Мистър Мерцедес

1.

В понеделник, два дни след смъртта на Елизабет Уортън, Ходжис отново е в италианския ресторант „Демазио“. При последното си посещение обядва с бившия си партньор. Този път ще вечеря в компанията на Джером Робинсън и Джанел Патерсън.

Джейни му прави комплимент за костюма, който сега му е съвсем по мярка, макар че е свалил само няколко килограма (кобурът с глока на бедрото почти не издува панталона му). Джером е възхитен от кафявата филцова шапка, която Джейни купи същия ден и тържествено връчи ма Ходжис с думите:

— Сега си частен детектив, а всеки уважаващ себе си частен детектив трябва да има филцова шапка, която да нахлупва над едната вежда.

Джером я пробва и я килва по „детективски“.

— Какво ще кажете? Приличам ли на Боги?69

— Уви, ще те разочаровам — Боги беше бял.

— Бял като сняг — добавя Джейни.

— Да, бе, вярно. — Джером подхвърля шапката на Ходжис, а той я слага под стола си, като се предупреждава да не я забрави на излизане. Или да не я настъпи.

Доволен е, че двамата му приятели веднага си допадат. След шегите с шапката ледът вече е разчупен и Джером — мъдър за възрастта си според Ходжис — постъпва като зрял човек: хваща ръцете на Джейни и ѝ поднася съболезнования за загубата ѝ.

— За двете — добавя. — Знам, че загубихте и сестра си. Ако с моята сестра се случи нещо, ще умра от мъка. Барб често ме ядосва, но много я обичам.

Джейни му благодари с усмивка. Тъй като Джером е непълнолетен, за да консумира алкохол, поръчват чай с лед за всички. Джейни го разпитва за плановете му с учението и когато чува за Харвард, забелва очи и възкликва с подобие на негърски акцент:

— Ха-вад! Шъ са гръмна!

— Господарят Ходжис шъ тряя да си земи друу градинарчи — влиза в тона ѝ Джером и тя се разсмива толкова силно, че се задавя и изплюва в салфетката си парченце скарида. Става ѝ неловко и се изчервява, но Ходжис се радва на смеха ѝ. Старателно положеният грим не прикрива напълно бледността ѝ и сенките под очите ѝ.

Пита я дали леля Шарлот, чичо Хенри и Холи Мрънкалото са доволни от престоя в Шугър Хайтс, при което тя се хваща за главата, сякаш я мъчи силно главоболие.

— Днес леля Шарлот ми се обади шест пъти. Не преувеличавам. Шест. Първия път съобщи, че Холи се събудила през нощта, не се ориентирала къде е и изпаднала в паника. Леля ми била на косъм да извика линейка, но чичо Хенри подхванал с Холи разговор за НАСКАР70 и така я успокоил. Тя е луда по тези състезания. Доколкото разбрах, не пропуска нито едно по телевизията. Джеф Гордън71 ѝ е идол. — Джейни вдига рамене. — Да не повярваш.

— На колко е години тази Холи?

— Горе-долу на моята възраст. Но страда от известно… как да се изразя… забавяне на емоционалното развитие.

Джером обмисля думите ѝ, после казва:

— Може би трябва да се насочи към Кайл Буш72.

— Този пък кой е?

— Все едно.

Джейни обяснява, че леля Шарлот ѝ се е обаждала още пет пъти, за да изрази удивлението си от сметката за електричеството, която била непоносима; да сподели, че съседите се държат враждебно; да съобщи, че в къщата има прекалено много картини от съвременни майстори, които не са по вкуса ѝ; да изтъкне (по-точно да обяви), че ако Оливия е смятала полилеите за направени от венецианско стъкло, значи от магазина са я пратили за зелен хайвер. Последното обаждане — точно преди тя да тръгне към ресторанта — било най-вбесяващо. Чичо Хенри заявил, че е проверил как стоят нещата и че още имали време да се откажат от кремацията. Бил разстроен от идеята за такова варварско („викингско“ по думите му) — погребение, а Хол и дори не искала да се говори по въпроса, защото ѝ призлявало.

— Потвърдиха, че в четвъртък заминават — въздъхва, — и вече броя минутите. — Стиска ръката на Ходжис и добавя: — Но има и хубава новина. Леля Шарлот обяви, че Холи е влюбена в теб.

Той се усмихва:

— Сигурно заради приликата ми с Джеф Гордън.

Джейни и Джером си поръчват десерт. Ходжис се въздържа и се поздравява за силната си воля. Изчаква да донесат кафето и подхваща деловия разговор. Донесъл е по една папка за двамата и им ги подава:

— Тук са всичките ми записки. Подредил съм ги възможно най-прегледно. Искам да са у вас, ако ми се случи нещо.

Думите му стряскат Джейни:

— Какво друго ти е писал в сайта онзи тип?

— Нищо — с лекота лъже Ходжис. — Вземам предпазни мерки — за всеки случай.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. В записките няма нещо конкретно, което обаче не означава, че нямаме напредък. Виждам нишка в разследването, която би могла — повтарям, би могла — да ни отведе до мръсника. Междувременно искам и двамата да сте нащрек и постоянно да следите какво става около вас.

— Да го даваме БОЛО, нали? — подхвърля Джейни.

— Точно така. — Той се обръща към Джером: — И за какво най-вече ще следите?

Отговорът е бърз и уверен:

— За често появяващи се автомобили, особено такива, шофирани от сравнително млади мъже, на възраст, да речем, между двайсет и пет и четирийсет години. Макар че според мен на четирийсет вече си стар. Което означава, че си динозавър, Бил.

— Запомни го от мен, младежо — никой не обича отворковците — скастря го Ходжис. — С времето ще го разбереш.

Салонната управителка Илейн се приближава до масата и ги пита доволни ли са от вечерята. Уверяват я, че всичко е било на ниво, и Ходжис поръчва още кафе за всички.

— Веднага — казва тя. — Изглеждате много по-добре, отколкото при предишното ви посещение тук, господин Ходжис. Простете, ако съм ви обидила.

Той не се обижда. Чувства се по-добре от последния път, когато беше в ресторанта. По-леко му е, сякаш е свалил много повече от три-четири килограма.

Илейн се отдалечава; Джейни изчаква сервитьорът да налее кафето, привежда се през масата и изпитателно вперва очи в Ходжис:

— Каква нишка? Кажи ни.

Забележката му е предизвикана от спомена за Доналд Дейвис, който е направил самопризнания не само за убийството на съпругата си, а и за петте жени, намерени мъртви край местата за отдих по магистралите на Средния запад. Скоро чаровникът Дейвис ще бъде в затвора, където несъмнено ще остане до края на живота си.

По време на службата си в полицията Ходжис се е сблъсквал с много подобни случаи.

Не е наивник и не вярва, че всяко убийство бива разкрито, но в повечето случаи рано или късно истината излиза наяве. Само една разплетена нишка (например труп на нечия съпруга в открита мина за добив на чакъл) е достатъчна цялото кълбо да започне да се размотава. Сякаш някаква малко непохватна, но могъща вселенска сила винаги се мъчи да поправи злото. Детективите, разследващи убийство, четат доклади, разпитват свидетели, събират информация, разучават данните от криминалистичните лаборатории… и чакат тази сила да задейства. Когато това се случи (и ако се случи), се разплита нишка от кълбото. Тя често води право към дееца — извършителя, който Мистър Мерцедес нарича в писмата си „деятел“.

— Може би Оливия Трилони наистина е чувала призрачни гласове — промърморва. — Как мислите?

2.

Излизат на паркинга. Преди да се качи на стария си, но запазен джип, подарък от родителите му за рождения ден, Джером казва на Джейни колко се радва, задето са се запознали, и я целува по страната. Тя се изненадва, но явно е зарадвана от жеста му.

Младежът се обръща към Ходжис:

— Нещо за утре, Бил? Трябва ли ти помощ?

— Само да провериш онова, за което те помолих, за да не губим време, когато преглеждаме файловете в компютъра на Оливия.

— Работя по въпроса.

— Чудесно. Поздрави на вашите.

Джером се усмихва:

— Знаеш ли, ще предам поздравите ти на татко, но за майка ми… — Тайрон Зевзека се появява за кратко. — Тъз седмица шъ бегъми от нея кът дявол от тамян.

Ходжис озадачено повдига вежди.

— Сдърпал си се с майка си ли? Не е типично за теб.

— Не, просто е кисела. И я разбирам.

— Защо е кисела?

— Ох, в четвъртък вечер в ЦКИ ще пеят „Раунд Хиър“ — възможно най-лигавата момчешка банда. Барб, приятелката ѝ Хилда и още хлапачки от класа им са луди по тези смотани келеши, дето свирят блудкави бози.

— На колко години е сестра ти? — пита Джейни.

— На девет. Скоро ще навърши десет.

— Повярвай ми, момиченцата на тази възраст обожават блудкави бози. Например аз като бях на единайсет, бях луда по „Бей Сити Ролърс“. — Джером озадачено я поглежда и тя се разсмива. — Ако знаеше кои са, щеше да ми паднеш в очите.

— Та тези дребосъци никога не са били на концерт на живо — продължава той. — Освен на детски представления като „Барни“ и „Улица «Сезам» на лед“. Затова не спряха да опяват, включително на мен, докато накрая майките се събраха на съвет и решиха, че тъй като концертът е рано вечерта, момичетата могат да отидат, въпреки че следващия ден са на училище. Но само при условие, че ги придружи възрастен човек. Теглили клечки и майка ми загубила. — Поклаща глава; изражението му е сериозно, обаче очите му закачливо проблясват. — Майка ми в ЦКИ с три-четири хиляди крещящи момиченца на възраст между осем и четиринайсет! Да обяснявам ли още защо гледам да не ѝ се мяркам пред очите?

— Аз пък мисля, че ще ѝ е приятно — отбелязва Джейни. — Сигурно и тя захласнато е крещяла на концерти на Марвин Гей и Ал Грийн.

Джером се качва в джипа, махва им за довиждане и потегля към Лоубрайър. Ходжис и Джейни остават до тойотата, обгърнати от мрака на почти лятната нощ. Над магистралата, която разделя по-тузарския район на града от Лоутаун, свети яркият полумесец.

— Добро момче е този Джером — казва Джейни. — Извадил си късмет с него.

— Да, така е.

Тя взема шапката му я нахлупва под предизвикателен ъгъл.

— Какво следва, детектив Ходжис? У вас ли отиваме?

— Да се надявам ли, че съм те разбрал правилно?

— Не искам да спя сама. — Тя се повдига на пръсти и връща шапката на главата му. — Ако пожелаеш тялото ми като награда, ще го имаш.

Ходжис натиска бутона на дистанционното, за да отключи колата, и заявява:

— Никога не бих пропуснал да се възползвам от жена, изпаднала в беда.

— Вие не сте джентълмен, сър — усмихва се Джейни: — И слава богу. Хайде, да не губим време.

3.

Този път е още по-хубаво, защото вече се познават. Стеснението го няма, заменено е от плам. След като се любят, Джейни облича негова риза (толкова ѝ е широка, че гърдите ѝ изчезват, а краищата стигат до коленете ѝ) и се заема с инспектиране на малкото жилище. Ходжис върви след нея и тревожно се пита какво ли ще е заключението ѝ.

Връщат се в спалнята и тя произнася „присъдата“:

— Не е лошо за ергенска бърлога. В мивката няма мръсни чинии, във ваната — косми, върху телевизора не са натрупани дискове с порнофилми. Дори печелиш бонус точки, защото в хладилника зърнах две-три салати.

Извадила е две кутийки бира, връчва му едната и се чуква с него.

— Не съм очаквал да бъда тук с друга жена — промърморва Ходжис. — Освен може би с дъщеря ми Али. Разговаряме по телефона и си пишем имейли, но от няколко години не ме е посещавала.

— На страната на майка си ли беше при развода?

— Май да. — Той не се е замислял по този въпрос. — Ако е била, сигурно е имала право.

— Може би се съдиш прекалено строго.

Ходжис отпива от бирата си. Услажда му се. На втората глътка му хрумва нещо.

— Леля ти Шарлот знае ли номера на домашния ми телефон?

— Само това липсваше. Но не дойдох тук, за да се скрия от нея, макар че ще излъжа, ако кажа, че не ми е минало през ума. — Тя тъжно го поглежда. — Ще дойдеш на опелото в сряда, нали? Кажи ми, че ще дойдеш. Моля те. Необходим ми е приятел.

— Разбира се. Ще дойда и на поклонението във вторник.

Джейни се изненадва, но приятно.

— Не е наложително.

За Ходжис обаче е задължително. Вече напълно се е вживял в така липсващата му полицейска работа, а за всеки детектив е задължително да присъства на погребението на човек, свързан (даже и косвено) — с убийство. Не вярва Мистър Мерцедес да се появи на поклонението или на опелото в сряда, но не е изключено. Не е чел днешния вестник, обаче някой по-прозорлив репортер може да е свързал госпожа Уортън с Оливия Трилони, която се самоуби, след като колата ѝ бе използвана за извършване на убийство. Разбира се, това не е новина, но същото важи и за слабостта на Линдзи Лоън към алкохола и наркотиците.

— Ще дойда, искам да съм там! — отсича той. — Какво ще направите с праха ѝ?

— Погребалният агент го нарече „крем-прах“ — изковал е дума, включваща кремацията. — Джейни бърчи нос, както когато се присмива на неговото „Да“. — Отвратително, нали? Звучи като нещо, което добавяш към кафето. Хубавото е, че леля Шарлот и чичо Хенри няма да се натискат да вземат урната. Обзалагам се.

— Печелиш баса. Ще поканите ли някого за помен?

Джейни въздъхва.

— Леля Шарлот настоява. В десет ще е опелото, а след това — лек обяд в къщата в Шугър Хайтс. Докато похапваме сандвичи, доставени от фирма за кетъринг, и си разказваме любимите ни случки с Елизабет Уортън, хората от погребалната агенция ще се погрижат за кремацията. Ще реша какво да правя с праха в четвъртък, след като тримата ми родственици си заминат. Дори няма да им покажа урната.

— И добре ще направиш.

— Благодаря. Но обедът ме плаши. Не ме е страх от госпожа Грийн и малкото останали приятелки на мама, а от роднините. Ако леля Шарлот реши да направи сцена, Холи ще превърти. Ще дойдеш и на обяда, нали?

— Готов съм на всичко, ако ми позволиш да посегна под ризата ти.

— В такъв случай ще ти помогна да я разкопчаеш.

4.

Недалеч от къщата на Харпър Роуд, където Кърмит Уилям Ходжис и Джанел Патерсън лежат един до друг, Брейди Хартсфийлд седи в командния си център. Тази вечер не е пред компютъра, а до работната си маса. И не върши нищо.

На масата, сред разпръснатите инструменти, парчета от кабели и компютърни части, е захвърлил днешния местен вестник, все още в полиетиленовата опаковка. Купи го на връщане от „Дискаунт Електроникс“, но само по навик. Новините не го интересуват. Други неща са му в главата. Как да се добере до ченгето. Как да влезе в ЦКИ на концерта на „Раунд Хиър“, облечен с елека-бомба. Ако все пак реши да го направи де. В момента му изглежда адски трудно. Къртовска работа. Висока топка. Или… или…

Не може да измисли други сравнения. Или са метафори?

„Дали пък — мисли си отчаяно — да не се самоубия още сега и да приключа тази история. Ще се отърва от ужасните мисли. От фотосите от ада.“

Фотоси като този, на който майка му конвулсивно се гърчи на дивана, след като е погълнала отровното месо, предназначено за кучето на семейство Робинсън. Или другия — на майка му с изцъклени очи и с пижама, изцапана от повръщано. Как ли ще изглеждат тези снимки в стария семеен албум?

Седнал е да помисли, но в главата му бушува ураган — опустошителен ураган „Катрина“ със сила пета степен, който разбърква мислите му.

На пода е разстлан старият му скаутски спален чувал. Под него е надуваемият дюшек, който намери в гаража. Пробит е на едно място и издиша. Може би ще се наложи да го смени с друг, ако ще спи тук през краткото време, което му остава да живее. Къде ли другаде би могъл да спи? Не може да се насили да отиде в стаята си на втория етаж — не и докато трупът на майка му е в спалнята на две крачки от неговата стая и вероятно вече се разлага. Включил е климатика на максимална степен, но не си прави илюзии, че тази мярка ще е ефективна. Невъзможно е да спи и в дневната. Доколкото можа, изчисти мръсотията на пода и обърна възглавниците на дивана, но вонята ма повръщано си остана.

Не, няма избор, ще спи в мазето. Пък и тук е неговият команден център. Разбира се, и избата е свързана с неприятна история — тук умря малкият му брат. Всъщност умря е евфемизъм, а вече е твърде късно за увъртания и евфемизми.

Спомня си как при кореспонденцията си с Оливия Трилони в чата на „Синия чадър“ ѝ се беше представил с името на брат си и за известно време Франки сякаш беше жив. Но когато кучката Трилони пукна, и той си отиде с нея.

Умря за втори път.

— Никога не съм те харесвал — промърморва, загледан в последното стъпало на стълбището. Не забелязва, че гласът му е изтънял като на дете. — Бях принуден. — И след кратка пауза добавя: — Бяхме принудени.

Мисли за майка си и колко красива беше тогава.

Тогава — преди много време.

5.

Дебора Ан Хартсфийлд беше сред малкото бивши мажоретки, които дори след като се омъжат и родят едно-две деца, запазват стегнатото си тяло — хубавото тяло, заради което са били избрани да танцуват в почивката между полувремената на гимназиалните футболни мачове. Беше висока, женствена, с тъмноруса коса. През първите години от брака си пиеше само по чаша вино с вечерята. Защо да се напива, когато животът е приятен и като си трезв? Имаше добър съпруг, къща в Нор Сайд (е, не беше палат, но беше идеална като за първо семейно жилище) и двама сина.

Остана вдовица, когато Брейди беше на осем години, а Франки — на три. Франки беше невзрачно дете с леко забавено умствено развитие. За разлика от него Брейди беше хубаво момче с пъргав ум. А какъв чаровник беше! Дебора Ан го обожаваше и той ѝ отвръщаше със същото. Често в събота следобед двамата се гушкаха на дивана, загърнати с одеяло, гледаха стари филми и пиеха горещо какао, Докато Норм поправяше нещо в гаража, а Франки лазеше по пода и си играеше с кубчетата или с пожарната, която толкова много обичаше, че даже ѝ беше дал име — Сами.

Норм Хартсфийлд беше електротехник в компания „Електрозахранване — Централни щати“. Катереше се по електрическите стълбове, отстраняваше повреди и получаваше висока заплата, но имаше по-високи цели в живота. Може би те са били в ума му през онзи ден на шосе 51 и не е внимавал, може би просто е загубил равновесие и се е подпрял където не трябва. Каквито и да е била причината, изходът беше фатален. Колегата му написал в рапорта си, че открили къде е прекъснато захранването, и тъкмо привършвали с отстраняването на повредата, когато се чуло някакво пращене — звукът от електрическия ток с напрежение двайсет хиляди волта, който преминавал през тялото на Норм Хартсфийлд. Колегата погледнал нагоре и видял как Норм полита към земята от шестнайсет метра височина. Лявата му ръка била овъглена, ръкавът на униформата му бил обгърнат от пламъци.

