Момчето от Джорджия

КРАТКОТО ГОСТУВАНЕ НА ЧИЧО НЕД

Ние с Хенсъм Браун бяхме стояли във воденицата на мистър Хоукинс почти целия следобед и около един час преди вечеря тръгнахме обратно за в къщи с чувала царевично брашно, дето ни го беше смлял самият мистър Хоукинс. Мама ни беше пратила на воденицата веднага след ядене с две крини от най-бялата царевица, дето тате я пази за Айда, когато Айда се държи добре и нито се запъва насред улицата, нито изритва дъските на яслите от обора. Когато слагахме царевицата в чувала, мама ни каза да бързаме да се върнем, защото искала за вечеря да ни направи качамак. Ние с Хенсъм вървяхме напреко през празното място, дето панаирджиите си опъваха палатките, като идваха в града, и спорехме за оняденшния бейзболен мач между нашия градски тим и пожарникарския тим на Джезъпвид от съседната околия, който беше завършил без време в шестия тур, когато един от джезъпвилските пожарникари удари хващача на нашия тим Люк Хендерсън с една луизвилска бухалка по главата. Хенсъм разправяше, че нашият хващач загребал шепа прах от земята и без да го види някой, я хвърлил в лицето на джезъпвилския забивач точно когато нашият мерач замахнал назад да хвърли топката. Аз казах на Хенсъм, че беше подухнал вятър и че точно вятърът е напълнил очите на хващача с прах, а пък Люк Хендерсън, който работеше в магазина „Всичко за петаче“, няма нищо общо с цялата тая работа. Ние още се карахме, когато тръгнахме да прекосяваме железопътните линии. На депото на Сикамор беше спрял един товарен влак от океанската линия, но ние не му обърнахме внимание, а само погледнахме да видим колко вагона с добитък блъска машината в страничната линия освен вагоните с памука. Докато стояхме на линията и гледахме локомотива и вагоните, ние забелязахме, че някой бърза зад нас. Той прескачаше по две траверси наведнъж.

— Най-хубаво да бяхме побързали да занесем това царевично брашно на майка ти, а? — каза Хенсъм и взе да ме дърпа за ръкава. — Нали помниш какво каза за качамака, дето щяла да го прави тая вечер. Трябва да слушаш майка си.

— Нека да почакаме да видим кой е тоя, дето толкова бърза по линията — му казах аз. — Той ни маха да го чакаме.

— Това трябва да е чисто и просто някой стар скитник, дето ще ни вземе чувала с брашното, ако не побързаме да го занесем у вас, както ни беше поръчала майка ти.

Хенсъм започна да се дърпа назад. Той свали чувала от рамото си и го стисна с две ръце.

— Най-хубаво да беше ме послушал какво ти казвам — каза Хенсъм. — Ти мене ме слушай за тия работи. Колко съм ги виждал такива стари скитници и всички са вземи единия, та удари другия. Тоя, дето иде, и той не е стока, виждам аз. Най-хубаво ще е да послушаш какво ти казвам и да си вървим в къщи.

Аз си останах на мястото и подир малко човекът ни настигна. Толкова беше бързал, че здравата се беше запъхтял и когато спря, не можеше да каже думица, ами само стърчеше пред нас и пухтеше, додето си поеме дъх. Беше стар, кажи-речи, колкото тате, само че вървеше много по-бързо от него и очите му изглеждаха малко диви и шареха неспокойно. Носеше стар работен комбинезон, който беше разпран на единия крачол и разпореното сякаш беше много старо, а той просто не е имал време да го.закърпи. На главата му беше килната една чудесна нова кафява шапка; сякаш току-що излязла от магазина. Обущата му обаче бяха съвсем съдрани и през тях се виждаха палците на краката му. Дупките бяха толкова големи, че обущата изглеждаха като разделени на две части. На шията си носеше голяма пъстра кърпа с червени и жълти шарки като тези, дето ги носят огнярите от товарните влакове на океанската линия, да не им се пълнят вратовете със сажди. Но най-много от всичко му трябваше едно бръснене, защото черните му бакенбарди бяха толкова големи, че стърчаха на всички страни като свинска четина.

— Мойто момче — каза той и ме изгледа хубавичко, — ти не беше ли синът на Морис Струп — Уилям?

— Да, сър — отвърнах веднага аз и се чудех отде ли може да ми знае името. — Да, сър, аз съм.

