити шоуто „Бил и Брейди трепят женки“. Защото сред жертвите има толкова много жени: Джейни, Оливия Трилони, Джанис Крей и дъщеричката ѝ Патриша… плюс Дебора Хартсфийлд, която може да не се е отровила, а да е била отровена. „Даже не слагам в сметката Холи, която ще се чалне още повече, ако не разгадае паролата… или ако все пак я разгадае, но на маминия лаптоп не се намери нищо, което да ни насочи към синчето.“ И действително, доколко вероятно е това?

Както си седи в креслото — знаейки, че трябва да стане, но неспособен да помръдне, — Ходжис разсъждава, че списъкът на женските съдби, които е погубил, е още по-дълъг. Бившата му жена неслучайно стана бивша. Годините, в които беше на крачка от алкохолизма, изиграха роля, но за Корин (която обичаше да обръща по някоя и друга чашка, а нищо чудно още да обича) главното беше друго. Отблъсна я студенината, която пропълзя в пукнатините на семейните им отношения и накрая ги вледени. Той сам изолираше жена си, казвайки си, че е за нейно добро, защото работата му често беше адски потискаща. С повод и без повод демонстрираше, че ако се налага да избира между служебните си задължения и нея, Корин Ходжис винаги ще бъде на второ място. Колкото до дъщеря си… Ужас! Али не пропуска да му изпрати честитка по случай рождения ден или за Коледа (вярно, валентинките секнаха преди десетина години) и практически не забравя да му се обажда всяка събота вечер, за да го пита как е, но от няколко години не му е идвала на гости. Това красноречиво говори как е опропастил тези отношения.

Унася се в спомени колко хубаво дете беше Али: с лунички и буйна рижа коса — неговото морковче. Втурваше се към него, когато той се прибираше вкъщи, и смело скачаше в ръцете му, сигурна, че ще пусне каквото държи, за да я хване. Джейни беше споменала, че е била луда по „Бей Сити Ролърс“. Али имаше свои фаворити, свои сладникави момченца. С джобните си пари купуваше плочите им — онези малките, с голяма дупка в средата. Кои бяха изпълнителите? Не се сеща, но една песен беше за всяка твоя стъпка и всяко твое движение. „Бананарама“ или „Томпсън Туинс“ беше? Не знае, но знае нещо друго: никога не я заведе на концерт, макар че Кори май я води веднъж на Синди Лаупър.

Спомените за Али и предпочитанията ѝ към попмузиката извикват нова мисъл, която го кара рязко да се изправи в креслото — очите му широко се отварят, ръцете му се вкопчват в подлакътниците.

Щеше ли да разреши на Али да отиде на концерта тази вечер?

Категорично не. За нищо на света.

Той поглежда часовника си — станало е почти четири. Изправя се с намерението да отиде при Джером и да го предупреди, че майка му не бива да води момичетата в ЦКИ, независимо колко ще се тръшкат. Обади се на Лари Уиндъм и взе предпазни мерки — голям праз! Никога не би поверил живота на Али в ръцете на Кибритлията. Никога.

Преди да е направил и крачка към кабинета, Джером се провиква:

— Вил! Холи! Елате тук! Струва ми се, че открих нещо!

22.

Стоят зад Джером: Ходжис наднича над лявото му рамо, а Холи — над дясното. Върху екрана на компютъра има прессъобщение:

— Какво мислите? — пита Джером.

— Мисля, че е удар право в целта. — Ходжис изпитва огромно облекчение. Значи не е концертът довечера, не е някоя претъпкана дискотека в центъра, не е утрешният бейзболен мач от малката лига „Мармотите“ срещу „Блатните кокошки“, а е трудовата борса в „Ембаси Суитс“. Това трябва да е — отговаря идеално. В безумието на Брейди Хартсфийлд има известна симетрия: за него алфата е равна на омегата. Хартсфийлд е решил да завърши кариерата си на масов убиец така, както я започна: с безработните в града.

Ходжис се обръща, за да потърси мнението на Холи, само че тя се е върнала в кухнята. Пак седи пред лаптопа на Дебора Хартсфийлд, вторачена в прозорчето за паролата. Прегърбила се е. В чинийката една цигара е догоряла до филтъра, оставяйки цилиндърче от пепел. Този път Ходжис се престрашава да я докосне.

— Не се тревожи, Холи. Паролата не е важна, защото вече знаем мястото. След няколко часа, когато вълнението в Лоутаун утихне, ще позвъня на бившия си партньор и ще му разкажа всичко. Хартсфийлд и автомобилът му ще бъдат обявени за общонационално издирване. Ако не го заловят до събота сутринта, ще го хванат на път към трудовата борса.

— Нищо ли не можем да направим тази вечер?

— Мисля по въпроса. — Има едно нещо, но вероятността за успех е толкова малка, че все едно е нулева.

— А ако грешите, че е Денят на трудовата заетост? Ако планира да взриви някое кино довечера?

Джером влиза при тях.

— Днес е четвъртък, Хол, и още е рано за лятното кино, където се събират много хора. В повечето зали ще има малко зрители.

— Значи концертът — настоява тя. — Може би не знае, че ще са само момичета.

— Знае — възразява Ходжис. — Той е склонен към импровизации, но не е глупав. Със сигурност разчита на предварителна подготовка.

— Дайте ми още няколко минути, за да разбия паролата. Моля ви…

Ходжис поглежда часовника си. Четири и десет.

— Добре. До четири и половина устройва ли те?

В очите ѝ проблясва пресметливо пламъче.

— До пет без петнайсет може ли?

Той клати глава.

Холи въздъхва:

— Освен това ми свършиха цигарите.

— Само се тровиш с тях — обажда се Джером.

Тя го поглежда хладнокръвно:

— Да! Това им е хубавото.

23.

Ходжис и Джером отиват с колата до малкия търговски център на пресечката на „Харпър“ и „Хановер“, за да купят на Холи кутия с цигари и да ѝ осигурят спокойствието, което очевидно желае.

Когато се качват в сивия мерцедес, Джером започва да си подхвърля кутията „Уинстън“ от ръка в ръка.

— Тръпки ме побиват от тази кола.

— Мен също — признава Ходжис. — Холи обаче демонстрира железни нерви, нали? А уж е толкова чувствителна.

— Как мислиш, тя ще се оправи ли? Искам да кажа, след като цялата история приключи?

Преди една седмица или даже преди два дена Ходжис щеше да се измъкне с неясен и политически коректен отговор, но напоследък двамата с момчето преживяха много.

— За известно време — да. После… пак ще се скапе.

Джером въздъхва, след като подозренията му са се оправдали.

— По дяволите!

— Аха.

— И какво ще правим?

— Връщаме се, даваме ѝ гвоздеите за ковчега, позволяваме ѝ да изпуши един. После събираме вещите, които е задигнала от дома на Хартсфийлд. Закарвам ви с колата до „Бърч Хил“. Ти връщаш Холи в Шугър Хайтс с ренглъра си, след което се прибираш у вас.

— И пускам мама, Барб и нейните приятелки на шоуто?

Ходжис шумно въздъхва.

— Ако така ще ти стане по-леко, кажи на майка си, че целувките до полуда се отлагат за друг път.

— Кажа ли ѝ това, ще трябва да ѝ призная всичко. — Джером продължава да прехвърля цигарите от ръка в ръка. — Всичко, което свършихме днес.

Джером е умно момче и не се нуждае от потвърждението на Ходжис. Нито от напомняне, че накрая така или иначе ще излезе наяве какво са вършили.

— А ти какво ще правиш, Бил?

— Ще се върна в Норт Сайд. От съображения за сигурност ще паркирам мерцедеса на една-две пресечки от дома на Хартсфийлд. Ще върна портфейла и лаптопа на госпожа Хартсфийлд, после ще поставя под наблюдение къщата. В случай че той реши да се върне.

Върху лицето на Джером се изписва съмнение.

— Мазето изглеждаше опразнено до шушка. Какви са шансовете той да се върне?

— Общо взето, нулеви, но това е положението. Докато не предам разследването на Пийт.

— Ти действително искаше да го пипнеш, нали?

— Да. — Ходжис въздъхва. — Да, исках.

24.

Връщат се и заварват Холи оклюмала, забила нос в центъра на астероидния пояс, който се е образувал при изсипването на портфейла на Дебора Хартсфийлд върху масата. Лаптопът е все така включен и на екрана все така си стои прозорчето за паролата. Часовникът на стената показва пет без двайсет.

Ходжис се страхува, че Холи ще се разбунтува срещу плана му да я върне вкъщи, но тя само се изправя на стола, отваря новата кутия и бавно си издърпва цигара. Не плаче, но изглежда уморена и паднала духом.

— Ти се постара — утешава я Джером.

— Винаги се старая, Джером. И винаги недостатъчно.

Ходжис взима червения портфейл и започва да прибира кредитните карти в различните отделения. Вероятно не в реда, в който ги е държала госпожа Хартсфийлд, но кой ще забележи? Със сигурност не и тя.

В прозрачно фолио, нагънато като хармоника, има снимки и Ходжис разсеяно ги преглежда. На една госпожа Хартсфийлд се държи за ръка с широкоплещест, снажен мъж в син работен комбинезон — по всяка вероятност липсващият господин Хартсфийлд. На друга тя е във фризьорски салон сред групичка засмени жени. На трета малко пухкаво момченце е гушнало пожарна количка — сигурно е Брейди на три-четири годинки. Има и умалено копие на снимката от кабинетчето на госпожа Хартсфийлд: Брейди и майка му с долепени бузи.

Джером почуква по нея.

— Знаете ли на кого ми приличат? На Деми Мур и оня, как му беше името… Аштън Къчър.

— Деми Мур има черна коса — сухо възразява Холи. — Освен в „Редник Джейн“, където е подстригана нула номер, понеже се обучава за ТЮЛЕН. Три пъти съм гледала този филм: веднъж на кино, веднъж на видео и веднъж през Айтюнс. Много хубав. Госпожа Хартсфийлд е руса. — След кратък размисъл се поправя: — Била е.

Ходжис изважда снимката от фолиото, за да я разгледа по-добре. На опаката страна грижливо е написано: „Мама с нейния муцинко, Санд Пойнт Бийч, авг. 2007“. Ходжис почуква снимката един-два пъти в дланта си и посяга да я остави, но вместо това я бутва с опаката страна към Холи.

— Пробвай.

— С кое? — Тя унило го поглежда.

— С „муцинко“.

Холи набира думата, натиска RETURN… и надава съвсем нетипичен за нея радостен писък. Получило се е. Като с магическа пръчица.

На десктопа няма нищо интересно: адресна книга, папка ЛЮБИМИ РЕЦЕПТИ, още една — СЪХРАНЕНИ ПИСМА, папка с онлайн банкови извлечения (изглежда, е плащала повечето си сметки по банков път) и фотоалбум (предимно Брейди на различна възраст). В Айтюнс е изтеглила много телевизионни шоупрограми, но само един-едничък музикален албум: „Алвин и Катериците празнуват Коледа“.

— Господи! — възкликва Джером. — Не знам заслужавала ли е да умре, обаче…

Холи му хвърли поглед, който го кара да замълчи.

— Не е смешно, Джером. Недей да говориш такива неща.

Той вдига ръце в знак на примирие:

— Добре де, добре.

Ходжис набързо преглежда съхранените писма и не открива нищо. Чат-пат госпожа Хартсфийлд е контактувала с приятели от гимназията, които ѝ викат „Деб“.

— Нищичко за Брейди — промърморва той и поглежда часовника. — Да тръгваме.

— Не така бързо — казва Холи и отваря иконката за търсене в компютъра. Написва БРЕЙДИ. Появяват се няколко резултата (основно в готварската папка — „Любими ястия на Брейди“), но нищо важно.

— Пробвай с МУЦИНКО — предлага Джером.

Холи пробва и излиза един резултат — папка, скрита в дебрите на харддиска. Тя я отваря. Тук е записано какъв размер дрехи и обувки носи Брейди, добавен е и списък с всичките му подаръци по случай Коледа и рождените дни за последните десет години — госпожа Хартсфийлд явно не е искала да се повтаря. Тя е записала и номера на социалната му осигуровка. Има сканирани копия на регистрационния талон и застраховката на колата му, както и на свидетелството му за раждане. Не са пропуснати колегите на Брейди в „Дискаунт Електроникс“ и сладоледена фабрика „Лоуб“. До името на Шърли Ортън стои отметка, която би докарала Брейди до пристъп на истеричен смях: „Дали не му е гадже?“

— Какви са тези щуротии? — пита Джером. — Та той е голям мъж, за Бога!

Холи мрачно се усмихва.

— Вече ти казах. Знаела е, че дъската му хлопа.

Най-долу в папка „МУЦИНКО“ има файл, кръстен „МАЗЕ“.

— Това е — прошепва Холи. — Трябва да е това. Отвори го, отвори го, отвори го!

Джером кликва два пъти върху иконката. Целият документ е от десетина думи.

Известно време тримата гледат втренчено екрана, без да продумат. Накрая Ходжис се обажда:

— Нищо не разбирам. Джером?

