Момчето от Джорджия

КАК СТАРИЯТ ПОЕ ИЗВЕСТНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Точно бяхме седнали на предната веранда подир вечеря, когато Бен Саймън се зададе по улицата и сви към нашия двор. Старият не беше на кеф нея вечер и дотогава, кажи-речи, не беше проговорил ни дума, въпреки че от време на време чувах как си мърмори нещо под носа. Цялата работа беше, че нея сутрин мама се нахвърли отгоре му, задето не вършел никаква работа и даже не отивал да потърси нещо. Тя му се беше карала непрекъснато от единия край на двора до другия и се оплакваше, дето трябвало по цял ден да пере и да глади, а на него му се случвало да спечели по някой долар само от дъжд на вятър. Мамините приказки лека-полека му влязоха под кожата и той каза, че щом била тъй работата, щял да иде да напечели сума ти пари, та да й покаже какво може, стига да иска. И веднага ни изпрати с Хенсъм да вървим да събираме поръчки за къпини. Каза ни да вземем колкото може повече поръчки и да се върнем да му кажем колко галона1 правят всичките поръчки. Ние с Хенсъм цял следобед обикаляхме от къща на къща да питаме хората дали искат да си купят пресни къпини. Повечето от тях си поръчаха, защото им искахме евтино; пък и старият ни беше казал да разправяме на всички, че къпините ще бъдат чисти и няма да имат никакви буболечки. Беше си направил сметката, че ако успее да продаде двадесет и пет галона къпини по двадесет и пет цента галона, ще спечели повече от шест долара. Той каза, че за един работен ден това са сума ти пари за когото и да било и че когато ги вземел и ги покажел на мама, тя щяла да се учуди много и веднага щяла да си вземе назад всичките лоши думи, дето му ги била надумала в двора нея сутрин. Най-накрая ние с Хенсъм събрахме поръчки за двадесет галона при условие, че ще занесем къпините до вечерта на другия ден. Тате малко се разочарова, ,като се върнахме и му казахме, че сме получили поръчки само за двадесет галона, защото от това излизало, че ще спечели някакви си жалки пет долара вместо повече от шест, както смятал отначало. И все пак каза, че това били сума ти пари за един ден работа, и ни заръча да вървим в гората още преди зори на другия ден и да почваме да берем. Когато мама дочу за какво става дума, веднага изскочи отвътре и тупна с крак. Тя каза на стария, че няма да ни остави е Хенсъм да се претрепем да му берем къпини, та той да ги продава, и освен това, че ще ни трябва поне една седмица, за да наберем двадесет галона. Тате се скара на мама, че го спъвала, и додето стояха на масата нея вечер, те дори не си продумаха. Щом излязохме на предната веранда, старият започна да си мърмори под носа. И още продължаваше да мърмори, когато Бен Саймънс, градският стражар, влезе в двора.

— Здравейте бе, хора — каза Бен и затропа нагоре по стълбата.

— Как си, Бен — рече тате. — Идвай и сядай.

Мама не обели ни дума, защото винаги се пазеше от такива политически фигури като Бен Саймънс, докато не разбере за какво са дошли.

— Приятна и прохладна вечер, а, мисис Струп? — каза Бен и си протегна ръката в тъмното да си намери стол.

— И аз тъй мисля — каза мама.

Всички се умълчаха. Бен на няколко пъти си прочисти гърлото, сякаш се канеше да каже нещо, но мен ми се струваше, че го е страх да си отвори устата.

— Има ли много работа напоследък, а, Бен? — попита го тате.

— И още как, Морис — отвърна веднага той, сякаш досега се беше стискал и само е чакал някой пръв да заговори. — Просто не ми остава време и да седна, ще знаеш. Открадвам си по малко сън, грабвам набързо по някой залък и оттам нататък всичко е само работа, работа и работа — от тъмно до тъмно. Жена ми оня ден ми казваше, че ще си скъся живота с двайсет години, ако продължавам да се пресилвам толкова. Трябва да оглеждам улиците, трябва да се грижа за чистотата на затвора, да извършвам арести, да си отварям очите да не изчезне някой от пуснатите под гаранция и дявол знае колко още такива работи. Капнал съм от умора, Морис.

— Да не би да имаш нужда от помощник, а? — каза старият. — Ето вземи мене например. Аз имам по малко свободно време от дъжд на вятър. Наистина не е много, защото съм доста зает със собствените си разправии, но за тебе все ще се намери по някоя и друга свободна минутка, ако това може да ти помогне.