— Къде е баща ти? — попита той. — Къде ли се е запилял, а?

— Днес тате излезе рано-рано, че имал някаква работа в чифлика — му казах аз. — На излизане каза, че нямало да се върне до късно тази вечер.

— Аз съм чичо ти Нед — каза той и като се протегна, здравата ме стисна за рамото. — Не ме ли помниш, мойто момче?

— Не, сър — казах аз, като го гледах право в черните бакенбарди и си извъртах рамото, да не ме боли толкова.

— Последния път, като идва, ти беше ей такованка паленце — каза той и ме пусна. — Трябва да си бил съвсем малък, отде ще помниш чичо си Нед!

— Трябва да е било така — рекох аз.

Той се извърна и погледна нагоре по улицата към нашата къща. . — Как е майка ти напоследък? — попита той.

— Много добре се чувствува — казах аз и все се мъчех да се сетя дали съм го виждал някога. Тате имаше сума ти братя, пръснати къде ли не, и аз не бях виждал дори и половината. Мама казваше, че татевите роднини са си много добре, където са си, и тя много-много не държи да й идват на гости. Един път видях чичо Стет, който работеше в каторгата, но мама не го пусна да влезе в къщи и след като стоя един-два часа на стълбището, той стана и си отиде, и аз не го видях оттогава.

— Кой е този паметник, дето стърчи там? — попита чичо Нед и кимна към Хенсъм.

— Това е Хенсъм Браун, нашият ратай — му казах аз. — Хенсъм помага из къщи, когато има да се върши нещо.

— Хващам се на бас, че досега не се е случвало и един ден да си е изкарал хляба и спането — каза чичо Нед. — Не е ли тъй бе, приятелче?

— Аз… аз… аз — взе да заеква Хенсъм, както правеше винаги, когато е уплашен. — Аз… аз …

— Видя ли? — каза чичо Нед. — Какво ти казвам, а? Няма сили да излъже дори. Ако се събере всичката работа, дето я е свършил някога този паметник, няма да може да напълни и един напръстник. Не е ли тъй бе, приятелче?

— Аз … аз . .. аз . . . — каза Хенсъм и взе да отстъпва.

— Той си знае, че няма смисъл да лъже — каза чичо Нед и тръгна нататък.

Направи десетина крачки и спря.

— Накъде беше къщата, мойто момче? — попита той.

— Коя къща? — казах аз.

— Ами че къщата на татко ти и мама ти, мойто момче — засмя се той. — Да не мислиш, че ще дойда в града и няма да се обадя на твоите старци, а?

— Няма ли да е най-хубаво първо аз да ида у нас и да кажа на мама, че си дошел? — рекох аз. — Мама може и да се разсърди, дето не съм й казал, че идваш.

— Не — веднага отвърна той. — Недей. Няма да бъде истинска изненада, ако знае предварително. Най-хубавите изненади стават, когато чисто и просто направо влезеш при някой, без да те е чакал. Тя може да се почувствува задължена и да си отвори сума ти излишна работа, ако разбере предварително, че идвам.

Тръгнахме към къщи рамо до рамо с чичо Нед. Хенсъм вървеше отзад и хич не се мъчеше да ни настигне. Прекосихме трасето и свихме в нашата улица. Когато приближихме съвсем, аз спрях да изчакам Хенсъм.

— Хенсъм — подвикнах му аз, — влизай пръв и дай царевичното брашно на мама. След туй можеш да й кажеш, че е дошел чичо Нед.

— Ще дам брашното на мисис Марта — каза Хенсъм и обиколи около чичо Нед с рамото напред, — ама виж, за оная другата работа, не знам. По-добре да й кажеш сам, каквото имаш да й казваш. Мисис Марта може да кипне и да хвърли всичката вина отгоре ми, а пък аз ти казвам, че нямам нищо общо с цялата тая работа. Не искам да се забърквам в разни каши, като не съм виновен.

— Какво дрънкаш, черна мутро! — каза чичо Нед, като се наведе и дигна един камък, голям колкото паче яйце. — Да не съм те чул да отговаряш така отсега нататък. Още веднъж да си процъркал само и ще ти сплескам дебелата кратуна с тоя камък. Чуваш ли, мутро такава?

— Аз … аз … аз … — запелтечи Хенсъм.

— И стига си пелтечил — каза чичо Нед. — Ако има нещо на този свят, дето да не мога да го трая, това е негър да ми пелтечи.

