Момчето от Джорджия

НОЩТА, КОГАТО СТАРИЯТ СЕ ВЪРНА В КЪЩИ

Малко преди полунощ кучетата се разлаяха и мама стана да погледне през прозореца. Беше снежна нощ, кажи-речи, две седмици преди Коледа. След вечеря вятърът беше поутихнал малко, но от време на време още свиреше в стрехите. Беше точно такава бяла зимна нощ, когато ти е хубаво да си седиш в леглото и да се топлиш под юргана.

В хола лампата светеше, запило ние винаги оставяме една лампа да свети цяла нощ. Мама не запали лампата в стаята. Щом вътре в стаята беше тъмно, тя можеше да вижда по-добре какво става навън.

Отначало тя не рече ни думица. Кучетата завиха, а после пак залаяха. Те стояха вързани край къщи цяла нощ. Ако ги пуснехме, сигурно щяха да изхапят след мръкнало сума ти народ. Това беше добре дошло и за стария. Те сигурно щяха да изхапят и него, както и всекиго другиго, дето преди не са го и помирисвали.

— Ей го най-сетне! — каза мама и почука по прозореца с ключа от вратата. Тя не беше по-ядосана от друг път, ама и това й стигаше. Щом почукваше по черчевето с такива неща като ключа, туй винаги значеше, че не е на хубаво.

В тоя миг се чу такъв шум, сякаш каруца с два коня беше прекосила дъсчен мост. След това нещо разтърси къщата, като че някой беше взел чук и избил подпорите отдолу.

Това беше старият. В тъмното той опитваше предните стъпала и верандата да види дали ще издържат тежестта му. Той винаги се страхуваше, че като се връща в къщи, някой може да му е направил капан, да е разместил примерно дъските на верандата така, че да падне през тях и да лежи долу, додето мама го избута с метлата.

— Много често взе да се връща по късните часове — каза мама. — Омръзна ми вече!

— Искам да стана и да го видя — казах аз. — Мамо ма, моля ти се, нека да стана!

— Стой си в леглото, Уилям, и се завивай презглава! — каза мама и продължи да почуква по черчевето с ключа. — Като се домъкне баща ти тука, хич няма да е за гледане!

Аз застанах на колене и лакти и се завих с юргана. Като реших, че мама не гледа вече към мене, подигнах юргана точно колкото да виждам отвън.

Предната врата се отвори с трясък и горното стъкло едва не се строши. Старият пет пари не даваше нито за стъклото на вратата, нито за мебелите, нито за каквото и да е в къщи. Веднъж той си пристигна и така счупи мамината шевна машина, че мама доста време пести пари, за да я даде на поправка.

Никога не съм мислил, че старият може да дигне такава тупурдия. Той сякаш скачаше в хола да види дали може да продъни пода. Всички картини по стените се тресяха, а някои се изкривиха. Дори голямата снимка на баба Тъкър провисна на една страна.

Мама запали лампата и отиде до камината да раздуха огъня. Имаше сума ти червени въгленчета в пепелта. Тя ги раздуха е един вестник и сложи отгоре им трески. Щом треските се подхванаха, постави две-три дървета и седна до камината с гръб към огъня, да чака стария.

А той през цялото време блъскаше в хола, сякаш се мъчеше да изрита всички столове чак до другия край, към кухнята. По средата на хола изведнъж спря и рече нещо на някой, дето го беше довел със себе си.

Мама бързо скочи и си сложи пеньоара. Тя се погледна един-два пъти в огледалото и си оправи косата. Беше много чудно, че старият е довел някого със себе си по това време.

— Завивай се презглава и спи, както казах, Уилям! — каза мама.

— Искам да го видя! — молех се аз.

— Стига си спорил с мен, Уилям! — кресна тя и заудря с босата си пета по пода. — Прави, каквото ти казвам!

Аз се завих с юргана, ама пак го подигнах, колкото да виждам отвън.

Вратата откъм хола се открехна няколко сантиметра. Аз пак се дигнах на колене и лакти да гледам по-хубаво. Точно тогава старият ритна с крак отворената врата. Тя се удари о стената и дигна страшна пушилка. Никога не съм мислил, че там е толкова прашно.

— Какво желаеш, Морис Струп? — каза мама, скръсти ръце и впери очи в него. — Какво желаеш по това време?

— Влизай и се чувствай като у дома си — каза старият, обърна се и издърпа с ръка някого в стаята. — Не се стеснявай де, тук си в моята къща!