Спестяванията на съпрузите Хартсфийлд, пристрастени към кредитните карти като повечето американци от средната класа в края на миналия век, възлизаха на по-малко от две хиляди долара. Сумата не беше голяма, обаче Норм имаше прилична застраховка, а и „Електрозахранване — Централни щати“ кихна още седемдесет хилядарки срещу подписа на Дебора Ан върху документ, освобождаващ компанията от отговорност за смъртта на съпруга ѝ. За Дебора Ан сумата беше колосална. Изплати ипотеката на къщата и купи нова кола. Не ѝ дойде наум, че много често птичето на щастието кацва на рамото ти само веднъж.

Преди да се запознае с Норм, тя беше фризьорка и когато овдовя, се върна към същата професия. Около шест месеца след смъртта на съпруга си започна да излиза с мъж, когото беше срещнала случайно в банката; обясни на Брейди, че засега той бил само младши мениджър, но с добри перспективи за израстване в кариерата. Един ден го доведе вкъщи. Той закачливо разроши косата на Брейди и го нарече „шампион“. Закачливо разроши косата на Франки и го нарече „малък шампион“. Брейди не го хареса (този тип имаше големи зъби като на вампир във филм на ужасите), но не показа неприязънта си. Вече се беше научил да нахлузва маската с усмихнатото лице и да не издава чувствата си.

Една вечер, докато чакаше Дебора Ан да се приготви, за да отидат на вечеря, приятелят ѝ каза на Брейди:

— Майка ти е чаровница и ти приличаш на нея.

Брейди усмихнато му благодари и мислено му пожела да пукне при катастрофа. Разбира се, когато е сам в колата, а не с Дебора Ан. Този човек с вампирски зъби нямаше право да заема мястото на баща му.

То се полагаше на него — Брейди.

Франки се задави с ябълка, докато гледаха „Блус Брадърс“ — филм, който минаваше за смешен. На Брейди не беше забавен, но майка му и Франки се заливаха от смях. Дебора Ан беше щастлива, гримирана и натъкмена, защото пак щеше да излиза с приятеля си. След малко щеше да дойде детегледачката — тъпа лакома патка, която само чакаше да види гърба на Дебора и се завираше в хладилника да търси нещо за хапване, та да не ѝ отслабне дебелият задник.

На масичката пред канапето стояха две купички — едната с пуканки, другата с ябълкови резенчета, посипани с канела. На екрана на телевизора някакви хора пееха в църква и единият от братята Блус се премяташе през глава по пътеката към олтара, Франки седеше на пода и като гледаше как дебелият Блус прави цигански колела, се закиска. Спря, колкото да си поеме въздух, в този миг парченце ябълка, поръсено с канела, заседна в гърлото му. Той се загърчи и впи нокти в гърлото си.

Дебора изкрещя и го вдигна. Почти го прегъна на две, за да изкара парчето ябълка. Само че то не излезе. Лицето на Франки почервеня. Тя бръкна с пръсти в гърлото му, опитвайки се да извади парчето. Не можа. Лицето на Франки започна да бледнее.

— Боже мой! — извика Дебора Ан и се втурна към телефона. Вдигна слушалката и изкрещя на Брейди: — Недей да стърчиш като кретен! Удари го по гърба!

Брейди не обичаше да му крещят и майка му никога не го беше наричала кретен, но все пак удари Франки по гърба. Удари го силно. Парчето ябълка не излезе. Лицето на задавения започна да посинява. На Брейди му хрумна идея. Хвана брат си за глезените и го провеси с главата надолу. Парчето ябълка си остана заклещено в гърлото на малкия.

— Да не си посмял да ни скапеш живота! — кресна му Брейди.

Франки продължи да диша (всъщност от гърлото му се изтръгваше само някакво забързано, накъсано свистене), но престана малко преди пристигането на „Бърза помощ“. Най-после линейката дойде и парамедиците, облечени в черно, се втурнаха в дневната. Отпратиха Брейди в кухнята и той не видя какво направиха на брат му, но майка му пищеше, а после на килима имаше кръв.

Но не и парче от ябълка.

После всички с изключение на Брейди заминаха с линейката. Той остана на дивана да яде пуканки и да гледа телевизия. НЕ ОБАЧЕ и „Блус Брадърс“. Този филм беше супертъп — само пееха и тичаха насам-натам. Превъртя каналите и намери друг — за един психар, който отвлече училищен автобус, пълен с деца. Беше доста вълнуващо.

Щом шишкавата детегледачка пристигна, той побърза да ѝ съобщи:

— Франки се задави с парче ябълка. В хладилника има сладолед. Ванилов с ядки. Вземи си колкото искаш. — И си помисли, че ако дебеланата се натъпче със сладолед, ще получи инфаркт и тогава той ще телефонира на 911.

Или ще остави тъпата патка да лежи на пода. Да, така ще е по-добре. Тъкмо ще я гледа.

Дебора Ан се върна чак към единайсет. Детегледачката беше накарала Брейди да си легне, но той не спеше. Слезе в дневната по пижама и майка му го прегърна. Дебеланата попита как е Франки — преливаше от престорена загриженост. Брейди беше убеден, че е престорена, защото на самия него изобщо не му пукаше. Защо пък на една детегледачка ще ѝ пука?

— Ще се оправи — отвърна ѝ Дебора Ан с широка усмивка. После, когато онази си тръгна, се разплака. Ревеше като луда. Извади от хладилника виното, но вместо да си налее в чаша, надигна бутилката.

— Може да не се оправи — каза на Брейди и избърса потеклото по брадичката ѝ вино. — В кома е. Знаеш ли какво е това?

— Да. Като в лекарските сериали.

— Точно така. — Дебора Ан клекна пред него. Бяха лице в лице. Близостта ѝ, ароматът на парфюма, който си беше сложила за провалената среща с гаджето ѝ, създаваше странно усещане ниско в корема на Брейди. Странно, но приятно. Взираше се в синия грим върху клепачите ѝ. Странно, но приятно.

— Беше спрял да диша много преди парамедиците да осигурят достъпа на въздух в дихателната му тръба. Лекарите в болницата казаха, че дори да излезе от комата, може да е получил тежко увреждане на мозъка.

Брейди си помисли, че Франки вече е имал увреждане на мозъка (беше адски тъп и само буташе насам-натам любимата си пожарна), обаче си премълча. Голямото деколте на майка му разкриваше гърдите ѝ. Докато ги гледаше, отново изпита странното усещане ниско в корема.

— Ако споделя нещо с теб, обещаваш ли да не казваш на никого? На никого, чуваш ли?

Брейди обеща. Умееше да пази тайни.

— Може би ще е по-добре, ако Франки умре. Защото ако излезе от комата с увреден мозък, не знам какво ще правим. — Притисна го в обятията си, косата ѝ галеше лицето му, ароматът на парфюма ѝ го опияняваше. — Слава богу, че не се случи с теб, миличък — прошепна тя. — Слава богу.

Брейди също я прегърна и силно притисна гърдите си в нейните. И получи ерекция.

Франки все пак се събуди от комата и (то се знае) наистина мозъкът му беше увреден. И преди злополуката не беше много умен („Метнал се е на баща си“ — каза веднъж Дебора Ан), но в сравнение със сега тогава беше истински гений. Чак на три години и половина се беше отучил да се напикава в гащите, а сега отново трябваше да ходи с пелена. Речникът му вече се състоеше от максимум двайсетина думи. Не ходеше нормално, а се тътреше из къщи като куцо пате, влачейки крака. Понякога заспиваше внезапно и дълбоко, но само през деня. През нощта се разхождаше из стаите, но преди да тръгне на среднощните си походи, обикновено сваляше пелената. Понякога лягаше при майка си. По-често лягаше при брат си. Брейди се събуждаше в подгизналото си от урина легло и виждаше как Франки го зяпа: глуповатият му поглед беше изпълнен със зловеща обич.

Налагаше се почти непрекъснато да водят болното момченце на медицински прегледи. Нормалното му дишане така и не се възстанови. В най-добрия случай от гърлото му излизаше задавено хриптене, а когато се простудеше (което се случваше много често) — нещо между кашлица и лай. Не можеше да яде твърди храни, всичко трябваше да се пасира в блендера и той сърбаше кашите, седнал на високо столче. Не можеше още нещо — да пие от нормална чаша, затова му даваха вода в шише с биберон.

Свалячът от банката отдавна се беше изпарил, а и тлъстата детегледачка не се задържа дълго. Обяви, че много съжалява, но не може да се справи с Франки в това му състояние. Дебора Ан нае домашна помощница на пълен работен ден, но се оказа, че трябва да ѝ плаща повече, отколкото изкарва във фризьорския салон, затова я освободи и напусна работа. Живееха само от спестяванията. Дебора започна да пие повече и мина от вино на водка, която наричаше по-ефективна оперативна система. Брейди често сядаше до нея на дивана и пиеше пепси-кола. Двамата гледаха как Франки пълзи по пода, с една ръка бута пожарната, а в другата държи бебешкото си шише, също пълно с пепси.

— Топят се като полярните шапки — често казваше Дебора Ан и вече не се налагаше Брейди да я пита за какво говори. — И когато се стопят напълно, ще се озовем на улицата.

Отиде да се посъветва с адвокат (кантората му беше точно до магазина за комикси, пред който след години Брейди щеше да ръгне в гърлото един досаден главанак) и плати сто долара за консултацията. Взе със себе си и Брейди. Името на адвоката беше Грийнсмит. Той носеше евтин костюм и сегиз-тогиз крадешком поглеждаше циците на Дебора Ан.

— Всичко ми е ясно — заяви, след като я изслуша. — Имал съм подобни случаи. Парченцето от ябълка не е било запушило напълно дихателната тръба на сина ви и той е можел да диша. Не е трябвало да бъркате в гърлото му, това е всичко.

— Опитах се да извадя ябълката! — възмутено възкликна Дебора Ан.

— Знам. Всяка майка щеше да постъпи по същия начин, но на практика сте изтикали парчето още по-навътре и напълно сте блокирали трахеята. Ако някой от парамедиците го беше сторил, щяхме да заведем дело и да искаме неколкостотин хиляди долара обезщетение. Може би дори милион и половина. Повтарям — имал съм подобни случаи. Само че вие сте бръкнали в гърлото на момчето. И сте си признали. Нали?

Дебора Ан кимна.

— Интубираха ли го?

Дебора Ан кимна.

— Това ще е вашият коз. Докато са пъхали тръбичката в трахеята, са изтикали парчето ябълка още по-навътре. — Той се облегна назад, разпери пръсти върху леко пожълтялата си бяла риза и отново погледна циците на клиентката си, може би за да се увери, че не са се изплъзнали от сутиена ѝ и не са избягали. — Което пък е довело до мозъчното увреждане.

— Ще поемете ли делото?

— С удоволствие, ако можете да ми плащате през петте години, докато делото се влачи от инстанция на инстанция. Защото юристите на болницата и на застрахователната компания ще ви правят спънки на всяка крачка. Имал съм подобни случаи.

— Колко?

Грийнсмит назова сумата, Дебора Ан хвана за ръка Брейди и двамата излязоха от кантората. Седнаха в хондата ѝ (нова по онова време) и тя се разплака. След като се поуспокои, каза на сина си да послуша радио, докато тя свърши една работа. Брейди знаеше каква е тази работа: покупка на бутилка от „ефективната операционна система“.

През следващите години тя често споменаваше консултацията с Грийнсмит и винаги завършваше с едно и също горчиво заключение:

— На цялата немотия платих сто долара на адвокат с костюм от магазин за конфекция и за какво? За да разбера, че съм твърде бедна, за да се опълча срещу големите застрахователни компании и да си взема полагаемото.

Следващата година беше дълга колкото пет. В къщата живееше чудовище, което изсмукваше жизнените сили на обитателите ѝ, и името му беше Франки. Понякога, когато Франки счупеше нещо или събудеше Дебора Ан от следобедната ѝ дрямка, тя го напердашваше. Веднъж напълно си изпусна нервите и го удари толкова силно по главата, че малкият се просна на пода, разтрепери се и се облещи. Тя го вдигна, прегърна го и се разплака, каза му, че съжалява, но коя жена би издържала това тегло?

При възможност отиваше да замества някоя колежка във фризьорския салон. В такива случаи се обаждаше в училището, че Брейди е болен, и го оставяше да гледа брат си. Понякога Брейди виждаше как Франки посяга към неща, които не биваше да пипа (или неща, които бяха собственост на Брейди, например любимата му електронна игра). Тогава го удряше през ръцете, а малкият се разцивряше. Щом престанеше да хълца, Брейди си напомняше, че брат му не е виновен, че мозъкът му е увреден от проклетото, не, от шибаното парче ябълка, и изпитваше едновременно вина, гняв и тъга. Слагаше Франки на скута си, люлееше го и му казваше, че съжалява, но кой мъж би издържал на това тегло? А той беше мъж. Маминка му каза, че той е мъжът в семейството. Беше сръчен в смяната на пелените, но когато братчето му се беше наакало (не наакало, а насрало!), го щипеше по краката и му крещеше да лежи мирно, мътните го взели, въпреки че Франки не помръдваше. Само лежеше, притиснал до гърдите си Сами и вперил в тавана големите си, безумни очи.

Тази година беше годината на понякога.

Понякога той любвеобилно прегръщаше Франки и го обсипваше с целувки.

Понякога го разтърсваше и му крещеше:

— Ти си виновен! Заради теб ще стигнем до просешка тояга!

Понякога, когато Дебора се връщаше от работа и слагаше Франки да спи, забелязваше синини по ръцете и краката му. Веднъж имаше синина дори на гърлото на момченцето, където беше останал белег от трахеотомията, направена от парамедиците. Обаче тя си мълчеше. Дума не обелваше.

Понякога Брейди обичаше Франки. Понякога го мразеше. Обикновено чувстваше едновременно и двете и го заболяваше главата.

Понякога (най-вече когато беше пияна) Дебора Ан негодуваше срещу своя провален живот.

— Нямам право на помощ нито от общината, нито от щата, нито от федералното правителство. И защо? Защото още имаме пари от застраховката и от обезщетението, платено от електрическата компания. Дреме ли на някого, че парите хвърчат, а приходите ни са равни на нула? Не, разбира се. Чак като останем без пукната пара и заживеем в приюта за бездомници на Лоубрайър Авеню, ще имам право на социална помощ от нашата прелестна държава.

Понякога Брейди гледаше Франки и си повтаряше наум: „Ти ни пречиш. Ти ни пречиш. Франки, ти и твоето проклето, шибано, лайняно мозъчно увреждане! Ти ни преечиииш!“

Понякога (всъщност доста често) — Брейди мразеше целия проклет, шибан, лайнян свят. Ако имаше Бог, както проповедниците твърдяха в неделните телевизионни проповеди, нима нямаше да прибере Франки на небето, за да може майка му да ходи на работа нормално? За да не останат без покрив над главата или да се преместят на Лоубрайър Авеню, където по думите на Дебора Ан живеят само въоръжени чернилки наркомани? Ако имаше Бог, защо допусна Франки да се задави със скапаното парче ябълка? И защо допусна да се събуди от комата с увреден мозък и от лошо положението да стане още по-скапано, шибано, лайняно? Няма Бог. Само като гледаш как Франки пълзи по пода, без да изпуска проклетата пожарна, как за малко се изправя и куцука, но бързо се отказва и отново запълзява, разбираш, че представата за Бог е шибаняшка и абсурдна.

Накрая Франки умря. Стана бързо. В известен смисъл беше като прегазването на онези хора пред Общинския център. Нямаше предумисъл, само осъзнаването, че трябва да предприемат нещо. Може да се каже, че беше злополука. Или съдба. Брейди не вярваше в Бог, но вярваше в съдбата и понякога мъжът в семейството трябва да изиграе ролята на нейния пръст.

Майка му пържеше палачинки за вечеря. Франки си играеше със Сами. Вратата към мазето беше отворена; долу държаха два кашона с евтина тоалетна хартия, която Дебора Ан беше купила с намаление, и тя прати Брейди да вземе няколко рула и да ги сложи в тоалетните. На излизане от избата ръцете му бяха пълни, затова остави вратата отворена. Мислеше, че майка му ще я затвори, но когато слезе от втория етаж, вратата продължаваше да зее. Франки лазеше по пода и буташе Сами по линолеума, като подвикваше „Брръъм, брръъм.“ Червените му панталонки бяха издути от трипластовия памперс. Все повече се приближаваше до отворената врата и стръмното стълбище, обаче Дебора Ан не помръдна да я затвори. Нито пък помоли Брейди, който подреждаше масата за вечеря.

— Брръъм, брръъм — изръмжа Франки. — Брръъм, брръъм.

И засили напред пожарната. Сами се плъзна до вратата, удари се в рамката и спря.

Дебора Ан се отдалечи от печка и отиде до вратата. Брейди си мислеше, че майка му ще се наведе, ще вдигне пожарната кола и ще я подаде на Франки, обаче тя я ритна. Количката изтрака надолу по стъпалата.

— Опа — равнодушно промърмори Дебора. — Сами паднал и направил бум!

Брейди се приближи. Ставаше интересно.

— Защо го направи, мамо?

Дебора Ан сложи ръце (от едната стърчеше шпатулата за палачинки) на кръста си.

— Защото ми писна да му слушам ръмженето!

Франки закрещя.

— Престани! — сопна му се Брейди, но братчето му не престана. Продължи да хленчи, допълзя до най-горното стъпало и се загледа надолу в мрака.

Със същото равнодушие Дебора Ан нареди:

— Светни му лампата, Брейди. Да види къде е Сами.

Той се подчини и се надвеси над циврещото детенце:

— Ето го — най-долу, до първото стъпало. Виждаш ли го?

Франки пропълзя още малко напред, без да престава да хленчи, и се наведе да погледне. Брейди погледна майка си. Дебора кимна. Без да мисли, той изрита Франки по задничето. Детенцето полетя надолу, премятайки се тромаво, което напомни на Брейди как дебелият брат Блус се премяташе по пътеката към олтара. При първото салто Франки продължи да хленчи, но при второто главата му се удари в стъпалото и цивренето спря, сякаш Франки беше радиоапарат, който някой е изключил. Беше ужасно, но и комично. Детенцето отново се преметна, недъгавите му крака се разкрачиха и то падна с главата напред на пода на мазето, удряйки отново главата си.

— Олеле, Франки падна! — извика Дебора Ан. Изпусна шпатулата и се втурна надолу по стълбището. Брейди я последва.

Вратът на Франки беше счупен. Беше ясно дори за Брейди, защото главата беше изкривена под необичаен ъгъл. Но Франки още беше жив. Дишането му напомняше накъсано пръхтене. От носа му бликаше кръв. Също и от главата му. Въртеше очи, обаче тялото му беше неподвижно. Горкият Франки. Брейди се разплака. Майка му също плачеше.

— Какво да правим? — попита той. — Какво да правим, мамо?

— Отиди в дневната и ми донеси една възглавница от дивана.

Брейди се подчини. Като се върна в мазето, пожарната кола Сами лежеше на гърдите на Франки.

— Опитах се да му я пъхна в ръката, но не можа да я стисне — промърмори Дебора Ан.