Момчето клати глава.

Холи, очевидно хипнотизирана от посланието на покойницата, едва чуто прошепва едно „може би“. Колебае се, хапейки устни, и изговаря думите по-силно:

— Може би.

25.

Брейди пристига в Центъра за култура и изкуства на Средния запад малко преди шест. Въпреки че до началото на концерта остава повече от час, необятният паркинг вече е три четвърти запълнен. Пред вратите към фоайето са се извили дълги опашки, които растат с всяка изминала минута. Сума ти момиченца крещят колкото им глас държи. Навярно това е израз на щастие, но Брейди има чувството, че вият на умряло. Невъзможно е да вижда нарастващата тълпа и да не си спомня онази априлска утрин пред Общинския център. „Ако имах хъмви вместо тази японска трошка, можех да се забия в тях с шейсет километра в час, да убия петдесет или повече по този начин и тогава щях да натисна превключвателя и да изпратя останалите в стратосферата“ — разсъждава той.

Само че няма хъмви и за момент даже не знае какво да предприеме: никой не бива да го вижда, докато завършва приготовленията. Тогава, в другия край на паркинга, забелязва полуремарке. Няма влекач и е повдигнато на крикове. Върху каросерията е нарисувано виенско колело с надпис „РАУНД ХИЪР — ЕКИП ПОДДРЪЖКА“. Значи е някой от камионите, които видя пред служебния вход по време на разузнаването си. По-нататък, след края на концерта, полуремаркето ще бъде свързано с влекача и ще се върне за товарене, но сега изглежда изоставено.

Брейди плътно се приближава до него от другата му страна, която е дълга поне петнайсет метра, така че субаруто се оказва напълно скрито от чужди очи. Изважда от жабката очилата с прозрачни стъкла и си ги слага. Излиза навън и обхожда полуремаркето, за да се увери, че е напълно сам. След като очакванията му се оправдават, той се връща при субаруто и измъква инвалидната количка от багажника. Не е лесно. Би предпочел хондата, само че двигателят ѝ отдавна е издишал. Накрая се справя с количката, наглася върху седалката ѝ възглавничката с надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“ и свързва жичката, стърчаща от центъра на А-то, с жичките, които висят от страничните джобове, където има още блокчета пластичен експлозив. Друга жичка, свързана с блокче експлозив в задния джоб, се поклаща от дупка в облегалката, която Брейди проби.

Потейки се обилно, той пристъпва към окончателното свързване на жичките — сплита медните лентички и увива оголените места с парчета предварително нарязано хартиено тиксо, които е налепил по тениската с щампа на „Раунд Хиър“, купена тази сутрин от денонощния магазин край летището. Логото е същото като на полуремаркето — виенско колело. Над логото пише „ЦЕЛУВКИ ДО ПОЛУДА“, а под него — „ОБИЧАМ КАМ, БОЙД, СТИВ И ПИЙТ!“

След десет минути упорит труд (с прекъсвания, за да хвърля по някой поглед иззад полуремаркето, колкото да е сигурен, че няма никой друг в тази част на паркинга) върху седалката на количката се появява плетеница от свързани жички. Няма как да свърже натъпканата с експлозив торбичка „Уринеста“ — поне в момента не му хрумва начин, — но това не е чак толкова важно. Брейди предполага, че ако другите експлозиви гръмнат, ще гръмне и тя.

Какво да се прави, никога няма да узнае дали е бил прав.

Отново се връща при субаруто и изважда рамкирана снимка с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, която Ходжис вече е виждал умалена: Франки е гушнал пожарната Сами и се усмихва с глупаво недоумение. Брейди целува стъклото и прошепва:

— Обичам те, Франки. А ти обичаш ли ме?

Преструва се, че Франки му е отговорил с да.

— Искаш ли да ми помогнеш?

Преструва се, че Франки му е отговорил с да.

Брейди отива при инвалидната количка и сяда върху „ГЪЗОПАРКИНГ“. Сега единствено супержицата се поклаща между разтворените му бедра. Той я свързва с джаджа 2 и дълбоко си поема дъх, преди да натисне превключвателя. Ако електричеството от АА-батериите го „удари“… дори мъничко…

Но това не се случва. Светва жълтата лампичка за готовност — нищо повече. Някъде недалеч, но в един различен свят малки момичета пискат радостно. Скоро много от тях ще се изпарят; безброй други ще бъдат с откъснати крака или ръце и ще пищят истински. Карай да върви — поне ще успеят да чуят любимата си банда преди големия взрив.

А може би няма. Съзнава колко недоизпипан е планът му; и най-калпавият холивудски сценарист би се справил по-добре. Брейди си спомня табелата в коридора, водещ към концертната зала: „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО С ЧАНТИ, ПАКЕТИ И РАНИЦИ“. Той не носи нищо такова, но някой зорък охранител може да забележи стърчащата жица и да прецака цялата работа. Дори никой да не я забележи, от един поглед в джобовете на инвалидната количка става ясно, че това не е количка, а бомба на колела. Брейди е затъкнал в единия джоб знаменце с надпис „Раунд Хиър“ и с това се изчерпва маскировката му.

Той не се тревожи. Не знае дали е самоувереност или фатализъм и не мисли, че има някакво значение. В крайна сметка самоувереността и фатализмът до голяма степен се припокриват, нали? Измъкна се между капките, когато прегази безработните пред Общинския център, а тогава планирането му също беше сведено до минимум: маска, мрежа за коса и белина, която заличава ДНК. Дълбоко в душата си той не очакваше, че ще му се размине, и сега също не се надява. В този мръсен и гаден свят той ще си бъде най-мръсния гадняр.

Брейди пъхва джаджа 2 под размъкнатата си тениска. Получава се лека издутина и под тънкия памучен плат прозира жълтата лампичка, само че издутината и светлинната изчезват, когато поставя снимката на Франки върху коленете си. Подготовката е завършена.

Очилата с прозрачни стъкла се свличат по потния му нос. Брейди ги бутва нагоре. Като поизпъне шия, се вижда в страничното огледало на субаруто. С обръсната глава и с очила изобщо не прилича на себе си. Изглежда болен — блед, потен, с тъмни кръгове под очите.

Брейди прокарва длан по темето си, пипайки гладката кожа, където вече няма да поникне нито косъм. Излиза иззад полуремаркето и с инвалидната си количка бавно поема през огромния паркинг към все по-голямата тълпа.

26.

Ходжис попада в клопката на часа-пик и пристигат в Норт Сайд едва когато минава шест. Джером и Холи все още са с него — те искат да доведат работата докрай независимо от последствията, а тъй като разбират какви са тези последствия, той е решил, че не може да им откаже. Пък и няма голям избор — Холи мълчи като риба и не споделя догадките си. Верни или не.

Ханк Бийсън изскача от къщата си и пресича улицата още докато Ходжис спира мерцедеса на Оливия Трилони пред дома на Хартсфийлд. Ходжис въздъхва и сваля стъклото си.

— Държа да ми кажете какво става — нахвърля му се господин Бийсън. — Има ли връзка с разбития канал за контрабандно оръжие в Лоутаун?

— Господин Бийсън — отговаря Ходжис, — оценявам вашата загриженост, но вие сте длъжен да се върнете в дома си и…

— Момент, стойте — спира го Холи. Тя се привежда към другата седалка, за да види лицето на Бийсън. — Кажете ми как звучи господин Хартсфийлд. Трябва да добия представа как звучи гласът му.

Бийсън изглежда объркан.

— Ами нормално. Защо, как да звучи?

— Нисък ли е? Да речем, баритонов глас?

— Като тия тлъсти оперни певци ли? — Той се засмива. — Не, по дяволите. Абе, такива въпроси ли намерихте да ми задавате?

— Не е ли висок и писклив?

Бийсън се обръща към Ходжис:

— Тая ваша партньорка да не е чалната?

„Само мъничко“ — помисля си Ходжис.

— Отговорете на въпроса, господине.

— Не е нисък, не е висок и писклив. Нормален. Какво става?

— Да има особен говор? — не се предава Холи. — Например… хм… южняшки? Новоанглийски? А може би бруклински?

— Не, казах ви вече. Той си говори нормално.

Тя се дръпва на мястото си, очевидно задоволена от измъкнатия с ченгел отговор.

— Приберете се у дома, господин Бийсън. Моля ви.

Той изсумтява, но си отива. Спира пред стъпалата на площадката си, за да хвърли на мерцедеса гневен поглед. Ходжис често е виждал този поглед, който означава: „Аз ти плащам заплатата, говняр.“ После мъжът се прибира, като затръшва вратата, за да е сигурен, че правилно са изтълкували мнението му за тях. Скоро отново застава на прозореца, скръстил ръце на гърдите си.

— Ами ако позвъни в участъка, за да пита какво правим тук? — обажда се Джером отзад.

Ходжис се усмихва. Ледено, но за сметка на това — искрено.

— Пожелавам му успех точно тази вечер. Идвайте.

Докато ги води по тясната пътека между къщата и гаража, поглежда часовника си. Шест и четвърт. „Как лети времето, когато човек се забавлява“ — помисля си иронично.

Влизат в кухнята. Ходжис отваря вратата към мазето и посяга към ключа за електричеството.

— Не — спира го Холи. — Не го пипай.

Той я поглежда въпросително, ала тя вече се е обърнала към Джером:

— Трябва да си ти. Господин Ходжис е прекалено възрастен, а аз съм жена.

Отначало Джером не разбира. После му просветва.

— Контрол съответства на светло?

Тя кима. Лицето ѝ е напрегнато и изпито.

— Би следвало да се получи, ако гласът ти поне малко прилича на неговия.

Джером застава на прага и стеснително се прокашля.

— Контрол.

Мазето остава тъмно.

— Ти имаш нисък глас — намесва се Ходжис. — Не е бас, но е плътен. Затова по телефона можеш да минеш за по-голям, отколкото си. Сега се опитай да говориш малко по-високо.

Джером повтаря думата и мазето светва. Холи Гибни, чийто живот съвсем не е бил телевизионна комедия, се смее и пляска с ръце.

27.

В шест и двайсет Таня Робинсън пристига в ЦКИ и когато се нарежда на опашката от автомобили, се разкайва, че не е послушала момичетата, които настояваха да тръгнат час по-рано. Паркингът е вече три четвърти запълнен. Служители в оранжеви жилетки регулират движението. Един ѝ махва да мине вляво. Тя завива, карайки бавно, защото е взела тахото на Джини Карвър за днешното сафари и се притеснява да не го удари. На задната седалка момиченцата — Хилда Карвър, Бетси Деуит, Дайна Скот и нейната Барбара — буквално подскачат от вълнение. Заредили са плейъра на тахото с дисковете си на „Раунд Хиър“ (всичките шест) и пискат „О, тази ми е любима“ всеки път, щом започне нова песен. Шумно е, напрегнато е, но за свое учудване Таня много се забавлява.

— Само да не бутнете онзи човек, госпожо Робинсън — предупреждава я Бетси и посочва мъж в инвалидна количка.

Инвалидът е мършав, блед, плешив и направо се губи в огромната си тениска. На коленете си държи голяма снимка, отдолу виси торбичка за урина. Едно неуместно весело флагче на „Раунд Хиър“ стърчи от страничния джоб на количката. „Горкичкият“ — мисли си Таня.

— Може ли да му помогнем? — пита Барбара. — Той се движи ужасно бавно.

— Благословено да е доброто ти сърце — отвръща Таня. — Нека първо да паркирам и ако дотогава още не е стигнал до вратите, непременно ще му помогнем.

Тя паркира чуждата кола на едно свободно място и с облекчение изключва двигателя.

— Леле, само вижте опашките! — възкликва Дайна. — Тук сигурно са дошли един милиард души.

— Не са чак милиард — казва Таня, — но наистина е голяма навалица. Скоро ще отворят вратите. Ние сме на хубави места, така че не се безпокой.

— Мамо, ти нали взе билетите?

Таня демонстративно проверява в чантата си.

— Ето ги, мила.

— Може ли да си купим сувенири?

— По един на всяка и не по-скъпи от десет долара.

— Имам си пари, госпожо Робинсън — обажда се Бетси, когато слизат от тахото. Момичетата мъничко се стряскат при вида на растящата тълпа пред ЦКИ. Четирите се скупчват заедно и сенките им се сливат в тъмна локва на асфалта под силните лъчи на спускащото се към хоризонта слънце.

— Не се съмнявам, Бетс, но тези сувенири са от мен — казва Таня. — Чуйте ме сега, момичета. Искам да ми предадете парите и телефоните си. Толкова хора обикновено привличат джебчиите. Ще ви върна всичко, когато заемем местата си, но никакви обаждания или есемеси след започването на концерта — разбрахме ли се?

— Може ли първо да си направим снимки, госпожо Робинсън? — пита Хилда.

— Да. Всяка по една.

— По две — примолва се Барбара.

— Добре, по две. Обаче побързайте.

