Мистър Мерцедес

1.

Брейди Хартсфийлд обикаля из уличките на Уест Сайд до седем и половина, когато здрачът започва да поглъща синевата на ранното лято. Първият наплив на клиенти е между три и шест часа — ученици с раници, които се прибират вкъщи и размахват смачкани банкноти. Повечето дори не го поглеждат. Дърдорят с приятелчетата си или говорят по мобилните си телефони, които за тях не са моден аксесоар, а първа необходимост — насъщни като храната и въздуха. Някои му благодарят, но повечето не се церемонят излишно. Брейди няма нищо против. Не иска да го зяпат, нито да го запомнят. За хлапаците той е сладоледаджията с бялата униформа и това чудесно го устройва.

От шест до седем търговията замира — малките зверчета вечерят. Може би онези, които благодарят, даже разговарят с родителите си. Другите обаче веднага хващат телефоните, докато мама и татко си приказват за работата или гледат вечерните новини, за да научат всичко за големия свят, където силните на деня вършат безобразия.

През оставащия половин час работата отново потръгва. Този път освен децата родителите също отиват при музикалното фургонче да си купят сладоледи, които ще изядат, разположили телеса (предимно разплути) на шезлонгите в задния двор. Брейди почти ги съжалява. Те са хора недалновидни, глупави като щуращи се мравки. Дори не подозират, че ги обслужва масов убиец.

От време на време Брейди се пита трудно ли е да отровиш сладоледа в цялото фургонче: ванилов, шоколадов, горски плодове, ментова експлозия, орехов, бананов, карамел, та даже и този на клечка. Стигнал е до справка в интернет. Проучил е това, което Антъни Фробишър, шефът му в „Дисканут Електроникс“, вероятно би нарекъл „практическа приложимост на идеята“, и е заключил, че тя е осъществима, но тъпа. Не че го е шубе да рискува: какво меле направи с мерцедеса, когато възможността да го заловят беше къде по-голяма от шанса да се измъкне. Обаче сега не иска да го спипат. Чака го работа. В този пролетно-летен сезон задачата му е шишкавият пенсионер К. Уилям Ходжис.

Би могъл да кръстосва Усет Сайд с цял фургон отровен сладолед, след като на бившето ченге му писне да си играе с оръжието, което държи до креслото в дневната, и наистина се гръмне с него. Шишкото го дразни. Здравата го нервира. Ходжис се пенсионира с почетен медал, даже устроиха в негова чест тържество — откъде-накъде, щом не успя да залови най-опасния бандит, който някога се е подвизавал в този град?

2.

Последната му обиколка за деня минава покрай къщата на Тийбъри Лейн, където живее Джером Робинсън, помощникът на Ходжис, заедно с майка си, баща си и сестра си. Джером Робинсън влудява Брейди. Той е привлекателен, работи за бившето ченге и всеки уикенд излиза с различни мацки — винаги красиви. И винаги бели. Това е нередно. Противоестествено е.

— Хей! — извиква Робинсън. — Сладоледаджията! Почакай!

Робинсън прекосява на бегом моравата, а кучето му — голям ирландски сетер — го следва по петите. Зад тях подтичва и сестричката му, която е на около девет.

— Вземи ми шоколадов, Джери! — провиква се тя. — Моооля!

Дори името му е като на белокож. Джером. Джери. Обидно е. Защо не Треймор? Или Девън? Или Лерой? Защо да не е шибаният Кунта Кинте28!?

Джером е с мокасини на босо и глезените му са боядисани в зелено от тревата, която преди малко е косил за бившето ченге. Несъмнено хубавото му лице е грейнало в усмивка. Брейди е готов да се басира, че видят ли усмивката му, гаджетата, с които хубавецът излиза през уикенда, разтварят обятия и гащите им падат: „Ела, Джери, изяж ме!“

Самият Брейди не е бил никога с момиче.

— Как си, приятел? — пита Джером.

Брейди се ухилва — слязъл е от фургончето и стои до прозорчето, през което подава сладоледа.

— Добре съм — отговаря. — Смяната ми е към края си, което винаги ми повишава настроението.

— Остана ли от шоколадовия? Малката русалка иска шоколадов.

Брейди вдига палец, устните му още са разтегнати в усмивка — същата усмивка, която беше скрил зад маската на клоун, когато натисна газта до дупка и се вряза в тълпата безработни смотаняци пред Общинския център.

— Ще те уредим, приятел!

Сестричката дотичва, очите ѝ блестят, плитчиците ѝ подскачат.

— Не съм ти малката русалка, Джери, много мразя!

Тя е на около девет и колкото и да е абсурдно, името ѝ също е на бяла жена: Барбара. Чернокожа на име Барбара звучи на Брейди толкова сюрреалистично, че даже не го дразни. Единственото същество в семейството с име на чернилка е кучето, което се е изправило на задните си лапи, подпряло е предните на фургончето и върти опашка.

— Долу, Одел! — скастря го Джером, то сяда на земята и жизнерадостно пъхти.

Брейди се обръща към Джером:

— А за теб какъв да бъде?

— Ванилов — бял.

„Ще ти се да си бял“ — мисли си Брейди и им подава сладоледите.

Старае се да държи Джером под око, да е информиран за него, защото Джери е единственият, с когото бившето ченге общува напоследък. През последните два месеца ги наблюдава често, когато са заедно, и се е убедил, че Ходжис се отнася с момчето като с приятел, а не като с наемен работник. Самият Брейди никога не е имал приятели. Приятелите са опасни, те служат само за едно — за залъгалка на егото. Нещо като емоционални защитни мрежи. Към кого се обръщаш, когато ти е кофти? Към приятелите си, разбира се. И те веднага изръсват тъпотия от рода на: „О, божичко“ „Горе главата“ „С теб сме“ и „Дай да пийнем по едно“. Джером е само на седемнайсет, не може да излезе с Ходжис „да пийнат по едно“ (освен безалкохолно), но може да изломоти: „Горе главата“ или „С теб съм“. Затова трябва да се наблюдава.

Госпожа Трилони нямаше приятели. Нямаше и съпруг. Имаше само болна майка. Ето защо му беше лесно с нея, особено след като ченгетата я подхванаха. Всъщност те свършиха половината му работа. Другата половина си я свърши сам, и то буквално под носа на хърбавата кучка.

— Заповядай — казва на Джером и му подава сладоледите. Де да бяха подправени с арсен! Или може би с варфарин. Натъпчи ги с варфарин, та келешите да бълват кръв от устата, от очите, от ушите. И от ануса, разбира се. Представя си как децата от квартала изпускат раниците и безценните си мобилни телефони, как от всяка дупка на телата им се лее кръв. Какъв ефектен трилър ще се получи!

Джером подава десетдоларова банкнота, а Брейди заедно с рестото му връчва кучешка бисквита:

— За Одел.

— Благодаря ви, господине! — изчуруликва Барбара и близва от шоколадовия сладолед. — Чудесен е!

— Да ти е сладко, миличка — отвръща Брейди.

Той кара фургончето „Хапни сладко“, обикаля по адреси с фолксвагена на „Киберпатрул“, но основната му работа това лято е К. Уилям Ходжис (ДВО). Работата му е да накара Ходжис (ДВО) да използва онзи револвер.

Потегля към фабриката за сладолед на Лоуб, за да върне фургончето и да се преоблече. По пътя стриктно спазва ограниченията на скоростта.

Внимание, предпазливост, безопасност.

3.

След като си тръгва от „Демазио“ — с кратко отклонение, за да се разправи с грубияните под надлеза, които тормозеха хлапето, — Ходжис обикаля с тойотата из града без посока и без цел. Или поне така си мисли, докато изведнъж си дава сметка, че се е озовал на Лайлак Драйв в Шугър Хайтс, тузарския крайезерен квартал. Спира и паркира срещу алея, преградена с желязна порта, на един от каменните стълбове на която има табелка с номер 729.

В дъното на частната асфалтирана алея, широка почти колкото улицата, на която излиза, се издига къщата на покойната Оливия Трилони. Табелата с надпис „ПРОДАВА СЕ“ подканва потенциалните купувачи да се свържат с „АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ МАЙКЪЛ ЗАФРОН“. Ходжис си казва, че предвид състоянието на пазара на имоти през тази 2010 година от Христа, табелата вероятно ще си виси там доста време. Просторната морава пред къщата обаче е окосена — явно с косачка много по-голяма от машинката на Ходжис.

Кой плаща за поддръжката? Най-вероятно този, който е наследил имота. Госпожа Трилони беше червива с пари. Активите от завещанието ѝ бяха от порядъка на седем милиона долара, си припомня Ходжис. За първи път след пенсионирането си, когато предаде на Пийт Хънтли и на Изабел Джейнс неразрешения случай с касапницата пред Общинския център, Ходжис се запитва дали майката на госпожа Т. още е жива. Горката старица страдаше от сколиоза, от която ходеше прегърбена почти на две и изпитваше ужасни болки, но сколиозата не е фатална болест. А Оливия Трилони нямаше ли и сестра някъде из западните щати?

Ходжис напразно се мъчи да изрови от паметта си името ѝ. Спомня си обаче, че Пийт бе нарекъл госпожа Трилони госпожа Тикони заради нервните ѝ тикове — тя непрекъснато оправяше дрехите си, приглаждаше стегнатата си на кок коса, въртеше около тънката си китка златната каишка на часовника си „Патек Филип“. Ходжис не я харесваше, а Пийт я ненавиждаше от дън душа. Затова и двамата изпитваха известно задоволство, като донякъде ѝ приписваха вината за зверското деяние пред Общинския център. В крайна сметка тя несъмнено беше подпомогнала убиеца — нали така? При покупката на мерцедеса са ѝ дали два ключа, но единият ѝ се губеше.

А след това малко преди Деня на благодарността се самоуби.

Ходжис помни ясно думите на Пийт, когато чуха новината: „Ако на онзи свят се срещне с жертвите — особено с младата майка Крей и с бебенцето ѝ, ще ѝ се наложи да отговаря на много неприятни въпроси.“ За Пийт самоубийството ѝ беше окончателното потвърждение: дълбоко в съзнанието си госпожа Т. винаги е знаела, че е оставила ключа на таблото на колата, която наричаше „моята сива лейди“.

Тогава Ходжис беше на същото мнение. Въпросът е дали все още го поддържа. Или злобарското послание, което получи вчера от човека, провъзгласил се за Убиеца с мерцедеса, го е накарало да размисли.

Може би не е, но писмото повдига важни въпроси. Ами ако Мистър Мерцедес е пратил подобно писмо и на госпожа Трилони? Госпожа Трилони с нервните тикове и с куп комплекси под тънкия слой на привидна войнственост? Нима е невъзможно? Мистър Мерцедес със сигурност е знаел за гнева и презрението на обществото към нея след масовото убийство — достатъчно е било да прочете писмата на читатели в местния вестник.

Възможно ли е да…

Размишленията му прекъсва колата зад него, която спира толкова близо, че почти докосва калника на тойотата. Не е с полицейски лампи, но е светлосин форд „Краун Виктория“, последен модел. От автомобила слиза едър здравеняк, подстриган късо, по армейски, който без съмнение носи пистолет в кобур под спортното си сако. Ако е детектив от градската полиция, пистолетът ще е „Глок“, точно като този, който Ходжис държи в сейфа си. Само че човекът не е от градската полиция. Той още познава всички там.

Сваля стъклото.

— Добър ден, сър — казва Късата подстрижка. — Може ли да ви попитам какво правите тук? Защото паркирахте преди доста време.

Ходжис си поглежда часовника и разбира, че онзи има право. Вече е почти четири и половина. Наближава пиковият час и движението в центъра ще стане натоварено — ще извади голям късмет, ако се прибере навреме, за да хване Скот Пели по вечерния бюлетин на Си Би Ес. Преди гледаше новините на Ен Би Си, но в един момент реши, че водещият Брайън Уилямс е добродушен тъпанар, който прекалява с видеозаписи от Ю Тюб. Не е новинарят, когото би желал да слуша, когато му се струва, че целият свят се срут…

— Сър? Искрено се надявам да ми отговорите. — Здравенякът се навежда и разкопчаното сако се поразтваря още малко. Не глок, а ругер. Подходящ за каубои според Ходжис.

— А аз — отвръща той — искрено се надявам, че имате законно право да ме питате.

Събеседникът му бърчи чело:

— Моля?

— Допускам, че сте частен детектив — търпеливо обяснява Ходжис, — но бих желал да видя документ, който ви идентифицира като такъв. И знаете ли, още нещо! Искам да видя разрешителното ви за този топ, който носите под сакото. И дано да е в портфейла ви, а не в жабката на колата, защото ще сте в нарушение на член 19-ти от Правилника за огнестрелните оръжия, който в резюме гласи: „Въоръжените задължително носят и разрешителното си за притежание на оръжие.“ Е, да видим документчетата.

Челото на Късата подстрижка още повече се сбърчва.

— Полицай ли сте?

— В оставка, но това не означава, че съм забравил правата и задълженията си. Покажете ми документ за самоличност и разрешителното за носене на оръжие, моля. Не е нужно да ми ги подавате в ръката…

— Разбира се, че не е!

— … но искам да ги видя. А след това можем да обсъдим присъствието ми пред Лайлак Драйв.

Мъжът се замисля, но само за секунди. После вади портфейла си и го отваря. В този град — както и в повечето други, смята Ходжис — охранителите от частните агенции се отнасят по еднакъв начин към пенсионираните полицаи и към тези на активна служба, защото пенсионираните полицаи имат много приятели, които са на активна служба и могат да си измислят причина, за да ти направят въртели. Картата, която мъжът представя, го идентифицира като Радни Пийпълс от Охранителна агенция „Бдителност“. Той показва и разрешителното си за носене на оръжие, валидно до юни 2012.

— Радни, а не Родни — забелязва Ходжис. — Като Радни Фостър, кънтри певеца.

Радни се ухилва.

— Точно така.

— Господин Пийпълс, казвам се Бил Ходжис, пенсионирах се като детектив първа степен и последният ми голям случай беше „Убиецът с мерцедеса“. Предполагам, че вече имате представа какво правя тук.

— Госпожа Трилони — промърморва Фостър и почтително отстъпва назад, а Ходжис отваря вратата на колата, слиза и изпъва рамене. — Разходка по алеята на спомените, така ли, детектив Ходжис?

— Сега съм само господин. — Ходжис му подава ръка и Пийпълс се здрависва с него. — А за другото сте прав. Напуснах полицията почти в същия момент, в който госпожа Трилони напусна живота.

— Тъжна работа. Знаете ли, че хлапетата замеряха с яйца портата ѝ? И не само на Хелоуин. Случи се още три-четири пъти. Хванахме едни злосторници, но другите… — Пийпълс поклаща глава. — Имаше и акция с тоалетна хартия.

— Да, любимо занимание — кимва Ходжис.

— А една нощ някой беше изографисал надпис на лявата колона. Слава богу, изчистихме го, преди жената да го види. Знаете ли какво гласеше?

Ходжис поклаща глава.

Пийпълс понижава глас:

— „ШИБАНА УБИЙЦА“ — написано със спрей, с големи, капещи букви. Което не е честно. Сгафила е — нищо повече. Има ли хора, които никога не са грешили?

— Със сигурност не съм от тях — признава бившият полицай.

— Ами да. В Библията пише: „Който е безгрешен, нека пръв да хвърли камък.“

„Никога“ — си казва Ходжис и пита (с искрено любопитство):

— Беше ли ви симпатична?

Здравенякът завърта очи нагоре и наляво — машинално изражение, което Ходжис е наблюдавал много пъти в стаите за разпит. Означава, че онзи или ще избегне въпроса, или направо ще излъже.

Избира първото.

— Ами… — подхваща — … по Коледа се отнасяше добре с нас. Понякога ни объркваше имената, обаче ни познаваше и даваше на всекиго по четирийсет долара и бутилка уиски. Качествено уиски. Мислите ли, че от съпруга ѝ изкарвахме по нещо? — Той изсумтява. — Отбиваше номера с по една коледна картичка с десетачка вътре, скръндзата му със скръндза. Докато не хвърли топа.

— Кой по-точно е наел вашата агенция?

— Асоциация „Шугър Хайтс“. Една от тези… знаете ги — кварталните организации. Дето вдигат пара за градоустройствените планове, когато не им изнасят, и следят хората в квартала да спазват определени… да ги наречем… стандарти. Измислят разни правила. Например украсата за Коледа да е с бели лампички, а не с цветни. И да не мигат.