Бен се наведе напред.

— Право да си кажа, точно за това съм дошел тази вечер, Морис — каза той. — Радвам се, че сам повдигна въпроса.

— Бен Саймънс — обади се мама, — не те знам накъде биеш, ама каквото и да си намислил, по-добре внимавай да не излезе като миналата каша, дето се забъркахте с Морис. Да не съм чула вече за разни твои идеи за правене на големи пари, като продажбата на разтегателни семейни ковчези и тям подобни. Сякаш ще се намерят луди да си купят от твоите ковчези, че като умрат, роднините да вземат да им ги разтягат по мярка.

— Това, дето го имам пред вид, няма нищо общо с оная работа, мисис Струп — каза Бен. — Каквото имам на ум сега, е поемането на известни обществени задължения.

— Какви обществени задължения? — попита тя и замръзна в люлеещия се стол права като дирек.

— Ами че ето как стои работата — каза Бен. — Градският съвет се събра снощи и взе решение да се засилят мерките срещу бездомните кучета, дето се шляят по улиците. Само преди два дена трябваше да гоня едно бясно куче да го застрелям и затова градският съвет смята, че е опасно толкова много кучета да беснеят из улиците. Те ми казаха, че трябва да се засилят мерките да се затварят всички бездомни кучета, които скитат по улиците. Аз им казах веднага, че и тъй и тъй не мога да се оправя с досегашната си работа и те се съгласиха да назначат сътрудник по издирването на бездомни и избягали кучета.

— Сътрудник за издирване на бездомни и избягали кучета ли? — каза мама и се надигна от стола. — Да не искаш да ми кажеш право в очите, Бен Саймънс, че мъжът ми става за кучкар? Защо ли не взема да те изгоня от къщи?

— Моля ви се, почакайте малко, мисис Струп — замоли се Бен. — По начало това не беше моя идея. Един от членовете на съвета сам заяви, че смята Морис за идеалния гражданин, който може да поеме това обществено задължение, и те гласуваха…

— Кучетата някак са навикнали да ми тичат по петите — каза старият. — Забелязал съм го, откак се помня. Кучетата сякаш имат склонност към мене…

— Млък, Морис! — кресна му мама. — През живота си не съм чувала такова обидно нещо!

— Ама, мисис Струп — каза Бен, — толкова велики политици са започнали с кучкарство. Фактически повечето от големите сенатори, конгресмени и шерифи са започнали политическата си кариера като кучкари. Днес едва ли може да се намери някой измежду политиците по високите места, който да не е започнал кариерата си като кучкар.

— Не ти вярвам! — каза мама. — Винаги съм считала политиците за нещо повече.

— Политиката е по-особена работа — каза Бен. — Правилата, дето важат за другите занаяти и служби, сякаш не прилягат за политиката. Политикът може да започне в самото начало на кариерата си като кучкар и додето разбереш, да се издигне нагоре. Точно това е, което прави политиката политика, а не нещо друго.

Мама се умълча и аз чух как столът й взе отново да поскърцва. Личеше си, че здравата се е замислила за това, дето й го каза Бен.

— Колкото повече си мисля — проговори тате, — толкова повече ми харесва тази идея. Винаги съм смятал, че трябва да се впусна по-нашироко в обществения живот. А пък то — да помогнеш с това-онова някой и друг ден, да свършиш тук-там по някоя работа, не е кой знае какво в края на краищата.

— Тогава ще трябва да поемеш това задължение, Морис — каза бързо Бен. — Ще бъде голям шанс за тебе. Не бива да го изпускаш.

Старият се умълча и се опита да види лицето nа мама в тъмното. Тя продължаваше да се люлее назад-напред и столът й поскърцваше равно-равно, както капят капките от канелката на кацата.

— Ами — каза бавно тате, като се кокореше в сумрака да види колкото може по-добре какво ще направи мама, — струва ми се, че това е нещо, което не мога да откажа. — Той почака да чуе какво ще каже мама. Тя не обръщаше никакво внимание на думите му. — Приемам предложението.

Бен стани.

— Чудесно, Морис! — каза бързо той и тръгна през верандата към стълбището. — Чудесно! Радвам се, че се съгласи. Утре сутрин, веднага след закуска, ще те чакам в града.

Бен заслиза по стълбите. Точно беше стигнал до долу и старият скочи и го извика.

— Бен — каза неспокойно той, — каква заплата ще плаща общината?

— Заплата ли?