Те се снимат по два пъти и се разбират да си ги изпратят по-късно по имейла, така че всяка да има пълен комплект. Таня също прави няколко снимки на момичетата, които застават едно до друго и се прегръщат през раменете. Големи сладурани са.

— Хайде, дами, давайте парите и бръмчалките!

Момичетата ѝ предават общо към трийсетина долара и четири мобилни телефона в ярки бонбонени цветове. Таня прибира всичко в дамската си чанта и заключва тахото на Джини Карвър с дистанционното. Ключалките прищракват — звук, който означава спокойствие и сигурност.

— Слушайте сега вие, шантави госпожици. Ще се държим за ръце, докато не намерим местата си, ясно?

— Да-а-а! — извикват момичетата и се улавят за ръце. Носят оформящи джинси и най-хубавите си маратонки. Всички са с тениски на „Раунд Хиър“, а Хилда е вързала опашката си с бяла копринена панделка, върху която с червени букви пише: „АЗ ОБИЧАМ КАМ“.

— Дошли сме тук да се забавляваме. Ще си изкараме страхотно, нали? Я да ви чуя как казвате да!

— ДА-А-А-А-А!

Доволна, Таня ги повежда към ЦКИ. Има доста да вървят по нагорещения асфалт, но никой не се оплаква. Таня се оглежда за плешивия мъж в инвалидната количка и го забелязва — отправил се е към опашката за хора с увреждания. Тя е далеч по-къса, но въпреки това е тъжно да видиш толкова много сакати. Тогава количките започват да се движат. Пропускат първо хората с увреждания и според Таня така е редно. Нека всички те или поне повечето се доберат до сектора си, преди да започне голямата блъсканица.

Когато се нареждат на най-късата опашка от здрави хора (която пак е страшно дълга), тя вижда как плешивият мъчително се изкачва по рампата и си мисли, че щеше да му е по-лесно, ако имаше моторизирана количка. Пита се чия снимка държи в скута си. На някой любим покойник ли? Сигурно.

„Горкичкият“ — помисля си отново и отправя благодарствена молитва към Бога, че двете ѝ деца са живи и здрави.

— Мамо? — пита Барбара.

— Какво, мила?

— Ще си изкараме страхотно, нали?

Таня Робинсън стиска ръка на дъщеря си.

— Непременно.

Някакво момиче с чисто, сладко гласче запява „Целувки до полуда“:

Други момичета също запяват:

Скоро песента се понася в топлата вечер от стотици гърла. Таня с радост се присъединява към общия хор: научила е думите, защото през изминалите две седмици Барбара непрекъснато я пускаше в стаята си.

Спонтанно се навежда и целува дъщеря си по главата.

„Ще си изкараме страхотно.“

28.

Ходжис и неговите стажанти Уотсъновци стоят в командния център на Брейди и гледат редиците изключени компютри.

— Първо — „хаос“ — казва Джером. — После „тъмно“. Така ли?

Ходжис си мисли, че това с нещичко напомня за Откровението на Йоан.

— Според мен е така — отговаря Холи. — Тя ги беше записала в този ред. — Следващите ѝ дума са към Ходжис: — Видяхте ли, опитвала се е да не го изпуска от очи. Обзалагам се, че е знаела много повече, отколкото той е подозирал. — Холи пак се обръща към Джером: — Още нещо. Много важно. Не губи време, ако включиш лампите с „хаос“.

— Да. Защитната програма. Ами ако от нерви гласът ми стане висок и тънък като на Мики Маус?

Холи се приготвя да отговори, но забелязва пламъчето в очите му.

— Ха, много смешно. — Тя не може да сдържи усмивката си. — Давай, Джером. Бъди Брейди Хартсфийлд.

С „хаос“ се справя от първия път. Мониторите светват и започва обратното броене.

— Тъмно!

Броенето продължава.

— Недей да крещиш — наставлява го Холи. — Уф!

16. 15. 14.

— Тъмно.

— Говориш с твърде плътен глас — казва Ходжис, опитвайки се да не издава колко е нервен.

12. 11.

Джером обърсва устата си.

— Т-тъмно.

— Пелтек — заковава го Холи. С което не му помага особено.

8. 7. 6.

— Тъмно.

5.

Броенето спира, цифрите изчезват. Джером шумно въздъхва от облекчение. Сега на екрана се появяват цветни снимки на мъже от Дивия запад, които стрелят или падат застреляни. Един каубой е уловен в кадър, докато нахлува с коня си през стъклена витрина.

— Какъв е този скрийнсейвър? — чуди се Джером.

Ходжис посочва компютър пет.

— Това е Уилям Холдън, затова предполагам, че сцените са от някой филм.

— „Дивата орда“ — уточнява Холи. — С режисьор Сам Пекинпа. Гледах го само веднъж. После сънувах кошмари.

„Филмови сцени — мисли си Ходжис, гледайки изкривените в гримаси лица и стрелбата. — Но освен това са сцени от съзнанието на Брейди Хартсфийлд.“

— А сега какво? — пита той.

— Холи, ти започни с първия — казва Джером. — Аз започвам от последния. Ще се срещнем по средата.

— Явно здравата си се трудил над този план — коментира Холи. — Господин Ходжис, може ли да пуша тук?

— Защо пък не? — отговаря той и сяда горе на стълбището, за да ги гледа как работят. Междувременно разсеяно потърква мястото точно под лявата ключица. Дразнещата болка се е появила отново. Сигурно е разтегнал мускул, докато е тичал по улицата след взривяването на колата му.

29.

Изстуденият от климатика въздух във фоайето на ЦКИ действа на Брейди като шамар, потните му ръце и врат изтръпват. Коридорът е празен, защото все още не са пуснали обикновените зрители в ЦКИ, но вдясно, по пътеката, отделена с кадифен шнур и табела с надпис ЗА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ, инвалидните колички бавно се придвижват към пропуска и концертната зала.

Това развитие на нещата не е по вкуса на Брейди.

Предполагаше, че всички вкупом ще се изсипят в залата, както се случи на мача на „Кливландските индианци“ — той ходи да ги гледа, когато беше осемнайсетгодишен, — и охранителите ще ги проверяват съвсем формално. Не се досети, че на концерта инвалидите и ненормалниците ще бъдат пускани с предимство, а трябваше.

Виждат се поне десетина мъже и жени в сини униформи с кафяви нашивки ОХРАНА ЦКИ на раменете, които засега си нямат друга работа, освен да проверяват инвалидите, преминаващи бавно покрай тях. С нарастващ ужас Брейди забелязва, че макар да не поглеждат в джобовете на всички колички, те проверяват всяка трета или четвърта, понякога и две поред. След като преминат охраната, разпоредители в тениски с логото на „Раунд Хиър“ насочват инвалидите към сектора за хора с увреждания.

Той е допускал, че може да го спрат на пропуска, но е разчитал, че в такъв случай ще покоси много млади поклонници на „Раунд Хиър“ около себе си. Още едно неправилно предположение. Парчетата разбито стъкло навярно ще убият онези най-близо до вратите, но телата им ще послужат като щит срещу взривната вълна.

„Пълна тъпня — мисли си. — Обаче… Пред Общинския център убих едва осем души. Трябва да подобря постижението си.“

Придвижва се напред със снимката на Франки в скута си. Рамката ѝ опира в превключвателя. Ако някой малоумник от охраната се наведе да надзърне в страничните джобове на количката, Брейди ще опре ръка на снимката, лампичката от жълто ще светне в зелено и електрическият ток ще потече към детонаторите с оловен азид в блокчетата самоделен експлозив.

Пред него вече остават дванайсет-тринайсет колички. От климатика духа студено върху пламналата му кожа. Брейди си мисли за Общинския център: как тежкият автомобил на кучката Трилони се клатеше и се надигаше, докато газеше телата на хората, след като ги беше блъснал и повалил. Сякаш мерцедесът изживяваше оргазъм. Спомня си миризмата на гума под маската, спомня си как крещеше от възхита и възторг. Така си продра гърлото от викане, че не можеше да говори, и се наложи да излъже майка си и Тоунс Фробишър в „ДЕ“, че е болен от ларингит.

Сега от пропуска го делят точно десет колички. Някакъв охранител — вероятно шефът, защото е най-възрастен и единствен носи шапка, — взима раницата на едно момиченце, което е с прическа нула номер като Брейди. Обяснява нещо на детето и му дава номерче, с което да си получи раницата след края на концерта.

„Ще ме пипнат — хладнокръвно разсъждава Брейди. — Ще ме пипнат, значи скоро ще се мре.“

Той е готов. Готов е от известно време.

Осем колички го делят от пропуска. Седем. Шест. Досущ обратното броене на компютрите му.

Тогава навън започва пеенето, отначало приглушено.

„Слънцето изгрява във твоите очи… Луната заслепяваш…“

На припева звукът набира сила като изпълнение на катедрален хор: момичетата пеят, колкото им глас държи:

ЗАВИНАГИ ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ… ДО ГРОБ ВЪВ ВЯРНОСТ ТИ СЕ ВРИЧАМ…

В този момент централните врати се отварят. Някои момичета надават радостни възгласи, но повечето продължават да пеят, и то още по-силно:

ЩЕ ПРОГОНЯ ВСЯКАКВА ЗАБЛУДА… СЪС ЦЕЛУВКИ, СЛАДКИ ДО ПОЛУДА!

Девойчета с тениски на „Раунд Хиър“ и с първия си грим нахлуват във фоайето, а техните родители (предимно майки) се опитват да не изостават от тях. Кадифеният шнур, отделящ основната част от коридора и пътеката за хора с увреждания, е съборен и стъпкан. Една малолетна крава със задник, голям колкото щата Айова, се блъсва в количката пред Брейди и едва не помита момичето в нея, което има хубаво, засмяно лице и тънки като клечки крака.

— Ей, я по-внимателно! — извиква майката на момичето, но тлъстата крава с джинси двоен размер, размахала знаменце с логото на „Раунд Хиър“ в едната ръка и билета си в другата, вече е далеч. Някой се удря в количката на Брейди, снимката на коленете му се разклаща и за един страшен миг той си помисля, че всички ще се преселят в отвъдното сред лумнал огън и градушка от сачмени лагери. Това не се случва, той поотмества снимката нагоре и вижда, че лампичката още свети в жълто.

„Размина се на косъм“ — решава Брейди и доволно се ухилва.

В коридора цари радостна суетня и охранителите, които проверяваха хората с увреждания, се разпръсват, за да поемат, доколкото е възможно, наплива от пощурели момичета и момиченца. При инвалидите остава само една млада жена, която едва-едва поглежда количките и им махва да продължат нататък. Докато наближава пропуска, Брейди зърва шефа — типа с шапката — в дъното на коридора, точно срещу себе си. Висок около метър и деветдесет, той отдалеч се забелязва, защото се извисява над момиченцата и очите му шарят. Държи лист хартия и от време на време го поглежда.

— Покажете ми билетите си и минавайте — нарежда охранителката на засмяното момиченце и майка му. — Вратата вдясно.

Брейди вижда нещо интересно. Високият тип с шапката хваща един двайсетинагодишен младеж, който явно е дошъл сам на концерта, и го издърпва настрана.

— Следващият! — сърдито казва охранителката. — Не задържайте опашката!

Брейди минава напред, готов да натисне превключвателя на джаджа 2 със снимката на Франки, ако жената прояви какъвто и да е интерес към джобовете на количката. Коридорът сега е претъпкан с бутащи се, пеещи момиченца и Брейди ще успее да отнесе със себе си много повече от трийсет. Ако се налага да умре тук, съгласен е.

Охранителната посочва снимката:

— Кой е това, драги?

— Малкото ми момченце — отвръща Брейди с трепереща усмивка. — Миналата година загина в катастрофа. Същата, която ме прикова на… — Той посочва количката. — Обичаше „Раунд Хиър“, но не дочака последния им албум. Сега ще чуе всичките им нови песни.

Служителката бърза да пропусне всички, но намира няколко мига да изрази съчувствие. Погледът ѝ омеква.

— Моите съболезнования.

— Благодаря ви, госпожо — казва Брейди, но си мисли: „Тъпа путка.“

— Направо, господине, после надясно. Секторът ви е в центъра на залата. Ще виждате прекрасно. Ако се затруднявате със спускането по рампата, която е доста стръмна, обърнете се към някой от разпоредителите с жълти ленти на ръкавите.

— Ще се справя сам — усмихва ѝ се той. — Това сладурче е с отлични спирачки.

— Добре тогава. Дано концертът ви хареса.

— Благодаря ви, госпожо. Ще ми хареса. На Франки също.

Брейди поема към главния вход. В същото време Лари Уиндъм — известен сред колегите си от полицията като Кибритлията — освобождава младежа, решил в последния момент да използва билета на сестричката си, която се разболяла от мононуклеоза. Той изобщо не прилича на урода от снимката, която Бил Ходжис му изпрати.

Залата е с амфитеатрално разположение, което е добре дошло за Брейди. Формата ѝ на паница ще увеличи силата на взрива. Той захласнато си представя как сачмените лагери от пакетчетата, залепени с тиксо под седалката, се разлитат напосоки. Ако извади късмет, освен половината зрители ще порази и групата.