Ходжис забелва очи. Пийпълс се ухилва. От потенциални противници те са се превърнали в колеги — или почти колеги. И защо? Защото Ходжис не беше сбъркал буквата в нетипичното собствено име на охранителя. Може да е късмет, но винаги съществува нещо — нещо, с което да спечелиш човека, когото ще разпитваш, и той най-често го напипва. Успехът му в службата донякъде се дължеше именно на тази дарба. Дарба, която Пийт Хънтли не притежаваше, и Ходжис с радост установи, че макар и ДВО, още го бива.

— Госпожа Трилони май имаше сестра — подхвърля. — Но не съм се срещал с нея и не помня как се казваше.

— Джанел Патерсън — изстрелва Пийпълс.

— Изглежда, се познавате.

— Да, така е. Приятна жена. Има прилика с госпожа Трилони, но е по-млада и изглежда по-добре. — Той описва с ръце пясъчен часовник. — По-женствена е. Има ли развитие по случая с мерцедеса, господин Ходжис?

Обикновено Ходжис би подминал без отговор подобен въпрос, но ако искаш да получиш информация, трябва и ти да подхвърлиш някакви трохи. Пък и в случая е безопасно, защото онова, което знае, не е важна информация. И той повтаря фразата, която Пийт Хънтли използва в ресторанта преди часове.

— Никакъв прогрес.

Пийпълс поклаща глава в знак, че не е очаквал повече.

— Импулсивно престъпление. Убиецът няма връзка с никоя от жертвите, няма мотив; убива просто заради адреналина. Шансът да го пипнат е, ако направи втори опит, не мислите ли?

„Мистър Мерцедес твърди, че няма да повтори“ — казва си Ходжис, но това е информация, която определено не иска да сподели, затова се съгласява. Колегиалното съгласие винаги върши работа.

— Госпожа Т. беше много богата — подхвърля. — Не говоря само за къщата. Дали е завещала всичко на сестра си?

— О, да — отвръща другият и след кратка пауза задава въпрос, който в недалечното бъдеще самият Ходжис ще зададе на друг човек: — Мога ли да разчитам на дискретността ви?

— Да. — При такъв въпрос простият отговор е най-уместният. Без излишни думи.

— Госпожа Патерсън живееше в Лос Анджелис, когато сестра ѝ… сещате се… изгълта хапчетата…

Ходжис кимва.

— Омъжена е, но няма деца. Бракът ѝ буксува. Като разбира, че е наследила толкова пари и имение в Шугър Хайтс, за нула време се развежда и довтасва тук. — Пийпълс сочи с палец портата, широката алея и голямата къща. — Живя тук няколко месеца, докато течеше легализирането на завещанието. Сближи се с госпожа Уилкокс от номер 640. А госпожа Уилкокс е разговорлива и ме смята за приятел…

Това може да означава всичко: от лафче на кафе до секс следобед.

— Госпожа Патерсън пое грижите за майката, която живее в апартамент в центъра. Познавате ли старицата?

— Елизабет Уортън — казва Ходжис. — Дали е още жива?

— Мисля, че е жива.

— Питам, защото имаше тежка сколиоза. — Ходжис се прегърбва и прави две-три стъпки, за да демонстрира. Ако искаш да получиш, трябва да дадеш.

— Така ли? Много кофти. Според Хелън… тоест… госпожа Уилкокс, Патерсън посещавала майка си редовно като по часовник. Точно както правеше и госпожа Трилони. Но това било допреди месец. Сигурно състоянието на старата се е влошило, защото мисля, че в момента е в хоспис в окръг Уорсоу. А дъщеря ѝ се настани в апартамента. И сега живее там, но идва тук от време на време. Последно я видях преди седмица, когато брокерът доведе потенциални купувачи на имота.

Ходжис решава, че е изтръгнал от Радни Пийпълс всичко, на което може да се надява.

— Благодаря за информацията. Ще тръгвам. Съжалявам, че в началото бях малко неучтив.

— Няма нищо — казва Пийпълс, хваща подадената му ръка и отривисто я разтърсва. — Действахте професионално. Само ще ви моля този разговор да си остане между нас. Джанел Патерсън живее в центъра, но все пак е член на Асоциация „Шугър Хайтс“, тоест е клиентка.

— Гроб съм! — отсича Ходжис и се качва в колата. Надява се съпругът на Хелън Уилкокс да не я хване на калъп с този здравеняк, ако двамата действително са любовници. Вероятно ще е краят на деловите отношения между Охранителна агенция „Бдителност“ и жителите на Шугър Хайтс. А Пийпълс моментално ще бъде уволнен дисциплинарно. Сто на сто!

„Може би тя само изтичва до колата му, за да му даде прясно изпечени курабийки — мисли си, докато напуска квартала. — Гледаш твърде много следобедни предавания за изневеряващи си семейни двойки.“

Не че го интересува любовният живот на Радни Пийпълс. „Интересното е — разсъждава Ходжис, докато шофира към много по-скромния си дом в Уест Сайд, — че Джанел Патерсън е наследила сестра си, че Джанел Патерсън живее тук, в града (поне засега), и че Джанел Патерсън вероятно е прибрала вещите на покойната Оливия Трилони.“ Включително личните ѝ документи, сред които може би има и писмо — или писма — от психопата, който прави опит да се свърже с него. Ако такава кореспонденция съществува, той държи да я види.

Разбира се, разследването е работа на полицията, а К. Уилям Ходжис вече не е ченге. Захващайки се с тази работа, той прекрачва границите на закона. Знае, че носи отговорност за укриване на улики, но засега няма намерение да се откаже. Безочливата арогантност на писмото на този психопат го вбеси. Но този гняв има и добра страна. След месеците, прекарани в празнота, гневът му връща чувството за цел и смисъл на живота и усещането е страхотно.

„Само да напредна мъничко и ще предам случая на Пийт.“

Той не гледа в огледалото, когато тази мисъл минава през ума му, иначе щеше да забележи, че машинално завърта очи нагоре и наляво.

4.

Ходжис паркира тойотата си под навеса вляво от къщата, който му служи за гараж, и преди да влезе в дома си, спира за момент, за да се възхити на прясно окосената морава. От пощенската кутия на вратата стърчи бележка. Първата му мисъл е за онзи с мерцедеса, но подобно нещо ще е твърде дръзко даже и за психаря.

Бележката е от Джером. Старателно изписаните букви са в крещящ контраст с майтапчийски неграмотното съобщение:

Ходжис уморено поклаща глава, но неволно се усмихва. Младежът, който му помага вкъщи, получава пълни шестици по висша математика, сменя счупени улуци, оправя електронната му поща, когато стане фал (което се случва често главно поради неумението му да борави с нея), бива го като водопроводчик, знае френски на добро ниво и ако го попиташ какво чете, има вероятност да те отегчи с половинчасова лекция за символизма на кръвта при Д. Х. Лорънс. Не си мечтае да е белокож, но битието му на даровито негърче в семейство от горната прослойка на средната класа му създава, според собственото му определение, „затруднения с идентичността“. Казва го на шега, но според Ходжис не се майтапи. Не съвсем.

Бащата на Джером, преподавател в колеж, и майка му, лицензиран експерт-счетоводител, са лишени от чувство за хумор и несъмнено ще изпаднат в ужас, ако видят тази бележка. Може даже да решат, че синът им се нуждае от консултация с психолог. Но Ходжис няма да им я покаже.

— Джером, Джером, Джером — въздъхва той и влиза вкъщи. Джером с неговото „Нек’ви зъдачки?“ Джером, който още не може да реши в кой университет да следва — а това, че всеки от Бръшляновата лига29 ще го приеме, се знае още отсега.

Той е единственият човек в квартала, когото Ходжис смята за приятел, и единственият, от когото всъщност има нужда. Смята, че приятелството е доста надценявано явление и по това, ако не по друго, с Брейди Хартсфийлд си приличат.

Ходжис е навреме за вечерните новини, но решава да ги пропусне. Писнало му е да слуша за петролния разлив в Мексиканския залив и за идеите на консерваторите от Чаената партия30.

Вместо това сяда на компютъра, стартира файърфокс и в полето за търсене написва „Под синия чадър на Деби“. Получава само шест резултата — беден улов в огромното, бъкащо с риба море на интернет, — от които само един отговаря на фразата. Кликва на него, появява се изображение.

Хълмиста поляна под застрашително, покрито с черни облаци небе. На сребристи струйки се изсипва дъжд — анимационен ефект, на който вероятно е зададено автоматично повторение. Обаче младите мъж и жена седят на сухо под грамаден син чадър. Не се целуват, но главите им почти се докосват. Изглеждат потънали в оживен разговор.

Следва кратко описание на същността на сайта.

За разлика от сайтове като фейсбук или Линкитин „Под синия чадър на Деби“ е сайт за запознанства, в който старите приятели могат да се срещат, а новите — да се опознават взаимно в НАПЪЛНО ГАРАНТИРАНА АНОНИМНОСТ. Няма снимки, няма порно, няма съобщения от 140 знака като в Туитър — само ИСТИНСКИ СТАРОМОДЕН РАЗГОВОР.

Под описанието има бутон с надпис „ЗАПОЧНИ СЕГА!“ Ходжис го посочва с мишката, но се разколебава. Преди около шест месеца Джером му смени имейл адреса, защото всички негови контакти в стария бяха получили съобщение, че той е в Ню Йорк, откраднали са му портфейла с кредитните карти и спешно му трябват пари, за да се върне вкъщи. Молбата му към получателите на съобщението била да изпратят петдесет долара — или повече, ако имат възможност — до офиса на „Мейл Боксис“31 в Трайбека.

Съобщението завършваше с „Ще ви върна парите веднага щом си извадя нови кредитни карти“.

Ходжис се почувства адски неудобно, защото тази просия молба за пари беше стигнала до бившата му жена, до брат му в Толедо и до над петдесетина полицаи, с които беше работил през годините. Както и до дъщеря му. Той очакваше, че телефоните му — и мобилният, и домашният — ще се скъсат от звънене през следващите четирийсет и осем часа, но всъщност се обадиха малцина и само Алисън май беше сериозно притеснена. Това не го учуди. След като той навърши петдесет и пет, дъщеря му Али, черногледа по природа, очакваше всеки миг баща ѝ да изпуши.

Тогава Ходжис поиска помощ от Джером, който му обясни, че е станал жертва на онлайн фишинг32.

— Повечето крадци на адреси в интернет го правят, за да пробутват виагра или фалшиви бижута, но съм чувал и за случаи като вашия — добави младежът. — Преподавателят ми по екология беше пострадал и трябваше да връща почти хиляда долара на разни хора. Разбира се, това беше в доброто старо време, а сега тези типове толкова са захитрели, че…

— Какво точно означава „в доброто старо време“?

Джером повдигна рамене:

— Преди две-три години. Сега са още по-напред с материала, господин Ходжис. Благодарете се, че хакерът не ви е лепнал вирус, който да унищожи всичките ви файлове и приложения.

— Нямаше да е голяма загуба — отбеляза Ходжис. — През повечето време само сърфирам в интернет. Само пасиансът щеше да ми липсва. Като спечеля, ме поздравява с песента „Щастливите дни пак настъпиха“33.

Джером го изгледа, както прави винаги, когато му се иска да каже: „Само от любезност не те наричам тъпанар.“

— А данъчните декларации? Миналата година ви помогнах да ги попълните и подадете онлайн. Нима искате някой да види какво сте платили на чичо Сам? Някой освен мен де.

Ходжис призна, че не иска.

С особения (и някак умилителен) наставнически глас, с който този интелигентен млад човек си служеше, когато просвещаваше невежите дъртаци, Джером започна да му обяснява:

— Ако мислите, че компютърът ви е само по-модерен телевизор, избийте си го от ума. Всеки път, като го включите, все едно открехвате прозорец към живота си. Ако някой се интересува, ще надникне.

Всички тези спомени минават през главата му, докато съзерцава синия чадър и неспирно леещия се дъжд. Минават му и други мисли и мозъкът му на ченге, доскоро позаспал, сега е буден и работи на пълни обороти.

Може би Мистър Мерцедес иска да сподели нещо. А може би цели да погледне през прозореца, който спомена Джером.

Вместо да натисне „ЗАПОЧНИ СЕГА!“, Ходжис затваря сайта, грабва телефона и натиска бутона за един от малкото номера, които е записал за бързо избиране. Отговаря майката на Джером и след кратка размяна на любезности, тя подава слушалката на самия господин Некви задачки. Опитвайки се да докара най-ужасния афроамерикански говор, на който е способен, Ходжис изломотва:

— Йо, градски, стягъш ли ги кучкити, пласираш ли ги, влачът ли ти кинти?

— О, здравейте, господин Ходжис. Да, всичко е наред.

— Май ни кльопъш дъ ти плямпъм тъй пу жицътъ, а, пич?

— Ммм…

Младежът е объркан и той се смилява:

— Моравата изглежда страхотно.

— О! Радвам се. Благодаря. Да ви помогна ли с още нещо?

— Може би. Имаш ли възможност да наминеш утре след училище? По един компютърен въпрос.

— Добре. Какво ви мъчи този път?

— Предпочитам да не го обсъждаме по телефона, но може да ти е интересно. Става ли към четири?

— Бива.

— Добре. Но бъди така добър да оставиш вкъщи Тайрон Зевзека с негърския говор.

— Добре, господин Ходжис.

— Кога ще започнеш да ми викаш Бил? С това „господин Ходжис“ ме караш да се чувствам като изкопаемо.

— Може би когато завърша гимназия — отговаря Джером и този път не се майтапи.

— Добре, но знай, че можеш да го направиш по всяко време.

Джером се засмива. Смехът му е плътен, мелодичен. Ходжис винаги се ободрява, като го чуе.

Сяда пред компютъра в стаичката, която нарича кабинет, барабани с пръсти по бюрото, мисли. Минава му през ум, че почти никога не стои тук вечер. Само ако се събуди в два след полунощ и не може да заспи. Тогава идва тук и реди пасианси в продължение на час, след което се връща в леглото. Но между седем вечерта и полунощ обикновено е на любимото си кресло, гледа стари филми по Ей Ем Си или по Ти Си Ем и се тъпче с мазнини и с въглехидрати.

Отново грабва телефона, набира „Справки“ и иска номера на Джанел Патерсън. Не храни големи надежди; номерът на сестрата на госпожа Трилони, наследила седем милиона, че и като бонус — разведена отскоро, надали е регистриран.

Обаче роботът от другата страна на линията му го съобщава. Ходжис е толкова изненадан, че му се налага да натисне 2 за повторение, докато намери нещо за писане. После отново барабани с пръсти по бюрото и размишлява как да се представи. Възможно е да не излезе нищо, но това щеше да е следващият му ход, ако беше на служба. Тъй като не е, трябва да прояви повече финес.

Открива, че посреща предизвикателството с ентусиазъм, и тази мисъл го развеселява.

5.

На път за вкъщи Брейди се отбива в пицарията на Сами и взема малка пица с пеперони и гъби. Щеше да вземе от големите, ако очакваше и майка му да изяде две-три парчета, но от опит знае, че няма да се случи.

Друго си е, ако беше с пеперони или с водка „Попов“. Ако предлагаха с „Попов“, без колебание щеше да купи не средна, а направо голяма.

Къщите в Норт Сайд са еднотипни общински жилища, строени през периода между войните в Корея и във Виетнам, което обяснява защо са еднакви и вече започват да се скапват. Свечерява се, но на повечето буренясали морави още са разхвърляни пластмасови играчки. Къщата на Хартсфийлд е на Елм Стрийт 49, но въпреки названието ѝ34 по улицата няма брястове и надали някога е имало.

Всички улици в този квартал, наричан по понятни причини Нортфийлд35, носят имена на дървета.

Брейди паркира зад трошката на майка си — ръждясала хонда, която има нужда от нов ауспух, нов прекъсвач и нови свещи. И стикер за извършен технически преглед.

„Нека тя ги смени“ — казва си Брейди. Но майка му няма да си мръдне пръста. Пак той трябва да ги оправи. Както всичко друго.

„Както се оправих с Франки. Когато мазето беше само мазе, а не моят команден център.“

Брейди и Дебора Ан Хартсфийлд никога не говорят за Франки.

Вратата е заключена. Поне успя да я научи на това, макар че, бог му е свидетел, не беше никак лесно. За нея думата „Добре“ решава всички проблеми в живота. Ако ѝ кажеш: „Прибери млякото в хладилника, след като си налееш“, тя ще отвърне „Добре“. А като се върнеш вечерта, го заварваш на плота, вече вкиснало. Ако я помолиш: „Пусни пералнята, за да имам утре чиста манта за фургона със сладолед“, пак ще чуеш „Добре“. Но като надникнеш в килера, кошът с мръсни дрехи си стои препълнен.

