Момчето от Джорджия

КАК СТАРИЯТ СИ ВЗЕ МАШИНА ЗА БАЛИРАНЕ

Откъм предната врата се вдигна страшна врява, сякаш някой беше изтърсил товар камъни на стъпалата. Къщата леко се разклати цялата и след това всичко утихна. Ние с мама бяхме на задната веранда, като чухме врявата, и хич не знаехме какво да си помислим. Мама каза, че кой знае дали не иде второто пришествие и ме накара да побързам и да въртя дръжката по-силно, та да изстискаме прането на мисис Дъдли и да сварим да го проснем, додето не се е случило нещо страшно.

— Нека ида да видя какво става ма, мамо — казах аз и завъртях дръжката с все сила. — Може ли ма, мамо? Може ли да ида да видя какво става?

— Върти, Уилям, върти — каза тя и като тръсна глава, пъхна работния комбинезон на мистър Дъдли в машината. — Каквото и да е, може да почака, докато просна прането.

Хем въртях колкото можех по-бързо, хем се ослушвах. Чувах, че някой говори на висок глас пред къщи, но не можех да разбера ни думица.

Точно тогава старият изтича иззад ъгъла.

— Какво става там, Морис? — попита мама.

— Къде е Хенсъм? — Старият едва си поемаше дъх. — Къде се е запилял Хенсъм?

Хенсъм Браун беше нашият черен ратай, който работеше у нас, откакто се помня.

— Хенсъм разтребва кухнята, както си е редно — каза мама. — За какво ти е притрябвал?

— Трябва ми веднага да ми помогне да вдигнем една работа — каза тате. — Трябва ми страшно бързо.

— Аз ще ти помогна бе, тате — казах аз и взех да се отдръпвам от машината. — Тате, нека да ти помогна, а?

— Уилям — каза мама, като ме хвана за ръката и ме дръпна назад, — върти дръжката, както ти казах.

Точно тогава Хенсъм си подаде главата през вратата на кухнята. Старият веднага го видя.

— Хенсъм — каза тате, — оставяй всичко и върви пред къщи. Трябваш ми веднага да ми помогнеш да вдигнем една работа.

Хенсъм погледна към мама, преди да помръдне, защото искаше да чуе какво ще каже тя, ако остави кухненската работа. Мама нищо не каза, защото беше заета с една от старите избелели платнени престилки на мисис Дъдли, която не щеше да се напъха под валяка. Старият сграбчи Хенсъм за ръкава и го повлече по стълбите и през двора. Додето разберем какво става, те изчезнаха зад къщи.

Исках да ида с тях, но щом погледнех към мама, разбирах, че ще е най-умно хич да не си правя устата. Въртях дръжката, колкото ми сили държат, защото се мъчех да изстискам прането по-бързо.

Не мина много време и ние чухме как предната врата се отваря, скоро след това нещо тежко-тежко се стовари в хола. Точно както щеше да се чуе, ако беше се продънил покривът.

Двамата с мама изтичахме да разберем какво става. Когато стигнахме в хола, старият и Хенсъм блъскаха и дърпаха някаква голяма тежка кутия, боядисана червено като товарен вагон и с едно голямо желязно колело отгоре. Кутията беше голяма като старомоден хармониум и също като хармониумите беше съвсем чудновата. Хенсъм я тласна здравата и тя мина през вратата, като се тръсна така тежко в гостната, че картините по стените се разлюляха. Ние с мама се пропъхнахме през вратата заедно с нея. Старият стоеше до голямата червена кутия, потупваше я гальовно с ръка и дишаше на пресекулки като хрътка, гонила цяла заран зайци.

— Що за дивотия е това, Морис? — попита мама, като обикаляше около кутията и се мъчеше да разбере какво представлява.

— Какво ще кажеш, Марта, бива си я, а? — Докато говореше, той си поемаше дъх след всяка дума. После седна на един люлеещ се стол и погледна с възхищение кутията. — И все пак бива си я, а?

— Отде я взе бе, тате? — попитах аз, но той така се беше захласнал в кутията, че не ме чу.

Хенсъм я заобиколи и надникна през цепнатините да разбере дали вътре не се вижда нещо.

— Да не ти я е подарил някой, Морис? — попита мама и се поотдръпна, за да я разгледа колкото може по-хубаво. — Отде успя да се добереш до това чудо?

— Купих го — каза тате. — Ей сега направих пазарлъка. Момчето, дето ги продава, мина през града тази сутрин и аз си купих една.

— Колко даде? — загрижено попита мама.

— Петдесет цента на ръка и петдесет цента седмично — каза тате.

— За колко седмици? — попита мама.

— За цяла година — каза той. — Не е много. Хе! Само като си помислиш, просто не си струва да се говори. Додето разберем, годината ще изхвърчи. Хич няма и да усетим.

— За какво служи? — каза мама. — Какво прави?

— Това е машина за балиране — отговори той. — Балира хартия. Слагаш вътре, колкото можеш, стара хартия, като изхабени вестници и разни такива, после навиваш здраво колелото надолу и всичко излиза ей оттука в една стегната бала, цялата увита в тел. Знаменито изобретение.