— Ами, да — каза тате, като се изравни с него. — Каква заплата ще получавам, като стана сътрудник по издирване на бездомни и избягали кучета?

— Виж какво — каза бавно Бен, — то не е точно на заплата.

— Ами как? Как се казва тогава?

— На хонорар, Морис.

— На хонорар ли?

— Ами че, разбира се, Морис. Така се заплащат и най-добрите политически длъжности. Плаща се на хонорар.

— И какъв хонорар ще получавам? — попита го тате.

— Двайсет и пет цента за всяко куче, което хванеш и затвориш.

Старият не можа да каже нищо. Само стоеше и гледаше надолу в тъмната улица. Бен взе да се отдалечава.

— Да ти кажа право, малко съм разочарован — рече тате, — защото, кажи-речи, бях останал с впечатлението, че ще получавам заплата всяка събота вечер.

— Но работата с хонорарите, Морис, е, че няма граница колко пари можеш да си спечелиш. Когато ти дават заплата, ти си знаеш, че никога няма да вземеш повече, отколкото ти е определено. Но когато ти плащат на хонорар, печалбата ти няма граници.

— Прав си! — каза старият и цял светна. — Просто не бях го обмислил както трябва.

— Е — каза Бен и тръгна надолу по улицата, — значи, утре сутрин ще се видим. Лека нощ.

— Лека нощ, Бен — извика тате подире му. — Много съм ти задължен, дето ми даде възможност да поема тая работа.

Ние се качихме горе по стълбите на верандата. Мама беше влязла вътре да си легне.

— Нека хубавичко да си поспим тази вечер, мойто момче — ми каза той. — Утре здравата те трябва да поработим. Трябва да съберем сили. Хайде.

Ние влязохме вътре, съблякохме се и си легнахме. Старият дълго се мята и се въртя в леглото и аз го чувах как бълнува за всичките кучета из града, дето ги знаеше по име, докато не заспах.

На другата сутрин веднага след закуска тате си сложи шапката и отиде в града да търси Бен Саймънс. Ние не се спирахме да си губим времето по улиците, но старият ми каза после да го подсетя за Спарки, хрътката, дето спеше на предната веранда на мистър Франк Бин.

Най-сетне намерихме Бен Саймънс в бръснарницата, където беше се отбил да се обръсне. Когато влязохме, той целият беше потънал в сапунена пяна и затова не можа да каже нищо. Но веднага щом се поизправи, ни махна с ръка.

— Добро утро, Морис — каза той. — Готов ли си да почваш?

— Просто не мога да се сдържам вече, Бен — отвърна му тате.

— Аз ей сега идвам — каза Бен.

След като стана от стола и си нахлупи шапката, той каза на тате да излезе и да подбере всичките кучета, дето се скитат на свобода из улиците, и да ги затвори в голямата килия на затвора.

— И това ли е всичко? — попита тате.

— Това и нищо повече — му каза Бен.

Ние поехме бавно към другия край на града, като си отваряхме очите да не изпуснем някое куче. Сигурно повечето кучета още спяха по това време, защото не можахме да видим ни едно да шари из улиците. След около половин час старият се бръкна и извади един десетак.

— Дръж, мойто момче — каза той и ми го подаде, — тичай в месарницата и купи най-голямото парче месо, което може да се вземе за тия пари. Няма нужда да е прясно — само да е голямо?

Аз хукнах надолу по улицата, взех едно големичко парче месо и го донесох под сянката на магнолията, дето бях оставил тате. Той беше заспал, но когато го раздрусах и му показах месото, веднага скочи.

— Това ще ги поразмърда — каза той, като го подуши. — Хайде, мойто момче.

Ние тръгнахме по една друга улица и тате взе да люлее месото напред-назад. Додето се усетим, видяхме зад нас един петнист птичар, който подтичваше подире ни и душеше месото.

— Ето това се искаше, мойто момче — каза старият. — Няма по-подходящо нещо за такава работа от парче месо.

Той подсвирна на птичаря, а кучето размърда уши и започна да подтичва по-бързо. Скоро друго куче подуши месото и също заситни зад нас. Докато стигнем железопътната рампа, след нас вървяха вече седем кучета. Тате беше доволен от тази работа и ми каза да изтичам напред до затвора, и да отворя вратата на килията. Когато пристигна и той, въведе кучетата вътре и след това се измъкна навън с парчето месо, преди да успеят да го сръфат.