Врявата от телевизионния екран го посреща като поздрав. Плямпат нещо за „изпитание за неприкосновеност“, значи майка му гледа „Сървайвър“. Сто пъти ѝ е обяснявал, че в състезанието всичко е нагласено. Тя казва „Добре, знам“, но никога не го пропуска.

— Аз съм, мамо!

— Здравей, муцинко! — Заваля думите съвсем леко, което го радва — още не се е натряскала. „Ако бях черният ѝ дроб — казва си той, — някоя нощ, докато хърка с отворена уста, щях да изскоча и да избягам на майната си.“

И все пак, влизайки в хола, усеща особена възбуда — ненавистна тръпка на очакване. Майка му седи на дивана по копринения бял халат, подарък от него за Коледа, и там, където дрехата се разтваря на бедрата ѝ, — той вижда още нещо бяло. Бельото ѝ. Гащички звучи прекалено секси и Брейди отказва да свърже тази дума с майка си, но тя е там, в съзнанието му: змия, свита в отровен храст. Вижда и очертанията на зърната ѝ. Не е редно такива неща да го възбуждат — тя е близо петдесетгодишна, вече има паласки, тя е майка му, за бога — но…

Но.

— Нося пица — казва Брейди, вдига кутията и си помисля: „Вечеряла съм.“

— Вечеряла съм — казва тя. Сигурно. Няколко листа маруля и малка кофичка кисело мляко. Така поддържа каквото е останало от линията ѝ.

— Любимата ти — уточнява Брейди и си помисля: „Хапни я ти, муцинко.“

— Хапни я ти, сладичък — изчуруликва тя. Вдига чашата си и отпива малка глътка като дама. Къркането започва после, когато вече си е легнал и тя си мисли, че е заспал.

— Вземи си кока-кола и седни до мен. — Потупва дивана. Халатът се разгръща още малко. Бял халат, бели гащички.

„Бельо! — напомня си той. — Бельо, нищо повече, тя е моята майка, тя е мама, а когато е мама, това е само бельо.“

Мама проследява погледа му и се усмихва. Халатът остава разгърнат.

— Тази година сървайвърите са на Фиджи — обяснява и бърчи чело. — Май беше Фиджи. Все тая — някакъв си остров. Да погледаме заедно, а?

— Не, ще сляза в мазето да поработя.

— Върху какво, муцинко?

— Нов модел рутер. — Тя не различава рутер от мистрия, така че няма страшно.

— Някой ден ще изобретиш нещо велико и ще забогатеем! Ти си моят гений. И тогава — сбогом, електронен магазин. Сбогом, сладоледено фургонче. — Гледа го втренчено, очите ѝ са леко разфокусирани от водката. Той не знае какво количество изгълтва през деня; безсмислено е да брои празните бутилки, защото тя ги хвърля някъде, но му е ясно, че има удивителен капацитет.

— Благодаря ти — промърморва. Пряко себе си се чувства поласкан. Чувства и още нещо. Също пряко себе си.

— Дай на мамчето целувка, муцинко.

Брейди пристъпва към дивана, като се старае да не гледа надолу към зейналия халат и да не обръща внимание на пълзящото усещане под колана си. Мама накланя глава, но миг преди той да я целуне, се извръща и притиска влажните си, полуотворени устни върху неговите. Брейди усеща вкуса на алкохол и аромата на парфюма, който майка му винаги си пръска зад ушите. И на други места си пръска.

Тя слага длан на тила му, разрошва косата му (тръпки пробягват по гърба му чак до слабините) и лизва горната му устна — леко, само за секунда. После се отдръпва и го гледа прехласнато като старлетка.

— Съкровището ми! — продумва задъхано, досущ героиня от онези романтични филми, в които актьорите размахват саби, а циците на актрисите, повдигнати от корсетите, циците им, преливат от дълбоките им деколтета.

Той припряно се отдръпва. Мама се усмихва и забива поглед в екрана на телевизора, на който красиви млади хора по бански спринтират по брега. С леко треперещи ръце Брейди отваря кутията с пицата, взема едно парче и го пуска в купичката ѝ със салата.

— Изяж го. Ще попие алкохола. Поне донякъде.

— Не бъди лош с мамчето — промърморва тя, но без капка жлъч или огорчение. Загръща бедрата си с халата — машинално, защото вече се е върнала в света на сървайвърите, решена да разгадае кой ще бъде изгонен тази седмица от острова. — И не забравяй колата ми, Брейди. Необходим ѝ е стикер за технически преглед.

— Необходими са ѝ още куп неща — промърморва той и отива в кухнята. Взема от хладилника бутилка кока-кола и отваря вратата към мазето. Постоява в тъмнината няколко секунди, после изрича една-единствена дума: „Контрол.“ Луминесцентните лампи долу се включват (инсталира ги сам, също както сам ремонтира избеното помещение).

Слиза по стълбището и се сеща за Франки. Почти винаги си спомня за него, озове ли се на мястото, на което той умря. Не мислеше за Франки само през седмиците, когато подготвяше удара в Общинския център. Тогава всичко друго бе напуснало съзнанието му и това беше такова облекчение!

„Брейди“ — беше казал Франки. Последната му дума на планетата Земя. Стоновете и хъркащите звуци не се брояха.

Той оставя пицата и кока-колата на работната си маса в средата на помещението, влиза в мъничката тоалетна и си смъква панталона. Не може да се храни, не може да работи по новия проект (със сигурност не е рутер), не може да мисли, докато не свърши една неотложна работа.

В писмото си до шишкавото бивше ченге казваше, че си е сложил кондом, защото адски се е възбудил, когато е прегазил безработните пред Общинския център. По-нататък заявяваше, че мастурбира, докато преживява случката отново и отново. Ако беше вярно, терминът „автоеротичен“ щеше да се изпълни с ново съдържание, само че не беше. Писмото беше пълно с лъжи; всяка целеше да навие пружината на Ходжис още малко и изфабрикуваните сексфантазии не бяха най-големите измислици.

Брейди всъщност няма особен интерес към момичетата и те го усещат. Може би затова се разбира така добре с колежката си Фреди Линклатър, киберлесбийката в „Дискаунт Електроникс“. Нищо чудно Фреди да го мисли за гей. Обаче не е. Брейди е загадка за самия себе си — представлява някакъв особен, оклюзионен атмосферен фронт36, — но в едно е сигурен: не е асексуален или поне не напълно.

С майка му си имат страшна готическа тайна, за която не бива да мисли, освен при крайна необходимост. Тогава трябва да се отърве от необходимостта и отново да избута тайната на скришното ѝ място в ума си.

„Мамо, виждам ти гащичките“ — казва си и свършва работата максимално бързо. В шкафчето има вазелин, но той не го използва. Иска да се прежули.

6.

Брейди се връща до широката работна маса в командния си център и изрича друга дума. Този път думата е „Хаос“.

На отсрещната стена на избеното помещение, на около метър от пода, е монтиран дълъг рафт. Върху него са строени в редица седем лаптопа — отворени са, но екраните им са тъмни. Пред рафта има стол на колелца, с който Брейди бързо се придвижва от един към друг лаптоп. С произнасянето на магическата дума и седемте екрана оживяват. На всеки се появява числото 20, заменя го 19, после 18. Ако Брейди позволи на обратното броене да достигне нула, ще се задейства програма, която ще изтрие цялата информация от твърдите дискове и ще я замести с „маймунски“ знаци.

— Тъмно — изрича той и обратното броене спира, цифрите изчезват, а на тяхно място се появяват сцени от „Дивата орда“37 — любимия му филм.

Беше опитал с апокалипсис и армагедон — много по-добри команди според него, много по-категорични, вдъхващи усещане за безвъзвратност, но програмата за разпознаване на думи се затрудни с тях, а той не иска да загуби файловете си заради глупава засечка. Двусричните думи са по-сигурни. Не че в шест от седемте компютъра има кой знае какво. Само в номер три се съхраняват данни, които шишкавото ченге би нарекло „уличаваща информация“, обаче му харесва да наблюдава своята величава армия от компютри, светещи в готовност както в момента. Така мазето се превръща в истински команден център.

Брейди се мисли за създател, както и за разрушител, но го тормози, че досега не е създал нещо гениално, с което да смае света, и е възможно никога да не успее. Че е само (в най-добрия случай) гений втора категория.

Красноречив пример е „Рола“. Идеята за това изобретение му хрумна внезапно, в изблик на вдъхновение, докато една вечер чистеше хола с прахосмукачката (подобно на прането тази домакинска работа беше под нивото на дама като майка му). Скицира уред, който приличаше на табуретка на колелца, с мотор и със закрепен отдолу къс маркуч. Смяташе, че с елементарна компютърна програма може да накара този уред да се движи из стаята и да изсмуква праха, а ако се натъкне на препятствие — стол или да речем стена — да се обръща сам и да поема в друга посока.

Захвана се да конструира прототип, после случайно видя как уред, подобен на неговата „Рола“, се „труди“ усърдно на витрината на скъп магазин за бяла техника в центъра на града. Дори наименованието беше подобно — уредът се наричаше „Румба“. Някой го беше изпреварил и този някой вероятно беше спечелил милиони. Не беше честно, но какво ли е честно на този свят? Животът е тъпо панаирджийско стрелбище с тъпи награди.

Настроил е телевизорите вкъщи така, че с майка му хващат не само основните канали, но допълнителните (включително някои екзотични „екстри“ като „Ал Джазира“), без да дават пукната пара — да го духат „Тайм Уорнър“, „Комкаст“ и „Ексфинити“38.

Хакнал е и дивиди плейъра, за да чете не само американски дискове, но и от целия свят. Лесно е — три-четири бързи операции с дистанционното плюс шестцифрен код за разпознаване. Направил си е труда, но има ли полза? На Елм Стрийт 49 — не! Мама отказва да гледа друго освен това, което четирите големи канала ѝ тъпчат в главата, а той през повечето време или е на някое от двете си работни места, или е тук, в мазето, където върши истинската си работа.

Да хващаш безплатно всякакви програми е супер, но е незаконно. Май и бърникането в дивиди плейъра е незаконно. Да не говорим за хакерските му удари в „Редбокс“ и в „Нетфликс“39.

Всичките му най-добри идеи са незаконни. Както джаджа 1 и джаджа 2.

Джаджа 1 беше на седалката до него, докато през онази мъглива априлска утрин мерцедесът на госпожа Трилони се отдалечаваше от Общинския център, а от смачканата решетка и по предното стъкло течеше кръв. Идеята хрумна на Брейди през мъглявия му период преди три години, след като вече беше решил да убие много хора наведнъж — щеше да е неговата терористична акция, — но още нямаше конкретен план как, къде и кога да го направи. Идваха му всякакви идеи, беше превъзбуден, спеше много малко. През онези дни непрекъснато се чувстваше така, сякаш е изпил цял термос силно кафе, примесено с амфетамини.

Джаджа 1 беше модифицирано дистанционно за телевизор, на което беше присадил „мозък“ под формата на микрочип, и с батерии за разширяване на обхвата, макар че и с тях резултатът не беше задоволителен. Ако насочиш устройството към светофар от двайсет-трийсет метра разстояние и натиснеш бутона веднъж, от червено светва жълто. Ако натиснеш два пъти, светофарът от червено превключва на мигащо жълто, а при три натискания — направо на зелено.

Брейди беше много доволен от изобретението си и го беше използвал няколко пъти на натоварени кръстовища, като паркираше наблизо (винаги беше със старото си субару — фургончето със сладоледа щеше да се набива на очи.) След няколко коли, които се разминаха на косъм, най-сетне успя да предизвика инцидент. Само чукване и огъната броня, обаче му капеше мед на душата, като гледаше как двамата шофьори се препират чия е вината. В един момент изглеждаше, че ще се стигне до юмручен бой.

Малко след това изобрети джаджа 2, но всъщност първата му помогна да вземе крайното решение, защото рязко увеличаваше шанса му за успешно бягство. Разстоянието от Общинския център до изоставения склад, където беше решил да изостави сивия мерцедес на госпожа Трилони, беше точно три километра. По маршрута, който бе планирал, имаше девет светофара, а великата джаджа щеше да му помага. Само че през онази сутрин — да му се не види и късметът! — всички светофари светеха зелено. Брейди си даваше сметка, че сигурно е заради ранния час, но въпреки това беше вбесяващо.

„Ако нямах тази джаджа — казва си, докато върви към килера в дъното на избеното помещение, — поне четири светофара щяха да са червени. Такъв ми е животът.“

Джаджа 2 беше единственото му изобретение, което му донесе някаква печалба. Не кой знае каква, но както всеки знае, парите не са всичко на този свят. Освен това без нея нямаше да се сдобие с мерцедеса. А без мерцедеса големият му удар пред Общинския център нямаше да се осъществи.

Добрата стара джаджа 2.

Вратата на килера е заключена с голям катинар. Брейди го отваря с един от ключовете на връзката си. Вътре вече свети — пак луминесцентни лампи. Килерът изглежда още по-тесен, отколкото е всъщност, заради рафтовете от обикновени дъски. На един са подредени девет кутии от обувки. Във всяка има по петстотин грама самоделен пластичен експлозив. Изпробвал е забърканата от него дяволска смес в изоставена каменоломна извън града — направи голямо „Бум!“.

„Ако бях в Афганистан — мисли си, — с чалма на главата, издокаран със смешна роба като хавлия за баня, основното ми занимание щеше да е взривяването на бронетранспортьори.“

На другия рафт в друга кутия от обувки има пет мобилни телефона — от тези, които не могат да се проследяват и които наркопласьорите в Лоутаун наричат „еднодневки“. Продават се в минимаркетите и в по-свестните дрогерии. Тези телефони са неговият проект за тази вечер. Трябва да се модифицират така, че при набиране на даден номер и петте да иззвънят и да задействат детонаторите в кутиите за обувки. Всъщност още не е решил да използва експлозива, но нещо го подтиква. Да, определено! В писмото си до шишкавото ченге беше заявил, че не изпитва никакво желание да повтори „шедьовъра“ си, но това беше поредната лъжа. Ще зависи много от самия Шишко. Ако ексченгето (ДВО) направи това, което Брейди иска от него (също като госпожа Трилони), той е уверен, че желанието му ще постихне, поне за известно време.

А ако не… тогава…

Взема кутията с телефоните и понечва да излезе от килера, но се спира и поглежда назад. На друг рафт има подплатен елек за лов и риболов, купен от „Ел Ел Бийн“40.

Ако възнамеряваше да ходи на лов или на риболов, би трябвало да вземе размер M — той е слаб и строен, — но този е XL. На предницата има щампа с Усмивко — онзи, озъбения, с черните очила. В елека има още четири петстотинграмови блокчета пластичен експлозив — две във вътрешните, две във външните джобове. Подплатата изглежда обемиста, защото е натъпкана с метални топчета за сачмени лагери (точно като тези в Бияча на Ходжис). Срязал е тук-там хастара, за да ги изсипе вътре. Дори му мина през ума да помоли мама да зашие прорезите и тази мисъл го накара здравата да се посмее, докато ги запечатваше с яко индустриално тиксо.

„Моят елек-бомба“ — мисли си с умиление.

Няма да го използва… вероятно няма да го използва, но в идеята има нещо привлекателно. Така би сложил край на всичко. Край на „Дискаунт Електроникс“, край на посещенията по домовете с „Киберпатрул“, за да изважда фъстъчено масло и трохи от кракери от компютрите на изкукали дъртаци, край на обиколките с фургона със сладолед. Край на змиите, пълзящи в съзнанието му. Или под колана му.

Представя си как ще го направи на някой рокконцерт — знае, че Спригстийн ще пее през юни в „Лейкфронт Арена“. Или например на 4 юли, Деня на независимостта, по време на парада по Лейк Стрийт, градското „стъргало“? Или може би на ежегодния Летен панаир и фестивал на уличното изкуство, който винаги се открива първата събота на август? Ох, колко ще е хубаво! Само дето… няма ли да представлява странна гледка с този подплатен елек в горещия августовски следобед?

Сигурно, но изобретателността му лесно ще се справи с подобни маловажни подробности, разсъждава той, слага на работния си плот телефоните за еднократна употреба и започва да изважда сим картите. Освен това самоубийственият елек, натъпкан с експлозив, е само… как се наричаше? Апокалиптичният вариант. Вероятно никога няма да го използва. Но е хубаво да го има подръка.