— Сигурно се е парализирал. Горкият Франки.

Детенцето извърна очи към майка си, после към брат си, и отрони:

— Брейди…

— Вече няма да те боли — прошепна му Брейди и подаде на майка си възглавницата.

Дебора Ан я притисна върху лицето на детенцето. Не отне много време. После тя накара Брейди да върне възглавницата на дивана и да донесе влажна кърпа.

— И да не забравиш да изключиш печката — добави. — Палачинките са отишли на кино, усещам миризмата на изгоряло.

Избърса с кърпата кръвта от лицето на Франки. Брейди си помисли, че майчинският жест е много трогателен. След години се досети, че освен кръвта маминка е искала да отстрани и власинките от възглавницата.

След като лицето на мъртвото детенце вече беше чисто (въпреки че по косата му имаше кръв), двамата поседяха на стълбите, загледани в него. Дебора Ан прегърна Брейди и заяви:

— Ще се обадя на 911.

— Добре.

— Блъснал Сами прекалено силно и количката паднала долу. Опитал се да слезе да я вземе, но загубил равновесие. Аз съм правела палачинки, ти си оставял рула хартия в тоалетните на горния етаж. Не си видял нищо. Когато си слязъл в мазето, брат ти вече бил мъртъв.

— Добре.

— Повтори го.

Той се подчини. Беше отличник в училище и лесно запомняше всичко.

— Каквото и да те питат, не казвай нищо повече. Не разкрасявай и не променяй историята.

— Добре, но мога ли да кажа, че си плакала?

Тя се усмихна. Целуна го по челото и по страната. После — по устните.

— Да, хубавото ми момче, това можеш да им кажеш.

— Ще ни повярват ли?

— Да! — без капчица колебание заяви Дебора. — Не бой се, всичко ще е наред.

Оказа се права. Зададоха им само няколко въпроса за злополуката, които не ги затрудниха. После погребаха детето. Ритуалът беше хубав. Франки, облечен в костюм, беше положен в малък ковчег. Не личеше, че приживе мозъкът му е бил увреден, изглеждаше, сякаш дълбоко спи. Преди да затворят ковчега, Брейди целуна брат си по страната и сложи до него пожарната Сами. Побра се идеално.

В нощта след погребението той за първи път получи пристъп на ужасното главоболие, което често щеше да го измъчва в бъдеще. Въобрази си, че Франки е под леглото му, и главоболието му се усили. Отиде в спалнята на майка си и се мушна в леглото ѝ. Не призна, че го е страх, защото под кревата му е Франки — каза само, че главата му ще се пръсне от болка. Дебора Ан го прегърна и го целуна, а той се притисна до нея — плътно-плътно-плътно. Стана му приятно. Главоболието затихна. Заспаха и на следващия ден бяха само двамата вкъщи. Животът беше по-хубав. Дебора Ан се върна на работа, но вече нямаше интимни приятели. Заяви, че Брейди е единственият ѝ приятел, не искала други. Не споменаваха злополуката с Франки, но Брейди понякога сънуваше. Не знаеше какво сънува майка му, но тя започна да прекалява с водката и накрая я уволниха. Вече нямаше значение, защото Брейди беше пораснал и можеше да започне работа. Той не съжаляваше, че не постъпи в колеж.

Колежът е за хора, които не знаят, че са умни.

6.

Брейди се изтръгва от спомените, в които е потънал като в сън — толкова дълбок, че е като хипноза, — и открива, че скутът му е пълен с късчета полиетилен. Отначало не разбира откъде са. После вижда вестника на работната маса и си дава сметка, че докато е мислел за Франки, е раздрал с ноктите си полиетиленовата опаковка.

Изхвърля отпадъците в кошчето, взема вестника и разсеяно преглежда заглавията. В Мексиканския залив продължава разливът на нефт, а собствениците на „Бритиш Петролиъм“ се бият в гърдите, че правят всичко по силите си, но хората ги мразят и ги критикуват. Нидал Хасан, военният психиатър, който изпозастреля сума народ в база „Форт Худ“ в Тексас, след ден-два ще бъде изправен пред съда. („Трябваше да ги пометеш с мерцедес, бебчо Нидал“ — казва си Брейди.) Пол Маккартни, когото маминка наричаше „Очи на стар шпаньол“, е награден с медал в Белия дом. Брейди понякога се пита защо хора с малко талант получават лъвския пай от всичко? Още едно доказателство, че светът е откачен.

Решава да отиде в кухнята и да прочете политическите коментари. Може би ще го приспят, ако ги съчетае с капсула мелатонин. Докато се качва по стълбището, обръща сгънатия вестник, за да види какво има на долната страна на страницата, и се вцепенява. Две снимки на жени са публикувани една до друга. Едната жена е Оливия Трилони. Другата е много по-възрастна, но приликата помежду им е очебийна. Особено тези тънки, злобарски устни.

Заглавието гласи: „ПОЧИНА МАЙКАТА НА ОЛИВИЯ ТРИЛОНИ“. А под него: Елизабет Уортън: „Отношението към дъщеря ми е несправедливо, медиите съсипаха живота ѝ.“ Следва дописка от два абзаца — явно е търсен повод да се спомене отново миналогодишната трагедия („Нека е трагедия, щом толкова държат да използват тази дума“ — с презрение си помисля Брейди) и да се публикува на първата страница на вестника, бавно задушаван от конкуренцията на интернет. Накрая има препратка към некролога на страница двайсет и шеста и Брейди, вече седнал до кухненската маса, бързо прелиства на посочената страница. Облакът от мрачен унес, който го беше обгърнал след смъртта на майка му, мигновено се разсейва. Умът му работи на бързи обороти, откъслечните мисли се свързват в главата му, пръскат се отново и след това се наместват като елементи от пъзел. Този процес му е познат и знае, че ще продължи, докато се подреди цялата картина.

Брейди изчита внимателно съобщението и веднага си задава няколко въпроса. Дебелият ДВО ще бъде ли на поклонението? А на опелото в сряда? На помена в Шугър Хайтс? Навярно ще присъства и на трите събития. Ще търси деятеля. Ще търси него. Защото така ченгетата постъпват.

Той си спомня последното съобщение, което изпрати на Ходжис, на добрия стар ДВО. Усмихва се и го изрича гласно:

— Няма да разбереш откъде ти е дошло.

— Внимавай да не те надуши — казва Дебора Ан Хартсфийлд.

Брейди знае, че я няма, но почти я вижда: седи до масата срещу него, носи впитата черна поличка и синята блузка, която много харесваше, защото беше толкова прозрачна, че се виждаше сутиенът ѝ.

— Той ще те търси, ще се оглежда за теб.

— Знам. Не се безпокой — промърморва той.

— Как да не се безпокоя за моето хубаво момче?

Брейди слиза в мазето и се пъхва в спалния чувал. Надуваемият дюшек изпуска въздух и изсъсква. Преди с гласова команда да изключи осветлението, той настройва будилника на своя айфон за шест и половина. Утрешният ден ще е натоварен.

Командният център потъва в мрак. Блещукат само миниатюрните червени светлинки на спящите компютри. От тъмното под стълбите майка му пак се обажда:

— Чакам те, муцинко. Не се бави.

— Скоро ще съм при теб, мамо. — Брейди се усмихва и затваря очи. След две минути вече похърква.

7.

На другата сутрин Джейни излиза от спалнята чак след осем. Носи костюма с панталон, с който беше предишната вечер. Ходжис, все още по боксерки, е на телефона. Махва ѝ и вдига палец — жест, който означава и „добро утро“, и „един момент“.

— Не е много важно — казва на някого, — но се е загнездило в ума ми и не ми дава покой. Ако можеш да провериш, ще съм ти много благодарен. — Млъква и се заслушва. — Не, не искам да занимавам Пийт с такава дреболия — достатъчно работа си има с Доналд Дейвис. И ти не си губи времето. — Отново се заслушва.

Джейни сяда на подлакътника на дивана, посочва часовника си и беззвучно произнася „Поклонението!“. Ходжис кимва.

— Да, точно така — казва в телефонната слушалка. — Да речем, между лятото на 2007 и пролетта на 2009. В центъра около Лейк Авеню, в тузарския квартал. — Той смигва на Джейни. — Благодаря ти, Марло, ти си съкровище. И обещавам да не се превърна в дядка. — Пак слуша и кима. — Да. Добре. Сега затварям. Много поздрави на Фил и децата. Ще се видим някой ден. На обяд. Разбира се, че аз ще черпя. Да. Чао. — Той затваря телефона.

— Ще те помоля да се облечеш бързо — нетърпеливо казва Джейни — и да ме закараш до апартамента, за да се гримирам и да се преоблека, преди да тръгнем към погребалната агенция. Колко време ще ти отнеме да си сложиш костюм?

— Няколко секунди. И не ти трябва грим.

Джейни забелва очи:

— Кажи го на леля Шарлот. Само дебне да открие бръчица по лицето ми. Хайде, побързай. И си вземи самобръсначка, ще се обръснеш у дома. — Пак поглежда часовника си. — От пет години не съм спала толкова до късно.

Ходжис тръгва към спалнята. Тя го спира на вратата, обгръща с длани лицето му и го целува по устните:

— Добрият секс е най-ефикасното приспивателно. Бях забравила.

Ходжис я прегръща и я повдига. Не знае колко ще продължи връзката им, но смята да се наслади на всеки миг.

— И си сложи шапката — заръчва, гледа го отвисоко и му се усмихва. — Радвам се, че я купих. Много ти отива.

8.

Дотолкова са погълнати от щастието си и от стремежа да отидат в погребалната агенция преди роднините, че пренебрегват БОЛО, но дори да бяха в пълна бойна готовност, нямаше да забележат нещо съмнително. Пред малкия търговски център на пресечката на Харпър Роуд и Хановер Стрийт вече са паркирали повече от двайсет коли и субаруто на Брейди Хартсфийлд е най-невзрачната. Спрял е така, че улицата на дебелия ДВО да е точно по средата в огледалото за обратно виждане. Знаеше какъв маршрут ще избере Ходжис: ще се спусне по Харпър Роуд и ще завие вляво по Хановер.

Малко след осем и половина автомобилът му наистина се появява — доста по-рано от очакваното, тъй като поклонението започва чак в десет, а погребалната агенция е на около двайсет минути път от дома му. Но ето ти изненада: шишкавият ДВО не е сам. До него седи жена и макар че Брейди я зърва само за секунда, веднага разпознава сестрата на Оливия Трилони. Свалила е сенника, гледа се в огледалцето и реши косата си. Явно е прекарала нощта в жилището на Ходжис.

Той е потресен. Защо, за бога? ДВО е грозник, дъртак и дебелак. Няма начин да е правила секс с него. Изключено е! После си спомня как майка му облекчаваше най-гадните му главоболия и признава (неохотно), че стане ли въпрос за секс, всичко е възможно. Но мисълта, че Ходжис се чука със сестрата на Оливия Трилони, е вбесяваща (донякъде и заради това, че в известен смисъл самият Брейди подпомогна свалката им). Ходжис трябва да седи пред телевизора и да мисли за самоубийство. Не му се полага дори удоволствието, предизвикано от дясната му ръка, намазана с вазелин, камо ли да прави секс с привлекателна блондинка.

„Сигурно ѝ е отстъпил спалнята, а той е спал на кушетката“ — помисля си.

Предположението изглежда логично и го успокоява. Приема, че е допустимо дъртият ДВО да се чука с хубава блондинка, обаче ще си плати за удоволствието. „А и курвата сигурно ще поиска доплащане заради свръхтеглото на клиента“ — казва си, засмива се гръмко и включва двигателя.

Преди да потегли, изважда от жабката джаджа 2 и я слага на седалката до себе си. Не я е ползвал от година, но днес ще влезе в употреба. Може би не пред погребалната агенция, защото двамата едва ли ще отидат там веднага. Твърде рано е за поклонението. Навярно първо ще се отбият в апартамента на Лейк Авеню, но не е необходимо да ги изпревари — важното е да е там, когато излизат от сградата и отново се качат в колата. Знае как ще стане.

Ще е като навремето.

Докато чака на един светофар, се обажда на Тоунс Фробишър и го предупреждава, че днес не може да отиде на работа. Може би ще отсъства цяла седмица. Прещипал е с пръсти носа си, за да говори гъгниво като хремав, и обяснява, че е пипнал грип. Помисля си за концерта на „Раунд Хиър“ в ЦКИ в четвъртък вечер и за елека-бомба, и мислено добавя: „Идната седмица няма да съм болен, а мъртъв.“ Прекъсва връзката, хвърля мобилния на седалката до джаджа 2 и се разсмива. Забелязва, че някаква жена, наконтена за работа и седнала зад волана на автомобила в съседната лента, любопитно го наблюдава. Брейди, който сега се смее толкова силно, че от очите му текат сълзи, а от носа — сополи, ѝ показва среден пръст.

9.

— С кого говореше, с близката ти от „Архиви“ ли?

— Да, с Марло Еверет. Тя винаги отива рано в управлението. Пийт Хънтли, старият ми партньор, се кълнеше, че всъщност никога не си тръгва от работа.

— Каква история ѝ пробута, ако мога да попитам?

— Няколко съседи ми разказали за човек, който пробва вратите на колите в квартала, за да намери неотключена. Тогава съм си спомнил, че преди две-три години в центъра на града имаше поредица от обири на автомобили, а извършителят не беше заловен.

— Аха. А това, че обещаваш да не се превърнеш в дядка? Какво искаше да кажеш?

— Така викаме на пенсионираните колеги, които не могат да се откъснат от работата. Обаждат се на Марло и я молят да проверява автомобилни номера, които по някаква причина са им са се сторили подозрителни. Или пък приклещват някакъв човек, който им изглежда неблагонадежден, искат му документите и се обаждат на Марло да провери в масивите дали е криминално проявен.

— И тя го върши, без да възразява?

— Е, мърмори малко, колкото за тежест, но мисля, че няма нищо против. Преди няколко години един старчок на име Кени Шейс се обади и съобщи за 65 — това е код за подозрително поведение, въведен след терористичните атаки на 11 септември. Оказа се, че заловеният не е терорист, а беглец от закона, който през 1987 е убил цялото си семейство в Канзас.

— Гледай ти. Старецът получи ли медал?

— Не, само благодарност, но повече не му трябваше. Отиде си след шест месеца — обяснява Ходжис. — Всъщност Кени Шейс не си отиде от старост, а захапа дулото на пистолета и дръпна спусъка, преди ракът на белите дробове да го довърши.

Мобилният му иззвънява. Звукът е приглушен, защото телефонът пак е в жабката. Джейни го изважда и му го подава с леко иронична усмивка.

— Здрасти, Марло, като стрела си. Какво откри? Нещо интересно? — Той слуша и кима, вмъква по някое „ъ-хм“ и „ясно“ и продължава да шофира в натоварения сутрешен трафик. Благодари за информацията, затваря телефона и го подава на Джейни, но тя поклаща глава:

— Сложи го в джоба си. Някой може да те потърси. Знам, че не си свикнал, но се опитай да си в крак с времето. Какво научи?

— От септември 2007 започва поредица от дузина обири на коли в централните квартали. Марло казва, че може и да са повече, защото хората се обръщат към полицията само когато от автомобила липсва нещо ценно. Някои дори не забелязват, че колата им е претършувана. Последният сигнал е от март 2009, по-малко от три седмици преди касапницата пред Общинския център. Това е нашият човек, Джейни. Убеден съм. Попаднахме на дирите му, което означава, че се приближаваме към него.

— Чудесно.

— Мисля, че ще го открием. Ако успеем, твоят адвокат Шрон ще отиде в управлението да уведоми бившия ми партньор Пийт Хънтли, който ще свърши останалото. Все още имаме съгласие по този въпрос, нали?

— Да. Но дотогава той е наш. Все още имаме съгласие и по този въпрос, нали?

— Абсолютно.

Вече са на Лейк Авеню и Ходжис вижда празно място точно пред сградата, където живееше покойната госпожа Уортън. Днес явно късметът му работи. Докато паркира, си мисли колко ли пъти Оливия Трилони е използвала същото място.

Пуска монети в автомата и с крайчеца на окото си вижда как Джейни загрижено поглежда часовника си.

— Спокойно — казва ѝ. — Имаме много време.

Отправяйки се към входната врата, Ходжис натиска бутона за дистанционно заключване на колата. Прави го машинално, защото мисли за Мистър Мерцедес, но навикът е навик. Пъхва ключа в джоба си и бърза да настигне Джейни, за да ѝ държи вратата.

„Превръщам се във влюбен глупак“ — мисли си. А след това си казва: „И какво от това?“

10.

Пет минути по-късно невзрачно субару бавно минава по Лейк Авеню. Изравнява се с тойотата на Ходжис и почти спира, после дава ляв мигач и влиза в триетажния паркинг от другата страна на улицата.

На първото и второто ниво има много свободни места, но всички са от вътрешната страна и не вършат работа на Брейди. Третото ниво е почти празно и той намира тъкмо каквото търси: място в източната част на гаража, откъдето се вижда Лейк Авеню. Паркира, отива до бетонния парапет и поглежда надолу към улицата и към тойотата на Ходжис. Разстоянието е шейсетина метра. Няма прегради, блокиращи сигнала, тоест — фасулска работа за джаджа 2.

За да убие времето, той сяда в колата си, включва айпада и проучва уебсайта на Центъра за култура и изкуства. Концертната зала „Минго“ е най-голямата в комплекса. „Логично — казва си той, — сигурно само тя осигурява приходи.“ През зимата тук свири градският симфоничен оркестър, има балетни представления, изнасят се лекции, провеждат се и други напудрени артистични прояви, но от юни до август зала „Минго“ е дом на попмузиката. Според сайта участието на „Раунд Хиър“ слага началото на „Лятна музикална кавалкада на звездите“ с концерти на „Игълс“, Стинг, Джон Меленкамп, Алън Джаксън, Пол Саймън и Брус Спрингстийн. Колко хубаво! Само дето хората, закупили абонаментни карти за целия фестивал, ще бъдат разочаровани. През това лято в „Минго“ ще има само едно представление — кратко, завършващо с пънкарска песен „Пукнете, шибани боклуци“.

В сайта пише, че концертна зала „Минго“ има четирийсет и пет хиляди места.

Пише също, че всички билети за „Раунд Хиър“ са продадени.

Брейди се обажда на Шърли Ортън в сладоледената фабрика. Отново защипва с пръсти носа си и моли Шърли да предупреди Руди Станхоуп, че може да се наложи да го замества цяла седмица. Казва ѝ, че ще се помъчи да отиде на работа в четвъртък или в петък, но да не разчитат на явяването му: тръшнал го е грип.

Както и очакваше, споменаването на заразното заболяване хвърля Шърли в ужас.

— Не идвай, преди напълно да си оздравял! За доказателство вземи бележка от личния си лекар! Не може да си грипав и да продаваш сладолед на деца!

— Няма, няма — гъгне Брейди. — Съжалявам, Шърли. Заразил съм се от мама. Наложи се да я занеса в леглото. — Напушва го смях и устните му започват да потрепват.

— Лекувай се и гледай бързо да се оправиш.