От микрофоните по тавана се разнася попмузика, но момичетата, които заемат местата и пъплят между редовете със седалки, я заглушават с възторжените си гласчета. Лъчите на прожекторите кръстосват залата. Летят фризбита. Тук-там тупкат големи надуваеми топки. Брейди е изненадан единствено, че няма следа от виенското колело и лигавите декори. Защо въобще ги пренасяха, ако няма да ги използват?

Разпоредител с жълта лента на ръкава току-що е настанил засмяното момиченце с крака като клечки и тръгва към него, но Брейди го отпъжда с ръка. Мъжът усмихнато го потупва по рамото и отива да помогне другаде. Брейди стига до първия от двата сектора за хора с увреждания. Спира до засмяното момиченце с крака като клечки. То се обръща към него с усмивка:

— Не е ли вълнуващо?

Брейди се усмихва, като си мисли: „Още нищо не знаеш, кучко саката.“

30.

Таня Робинсън гледа сцената и си спомня първия си концерт — на „Темпс“ — и как Боби Уилсън я целуна на „Моето момиче“. Беше толкова романтично.

От тези спомени я изтръгва дъщеря ѝ, която дърпа ръката ѝ.

— Виж, мамо, ето го онзи мъж. При другите хора с колички. — Барбара сочи по-надолу вляво. Там седалките са били демонтирани, за да се освободят два реда за инвалидни колички.

— Виждам го, Барбара, само че не е възпитано така да зяпаш хората.

— Надявам се и той да си изкара страхотно, а ти?

Таня се усмихва на дъщеря си:

— Естествено, мила.

— Може ли да ни върнеш телефоните? Трябват ни за началото на шоуто.

„Сигурно да си направят снимки“ — предполага Таня… защото отдавна не е ходила на рокконцерт. Отваря дамската си чанта и изважда шарените телефони. Чудо на чудесата: момичетата просто си ги взимат. Те са твърде възбудени от ставащото наоколо, за да се обаждат или да пускат есемеси. Таня целува Барб по главата, отпуска се на седалката и потъва в мисли за целувката на Боби Уилсън. Не точно първата, но първата хубава.

Надява се, че когато му дойде времето, на Барб също ще ѝ провърви.

31.

— Алилуя, алилуя, алилуя! — възкликва Холи и се плесва по челото. Приключила е с компютър 1 — на него няма нищо особено — и е преминала на компютър 2.

Джером откъсва поглед от компютър 5, който, по всичко личи, е пълен само с видеоигри от рода на „Голямата автокражба“ и „Дълг на честта“.

— Какво?

— Чат-пат налитам на някой, който е по-смахнат дори от мен — отговаря Холи. — Тогава ми се повишава настроението. Ужасно е, знам, но нищо не мога да направя.

Ходжис изохква и се надига от стълбището, за да види какво има. Екранът е осеян с малки снимчици. Изглеждат безобидни — сякаш по нищо не се отличават от фотосите на разголени мадами, които той и приятелите му разглеждаха в „Адам“ или „Хубави крачета“ в края на петдесетте. Холи увеличава три и ги подрежда в редица. Дебора Хартсфийлд с прозрачен пеньоар. Дебора Хартсфийлд по секси нощничка. Дебора Хартсфийлд в розово — по сутиен и гащички с воланчета.

— Божичко, та това е майка му — възкликва Джером. На лицето му е изписано отвращение, недоумение и учудване. — И както изглежда, е позирала!

Ходжис е на същото мнение.

— Случаят е само за чичко Фройд — коментира Холи. — Защо непрекъснато си разтривате рамото, господин Ходжис?

— Разтеглил съм мускул — казва той. Но вече подозира, че причината е друга.

Джером поглежда десктопа на компютър 3, превключва на снимките на госпожа Хартсфийлд, но изведнъж ги затваря и отново се взира в десктопа.

— Олеле! Виж, Бил!

В долния ляв ъгъл на монитора има иконка — син чадър.

— Отвори я — нарежда Ходжис.

Джером я отваря, но папката е празна. Няма неизпратени съобщения, а както се знае, старата кореспонденция от „Синия чадър“ отлита направо в електронния рай.

Джером сяда пред компютър 3.

— Това трябва да е работният му компютър, Холс. Сто на сто.

Тя сяда до него.

— Мисля, че другите са най-вече камуфлаж — за да се престори, че цъка на звездния кораб „Ентърпрайз“, ако се наложи.

Ходжис посочва папка, кръстена 2009.

— Я да видим в тази.

На екрана се отваря друга папка, кръстена „ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪР“. Джером го отваря и излиза дълъг списък със статии за кървавите събития от април 2009.

— Мръсникът си е правил албум с вестникарски изрезки — казва Ходжис.

— Прегледай всичко на този компютър — заповядва Холи на Джером. — Започни с харддиска.

Момчето започва оттам.

— По дяволите, вижте тази гадост. — Посочва папка „ЕКСПЛОЗИВИ“.

— Отваряй! — Холи го хваща за раменете и го разтърсва. — Отваряй, отваряй, отваряй!

Джером се подчинява и се показва друга папка. „Чекмеджета в чекмеджетата“ — помисля си Ходжис. Компютърът не е нищо друго освен викторианско бюро с подвижен капак и безчет тайни отделения.

— Ей, момчета, вижте само! — Холи им посочва един файл. — Свалил е цялата „Готварска книга на анархиста“ от „Битторент“. Това е незаконно!

— Ти пък! — пренебрежително подхвърля Джером и тя забива юмрук в гърба му.

Болката в рамото на Ходжис се усилва. Той пак се качва горе на стълбището и тежко присяда. Помощниците му, приведени над компютър 3, не забелязват, че се е отдръпнал. Той слага ръце на бедрата си („Моите дебели бедра, моите тлъсти бедра“) и започва бавно и дълбоко да диша. Само това липсваше: да получи инфаркт в къща, където е проникнал с взлом, придружаван от непълнолетен и с жена, в чиято глава е пълен хаос. Къща, където на горния етаж лежи мъртва красавица — момичето на масов убиец.

„Моля ти се, Господи, само да не е инфаркт. Моля ти се.“

Прави още няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Сподавя едно оригване и болката започва да намалява.

Ходжис седи с наведена глава и гледа в процепите между стъпалата. Нещо проблясва на светлината от флуоресцентните лампи. Той се отпуска на колене и пропълзява под стълбището, за да види какво е. В дланта му натежава сачмен лагер от неръждаема стомана, по-голям от тези в Бияча. Ходжис съзира изкривеното си отражение в облата му повърхност и в главата му се избистря една мисъл. Не, не се „избистря“ — по-точно изплува като подутия труп на удавник.

Още по-нататък под стълбището е захвърлен зелен чувал за боклук. Ходжис изпълзява до него, стискайки в юмрук сачмения лагер, и чувства как паяжините, провиснали под стълбището, милват олисяващото му чело. Джером и Холи възбудено спорят, но сега не му е до тях.

Хваща чувала със свободната си ръка и запълзява назад. Капка пот парва окото му и той примигва. Отново сяда на стъпалата.

— Отвори му пощата — казва Холи.

— Голям началник се извъди! — оплаква се Джером.

— Отваряй, отваряй, отваряй!

„Именно началник“ — помисля си Ходжис и отваря чувала за боклук. Вътре има парчета жица и счупена печатна платка. Те лежат върху някаква дреха в цвят каки, може би риза. Ходжис смита парчетата от жица настрана и изважда дрехата. Не е риза, а туристически елек с множество джобове. Хастарът е срязан на няколко места. Той бърка в един прорез и намира още два сачмени лагера. Това не е туристически елек, вече не. Бил е приспособен за друга цел.

Масово убийство.

Незнайно защо Брейди го е опразнил и изхвърлил. Дали защото се е пренасочил към трудовата борса тази събота? Сигурно. Експлозивите са в колата му, освен ако междувременно не е откраднал друга. Той…

— Не! — изпищява Джером и продължава да вика: — Не! Не, не. ЗА БОГА, НЕ!

— Моля ти се, дано не е това — проплаква Холи. — Дано не е това.

Ходжис захвърля елека и бързо слиза при компютрите, за да види какво е докарало до ужас стажант-Уотсъновците. Става дума за писмо от сайта FanTastic, в което се благодари на господин Брейди Хартсфийлд за поръчката му:

„Можете незабавно да разпечатате билета си. В залата е забранено влизането с чанти или раници. Благодарим ви, че поръчахте от FanTastic, където най-яките места за най-яките концерти са на един клик разстояние.“

По-надолу пише: РАУНД ХИЪР: ЗАЛА „МИНГО“ ЦЕНТЪР ЗА КУЛТУРА И ИЗКУСТВА НА СРЕДНИЯ ЗАПАД, 3 ЮНИ 2010, 19.00 ЧАСА.

Ходжис затваря очи. „Значи все пак е шибаният концерт. Допуснахме грешка, което е обяснимо… но не и простимо. Моля ти се, Господи, не му позволявай да проникне вътре. Моля ти се, Господи, направи така, че служителите на Кибритлията да го заловят на входа.“

Това може да се окаже по-голямо зло, тъй като Лари Уиндъм живее с идеята, че си има работа с педофил, а не с луд бомбаджия. Ако той забележи Брейди и се опита да го закопчае с типичната си грубост и припряност…

— Седем без петнайсет е. — Холи показва дигиталния часовник върху екрана на компютър 3. — Възможно е да чака на опашката, но сигурно вече е влязъл.

Ходжис знае, че тя е права. Заради многото деца са започнали да пускат преди шест и половина.

— Джером — казва той.

Младежът не отвръща. Втренчил се е в писмото на екрана, потвърждаващо покупката, и когато полага ръка на рамото му, Ходжис има чувството, че докосва камък.

— Джером.

Той бавно се обръща. Гледа стреснато.

— Какви сме идиоти — прошепва.

— Обади се на майка си. — Гласът на Ходжис е спокоен, което не му струва никакви усилия, защото е в силен шок. Пред очите си непрекъснато вижда сачмения лагер. И срязания елек. — Обади ѝ се още сега. Кажи ѝ да вземе Барбара и другите момичета и да се омитат.

Джером изважда мобилния от калъфчето на колана си и натиска копчето за бързо избиране. Холи се е втренчила в него, стиснала здраво ръце пред гърдите си; изпохапаните ѝ устни са се отпуснали в гримаса.

Джером почаква, изрича едно проклятие и обяснява:

— Трябва да се махнете оттам, мамо. Прибери момичетата и тръгвайте. Не ми звъни да ме разпитваш, просто тръгвайте. Не тичайте. Просто излезте!

Затваря ѝ и им обяснява това, за което бездруго са се досетили:

— Гласова поща. Звъня много, значи не говори по него и не е изключен. Не разбирам.

— А сестра ти? — пита Ходжис. — Вероятно си носи телефона.

Още не е завършил, а Джером вече е натиснал бързото избиране. Чака, както се струва на Ходжис цял век, макар да става дума за десет-петнайсет секунди. Тогава Джером проговаря:

— Барб! Защо не ми вдигаш, по дяволите? Вие с мама и другите момичета трябва да се махнете оттам! — Затваря. — Нищо не разбирам. Сестра ми винаги носи мобилния си, той буквално се е сраснал с нея и няма как да не е усетила вибра…

— Аки и пики! — въздиша Холи, но не ѝ е достатъчно и добавя за разкош едно „Мамка му!“.

Двамата се обръщат към нея.

— Залата голяма ли е? Какъв е капацитетът ѝ?

Ходжис се опитва да си спомни каквото знае за „Минго“.

— Четири хиляди места. Не помня допускат ли се правостоящи, но го пише в инструкциите за аварийна и противопожарна безопасност.

— А на този концерт са дошли главно момичета. Момичета, които буквално са се сраснали с мобилните си телефони. Повечето бърборят по тях в очакване на шоуто. Или пускат есемеси. — В очите ѝ се чете неподправен ужас. — Линиите са претоварени. Длъжен си да опитваш, Джером. Длъжен си да опитваш, докато не се свържете.

Той кимва вдървено, обаче гледа Ходжис.

— Телефонирай на приятеля си. Онзи, който отговаря за охраната.

— Да, само че не оттук. В колата. — Той пак си поглежда часовника. Седем без десет. — Отиваме в ЦКИ.

Холи притиска юмруци към лицето си.

— Да — изрича тя и Ходжис се улавя, че мисли за думите ѝ, произнесени по-рано: „Те не могат да го намерят. Ние можем.“

Въпреки желанието си да се изправи в пряк сблъсък с Хартсфийлд — здраво да го стисне за гушата и да гледа как очите му се изцъклят и дъхът му спира — Ходжис се надява, че тя бърка. Защото ако само те тримата имат шанс да попречат на Брейди, може би вече са закъснели.

32.