Преди да се върне горе, сяда пред компютър 3, влиза в интернет и влиза в „Под синия чадър на Деби“. Шишкавото ченге не е писало.

Все още.

7.

В десет часа на следващата сутрин Ходжис застава пред домофона на сградата на Лейк Авеню, в която живее госпожа Уортън; едва за втори-трети път след пенсионирането си е с костюм. Чувства се добре, въпреки че сакото му е отесняло на кръста и под мишниците. Мъжът с костюм има самочувствието на работещ мъж.

В домофона се чува женски глас:

— Да?

— Бил Ходжис, госпожо. Снощи се чухме по телефона.

— Да, идвате точно начаса. 19-С, детектив Ходжис.

Той понечва да ѝ обясни, че вече не е детектив, но се отказва, защото домофонът вече бръмчи. Пък и по време на снощния им разговор ѝ каза, че е пенсиониран.

Джанел Патерсън го чака на вратата точно както чакаше сестра ѝ, когато Ходжис и Пийт Хънтли дойдоха за първи път да я разпитат след мелето пред Общинския център. Двете жени доста си приличат, което предизвиква у Ходжис силно усещане за дежа вю, но докато изминава късото разстояние от асансьора до входа на апартамента (с бодра крачка, за да не изглежда тромав), забелязва, че разликите са повече от приликите. Патерсън има същите светлосини очи и високи скули, но докато устните на Оливия Трилони бяха тънки, често стиснати и побелели от напрежение и раздразнение, устните на Джанел Патерсън сякаш са готови за усмивка дори когато са в покой. Или за целувка. От лъскавия гланц изглеждат леко влажни — направо апетитни. Няма го и деколтето лодка, типично за сестра ѝ. Носи впито поло, под което се очертават закръглените ѝ гърди. Не са големи, но както казваше милият му стар баща, „Повече от шепа е загуба на материал“. Дали става дума за качествено стягащо бельо или за пластични подобрения след развода? Според Ходжис второто е по-вероятно. Благодарение на сестра си тази дама може да си позволи всякакви, даже най-скъпи козметични процедури.

Тя му подава ръка и стиска дланта му здраво и делово:

— Благодаря ви, че дойдохте, Ходжис.

Като че ли тя го е молила да дойде.

— Радвам се, че ме приехте — казва той и влиза след нея.

Познатата великолепна гледка към езерото отново го зашеметява. Помни я добре, въпреки че само първият разпит на госпожа Т. беше тук; следващите бяха или в имението ѝ в Шугър Хайтс, или в полицейския участък. Помни и как при едно от идванията си в участъка тя изпадна в истерия. „Всички обвиняват мен“ — крещеше. Само след няколко седмици се самоуби.

— Ще пиете ли кафе? Ямайско е. Много е добро.

Ходжис не пие кафе преди обяд, защото въпреки хапчетата обикновено получава адски киселини. Но се съгласява.

Сяда на един от сгъваемите столове до панорамния прозорец на хола и я чака да се върне от кухнята. Денят е топъл и ясен; по езерото, все едно са фигуристки на лед, се стрелкат и правят пируети платноходки. Джанел се връща, той става и понечва да вземе от ръцете ѝ сребърната табла, но тя се усмихва, поклаща отрицателно глава и я поставя на ниската масичка, като грациозно се навежда. Почти като реверанс.

Ходжис се е опитал да предвиди всеки възможен обрат в предстоящия им разговор, но предварителната му подготовка се оказва излишна. Все едно старателно да си планирал как да прелъстиш жена, а обектът на сластта ти да те посрещне на вратата по секси нощничка и с обувки на високи токчета.

— Искам да разбера кой тласна сестра ми към самоубийство — казва тя, докато налива кафето във високи порцеланови чаши, — но не зная как. Вашето обаждане беше като божия намеса. След разговора ни по телефона мисля, че вие ще ми помогнете.

Ходжис е толкова изненадан, че загубва ума и дума.

Джанел му подава чашата:

— Ако искате сметана, сложете си. Не поемам отговорност за добавките към кафето.

— Пия го чисто.

Тя се усмихва. Зъбите ѝ (или може би коронките ѝ) са съвършени.

— Тъкмо такива мъже обичам.

Ходжис отпива малка глътка най-вече за да спечели време, но кафето наистина е превъзходно. Покашля се и отбелязва:

— Както ви казах снощи по телефона, госпожо Патерсън, вече не работя като детектив в полицията. От дванайсети ноември миналата година съм редови гражданин. Повтарям го, за да няма недоразумения.

Тя го стрелка с поглед над ръба на чашата. Ходжис се пита дали гланцът ѝ за устни оставя следи върху порцелана, или с напредъка на технологиите за производство на червило това е вече отживелица. Смахнато е, че си го мисли, но Джанел е хубава жена. А напоследък не излиза сред хората, камо ли да общува с привлекателни дами.

— От това, което изрекохте — отвръща Джанел Патерсън, — за мен са важни две думи. Едната е частен, а другата е детектив. Искам да науча кой е манипулирал сестра ми, кой си е играл с нея и я е подтикнал към самоубийство. А в полицията пет пари не дават. Разбира се, биха искали да заловят злодея, който уби толкова хора с нейната кола, но за сестра ми — простете ми цинизма! — им е през онази работа.

Ходжис може да е в оставка, но дължи лоялност на бившите си колеги.

— Не е сигурно.

— Разбирам защо го казвате, детектив Ходжис.

— Господин. Наричайте ме господин Ходжис. Или ако желаете, просто Бил.

— Нека да е Бил. И действително е така. Самоубийството на сестра ми е свързано с убийството, извършено с нейната кола, защото писмото е написано от един и същ човек. А и другите неща… Този „Син чадър“.

„Не бързай — мислено се предупреждава Ходжис. — Не си гърми патроните.“

— За какво писмо става дума, госпожо Патерсън?

— Джейни. Щом ти си Бил, значи аз съм Джейни. Чакай, ще ти го покажа.

Става и тръгва към вратата. Сърцето на Ходжис бие до пръсване — много по-силно от онзи ден, когато се разправи с хулиганите под надлеза, — но това не му пречи да се наслади на гледката — и в гръб Джейни е чаровна.

„Полека, момче — повтаря си и отпива от кафето. — Не си Филип Марлоу.“ — Чашата е вече полупразна, но не го мъчат киселини. Чудо на чудесата — ни помен от досадните киселини. Вълшебно кафе!

Тя се връща с два листа хартия, които държи за ъгълчетата, сякаш изпитва погнуса.

— Намерих ги сред документите в бюрото на Оли, Когато ги преглеждахме заедно с адвоката ѝ господин Шрон. Той присъстваше в качеството си на изпълнител на завещанието ѝ, но в този момент беше отишъл в кухнята да пие вода. И не видя писмото. Скрих го от него — заявява го спокойно, делово, а не предизвикателно или гузно. — Веднага разбрах какво е. По ей-това. Беше оставил същото на волана на колата ѝ. Явно е нещо като негова визитка.

Посочва ухиления Усмивко с черни очила по средата на първата страница на писмото. Ходжис вече го е забелязал. Забелязал е и шрифта, който вече е идентифицирал като „Американски машинописен“.

— Кога намери писмото?

Тя се замисля и пресмята изминалото време.

— Дойдох за погребението, тоест в края на ноември. Разбрах, че Оли е оставила всичко на мен, когато отвориха завещанието ѝ. Трябва да е било през първата седмица на декември. Помолих господин Шрон да отложим за януари описа на активите ѝ, защото трябваше да свърша нещо наложително в Ел Ей. Той се съгласи. — Поглежда Ходжис — прямо и спокойно, сините ѝ очи блестят. — Наложителното беше да се разведа с мъжа си, който беше — може ли отново да се изразя по-грубо? — пълен задник: жалък, смъркащ кокаин женкар.

Ходжис не иска разговорът да се отклонява, особено на тази тема, затова пита:

— И през януари си се върнала в Шугър Хайтс, така ли?

— Да.

— Тогава ли намери писмото?

— Да.

— Показа ли го на разследващите? — Знае отговора. Било е преди повече от четири месеца, но е длъжен да зададе този въпрос.

— Не.

— Защо?

— Казах ти! Защото им нямам доверие! — Блясъкът в очите ѝ помръква и тя заплаква.

8.

Моли го да я извини за малко. Той казва „Да, разбира се“ и Джейни изчезва, сигурно за да се овладее и да си оправи грима. Ходжис взема писмото и започва да чете, отпивайки кафе на малки глътки. Кафето наистина е превъзходно. Да имаше към него и бисквитка-две…

Тук беше Усмивкото.

Джейни Патерсън се е върнала и отново седи срещу него, отпивайки от кафето си, но в момента Ходжис почти не я забелязва. Мисли за разпитите (четири-пет), които с Пийт проведоха с госпожа Т. Спомня си как тя постоянно си оправяше блузите и роклите с деколтета тип лодка. Или подръпваше надолу полата си. Или докосваше ъгълчетата на стиснатите си устни, като че ли да отстрани остатък от червило. Или навиваше на пръста си кичур коса и го обтягаше.

Отново се заема с писмото.

След тази духовитост имаше още един Усмивко с черни очила — в смисъл на „шегувам се“.

„Разправяй ги на старата ми шапка“ — казва си Ходжис.

Ходжис оставя писмото на масичката и измърморва:

— Гадина!

Джейни Патерсън кимва:

— И аз реагирах така.

— Поканил я е да се свърже с него…

Джейни го поглежда накриво:

— Поканил ли? Направо я е изнудил. „Направи го, иначе ще се самоубия.“

— Явно мислиш, че е приела предложението му. Някои от разговорите им ли видя? Може би към това писмо е имало и разпечатки?

Тя поклаща отрицателно глава:

— Оли споделила с майка ми, че води разговори с един, но думите ѝ, душевноболен, и се опитва да го убеди да потърси помощ, защото е извършил нещо чудовищно. Майка ми изпаднала в паника. Помислила, че Оли разговаря с този неуравновесен човек лице в лице — например в парка или в някое кафене. Напомням ти, че тя е почти на деветдесет. Чувала е за компютри, но не е наясно с практическите им приложения. Оли ѝ е обяснила — или поне се е опитала да ѝ обясни — за комуникациите в чат-стаи, но не съм сигурна доколко мама е разбрала. Запомнила е само, че Оли е говорила за син чадър, под който разговаря с този неуравновесен човек.

— Свързва ли човека с откраднатия мерцедес с касапницата пред Общинския център?

— Не е споменавала нещо, което да ме наведе на тази мисъл. Краткосрочната ѝ памет е доста замъглена. Ако я попиташ за бомбардировката на японците над Пърл Харбър, ще ти каже точно кога е чула новината по радиото и кой е бил говорителят. Но попитай я какво е закусвала или дори къде се намира и… — Тя вдига рамене. — Може да ти каже, а може и да не знае.

— Къде е в момента?

— В клиника „Слънчев кът“, на петдесетина километра от тук. — Джейни се засмива, но смехът ѝ е печален.

— Като чуя името, се сещам за онези класически мелодрами от поредицата „Стари ленти“, в които обявяват героинята за ненормална и я заточват в ужасна лудница със студени, мрачни помещения.

Тя извръща глава и се заглежда в езерото. Според Ходжис изражението ѝ е много интересно: едновременно замислено и тъжно, и борбено и дръзко. Колкото повече я наблюдава, толкова повече харесва това, което вижда. Бръчиците около очите ѝ показват, че е жена, която обича да се смее.

— Виждам се и аз в тези стари филми — добавя тя, като продължава да се взира в лодките, танцуващи по водата. — Аз ще съм лукавата сестра-интригантка, която наред с купища пари наследява задължението да гледа възрастен родител. Безсърдечната сестра, която гушва парите и натиква майка си в някакъв зловещ пансион, където старците получават за вечеря кучешка храна и са оставени да киснат цяла нощ в собствената си урина. Но в „Слънчев кът“ не е така. Всъщност е доста приятно. Е, и доста скъпо. Освен това майка ми пожела да отиде там.

— Да?

— Да — имитира тя неговото „да“ и присмехулно бърчи нос. — Помниш ли болногледачката ѝ? Госпожа Грийн. Алтея Грийн.

Ходжис се улавя, че посяга машинално към джоба си, за да се консултира с бележника, който вече не е там. Но и без неговата помощ болногледачката изниква в паметта му — висока, достолепна жена в бяло, която не върви, а сякаш плува. Буйната ѝ, прошарена и силно накъдрена коса му напомняше за Елза Ланчестър в „Булката на Франкенщайн“42.

С Пийт я попитаха дали е забелязала мерцедеса на госпожа Трилони, когато си е тръгвала вечерта в онзи четвъртък. Тя отговори, че със сигурност го е видяла, което за екипа Ходжис-Хънтли означаваше, че изобщо не е сигурна.

— Да, спомням си я — казва Ходжис.

— Съобщи ми, че напуска, почти веднага след преместването ми от Лос Анджелис. Била вече на шейсет и четири и щяло да ѝ бъде трудно, дори невъзможно, да се грижи за пациент с такава тежка инвалидност. Не отстъпи дори когато ѝ предложих помощник, даже двама. Мисля, че беше ужасена от публичността, която семейството доби след касапницата пред Общинския център, но ако беше само това, може би щеше да остане.

— Самоубийството на сестра ти е преляло чашата, така ли?

— Да, сигурна съм. Не че бяха кой знае колко близки с Оли, но се разбираха и имаха съгласие относно грижите за мама. Сега „Слънчев кът“ е най-доброто място за нея и тя е доволна, че е там. Поне през дните, в които е с ясна мисъл. Аз също съм доволна. Там лекарите я обезболяват по-добре отколкото вкъщи.

— Ако отида да поговоря с нея…

— Може да си спомни нещо, но може и да не успее. — Тя отмества поглед от езерото и поглежда Ходжис в очите. — Ще приемеш ли работата, която ти предлагам? Проверих в интернет как вървят тарифите за наемане на частен детектив и съм готова да ти дам повече. Пет хиляди долара на седмица плюс разходите. Договор за минимум осем седмици.

„Четирийсет бона за осем седмици! — удивено си мисли Ходжис. — В крайна сметка какво му е лошото да си Филип Марлоу?“ Представя си се в неугледна двустайна кантора на третия етаж в мизерна сграда. Ще си наеме сексапилна секретарка на име Лола или Велма — разбира се, блондинка, цапната в устата. В дъждовни дни ще ходи с шлифер и с кафява мека шапка, килната над едната вежда.

Глупости. Друго го привлича: че няма да седи на креслото, да гледа тъпи телевизионни състезания и да се тъпче с боклуци. Освен това му е приятно да е с костюм. И още нещо. Като си тръгна от полицията, остави недовършени разследвания. Пийт вече е разнищил въоръжения обир в заложната къща; изглежда, с Изабел скоро ще арестуват Доналд Дейвис, негодника, който уби жена си и след това чаровно се усмихваше от телевизионния екран. Браво на Пийт и Изи, но нито Дейвис, нито обирджията в заложната къща са големият удар.

„Плюс това Мистър Мерцедес не трябваше да се бъзика с мен. Нито с госпожа Трилони. Трябваше да я остави на мира.“

— Бил? — Джейни щраква с пръсти като хипнотизатор, който изважда от транс обекта си. — Къде забягна, Бил?

Той тръсва глава и я заглежда — жена, прехвърлила четирийсетте, която не се страхува да я гледат на ярка светлина.

— Ако се съглася, ще ме наемеш като консултант по сигурността.

— Като момчетата от Охранителна служба „Бдителност“ в Шугър Хайтс ли? — развеселено пита тя.

— Не. Те са регистрирани като фирма и имат застраховки. Аз нямам. — „Не ми се е налагало“ — добавя мислено. — Ще бъда частен охранител като тези в нощните клубове. Боя се, че няма как да запишеш заплащането ми като разход в данъчната си декларация.

Тя широко се усмихва и отново присмехулно сбръчква нос. Очарователна гледка според Ходжис.

— Пука ми. Ако си забравил, аз съм въшлива с пари.

— Искам да си наясно, Джейни. Нямам лиценз за частен детектив, което не ми пречи да задавам въпроси на хората, но не се знае доколко ще съм ефективен в разследването без полицейска значка или карта на частен следовател. Все едно да пуснеш слепец да се разхожда из града без куче водач.

— Но, разбира се, имаш много връзки в полицията.