— И какво ще я правиш, като излезе ей оттам, мистър Морис? — попита Хенсъм.

— Ще я продавам, разбира се — каза тате. — Момчето минава един път седмично и ще купува всичката хартия, която балирам. Прихваща си петдесетте цента и ми дава, колкото ми се пада отгоре.

— Хм — каза Хенсъм, — бива си я тази работа, да му се не види.

— Отде ще вземеш всичката тази хартия, за да я слагаш в машината? — попита мама.

— Хе! — каза старият. — Това е най-лесното! Къде ли не се търкаля стара хартия, като стари изхабени вестници и други такива. Даже амбалажната хартия от покупките става за тая работа. И вятърът, дето развява всякакви книги по улиците, и те стават. Ако някога е имало машина за правене на пари — ето я!

Мама се доближи и надникна вътре. След това завъртя колелото и тръгна към вратата.

— Не й е мястото в гостната — каза тя. — Махай тази измишльотина от най-хубавата ми стая, Морис Струп!

Тате изтича подире й.

— Ама, Марта, няма по-подходящо място. Да не искаш да я настаня вън на открито да ръждяса и да се разпадне, а? Това е ценна машина.

— Махай я оттука или ще накарам Хенсъм да я нацепи за подпалки! — каза тя, прекоси хола и излезе на задната веранда.

Старият се върна, погледна машината за балиране и я помилва по гладките дървени страни. Не каза нищо, но след малко се наведе, хвана я и я вдигна. Ние с Хенсъм я хванахме от другата страна и я повдигнахме. Изнесохме я през вратата на гостната на предната веранда. Тате спусна неговия край и ние пуснахме нашия.

— Така е добре — каза той. — Тука под покрива на верандата нито слънце ще я пече, нито ще я вали.

Той започна да развива голямото колело отгоре.

— Хенсъм — каза той, — върви ми донеси всичката стара хартия, дето може да се намери. Започваме още сега.

Ние с Хенсъм плъпнахме из къщи да събираме, каквото ни попадне. В един от килерите имаше сума ти стари вестници и аз ги измъкнах, а тате ги напъха в дупката. Хенсъм се върна с един голям куп амбалажна хартия под мишница. Старият я грабна и я пъхна в машината.

— Додето се усетим, стофунтовата бала ще е готова — каза тате. А пък след първата, всичко останало е чиста печалба. Ще спечелим толкова пари, че ще се чудим какво да ги правим. Май че няма да е лошо да купим още четири-пет машини от момчето, като се върне в Сикамор през другата седмица, защото ще балираме толкова бързо, че една машина няма да ни насмогне. И в съвсем кратко време ще имаме толкова много пари, че ще трябва да внесем малко в банката. Срамота, дето не съм знаел досега, че тъй можело да се печелят пари: та това е най-лесният начин на света! Ако я караме все така, ще си балирам толкова много хартия, че додето се усетя, ще мога да прекъсна работа и да стана рентиер.

Той спря и бутна Хенсъм към вратата.

— Хенсъм, я се поразшетай и ми донеси още от онази стара амбалажна хартия.

Хенсъм влезе вътре и започна да тършува из чекмеджетата и в килерите, и зад умивалника. Аз намерих няколко стари списания на масата в гостната и ги занесох на тате.

— Браво, мойто момче — каза той. — Старите списания са точно толкова ненужни, колкото и старите вестници, а пък тежат страшно много. Върви донеси всичките списания, които можеш да намериш.

Докато се върна пак, старият каза, че вече стига за втората бала. Ние се хванахме за работа и я пресовахме здравата, а Хенсъм я овърза с тел. Тате я изтърси на пода и каза на Хенсъм да я сложи върху първата бала.

Поработихме още половин час и не усетихме кога в ъгъла на верандата се наредиха цели три бали. Хенсъм ни каза, че из цялата къща не може да се намери повече хартия, и тате рече, че ще иде да провери сам. Той се губи доста време, но като се върна, под мишницата му имаше цял куп песнопойки от тези, дето мама ги беше поръчала за неделното училище. Ние им откъснахме кориците, защото бяха подвързани с плат, а тате каза, че няма да е честно да се опитваме да пробутваме платно вместо хартия. След това влезе за малко вътре и се върна с цяла купчина писма, превързани с панделки. Той разкъса панделките и изтърси писмата в дупката. Когато всичко беше балирано, вече наближаваше обед и тате каза, че можем да прекъснем за един час.

Хванахме се пак за работа веднага следобед. Няколко пъти претършувахме цялата къща, но не можахме да намерим нищо хартиено освен малко разлепени книжни тапети в една от стаите и тате каза, че така или иначе трябва да се смъкнат, защото са съвсем стари и висят много грозно по стените. След това ни изпрати с Хенсъм до Прайсови да попитаме мисис Прайс дали няма стара хартия, дето не й трябва. Направихме два тура до мисис Прайс. Докато се върнем, всички вече се бяхме уморили и тате каза, че за днес все пак сме свършили добра работа. Седнахме и тримата на предното стълбище и преброихме балите, които бяхме складирали в ъгъла. Бяха седем парчета. Тате каза, че като начало е добре и че ако всеки ден я караме така, скоро от нас няма да има по-богати в града..