— Добре. Чао. — Той прекъсва връзката миг преди истерично да се разкикоти. Да, наложи се да занесе маминка в леглото. Да, повали я грип. Не свински грип, не птичи грип, а нов щам, наречен „поров грип“. Брейди вие, превива се от смях и удря по таблото на субаруто. Удря толкова силно, че го заболява ръката, и от това започва да се смее още по-неудържимо.

Този пристъп продължава, докато го заболява коремът и дори му прилошава. Тъкмо започва се успокоява, когато входната врата на отсрещната сграда се отваря.

Брейди грабва джажа 2 и натиска бутона за включване. Лампичката светва в жълто — уредът е в готовност. Той вдига късата антена и слиза от колата. Вече не се смее. Бавно пристъпва към бетонения парапет, като се старае да остане в сянката на близката колона. Слага палец на превключвателя и насочва джаджа 2 надолу, но не към тойотата, а към Ходжис, който рови в джоба на панталона си. Блондинката стои до него — носи същия костюм, с който беше по-рано, но е сменила обувките и чантата.

Ходжис изважда ключовете си от джоба.

Брейди щраква лостчето и лампичката светва в зелено. Уредът вече е на работен режим. Светлините на тойотата проблясват. В същия момент зелената лампичка на джаджа 2 примигва само веднъж. Уредът е прихванал сигнала за отключване на тойотата и го е запаметил, както се случи и с мерцедеса на госпожа Трилони.

В продължение на почти две години Брейди отключваше коли с джажа 2 и ги претърсваше за ценни вещи и пари. Понякога плячката беше богата, друг път — не, но тръпката винаги беше силна. Когато намери резервния ключ в жабката на мерцедеса на госпожа Трилони (в найлонов плик, заедно с ръководството за експлоатация и регистрационния талон), първата му мисъл беше да открадне колата и да я покара из града, да я удари и посмачка, ей-така, за кеф, да разреже тапицерията в купето. Обаче интуицията му подсказа да не пипа нищо. Защото може би на мерцедеса му е отредена по-важна роля. Така се и оказа.

Качва се в субаруто и пъха в жабката джажа 2. Много е доволен от свършеното тази сутрин. Но до обед има още време. Ходжис и сестрата на Оливия отиват на бдение. Брейди също ще е бдителен и ще отскочи до ЦКИ. Вероятно комплексът вече е отворен и той смята да огледа обстановката. Да провери с каква охрана разполагат, къде са монтирани охранителните камери.

„Ще намеря начин да вляза — казва си. — Днес ми върви.“

Ще влезе и в интернет, за да провери дали някой не продава билет за концерта в четвъртък. Леле, колко работа го чака!

Започва да си подсвирква.

11.

В десет без петнайсет Ходжис и Джейни Патерсън влизат в салона „Вечен покой“ на погребална агенция „Соумс“ — изпреварили са всички благодарение на припряността на Джейни.

Ковчегът, украсен със синя копринена драперия, е отворен. Елизабет Уортън е с бяла рокля на сини цветчета в тон с драперията. Очите ѝ са склопени. Страните ѝ са начервени с руж.

Джейни притичва до ковчега по пътеката между сгъваемите столове, поглежда майка си и бързо се връща. Устните ѝ треперят.

— Чичо Хенри може да нарича кремацията езическа и примитивна, но всъщност този обичай с отворения ковчег е примитивен. Това не е майка ми, а чучело, изложено на показ.

— Но тогава защо…

— Съгласих се, за да не ми правят въртели за кремацията. Бог да ни е на помощ, ако чичо Хенри надникне под копринената драперия и види, че ковчегът е от пресован картон, боядисан в сиво, за да прилича на метален. Картонен е, за да… сещаш се…

— Да — кимва Ходжис и за миг я прегръща през раменете.

Приятелките на покойната започват да прииждат начело с Алтея Грийн и с госпожа Харис. Към десет и двайсет (със закъснение за по-голяма тежест) пристига леля Шарлот под ръка с брат си. Чичо Хенри я придружава до ковчега, поглежда за кратко покойницата и отстъпва назад. Леля Шарлот за миг се втренчва в каменното лице, после се навежда, целува ледените устни и прошепва едва чуто:

— О, сестрице… О, сестрице…

За първи път, откакто я познава, Ходжис не изпитва неприязън към нея.

Опечалените тихичко разговарят помежду си, чува се приглушен смях. Джейни се спира до всеки присъстващ (не са повече от дванайсетина и всички са от онзи тип, който дъщерята на Ходжис нарича „ретрокласика“) и се старае да му обърне внимание. Чичо Хенри ѝ се притичва на помощ и когато силите ѝ се изчерпват, докато се опитва да утеши госпожа Грийн, той я прегръща през раменете. На Ходжис му става приятно. „Кръвта вода не става — мисли си. — В подобни моменти близките се уповават един на друг.“

Чувства се излишен и решава да излезе на чист въздух. Стои минута-две пред входната врата и оглежда колите, паркирани от другата страна на улицата. Търси с поглед сам мъж, седнал зад волана на някоя, но не вижда никого. Изведнъж се сеща, че не е видял на поклонението Холи Мрънкалото.

Заобикаля сградата и отива на паркинга за посетителите — ето я и Холи, седи на стълбите на задния вход. Носи грозна кафява рокля, стигаща до прасците ѝ. Косата ѝ е сплетена на две плитки, навити над ушите. Ходжис си помисля, че тя прилича на принцеса Лея, спазвала цяла година диетата на Карън Карпентър73.

Холи вижда сянката му на тротоара, сепва се и се опитва да скрие онова, което държи. Ходжис се приближава и вижда между пръстите ѝ наполовина изпушена цигара. Холи разтревожено го поглежда изпод око. Погледът ѝ е като на куче, което често бият с вестник, задето се е изпикало под масата.

— Моля ви, не ме издавайте пред майка ми. Тя си мисли, че съм ги отказала.

— Гроб съм — обещава Ходжис, отбелязвайки наум, че Холи е достатъчно голяма да не се плаши от неодобрението на майка си по отношение на вероятно единствения ѝ лош навик. — Може ли да седна до теб?

— Не трябва ли да сте вътре с Джейни? — промърморва тя, но се отмества, за да му направи място.

— Излязох да глътна малко чист въздух. Пък и освен Джейни не познавам никого.

Тя го поглежда с искреното любопитство на дете:

— С братовчедка ми любовници ли сте?

Ходжис се сконфузва, но не от въпроса, а задето го напушва смях. Май трябваше да я остави да си пуши скришом и да се върне в залата на погребалната агенция.

— Да речем — промърморва, — че с нея сме добри приятели. И да приключим тази тема.

Холи повдига рамене и изпуска дим през ноздрите си.

— Няма нищо лошо една жена да има любовници, щом иска. Аз не искам. Мъжете не ме интересуват. Но не съм лесбийка — казвам го, за да не останете с погрешно впечатление. Поетеса съм.

— Сериозно?

— Да — казва тя и добавя, сякаш става дума за едно и също: — Майка ми не харесва Джейни.

— Така ли?

— Смята, че е несправедливо, задето е наследила куп пари от Оливия. Може и да е права, обаче на мен ми е все едно.

Прехапва си устните по начин, който предизвиква у Ходжис смущаващо чувство за дежа вю. След секунда се сеща: Оливия Трилони правеше същото по време на разпитите. Кръвта вода не става.

— Не те видях в залата — отбелязва.

— Няма и да вляза. Тя не може да ме застави. Не съм виждала мъртвец и не искам да виждам. Ще сънувам кошмари.

Загасва цигарата, като я смачква отстрани на стъпалото — не я натиска, а я мачка отново и отново, докато филтърът се скъсва. Лицето ѝ е като бяло матово стъкло, трепери като лист (коленете ѝ се удрят едно в друго) и ако не престане да дъвче долната си устна, ще я разрани до кръв.

— Гадно е да гледаш труп — добавя и вече не мънка, а извисява глас, сякаш всеки момент ще закрещи. — Този ритуал е гаден, отвратителен, противен!

Ходжис я прегръща през треперещите ѝ рамене, очаквайки тя да побегне, но не и преди да го нарече женкар и да го зашлеви. Но за негова изненада постепенно треперенето престава и Холи дори слага глава на рамото му.

— Права си — промърморва той. — Поклонението пред мъртвите е най-неприятното. Утре ще е по-поносимо.

— Ще е затворен ли ковчегът?

— Да. — Ходжис ще помоли Джейни да затворят ковчега, иначе братовчедка ѝ пак ще виси при катафалките.

Холи го поглежда, лицето ѝ е открито като на дете. „Колко е наивна — казва си той, — бог не я е надарил нито с остроумие, нито с хитрост.“ След време ще съжалява за погрешното си заключение, но сега отново се замисля за Оливия Трилони и как медиите и полицаите, включително негова милост, ѝ отровиха живота.

— Обещавате ли?

— Да.

— Дайте ми честна дума.

— Честна дума — да пукна, ако излъжа. — След малко, все още мислейки за Оливия и за виртуалната отрова, с която Мистър Мерцедес я е натъпкал, той пита: — Вземаш ли си редовно лекарствата, Холи?

Тя изненадано се ококорва:

— Как познахте, че пия лексапро? Тя ли ви каза?

— Никой не ми е казал. Не е необходимо. Твърде дълго съм работил като детектив. — Прегръща я още по-здраво и приятелски я разтърсва. — А сега ми отговори. Ама честно.

— Лекарството е в чантата ми. Днес не съм го пила, защото… — Тя пискливо се изкисква. — Защото от него често ми се пишка.

— Ако ти донеса чаша вода, ще го изпиеш ли?

— Да. Заради вас. — Холи отново вперва в него очите си — наивни като на дете, гледащо възрастен: — Вие сте добър човек. Харесвате ми. Джейни има късмет. За разлика от мен — не ми върви в живота. Дори гадже не съм имала…

— Ще ти донеса вода. — Ходжис става. Преди да заобиколи сградата, се обръща. Холи се опитва да запали друга цигара, но ѝ е трудно, защото отново трепери. Държи запалката-еднодневка „Бик“ с двете си ръце като полицай на тренировъчно стрелбище.

Щом влиза обратно в залата, Джейни го пита къде е бил. Той ѝ обяснява и на свой ред ѝ задава въпрос — може ли ковчегът да е затворен на опелото на следващия ден.

— Мисля, че само така Холи ще присъства на службата — добавя.

Джейни поглежда леля си, която разпалено обяснява нещо на няколко възрастни дами.

— Гадината дори не е забелязала, че дъщеря ѝ не е сред нас. Знаеш ли какво? Току-що реших, че утре ковчегът изобщо няма да е тук. Ще накарам уредника да го премести отзад, а ако на леля Шарлот не ѝ харесва, да върви по дяволите. Кажи го на Холи.

Уредникът на погребението, който дискретно стои настрани, завежда Ходжис в съседното помещение, където са сервирани напитки и закуски. Ходжис взема бутилка минерална вода и я занася на паркинга. Предава на Холи съобщението на Джейни, сяда до нея и я чака да изпие малката си доза щастие. Холи му се усмихва:

— Наистина ви харесвам.

С отработеното умение на всеки полицай да лъже убедително, той отговаря сърдечно:

— И аз те харесвам, Холи.

12.

Центърът за култура и изкуства, известен още като ЦКИ, е наричан „Лувъра на Средния запад“ от журналистите от местния вестник и от членовете на Търговската палата (а жителите на града му викат „Лува“). Комплексът заема шест акра в центъра на града, където стойността на земята се равнява на злато. Основният корпус е грамадно кръгло здание, което според Брейди наподобява гигантската летяща чиния в последните сцени на филма „Близки срещи от трети вид“. В него се помещава концертната зала „Минго“.

Брейди заобикаля отзад, където е товарната рампа и където е оживено като в мравуняк през летен ден. Разминават се камиони, работници разтоварват какво ли не, включително — колкото и да е странно — части от съоръжение, което според Брейди е виенско колело. Свалят и панелите от декора, изобразяващ звездно небе и бряг с бял пясък, по който се разхождат двойки, хванати за ръка. Всички работници са с баджове за идентификация — някои са си ги окачили на шията, други са ги закачили на ризите. „Кофти“ — мисли си Брейди.

На портала преди зоната за товарна дейност има охранителна кабина. И това е кофти, но той тръгва към нея, защото който не рискува, не печели. Охранителите са двама. Единият е в кабината, нагъва геврек и наблюдава пет-шест монитора. Другият излиза, за да препречи пътя на Брейди. Носи черни очила и в тях младежът вижда отражението си и широката си, заучена усмивка, изразяваща наивно любопитство.

— Какво обичате, сър? — пита охранителят.

— Абе, стана ми любопитно. — Брейди посочва работниците. — Онова там прилича на виенско колело.

— В четвъртък вечер ще има голям концерт — обяснява охранителят. — Групата представя новия си албум. Май се казва „Целувки до полуда“.

— Брей, гласят грандиозно шоу — диви се Брейди.

Онзи изсумтява:

— Абе, ако питаш мен, ония, дето не могат да пеят, гледат да компенсират с пищни декори. Миналият септември гостува Тони Бенет и беше само той на сцената. Даже не си беше довел музиканти. Акомпанира му нашият симфоничен оркестър. Това се казва концерт. Без врякащи хлапета. Истинска музика. Тарикатско, нали?

— Ще ме пуснете ли да разгледам? Иска ми се да щракна две-три снимки с телефона.

— Не става, мой човек. — Охранителят се вглежда в него и сърцето на младежа се свива. — Всъщност изобщо не бива да си тук. Така че…

— Ясно, ясно. — Брейди се усмихва още по-широко. Не бива да остава повече. И бездруго няма защо да виси тук. Щом сега дежурят двама, в четвъртък вечер ще са половин дузина. — Благодаря ви за отделеното време.

— Пак заповядай.

Брейди вдига палец. Охранителят — също, но стои на вратата на кабината и го наблюдава, докато се отдалечава.

Брейди минава покрай грамаден и почти празен паркинг, който преди концерта ще е претъпкан. Вече не се усмихва. Размишлява за тъпите, скапани араби, които разбиха самолетите в Световния търговски център преди девет години. Казва си (без капчица ирония): „Развалиха работата на другите като нас.“

След пет минути бавен ход се озовава пред вратите, през които посетителите на концерта ще минат в четвъртък вечер. За да влезе днес, трябва да плати пет долара като „дарение“, фоайето представлява ехтящо сводесто помещение, което в момента е пълно с любители на изкуството и с ученически групи. Отсреща е сувенирният магазин, а вляво — коридорът към концертна зала „Минго“. Широк е колкото шосе с две платна. По средата на никелирана стойка е прикрепена табела с надпис: „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО С ЧАНТИ, ПАКЕТИ И РАНИЦИ“. Няма детектори за метални предмети. Възможно е да не са ги инсталирали още, но той е почти сигурен, че няма да ги използват. Над четири хиляди души ще напират да влязат в залата и ако охраната започне да проверява с детектори за метал всеки, ще стане голямо задръстване на входа. Затова пък ще има цяла армия охранители — подозрителни и надменни като онзи глупав пуяк на служебния вход. Мъж с дебел елек в топлата юнска вечер веднага ще привлече вниманието им. Всъщност вниманието им ще привлече всеки мъж, който не води за ръка хлапачка с опашчици и с тениска с попзвезда.

„Ако обичате, елате насам, сър.“

Разбира се, още сега може да взриви елека и да убие стотина души, но не му се иска. Иска да се върне у дома, да провери в интернет кой е най-големият хит на „Раунд Хиър“ и да гръмне експлозива именно на тази песен, когато тъпите гъски ще са изпаднали в екстаз и ще крещят колкото им глас държи.

Само че пречките изглеждат непреодолими.

Той стои във фоайето сред пенсионерите с пътеводители и сред празноглавите прогимназисти и си мисли: „Да можеше Франки да е жив! Щях да го взема на концерта. Беше толкова тъп, че сигурно щеше да му хареса. Дори щях да му позволя да вземе пожарната Сами. — Мисълта го изпълва с дълбока и искрена печал, каквато често го обхваща, когато си спомни за Франки. — Дали пък да не убия шишкавия ДВО, после да се гръмна и да сложа край на тази история?“

Разтрива слепоочията си (поредното главоболие започва да го мъчи, а маминка я няма да го облекчи), прекосява фоайето и влиза в художествената галерия „Харлоу Флойд“, над която е опънат банер с надпис „ЮНИ — МЕСЕЦ НА МАНЕ!“

Брейди не знае кой е този Мане — вероятно рисувач на жаби като Ван Гог, но някои от картините са супер. Той не си пада по натюрморти (за какъв дявол да си губиш времето с рисуване на пъпеш?), но няколко платна излъчват необуздана, дива сила. На едно е изобразен мъртъв матадор. Брейди слага ръце зад гърба и съзерцава картината, без да забелязва хората, които надничат през рамото му. Матадорът не е разкъсан или обезобразен, но кръвта, стичаща се от лявото му рамо, изглежда по-реална от кръвта във всички криминални филми, които Брейди е гледал. А той е гледал много. Картината го успокоява, мислите му се проясняват и когато най-накрая си тръгва, той си казва: „Ще намеря начин да го направя.“

Импулсивно влиза в сувенирния магазин и купува разни боклуци, които рекламират „Раунд Хиър“. След десет минути излиза с торбичка с рекламен надпис: „АТАКУВАХ ЦКИ и ПАЗАРУВАХ“, и отново поглежда към коридора към зала „Минго“. В четвъртък вечер този коридор е претъпкан с кикотещи се, блъскащи се, превъзбудени пикли, повечето придружавани от многострадалните си родители. Внезапно Брейди забелязва нещо, което преди не беше видял: вдясно в дъното е опънат плюшен шнур, който оформя тясна пътека. Пред този миникоридор също има табела на никелирана стойка, но с друг надпис.

Брейди го прочита и си казва: „О, господи! О… боже… мой!“

13.

В апартамента на Елизабет Уортън Джейни бърза да свали обувките си с висок ток и се тръсва на канапето:

— Ох, свърши! Колко продължи? Хиляда или две хиляди години?

— Две — отвръща Ходжис. — Легни да поспиш.

— Спах до осем тази сутрин — възразява тя, но не много убедително.

— И все пак го направи.

— След като ще вечерям в Шугър Хайтс с роднините си, може би имаш право, господин детектив. Впрочем довечера с теб няма да се видим. Те ще искат да обсъдим любимата на всички музикална комедия „Милионите на Джейни“.

— Не бих се изненадал.

— Ще си поделя с тях съкровището на Оли. Ще получат половината.

Става му смешно от думата „съкровище“ и прихва, но след миг става сериозен, защото осъзнава, че Джейни не се шегува.

Тя повдига вежди:

— Някакъв проблем ли има? Може би някакви пършиви три милиона и половина няма да ми стигнат да си изживея като царица старините?

— Предполагам, че ще ти стигнат, обаче… тези пари са твои. Оливия ги е завещала на теб.

— Да. И адвокатът Шрон ме увери, че завещанието не може да бъде оспорено. Но не означава, че Оли е била напълно с ума си, когато го е писала. И ти го знаеш. Виждал си я, говорил си с нея. — Джейни масажира ходилата си през найлоновия чорапогащник. — Освен това, ако им дам половината, ще имам удоволствието да видя как си ги разделят. Ще е страхотно представление.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда довечера?