— Имам, но ако ги използвам, ще поставя и себе си, и бившите колеги в неудобно положение. — Вече го направи, като се опита да изкопчи информация от Пийт, но не би го споделил с нея след толкова кратко познанство. — Отново взема двата листа хартия и продължава: — Ако се съглася това писмо да остане между нас, могат да ме обвинят в укриване на доказателства. Така е по закон. — Това, че вече е спестил на колегите си информация за друго подобно писмо, е още нещо, което не е необходимо да сподели с нея. — Укриването на доказателства е углавно престъпление.

Тя е поразена.

— О, Господи! Не ми беше хрумвало!

— От друга страна, надали криминалистите ще открият някакви улики по хартията. Няма нищо по-анонимно от писмо, пуснато в пощенска кутия на Марлборо Стрийт или на Лоубрайър Авеню. Спомням си как навремето беше възможно по буквите да се идентифицира пишещата машина, на която е било напечатано писмото. Е, ако успееш да я откриеш. Беше ключова улика, също като пръстов отпечатък.

— Но това не е печатано на машина.

— Не. Написано е на компютър и е разпечатано на лазерен принтер. Което означава, че не укривам твърде много информация.

Разбира се, много или малко, укриването си е укриване.

— Ще приема работата, Джейни, но пет хиляди на седмица е абсурдно. Ако искаш, напиши ми чек за две — ще го приема. И след това ще ти представя сметката за разходите.

— Струва ми се крайно недостатъчно.

— Ако постигна резултат, може да поговорим за премия. — Но едва ли ще я приеме. Дори ако успее да закопчае Мистър Мерцедес. Защото още преди да потърси Джейни, вече беше решил да спипа този кучи син. Затова и беше дошъл при нея — за да я помоли да му помогне.

— Добре. Съгласна съм. И благодаря.

— Няма за какво. А сега ми разкажи погаждахте ли се Оливия. Знам само, че сте били в добри отношения, защото я наричаш Оли, но ми се иска да науча малко повече подробности.

— Ще отнеме време. Искаш ли още едно кафе? И няколко бисквитки? Предлагам лимонови курабийки.

Ходжис охотно приема и кафето, и бисквитите.

9.

— Оли… — подхваща Джейни и млъква, а Ходжис отпива от второто си кафе и изяжда една бисквита. Тя пак извръща глава към прозореца, кръстосва крак върху крак и без да откъсва поглед от лодките, отново заговаря: — Обичал ли си някого, без да го харесваш?

Той се сеща за Корин и за бурните осемнайсет месеца преди окончателната им раздяла и отвръща:

— Да.

— Тогава ще ме разбереш. Оли беше моята голяма сестра, разликата ни е цели осем години. Обичах я, но когато замина да учи в колеж, бях най-щастливото момиче в Америка. А когато след три месеца прекъсна и се върна вкъщи, отново почувствах умора и досада — сякаш ме караха отново да метна на гърба си тежък чувал с тухли, който за кратко са ми позволили да оставя. Не се държеше лошо с мен — никога не се заяждаше, не ме наричаше с обидни думи, нито ме вземаше на подбив, когато се прибирах от училище ръка за ръка с Марки Съливан. Обаче беше ли си у дома, всички бяхме в повишена степен на тревога. Разбираш ли какво имам предвид?

Ходжис не е напълно сигурен, но все пак кимва.

— При всяко хранене ѝ прилошаваше и я заболяваше коремът. От всяко нещо се стресираше дотам, че получаваше обрив. Интервютата за работа бяха цяло бедствие, но все пак накрая я назначиха за секретарка. Притежаваше съответните умения и беше много хубава жена. Знаеш ли колко беше хубава?

Ходжис само изсумтява. Ако трябваше да отговори честно, може би щеше да каже: „Вярвам го, защото и ти си много красива.“

— Веднъж се съгласи да ме заведе на концерт на „Ю Ту“, по които бях луда. И Оли ги харесваше, но малко преди концерта започна да повръща. Беше толкова зле, че нашите я заведоха в болницата, а аз бях принудена да остана вкъщи и да гледам телевизия, вместо да ръкопляскам на Боно. Оли се кълнеше, че е хранително отравяне, но всички бяхме вечеряли една и съща храна и не ни призля. Нейното беше стрес. Стрес и нищо друго. А каква хипохондричка беше! За нея всяко главоболие означаваше мозъчен тумор, всяка пъпка — рак на кожата. Веднъж получи конюнктивит и цяла седмица повтаряше, че ослепява. Месечните ѝ цикли бяха драма. Прекарваше ги на легло и не ставаше, докато периодът не отмине.

— Нямаше ли проблеми в работата?

Отговорът на Джейни е сух като пясък в пустиня и саркастичен:

— Периодите на Оли винаги продължаваха точно четирийсет и осем часа и съвпадаха с уикенда. Удивително.

— О… — промърморва Ходжис, защото не знае какво да каже.

Жената лекичко завърта върху масичката листовете хартия, после вдига поглед и вперва в него светлосините си очи.

— В писмото се говори за нервни тикове. Забеляза ли?

— Да. — Той е забелязал цял куп неща, най-вече това как в много отношения е като негативно копие на онова, изпратено до него.

— Сестра ми също имаше нервни тикове. Може би някои са ти направили впечатление.

Ходжис разхлабва вратовръзката си, завърта я наляво, после надясно.

Джейни се усмихва.

— Да, това беше един от тях. Имаше и много други. Постоянно проверяваше ключовете за осветлението, за да се увери, че лампите са загасени. След закуска изключваше тостера от мрежата. Преди излизане си измърморваше „хляб и масло, хляб и масло“, защото има суеверие, че това ще ти помогне да се сетиш, ако си забравил нещо. Спомням си един случай, когато трябваше да ме закара до училище, защото изпуснах автобуса, а мама и татко вече бяха тръгнали за работа. По средата на пътя изведнъж изпадна в паника, че сме оставили включена фурната. Наложи да се върнем и да проверим — нищо друго не можеше да я успокои. Разбира се, не беше включена. Пристигнах на училище чак за втория час и за пръв и последен път ме наказаха с оставане след часовете. Бях ѝ бясна. Често ѝ се сърдех, но я обичах. Мама, татко — всички я обичахме. Беше заложено в нас. Но, божичко, наистина беше товар като чувал с тухли.

— Всяко излизане от къщи ѝ е причинявало стрес, но ето че се е омъжила, и то за богаташ.

— Всъщност се омъжи за преждевременно оплешивял чиновник в инвестиционната компания, в която работеше. Кент Трилони. Смотан очилатко — казвам го със симпатия. Кент беше много свестен и влюбен във видеоигрите. Започна да инвестира в някои от компаниите, които ги произвеждаха, и инвестициите му донесоха печалба. Майка ми твърдеше, че е истински факир, според баща ми беше само късметлия, но всъщност не беше нито едното, нито другото. Човекът си разбираше от работата, а пък ако не знаеше нещо, си правеше труда да го научи. Беше се замогнал доста още като се ожениха към края на седемдесетте, а след това откри „Майкрософт“! — Отмята глава и се засмива толкова гръмогласно, че Ходжис се сепва. — Извинявай. Просто си помислих каква ирония е това според американските представи. Аз бях хубава, общителна, вписвах се в средата. Ако бях участвала в някой от конкурсите за красота, които наричам „изложби на плът за мъже“ (ако искаш да знаеш, но сигурно не искаш), от раз щяха да ме обявят за „Кралицата на симпатягите“. Имах сума приятелки, приятели, гаджета, контакти, търсеха ме, канеха ме да излизам. В последния клас на Католическата гимназия отговарях за интегрирането на първокурсниците и се справях великолепно, колкото и самомнително да ти звучи. Сестра ми също беше красива, но и невротичка. С натрапчиви идеи, страхове, нервни тикове и мании. Ако беше участвала в конкурс за красота, щеше да си изповръща банския костюм.

Джейни отново се разсмива, но една сълза се търкулва по страната ѝ и тя я избърсва с опакото на дланта си.

— Каква ирония, нали? „Кралицата на симпатягите“ се насади на смъркащ кокаин кретен, а „Кралицата на невротиците“ хвана свястното момче — съпруга, който печели добре и не изневерява на жена си. Схващаш ли?

— Да — отвръща Ходжис. — Схващам.

— Оливия Уортън и Кент Трилони. На връзката им беше писано да оцелее колкото на родено в шестия месец бебе. Той сто пъти я кани да излязат, тя сто пъти отказва. Най-сетне се съгласи да отидат на вечеря, по думите ѝ — за да спре да ѝ досажда. Когато стигнали до ресторанта, се парализирала от притеснение. Не могла да слезе от колата. Треперела като лист. Някои момчета биха се отказали веднага, но не и Кент. Закарал я на гишето за автомобили в „Макдоналдс“ и поръчал от готовите менюта. Хапнали на паркинга. Мисля, че и след това го правеха често. Ходеха и на кино, но Оли държеше да е до пътеката. Казваше, че като е по-навътре, се задушава.

— Жена с много екстри.

— Години наред нашите се опитваха да я заведат на психиатър и се провалиха, но пък Кент успя. Лекарят ѝ предписа лекарства и тя се пооправи. На сватбата си пак получи поредната от прословутите си панически атаки — аз държах воала ѝ, докато повръщаше в тоалетната на църквата, — но все пак издържа до края на церемонията. — Джейни тъжно се усмихва и добавя: — Беше красива булка.

Ходжис мълчаливо я слуша, запленен от възможността да зърне за момент Оливия Трилони, преди да стане „Мадоната с деколтета лодка“.

— След като се задоми, с нея се отчуждихме. Понякога се случва със сестрите. Виждахме се най-много пет-шест пъти годишно, докато татко беше жив.

— На Деня на благодарността, на Коледа и на Четвърти юли ли?

— Горе-долу. Забелязвах, че някои от проблемите ѝ пак се проявяват, а след смъртта на Кент — погуби го инфаркт — всичките ѝ мании се завърнаха с пълна сила. Отслабна много, отново започна да си купува ужасните дрехи, които носеше в гимназията и докато работеше като секретарка. Виждах ги, когато навестявах двете с мама и когато разговаряхме по скайп.

Той кимва:

— О, много модерно! Един приятел отдавна се опитва да ме зариби да си инсталирам скайп.

Тя го поглежда с усмивка.

— Ти си от старата школа, нали? Ама напълно. — Усмивката ѝ помръква. — За последен път видях Оли през май миналата година, скоро след онзи случай… — Джейни спира и търси подходяща дума, с която да го определи. — След касапницата пред Общинския център. Беше в ужасно състояние. Каза, че полицаите я преследват и я тормозят. Вярно ли е?

— Не, но тя мислеше така. Истината е, че я разпитвахме няколко пъти, защото упорито твърдеше, че е заключила мерцедеса. Версията ѝ ни затрудняваше, тъй като ключалката не беше разбита и двигателят не е бил запален чрез кабелите. Накрая решихме… — Ходжис млъква, защото се сеща за шишкавия брачен консултант, който се явява на екрана в четири следобед всеки делничен ден. Психологът, който се опитва да пробие защитната стена на отрицанието.

— И накрая решихте… — подканя го тя.

— Решихме, че за нея е непосилно да приеме действителността. Как мислиш, бяхме ли на прав път?

— Да. — Джейни посочва писмото. — Предполагаш, че накрая си е признала на онзи изрод? Разговаряли са в сайта „Под синия чадър на Деби“ и затова е изгълтала хапчетата на мама.

— Няма как да бъдем сигурни — отвръща Ходжис, но му се струва вероятно.

— Беше спряла антидепресантите. — Джейни отново се взира в езерото. — Сигурна съм, макар и да отрече, когато я попитах. Мразеше ги, казваше, че замъгляват мисълта ѝ. Вземаше ги заради Кент. Когато той почина, продължи да ги пие заради майка, но след случая в Общинския център… — Поклаща глава и тежко въздъхва. — Успях ли да ти обясня душевното ѝ състояние, Бил? Мога да разказвам още много, ако искаш.

— Мисля, че схванах картината.

Тя озадачено поклаща глава:

— Като че ли този тип я е познавал.

Ходжис не продумва, но му се струва очевидно — най-вече заради сравнението с другото писмо: да, познавал я е. Някак си я е познавал.

— Каза, че сестра ти е страдала от натраплива невроза. Дотам, че да се върне от средата на пътя, за да провери дали не е оставила фурната включена.

— Да.

— Мислиш ли, че е вероятно човек като нея да забрави ключа на таблото на колата?

Джейни се замисля и дълго време не продумва. Накрая отговаря:

— Всъщност не.

Ходжис е на същото мнение. Винаги има първи път разбира се, обаче… двамата с Пийт обсъдиха ли случая от тази гледна точка? Не е сигурен, но предполага, че са го направили. Само че не са имали представа за дълбочината на психичните проблеми на госпожа Т., нали?

— Опита ли се да се свържеш с него в този сайт? „Под синия чадър на Деби“? Чрез потребителското име, което ѝ е дал?

Тя го гледа изумено и възкликва:

— И през ум не ми е минавало! А и да беше, надали щях да се осмеля… от страх от това, което може да открия. Именно затова ти си детективът, а аз съм само твоя клиентка. Ще пробваш ли със сайта?

— Не знам какво ще пробвам. Ще си помисля и ще се консултирам с човек, който разбира от компютри повече от мен.

— Включи в сметката и хонорара му.

Ходжис кимва и си помисля, че каквото и да стане, поне Джером Робинсън ще извлече полза от цялата история. И защо не? Осем души изгубиха живота си в трагедията пред Общинския център, още трима бяха осакатени за цял живот, но така или иначе Джером трябва да учи в университет. Рано или късно на всяка улица изгрява слънце, както се казва в онази поговорка.

— И сега какво?

Ходжис взема писмото и става:

— Сега ще отскоча до най-близкия копирен център и ще се върна да ти оставя оригинала.

— Няма нужда. Ще го сканирам и ще ти го разпечатам, дай ми го. — Очите ѝ още са зачервени от сълзите, но въпреки това закачливо го поглежда и подхвърля: — Удобно е да имаш компютърен спец, нали? Ей-сега се връщам. Почерпи се с още една бисквита.

Ходжис се почерпва с три.

10.

Джейни се връща с копие от писмото, Ходжис го сгъва, пъхва го във вътрешния джоб на сакото си и промърморва:

— Ако имаш сейф, заключи оригинала в него.

— Имам в къщата в Шугър Хайтс. Там може ли?

Вероятно може, но идеята не му се нрави. В къщата непрекъснато има върволица от евентуални купувачи. Сигурно е глупаво да се тревожи, може би е прекалено мнителен, но…

— Имаш ли сейф в банка?

— Не, обаче мога да наема. Клиентка съм на „Банк ъф Америка“, имат клон на две преки от тук.

— По-добре е от Шугър Хайтс. — Той тръгва към вратата.

— Благодаря ти за всичко — казва тя и му подава двете си ръце, сякаш я е поканил на танц. — Не можеш да си представиш какво облекчение е за мен.

Хваща дланите ѝ, стиска ги леко и бързо ги пуска, макар че му се иска да ги задържи.

— Сетих се още нещо — казва. — Първо, майка ти. Посещаваш ли я често?

— Горе-долу през ден. Понякога ѝ нося храна от иранския ресторант, който харесваха с Оли — служителите в „Слънчев кът“ любезно я претоплят. Понякога — един-два филма на дивиди. Харесва старите класики, например с Фред Астер и Джинджър Роджърс. Винаги ѝ нося по нещо и тя винаги се радва да ме види. В добрите си периоди, когато е съвсем на себе си, наистина ме вижда, а в лошите не ме познава, нарича ме Оливия. Или Шарлот. Шарлот е леля ми. Имам и чичо.

— Следващия път, когато е в час, ми дай сигнал, за да я посетя.

— Добре. Ще те придружа. Кое е второто?

— Този Шрон, адвокатът, за когото спомена, смяташ ли, че го бива?

— Според мен е много способен.

— Ако открия нещо или се добера до самоличността на онзи тип, ще ни трябва компетентен адвокат. Ще говорим с него, ще му предадем писмата…

— Писмата? Намерих само едно.

„Мамка му, издъних се“ — казва си Ходжис, но бързо замазва гафа:

— Имах предвид писмото и копието.

— А, да.

— Ако разкрия престъпника, работа на полицаите е да го арестуват и да му повдигнат обвинения. А Шрон ще се погрижи да не арестуват нас, задето сме престъпили закона и сме действали на своя глава.

— Това е в областта на наказателното право, нали? Не знам дали Шрон се занимава с наказателни дела.