Ние стояхме там сума ти време и си мислехме за всичката хартия, дето я бяхме балирали, и старият каза, че утре сутрин и тримата ще станем рано и до вечерта може би ще успеем да наредим дванадесет бали вместо седем. След малко от къщи излезе мама и погледна към големия куп балирана хартия. Старият се извърна, като очакваше тя да каже колко е доволна, че сме свършили толкова работа още първия ден.

— Откъде сте взели всичката тази хартия, Морис? — попита тя, после отиде при балите и взе да ги дърпа.

— Ами че тука, из къщи, Марта — каза тате. — Отървахме се от всичката стара хартия, дето се търкаля из къщи и само ти се пречка из краката. Намерихме я напъхана по разни дупки, в които скоро щяха да се навъдят мишки. Добре, че се сдобих с тази машина. Къщата стана по-хубава, като я попречистихме.

Мама пъхна пръст в една от балите и издърпа нещо. Беше едно от списанията.

— Какво е това, Морис? — каза тя и се обърна към нас.

Издърпа още едно списание.

— Ти знаеш ли каква си я свършил, Морис Струп! — каза тя. — Взел си всичките ми рецепти и кройките за рокли, дето съм ги събирала, откак сме заживели заедно в тази къща.

— Но те са толкова стари, че нищо не струват вече — каза тате.

Хенсъм започна да се оттегля през вратата на хола. Мама се озърна.

— Хенсъм, развържи тези бали до една — каза тя. — Искам да видя какво друго сте успели да ми отмъкнете. Чуваш ли какво ти казвам, Хенсъм?

— Ама, Марта… — каза тате.

— Мамо, не бива ли да продаваме старите вестници и списания? — попитах аз.

— Млъкни, Уилям — каза тя. — Стига си защитавал баща си!

Хенсъм разхлаби тела и цели купища от песнопойки и списания започнаха да се свличат на пода. Мама се наведе и вдигна една от книгите.

— Боже господи! — викна тя. — Това са новите песнопойки за неделното училище, за които бяхме събрали парите. Тези бедни доверчиви душици смятаха, че песнопойките им са на сигурно място в моя дом. А сега я ги вижте!

Мама започна да се рови в купчината хартии и списания на пода. След това взе да раздърпва една от другите бали. Тя разхлаби тела, преди Хенсъм да успее да го разкъса.

— А това какво е, Морис? — надигна глас тя, без да откъсва очи от едно от писмата, дето ги бяхме балирали.

— Просто късче хартия, което се търкаляше в един от килерите — каза тате. — Плъховете и мишките и тъй и тъй щяха да го изгризат рано или късно.

Лицето на мама стана червено и тя тежко се отпусна на един стол. Мълча цяла минута. После викна на Хенсъм.

— Хенсъм — рече тя, като попрехапа устни и си притисна очите с края на престилката, — веднага разопаковай тази бала.

Хенсъм скочи през купчината книги на пода и свлече съвсем тела на балата. Цялата грамада писма се струпа накуп в краката на мама. Тя се протегна и дигна няколко. Когато прочете какво пише в едно от тях, изкрещя:

— Какво има, Марта? — попита тате, като стана и тръгна през верандата към нея.

— Писмата ми! — каза мама и притисна престилката към очите си. — Всичките любовни писма, дето съм си ги събирала от старите ухажори. Всичките писма, които си ми писал някога, Морис. Виждаш ли каква си я оплескал.

— Ама това са съвсем стари писма, Марта — каза тате. — Ако искаш, ще ти напиша едно-две нови, и то веднага!

— Не искам нови — каза тя, — искам си старите!

Тя ревна да плаче толкова силно, че тате не знаеше какво да прави. Отиде до другия край на верандата и пак се върна.

Мама се наведе и си напълни престилката с писма догоре.

— Ще ти напиша едно-две нови писма, Марта — повтори тате.

Мама се изправи.

— Струва ми се, че би трябвало да имаш малко повече уважение към писмата, които са ми писали другите ми ухажори — каза тя, — дори да не те е грижа за писмата, които си ми писал ти.

Тя вдигна пълната престилка, прибра се и тръшна вратата зад гърба си.

Старият се разхождаше нагоре-надолу сред купищата развързани хартии и песнопойки, като ги подритваше с крак. Отначало мълчеше, но после се върна при машината за балиране и я погали с две ръце по гладките дървени страни.

— Просто е срамота толкова много хартия да отива на вятъра, мойто момче — каза той. — Жалко, че майка ти го взима чак толкова навътре заради разни там стари писма и други такива. Можехме да натрупаме сума ти пари, ако бяхме ги продали на момчето, като дойде другата седмица в града.