Той довлече в стаята едно момиче, два пъти по-ниско от мама, и взе да го побутва насам-на-там, додето стигнаха мамината шевна машина. Мама се въртеше на пети и ги гледаше, сякаш беше ветропоказател и се движеше с вятъра.

Хич не беше весело да гледаш стария пиян-залян, а мама — толкоз ядосана, че не може да каже ни думица.

— Кажи сега „здрасти“! — рече той на момичето.

То нищичко не каза.

Старият я прегърна с една ръка и я наклони напред. Той я държеше така да прави поклон на мама, а после и той се поклони и двамата сума ти време се кланяха. Те толкоз дълго се кланяха, че главата на мама от само себе си взе да мърда ту надолу, ту нагоре.

Аз сигурно съм изцвилил високо, защото мама за миг погледна сащисано, после отиде до огъня и седна.

— Коя е тази? — попита мама. Личеше, че на нея страшно й се иска да разбере за момичето. За миг тя дори спря да изглежда ядосана. — Коя е тази, Морис?

Старият така тежко се тръшна, че строши дъното на стола.

— Коя, тази ли? — каза той. — Тази е Люси! Днеска тя си ме е гледала като майчица!

Той се обърна на стола и ме видя как се бях подигнал на колене и лакти под юргана.

— Здрасти, мойто момче! — каза той. — Как е?

— Добре — рекох аз, повлякох се на колене и се мъчех да измисля нещо, та да разбере колко ми е хубаво, че го виждам.

— Растеш, а, мойто момче? — попита той.

— По малко — казах аз.

— Ха така! Така трябва! Дръж се, мойто момче! Един ден няма да усетиш как и ти ще станеш мъж!

— Тате, аз…

Мама грабна една треска и я запрати по него. Тя не можа да го улучи и удари стената. Старият скочи и взе да танцува из стаята, сякаш беше ударила него. Той се въртя така, докато се заклати съвсем, пльосна се край стената и седна на пода.

Тогава той протегна ръка и хвана един от столовете с прави облегалки. Погледна го внимателно и взе да вади напречните пръчки. Щом извадеше някоя и я буташе в огъня.

Като извади всички пръчки и крака, той взе да чупи летвите от облегалката и също ги хвърли в огъня. Мама не казваше ни думица. Тя през цялото време само си седеше и го гледаше.

— А да си ходиме, Морис! — каза Люси. Това беше първото нещо, което тя казваше, откак бе влязла в стаята. И мама, и аз я погледнахме учудено, а старият си изви очите към нея, сякаш беше забравил, че е там.

— Морис, а да си ходиме! — каза тя.

Личеше, че Люси е страшно уплашена. И това хич не беше чудно, защото всички я бяха гледали много дълго време, а мама беше ужасно ядосана.

— Сядай и се чувствай като у дома си — каза й старият. — Сядай, Люси, и толкоз!

Тя хвана един стол и седна, както й бе казано.

Беше смешно да се гледа как тя седи, мама беснее, а старият чупи стола на парчета. Сигурно пак съм изцвилил високо, защото мама се обърна, закани се с пръст и тръгна към леглото да ме завие с юргана, за да спя. Но аз нямаше да заспя, подето всичко това продължава, и мама си го знаеше. Само се смъкнах надолу по колене и лакти и продължих да гледам.

— Като счупиш целия стол на парчета, Морис Струп, ще ми дадеш седем долара да купя нов! — каза мама и леко се заклати напред-назад.

— Дрън-дрън! — каза старият. — Дрън-дрън! В целия свят няма стол, дето да е по-скъп от един долар или най-много, да речем, два долара!

Мама скочи като пружина. Тя грабна метлата и се понесе към него. Заудря го по главата, додето метлата се разпердушини, и спря. От метлата беше паднала толкоз много слама, че се беше пръснала по целия под. Тогава мама обърна метлата обратно и започна да го ръга с дръжката.

Старият стана, забърза и се залюля през стаята към килера, дето си държим дрехите. По пътя си той хвърли в огъня остатъка от стола. Отвори вратата на килера и влезе вътре. Сигурно беше направил нещо на ключалката, защото мама, колкото и да се мъчеше, не можа да отвори вратата след него.

По това време тя беше вече така пощръкляла, че не знаеше какво прави. Тя седна на ръба на леглото и взе да си оправя фуркетите.

— Много хубаво правиш, Морис Струп! — викна мама през вратата. — И какво ще стане от това дете, когато ти мърсуваш в къщи пред очите му?

Тя дори не дочака да чуе какво ще й отвърне старият. Просто се извъртя към Люси, момичето, дето тате го беше довел със себе си.