— Няма значение. Ако е кадърен, сигурно познава някой, който се занимава. Колега, способен като него. Съгласна ли си? Държа да го знам. Ще се заема с разследването, но ако се наложи полицията да се намеси, ще оставим нещата в техните ръце.

— Съгласна съм — отсича Джейни. После се повдига на пръсти, слага длани на раменете на твърде отеснялото му сако и го млясва по страната. — Добър човек си, Бил. И си идеалният за тази работа.

Докато асансьорът се движи надолу, Ходжис усеща целувката ѝ — прекрасно топло място на лицето му. Слава богу, че сутринта си направи труда да се избръсне.

11.

Сребристият дъжд вали безспирно, но младата двойка — влюбени? Приятели? — са на сухо под синия чадър, който принадлежи на може би въображаема персона на име Деби. Този път Ходжис забелязва, че всъщност мъжът говори на жената, а нейните очи са леко разширени, сякаш изразяват изненада. Може би той ѝ е предложил брак.

Джером заговаря и спуква като балон романтичните размисли на Ходжис:

— Май е порнографски сайт, а?

— Какво разбира от порнографски сайтове отличник като теб, който ще следва в престижен университет от „Бръшляновата лига“?

Двамата седят един до друг пред компютъра на Ходжис и разглеждат началната страница на „Синия чадър на Деби“. Одел, ирландският сетер на Джером, лежи по гръб зад тях, провесил език, втренчен в тавана, потънал в кротко съзерцание. Джером го е довел дотук на каишка, но само защото законът го изисква. Иначе Одел е достатъчно разумен, за да не изскача на платното, и е напълно безопасен за минувачите.

— Знам колкото вас и колкото всеки друг човек с компютър — оправдава се Джером. Носи тънък бежов панталон и небрежно-елегантната си риза с копченца на яката, къдравата му коса е късо подстригана и доста прилича на Барак Обама на младини, само дето е по-висок — метър и деветдесет и пет. Около него се разнася лек, приятно носталгичен аромат на афтършейв „Олд Спайс“.

— В интернет има рояци от порносайтове, като мухи на мърша. Няма начин да не налетиш на някой, докато сърфираш. Тези с най-невинните имена са най-фрашкани.

— С какво?

— Със снимки и с клипове, за които може да те арестуват.

— Например детско порно?

— Или садо-мазо. Деветдесет и девет процента от клиповете с камшици и вериги са менте. А единият процент… — Джером свива рамене.

— Откъде знаеш толкова подробности?

Джером го поглежда — прямо, открито, искрено. Не се преструва, наистина си е такъв и тъкмо това е най-хубавото в него според Ходжис. Отнася се и за родителите му. Дори за сестричката му.

— Господни Ходжис, всички ги знаят. Или поне всички на възраст под трийсет години.

— По мое време хората казваха: „Нямай доверие на никого, прехвърлил трийсетте.“

Младежът се усмихва.

— Имам доверие на по-възрастните хора, но по отношение на компютрите твърде много от тях са невежи. Разнебитват техниката и очакват да работи. Отварят съмнителни файлове в пощата си. Влизат в сайтове като този и изведнъж компютърът им става като ХАЛ 900043 — започва да сваля снимки на невръстни компаньонки или видеоклипове, в които терористи режат глави.

Ходжис се кани да попита кой е Хал 9000 — прилича му на псевдоним на гангстер, но споменаването на видеоклипове с терористи го разсейва.

— Сериозно ли говориш?

— Случвало се е. И после… — Джером свива юмрук и почуква главата си с кокалчетата. — „Чук-чук-чук, здравейте, ние сме от Вътрешна сигурност44.“ — Той разтваря юмрука си и посочва с пръст двойката под синия чадър. — Но има вероятност сайтът да е точно това, за което се представя: страница за чат и запознанства, в която по-стеснителните хора могат да общуват виртуално. Нещо като клуб „Самотни сърца“. Този свят е пълен с хора, които търсят любов. Да влезем и да погледнем.

Посяга към мишката, но Ходжис го хваща за китката. Младежът озадачено го поглежда.

— Не от моя компютър, малкия.

— Да бяхте казали да си донеса лаптопа…

— Няма значение. Ще провериш довечера. Ако случайно те нападне вирус и ти зарази целия компютър, обещавам да ти купя нов.

Джером го поглежда развеселено и снизходително:

— Господин Ходжис, имам най-добрата антивирусна програма, а втората по рейтинг съм сложил като допълнителна защита. Всяка буба, която се опита да пропълзи в системата ми, моментално ще бъде размазана.

— Може да не се промъква там, за да унищожава — отбелязва Ходжис. Спомня си какво му каза сестрата на госпожа Т: „Сякаш този тип я е познавал.“ — Може би само наблюдава.

Вместо да се стресне, младежът се въодушевява.

— Как стигнахте до този сайт, сър? Връщате ли се на активна служба? Отново ли се заемате със случая?

Никога преди Ходжис не е усещал толкова осезателно отсъствието на Пийт Хънтли. Липсва му партньор, с когото да си подават като на тенис, но не жълто-зелени филцови топки, а хипотези и предположения. Не се съмнява, че Джером може да изпълни тази функция — младежът има ум като бръснач и талант да прави верни дедуктивни заключения, но го дели година от възрастта, на която ще може да гласува, и цели четири, докато получи право да си поръча алкохолно питие. А работата, в която се кани да го въвлече, може да е опасна.

— От теб искам да надникнеш в сайта — казва. — Но преди това се порови в нета. Потърси информация за това чудо. Най-много ме интересува…

— От колко време съществува — прекъсва го Джером, като за пореден път показва превъзходните си дедуктивни способности. — Дали има, как се казваше… история. Искате да знаете дали не е фиктивен сайт, уловка, пусната специално за вас.

— Знаеш ли — подмята Ходжис, — крайно време е да престанеш да работиш като момче за всичко и да се хванеш в някоя компания за компютърни услуги. Вероятно ще изкарваш много по-добри пари. Което ми напомня — искам да определиш хонорара си за моята поръчка.

Джером се засяга, но не от предложението за хонорар.

— Тези компании са за техничарчета с лоши социални умения — казва той и протяга ръка да погали Одел. Кучето признателно маха с опашка, макар че сигурно би предпочело пържолка. — Има едни такива компютърджии в града — те са класика в жанра! Служебните им коли са „фолксваген костенурка“. Работят за „Дискаунт Електроникс“. Знаете ли магазина?

— Да — отговаря Ходжис и се сеща за рекламната брошура, която получи заедно с анонимното писмо.

— Явно са харесали идеята от другите компании за компютърна поддръжка и предлагат същата услуга, само че са я нарекли „Киберпатрул“. И фолксвагените им не са черни, а зелени. Освен тях има и куп други, които работят самостоятелно. Потърсете в интернет и ще намерите най-малко двеста само в нашия град. Мислим да си джиткам като „момче за всичку“, мастър Ходжис. — Джером затваря „Под синия чадър на Деби“ и се появява скрийнсейвърът на Ходжис — снимка на дъщеря му Али на петгодишна възраст, когато все още гледа на баща си като на бог. — Но понеже се тревожите, ще взема предохранителни мерки. В килера вкъщи имам един стар „Аймак“, на който няма нищо освен игра „Атари“ и още няколко вехтории. Оттам ще вляза в сайта.

— Чудесна идея.

— Още нещо?

Ходжис понечва да отговори отрицателно, но откраднатият мерцедес на госпожа Т. продължава да тормози мисълта му. Има нещо, което пропускат. Още тогава го усети, а сега усещането му е толкова силно, че почти го вижда. Но „почти“ не върши работа, с „почти“ не можеш да спечелиш награда на стрелбище. Това усещане за пропуск е топка, която иска да подаде към съиграч и той да му я върне.

— Да. Ще ти разкажа една история — казва и вече съчинява някакъв сюжет, който да съдържа всички съществени моменти. Кой знае, може би Джером ще забележи нещо, което на него му убягва. Едва ли, но не е изключено. — Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

— Тогава сложи каишката на Одел. Ще се разходим до „Ликс — истинските сладоледи“. Бих хапнал ягодов във вафлена фунийка.

— Може пък да срещнем фургончето „Хапни сладко“ — подхвърля Джером. — Тази седмица много често е в квартала. Сладоледите му са страхотни.

— Още по-добре. — Ходжис става. — Да вървим.

12.

Тръгват надолу по стръмната улица към малкия търговски център между Харпър Роуд и Хановер Стрийт, Одел щапука подир тях на хлабава каишка. В далечината, на три километра от тях, се виждат небостъргачите в централната част на града, сред които се открояват Общинският център и Домът на културата и изкуствата на Средния запад. Ходжис е на мнение, че културният комплекс не е сред най-добрите произведения на Яу Мин Пей45. Не че някой го е молил за неговото мнение по въпроса.

— Е, каква е историята? — обажда се Джером.

— Да речем — започва Ходжис, — че един човек има дългогодишна приятелка, която живее в центъра, докато той самият живее в Парсънвил. — Парсънвил е квартал до Шугър Хайтс, не чак толкова луксозен, но не и западнал.

— Някои мои приятелите го наричат Уайтивил46 — вметва Джером. — Веднъж и баща ми го нарече така пред майка и тя му се сопна да не използва расистки изрази.

— Ясно. — Приятелите на Джером, по-точно чернокожите, сигурно наричат и Шугър Хайтс по същия начин, което навежда Ходжис на мисълта, че дотук се справя добре.

Кучето е спряло, за да нагледа цветята на госпожа Мелбърн. Джером го дръпва настрани, преди то да е оставило там своята визитка.

— И така — продължава Ходжис, — дългогодишната приятелка има апартамент в района на Брансън Парк: Уиланд Авеню, Брансън Стрийт, Лейк Авеню — в този квартал.

— И там е хубаво.

— Да. Нашият човек посещава дамата три-четири пъти седмично. Поне два пъти я води на ресторант или на кино, а след това остава да преспи при нея. Тогава паркира на улицата скъпото си беемве, защото кварталът е спокоен, добре охраняван от полицията и идеално осветен с натриеви лампи. А и паркирането е безплатно между седем вечерта и осем сутринта.

— Ако имах беемве, щях да го държа на охраняем паркинг, нищо че на улицата е безплатно — вметва Джером и пак подръпва каишката. — Престани, Одел, добрите кучета не ядат боклуци от улицата.

Одел се обръща да го погледне и върти очи, сякаш казва: „Много пък знаеш какво правят добрите кучета.“

— Е, обикновено богатите са стиснати — отбелязва Ходжис, припомняйки си обяснението на госпожа Т. за решението ѝ да не ползва паркинг.

— Щом казвате… — Вече наближават мола. По пътя чуват звънката мелодия от фургончето със сладолед, в един момент съвсем наблизо, но „Хапни сладко“ се отправя към комплексите с еднофамилни къщи северно от Харпър Роуд и постепенно звънчетата заглъхват.

— Та един четвъртък вечерта както обикновено този човек отива при приятелката си. Паркира както обикновено — работният ден е свършил и празните места са много — и заключва колата си както обикновено. Двамата с жената отиват пеш до близък ресторант, вечерят, връщат се обратно. Колата си е там, той я вижда, преди да влязат в жилищната сграда. Прекарва нощта при дамата си и когато сутринта излиза…

— Беемвето се е изпарило.

Вече са пред сладоледената къща. Наблизо има стойка за велосипеди и Джером завързва на нея каишката. Одел ляга и отпуска муцуна върху лапите си.

— Не позна — казва Ходжис. — Беемвето си е там. — Мисли си, че е съчинил адски добра модификация на истинската история. Още малко и сам ще си повярва. — Но е паркирано до отсрещния тротоар и в противоположната посока.

Джером повдига вежди.

— Да, странно е, нали? Мъжът пресича, отива до колата. Няма поражения. Автомобилът е заключен точно както го е оставил. Само дето е преместен. Човекът веднага бърка в джоба си и да, ключът е вътре, какво, по дяволите, се е случило, младежо?

— Не знам, господин Ходжис. Загадка. Като история за Шерлок Холмс. Трябва да изпуша три лули47, за да я разреша. — Той се поусмихва.

Усмивката не се нрави на Ходжис. Дали не означава, че малкият му е хванал спатиите?

Изважда портфейла от джоба на джинсите си (добре му беше с костюм, но все пак е облекчение да е със старите си „Ливайс“ и пуловера с емблемата на „Индианците“), изважда петдоларова банкнота и я подава на Джером.

— Върви да купиш сладолед за двама ни, аз ще пазя Одел.

— Няма нужда.

— Сигурно, но докато чакаш на опашката, ще имаш време да помислиш по моята задачка. Представи си, че си Шерлок, може да помогне.

— Добре — отвръща младежът и отново влиза в образа в Тайрон Зевзека: — Ама вий сти Шерлок, аз сме доктур Уотсън!

13.

Отвъд Хановер Стрийт има малък парк. Двамата изчакват светофарът да светне в зелено, прекосяват улицата, сядат на една скамейка и наблюдават как група рошави прогимназисти изпълняват сложни пируети на рампата за скейтборд, рискувайки да си счупят я крак, я ръка. Одел поглежда ту тях, ту фунийките със сладолед.

— Опитвал ли си? — Ходжис кимва към смелчагите.

— Не, сър! — възкликва Джером и се ококорва. — Аз сме черни хора. Кът нема кво да прайми, бийм кошчета на баскет или търчим по сгурийната писта в двора на даскалото. Ний, чернилките, сме най-яките бегачи, туй цялото свят го знай.

— Казах ти да оставиш Тайрон Зевзека вкъщи. — Ходжис загребва с пръст малко сладолед от фунийката и го подава на Одел, който радостно го облизва.

— Той понякога изниква, без да искам! — оправдава се Джером. И в следващия миг Тайрон изчезва. — Вие си измисляте за този мъж, приятелката му и беемвето. Всъщност става дума за Убиеца с мерцедеса.

— Може би — промърморва Ходжис. Дотук с художествените измислици.

— Да не водите собствено разследване?

Ходжис обмисля много внимателно въпроса и повтаря:

— Може би.

— Сайтът „Под синия чадър на Деби“ има ли нещо общо?

— Може би.

Едно хлапе пада със скейтборда и ожулва до кръв коленете си. Друго от тайфата довтасва моментално и започва му се присмива. Раненият прокарва длан по кървящото си коляно, пръска червени капчици към присмехулника и се понася със скейтборда, като вика: „СПИН! СПИН!“ Другият се стрелва да го гони, но вече не се присмива, а се смее.

— Варвари — промърморва Джером, навежда се към Одел, почесва го зад ушите и отново се изправя. — Ако искате да споделите…

Ходжис сконфузено увърта:

— На този етап не мисля, че…

— Разбирам — прекъсва го младежът. — Но аз размишлявах върху вашата загадка, докато чаках на опашката за сладолед, и имам въпрос.

— Да?

— За вашия измислен герой с беемвето. Къде е бил резервният му ключ?

Ходжис онемява, слисан от бързината, с която работи умът на „момчето за всичко“. Забелязва, че по вафлената фунийка се стича розова струйка разтопен сладолед и го облизва.

— Да речем, че не е имал резервен — промърморва.

— Като собственичката на мерцедеса ли?

— Да. Точно като нея.

— Казах ви как майка ми се сопна на баща ми, че нарича Парсънвил „Уайтивил“, помните ли?

— Да.

— А искате ли да чуете как веднъж баща ми се сопна на майка ми? Единствения път, когато съм го чул да казва „женска работа!“.

— Ако има връзка с моята задачка, давай.

— Майка има шевролет „Малибу“, червен металик. Виждали сте го пред нас.

— Разбира се.

— Татко го купи преди три години — чисто нов от магазина — и ѝ го подари за рождения ден, предизвиквайки с това свое действие писъци от радост.

„Да — казва си Ходжис, — Тайрон Зевзека наистина си е вдигнал чуковете.“

— Майка кара шевролета една година без проблеми, докато не идва време за пререгистрация. Татко казва, че на връщане от работа ще мине да я направи, и отива да вземе документите от колата. След малко се задава по алеята и размахва ключ. Не е вбесен, но е ядосан. Сопва се на майка, че ако държи резервния си ключ в колата, някой може да го намери и да я открадне. Тя го пита къде е бил ключът. Той отговаря: „В найлонов плик с цип, заедно с талона, картончето за застраховката и ръководството за експлоатация, което нито веднъж не си отворила. Беше още с хартиената лента с благодарствен надпис, че си купила шевролета си от техния магазин.“

По фунийката се стича още сладолед. Този път Ходжис не го забелязва дори когато стига до дланта му.