Този път Джером е зад волана, а Ходжис — отзад. Дванайсетцилиндровият двигател загрява бавно, но щом набира обороти, мерцедесът на Оливия Трилони полита като ракета… и тъй като става дума за живота на майка му и сестра му, момчето също полита: преминава от платно в платно, без да обръща внимание на възмутените клаксони. Ходжис пресмята, че с тази скорост ще стигнат до ЦКИ след двайсет минути. Разбира се, ако не катастрофират.

— Обадете се в отдел „Охрана“ — моли го Холи от предната седалка. — Обадете се, обадете се, обадете се!

Ходжис изважда нокията от джоба на сакото си и нарежда на Джером да поеме по околовръстното.

— Не ми се слушат поучения — сопва се Джером. — По-бързичко се обади на твоя познат.

Само че докато се опитва да намери номера на Кибритлията, проклетият мобилен изписуква и угасва. Кога го зареди за последно? Не си спомня. Както не си спомня номера на служба „Охрана“. Трябваше да го запише в бележника си вместо направо в нокията.

„Проклета техника“ — помисля си… но кой всъщност е виновен?

— Холи, набери 555-1900 и ми дай телефона си. Моят замина на кино. — Хиляда и деветстотин е централата на полицейското управление. Марло отново ще му каже номера на Уиндъм.

— Добре, какъв е телефонният код тук? Мобилният ми е на…

Тя млъква, когато Джером изпреварва някакъв микробус и поема право срещу един джип в насрещното, като мига с фаровете и крещи:

— Не ми се пречкай!

Джипът се изтегля встрани и мерцедесът профучава на сантиметър от него.

— … кода за Синсинати — довършва Холи. Невъзмутима е като ледена шушулка.

Ходжис ѝ диктува кода, мислейки си, че в случая нейните лекарства биха му подействали добре. Тя набира номера и му подава телефона.

— Полицейското управление, с кого да ви свържа?

— Спешно ме свържете с Марло Еверет от архива.

— Съжалявам, господине, но госпожа Еверет си тръгна преди половин час.

— Бихте ми ли дали номера на мобилния ѝ?

— Господине, нямам право да съобщавам такива све…

Ходжис не желае да губи време за безсмислени спорове, затова прекъсва точно когато Джером излиза на околовръстното със сто километра в час.

— Какъв е проблемът, Бил? Защо още не си…

— Млъкни и си гледай пътя, Джером — намесва се Холи. — Господин Ходжис прави всичко по силите си.

„Истината е, че тя не иска да се свържа с когото и да е — мисли си Ходжис, — защото единствено и само ние можем да попречим на Брейди.“ Връхлита го шантава мисъл: че Холи е надарена с паранормални способности и ги използва, за да не допусне други хора и тяхната битка. И нищо чудно да е така. Като се има предвид с каква скорост кара Джером, ще стигнат до ЦКИ, преди Ходжис да се добере до началството.

Студеният разум му нашепва, че така може би е най-добре. С когото и да се свърже, Лари Уиндъм отговаря за охраната на „Минго“, а Ходжис не му се доверява. Кибритлията винаги е налитал с юмруците, без да разсъждава кой е прав и кой — крив, и едва ли се е променил.

Въпреки всичко е длъжен да опита.

Връща мобилния на Холи.

— Не мога да се оправя с тези модерни джаджи. Набери „Справки“ и…

— Първо набери сестра ми — намесва се Джером и на един дъх диктува номера.

Холи набира Барбара — палецът ѝ се движи толкова бързо, че погледът не може да го догони. Слуша.

— Гласова поща.

Джером изругава и увеличава скоростта. На Ходжис му остава надеждата, че с тях в мерцедеса се вози и ангел-хранител.

— Барбара! — крещи Холи. — Омитайте се незабавно от концерта! На мига! Темпо! — Тя затваря. — А сега какво? „Справки“ ли искахте?

— Да. Поискай номера на отдел „Охрана“ към ЦКИ, набери го и тогава ми дай телефона. Джером, ние сме за изход 4-А.

— Към ЦКИ е 3-Б.

— Да, ако ти трябва централният вход. На нас ни трябва служебният.

— Бил, ако нещо се случи със сестра ми и майка ми…

— Нищо няма да им се случи. Отбий по 4-А. — Междувременно работата на Холи твърде се е проточила. — Холи, какъв е проблемът?

— Няма директна връзка с отдел „Охрана“. — Тя набира нов номер и му подава мобилния. — Трябва да минеш през централата на ЦКИ.

Ходжис с такава сила притиска айфона към ухото си, че го заболява. Дава, че звъни. Звъни. Звъни.

На минаване покрай изходи 2-А и 2-Б Ходжис вижда ЦКИ. Осветен е като джубокс. Огромният паркинг е пълен с коли. Най-сетне обаждането му е прието, но преди да е казал и дума, електронен женски глас започва да му изнася цяла лекция. Говори бавно и внимателно, сякаш се обръща към човек, чийто роден език не е английският и затова има затруднения с разбирането му.

— Здравейте, благодарим ви, че позвънихте в Центъра за култура и изкуства на Средния запад, където правим живота по-хубав и сбъдваме мечти.

Ходжис слуша, притиснал здраво телефона на Холи до ухото си; пот се стича по лицето и врата му. Седем часът и шест минути. Мерзавецът ще изчака началото на шоуто — успокоява се той (всъщност се моли), а рокконцертите винаги закъсняват.

— Запомнете — сладко реди роботът, — че ние зависим от вашата подкрепа, и в момента имате възможност да се сдобиете с годишен абонамент за програмата на Градския симфоничен оркестър, както и с абонамент за премиерите на драматичния театър тази есен. Освен че ще спестите петдесет процента от редовната цена…

— Какво става? — провиква се Джером, докато подминават 3-А и 3-Б. Следващата табела указва: „ИЗХОД 4-А, СПАЙСЪР БУЛЕВАРД, 1 КМ“. Джером е подхвърлил на Холи своя телефон и тя безуспешно се опитва да набере първо Таня, после Барбара.

— Слушам глупавите им реклами — обяснява Ходжис. Отново разтрива мястото под лявата си плешка. Болката е тъпа, както при възпален зъб. — След изхода поемаш наляво. После надясно — на първата или на втората пресечка. Ще се ориентираш по „Макдоналдс“. — Въпреки че сега мерцедесът развива сто и трийсет километра в час, двигателят му сънливо мърка.

— Ако чуем взрив, ще полудея — лаконично съобщава момчето.

— Гледай си пътя — отсича Холи. Между зъбите ѝ стърчи незапалена цигара „Уинстън“. — Ако не катастрофираш, всичко ще бъде наред. — Тя пак звъни на Таня. — Ще го спипаме. Спипаме, спипаме, спипаме.

Джером ѝ хвърля един поглед.

— Холи, ти не си нормална.

— Гледай си пътя — повтаря тя.

— Освен това картата ви дава право на десет процента намаление в обектите на нашите партньори — първокласни ресторанти и изискани магазини — разказва електронният глас в ухото на Ходжис.

После — да не повярва човек — преминава по същество:

— В централния офис няма свободен сътрудник, който да приеме обаждането ви. Ако вътрешният номер, с който искате да се свържете, ви е известен, може да го наберете във всеки момент. В противен случай, моля, изслушайте ни внимателно, защото има промени и размествания в системата. За да се свържете с Алвин Джонс от администрацията на Драматичния театър, изберете едно-нула. За да се свържете с Белинда Дийн от каса, изберете едно-едно. За да се свържете с Вал Кимиън от Градския симфоничен…

„Майко мила — мисли си Ходжис, — това е тъпият каталог на «Сиърс». И то в азбучен ред.“

Мерцедесът се накланя и поднася, докато Джером шеметно се спуска по извитата рампа на изход 4-А. Долу светофарът свети в червено.

— Холи, ти как мислиш?

Тя поглежда към булеварда, без да отлепя телефона от ухото си.

— Ако побързаш, ще успееш. Ако искаш да ни убиеш всичките, мотай се още.

Джером натиска педала на газта. Мерцедесът на Оливия пресича четирите платна, прави остър завой наляво, гумите свистят. Чува се глух звук от сблъсъка с бетонния разделител. Гръмва нестроен хор от клаксони. Ходжис мимоходом мярва как един микробус се качва на тротоара, за да ги избегне.

— За да се свържете с отдели „Декори“ и „Доставка на продоволствия“, изберете…

Ходжис забива юмрук в купето на мерцедеса.

— Къде са се дянали ШИБАНИТЕ ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА?

Златистите арки на „Макдоналдс“ вече са съвсем наблизо, когато роботът информира Ходжис, че може да се свърже с отдел „Охрана“, като избере три-две.

Той избира вътрешния номер. Дава, че звъни четири пъти, след което някой вдига. Чутото кара Ходжис да се запита дали не полудява.

— Здравейте, благодарим ви, че позвънихте в Центъра за култура и изкуства на Средния запад — сърдечно го поздравява роботът. — Където правим живота по-хубав и сбъдваме мечти.

33.

— Защо не започват, госпожо Робинсън? — пита Дайна Скот. — Минава седем и десет.

Таня мисли да им разкаже за концерта на Стиви Уондър, на който отиде в гимназията — беше обявен за осем часа, а започна чак в девет и половина, — но решава, че не е нужно да ги плаши.

Хилда намръщено гледа телефона си.

— Пак не мога да набера Гейл — оплаква се тя. — Глупавите линии са прето…

Преди да довърши, затъмняват залата. Това предизвиква бурни възгласи и овации.

— О, мамо, толкова се вълнувам — прошепва Барбара и Таня с умиление вижда, че дъщеря ѝ се е просълзила. На сцената излиза диджей с тениска на симпатягите от БАМ-100. Прожектор очертава пътя му.

— Здравейте, приятели! — провиква се той. — Как сте?

Пак гръмват аплодисменти — всички в препълнената зала се чувстват много добре. Таня забелязва, че настанените в двата сектора за хора с увреждания също ръкопляскат. Всички без мъжа с обръснатата глава. Той само си седи. „Сигурно се страхува да не изпусне снимката“ — помисля си тя.

— Готови ли сте за Бойд, Стив и Пийт? — подгрява ги водещият.

Нови радостни писъци.

— А готови ли сте за КАМ НОУЛЗ?

Момичетата (повечето биха изгубили дар-слово в присъствието на своя идол) изпадат в делириум. Готови са, няма спор! Боже, как да не са готови! Още малко и ще умрат от вълнение!

— След няколко минути ще видите декори, които ще ви вземат ума, но сега, дами и господа… и особено вие, момичета… посрещнете… РАУНД… ХИИИИИЪР!!!

Публиката става на крака и когато сцената потъва в пълна тъмнина, Таня разбира защо момичетата толкова настояваха да вземат телефоните си. Някога всички държаха горящи клечки кибрит или светеха със запалки „Бик“. Тези хлапета са вдигнали мобилните си телефони и миниатюрните екранчета изпълват залата с бледо лунно сияние.

„Как се сещат за такива неща? — чуди се Таня. — Кой ги е научил? А нас кой ли ни е учил?“

Май никой.

Сцената се осветява в алено. В този момент едно обаждане най-сетне се промъква по задръстените линии и мобилният на Барбара Робинсън започва да вибрира. Тя не му обръща внимание. Точно сега не ѝ е до разговори по телефона (за пръв път в живота ѝ), а дори да вдигне, няма да чува онзи, който я търси — вероятно брат ѝ. Шумът в „Минго“ е оглушителен… и Барб се кефи. Бавно размахва вибриращия телефон над главата си. Всички правят същото, даже майка ѝ.

Солистът на „Раунд Хиър“ с широки крачки излиза на сцената, облечен в невероятно прилепнали джинси — Таня Робинсън се чуди как се е напъхал в тях. Кам Ноулз отмята русата си грива и запява „Ще прогоня самотата ти“.

Повечето зрители продължават да стоят изправени и да държат високо мобилните си телефони. Концертът е започнал.

34.

Мерцедесът завива от Спайсър Булевард по разклонение, осеяно с табели „ДОСТАВКИ ЦКИ“ и „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Половин километър по-нататък се натъкват на ролетна врата. Затворена е. Джером спира до един стълб, на който е монтиран интерком. Този път табелата е: „ЗА ДА ВИ ОТВОРЯТ, ПОЗВЪНЕТЕ“.

— Кажи им, че сме от полицията.

Джером сваля стъклото и натиска копчето. Нищо не се случва. Джером го натиска отново и този път задържа пръста си. На Ходжис му идва кошмарна мисъл: най-сетне някой се отзовава на продължителния звън и това е женският електронен глас, който освен стария си репертоар им предлага и десетина нови опции.

Само че този път се разнася човешки глас, нищо че не е много дружелюбен:

— Служебният вход е затворен.

— Полиция — казва Джером. — Отворете.

— Какво искате?

— Току-що ви казах. Отворете проклетата врата. Положението е напечено.

Вратата започва да се повдига, но вместо да се придвижи напред, Джером пак натиска копчето.

— Отдел „Охрана“ ли сте?

— Аз съм пазачът — отвръща нелюбезният глас през пукането на интеркома. — Ако ви трябва „Охрана“, позвънете им в офиса.

— Там няма никого — обяснява Ходжис на Джером. — Всички работят на терен, всички до един. Влизай.