— Само още един такъв тур и ще изкараме два долара — каза той. — Това са сума ти пари за едно просто ходене нагоре-надолу по улиците Най-сетне виждам защо хората толкова държали на политическите служби, Сега не бих искал да си разменя службата с когото и да било. Да си политик, било най-хубавата работа на света!

Ние тръгнахме нагоре по друга улица с парчето месо и преди да отминем втората пресечка, един породист шпаньол се измъкна изпод една къща и заситни след нас. На връщане към затвора можах да преброя пет кучета подире ни. После специално заобиколихме чак до къщата на мистър Франк Бин, за да дадем възможност на Спарки да подуши месото и да дойде с нас. Когато ги затворихме при другите, старият седна на земята и започна да смята с една кибритена клечка по пясъка.

— Прави малко повече от три долара, мойто момче — каза той и захвърли клечката. — Това са страшно много пари за такава дребна работа. И утре ако спечелим толкова, ще станат шест долара. До събота вечер ще ни се съберат осемнадесет-двадесет долара. Това са повече пари, отколкото съм мислил, че ще мога да видя някога накуп в живота си. Хайде да вървим в къщи да ядем. Стана обед.

Ние си отидохме в къщи и седнахме на масата, но мама не ни каза ни думица, а пък тате и пет пари не даваше вече. Наядохме се и излязохме вънка да си поседнем на сянка под бъзака.

След двайсет-трийсет минути аз видях Бен Саймънс да бърза нагоре по улицата. Старият спеше, ама аз го събудих, защото ми се стори, че Бен има да му каже нещо важно. Бен ни видя под бъзака и бързо прекоси двора.

— Морис — каза той, като сумтеше тежко тежко и едва успяваше да си поеме дъх, — откъде ги докопа всичките тези кучета, дето си ги набутал в затвора?

— О, ония ли? — каза старият и се надигна на лакът. — Ами че просто ги подбрах, както се следва. Нали съм длъжен да затварям всичко, що е бездомно и загубено, дето се шляе из улиците? Пак добре, че бяха само кучета, ами не се случиха крави или коне, или някакви си други там животни.

— Ама ти си затворил сетера на кмета, дето спечели наградата бе, Морис! — каза развълнувано той. — Освен това мисис Джозе Хендрикс каза, че й липсва шпаньола и аз го намерих при другите в затвора. Й най-добрата хрътка на мистър Бин и тя е при тях. Всичките ти кучета, от първото до последното, си имат господар и освен това за тях е заплатен редовният данък от по два долара. Не може току-тъй да затваряш хорските кучета, за които е платен данъкът.

— Те тичаха свободно из улиците — каза тате. — Аз излязох и направих един-два тура да огледам положението и просто така се случи, че налетях на сума ти кучета, дето ми изглеждаха съвсем бездомни. Мой дълг беше да ги затворя и аз така и направих.

— Как ги накара да влязат в затвора?

— Ами че, кажи-речи, сами си влязоха, Бен. Кучетата винаги, кой знае защо, обичат да вървят подире ми. Нали ти казах още снощи.

— Да не си ги примамил?

— Абе, не че съм ги примамвал — каза старият. — Впрочем сега се сетих, че имах едно малко парченце месо.

— Така си и мислех — каза Бен, свали шапка и взе да си бърше лицето с носната кърпа. — Знаех си, че има нещо бамбашка в тая работа.

Дълго време никой нищо не продума. След това Бен отново си нахлупи шапката и погледна стария.

— Струва ми се, че отсега нататък ще мога сам да се справям с кучетата, Морис — каза той. — Кучкарството май ще ти отнеме много от свободното време.

— Ами какво ще стане с трите долара хонорар, дето ги спечелих? — попита тате. — Аз съм си спечелил тоя хонорар, нали тъй?

— Виж, за това не съм съвсем сигурен — каза Бен. — Струва ми се, че градският съвет няма да иска да изплати парите точно сега. Кметът сигурно ще ме уволни, задето съм те оставил да затвориш наградения му сетер, ако взема да му представя сметкоразписка за хонорара. Едно от първите неща, които научих за политиката, това е, че никога не е много политично за един политик да настъпва друг политик по мазола. Май че ще е по-хубаво да оставим всичко така, както си беше. Няма сега да си губя службата заради тебе, Морис.

Старият кимна и отново се отпусна назад да си опре главата о дънера на бъзака.

— Струва ми се, че си прав, Бен — каза той.— Обществената работа като че ли отнема всичкото, време на човека, а пък аз и тъй и тъй не искам да се нагърбвам с работа, дето- ще ми отнема всичкото време.