— Ключът е бил в…

— В жабката, да. Татко обвини майка в небрежност, а тя отвърна… — Джером се привежда и вперва кафявите си очи в сивите му очи — … нямала представа, че ключът е там. И той тогава ѝ се тросна: „Женска работа“, което много я подразни.

— Предполагам — отбелязва Ходжис, а мозъкът му заработва на бързи обороти.

— Татко ѝ обяснява: „Миличка, някой път ще забравиш да заключиш колата, ще мине някой наркоман, ще забележи, че е отключена, и ще реши да провери дали няма нещо, което си струва да открадне. Ще прерови жабката за пари, ще попадне на ключа в найлоновия плик и веднага ще отпраши, за да потърси клиент за почти ново малибу.“

— Майка ти какво отвърна?

Младежът се ухилва.

— Моментално извъртя въпроса. Царица е в това! „Ти купи тази кола — му вика, — ти я докара вкъщи, значи трябвало е ти да ми кажеш за ключа.“ Закусвах по време на спора и ми идваше да се намеся и да кажа: „Мамо, ако беше отворила поне веднъж ръководството за експлоатация — поне да разбереш какво показват тези симпатични джаджи, дето блещукат на таблото…“ Обаче си замълчах. Нашите не се карат често, но когато се случи, мъдрият човек не се намесва. Дори Барбстър го знае, а е само на девет.

Ходжис си помисля, че докато бяха семейство с Корин, дъщеря му Алисън също го знаеше.

— Мама добави, че никога не забравя да заключи колата. Което е вярно, доколкото ми е известно. Така или иначе, резервният ключ сега виси на закачалката в кухнята: на видно място, ако другият се загуби.

Ходжис невиждащо се взира в скейтбордистите. Майката на Джером има основание да твърди, че мъжът ѝ е трябвало да ѝ даде резервния ключ или поне да я предупреди за него. Не можеш да очакваш, че другият непременно ще прегледа всичко най-подробно и сам ще открие каквото е необходимо. Но случаят с Оливия Трилони е различен. Тя сама е купила автомобила и би трябвало да знае за ключа.

Може би продавачът я е затрупал с информация за скъпата ѝ нова придобивка. Продавачите имат тази склонност. Съветва те кога се сменя маслото, как се пуска темпоматът и как се ползва джипиесът и добавя: „Не забравяйте да сложите резервния ключ на безопасно място; оттук може да заредите мобилния си телефон; това е номерът на пътна помощ при авария; натиснете лоста за фаровете докрай наляво, за да активирате функцията за автоматично включване при смрачаване.“

Той си спомня покупката на първата си кола и как слушаше с половин ухо съветите на продавача. Отговаряше му машинално: „Да… аха… добре… разбирам… ясно“, но изгаряше от нетърпение да полети по пътя с новата си придобивка, да се наслади на плавния ѝ бяг, да вдиша несравнимия мирис на нов автомобил, който за купувача е ароматът на добре вложени пари. Но госпожа Т. е страдала от натрапчива невроза. Би могло да се предположи, че не е обърнала внимание на резервния ключ и го е оставила в жабката, но ако онази вечер е взела оригиналния ключ, нямаше ли да заключи колата? Тя твърдеше, че го е направила, упорито настояваше до края и като се замислиш…

— Господин Ходжис?

— С новите електронни джаджи заключването става с три прости действия, нали така? — промърморва Ходжис. — Първо, изключи двигателя. Второ, извади ключа от стартера. Ако се отплеснеш и пропуснеш второто, зазвучава предупредителен сигнал. Трето, затвори вратата и натисни бутона с нарисуваното катинарче. Ако ключът е в ръката ти, възможно ли е да забравиш да заключиш? Елементарно е, направено е като за глупаци.

— Така е, господин Ходжис, но някои глупаци все пак забравят.

Мъжът е твърде увлечен в разсъжденията си и неволно се изпуска:

— Не беше глупава. Беше невротичка, но не и глупачка. Ако е взела ключа, почти е сигурно, че е заключила колата. А ключалката не беше разбита. Тоест даже да приемем, че резервният ключ е бил в жабката, как този тип се е добрал до него?

— Имаме мистерия със заключена кола вместо със заключена стая48. Наистина загадка за три лули!

Ходжис не продумва. Превърта случая в главата си отново и отново. Възможността резервният ключ да е бил в жабката сега изглежда очевидна, но с Пийт допуснаха ли го като вариант? Почти е сигурен, че не. Защото разсъждаваха като мъже ли? Или защото ги беше яд на госпожа Т. заради небрежността ѝ и искаха да я изкарат виновна. А тя наистина имаше вина, нали?

„Не и ако действително е заключила колата“ — продължава да си мисли Ходжис.

— Сър, какво е общото между „Под синия чадър на Деби“ и Убиеца с мерцедеса?

Той се изтръгва от тресавището на размишленията си. Газил е в него уморително и дълго.

— Засега не ми се говори повече.

— Може би ще помогна!

Бил ли е някога Джером толкова въодушевен? Май само веднъж, когато беше второкурсник и отборът по дебати, на който беше капитан, спечели градския шампионат.

— Ще ми помогнеш, ако разбереш подробности за този сайт.

— Не искате да ми се доверите, защото ме мислите за твърде млад. Така е, нали?

Донякъде е така, но Ходжис няма да си признае. Всъщност има още нещо.

— По-сложно е, младежо. Вече не съм полицай и с това разследване се плъзгам по ръба на закона. Ако разкрия нещо и не съобщя на бившия си партньор, който сега е водещият детектив по този случай, няма да съм вече на ръба, а отвъд закона. Имаш бъдеще пред себе си, можеш да учиш в колеж или университет по твой избор. Какво ще кажа на вашите, ако ме подведат под отговорност и обвинят теб като мой съучастник?

Джером седи безмълвно и обмисля казаното. Подава остатъка от фунийката си на Одел, който веднага я захапва.

— Разбирам ви — промърморва.

— Наистина ли?

— Да.

Младежът става от пейката и Ходжис го последва.

— Нали не ми се сърдиш?

— Не, разбира се. Но обещайте да ме повикате, ако прецените, че ще съм ви от полза. Нали знаете поговорката — две глави мислят по-добре от една.

— Обещавам.

Тръгват обратно нагоре по хълма. Отначало Одел припка помежду им, но скоро взема преднина, защото Ходжис изостава. Задъхва се по стръмнината.

— Крайно време е да отслабна — изпъхтява. — Онзи ден скъсах съвсем нов панталон, седалището се разпори, представи си!

— Можете да свалите пет-шест килограма — дипломатично казва Джером.

— Удвои цифрата и ще си по-близо.

— Искате ли да спрем да си починете?

— Не — отсича Ходжис и осъзнава колко детински е отговорът му. Обаче е твърдо решен да отслабне. Щом се прибере, ще изхвърли в коша за смет всички сладки и соленки от шкафовете и от хладилника. Не, по-добре направо в шахтата за боклук. Иначе има опасност да се съблазни да извади от коша нещо сладичко.

— Младежо, предпочитам да не споменаваш на никого за моето разследване. Да разчитам ли на дискретността ти?

Джером отговаря без капка колебание:

— Разбира се. Гроб съм.

На стотина метра пред тях фургончето със звънчетата „Хапни сладко“ пресича Харпър Роуд и продължава по Винсън Лейн. Джером махва с ръка за поздрав. Ходжис не забелязва дали и човекът зад волана махва в отговор.

— Е, да, чак сега го срещаме.

Джером се обръща и се ухилва:

— Сладоледаджията е като ченге.

— В смисъл?

— Никакъв го няма, когато ти трябва.

14.

Брейди продължава по маршрута си, като спазва ограничението на скоростта (тук, на Винсънт Лейн, разрешената скорост е 30 километра в час) и почти не чува звънчетата и ламаринения крясък на високоговорителите, от които звучи песента „Бъфало Галс“49.

Носи пуловер под бялата престилка с логото на „Хапни сладко“, защото му е хладно от сладоледа във фургончето.

„Хладен е като ума ми — казва си. — Само че освен хладен умът ми е и аналитичен. Като машина. «Епъл Макинтош» с толкова гигабайта, колкото са нулите в числото гуголплекс.“

Насочва го към това, което видя на Харпър Стрийт преди секунди: шишкавото ченге заедно с Джером Робинсън и с ирландския сетер с негърското име. Той отвърна на поздрава на негърчето, защото така се вписва в средата. Също и като слуша безкрайните тиради на Фреди Линклатер за това колко трудно е да си лесбийка в този хетеросексуален свят.

Дъртият Кърмит Уилям Ходжис („Ах, как искам да съм млад!“) заедно с Джером Робинсън („Ах, как искам да съм бял!“). За какво ли си говори тази Странна двойка? Отговорът живо интересува Брейди Хартсфийлд. Може би ще го научи, ако дебелакът захапе стръвта и започнат разговор в „Синия чадър на Деби“. С богатата кучка се получи. След като веднъж се разприказва, след това не можеше да я спре.

Шишкавият пенсионер и чернокожият му ратай.

И Одел. Да не забравяме Одел. Джером и сестричката му обичат това псе. Ще се поболеят от мъка, ако нещо му се случи. Може и да не му се случи, но все пак като се прибере вкъщи, ще порови в интернет за други отрови.

Подобни мисли неспирно щъкат в ума му; те са бръмбарите в главата му. Тази сутрин в „Дискаунт Електроникс“, докато описваше поредната доставка на боклучави дискове (защо непрекъснато зареждат още, след като се чудят как по-бързо да се отърват от наличните запаси, е загадка, която никога няма да си изясни), му хрумна, че би могъл да използва самоубийствения си елек, за да очисти президента Обама („Ах, как искам да съм бял!“). Да, и самият той ще загине, но славно. Барак често идва в този щат, защото е стратегически важен за преизбирането му за президент. И при всяко посещение идва в този град. Изнася реч пред населението. Говори за надежда. Говори за промяна. Ала-бала-ала-бала, дрън-дрън-дрън. Брейди тъкмо се канеше да провери в интернет как да избегне детекторите за метал и полицейските проверки, когато Тоунс Фробишър му телефонира и го прати на адрес. И докато изкара от паркинга един от зелените фолксвагени на „Киберпатрул“, вече мислеше за друго. За Брат Пит. Шибаният красавец, идол на жените.

Понякога обаче идеите се загнездват в ума му.

Някакво пълничко момченце тича към него по тротоара и размахва банкнота. Брейди спира.

— Искам шоколаааа-дов! — вика хлапето. — И да е посипан с шарени пръчици!

„Дадено, дебелогъзо келешче. — Той пуска най-широката си и най-пленителната си усмивка. — Натъпчи се с холестерол, ще изкараш най-много до четирийсет, макар че знае ли човек, може да оцелееш след първия инфаркт. Но това няма да те спре. Няма да те спре, защото този свят бъка от бира, хамбургери, чипс и шоколадов сладолед.“

— Дадено, приятелче. Шоколадов с шарени пръчици — имаш го! Как беше в училище? Писаха ли ти шестици?

15.

Тази вечер телевизорът на Харпър Роуд 63 остава изключен дори по време на централната новинарска емисия. Както и компютърът. Вместо да го включи, Ходжис изважда верния си бележник. Джанел Патерсън го беше определила като човек от старата школа. Да, такъв е. И не смята да се оправдава. По този начин е работил цял живот и така му е най-удобно.

Сред благословената тишина (като никога от телевизора не се разнася врява) прочита още веднъж писмото, изпратено му от Мистър Мерцедес. Прочита и другото до госпожа Т. Повече от час ги препрочита и ги изследва ред по ред. Тъй като писмото до госпожа Т. е копие, спокойно може да си води записки в полето и да огражда с писалка някои думи.

Завършва с четене на глас. Чете писмата с различен тон, защото Мистър Мерцедес играе две различни роли. В писмото си до Ходжис е злорад и арогантен. „Ха-ха, съсипан дърт глупако, нямаш нещо, заради което да живееш, и ти го знаеш; защо не се гръмнеш?“ Тонът на писмото до Оливия Трилони е подлизурски и меланхоличен, пълен с разкаяние и истории за нещастно детство, но и в него се прокарва идеята за самоубийство, облечена в съчувствени думи: „Разбирам. Разбирам Ви напълно, защото се чувствам като Вас.“

Накрая той слага писмата в папка и с печатни букви написва на етикета „УБИЕЦА С МЕРЦЕДЕСА“. В нея няма друго, затова е много тънка, но ако все още го бива като детектив, скоро ще набъбне от негови бележки.

Седи петнайсет минути е ръце, скръстени на твърде обемистия си корем, все едно е медитиращ Буда. После придърпва към себе си бележника и започва да пише.

„Мисля, че вях прав относно стилистичните особености — повечето са вмъкнати за заблуда. В писмото си до госпожа Трилони не използва удивителни знаци, нито фрази с главни букви и абзаци от едно изречение (тези в края са за драматичен ефект). Не бях прав за въпросителните знаци — явно обича да си служи с тях, а също и да подчертава. Може и да не е много млад — възможно е да съм сгрешил за възрастта…“

Сеща се обаче за Джером, който по отношение на компютрите е толкова напред, че вече е забравил повече, отколкото Ходжис би научил, докато е жив. И за Джейни Патерсън, която използва скайп, знае как да сканира писмото на сестра си и да му направи разпечатка. Джейни Патерсън, която сигурно е с двайсет години по-млада от него.

Отново хваща писалката.

„… но мисля, че не съм. Вероятно не е тийнейджър (макар че не е изключено) — по-скоро е на възраст между 20 и 35 години. Интелигентен. Има богат речник и умее да си служи с думите.“

Той отново преглежда писмата и си отбелязва някои фигуративни изрази: „…се щураше из детството като уплашено мишле“ „мармалад от моркови в спален чувал“, „повечето хора са овце, а овцете не са месоядни“.

Е, не е творба, която ще накара хората да забравят Филип Рот50, но според Ходжис подобни фрази говорят за известна доза талант. Намира още един пример и го записва под другите: „Какво направиха полицаите за Вас, освен да Ви преследват като хрътки и да Ви лишат от сън?“

Потропва с химикалката върху тази фраза и я обсипва със съзвездие от миниатюрни тъмносини точки. Повечето хора биха написали „да Ви причинят безсъние“, но тези думи не са достатъчно добри за Мистър Мерцедес, защото той е градинар, който посява семена на съмнение и на параноя. „Те Ви преследват, госпожо Т., и те имат основание, нали? Защото наистина оставихте ключа си на таблото. Ченгетата го казват, аз го казвам — нима всички грешим?“

Ходжис записва тези идеи, огражда ги в рамка и обръща на нова страница.

„Най-сигурният идентификатор си остава думата «деятел» вместо «деец» в смисъл на извършител, която използва и в двете писма. Забележи и липсата на съединителни частици в писмото до Трилони: «най добрите» вместо «най-добрите», «най вероятно» вместо «най-вероятно». Ако спипам този тип и го накарам да напише нещо, ще го изоблича.“

Подобни стилистични „пръстови отпечатъци“ не са достатъчни, за да убедят съдебните заседатели, но убеждават ли самия Ходжис? Абсолютно.

Той отново се обляга назад, накланя глава и вперва очи в празното пространство. Не забелязва как минават минутите. Времето, което така му тегне, откакто е пенсиониран, сякаш е спряло. После отново рязко се навежда напред, без да чува негодуващото скърцане на стола. Грабва химикалката и написва с големи главни букви: „ДАЛИ МИСТЪР МЕРЦЕДЕС НИ НАБЛЮДАВА?“

Почти е сигурен, че е така. Това е неговата тактика.

Проследил е обругаването на госпожа Трилони във вестниците, проследил е появата ѝ в новинарските емисии (две-три кратки и доста враждебни интервюта, които я представиха в неблагоприятна светлина и сринаха докрай общественото одобрение). Може би е наблюдавал къщата в Шугър Хайтс и често е обикалял квартала с колата си. Ходжис трябва да говори пак с Радни Пийпълс и да разбере дали той или колегите му от агенция „Бдителност“ са забелязали непознати коли в квартала през седмиците преди Оливия да посегне на живота си. Някой е написал ШИБАНА УБИЙЦА на колоната на входната врата към имението ѝ. Колко време преди самоубийството е станало? Може би е дело на самия Мистър Мерцедес? Твърде е възможно той да е опознал госпожа Трилони добре, много добре, ако е приела предложението му да се „срещнат“ в „Под синия чадър“.