— Да. Утре обаче искам да си с мен. Няма да се справя сама.

— Ще те взема в девет и петнайсет. Освен ако не искаш да прекараш втора нощ в моята бърлога.

— Изкушавам се, но не мога. Тази вечер е отредена за семейни веселби. Преди да тръгнеш, искам да ти дам нещо. Много е важно. — Джейни рови в чантата си и изважда бележник и писалка. Пише нещо, къса листа и му го подава. Ходжис вижда два реда числа.

— Първото — обяснява Джейни — е кодът на портата към къщата в Шугър Хайтс. Второто е кодът за изключване на охранителната аларма. Докато работите с Джером по компютъра на Оли в четвъртък сутрин, аз ще изпращам леля Шарлот, чичо Хенри и Холи на летището. Ако онзи тип е вкарал нещо в компютъра на Оли, както предполагаш, и програмата още е там… няма да го понеса. — Тя го гледа умоляващо. — Разбираш ли ме? Кажи, че ме разбираш.

— Да. — Ходжис коленичи до нея, сякаш ще ѝ направи официално предложение за брак като героите в любовните романи, които бившата му жена обича да чете. Чувства се нелепо, но само донякъде. — Джейни… — подхваща.

Тя го поглежда и се опитва да се усмихне, но опитът не е много успешен.

— Съжалявам — продължава той. — За всичко. Много, много съжалявам. — Мисли не само за нея и за покойната ѝ сестра, която имаше психически проблеми, заради което околните я приемаха трудно. Мисли и за загиналите пред Общинския център, особено за майката и за бебенцето.

Когато го повишиха в детектив, му назначиха за наставник Франк Следж. Струваше му се престарял, но беше с петнайсет години по-млад, отколкото Ходжис е сега.

— Да не съм те чул да ги наричаш жертви — поучаваше го Следж. — Така постъпват безчувствените и уморените от дълга служба ченгета. Помни имената им. Наричай ги по име.

„Крей — мисли си той. — Казваха се Крей. Джанис и Патриша.“

Джейни го прегръща. Докато му говори, дъхът ѝ гъделичка ухото му, от което той настръхва и почти получава ерекция.

— Когато приключа тук — шепне тя, — ще се върна в Калифорния. Не мога да остана в този град. Ценя те много, Бил, но ако остана, вероятно ще се влюбя в теб, а не мога да си го позволя. Искам да започна на чисто.

— Знам. — Ходжис се отдръпва и я хваща за раменете, за да погледа лицето ѝ — толкова е красиво. Днес обаче възрастта ѝ си личи. — Знам и те разбирам.

Джейни отново бръква в чантата си, този път за кърпичките. Избърсва сълзите си и подхвърля:

— Днес си направил поредното завоевание.

— Моля? — озадачава се той, после се сеща. — А, за Холи говориш.

— Смята, че си невероятен мъж. Така ми каза.

— Напомня ми за Оливия. Като говоря с нея, все едно получавам втори шанс.

— Да поправиш грешката си ли?

— Да.

Тя бърчи нос и усмихнато повтаря:

— Да.

14.

Същия ден следобед Брейди отива на пазар. Взема хондата на Дебора Ан Хартсфийлд, защото е комби, но една от покупките му едва се побира отзад. Мисли на връщане да се отбие в пощенския клон, за да провери дали е дошла отровата за порове „Пор-мор“, която поръча в интернет под псевдонима Ралф Джоунс, обаче всичко сякаш се е случило преди сто години и всъщност какъв е смисълът? Този епизод от живота му приключи. Скоро ще приключи и последният. Какво облекчение!

Обляга най-обемистата покупка на стената на гаража. После влиза вкъщи, отбива се в кухнята, за да подуши въздуха (не се долавя миризмата на гниеща плът… поне засега), и слиза в командния център. Произнася магическата дума, с която включва арсенала от компютри, но го прави по навик. Няма желание да влезе в „Синия чадър на Деби“, защото няма какво повече да каже на гадното шишкаво ченге. Този епизод от живота му също приключи. Поглежда часовника си, вижда, че е три и половина и изчислява, че на дебелия ДВО му остава да живее приблизително двайсет часа.

„Ако наистина я чукаш, детектив Ходжис — казва си, гледай да топнеш морковчето си сега, докато все още го имаш.“

Той отключва катинара, влиза в килера и усеща миризмата на самоделен пластичен експлозив, примесен с лек мирис на моторно масло. От кутиите, пълни с взривно вещество, избира онази от обувките „Мефистофел“, с които е в момента — подарък от майка му за миналата Коледа. От другия рафт сваля кутията с мобилните телефони. Изважда един, занася го заедно с експлозива на работната маса в средата на помещението и се залавя за работа. Слага телефона в кутията и го свързва с най-обикновен детонатор, захранван от батерии АА. Включва апарата, за да се увери, че работи, и отново го изключва. Шансът някой да набере погрешка този нерегистриран номер и да хвърли във въздуха командния му център е нищожен, но защо да рискува? Шансът майка му да изяде месото с отровата също бе нищожен, обаче…

Не, телефончето ще стои изключено до десет и двайсет на следващата сутрин, когато той с нехайна стъпка ще влезе в паркинга на погребална агенция „Соумс“. Ако срещне някого, ще обясни, че е искал да мине напряко до задната улица, където има спирка (което е вярно: проверил е на картата в интернет). Но надали ще види някого. Всички ще са на опелото и ще се скъсват от рев.

С джаджа 2 ще отключи колата на дебелия ДВО и ще сложи кутията от обувки на пода зад седалката на шофьора. Ще заключи тойотата и ще се върне в своята кола. И ще чака. Ще проследи как дебелакът минава край него. Ще го наблюдава, докато стигне до следващото кръстовище, за да е сигурен, че той, Брейди, е на безопасно разстояние от летящите отломки. И тогава…

— Бум! — Ще им трябва още една кутия от обувки, в която да го погребат.

Досмешава го и той се смее с глас, докато отива до килера да вземе елека-бомба. До довечера ще го демонтира. Вече не му е необходим.

Има по-добра идея.

15.

Денят е сряда, 2 юни 2010, времето е топло, небето — безоблачно. Според календара пролетта не е дошла и учениците не са във ваканция, но така или иначе това е прекрасен летен ден в централната част на Америка.

Бил Ходжис, вече с костюм, но още без вратовръзка (ще я сложи чак накрая, засега се радва на блаженството да е без примка на шията), е в кабинета си и преглежда списъка с автомобилни обири, които Марло Еверет му е изпратила по факса. Разпечатал е карта на града и слага по една червена точка на мястото на всеки инцидент. Ще има доста да обикаля, за да разпита всички потърпевши, ако компютърът на Оливия не му подскаже нещо. Възможно е някои от тези хора да са забелязали един и същ подозрителен автомобил. Защото Мистър Мерцедес положително е наблюдавал собствениците на набелязаните за обир коли, за да е сигурен, че няма да се върнат, докато отключва автомобилите им със своето устройство.

„Наблюдавал ги е, както наблюдаваше и мен“ — си казва Ходжис.

В съзнанието му като искра проблясва някаква асоциация, обаче угасва, преди той да разбере какво е осветила. Все едно. Ако наистина е важно, искрата ще припламне пак. А дотогава той ще сверява адреси и ще ги отбелязва с червени точки. Остават му двайсет минути, докато настъпи моментът да надене примката на вратовръзката и да потегли към Джейни.

Брейди Хартсфийлд е в командния си център. Днес няма главоболие и мислите му, често размътени, са ясни като кадрите от „Дивата орда“, които използва като скрийнсейвъри на компютрите си. Извадил е от елека-бомба блокчетата пластичен експлозив и внимателно е откачил жичките на проводниците, свързващи ги с детонаторите. Няколко блокчета вече са в яркочервена възглавничка с игривия надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“. Други две, на които е придал цилиндрична форма, напъхва в яркосиня торбичка за урина и старателно залепя една ваденка отгоре. Купи си я вчера от сувенирния магазин в ЦКИ заедно с една тениска. На ваденката пише „№1 ФЕН НА РАУНД ХИЪР“. Поглежда часовника си. Наближава девет. На тлъстото ченге остава час и половина живот. Може би по-малко.

Пийт Хънтли, бившият партньор на Ходжис, е в една от стаите за разпити — не защото ще разпитва някого, а за да избегне сутрешната суетня в управлението. Иска да прегледа записките си. В десет ще даде пресконференция, за да информира обществеността за последните самопризнания на Доналд Дейвис, и не иска нещо да се обърка. Сега не му е до Мистър Мерцедес, който предизвика касапницата пред Общинския център.

Зад една заложна къща в Лоутаун хора, които мислят, че не са следени, въртят търговия с оръжия.

Джером Робинсън е пред компютъра си и прослушва аудиозаписи, свалени от сайт, наречен „ЗВУЧИ ДОБРЕ“. В един жена се смее истерично. В друг някой си подсвирква „Малчугана Дани“. Има запис и на мъж, който прави гаргара, и пъшкания на жена, навярно изпитваща оргазъм. Накрая Джером намира записа, който му е необходим. Наречен е простичко: „БЕБЕШКИ ПЛАЧ“.

На долния етаж Барбара, сестрата на Джером, се втурва в кухнята, следвана по петите от кучето Одел. Носи къса поличка с пайети, синьо сабо и тениска с лика на привлекателен тийнейджър. Под ослепителната му усмивка и зализана прическа има надпис: „КАМ — ЛЮБОВ ЗАВИНАГИ!“

Барб се интересува дали тоалетът ѝ не е прекалено детски. Майка ѝ (вероятно спомняйки си как е била облечена на първия си концерт на рокгрупа) с усмивка отвръща, че всичко е както трябва. Барбара я моли да ѝ даде обиците-висулки със знака на мира. „Разбира се“ — гласи отговорът. Червило? „Ами… добре“ Сенки за очи? „Съжалявам, не.“ Барбара се смее, сякаш казва: „Длъжна бях да опитам“, прегръща майка си и възкликва:

— Ох, не знам как ще издържа до утре вечер!

Холи Гибни е в банята в къщата в Шугър Хайтс и си мисли колко ще е хубаво, ако може да пропусне опелото, само дето майка ѝ няма да ѝ позволи. Ако излъже, че не ѝ е добре, Шарлот веднага ще я парира с до болка познатия въпрос: „Какво ще кажат хората?“ Ако възрази, че пет нари не дава „какво ще кажат хората“, защото никога повече няма да видят тези хора (с изключение на Джейни), майка ѝ ще я изгледа така, сякаш говори на чужд език. Изпива таблетката лексапро, но след малко я повръща, защото докато си мие зъбите, стомахът ѝ се преобръща. Шарлот стои пред вратата и я подканя да побърза. Холи отговаря, че е почти готова. Пуска водата в тоалетната и си помисля: „Хубаво, че поне приятелят на Джейни ще е там. Той е мил.“

Джейни Патерсън е в апартамента на покойната си майка и се облича: черен чорапогащник, черна пола и черно сако върху блуза в най-тъмния нюанс на индиговосиньо. Мисли си за Бил. Каза му, че може да се влюби в него, ако остане в този град, само че го излъга право в очите, защото вече е влюбена в него. Ако я чуе психоаналитик, ще каже с усмивка, че това е комплексът на Електра. А тя (също с усмивка) ще отговори, че това са фройдистки тъпотии. Баща ѝ беше плешив счетоводител, който отсъстваше дори когато беше със семейството си. А Бил Ходжис определено имаше присъствие. Тъкмо това харесваше у него. Харесваше и шапката, която му беше купила, филцова шапка като на Филип Марлоу. Поглежда часовника си и вижда, че е девет и четвърт. Дано Бил дойде скоро.

Ще го убие, ако закъснее.

16.

Той не закъснява и е с филцовата шапка. Джейни му казва, че изглежда добре. Ходжис я уверява, че изглежда по-добре от него. Тя се засмива и го целува.

— Да вървим и да приключим с тази история — я подканя Ходжис.

Джейни бърчи нос:

— Да.

Отиват с тойотата до погребалната агенция и пак са първи. Влизат в салона „Вечен покой“. Джейни се оглежда и одобрително кимва. Сгъваемите столове вече са подредени, върху всеки е оставена програма с реда на церемонията. На мястото на ковчега стои маса, смътно напомняща за маса пред олтар, и украсена с пролетни цветя. От невидимите високоговорители звучи музика на Брамс — толкова тихо, че едва се чува.

— Добре ли е? — пита Ходжис.

— Става. — Джейни дълбоко въздиша и повтаря думите му отпреди двайсет минути: — Да приключим с тази история.

Опечалените са в същия състав като предишния ден. Джейни ги посреща на вратата. Докато се ръкува с тях, прегръща ги и произнася онова, което се казва при подобни случаи, Ходжис стои до нея и оглежда колите, преминаващи по улицата. Нищо не събужда подозренията му, включително неугледното субару, което минава край погребалната агенция, без да намали скоростта.

Шевролет със стикер на компанията за коли под наем „Херц“ на предното стъкло завива към паркинга зад сградата. След малко се появява чичо Хенри, предшестван от своето подрусващо се „директорско“ шкембе. След него крачат Шарлот и Холи. Шарлот, която носи бели ръкавици, стиска ръката на Холи малко над лакътя. Ходжис си помисля, че лелята е като надзирателка, която води арестантка — вероятно наркоманка — към затворническата килия. Холи е още по-бледа от вчера, ако това изобщо е възможно. Носи същата размъкната кафява рокля, хапе устни и вече е изяла почти всичкото си червило.

Поглежда Ходжис и стеснително се усмихва. Той ѝ подава ръка, Холи я сграбчва и панически я стиска, докато Шарлот я дръпва и я вкарва в салона.

Церемонията се води от млад свещеник от църквата, която госпожа Уортън посещаваше всяка неделя, преди състоянието ѝ да се влоши. Прочита обичайния пасаж от „Притчи“ за добродетелната жена. Ходжис е склонен да приеме, че покойната е била по-ценна от корали, но се съмнява да е прекарала живота си в работа с вълна и с лен.74

Но текстът е поетичен и когато свещеникът приключва, всички ронят сълзи. Човекът е млад, обаче достатъчно съобразителен, за да не чете надгробно слово за жена, която почти не познава. Вместо това той кани всички, които пазят „скъпи спомени“ за покойната Елизабет, да ги споделят. Няколко души откликват. Първа „споделя“ болногледачката Алтея Грийн, последна е Джейни — речта ѝ е кратка и трогателна.

— Иска ми се да бяхме още малко заедно — завършва тя.

17.

В десет и пет Брейди паркира на съседната пряка и пуска монети в автомата, докато се появява зеленото флагче с надпис „МАКСИМУМ“. В крайна сметка Синът на Сам75 беше заловен тъкмо заради глоба за неправилно паркиране. Той взема от задната седалка платнена пазарска торбичка с надписи: „КРОГЕР“ и „ИЗПОЛЗВАЙ МЕ ОТНОВО! СПАСИ ДЪРВО!“ Вътре е джаджа 2, положена върху кутията от обувки „Мефистофел“.

Той завива и минава с делова крачка край погребална агенция „Соумс“ — обикновен гражданин, тръгнал по сутрешни задачи. Лицето му е спокойно, но сърцето му бие като парен чук. Не вижда никого пред погребалния дом и вратите са затворени, но все пак има опасност дебелият ДВО да не е в залата с другите опечалени. Може да е в някоя задна стая и да дебне за подозрителни лица. Да дебне него, с други думи.

„Който не рискува, не печели, муцинко“ — прошепва майка му.

Да, така е. Освен това според преценката му рискът е минимален. Ако Ходжис чука онази руса кучка (или се надява да я чука), няма да се отдели от нея.

На следващата пряка той се обръща, тръгва обратно и преспокойно влиза в паркинга на погребалната агенция. Чува тиха музика — някаква класическа помия. Тойотата на Ходжис е паркирана до оградата в дъното на паркинга така, че да отпътува бързо след края на церемонията. „Последното пътуване на дъртия ДВО — казва си Брейди. — Няма да е дълго, драги.“

Застава зад по-голямата от двете катафалки, която го скрива от любопитни погледи, изважда джаджа 2 от платнената торба и издърпва антената. Сърцето му бие до пръсване. Случвало се е — макар и рядко — устройството да не се задейства. Зелената лампичка светваше, но колата не се отключваше. Някаква засечка в програмата или в микрочипа.

„Ако не проработи, пъхни кутията под колата“ — съветва го майка му.

Разбира се. Ще има същия ефект. Или почти същия. Но няма да е толкова елегантно.

Натиска копчето. Зелената лампичка светва. Светлините на тойотата проблясват. Всичко е наред!

Той преспокойно отива до колата на ченгето, сякаш е негова собственост. Отваря задната врата, изважда кутията от платнената торба, включва телефона и слага кутията на пода зад седалката на шофьора. Затваря вратата и тръгва към улицата, като се заставя да върви бавно и уверено.

Тъкмо когато заобикаля сградата, Дебора Ан Хартсфийлд отново проговаря:

„Не забрави ли нещо, муцинко?“

Брейди се спира. Замисля се. Връща се и насочва антената на джаджа 2 към тойотата на Ходжис.

Светлините проблясват и колата се заключва.

18.

След споделените спомени и кратка пауза („Всеки да я използва както намери за добре“ — казва божият служител), пак той моли Бог да благослови чадата си и да дари покой на душите им. Присъстващите се размърдват, дрехите им прошумоляват, те пъхат програмите в джобовете и в чантите си. Холи тръгва към изхода, но като изминава половината разстояние, изведнъж краката ѝ се подкосяват. Ходжис се втурва към нея с изненадваща за габаритите си бързина и я хваща под мишниците миг преди тя да се свлече на пода. Джейни забелва очи и за момент изглежда, че ще загуби съзнание, но постепенно погледът ѝ се прояснява. Вижда Ходжис и се насилва да се усмихне.

— Холи, престани! — сопва се леля Шарлот, като че ли дъщеря ѝ е напсувала някого.

Ръцете на Ходжис го сърбят да зашлеви напудреното ѝ лице. „Може да ѝ дойде умът в главата“ — помисля си.

— Добре съм, майко — прошепва Холи и се обръща към Ходжис: — Благодаря ви.

— Закусвала ли си? — пита той.

— Хапна овесена каша — оповестява леля Шарлот. — С прясно масло и с кафява захар. Аз я приготвих. Харесва ти да си център на вниманието, нали, Холи? — Тя поглежда Джейни: — Моля те, не се бави, мила. Хенри е безпомощен в подобни случаи, а пък аз не мога да приема сама толкова много гости.

Джейни хваща Ходжис под ръка и промърморва:

— Не съм и очаквала такъв подвиг от теб.

Лелята кисело се усмихва. Джейни също се усмихва, но победоносно, и Ходжис си помисля, че решението ѝ да даде на Шарлот половината от наследството, е гениално. Така завинаги ще се отърве от властната досадница и няма да е длъжна да отговаря на обажданията ѝ.

Опечалените излизат на улицата, обляна от яркото слънце. Спират се за малко на тротоара, разменят реплики от рода на „Чудесно погребение беше“, после тръгват към паркинга зад сградата. Холи върви между чичо си и майка си. Ходжис и Джейни ги следват. Озовават се на паркинга; Холи внезапно се изплъзва от надзирателите си и притичва до Ходжис и Джейни:

— Може ли да пътувам с вас? Ще ме вземете ли?