Джером вкарва вътре мерцедеса, въпреки че вратата не се е вдигнала докрай, и остъргва прясно положената боя.

— Може би са го заловили — казва той. — Разполагат с описанието му, така че може би са го хванали.

— Не са — отговаря Ходжис. — Вътре е.

— Откъде знаеш?

— Ослушай се.

Все още не се чува музика, но през спуснатото стъкло на колата се долавя тътен на басѝ.

— Концертът е започнал. Ако хората на Уиндъм бяха арестували бомбаджия, незабавно щяха да прекъснат шоуто и да евакуират хората.

— Как е успял да проникне в залата? — пита Джером и удря кормилото. — Как?

Ходжис вижда ужаса на момчето. И се чувства виновен. Всичко стана заради него.

— Нямам представа. Получиха снимката му.

Широка бетонна рампа води към товарна площадка. Няколко души от техническия персонал седят върху сандъци с озвучителна техника и пушат — сега им е паднало да си починат. През отворена врата, водеща към задната част на „Минго“, долита музика, която се слива с басовия тътен и с още един шум: радостните възгласи на хиляди момиченца, всяко от които може да се окаже в епицентъра на взрива.

Хитростта, с която Хартсфийлд се е промъкнал вътре, има значение, доколкото може да им помогне да го намерят — а как да сторят това в тъмна зала, пълна с хиляди хора?

Докато Джером паркира пред рампата, Холи се обажда:

— Де Ниро се подстрига като мохикан. Може и Хартсфийлд да го е направил.

— За какво говориш? — пита Ходжис, докато с мъка се надига от задната седалка. Мъж в панталони „Кархартс“ с цвят каки е застанал на вратата.

— В „Шофьор на такси“ Робърт де Ниро играе луд на име Травис Бикъл — обяснява тя, докато тримата бързо тръгват към пазача. — Когато реши да убие сенатора, той си обръсна главата, за да не го познаят. Но не цялата — остави си гребен по средата. Не ми се вярва Брейди Хартсфийлд да е с „мохикан“ — би изглеждал твърде нелепо.

Ходжис си спомня космите в мивката. Косата на покойницата имаше друг цвят (вероятно получен чрез боядисване). Холи може и да е куку, но в случая е права: Хартсфийлд си е обръснал главата. Само че дори това не може да му е помогнало, защото…

Пазачът излиза да ги посрещне.

— За какво е цялата работа?

Ходжис показва картата си, като за пореден път закрива с палец срока на валидност.

— Детектив Бил Ходжис. Как се казвате, господине?

— Джейми Галисън. — Той стрелва с поглед Джером и Холи.

— Аз съм негов партньор — казва Холи.

— Аз съм негов стажант — казва Джером.

Техниците ги гледат. Някои на бърза ръка са угасили цигарите си, които може би не съдържат точно тютюн. Зад вратата, осветено от мощни лампи, се вижда складово помещение, пълно с бутафория и рисувани декори.

— Господин Галисън, имаме сериозен проблем — казва Ходжис. — Трябва да ми доведете Лари Уиндъм тук, и то веднага.

— Недей, Бил. — Въпреки нарастващата си тревога той забелязва, че Холи за пръв път се обръща към него на „ти“. Само че не реагира на молбата ѝ:

— Господине, трябва да го потърсите от мобилния си.

Галисън поклаща глава.

— Охранителите не носят телефони, докато са на работа, защото при всеки голям концерт — имам предвид детски концерт, защото с концертите за възрастни е различно, — линиите се претоварват и връзката става невъзможна. Затова носят…

Холи побутва Ходжис.

— Недей. Ще го уплашиш и той ще я задейства. Знам, че ще я задейства.

— Не е изключено да е права — обажда се Джером и добавя (сещайки се с известно закъснение, че е стажант) едно „сър“.

Галисън с безпокойство ги гледа.

— Кого да уплашите? Какво да задейства?

Ходжис се е съсредоточил изцяло върху пазача.

— С какво поддържат връзка? Радиостанции? Уокитокита?

— Да. С едни такива мънички… — Той подръпва ухото си. — Абе, с едни, дето приличат на слухови апаратчета. Дето агентите на ФБР и Сикрет Сървис ги носят по филмите. Какво става тук? Нали не е бомба? — Не му харесва изражението върху бледото и потно лице на Ходжис. — Господи, сигурно е!

Ходжис го заобикаля и влиза в огромния склад, пълен до тавана с реквизити, декори, музикални стойки и всякаква бутафория; тук се помещават също дърводелска и шивашка работилници. Музиката гърми все по-силно, той диша все по-трудно. Болката пълзи по лявата му ръка, усеща тежест върху гърдите си, но умът му е бистър.

Брейди или се е обръснал до голо, или се е подстригал съвсем късо и се е боядисал. Може с някакво мазило да е изменил цвета на кожата си, да носи цветни контактни лещи или очила. Но въпреки това е отишъл сам на момичешки концерт, което не минава незабелязано. Лари Уиндъм е насочен по дирите му. Освен това стои въпросът с експлозивите. Холи и Джером знаят за тях, обаче Ходжис е по-наясно. Брейди е взел и сачмени лагери — вероятно цели купища. Дори ако не са го хванали по описание, как е минал на пропуска? Само некадърници ли работят в отдел „Охрана“?

Галисън го разтърсва за лявата ръката и той усеща как болката се качва чак в слепоочията му.

— Ще отида лично. Ще намеря някой охранител и ще го накарам да се свърже с Уиндъм по радиостанцията, за да слезе тук и да говори с вас.

— Не — отсича Ходжис. — Няма да го правите.

Холи Гибни е единствената с ясен поглед върху нещата. Мистър Мерцедес е в „Минго“. Има бомба и само благодарение на Божията милост още не я е взривил. Твърде късно е за полицията, твърде късно е за охраната на ЦКИ. И за него е твърде късно.

Обаче.

Ходжис присяда на един празен сандък.

— Джером. Холи. Елате тук.

Те се подчиняват. Джером се е ококорил и едва сдържа паниката си.

— Не е било достатъчно да си обръсне главата. Трябвало е да си придаде безпомощен вид. Досещам се как е станало и ако съм прав, знам къде е.

— Къде? — пита младежът. — Кажи ни. Ще го заловим. Ще го пипнем.

— Не е проста работа. Той непрекъснато ще бъде нащрек и ще проверява личния си периметър. Освен това те познава, Джером. Купувал си сладолед от проклетото фургонче „Хапни сладко“. Ти сам ми каза.

— Бил, хиляди хора са купували сладолед от него.

— Разбира се, но колко негри живеят в Уест Сайд?

Джером замлъква — сега е негов ред да си хапе устните.

— Голяма ли е бомбата? — пита Галисън. — Може би не е зле да включа противопожарната аларма?

— Само ако искате купища от трупове — отвръща Ходжис. Все по-трудно му е да говори. — Веднага щом надуши опасност, той ще взриви бомбата. Това ли искате?

Галисън не отговаря и Ходжис се обръща към двамата Уотсъновци, които тази вечер Бог (или каприз на съдбата) му е отредил за помощници.

— Не можем да рискуваме с теб, Джером, а аз определено съм вън от играта. Той ме е следил много преди да знам, че съществува.

— Ще го издебна в гръб — казва Джером. — Няма да ме види в тъмното.

— Ако правилно се досещам къде седи, шансовете ти в най-добрия случай са петдесет на петдесет. Не е достатъчно.

Ходжис се обръща към жената с побеляваща коса и лице на невротична тийнейджърка.

— Възлагам ти тази задача, Холи. Сега той държи пръста си на спусъка и само ти можеш да се доближиш плътно до него, без да събудиш подозренията му.

Тя затиска с ръка изпохапаните си устни, но явно преценява, че е малко, защото ги затиска и с другата си ръка. Очите ѝ са ококорени и влажни. „Опазил Господ“ — помисля си Ходжис. Този израз не за пръв път му идва наум, когато стане въпрос за Холи Гибни.

— Само ако ти дойдеш с мен — прошепва тя през пръсти. — Тогава сигурно…

— Не мога — признава той. — Получавам инфаркт.

— Само това ми липсваше — промърморва пазачът.

— Господин Галисън, има ли сектор за хора с увреждания? Би трябвало да има.

— Да. В центъра на залата.

„Не само е проникнал с взрив — разсъждава Ходжис, — но и позицията му е такава, че осигурява максимален брой жертви.“

— Вие двамата, слушайте внимателно. Не ме карайте да повтарям.

35.

Словото на диджея е поуспокоило Брейди. Блудкавите карнавални декори, които видя при разузнаването си, са или зад кулисите, или са окачени над сцената. Първите четири-пет песни на бандата са за подгряване. Много скоро декорите ще се появят отстрани или ще се спуснат отгоре, защото лигльовците са тук по една причина: да увеличат продажбите на поредния си аудиобуламач. Когато хлапетата — повечето са на първия си попконцерт — видят ярките примигващи светлини, виенското колело и декора с изрисувания плаж, ще полудеят от възторг. И тогава, именно тогава, той ще натисне превключвателя на джаджа 2 и ще се понесе в тъмнината върху златистия сапунен мехур на инфантилното им щастие.

Вокалистът, онзи с буйната коса, довършва сиропирана балада, паднал на колене, привел глава, като задържа последния тон. Всичко това трябва да мине за израз на силно страдание. Той е отвратителен певец и вече отдавна трябваше да е приел смъртоносна доза хероин, само че когато вдига глава и извиква: „Вие сте страхотни!“, публиката предсказуемо избухва в аплодисменти.

На всеки няколко секунди Брейди се оглежда — проверява периметъра си, както правилно предположи Ходжис, — и погледът му се натъква на чернокожо момиченце, седящо няколко реда по-напред вдясно.

„Познавам ли я?“

— Кого търсите? — пита засмяното момиче с крака като клечки, надвиквайки се с интродукцията на следващата песен. Той едва го чува. То широко му се усмихва и Брейди си мисли колко е абсурдно дете с болни крака да се усмихва на каквото и да е. Животът го е прецакал като за световно, забучил му го е дълбоко отзад и не го е извадил, а то се усмихва, моля ти се! „Надрусала се е“ — решава той.

— Един приятел! — изкрещява той.

„Сякаш някога съм имал приятел.“

Да, бе, да.

36.

Галисън завежда Холи и Джером до… ами до някъде. Ходжис седи на сандъка с наведена глава и ръце, опрени върху бедрата. Един техник внимателно отива при него и предлага да му извика линейка. Той благодари, но отказва. Не му се вярва, че Брейди ще чуе сирената на „Бърза помощ“ (или каквото и да е) от шумотевицата, която вдигат „Раунд Хиър“, но предпочита да не насилва късмета си. Вече го насили и ето: всички в „Минго“ са в опасност, включително майката и сестрата на Джером. По-добре да умре, вместо да поеме още един риск — поне няма да се отчита пред никого за голямото осиране.

Само… Джейни. Мисълта за Джейни, която се смее и нахлупва филцовата шапка над едната му вежда, го кара да осъзнае: ако отново има възможност да избира, пак ще постъпи по същия начин.

Е… почти. Щеше да се вслуша по-внимателно в думите на госпожа Мелбърн.

„Тя мисли, че извънземните са сред нас“ — беше казал Боуфингър и двамата хубаво се бяха посмели, но се оказа, че шегата е била за тяхна сметка, нали? Госпожа Мелбърн беше права. Брейди Хартсфийлд наистина е пришълец и цялото време е бил сред тях — оправял е компютри и е продавал сладолед.

Холи и Джером тръгнаха, момчето — с доброто старо виктори трийсет и осми калибър. Ходжис силно се съмнява, че постъпва правилно, като изпраща юноша със заредено оръжие в претъпкана зала. При нормални обстоятелства момчето се държи хладнокръвно, но дали ще запази хладнокръвие, когато животът на майка му и сестра му е заложен на карта? Холи обаче се нуждае от прикритие. „Помни, че си само подкрепление“ — инструктира го той, преди Галисън да ги отведе, но Джером не потвърди, че е разбрал. Ходжис даже не е сигурен дали го чу.

Така или иначе направи всичко по силите си. Остава му да седи тук, борейки се с болката, вдишвайки мъчително всяка глътка въздух, молейки се да няма експлозия.

37.

Холи Гибни на два пъти принудително беше настанявана в психиатрия: веднъж като девойка и веднъж като млада жена. Психологът, при когото тръгна по-късно (в така наречената си зрелост) окачестви тези периоди като „бягство от реалността“, които, макар и лоши, били за предпочитане пред „психотична криза“, от която мнозина не се завръщали в нормалния свят. Холи имаше по-простички етикети за въпросните периоди. Те бяха пълно изперкване за разлика от състоянието на леко до умерено изперкване, в което си живуркаше всеки ден.