„И мен е следил“ — казва си Ходжис и пак прочита края на писмото: „Не ми се иска да мислите за оръжието си. Но Вие правите тъкмо това, нали?“ За кое оръжие говори мръсникът? Допуска, че той има служебен пистолет, или е видял бащиния му трийсет и осемкалибров револвер „Смит и Уесън“, модел „Виктори“, който Ходжис понякога насочва към себе си? Няма как да е сигурен, но… „Но предполагам, че го е видял. Знае къде живея, а от улицата може да се надникне през прозореца на дневната. Предполагам, че го е видял.“ — Мисълта, че е следен, не го изпълва с паника, тревога или смут, а с възбуда. Ако охранителите в Шугър Хайтс са забелязали съмнителна кола и тя съвпадне с някоя, която се застоява необичайно дълго на Харпър Роуд…

Телефонът иззвънява.

16.

— Здравейте, господин Ходжис.

— Какво ново, Джером?

— В „Под синия чадър“ съм.

Ходжис отмества бележника. Първите четири страници са вече пълни с нахвърляни идеи, а следващите три съдържат сбито изложение на случая — също като в старите времена. Той се обляга назад.

— Явно не е заразил компютъра ти.

— Не е. Няма червеи, няма вируси. И вече имам четири предложения да разговарям с нови приятели. Едното е от Абълийн, Тексас. От мацка, която твърди, че се казва Бърнис, но мога да ѝ викам Бърни. Признавам, че съм изкусен, но тя сигурно е травестит от Бостън, който живее с майка си. Интернет, човече — светът на чудесата!

Ходжис се ухилва.

— Първо да ви кажа какво разбрах за сайта — отчасти с ровене в същия този интернет, но предимно от едни компютърджии, които следват информатика в университета. Готов ли сте?

Ходжис грабва пак бележника и обръща нова страница.

— Давай. — По абсолютно същия начин се обръщаше към Пийт Хънтли, когато партньорът му се появеше с нова информация по някой случай.

— Добре, но първо… знаете ли кое е най-ценното в интернет?

— Не. — Спомня си Джейни Патерсън и прибавя: — Аз съм от старата школа.

Джером се засмива.

— Така е, господин Ходжис. В това ви е чарът.

— Много благодаря — кисело промърморва той.

— Най-ценното е неприкосновеността на личното пространство. Тъкмо това предлагат сайтовете като „Под синия чадър на Деби“. В сравнение с тях Фейсбук е като онези комунални телефонни линии за много абонати, каквито е имало през 50-те години на миналия век. След 11 септември се нароиха стотици сайтове, които защитават личното пространство. Защото именно тогава правителствата на страните от Първия свят станаха прекалено подозрителни и любопитни. Силните на деня се страхуват от Мрежата, човече, и то с основание. Повечето от тези сайтове с екстремна защита на личните данни оперират от Централна Европа. За чата в интернет те са това, което е Швейцария за банковите сметки. Следите ли мисълта ми?

— Да.

— Сървърите на „Синия чадър“ са в Олово, град в Босна, който докъм 2005 е известен най-вече с борби с бикове. Криптирани сървъри. Говорим за качество от нивото на НАСА, разбирате ли ме? Проследяването на потребителите е невъзможно, освен ако Агенцията за национална сигурност или Кан Шен — това е китайската версия на АНС — имат някакъв суперсекретен софтуер, за който никой не знае.

„Дори да имат — казва си Ходжис, — никога няма да го използват за случай като Убиеца с мерцедеса.“

— Сайтът има още една характеристика, особено полезна в епохата на скандалите, свързани със секстинг51. Господин Ходжис, случвало ли ви се е да не успеете да свалите и да разпечатате нещо от интернет — снимка или статия от вестник?

— Няколко пъти, да. Кликваш „Отпечатване“, после „Преглед при печат“, но виждаш само празна страница. Дразнещо е.

— Същото се случва в „Под синия чадър на Деби“. — Но младежът не е раздразнен, а възторжен. — С новата ми приятелка Бърни обсъдихме това-онова — как е времето при теб, кои са ти любимите групи, такива неща. Но когато се опитах да разпечатам разговора ни, се появиха само две устни с пръст върху тях и съобщение „ШТТТ!“ — Джером го изговаря буква по буква, за да е сигурен, че Ходжис ще го схване. — Можеш да документираш разговора…

„И още как!“ — си помисля бившето ченге и нежно гледа нахвърляните мисли в бележника си.

— … но ако направиш скрийншот — снимка на прозореца или екрана, а това е досадна разправия. Схващате ли за какво говорим? Хората от този сайт вземат насериозно неприкосновеността.

Ходжис схваща. Прелиства бележника назад до първата страница и огражда с химикалката една от по-ранните си записки: РАЗБИРА ОТ КОМПЮТРИ (под 50-годишен?).

— На началната страница получаваш обичайния избор — въведи потребителско име или се регистрирай. Тъй като нямах име, кликнах на „РЕГИСТРАЦИЯ“ и получих. Ако искате да си говорите с мен под „Синия чадър“, да знаете, че съм tyrone40. После попълваш анкета от няколко въпроса — възраст, пол, интереси, неща от този род — и после трябва да въведеш номера на кредитната си карта. Абонаментът е трийсет долара на месец. Дадох ги, защото имам вяра, че ще ми ги върнете.

— Вярата ти ще бъде възнаградена, синко.

— Компютърът мисли около деветдесет секунди — чадърът се върти, на екрана пише: „Данните се обработват“, — после се появява списък с хора с подобни на твоите интереси. Кликваш върху които си избереш и след малко вече чатиш като луд.

— Може ли платформата да се използва за размяна на порнографски материали? В описанието на сайта се казва, че не може, но…

— Може да се използва за размяна на фантазии, но не и на снимки. Макар че не е изключено някои извратеняци — педофили, кръшманиаци52 и други подобни — да използват „Синия чадър“, за да насочват свои съмишленици към сайтове, в които има незаконни изображения.

Ходжис понечва да попита какво е кръшманиак, но решава, че предпочита да не знае.

— Значи сайтът е най-вече за невинен чат.

— Е…

— Какво?

— Някои откачалки биха могли да го използват за размяна на гадна информация. Като например как се прави бомба.

— Добре, да речем, че вече имам потребителско име. Какво се случва после?

— Имате ли? — Вълнението се завръща в гласа на Джером.

— Да речем, че имам.

— Ами, зависи дали вие сте си го създали, или сте го получили от друг човек, който иска да си чати с вас. Например да ви го е съобщил с есемес или по мейла.

Ходжис се усмихва. Джером, истинска рожба на своята епоха, дори не си помисля за възможността информацията да е предадена чрез такова древно средство от по-миналия век като писмо, изпратено по пощата.

— Сигурно сте го получили от някого. Например от човека, който е откраднал мерцедеса на онази дама. Може би защото иска да говори с вас за извършеното от него. — Той млъква и наостря уши за отговора.

Ходжис не продумва, но е обзет от възхищение.

След няколко секунди Джером отново заговаря:

— Е, нищо, струваше си да опитам. Та значи въвеждате потребителско име и готово.

— Кога плащам трийсетте долара?

— Не плащате нищо.

— Защо?

— Защото някой вече е платил от ваше име. — Тонът на Джером става сериозен. Много сериозен. — Надали е необходимо да ви казвам да сте предпазлив, но все пак ще го кажа. Защото ако вече имате потребителско име, този тип ви чака.

17.

На път за вкъщи Брейди се отбива в „Малкия готвач“ да купи нещо за вечеря (този път взема два сандвича с франзела), но майка му се е гипсирала и е заспала на дивана. По телевизора върви едно от онези риалита, в които група хубавици доказват качествата си пред мускулест ерген, чийто коефициент на интелигентност е вероятно колкото на лампион. Брейди вижда, че мама вече е „вечеряла“ . На масичката до дивана стоят полупразна бутилка „Смирноф“ и две кенчета чай „Нутра Слим“. „Изискана вечеря в ада“ — казва си и се благодари, че този път тя не е по халат, а с джинси и с младежки суичър.

За всеки случай разопакова сандвича и го размахва под носа ѝ, но тя само изсумтява и извръща глава. Брейди решава да го изяде, а другия да прибере в личния си хладилник в гаража. Когато се връща в хола, мускулестият ерген пита една от потенциалните си сексиграчки (разбира се, блондинка) дали обича да приготвя закуска. Блондинката превзето отговаря: „Падаш ли си по нещо горещо сутрин?“

Брейди поглежда майка си. Знае, че някоя вечер може да се върне от работа и да я завари мъртва. Би могъл дори да ѝ помогне — ще вземе една от декоративните възглавници и ще я притисне върху лицето ѝ. Няма да е първото убийство в тази къща. Ако го направи, дали животът му ще стане по-добър или по-лош?

Изпитва страх — неизказан страх, неоформен в ясна мисъл, но плаващ в подсъзнанието му, — че нищо няма да се промени.

Слиза в мазето и командва светлините и компютрите да се включат. Сяда пред номер 3 и убеден, че шишкавото ченге вече е захапало стръвта, отваря „Синия чадър на Деби“.

Няма нищо.

Той забива юмрук в дланта си и усеща глухо туптене в слепоочията — сигурен предвестник на мигрената, която ще го държи буден почти до сутринта. Аспиринът не помага при тези пристъпи на главоболие. Брейди ги нарича „Малките вещици“, само че понякога Малките вещици са колосални. Знае, че има хапчета за тази болка, проучил е въпроса в интернет, но се продават само с рецепта, а той изпитва ужас от лекари. Ами ако един от тях открие, че Брейди има мозъчен тумор? Глиобласгом — най-страшният според Уикипедия? Ако се окаже, че затова е премазал хората пред Общинския център?

„Глупости! Глиобластомът отдавна щеше да те е убил.“

Добре, но представи си, че според лекаря тези пристъпи на главоболие са симптом за душевно заболяване? Параноидна шизофрения или нещо подобно? Брейди приема, че е душевноболен, разбира се, че е, нормалният човек не връхлита с кола върху тълпа от хора, нито планира да взриви американския президент в самоубийствена атака. Нормалният човек не убива по-малкия си брат. Нормалният мъж не се върти пред спалнята на майка си, питайки се дали е гола.

Ненормалният обаче не иска другите да знаят, че е ненормален.

Изключва компютъра и безцелно крачи из контролния си център. Взема джаджа 2, после я оставя. Дори и тя не е новаторска идея — оказа се, че крадците на коли от години използват такива приспособления. Не се е осмелил да я ползва след последния път, когато му свърши работа за мерцедеса на госпожа Трилони, но може би е време да извади от забвение добрата стара джаджа 2 и да я върне в играта — хората оставят в колите си удивителни неща. Да я използва е донякъде опасно, но рискът не е голям. Не и ако е предпазлив, а той може да е много предпазлив.

Шибан дебелак! Защо не е захапал въдицата?

Брейди разтърква слепоочията си.

18.

Ходжис не е захапал въдицата, защото разбира, че това е като игра на покер, при която с всяко раздаване залогът се покачва. Ако сбърка с посланието, Мистър Мерцедес може да изчезне вдън земя. От друга страна, ако направи това, което Мистър Мерцедес очаква — плах и непохватен опит да го идентифицира, ехидното копеле ще вземе връх.

Въпросът, на който трябва да си отговори като начало, е елементарен: кой ще бъде рибата и кой — рибарят?

Трябва да напише нещо в сайта, защото „Синия чадър“ е единственото, с което разполага. Ресурсите, които можеше да ползва, докато беше полицай, са недостъпни за него. Писмата на Мистър Мерцедес до Оливия Трилони и до самия него не са доказателства без заподозрян. А и писмото е само лист хартия, докато чатът в интернет е…

— Диалог — изрича на глас.

Необходима му е примамка. Възможно най-апетитната примамка. Може да се престори на склонен към самоубийство — няма да е трудно, защото до неотдавна наистина мислеше да се гръмне. Сигурен е, че с разсъждения за привлекателността на смъртта ще успее да задържи Мистър Мерцедес известно време, но мръсникът скоро ще загрее, че го баламосва. Не е някакъв надрусан идиот, който ще повярва, че полицията наистина ще му даде милион долара и боинг 747, за да отлети в Ел Салвадор. Мистър Мерцедес е много интелигентен човек, който за съжаление е луд.

Ходжис взема бележника в скута си и обръща на нова страница. По средата на листа написва четири думи с големи главни букви:

Огражда написаното в рамка, слага бележника в досието, което е започнал да събира, и затваря набъбващата папка. Остава на стола още малко, загледан в скрийнсейвъра със снимката на дъщеря си, която отдавна не е на пет години и вече не възприема баща си като Бог.

— Лека нощ, Али.

Изключва компютъра и отива да си легне. Не очаква да заспи, но се унася.

19.

Събужда се и 02:19 според будилника на нощното шкафче и установява, че отговорът блести в ума му като неонов надпис над бар. Ходът изглежда рискован, но правилен — от онези, които или правиш без колебание, или не правиш. Отива в кабинета си — шишкав призрак по боксерки. Включва компютъра. Отваря „Под синия чадър на Деби“ и кликва „ЗАПОЧНИ СЕГА!“

Появява се ново изображение. Този път двамата млади са върху нещо като вълшебен килим върху безбрежна морска шир. Сребристият дъжд продължава да се лее, но те са на сухо под синия чадър. Под килимчето има два бутона: вляво — „РЕГИСТРАЦИЯ“, вдясно — „ПАРОЛА“. Ходжис кликва на ПАРОЛА и в полето, което се отваря, написва kermitfrog19. Натиска клавиша РИТЪРН и се отваря нов екран. На него има съобщение:

Той посочва с курсора „Да“ и кликва с мишката. Отваря се поле за съобщение. Ходжис пише бързо, без колебание.

20.

На четири километра от дома на Ходжис, на Елм Стрийт 49 в Нортфийлд, Брейди Хартсфийлд не може да заспи. Главата му се пръска от болка. Той мисли: „Франки. Брат ми, който трябваше да умре още когато се задави с онова парче ябълка. Ако беше станало така, животът щеше да е безкрайно по-лесен!“

Мисли и за майка си, която понякога забравя да си сложи нощница и спи гола.

Но най-вече мисли за дебелака, за бившето ченге.

Накрая става и излиза от стаята си. Пред спалнята на майка си спира за момент и се заслушва в хъркането ѝ. „Най-нееротичният звук в цялата вселена“ — казва си, но все пак спира и го слуша. После слиза на долния етаж и влиза в мазето. Застава в тъмнината и изрича: „Контрол.“ Но гласът му е пресипнал и помещението остава тъмно. Той се прокашля и опитва пак:

— Контрол!

Лампите светват. При команда „хаос“ се включват и компютрите, а „тъмнина“ прекратява обратното броене на екраните им. Той сяда пред номер 3. Сред рояка от иконки се вижда малък син чадър. Той кликва върху него, без да забелязва, че е затаил дъх. В следващия миг го изпуска шумно в проточена въздишка.

Брейди кликва на „Да“ и се привежда напред. След миг нетърпението му се превръща в недоумение. После, след като препрочита съобщението отново и отново, недоумението прераства в гняв, а гневът — в ярост.

Брейди е обзет от почти непреодолимо желание да счупи с юмрук екрана, но се овладява. Трепери като лист. Изумено се блещи. Минава една минута. Две. Три.

„Ей-сега ще стана — казва си. — Ще стана и ще отида да си легна.“

И какво от това? Няма да заспи.

— Ах, ти, шибан дебелак — шепне, без да забелязва горещите сълзи, които се стичат по лицето му. — Скапан, тъп, задръстен дъртофелник! Аз съм онзи с мерцедеса! Аз съм! Аз съм!

Невъзможно е.

Иска му се да смачка като червей шишкавото ченге; вкопчва се в идеята за отмъщение и умът му се прояснява. Как да го направи? Почти половин час размишлява по въпроса, премисля няколко сценария и ги отхвърля. Отговорът — когато се появява — е елегантно прост. Приятелят на тлъстото ченге — единственият му приятел, доколкото Брейди е успял да установи — е оня хлапак, чернилката с „бяло“ име. А кого обича това негро? Кого обичат всички в семейството му? Разбира се, ирландския сетер. Одел.

Спомня си как фантазираше, че ще отрови сладоледа във фургончето „Хапни сладко“, и гръмко се разсмива. Влиза в интернет и започва да проучва.

„Трудът се възнаграждава“ — казва си с усмивка.

По някое време установява, че главоболието му е преминало.