Хенсъм взе да се отдръпва, после се втурна през портата и изчезна в задния двор. Ние тръгнахме към къщи и чичо Нед седна на предните стъпала. Не знаех какво да правя, защото ме беше страх да не избухне пак, както стана с Хенсъм, ако направех нещо, дето не му харесва. Стоях на двора пред стълбището и чаках.

— Къде е чифликът на баща ти, голям ли е? — попита ме той.

— Ами че на един голям баир — му казах аз. — Миналата година тате изкара малко царевица и грах и това е, кажи-речи, всичко. Тате казва, че нямал време да се занимава много-много с чифлика. Хенсъм Браун го преорава от време на време и това е, кажи-речи, всичко.

— Струповци никога не са били много по земеделието — каза той.

Ние чакахме да видим какво ще направи мама. През цялото време в къщи не се чуваше нищичко, но аз си мислех, че това трябва да е тъй, защото Хенсъм още не се е наканил да каже на мама за чичо Нед.

— Много време мина, откак не съм виждал Морис — проговори той, — ама не вярвам много да се е променил оттогава. Ами майка ти, мойто момче? И тя ли си е все такава?

— Май че да — рекох аз и все се вслушвах да чуя какво ли ще направи, щом Хенсъм й каже за чичо Нед.

— Така, като си седиш на тихичко вечерно време — взе да си приказва на глас чичо Нед, — все ти се струва, че нийде по целия свят няма никаква тревога. Ех, че е спокойно!

Някъде из къщи се затръшна врата и аз разбрах, че мама тръгна вече. Отстъпих по пътечката от стълбата, на която стоеше чичо Нед с подпрени на колене лакти. Не мина миг и стъклената врата се разтвори с трясък и мама изскочи на верандата.

— Ти ли си, Нед Струп! — кресна тя.

Чичо Нед отскочи от стъпалата, като че ли го бяха ръгнали отзад с вила Той се изтърси насред пътя между верандата и мене.

— Ама чакай малко бе, Марта — замоли се той и взе да се отдръпва към мене, като се мъчеше да запази същото разстояние между себе си и мама. — Просто се отбих да ви се обадя с Морис като брат. Няма да вземеш да се сърдиш на човек, който си държи на роднинските връзки, нали така?

— Само не се опитвай да се изкараш роднина с мене, Нед Струп! — викна мама.

— Слушай, Марта, не си струва да се караме за такава дреболия като роднинството. Аз съм вече друг човек. Имах достатъчно време да премисля нещата отново и реших, че не винаги съм постъпвал точно както трябва. Аз отгърнах нова страница в живота си, Марта.

— Я се омитай от двора ми, Нед Струп! Хич не ща и да те слушам какви ми ги разправяш. По закон съм се вързала за един Струп, но няма земна или небесна сила, дето да ме накара да се примирия с още един Струповец. И този кръст, дето съм го понесла, ми стига — не ми е притрябвало да става още по-тежък.

Чичо Нед оклюма и заби нос в земята. Той си поразмърда един от пръстите през дупката на обувката и дълго го разглежда. През цялото време, докато си мърдаше пръста, мама просто стоеше и го гледаше втренчено.

— И все пак добрата ти душица може би ще се трогне да ми даде един залък хляб, преди да ме отпратиш — каза бавно той и погледна изпод вежди към мама да я види какво ще каже. — Гладен съм аз, Марта. От вчера сутрин залък не съм слагал в устата си. Ти не би отказала никому една хапчица хлебец, колкото да не умре от глад, нали?

— Кога излезе от дранголника този път? — попита бързо мама.

— Ами преди няколко дена само — каза учудено чичо Нед. — Само че ти, Марта, отде знаеш, че пак съм бил вътре?

— Да не смяташ, че човек, дето е с всичкия си, може да помисли, че ще си другаде? — веднага отвърна тя.

Чичо Нед заби нос в земята и пак си разшава пръста. Мама не казваше нищо, а само си стоеше и се взираше в него. След малко, когато си мислеше, че никой не я вижда, тя вдигна ръка и си избърса очите.

— Я ела отзад при кухненската врата, Нед — каза тя. — Господ-бог никога няма да може да каже, че не съм подала ръка на нуждаещия се дори и да не е било редно. Аз трябваше да извикам стражаря да те натика в затвора, ама нейсе.