— Можеш да си го вземеш, тоя хубостник! — каза мама. — Но вече да не ми се е мяркал пред очите!

— Той ми каза, че не бил женен — рече Люси. — През цялото време ми викаше, че бил ерген.

— Ерген ли? — кресна мама.

Тя пак почервеня, дотича до камината и грабна ръжена. Нашият ръжен беше около метър дълъг и направен от дебело желязо. Тя го пъхна през отвора под вратата на килера и взе да ръга с все сила.

Старият почна да пищи и да рита в килера. Такава тупурдия не бях чувал, додето кучетата не залаяха отново. Тогава, ако някои хора чуеха отвън всичко това, сигурно щяха да си помислят, че разбойници ни убиват.

Точно тогава Люси скочи разплакана.

— Стига с тоя ръжен! — викна тя на мама. — Ще го осакатиш в килера.

Мама само се обърна и я блъсна с лакът.

— Я си гледай работата! — каза й тя. — Аз, мойто момиче, ще правя, каквото си искам!

Трябваше да се извърна целият и да изпълзя до другия край на леглото, за да видя всичко, което ставаше около вратата на килера. Никога не съм виждал хора да се държат така смешно. И двете бяха побеснели, ама и двете се плашеха. Приличаха ми на две петлета, дето искат да се сбият, пък не знаят как да почнат. Те само се въртят и пляскат с криле, като се мъчат да се изплашат едно друго.

Но мама беше много по-едра и по-силна. Тя само трябваше да се реши да пусне ръжена, да сграбчи Люси и да я блъсне. Люси прелетя през стаята и се залепи за шевната машина. Тя толкоз бързо се намери там, че съвсем се изплаши и изгуби ума и дума.

Мама пак пъхна вътре ръжена, заръга с все сила и — тряс! — вратата на килера се разтвори. Старият се беше облегнал на задната стена, цял увит в мамините дрехи. Той приличаше на някой крадец, дето са го хванали с ръка в чекмеджето на бакалина. Никога не съм виждал старият така шашардисан,

Щом го издърпа в стаята, мама пак се зае с Люси.

— Да се махаш веднага от къщата ми! — каза й мама. — И повече да не се усукваш покрай мъжа ми! Че ако те пипна, не знам какво ще те направя!

Тя посегна към Люси, но Люси й избяга. Тогава те се счепкаха точно като две петлета, дето най-сетне са събрали кураж и са почнали боя. Те подскачаха из стаята и ръцете им пляскаха като криле, а маминият пеньоар и полата на Люси се развяваха като откъснати пера. По едно време се завъртяха в кръг толкоз дълго, сякаш бяха седнали на великденска въртележка. После се хванаха за косите и почнаха да ги теглят. Никога не съм чувал такива писъци. Старият още беше заслепен от светлината в стаята и трудно можеше да ги види. Той си въртеше главата и пропусна сума ти нещо от боя.

Мама и Люси пресякоха стаята и през вратата излязоха в хола. Там те пак се счепкаха. Докато се биеха, старият се запрепъва и потърси друг стол. Той докопа първия, дето му падна. Беше маминият люлеещ се стол с високата облегалка. На него тя седеше винаги, когато шиеше или просто си почиваше.

В това време мама и Люси се боричкаха на предната веранда. Старият затвори вратата към хола и я заключи. Тази врата беше дебела и тежка и се затваряше и с резе, и с ключ.

— Какво ще се разправяш, мойто момче! — каза той, седна на леглото и си свали обущата. — Няма на света по-лошо нещо от две женски, дето се мразят. Някой път . ..

Той бутна обущата си под леглото и угаси лампата. Заопипва пътя, като влачеше подире си маминия люлеещ се стол. Чух как дървото пращи, докато той чупеше пръчките. Той се зави с юргана, почна да чупи стола на парчета и да ги мята в огъня. От време на време някое парче се блъскаше в камината, а много от другите удариха стената.

Точно тогава кучетата залаяха по мама и Люси. Те трябва да бяха вече в предния двор, защото не ги чувах на верандата.

— Някой път, мойто момче… — каза старият. — Някой път просто си мисля, че добрият дядо господ не е трябвало да пуска на земята повече от една жена изведнъж!

Аз се свих под юргана, като сгънах коленете си, колкото можех и ми се вярваше, че тоя път старият ще си остане в къщи и няма да излиза вече.

Старият отчупи облегалката от стола и я запрати в тъмното към огъня. Тя първо удари тавана, после — лавицата над камината. След това той почна да чупи седалището.

Много си ми беше хубаво да стоя в тъмното с него.