Причина за Пълно изперкване номер две беше шефът ѝ в агенция за недвижими имоти „Франк Мичъл: луксозно жилище за вас“ в Синсинати. Франк Мичъл-младши винаги ходеше изтупан, но в лицето приличаше на разумна пъстърва. Каза ѝ, че тя работи мърляшки, че колегите ѝ я мразят и че може да запази мястото си само ако той я прибере под крилото си. За да ѝ станел закрилник, трябвало да спи с него. Холи не искаше да спи с Франк Мичъл-младши, нито да загуби работата си. Ако я изхвърлеха от фирмата, трябваше да се лиши от апартамента си и да се върне вкъщи при властната си майка и безволевия си баща. Накрая конфликтът се разреши, когато една сутрин подрани за работа и обърна наопаки кабинета на Франк Мичъл-младши. Намериха я в нейната кабинка, свита в ъгъла. Пръстите ѝ бяха окървавени. Беше ги изгризала като животно, опитващо се да избяга от капан.

Причина за Пълно изперкване номер едно стана Майк Стърдевънт. Именно той ѝ лепна позорния прякор Хънта-Мънта.

Холи беше първа година в гимназията и искаше само да бъде незабележима: да притичва от кабинет в кабинет, притискайки с учебниците порасналите си гърди, и да гледа на света през завеса от коса, за да прикрива пъпчивото си лице. Но още тогава тя си имаше други проблеми освен акнето. Тревожност. Потиснатост. Безсъние.

А най-лоша от всичко беше автостимулацията.

Звучеше като мастурбация, но всъщност ставаше дума за нещо съвсем различно. Това бяха натрапчиво повтарящи се движения, често съпровождани от фрагментиран диалог със себе си. По-леки форми на автостимулацията бяха гризането на ноктите и дъвченето на устните. Сред по-тежките форми бяха ръкомахането, удрянето по гърдите, биенето на шамари по бузите или повдигането на невидими тежести.

Към осмата си година Холи започна да се прегръща през раменете и да трепери конвулсивно, като си мърмореше и гримасничеше. Това продължаваше между пет и десет секунди и после тя продължаваше заниманието си — четеше, шиеше или заедно с баща ѝ обстрелваха баскетболния кош на двора. Не осъзнаваше какво върши, освен ако майка ѝ не ѝ направеше забележка да престане — хората щели да си помислят, че получава припадък.

Майк Стърдевънт беше от онези индивиди, които осезаемо изостават в поведенческото си развитие и смятат времето в гимназията за безвъзвратно отминалия златен век на живота си. Учеше последна година и подобно на Кам Ноулз, приличаше на млад бог: широки рамене, тесен ханш, дълги крака и руса коса като ореол около лицето. Играеше във футболния отбор (как иначе) и излизаше с главната мажоретка (как иначе). В сравнение с Холи Гибни се намираше на съвършено друго ниво в училищната йерархия и при нормални обстоятелства тя никога не би привлякла вниманието му. Той обаче я забеляза, защото един ден на път към стола Холи получи пристъп на автостимулация.

Майк Стърдевънт минаваше покрай нея заедно с няколко приятели футболисти. Те се спряха и я зяпнаха: тя се прегръщаше през раменете, трепереше, устата ѝ се беше изкривила, очите ѝ се бяха превърнали в цепки. Някакви нечленоразделни звуци — може би думи, може би не — излизаха през стиснатите ѝ зъби.

— Какво си бърбориш? — попита я Майк.

Холи отпусна ръце и го погледна с крайно изумление. Не разбра какво я пита, разбра само, че той се е втренчил в нея. Както и всичките му приятели. Зяпаха я и се хилеха.

— Какво?

— Хъмкаш! — извика Майк. — Хънта-Мънта хъмка!

Другите подхванаха възгласа, докато тя тичаше към стола с наведена глава и се блъскаше в учениците. Така Холи Гибни се прочу в гимназия „Уолнът Хилс“ като Хънта-Мънта и това продължи до началото на коледната ваканция. Тогава майка ѝ я намери гола, свита на кълбо във ваната. Холи повтаряше, че никога няма да се върне в „Уолнът Хилс“. Ако я принудели, щяла да се самоубие.

Voilà! Пълно изперкване!

Когато се пооправи (малко), я записаха в друго училище, където нещата не бяха толкова страшни (не чак толкова). Повече не зърна Майк Стърдевънт, но все още ѝ се присънва, че тича по безкраен училищен коридор — понякога само по бельо, — Докато другите деца ѝ се присмиват, сочат я и ѝ викат Хънта-Мънта.

Припомня си тези скъпи отминали дни, докато с Джером следват пазача през лабиринта от помещения под „Минго“. „Точно така ще изглежда Брейди — решава тя, — като Майк Стърдевънт, само че олисял.“ Твърдо се надява, че Майк Стърдевънт, където и да се намира сега, е останал без косъм по главата си. Плешив… затлъстял… предразположен към диабет… със свадлива жена и неблагодарни деца.

„И няма Хънта-Мънта“ — мисли си.

„Тъпкано ще ти го върна“ — мисли си.

Галисън ги превежда през двете работилници, минават покрай няколко гримьорни и поемат по широк коридор, предназначен за пренасяне на сглобени декори. Стигат до товарен асансьор, чиито врати са отворени. От шахтата кънти весела попмузика. Песента е за любов и танци. На Холи не ѝ е нито до едното, нито до другото.

— Асансьорът не ви върши работа — обяснява Галисън, — той ще ви качи зад кулисите, а оттам можете да стигнете до залата единствено през сцената. Вижте какво, онзи мъж наистина ли е получил инфаркт? И вие наистина ли сте от полицията? Изобщо не приличате на ченгета. — Той поглежда Джером. — Вие сте твърде млад. — Поглежда Холи с още по-явно съмнение. — А вие сте…

— Твърде смахната? — любезно му подсказва тя.

— Друго щях да кажа. — Вероятно, само че това си мисли. Холи знае. Жена, която някога е имала прякора Хънта-Мънта, разбира от тези неща.

— Ще се обадя на полицията — продължава пазачът. — На истинските ченгета. И ако е някаква шега…

— Постъпете както намерите за редно — отговаря Джером, мислейки си: „Защо не? Ако ще, да се обади на Националната гвардия. Така или иначе всичко ще се реши през следващите няколко минути.“ Ясно му е като бял ден, ясно е и на Холи. Револверът, който Ходжис му даде, е в джоба му. Тежък е и за негово голямо учудване — топъл. С изключение на въздушната пушка (подариха му я за деветия или десетия рожден ден въпреки възраженията на майка му) никога не е носил оръжие, а викторито сякаш е живо.

Холи посочва вляво от асансьора.

— Каква е тази врата? — Галисън не отговаря и тя продължава: — Помогнете ни. Моля ви. Може и да не сме истински полицаи, може би сте прав, но сред публиката действително има човек, който е много опасен.

Тя дълбоко си поема въздух и изрича думи, в които не може да повярва, макар да са самата истина:

— Ние сме единствената ви надежда.

След кратък размисъл Галисън кимва:

— Стълбището е доста дълго и води до левия вход. Най-горе има две врати. Лявата е за навън. Дясната е за залата — ще излезете точно пред сцената. Толкова отблизо ще ви се пукнат тъпанчетата.

Джером докосва ръкохватката на револвера и пита:

— А къде точно се намира секторът за хора с увреждания?

38.

Брейди я познава. Познава.

Отначало не се сеща откъде — като дума, която ти се върти на езика, но не излиза от устата ти. После, когато бандата запява за любов на дансинга, му светва. Къщата на Тийбъри Лейн, където галеникът на Ходжис живее със семейството си — свърталище на чернилки с бели имена. С изключение на кучето, де. То се казва Одел — типично негърско име, и Брейди планираше да го убие… а вместо това уби майка си.

Брейди си спомня деня, когато черньото (глезените му бяха боядисани в зелено от тревата, окосена за шишкото) дотича до фургончето „Хапни сладко“. А сестричката му се провикна: „Вземи ми шоколадов, Джери! Моооля!“

Малката грозотия се казва Барбара и това е точно тя — в целия си блясък. Седи вдясно два реда по-напред с приятелките си и с една жена, очевидно майка ѝ. Джером го няма и Брейди е безумно щастлив. Чудесно, нека Джером живее.

Но без сестра си.

И без майка си.

Да го видим тогава.

Без да откъсва очи от Барбара Робинсън, плъзва показалец под снимката на Франки и намира превключвателя на джаджа 2. Поглажда го през тънкия плат на тениската, както му беше разрешено — само в няколко особени случая — да погали зърната на майка си. В този момент вокалистът на „Раунд Хиър“ с прилепналите джинси прави шпагат, който едва не му смазва топките (при условие че има такива), после скача на крака и излиза на авансцената. Момичетата пищят. Под светлината на прожекторите размахват към него нокти, боядисани във всички момичешки цветове на дъгата.

— Хей, падате ли си по лунапаркове? — провиква се Кам.

Зрителките хорово отвръщат:

— Дааа! — Иска ли питане.

— А някой целувал ли ви е до полуда в лунапарк?

Писъците им едва не отнасят покрива. Публиката отново е на крака, прожекторите отново кръстосват лъчи и разсичат тъмнината. Брейди вече не вижда групата, но няма значение. Знае какво предстои, защото присъстваше на разтоварването на декорите.

Понижавайки гласа си до интимен шепот, усилван многократно от микрофона, Кам Ноулз обещава:

— Добре, заслужихте си целувките.

Зазвучава карнавална музика — синтезатор „Корг“ свири мелодия, която по-рано се е изпълнявала на калиопа86. Изведнъж сцената се превръща във водовъртеж от светлини: оранжеви, сини, червени, зелени, жълти. Разнася се всеобщо ахване, когато декорите започват да се спускат. Както въртележката, така и виенското колело вече се въртят.

— НА ТОВА ПАРЧЕ Е КРЪСТЕН НОВИЯТ НИ АЛБУМ И НИЕ ГОРЕЩО СЕ НАДЯВАМЕ, ЧЕ ЩЕ ВИ ХАРЕСА! — крещи Кам, докато към синтезатора се присъединяват другите инструменти.

— „Пустинята, сама и далечна — запява Кам Ноулз. — Една болка, голяма и вечна.“ — Брейди има чувството, че слуша Джим Морисън, който е изкарал префронтална лоботомия. После Кам весело подвиква: — Какво ли ще ме излекува?

Публиката знае какво и хорово рецитира под гърмящата музика:

„ДА, ЛЮБОВТА, КОЯТО МИ ДАВАШ… С КОЯТО ТИ МЕ СПАСЯВАШ… КОЯТО САМО ТИ ПРИТЕЖАВАШ…“

Брейди се усмихва. Това е блажената усмивка на измъчена душа, която най-сетне е открила покой. Той поглежда жълтата лампичка, просветваща под тениската му, чудейки се ще доживее ли да я види как светва в зелено. След това отново се заглежда в малката чернилка, която е станала на крака и така пляска, че опашката ѝ се люлее.

„Погледни ме — призовава я мислено той. — Погледни ме, Барбара. Искам последно да видиш мен.“

39.

Барбара откъсва поглед от чудесата на сцената, за да провери дали плешивият мъж в инвалидната количка се забавлява колкото нея. По непонятни причини той се е превърнал в нейна грижа. Дали защото ѝ напомня за някого? Не може да бъде. Единственият ѝ познат, който се движи с инвалидна количка, е Дъстин Стивънс от втори клас. Въпреки това в този мъж има нещо познато.

Цялата вечер е приказен сън и това, което сега вижда, също ѝ се струва нереално. Отначало мисли, че мъжът в количката ѝ ръкомаха, но разбира, че е друго. Той ѝ се усмихва… и ѝ показва среден пръст. Барбара не вярва на очите си, обаче грешка няма.

Към сакатия се приближава жена, която взима стъпалата на пътеката по две наведнъж — движи се много бързо, почти тича. Буквално по петите я следва… може би наистина е сън, понеже това май е…

— Джером? — Барбара дърпа Таня за ръкава. — Мамо, не е ли…

После всичко започва да се случва.

40.

Първата мисъл на Холи е, че в крайна сметка Джером можеше да мине първи, тъй като плешивият и очилат мъж в инвалидната количка поне за момента въобще не гледа към сцената. Гаднярът е извърнал глава към някой в централния сектор и май му показва среден пръст. Но вече е твърде късно да се разменя с Джером, въпреки че револверът е у него. Мъжът е сложил ръка под снимката на коленете си и Холи се бои, че е готов да взриви бомбата. Ако е така, значи остават броени секунди.

„Поне е застанал до пътеката“ — помисля си тя.

Няма никакъв план — планирането на Холи обикновено се простира до сандвича или до пуканките, с които ще изгледа вечерния си филм, но сега умът ѝ се е прояснил и щом стига до лудия, когото търсят, изрича няколко простички думи, които се оказват правилни. Всъщност гениални. За да надвика грохота на музиката и възторжените момичешки писъци, тя се навежда и изкрещява в ухото на Брейди:

— Майк? Майк Стърдевънт, ти ли си?