Леля Шарлот така свива устни, че те почти изчезват, и заплашително се извисява зад дъщеря си.

— Достатъчно глезотии за днес, госпожице! До гуша ми дойде!

Холи не ѝ обръща внимание. Хваща Ходжис за ръката и я стиска. Пръстите ѝ са ледени.

— Моля ви. Моля ви.

— Добре, щом искаш. Ако Джейни не въз…

Леля Шарлот заридава. Звукът напомня грачене на врана в царевична нива. Ходжис си спомня как тя се наведе над покойната си сестра и я целуна по студените устни и внезапно го жегва неприятна мисъл. Възможно е да е сгрешил в преценката си за Шарлот, както погрешно прецени и Оливия. Не бива да се съди за хората по външността и по постъпките им. Бог знае какво се крие в душите им.

— Холи, ти дори не познаваш този мъж!

Джейни хваща китката на Ходжис — ръката ѝ е много по-топла от пръстите на братовчедка ѝ.

— Защо не пътуваш с Шарлот и с Хенри, Бил? Има достатъчно място. Може да седнеш отзад при Холи. Така харесва ли ти, Холи?

— Да! — възкликва тя, без да изпуска ръката на Ходжис. — Ще е чудесно!

Джейни се обръща към чичо си:

— Съгласен ли си?

— Разбира се. — Той потупва Холи по рамото. — С по-голяма компания е по-весело.

— Браво, много хубаво, обръщайте ѝ внимание! — сопва се Шарлот. — Тъкмо това обича. Нали, Холи? — И без да чака отговор, тръгва към автомобила, придружавана от тракането на токчетата си, сякаш предаващи гневно съобщение чрез Морзовата азбука.

— А моята кола? — пита Ходжис.

— Аз ще я карам. Дай ми ключовете. — Джени ги взема и добавя: — Момент, искам още нещо.

— Да?

Тя грабва шапката му и нахакано я нахлупва над лявата си вежда. После отново присмехулно бърчи нос:

— Да.

19.

Брейди е паркирал недалеч от погребалната агенция. Сърцето му отново бие до пръсване. Държи мобилен телефон. Написал е с химикалка на китката си номера на нерегистрирания телефон, свързан с бомбата на пода на тойотата.

Наблюдава опечалените пред входа на погребалното бюро. Дебелият ДВО не може да се сбърка — с черния си костюм изглежда грамаден като къща. Или като катафалка. На главата му се мъдри кретенска филцова шапка като на детективите в черно-белите филми от петдесетте години на миналия век.

Хората бавно тръгват към паркинга и след малко Ходжис и приятелката му ще ги последват. Брейди предполага, че блондинката ще бъде с ченгето, когато колата се взриви. Чиста работа! Три в едно: майката и двете дъщери. Доставя му удоволствие като уравнение, в което всички неизвестни са намерени.

Автомобилите излизат от паркинга и потеглят към мястото, на което той седи в колата си, защото оттам е пътят за Шугър Хайтс. Слънцето се отразява в предните стъкла, което малко му пречи, но тойотата на дъртия ДВО не може да се сбърка — Брейди я вижда как излиза от паркинга, спира за момент и след това завива по улицата към него.

Дори не поглежда взетия под наем шевролет, шофиран от чичо Хенри. Цялото му внимание е съсредоточено върху колата на бившето ченге. Когато тойотата се изравнява с него, Брейди е малко разочарован. Изглежда, русата мръсница се е качила при роднините си, защото в автомобила е само шофьорът. Брейди го зърва само за миг, но въпреки че слънцето почти го заслепява, няма как да сбърка идиотската шапка на шишкавия ДВО.

Набира телефонния номер. „Предупредих те, че няма да разбереш откъде ти е дошло. Нали, лайняр такъв?“

И натиска бутона за повикване.

20.

Тъкмо Когато Джейни посяга да включи радиото, иззвънява мобилен телефон. Последният звук, който излиза от гърлото ѝ (де такъв късмет за всекиго), е смях. „Милият ми глупчо — помисля си. — Пак си е оставил в колата мобилния.“ И посяга към жабката. Телефонът отново иззвънява.

Само че звукът не идва от жабката, а иззад…

Няма гръм (поне тя не чува), само ѝ се струва, че огромна, силна ръка блъсва седалката ѝ. После светът става бял.

21.

Холи Гибни, известна още като Холи Мрънкалото, може да е психически лабилна, но нито антидепресантите, нито цигарите, които тайно пуши, са забавили реакциите ѝ. В мига, в който се разнася гръм и чичо Хенри натиска спирачките, тя изскача от взетия под наем шевролет.

Ходжис се изстрелва след нея и тича с всички сили. Пронизва го болка в гърдите, сякаш получава инфаркт. Иска му се наистина да е така, но болката затихва. Пешеходците реагират както винаги, когато терористичен акт пробие дупка в света, който до този момент са приемали за даденост. Някои се просват на тротоара и с ръце покриват главите си. Други се вцепеняват като статуи. Някои коли спират. Повечето дават газ, за да избягат от местопроизшествието. Сред тях е и едно невзрачно субару.

Ходжис тича след психически нестабилната братовчедка на Джейни и последното съобщение на Мистър Мерцедес кънти в главата му като церемониален барабанен марш: „Ще те убия, дядка! Няма да разбереш откъде ти е дошло откъде ти е дошло откъде ти е дошло…“ Подхлъзва се заради проклетите гьонени подметки на официалните си, рядко носени обувки, и почти се блъсва в Холи. Тя сякаш се е вкаменила — стои прегърбена (чантата ѝ се полюшва на ръката ѝ) и се взира в останките от тойотата на Ходжис. Купето, изтръгнато от осите, е обгърнато от пламъци. Задната седалка е изхвърчала на шест метра от колата, разкъсаната тапицерия гори. Някакъв човек залита по улицата и се държи за окървавената глава. Жена седи на тротоара пред счупената витрина на сувенирен магазин и за миг Ходжис изпитва неописуема радост — струва му се, че това е Джейни. Само че тази жена е със зелена рокля. И косата ѝ е прошарена… Разбира се, че не е Джейни, невъзможно е.

„Аз съм виновен — казва си. — Ако преди две седмици се бях гръмнал с револвера на баща си, Джейни щеше да е жива.“

Но полицаят в него надделява и той отблъсква тази мисъл (макар че тя не си отива лесно). Замества я друга — ужасяваща, неумолимо ясна. Вината не е негова. Виновен е мръсникът, заложил бомбата в колата. Същият мръсник, който се вряза с откраднатия мерцедес в тълпата безработни пред Общинския център.

Сред локва кръв вижда черна обувка с висок ток. В канавката вижда откъсната ръка в димящ ръкав, сякаш е захвърлен боклук, и умът му заработва на пълни обороти. Няма време, ей-сега ще довтасат Хенри и Шарлот.

Хваща Холи за раменете и я обръща към себе си. Плитките тип „принцеса Лея“ са се разплели. Очите ѝ са ококорени, но се взират в една точка. Ходжис, който разсъждава по-трезво от всякога, преценява, че докато тя е в това състояние, не може да разчита на нея. Зашлевява я — първо по едната страна, после по другата. Макар и леки, плесниците я освестяват и тя премигва.

Хората наоколо пищят. Шофьори натискат клаксоните си. Вият аларми на коли. Мирише на бензин, на разтопена пластмаса и на изгоряла гума.

— Холи, Холи. Чуй ме! — крясва той.

Тя го гледа, но дали го чува? Един бог знае, а времето изтича.

— Слушай ме внимателно, Холи! Обичах я, но не бива да казваш на никого. Не казвай на никого, че я обичах. По-късно може, но сега недей. Разбираш ли ме?

Тя кимва.

— Дай ми номера на мобилния си телефон. Може да ми потрябваш. — Умът му продължава да работи като добре смазан механизъм; надява се да не допре до помощта на Холи. Възможно е къщата на Шугър Хайтс да е празна днес следобед, но не му се вярва. Поне за малко трябва да разкара лелята и чичото, но Шарлот ще иска дъщеря ѝ да остане вкъщи. Защото Холи има психически проблеми. Тя е уязвима. Колко ли нервни кризи има зад гърба си? Дали е правила опити за самоубийство? Тези въпроси се стрелкат в съзнанието му като падащи звезди — проблясват и изчезват. Сега обаче няма време да се притеснява за нечия деликатна психика.

— Когато следобед майка ти и чичо ти тръгнат за полицията, кажи, че си добре и не искаш някой да остава с теб вкъщи. Ще го направиш ли?

Тя кимва, макар че най-вероятно не схваща какво ѝ се говори.

— Ще ти позвъня по телефона. Или аз, или едно момче, което се казва Джером. Джером. Ще запомниш ли името?

Тя отново кимва, отваря чантата си и изважда калъф за очила.

„Не ме разбира — мисли си Ходжис. — Кима, но е неадекватна.“ И все пак трябва да опита. Хваща я за раменете.

— Искам да заловя човека, който уби Джейни. Искам да го накарам да си плати. Ще ми помогнеш ли?

Тя кимва. Лицето ѝ е безизразно.

— Кажи го. Кажи, че ще ми помогнеш.

Холи не продумва. Изважда от калъфа тъмни очила и си ги слага, сякаш пред нея не гори кола и ръката на Джейни не лежи в канавката. Сякаш улицата не ехти от писъци на хора и от приближаващия се вой на сирени. Сякаш през този летен ден тя е на плажа.

Ходжис леко я разтърсва:

— Дай ми номера на мобилния си!

Жената любезно кимва, но пак не продумва. Затваря чантата си и се обръща към горящата кола. Разочарованието му е неописуемо. Причинява му гадене и обърква мислите му, които бяха толкова ясни в продължение на трийсет-четирийсет секунди.

Леля Шарлот завива откъм съседната улица — размахва ръце, косата ѝ, боядисана в черно, но с побелели корени, се развява зад гърба ѝ. След нея тича чичо Хенри. Пълното му, месесто лице е бяло като тебешир, само на страните му се открояват две големи червени петна като на клоун.

— Шарли, спри! — крещи. — Май ще получа инфаркт!

Тя му не му обръща внимание. Хваща дъщеря си за лакътя, завърта я към себе си и я притиска толкова силно до гърдите си, че големият нос на Холи се сплесква между тях.

— НЕ ГЛЕДАЙ! — крещи Шарлот и гледа. — НЕ ГЛЕДАЙ, МИЛИЧКА, НЕ ГЛЕДАЙ ТОЗИ УЖАС!

— Не мога да дишам — съобщава чичо Хенри, сяда на бордюра и навежда глава. — Божичко, дано да не умирам.

Вече се чуват и други сирени. Хората колебливо пристъпват напред, за да разгледат отблизо горящите останки от автомобила. Някои снимат с телефоните си.

„Имал е достатъчно пластичен експлозив, за да взриви кола. С колко ли още разполага?“ — пита се Ходжис.

Леля Шарлот продължава да притиска дъщеря си до гърдите си и да ѝ крещи да не гледа. Холи не се съпротивлява, само протяга ръка назад. В нея има нещо. Макар че сигурно си въобразява, Ходжис се надява да е за него. И го взема — калъфа, в които бяха тъмните очила. Върху него с релефни златни букви са написани името ѝ и адресът ѝ.

Има и телефонен номер.

22.

Ходжис изважда нокията от вътрешния джоб на сакото си и си дава сметка, че ако не бяха ироничните закачки на Джейни, сега телефонът му щеше да е парче стопена пластмаса в жабката на овъглената тойота.

Натиска бутона, на който е запаметен номерът на Джером, и се моли младежът да се обади. Слава богу, обажда се.

— Господин Ходжис? Бил? Чух някаква експло…

— Мълчи и слушай. — Ходжис крачи по обсипания със стъкла тротоар. Сирените се чуват още по-близо, скоро полицията ще е тук, а той разчита само на интуицията си. Дано подсъзнанието му вече прави необходимите връзки. Случвало се е преди — неслучайно е сред най-награждаваните полицейски служители.

— Слушам.

— Не знаеш нищо за разследването на мелето пред Общинския център. Не знаеш нищо за Оливия Трилони. Не познаваш Джейни Патерсън. — Разбира се, тримата бяха обядвали заедно в „Демазио“, но от полицията надали щяха да се доберат до тази информация. Най-малкото не и веднага.

— Гроб съм! — отсича Джером. В гласа му няма нито недоверие, нито колебание. — Кой ще ме разпитва? Ченгетата ли?

— Може би по-късно; на първо време — родителите ти. Защото взривената кола е моята. Джейни беше зад волана. Сменихме се в последната минута. Тя… вече не е сред нас.

— Боже, Бил, обади се на полицията. На бившия си партньор!

Ходжис си спомня какво беше казала Джейни: „Дотогава той е наш. Все още имаме съгласие и по този въпрос, нали?“ „Да — мисли си. — Имаме съгласие, мила.“

— Още не. Засега ще продължа сам и ти си ми необходим, Джером. Този изрод я уби. Но ще го пипна. Ще го пипна и ще го накарам да си плати. Ще ми помогнеш ли?

— Да. — Не казва: „Няма ли да имам неприятности?“ Нито „Това може да провали следването ми в Харвард.“ Нито „Не, не ме забърквай.“ Казва само „Да“.

Бог да благослови Джером Робинсън.

— Влез в „Синия чадър на Деби“ и изпрати на мръсника съобщение от мое име. Помниш ли никнейма?

— Да, kermitfrog19. Чакай да си запиша…

— Няма време. Ще запомниш основното. Изчакай час, преди да го пуснеш. За да не си помисли онзи, че съм го изпратил преди експлозията. Искам да знае, че съм жив.

— Ясно. Кажи какво да напиша.

Ходжис му диктува съобщението и затваря, без да каже довиждане. Пъхва телефона в джоба на панталона си при калъфа за очила на Холи.

От съседната улица завива противопожарна кола, следвана от две патрулки. Префучават край погребална агенция „Соумс“, пред чийто вход стоят свещеникът и уредникът на погребението на Елизабет Уортън и засенчват с длани очите си срещу блясъка на слънцето и на пламъците, обгърнали горящия автомобил.

Ще се наложи Ходжис да даде показания, но първо ще свърши нещо по-важно. Съблича си сакото, коленичи и покрива с него ръката в канавката. В очите му напират сълзи, но успява да ги сдържи. Ще плаче после. Иначе няма да повярват на версията, която смята да разкаже.

Полицаите — две млади момчета, патрулиращи без партньори — слизат от колите си. Ходжис не ги познава.

— Здравейте, господа — кимва им.

— Ще ви помоля да напуснете местопроизшествието, сър — казва единият, — но ако сте били свидетел на това… — Посочва останките от горящата кола. — В такъв случай останете наблизо, за да дадете показания.

— Не само бях свидетел, а трябваше да бъда в този автомобил. — Ходжис изважда портфейла си, отваря го и показва полицейската си карта с червен печат „В ОСТАВКА“. — До есента бях в един екип с Пийт Хънтли. Мисля, че трябва да му позвъните веднага.

— Колата ваша ли е, сър?

— Да.

— Тогава кой е бил на волана? — пита другият полицай.

23.

Брейди се връща вкъщи доста преди обед — разрешил е всичките си проблеми. Съседът от отсрещната къща, старият господин Бийсън, стои насред двора си.

— Чу ли? — обръща се към Брейди.

— Какво да чуя?

— Взривиха нещо в центъра. Имаше голям облак дим, но се разнесе.

— Нищо не съм чул, радиото в колата свиреше силно.

— Фабриката за бои е експлодирала, така си мисля. Почуках на вратата ви, но майка ти не отвори. Сигурно спи. — Лукавият му поглед сякаш добавя: „Пак се е напила.“

— Да, сигурно — отвръща Брейди. Не му харесва, че любопитният дърт кретен е чукал на вратата. Според него най-добрите съседи са онези, които не ти се мяркат пред очите. — Извинете, но бързам, господин Бийсън.

— Предай поздрави на майка си.

Брейди отключва, влиза и заключва след себе си. Подушва въздуха. Нищо. Или… почти нищо. Може би се долавя неприятен дъх — като мириса на пилешки кости, престояли няколко дни в кофата за боклук под мивката.

Отива в спалнята ѝ. Отмята чаршафа и изцъклените ѝ очи се втренчват в него. Вече не му се струват толкова страшни. Много важно, че съседът Бийсън любопитства, майната му на дъртия клюкар. Най-важното е да удържи положението само още няколко дни. Майната им и на обвиняващите очи на маминка. Вината не е в него — тя сама причини смъртта си. Както трябваше да стане и с дъртия ДВО. Майната му и на него, голям праз, че не се самоуби, ето че го няма вече. Вече наистина е в оставка. Да Вониш в Отвъдното, ДВО Ходжис.

— Справих се, мамо — казва Брейди. — И ти ми помогна. Само във въображението ми, но… — Но не е съвсем сигурен. Може би тя беше там наистина и му напомни да заключи колата на ченгето. Беше забравил да го стори. — Е, благодаря ти — промърморва почти искрено. — Благодаря ти за всичко. Съжалявам, че си мъртва.

Изцъклените ѝ очи все така обвиняващо се взират в него.

Той посяга — колебливо — и ги затваря, както е виждал във филмите. За няколко секунди клепачите остават склопени, но изведнъж се вдигат като повредени стари щори и очите на мъртвата пак се вторачват в него. Казват му: „Ти ме уби, муцинко.“

Настроението му се разваля и той закрива лицето ѝ с чаршафа. Слиза в дневната и пуска телевизора, като очаква, че поне един от местните канали ще предава от мястото на произшествието, но няма репортаж. Това го вбесява. Няма ли да се усетят, че в колата се е взривила бомба? Очевидно не. Очевидно шибаното кулинарно шоу на Рейчъл Рей76 с любимото ѝ руло „Стефани“ е по-важно.

Изключва телевизора (ненапразно наричан от мнозина „идиотска кутия“), бързо слиза в контролния си център, включва с гласова команда „Хаос“ компютрите и спира самоубийствената програма с друга гласова команда — „Тъмнина“. Започва да танцува, размахва юмруци и си тананика песента „Бим-бам, вещицата пукна“77, като заменя вещицата с ченгето. Надява се, че това ще повдигне настроението му, но напразно. Първо слухтящият съсед, после обвиняващите очи на майка му… защо се бъхти толкова, та да му отнемат удовлетворението, което е заслужил?

Все едно. Предстои му важна работа — да се подготви за концерта. Сяда до дългата работна маса. Изсипал е в три буркана от майонеза металните топчета, които бяха в елека-бомба. До бурканите има кутия с найлонови пликове с вместимост четири литра за съхранение на храни. Започва да ги пълни (без да ги препълва) със сачмите. Работата го успокоява и доброто му настроение постепенно се завръща. Тъкмо свършва, когато проехтява параходна сирена.

Той вдига глава и се намръщва. Програмирал е този сигнал, за да известява за ново съобщение в „Синия чадър“. Не, невъзможно е! Единственият, с когото общува в този сайт, е Кърмит Уилям Ходжис, ДВО, което освен „детектив в оставка“ означава и „да вониш в отвъдното“.