Тя влезе отново в къщи, като затръшна вратата зад себе си, да не може чичо Нед да тръгне след нея през хола. След като мама се прибра, той стана и отиде в задния двор. Когато стигнахме там, Хенсъм седеше на кухненските стъпала, но щом зърна, че чичо Нед се приближава, скочи, претича през двора и седна на купа дърва. Аз влязох вътре, докато мама напълни догоре една чиния грах с наденица. Като я напълни, тя ми я подаде и кимна с глава към чичо Нед, който седеше на стълбището.

Аз изнесох чинията на верандата и му я подадох. Той не каза нищо, но ме погледна точно както тате ме гледаше понякога, като искаше да ми каже нещо, но без думи. Отидох в ъгъла и седнах, докато той си ядеше граха с наденицата. По едно време мама ме извика и ми подаде чаша кафе да я занеса на чичо Нед.

След като му дадох кафето, той отпи една дълга глътка от чашата и ме погледна отново.

— Мойто момче — каза той, — винаги гледай да бъдеш истински Струп до края на живота си. Няма на света по-славен род от нас, Струповци, и ние не щем да се случват такива неща, че хората да ни смятат за обикновена паплач. Ние Струповци не сме богати като някои други и от време на време някой от нас доста се оплита, та става нужда да се пооттегли някъде за известно време, докато се поуталожат работите, но, общо взето, на мене ми се струва, че на тая земя няма по-славен род от нашия.

— Да, сър, чичо Нед — рекох аз и се чудех какво ли щеше да каже мама,- ако го чуеше.

— Аз съм вече стар човек, мойто момче, и зная какво значи добрият съвет. И искам да ми запомниш думите, та да станеш добър Струповец. Сега за сега няма много хора по земята, дето да могат да се похвалят, че са Струповци.

— Дадено, чичо Нед — рекох аз. — Ще запомня.

Мама се показа на кухненската врата и надникна навън. Тя гледа чичо Нед, докато омете цялата чиния.

— Наяде ли се, Нед? — попита го тя и гласът й много приличаше на гласа, с който говореше понякога на тате пред други хора. — Ако си гладен още, може пак да ти напълня чинията.

— Много мило от твоя страна, Марта — каза той, като се извърна и я погледна замислено, — наистина съм ти благодарен за всичко. Винаги ще си спомням с. добро за тебе, Марта, независимо от това какво ще стане. Ти ме посрещна както Струповец посреща Струповци.

Точно тогава аз погледнах през двора и видях, че Хенсъм скача от дървата и се отдръпва към плевнята. Още се чудех защо стана и избяга толкова бързо, когато Бен Саймънс, градският стражар, се показа иззад къщата с пистолет в ръка. Беше го насочил право към чичо Нед.

— Горе ръцете, Нед Струп! — викна Бен. — И да не си се опитал да посягаш към пистолета си. Ха си мръднал, да ме убие бог, ако не те очистя на място. Не обичам много-много да се будалкам с такива приятелчета като тебе, дето току се измъкват без време от дранголника.

Чичо Нед не каза ни думица, докато Бен се доближи стъпка по стъпка и измъкна дългия барабанлия пистолет от колана под комбинезона му. Той си държеше ръцете високо над главата и дори през ум не му минаваше да бяга.

— Това пък какво е, Бен Саймънс? — каза мама, като слезе от верандата. — Какво става, за бога?

— В случай че Нед е пропуснал да ви съобщи, госпожа — каза Бен, — трябва да ви кажа, че той избягал от дранголника преди три дена, а надзирателят се беше обърнал към полицията в щата да му хване дирите. Аз реших, че Нед сигурно ще дойде тука да види брат си, да вземе нещо за ядене и да си смени дрехите и ето, че днес следобед преди около час наистина скочи от товарния влак. Оттогава още го следя. Време е да вървим, Нед!

Чичо Нед остави Бен да му сложи белезниците, без да каже ни дума, и стана. Той се извърна и ме погледна, преди да поеме към града.

— А ти, мойто момче — рече той, — недей забравя какво ти казах за Струповци. Толкова много сме се навъдили по света напоследък, че просто се налага някой от нас от време на време да излезе от обръщение; но това не значи, че останалите Струповци не са най-чудесните хора, които дядо господ е създал. Ти карай по тоя път и гледай да станеш добър Струповец, както сме си говорили.

— Да, сър, чичо Нед — казах аз и все гледах подире му, докато изчезна зад къщата заедно с Бен Саймънс, който го беше стиснал здравата за ръката. — Ще помня какво сме си говорили.