Брейди сепнато извръща поглед от Барбара Робинсън и в същия момент Холи — със сила, утроена от адреналина, — го цапва точно над слепоочието с Бияча, който Ходжис ѝ даде. Тя не чува звук заради оглушителния шум, но вижда как на обръснатия череп се появява вдлъбнатина с размерите на чаена чашка. Ръцете на Брейди политат нагоре и събарят на пода снимката на Франки — стъклото ѝ се строшава. Очите на Брейди сякаш я гледат, само дето са се подбелили и зениците не се виждат.

Момичето с крака като клечки е потресено. Същото се отнася за Барбара Робинсън. Никой друг от публиката не е забелязал случилото се. Всички са се изправили на крака, ръкопляскат, поклащат се в такт и пеят с бандата:

— ЗАВИНАГИ ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ… ДО ГРОБ ВЪВ ВЯРНОСТ ТИ СЕ ВРИЧАМ…

Брейди отваря и затваря уста като риба, току-що изтеглена на сухо.

— ЩЕ ПРОГОНЯ ВСЯКАКВА ЗАБЛУДА… СЪС ЦЕЛУВКИ, СЛАДКИ ДО ПОЛУДА!

Джером полага ръка върху рамото на Холи и изкрещява, за да го чуе:

— Холи! Какво има под тениската му?

Тя го чува — толкова е близо, че усеща дъха му на бузата си, — но сякаш гласът му се разнася от лош радиоприемник късно през нощта и принадлежи на някой диджей или проповедник, от който те дели половината страна.

— Ето ти подаръче от Хънта-Мънта, Майк — казва тя и го удря точно на същото място, само че още по-силно, и вдлъбнатината в черепа му се увеличава. Тънката кожа се цепва и избива кръв — отначало на капки, после шурва по врата му и боядисва деколтето на синята му тениска с логото на „Раунд Хиър“ в кафеникавочервено. Този път главата на Брейди се килва на дясното рамо; той започва да се тресе и да удря с крака по пода. „Като куче, сънуващо, че гони зайци“ — помисля си Холи.

Преди да нанесе трети удар — действително се кани да го направи, — Джером я хваща и я обръща с лице към себе си.

— Той е в безсъзнание, Холи! В безсъзнание! Какви ги вършиш?

— Провеждам терапия — отговаря тя и изведнъж краката ѝ се подкосяват. Сяда на пътеката. Пръстите ѝ се отпускат и Бияча тупва до маратонката ѝ.

На сцената свирят и пеят.

41.

Някой го дърпа за ръкава.

— Джером? Джером!

Завърта се с гръб към сгърченото тяло на Брейди и вижда сестричката си, която се е облещила от страх. Зад Барбара стои майка му. Джером е в такова състояние, че вече нищо не може да го учуди, но прекрасно знае, че опасността не е отминала.

— Какво направихте? — крещи някакво гласче. — Какво му направихте?

Джером се обръща и вижда, че момичето в съседната количка се пресяга към Хартсфийлд.

— Холи! Спри я!

Холи скача, спъва се и едва не пада върху Брейди. Това падане щеше да е последното в живота ѝ, но тя успява да запази равновесие и хваща ръцете на малката. В тях няма почти никаква сила и за миг я обзема съжаление. Привежда се към момичето и изкрещява:

— Не го пипай! Има бомба, която може да се взриви!

Момичето се свива в инвалидната си количка. Може да е разбрало, може само да се бои от Холи, която сега изглежда още по-чалната от обикновено.

Треперенето на Брейди се усилва. Това притеснява Холи, защото под тениската му прозира жълта светлинка. Жълтото е цветът на нещастието.

— Джером? — пита Таня. — Каква работа имаш тук?

Приближава се една разпоредителка.

— Освободете пътеката! — крещи тя, надвиквайки се с музиката. — На пътеката не трябва да има хора!

Джером хваща майка си за раменете. Дръпва я към себе си, докато челата им не се допират.

— Махнете се оттук, мамо. Вземи момичетата и тръгвайте. Незабавно. Накарай разпоредителката да те придружи. Кажи ѝ, че на Барб ѝ е прилошало. Моля ти се, не ме разпитвай.

Тя го гледа в очите и не го разпитва.

— Мамо? — започва Барбара. — Какво… — Останалото се загубва сред данданията на сцената и хоровия акомпанимент на публиката. Таня хваща дъщеря си за ръката и отива при разпоредителката. В същото време дава знаци на Хилда, Дайна и Бетси да ги последват.

Холи се е навела над Брейди, който продължава да се тресе от бушуващите в главата му церебрални бури. Краката му танцуват степ, сякаш си прекарва страхотно с музиката на „Раунд Хиър“, макар и в безсъзнание. Ръцете му конвулсивно шават и когато едната се приближава до жълтата лампичка под тениската му, Джером я отбива както баскетболен гард — топка.

— Искам да се махна оттук — простенва момичето в инвалидната количка. — Страшно ме е.

Джером отлично я разбира — той също иска да се махне оттук и е уплашен до смърт, но засега малката трябва да остане на мястото си. Брейди е запречил изхода, а те не могат да го преместят. Не смеят.

Както обикновено Холи го изпреварва:

— Миличка, засега трябва да останеш на мястото си. Успокой се и гледай концерта — казва ѝ тя, мислейки си колко по-лесно щеше да е, ако беше успяла да го убие, вместо само да разтърси болния му мозък. Пита се дали Джером ще застреля Хартсфийлд, ако го помоли. Вероятно не. Толкова по-зле. В тази шумотевица никой нямаше да чуе изстрела.

— Ти луда ли си? — пита я момиченцето с изумление.

— Хората постоянно ми задават този въпрос — отвръща Холи и съвсем предпазливо започва да повдига тениската на Брейди. — Дръж му ръцете — нарежда на Джером.

— А ако не мога?

— Тогава застреляй негодника.

Зрителите, изпълващи „Минго“ до пръсване, са станали на крака, полюшват се в такт и пляскат. Надуваемите топки отново са се разлетели. Джером бързо се озърта — майка му води момичетата към изхода, а разпоредителката ги придружава. „Поне една точка в наша полза“ — помисля си и пристъпва към действие. Улавя махащите ръце на Брейди, събира ги в потните китки и стисва здраво. Все едно държи мятаща се риба.

— Не зная какво си намислила, но давай по-бързо! — вика на Холи.

Жълтата лампичка свети от пластмасово устройство, напомнящо най-обикновено дистанционно за телевизор. Вместо копчета за каналите има бял превключвател от типа, с който се светват и угасват лампите в дневната. От джаджата тръгва жица, която минава под задника на Брейди.

Брейди изсумтява и изведнъж в носа ги удря кисела миризма. Изпуснал е мехура си. Холи поглежда торбичката за уриниране в скута му, но не е свързана с нищо. Тя я взима и я подава на момичето:

— Подръж.

— Уф, пики! — оплаква се малката, след което се поправя. — Не е пики! Вътре има нещо. Прилича на глина.

— Остави го! — Джером отново трябва да се надвиква с шума. — Остави го на пода. Внимателно. — После се обръща към Холи: — А ти побързай, по дяволите!

Холи разглежда жълтата лампичка и по-специално бялото копче на превключвателя. Би могла да го бутне нагоре или надолу, но не смее, защото не знае къде е изключи и къде е бум.

Събира цялата си смелост и вдига джаджа 2 от корема на Брейди. Все едно взима в прегръдките си отровна змия, готова да хапе.

— Ти само му дръж ръцете, Джером, дръж ги.

— Изплъзва ми се!

„Това го знаем“ — мисли си Холи. Кучият син дълго им се изплъзваше. Не и този път.

Тя преобръща джаджата, като с желязна воля овладява треперенето на ръцете си. Старае се да не мисли за четирите хиляди души, които дори не знаят, че животът им зависи от кукуто Холи. Взира се в капачето за батериите. Със затаен дъх го издърпва от улейчето му и го пуска на пода.

В гнездото има две батерии размер АА. Холи подхваща с нокът едната и си мисли: „Господи, ако наистина съществуваш, моля ти се, нека я извадя.“ За момент не може да помръдне пръста си. После едната ръка на Брейди се измъква от хватката на Джером и я удря по главата.

Тя трепва и батерията изскача от гнездото. Холи чака гръм, но когато само музиката продължава да гърми, обръща дистанционното. Жълтата лампичка е угаснала. Холи се разплаква. Хваща супержицата и я изтръгва от джаджа 2.

— Можеш да го… — Ала Джером вече го е пуснал. Прегръща я толкова силно, че едва не я задушава. Няма нищо! Холи също го прегръща.

Публиката реве от възторг.

— Те си мислят, че ръкопляскат на песента, но всъщност аплодират нас — прошепва му тя в ухото. — Просто не го знаят. А сега ме пусни, Джером. Ще ми счупиш костите. Пусни ме, преди да съм припаднала.

42.

Ходжис все още седи на сандъка на товарната площадка и не е сам. Върху гърдите му е седнал слон. Нещо се случва. Или светът си отива от него, или той — от света. Май е второто. Все едно се намира в снимачна камера и тя се движи назад по специално поставените релси. Светът си остава ярък както винаги, но се смалява сред кръг от тъмнина.

Той се вкопчва с неистови сили в света, чакайки бомбата да гръмне или да не гръмне.

Един техник се навежда към него и го пита добре ли е.

— Устните ви са посинели — осведомява го мъжът. Ходжис го отпъжда с ръка. Трябва да чуе.

Музика, аплодисменти и радостни писъци. Нищо друго. Засега.

„Дръж се — казва си. — Дръж се.“

— Какво? — нита го техникът и отново се навежда. — Какво?

— Трябва да се държа — прошепва Ходжис, но вече едва диша. Светът се е свил до размерите на яростно проблясващ сребърен долар. Но дори този долар изчезва — не защото Ходжис изпада в безсъзнание, а защото някой се приближава. Джейни бавно крачи към него с чупка в ханша, като манекенка. Носи неговата детективска шапка, накривена секси. Ходжис си спомня отговора ѝ, когато я попита как така му е провървяло в леглото ѝ: „Нямам угризения… Отговорих ли на въпроса ти?“

„Да — мисли си той. — Да.“ Затваря очи и се изтърколва от сандъка както Хъмпти от стената.

Техникът го подхваща, но успява само да омекоти падането му. Другите работници също идват.

— Някой може ли да прави изкуствено дишане? — пита техникът, който е подхванал Ходжис.

Напред излиза работник с дълга посивяла коса, вързана на конска опашка, и зачервени очи. Носи избеляла тениска на Джудас Койн.

— Аз мога, но ако знаеш как съм се напушил…

— Нищо, пробвай.

Мъжът с конската опашка прикляква.

— Тоя приятел е пътник — казва, но започва дишане уста в уста.

Горе в залата „Раунд Хиър“ започват нова песен под възгласите и ръкоплясканията на невръстните си почитателки. Момичетата ще има да помнят тази вечер. Музиката. Вълнението. Надуваемите топки, които летят над танцуващата публика. Ще прочетат за обезвредената бомба във вестниците, но за младите хора несъстоялите се трагедии са като сънищата.

Спомените — те са реалността.

43.

Ходжис се събужда в болничната стая, удивен, че още е жив. Не се изненадва, че бившият му партньор седи до леглото му. Помисля си, че Пийт — небръснат, с мътен поглед и с неоправена яка — навярно изглежда по-зле от него. Втората му мисъл е за Джером и Холи.

— Успяха ли? — изхриптява той. Гърлото му е пресъхнало. Надига се в леглото. Обкръжаващата го апаратура започва сърдито да бибитка. Ходжис се отпуска на възглавницата, но не откъсва очи от лицето на Пийт Хънтли. — Да?

— Да — потвърждава Пийт. — Жената твърди, че се казва Холи Гибни, но според мен всъщност е Шийна, Кралицата на джунглата. Онзи перко, деецът…

— Деятелят — поправя го Ходжис. — Той се мисли за деятел.

— Точно сега не се мисли за нищо и докторите предполагат, че е необратимо. Гибни добре го е подредила. Изпаднал е в дълбока кома. Минимална мозъчна активност. Когато отново се вдигнеш на крака, можеш да му отидеш на свиждане — през три стаи от твоята е.

— Къде съм? В Окръжната ли?

— В „Кайнър“. В интензивното.

— Къде са Джером и Холи?

— В управлението. Отговарят на милиони въпроси. Междувременно майката на Шийна търчи нагоре-надолу и заплашва, че тя самата ще убие някого, ако не спрем да тормозим нейното пиленце.

Довтасва медицинската сестра и пъди Пийт. Гневно се позовава на лекарските разпореждания, както и на тежкото състояние на господин Ходжис. Ходжис вдига ръка, за да я усмири, въпреки че му струва голямо усилие.

— Джером е непълнолетен, а Холи е… хахо. Цялата вина е моя, Пийт.

— О, ясно ни е — отвръща той. — Има си хас да не ни е ясно. Класически случай на превишени правомощия и укриване на информация от органите на правосъдието. За бога, Били, ти какво си мислеше?

— Че постъпвам правилно. — Ходжис затваря очи. Унася се. Сеща се за момиченцата, които припяваха с бандата. Те са живи и здрави. Заспива с тази мисъл.