Оттласква се с крака, закарва стола на колелца пред компютър 3 и се взира в екрана. Върху иконката със синия чадър се е появило червено кръгче с цифрата 1. Той кликва върху него и изумено зяпва: наистина има съобщение.

Иска му се да повярва, че съобщението е пратено снощи или тази сутрин, преди Ходжис и русата хубавица да излязат от апартамента, но не може. Ясно се чу, че то дойде току-що.

Събира цялата си смелост (защото това е много по-страшно от очите на мъртвата му майка), кликва върху „Да“ и чете.

Колкото и да е потресен, Брейди отново и отново препрочита последния ред.

Става и движейки се сковано, сякаш е на кокили, отива до килера. Влиза, затваря вратата и закрещява, удряйки с юмруци по рафтовете. Вместо кучето на ония чернилки, по погрешка отрови майка си. Беше лошо. А сега е убил друг човек вместо дъртото ченге. Това е още по-лошо. Сигурно е русата кучка. Блондинката е била с шапката на дъртия ДВО поради някаква идиотска причина, която само друга блондинка може да разбере.

Но едно е ясно: той, Брейди, вече не е в безопасност в тази къща. Ходжис може би блъфира, че е близо, но може и да казва истината. Разбрал е за джаджа 2. Знае за обирите на колите. Твърди, че знае и други подробности. И…

„До скоро, мамино синче.“

Трябва да се махне оттук. И то бързо. Но първо ще свърши нещо друго.

Качва се на горния етаж и пак влиза в спалнята на майка си, само че този път почти не поглежда трупа под чаршафа. Отива в банята и рови в чекмеджетата на шкафчето, докато намира самобръсначката „Лейди Шик“, която маминка използваше. После се залавя за работа.

24.

Ходжис отново е в стая за разпити номер 4 — късметлийската му стая. Този път обаче седи от другата страна на масата срещу Пийт Хънтли и новата му партньорка — зашеметяваща красавица с дълга червеникава коса и със сиво-сини очи. Разпитът протича като разговор между колеги, но това не променя основните факти: взривена е кола и е загинала жена. Друг основен факт е, че разпитът си остава разпит.

— Дали има връзка с Убиеца с мерцедеса? — пита Пийт. — Как смяташ, Бил? Според мен е така, не мислиш ли? Особено след като жертвата е сестрата на Оливия Трилони.

„Жертвата“. Жената, с която се люби, когато си мислеше, че никога вече няма да му се случи. Жената, която го разсмиваше и успокояваше, помагаше му при последното разследване и беше не по-лош партньор от Пийт. Жената, която бърчеше нос и присмехулно имитираше неговото „Да“.

„Да не съм те чул да ги наричаш жертви“ — поучаваше го Франк Следж навремето, но сега той трябва да се примири с тази дума.

— Не виждам връзка — промърморва, опитвайки се да не обиди бившия си партньор. — Наглед е така, но понякога пурата е само пура, а съвпадението — съвпадение.

— Ти как се… — подхваща Изабел Джейнс, поклаща глава и се поправя: — Не, би трябвало да те попитам защо се запозна с нея? Провеждаше свое разследване на случая с мерцедеса, нали?

Не казва: „Играеш си на полицай като типичен пенсиониран дядка, макар че си в оставка, нали?“ Сигурно му го спестява от уважение към Пийт. В края на краищата човекът, когото разпитват — този едър мъж с измачкан панталон, окървавена бяла риза и разхлабена вратовръзка — е бившият партньор на Хънтли.

— Може ли чаша вода, преди да започнем? Още не съм на себе си. Тя беше симпатична жена.

Джейни беше много повече, но хладнокръвната част от неговия разум, която засега държи под ключ разгорещената, му подсказва, че това е правилният път — подстъпът, който ще го изведе до края на историята, както тясно странично шосе извежда към магистрала. Пийт става и излиза. Изабел, изпитателно вперила в Ходжис сиво-сините си очи, не продумва.

Пийт се връща. Ходжис изпива на един дъх половината вода в картонената чаша и започва да говори:

— Така. Всичко започна от нашия обяд в „Демазио“. Помниш ли го, Пийт?

— Разбира се.

— Питах те как върви разследването по важните случаи, които не довърших, когато се пенсионирах, но всъщност най-вече се интересувах от случая с Общинския център. Мисля, че ти се досети.

Хънтли само леко се усмихва.

— Тогава те попитах дали някога си се замислял за госпожа Трилони — по-специално за тона, че може би наистина не е имала резервен ключ. Спомняш ли си?

— Ъ-хъ.

— Питах те, защото ме тормозеше въпросът дали се отнесохме справедливо с нея. Или бяхме слепи за някои неща заради особеностите ѝ.

— Какво означава „заради особеностите ѝ“? — пита Изабел.

— Означава, че беше неприятна персона. Надменна, раздразнителна и обидчива. За да ме разбереш по-ясно, ще я сравня с Доналд Дейвис. Повечето хора вярваха на твърденията му, че е невинен. Защо? Защото не беше надменен, раздразнителен и обидчив. Играеше умело ролята на съкрушен от мъка съпруг като в сапунен сериал. Пък и беше физически привлекателен. Веднъж го гледах по Канал 6 — водещата, хубавка блондинка, стискаше бедра, сякаш всеки момент щеше да се изпразни.

— Отвратително! — заявява Изабел, но леко се подсмихва.

— Така е, но е вярно. Той очароваше хората. Оливия Трилони ги отблъскваше. Затова започвам да се питам дали бяхме обективни с нея.

— Бяхме! — отсича Пийт.

— Може би. Но като се пенсионирах, изведнъж ми остана много свободно време. Прекалено много. И един ден, малко преди да те поканя на обяд, Пийт, си помислих: „Да допуснем, че тя е казвала истината. Ако е така, къде е вторият ключ?“ Веднага след нашия обяд влязох в интернет, за да потърся отговор на този въпрос. И знаеш ли на какво попаднах? На един техничарски трик, наречен „кражба на сигнал“.

— Какво е това? — озадачено пита Изабел.

— О, божичко! — възкликва Хънтли. — Наистина ли мислиш, че някакъв компютърен гений е прихванал сигнала на смартключа на мерцедеса, а после случайно е открил резервния ключ в жабката или под седалката? Резервният ключ, който собственичката е забравила? Звучи изсмукано от пръстите, Бил. Особено като добавим факта, че тази жена беше еталон за нервозна, педантична персона.

Спокойно, сякаш само преди три часа не е покрил със сакото си откъснатата ръка на любимата жена, Ходжис сбито им предава казаното от Джером за прихващането на сигнал за безключов достъп, като го представя за свое проучване. Казва, че отишъл в апартамента на Лейк Авеню, за да разпита майката на Оливия Трилони („Ако изобщо беше жива — не знаех със сигурност“) и открил, че там живее Джанел, сестрата на Оливия. Не споменава за разходката до Шугър Хайтс и за разговора си с Радни Пийпълс, охранителя от фирма „Бдителност“, защото Пийт и Изабел може да му зададат въпроси, на които ще му е трудно да отговори. Рано или късно ще разберат всичко, но сега чувства, че е близо до Мистър Мерцедес. Трябва му само малко време.

Поне така се надява.

— Госпожа Патерсън ми каза, че е настанила майка си в „Слънчев кът“, хоспис на петдесетина километра от града. Предложи да ме придружи и да ме представи на възрастната дама, за да я разпитам.

— Защо? — повдига вежда Изабел.

— Защото мислеше, че сме се заяли със сестра ѝ и така сме я довели до самоубийство.

— Глупости! — възразява Пийт.

— Няма да споря с теб, но разбираш за какво говоря, нали? Надявала се е да докаже невинността на сестра си.

Пийт му прави знак да продължи. Преди да заговори, Ходжис изпива останалата вода. Иска час по-скоро да се махне оттук. Може би Мистър Мерцедес вече е прочел съобщението, изпратено от Джером. Ако е така, може да се изплаши и да се опита да избяга. Де такъв късмет! По-лесно е да заловиш човек, който бяга, отколкото някой, който се крие в миша дупка.

— Разпитах старицата — продължава Ходжис, — но не научих нищо ново. Само я разстроих. Получи удар и скоро почина. — Той въздиша. — Госпожа Патерсън… Джанел… беше съкрушена от мъка.

— Обвини ли те? — пита Изабел.

— Не. Защото и тя искаше да говоря с майка ѝ. След смъртта на старицата нямаше към кого да се обърне. Не познаваше никого в града освен болногледачката, която е с единия крак в гроба. И Джанел ми се обади — бях ѝ дал телефонния си номер. Каза ми, че има нужда от помощ, особено с едни роднини, които ще пристигнат отдалеч, а тя почти не ги познава. И аз се отзовах. Джанел написа некролога, аз уредих другите формалности.

— Защо е била в твоя автомобил, когато са го взривили?

Ходжис обяснява за нервния срив на Холи. Не споменава как Джейни грабна шапката му в последния момент — не защото ще предизвика въпроси, а понеже е твърде болезнено за него.

— И така — обобщава Изабел, — запознаваш се със сестрата на Оливия Трилони, която ти става толкова симпатична, че я наричаш с малкото ѝ име. Тя урежда да разпиташ майка ѝ. Старицата получава мозъчен удар и умира, може би защото се е развълнувала от спомените за покойната си дъщеря. След погребението сестрата на Оливия загива при експлозия — в твоята кола! — и ти още не виждаш връзка с Убиеца с мерцедеса?

Ходжис разперва ръце:

— Той откъде ще знае, че съм тръгнал да разпитвам за ключа? Не съм пуснал обява във вестника. — После се обръща към Пийт: — Не съм говорил с никого за това. Дори с теб не споделих.

Пийт не може да приеме, че неприязненото им отношение към Оливия Трилони може да е повлияло на разследването, и се намръщва. Ходжис не го е грижа, че вероятно го е засегнал, защото наистина не бяха безпристрастни.

— О, да, не сподели, само ме изнуди да ти кажа каквото ти беше необходимо — избоботва Хънтли.

Ходжис се засмива и коремът му се сгъва на две като оригами.

— За какво изнудване говориш? — подхвърля. — Нали платих обяда.

— Кой друг би искал да те прати на оня свят? — намесва се Изабел. — В чий черен списък си попаднал?

— Ако трябва да посоча някого, бих заложил на фамилия Абаша. Пийт, колко души от мръсния им клан тикнахме в затвора, след като разкрихме канала за оръжие през 2004?

— Повече от дузина, но…

— Точно така. А след година още два пъти по толкова по закона РИКО78. Разбихме ги на пух и прах. Фаби Дългоносия се закани, че ще очистят и двама ни.

— Били, Абаша не могат да очистят никого, Фабрицио е на оня свят, брат му е в лудницата, където сигурно се представя за Наполеон, а останалите са в затвора.

Ходжис не продумва.

— Е, добре — отстъпва Пийт, — никога няма да изтребим всички хлебарки по света, но все пак няма логика да са Абаша. Моите уважения, приятелю, но вече си пенсиониран. Бракуван си с печат „В оставка“.

— Да. Което означава, че могат да ми отмъстят безнаказано. Докато ти още имаш полицейска значка.

— Предположението ти е абсурдно. — Изабел скръства ръце, за да покаже, че въпросът е приключен.

Ходжис вдига рамене:

— Някой се опита да ме взриви и не вярвам, че Убиецът с мерцедеса притежава способностите на ясновидец и е разбрал, че проучвам историята с липсващия ключ. Дори да е така, защо да ме убива? Как този ключ ще ме отведе до него?

— Той е психопат! — отсича Пийт. — Не ти ли стига?

— Хубаво, но повтарям — откъде би могъл да разбере?

— Нямам представа. Слушай, Били, премълчаваш ли нещо? Нещо, което според теб е маловажно?

— Не.

— Аз пък мисля, че спестяваш нещо! — Изабел накланя глава. — Я кажи, ти спеше ли с нея?

Ходжис извръща очи към нея:

— Как мислиш, Изи? Погледни ме.

Изабел го изучава няколко секунди, после отмества поглед. Боже, колко близо беше до истината! „Женска интуиция — казва си той. — Добре че не свалих още килограми. И че не взех да използвам онази гадна помада за коса «Само за мъже».“

— Виж, Пийт, хайде, освободи ме вече. Искам да изпия една бира у дома и да размисля на спокойствие.

— Заклеваш ли се, че не криеш нещо? Кажи ми, сега сме насаме.

Без капка угризение Ходжис пропуска последния си шанс да каже истината.

— Нищичко не крия.

Пийт му казва, че ще поддържат връзка; утре или в петък ще го повикат да напише официални показания.

— На ваше разположение съм. Още нещо, приятелю. Послушай съвета ми. През следващите седмици внимателно си оглеждай колата, преди да седнеш зад волана.

На вратата Пийт го прегръща през раменете:

— Съжалявам. И за случилото се, и за въпросите, с които те тормозим.

— Няма нищо. Това ви е работата.

Хънтли го стисва здраво и му прошепва:

— Криеш нещо. За баламурник ли ме вземаш?

За миг Ходжис е готов да му се довери. След това се сеща за думите на Джейни: „Той е наш.“

Извръща се, хваща Хънтли за ръцете, поглежда го в очите и казва:

— И за мен е пълна загадка. Повярвай ми.

25.

Ходжис с каменно лице прекосява общото помещение в участъка, все едно не забелязва любопитните погледи, а подвеждащите въпроси отминава с мълчание. Проявява някаква емоция само когато Каси Шийн, която заместваше Пийт, когато той беше в отпуска, подхвърля:

— Кого виждат очите ми? Бил Ходжис, жив и здрав, по-грозен от всякога.

Той се усмихва:

— Кого виждат очите ми! Каси Шийн, кралицата на ботокса.

Каси грабва преспапието от бюрото си и замахва, а той вдига ръка, сякаш да се предпази. Случващото се изглежда измамно и реално. Като женските боеве в следобедните телевизионни предавания.

До автоматите за закуски и безалкохолни в коридора са подредени няколко стола. Там седят леля Шарлот и чичо Хенри. Холи не е с тях и Ходжис машинално докосна калъфа за очила в джоба на панталона си. Пита чичото дали се чувства по-добре. Хенри казва „да“ и благодари. Ходжис се обръща към Шарлот и също я пита как е.

— Аз съм добре, но се безпокоя за Холи. Боя се, че се самообвинява, защото беше причината да… знаете…

Ходжис знае. Причината за това Джейни да шофира неговата кола. Разбира се, тя така или иначе щеше да е в колата, но този довод едва ли ще успокои терзанията ѝ.

— Ще съм ви благодарна, ако поговорите с нея. Привърза се към вас — обявява леля Шарлот и в очите ѝ проблясва неприязън. — Също като Джанел. Явно привличате хората с нещо.

— Разбира се — обещава той и ще го направи, но първо Джером ще се свърже с нея. Разбира се, ако номерът на калъфа за очила е на мобилния ѝ. Кой знае, може да е на стационарен телефон в… къде беше? Синсинати? Кливланд?

— Дано не ни накарат да я идентифицираме — избърборва чичо Хенри. Държи пластмасова чаша с кафе. Отпил е много малко, което не е учудващо, защото кафето в полицейския участък е отвратително. — Как да я разпознаем? Взривът я разкъса на парчета.

— Стига глупости! — срязва го Шарлот. — Няма да поискат такова нещо от нас. Не е възможно.

Ходжис обяснява:

— Ако имат нейни пръстови отпечатъци (за повечето хора имат), ще я идентифицират чрез тях. Може да ви покажат снимки на дрехите ѝ или на бижутата ѝ.

— Откъде ще знаем с какви бижута е била? — крясва леля Шарлот. Един полицай, който си купува безалкохолно, стреснато се обръща. — А на дрехите ѝ хвърлих само бегъл поглед.

„Изчислила е колко струва всеки шев“ — си помисля Ходжис, но казва:

— Може да ви зададат и други въпроси. — Някои от тях относно него. — Няма да ви бавят.

Има асансьор, но той предпочита да слезе по стълбището. На площадката на долния етаж се обляга на стената, затваря очи, няколко пъти дълбоко си поема въздух и го издишва. Сълзите му рукват. Той ги избърсва с ръкава си. Леля Шарлот се притеснява за Холи — притеснение, което и той споделя, — но и думичка не каза за трагично загиналата си племенница. Сигурно я интересува само едно: кой ще получи парите и имотите, наследени от Джейни.

„Дано ги е завещала на някой шибан приют за кучета“ — казва си.

Изпъхтява и сяда. Слага калъфа за очила на следващото стъпало. Изважда нещо от портфейла си и го поставя до калъфа — смачкан лист от бележник, на който са написани две дълги числа.

26.

— Ало? — Гласът е мек и колеблив. — Ало? Кой се обажда?

— Казвам се Джером Робинсън, госпожице. Бил Ходжис ви е предупредил, че ще се обадя.

Тишина.

— Госпожице? — Джером седи до компютъра си и стиска своя смартфон толкова силно, че има опасност да го счупи. — Госпожице Гибни?

— Тук съм. — Прозвучава почти като стенание. — Той ми обясни, че иска да залови човека, който уби братовчедка ми. Имаше ужасен взрив.

— Знам — казва Джером. В съседната стая Барб пуска за хиляден път новия диск на „Раунд Хиър“. Албумът е озаглавен „Целувки до полуда“. Още не е подлудил Джером, но с всяко следващо пускане лудостта е все по-близо.

Жената на телефона се разплаква.

— Госпожице? Госпожице Гибни? Съболезнования за загубата ви.

— Познавах я бегло, но тя е моя братовчедка и беше добра с мен. Също като господин Ходжис. Знаете ли какво ме попита той?

— Не.

— Дали съм закусвала. Нали е много мило?

— Мило е — съгласява се Джером. Още не може да повярва, че жизнерадостната жена, с която бяха на вечеря, е мъртва. Спомня си как очите ѝ искряха, когато се засмееше, и как присмехулно имитираше Бил с неговото „Да“. А сега Джером говори с непозната — при това доста особена жена, ако се съди по гласа ѝ. Да се води разговор с нея донякъде прилича на обезвреждане на бомба.

— Госпожице, Бил ме помоли да дойда в Шугър Хайтс и…

— Той ще ви придружи ли?

— Не сега. Има друга работа.

Пак мълчание, после тя проговаря, но толкова тихо и плахо, че едва се чува:

— Да ви повярвам ли? Защото се притеснявам от непознати хора. Изпитвам страх от тях.

— Не бойте се, госпожице, не ви лъжа.

— Искам да помогна на господин Ходжис. Искам да му помогна да залови човека, който извърши злодеянието. Сигурно е луд, не мислите ли?

— Да, така е — отговаря той. В съседната стая започва нова песен и Барбара и приятелката ѝ Хилда закрещяват толкова силно от възторг, че писъците им ще счупят прозорците. Джером си представя три-четири хиляди Барбари и Хилди, които крещят на концерта утре вечер, и благодари на бога, че на майка му се падна да ги придружи.

— Елате, но не знам как да ви отворя — казва жената на телефона. — Преди да излезе, чичо Хенри включи охранителната аларма, а аз не знам кода да я спра. Мисля, че затвори и портата към улицата.

— Аз ще се оправя — казва Джером.

— Кога ще дойдете?

— След половин час ще съм при вас.

— Ако междувременно се чуете с господин Ходжис, ще му предадете ли нещо?

— Разбира се.

— Кажете му, че на мен също ми е много мъчно. — Тя млъква за момент. — И че редовно си вземам лекарството.

27.

Късно следобед в сряда Брейди се регистрира в грамадния „Мотел 6“ до летището, като използва кредитната си карта на името на Ралф Джоунс. Носи куфар и раница. В раницата има само една смяна дрехи, повече не му трябват, защото му остават само двайсетина часа, докато умре. В куфара са възглавничката с надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“, торбичката за урина марка „Уринеста“, снимка в рамка, няколко самоделни ключа за детонатор (знае, че един ще е достатъчен, но не бива да рискува), джаджа 2, няколко найлонови торбички, пълни с метални топчета, и блокчета пластичен експлозив, които ще му стигнат да хвърли във въздуха и мотела, и съседния паркинг. Връща се при субаруто, изважда отвътре някакъв обемист предмет (доста се озорва, защото пакетът едва се е побрал в колата), занася го до стаята и го подпира на стената.

После се просва на леглото. Допирът на главата му до възглавницата предизвиква у него странно чувство за голота. Почти сексуално усещане.

Мисли си: „Имах период на лош късмет, но го преодолях и все още съм непобедим.“

Затваря очи. След малко вече похърква.

28.

Джером спира джипа така, че предницата му почти опира в затворената порта пред алеята на Лайлак Драйв 729. Слиза и натиска копчето на домофона. Наумил си е какво да каже, ако някой от охранителите, патрулиращи в Шугър Хайтс, го попита какво прави тук, но лъжата му ще мине само при положение, че жената от къщата потвърди версията му — нещо, на което не може да се разчита. Разговорът му по телефона с тази дама го кара да си мисли, че ѝ хлопа дъската. Стои пред портата и се опитва да изглежда така, сякаш е родственик на семейството, дошъл на гости, но кой ли ще му повярва — нали е чернокож? За щастие никой не идва да му иска обяснение и след минута-две Холи отговаря.

— Да? Кой е?

— Джером, госпожице Гибни. Приятелят на Бил Ходжис.

Следва дълга пауза и той се кани отново да натисне бутона, Когато Холи се обажда:

— Знаете ли кода за портала?

— Да.

— Добре. И щом сте приятел на господин Ходжис, може да ме наричате Холи.

Той набира кода, желязната порта се отваря и отново се затваря, след като колата преминава. Дотук добре.

Холи го чака зад входната врата и наднича през един от страничните прозорци като арестант в зоната за свиждане в затвор с максимална степен на сигурност. Носи пижама, върху която е наметнала пеньоар, косата ѝ е разчорлена. За миг Джером си представя кошмарен сценарий: Холи натиска паникбутона на охранителната система (сигурно е близо до мястото, на което е застанала) и когато охраната пристигне, го обвинява, че е обирджия. Или изнасилвач с перверзно влечение към бархетни пижами.

Вратата е заключена и той прави знак на Холи. Тя не реагира, сякаш е робот с изтощена батерия. После освобождава резето. Джером отваря и с влизането му се разнася пронизително пищене. Холи панически притиска длани към устните си и отстъпва няколко крачки назад:

— Олеле, недейте! Не искам неприятности!

Още по-нервна е от него и това го успокоява. Той въвежда кода за деактивиране на охранителната система и натиска бутона. Пищенето престава.

Холи се тръсва на стол с пищна дърворезба, който вероятно струва колкото годишната такса в престижен университет (е, може би не в Харвард).

— Ох! — изпъшква. — Най-ужасният ден в живота ми! Горката Джейни. Горката, горката Джейни.

— Съжалявам.

— Но вината не моя. — Погледът ѝ е войнствен, обаче е толкова уязвима, че предизвиква съчувствие. — Никой няма право да ме обвинява. Нищо не съм направила…

— Разбира се, че не си — казва ѝ Джером, заговаряйки на „ти“.

Думите му прозвучават сковано, но Холи се поусмихва — може би все пак са били на място.

— Господин Ходжис добре ли е? Той е много, много, много добър човек. Нищо че майка ми не го харесва. Тя пък кого ли харесва? — Холи повдига рамене.

— Да, господин Ходжис е добре — успокоява я Джером, макар че много се съмнява.

— Ти си чернокож — сепва се тя и се ококорва.

Джером поглежда ръцете си:

— Виж ти, наистина съм черен.

Тя пискливо се изкисква и също му заговаря на „ти“:

— Извинявай. Беше невъзпитано. Няма нищо лошо да си чернокож.

— Абе, шантаво е.

— Да, така е. Абсолютно. — Тя става, прехапва устната си, после вдървено му протяга ръка — личи си, че полага неимоверно усилие. — Здравей, Джером.

Ръкуват се. Дланта ѝ е лепкава и влажна. Струва му се, че стиска лапата на боязливо животинче.

— Да побързаме, става ли? Ако майка ми и чичо Хенри те заварят тук, ще загазя.

„Ти ли ще загазиш? — помисля си Джером. — Познай какво ще се случи на негърчето.“

— Жената, която е живяла тук, също е твоя братовчедка, нали?

— Да. Оливия Трилони. Не съм я виждала, откакто бях студентка. С майка ми не бяха много близки. — Лицето ѝ помръква. — Наложи ми се да прекъсна следването. Имах проблеми.

О, да, несъмнено е имала проблеми. И още има. Въпреки това нещо в нея му допада. Бог знае какво. Но със сигурност не е пискливият ѝ смях, напомнящ стържене на нокът по черна дъска.

— Знаеш ли къде е компютърът ѝ?

— Да. Ще те заведа. Ще свършиш ли бързо?

„В мой интерес е“ — помисля си Джером.

29.

Компютърът на покойната Оливия Трилони е защитен с парола, което е глупаво, защото Джером обръща клавиатурата и отдолу с маркер е написано „ОТРИЛО“. Холи стои до вратата, нервно мачка яката на пеньоара си и промърморва нещо неразбираемо.

— Какво?

— Попитах какво търсиш.

— Ще разбереш, ако го намеря. — Той отваря търсачката и напечатва „БЕБЕШКИ ПЛАЧ“. Няма резултати. Пробва с „РИДАЕЩО ДЕТЕ“. Нищо. Пробва „ПИСЪЦИ НА ЖЕНА“. Пак нищо.

— Може да е скрито. — Този път я чува ясно, защото гласът ѝ прозвучава до ухото му. Дори се стряска леко, но Холи не забелязва. Стои приведена, сложила е длани на коленете си и се взира в монитора на Оливия. — Опитай „АУДИОФАЙЛОВЕ“.

Той се подчинява, защото идеята ѝ е добра. Отново нищо.

— Добре, отиди в „НАСТРОЙКИ“ и после на „ЗВУК“.

— Оттам се контролират периферни аудиоустройства.

— И глупаците го знаят. Но все пак погледни. — Вече не гризе устните си.

Джером отново се подчинява. Менюто изрежда „ТОНКОЛОНИ“, „СЛУШАЛКИ“, „ЗВУКОВ ДРАЙВЪР“, „ВГРАДЕН МИКРОФОН“, „ЛИНЕН ВХОД“. Накратко, очакваното.

— Други идеи? — пита той.

— Отвори „ЗВУКОВИ ЕФЕКТИ“. Там, отляво.

Джером се обръща:

— Хей, ама ти разбираш от тези неща, а?

— Изкарах компютърен курс. Задочно, по скайп. Беше интересно. Хайде, отвори „ЗВУКОВИ ЕФЕКТИ“.

Джером отваря и удивено примигва. Освен „ЖАБА“, „СТЪКЛО“, „ЗВЪН“, „ПУКОТ“ и „МЪРКАНЕ“ — обичайните ефекти, — има още един — „ПРИЗРАЦИ“.

— Никога не съм виждал такава опция.

— И аз. — Холи още не се осмелява да го гледа в лицето, но във всяко друго отношение поведението ѝ коренно се е променило. Придърпва стол и сяда до Джером, като прибира зад ушите си рядката си коса. — Знам наизуст програмите на „Макинтош“.

— Страхотна си! — казва Джером и вдига ръка. Холи плясва дланта си в неговата, без да откъсва поглед от екрана.

— Изсвири го, Сам.

Той се усмихва:

— Репликата на Хъмфри Богарт в „Казабланка“.

— Да. Гледала съм този филм седемдесет и три пъти. Водя си кинодневник. Записвам всичко, което съм гледала. Мама твърди, че това е обсесивно-компулсивно разстройство — ОКР.

— Целият живот е ОКР — мъдро заключава Джером.

— Да му се отдадем и да вървим напред.

Той избира „ПРИЗРАЦИ“ и натиска клавиша. От тонколонките на компютъра се чува плач на бебе. Холи го понася сравнително спокойно, но се вкопчва в рамото на Джером, когато се разнася женски писък: „Защо му позволи да убие детето ми?!“

— Мамка му! — извиква той и машинално хваща ръката ѝ. Тя не я отдръпва. И двамата смаяно се взират в компютъра, сякаш са му пораснали зъби и ги е ухапал.

След кратка тишина бебето отново заплаква. Жената отново изпищява. Записът прозвучава за трети път и програмата спира.

Холи поглежда Джером — така се е ококорила, че има опасност очите ѝ да изхвръкнат от орбитите.

— Очакваше ли, че ще чуем нещо подобно?

— За бога, не. — Е, очакваше, иначе Бил нямаше да го изпрати тук, но това надминава очакванията му. — Можеш ли да разбереш нещо за програмата, Холи? Например кога е била инсталирана? Ако не можеш, не е проб…

— Дръпни се.

Джером разбира от компютри, но пръстите Холи летят по клавиатурата, сякаш тя виртуозно свири на роял. Няколко минути преглежда файловете и казва:

— Изглежда, е инсталирана на първи юни миналата година. На този ден са били инсталирани много програми.

— Възможно ли е да е настроена така, че да се включва в определени часове? Да извърта записа три пъти и да спира?

Тя нетърпеливо и леко раздразнено възкликва:

— Разбира се.

— Защо тогава не продължава да се включва? Вие тримата сте тук от няколко дни, а не сте чули нищо.

Холи няколко пъти кликва мишката и му показва нещо:

— Виж какво забелязах преди малко: програма за дистанционен достъп, скрита в папката с имейл контактите ѝ. Обзалагам се, че Оливия не е знаела за нея. Нарича се „Огледало“. С нея не можеш да включиш друг компютър — поне така си мисля, — но ако другият е включен, можеш да го управляваш отдалеч. Да отваряш файлове, да четеш имейли, да преглеждаш историята на посещенията в интернет… или да деактивираш програми.

— Даже след смъртта на някого — вмята Джером.

— Боже мой!

— Но защо човекът, който я е инсталирал, я е оставил на компютъра? Защо не я е изтрил?

— Не знам. Може да е забравил. Аз все забравям нещо. Мама казва, че ще си забравя някъде и главата, ако не е закрепена на раменете ми.

— Да, и моята казва същото. Но кой е този човек? Кой е способен на такова нещо?

Двамата се замислят. След пет секунди проговарят едновременно.

— Компютърният ѝ техник — казва Джером.

— Компютърджията ѝ — казва Холи.

Той започва да рови в чекмеджетата на бюрото, на което стои компютърът. Надява се да намери я визитна картичка, я фактура за извършена поправка, я квитанция с печат „ПЛАТЕНО“. Би трябвало да има поне един от изброените документи, само че няма. Той коленичи и пропълзява под бюрото. И там няма нищо.

— Виж на вратата на хладилника — казва на Холи. — Някои хора прикрепват там с магнити разни бележки.

— Има много магнити — докладва тя, — но намирам само визитни картички на агенция за недвижими имоти и на охранителна фирма „Бдителност“. Предполагам, че Джейни е изхвърлила останалите.

— Има ли сейф?

— Сигурно има, но защо братовчедка ми ще държи в сейф визитката на своя компютърен техник, сякаш е някаква ценност?

— Права си.

— Ако е имала визитка, щеше да е до компютъра. Не би я скрила. Не видя ли, че си е написала паролата под клавиатурата?

— Доста тъпо впрочем.

— Абсолютно. — Изведнъж тя осъзнава, че са много близо един до друг. Става и пак отива до вратата. И пак започва да мачка яката на робата си. — Сега какво ще правиш?

— Ще се обадя на Бил.

Изважда мобилния си телефон, но преди да набере номера, Хол и го повиква:

— Джером.

Той я поглежда: млада жена по бархетна пижама и домашна роба, която стои до вратата и прилича на беззащитно дете.

— В този град има сигурно милиард компютърни техници — добавя Холи.

Надали са чак милиард, но той знае, че са много. Преди време го беше казал на Ходжис.

30.

Ходжис изслушва внимателно разказа на своя млад приятел. Радва се, че Джером е харесал Холи, но е разочарован, че не са открили нещо, което да го отведе до компютърния техник на Оливия. Според Джером Джейни вероятно е изхвърлила визитната картичка. Ходжис, чийто ум е трениран да приема всичко с подозрение, предполага, че Мистър Мерцедес се е постарал да не остави визитка на Оливия. Но и тази версия издиша. Нима клиентът няма да поиска картичката на техника, ако е доволен от работата му, за да му е подръка за всеки случай? Освен ако…

Моли Джером да набере номера на Холи.

— Ало? — Гласът ѝ е толкова слаб, че едва се чува.

— Холи, Оливия има ли адресен бележник в компютъра си?

— Един момент. — Чува се потракването на клавишите. Тя отново взема телефона и гласът ѝ е озадачен: — Не, няма.

— Не ти ли се струва странно?

— Май да.

— Възможно ли е човекът, който е качил програмата с призраците, да е изтрил адресите?

— О, да, много е лесно… Пия си редовно лекарството, господин Ходжис.

— Браво на теб. Можеш ли да разбереш дали Оливия е използвала компютъра си често?

— Да. Ей-сега.

— Дай ми пак Джером, докато проверяваш.

Младежът започва да се извинява, че не са открили повече.

— Напротив, много съм доволен. Докато рови в чекмеджетата на бюрото, не видя ли истинско, хартиено тефтерче с адреси?

— Не. Повечето хора не си правят труда да пишат на хартия; държат данните за всичките си контакти в компютъра си и в телефона си. Знаеш го, нали?

Ходжис предполага, че би трябвало да го знае, но напоследък светът се движи твърде бързо и му е трудно да го следва. Дори не знае как да настрои своя видеорекордер.

— Не затваряй, Холи иска да ти каже нещо.

— С нея се разбирате добре, нали?

— Пасваме си. Давам я.

— Оливия има на компютъра си най-различни програми и много сайтове, отбелязани като любими — рапортува Холи. — Посещавала е много често „Хулу“ и „Хъфингтън Поуст“. Историята на сърфирането показва, че е висяла в интернет дори повече от мен. А аз прекарвам много време онлайн.

— Защо жена, която не може без компютъра си, не пази визитката на компютърния техник?

— Защото след смъртта ѝ той тайно се е промъкнал в къщата и е взел картичката — отговаря тя, без да се замисли нито за миг.

— Може би, но помисли за риска, особено в квартал, който се охранява от частна фирма. Този човек би трябвало да знае кода за външната желязна порта и за алармената система… А дори и да ги знае, ще му трябва ключ… — Той млъква.

— Господин Ходжис? Там ли сте?

— Да. И виж какво, казвай ми Бил.

Но тя продължава да му говори официално. Сигурно не може иначе.

— Господин Ходжис? Той изпечен престъпник ли е? Като Джеймс Бонд?

— Според мен е психопат. И тъкмо затова не му пука от нищо. Виж какъв огромен риск пое, когато се вряза в хората пред Общинския център — отговаря той, но и сам не си вярва. — Моля те, дай ми пак Джером.

Тя връчва телефона на младежа и Ходжис го подканва да си тръгне, преди леля Шарлот и чичо Хенри да са го спипали как си гука с Холи пред компютъра.

— А ти какво ще правиш, Бил?

Ходжис поглежда през прозореца: здрачът вече е започнал да размива цветовете на деня. Наближава седем.

— Ще се наспя, пък утре ще му мисля.

31.

Преди да си легне, Ходжис остава четири часа пред телевизора; гледа разни предавания, по-точно — взира се в екрана, защото случващото се там не достига до мозъка му. Опитва се да не мисли за нищо, защото само така отваряш вратата, за да влезе решението на въпроса, който не ти дава покой. А то винаги идва в резултат от правилното свързване на фактите и на събитията — вътрешният му глас му подсказва, че това скоро ще се случи. Няма да допусне Джейни в мислите си. Ще мисли за нея после, но сега тя само ще блокира механизмите в главата му.

Компютърът на Оливия е най-важната брънка във веригата. Някой е качил в него програма със страховити звуци и главният заподозрян е компютърният техник. Защо Оливия няма негова визитка? Този тип е знаел как дистанционно да изтрие бележника с адресите ѝ и вероятно го е направил, но вероятно ли е да се е вмъкнал в къщата след смъртта ѝ само за да открадне скапаната визитка?

Звъненето на мобилния го изтръгва от размишленията. Обажда се журналист от някакъв вестник. После репортер от Канал 6. След третото позвъняване (от друга медия) той изключва телефона. Не знае кой е дал на журналистите номера му, но се надява щедро да са му платили за тази информация.

Една и съща фраза, която наглед няма връзка със случващото се в момента, непрекъснато се върти в ума му: „Мисли, че извънземните са сред нас.“

Преглежда записките си, за да си припомни кой я беше изрекъл, и го открива: господин Боуфингър, царят на поздравителни картички. Бяха седнали на градинските столове на моравата му и Ходжис беше благодарен, че поне за малко е на сянка. Доста беше загрял, докато обикаляше от къща на къща и разпитваше съседите дали не са видели в квартала подозрителни превозни средства.

„Мисли, че извънземните са сред нас.“

Боуфингър говореше за госпожа Мелбърн — съседката отсреща, която членувала в някаква смахната организация на НЛО ентусиасти, наречена Национален комитет за изследване на въздушните явления.

Ходжис решава, че тази фраза се е загнездила в ума му случайно, както понякога мелодия от популярна песен отеква многократно в преумореното съзнание. Съблича се и си ляга. И Джейни идва. Пак бърчи нос и присмехулно имитира неговото „Да“. За първи път, откакто беше дете, той плаче, докато най-после сънят надделява.

Събужда се призори, отива до тоалетната и на връщане изведнъж се спира. Ококорва се. Защото внезапно в ума му проблясва онова, което търсеше — онази връзка между събитията и фактите.

Не пазиш визитна картичка, ако не ти е необходима.

Ами ако техникът не е на свободна практика, а работи в някоя компания? Тогава не ти трябва визитка — телефонираш на компанията, защото номерът се помни лесно — като 555-9999 — или се набира с букви вместо с цифри, например с бутоните, които изписват думата „COMPUTE“.

Ако техникът работи за компания, значи ходи по адреси със служебна кола.

Ходжис отново си ляга — сигурен е, че няма да мигне повече, но скоро се унася.

В просъница си помисля: „Щом онзи е имал достатъчно експлозив да взриви моята кола, сто на сто разполага с още.“

После отново заспива.

Сънува Джейни.