Момчето от Джорджия

СТАРИЯТ И СЛАМЕНАТА ВДОВИЦА

Тоя ден старият стана по-рано от друг път и излезе от къщи, без да каже къде отива, а мама се готвеше да пере и беше толкова заета, че хич и не й дойде на ум да го попита.

Обикновено, като излизаше така и мама го питаше де отива, той казваше, че трябвало да види някого за нещо си на другия край на града или пък, че трябвало да свърши наблизо някаква си работа. Не зная какво щеше да каже той тази заран, ако мама не беше толкоз заета и го беше попитала.

И тъй тате стана преди другите, отиде право в кухнята и сам си приготви закуската. Докато стана и се облека, той вече беше запретнал Айда в каруцата. Той се качи на седалката и потегли към улицата.

— Не може ли да дойда с тебе бе, тате? — питах го аз. Аз тичах по улицата край каруцата, ловях се за страничната дъска и го молех да се кача. — Хайде вземи и мене бе, тате!

— Не сега, мойто момче — каза той и удари Айда с поводите, да я подкара в тръс. — После, ако ми дотрябваш, ще те викна!

Те изтрополиха по улицата, завиха на ъгъла и се изгубиха.

Като се върнах, в къщи, мама беше в кухнята и готвеше на печката. Седнах и зачаках нещо за ядене, но не казах нито думица за тате. Беше ми толкова мъчно, че тате и Айда отидоха някъде и ме оставиха, че дори не ми се приказваше и с мама. Седях си ей тъй на масата до печката и чаках.

Мама хапна надве-натри и отиде в градината да запали огън и да стопли вода.

Рано следобед мисис Сингър, една от нашите съседки, дето живее на долния край на улицата, влезе в двора. Аз я видях преди мама, защото, кажи-речи, целия ден седях отпред на стъпалата и чаках тате да се върне.

Мисис Сингър отиде до скамейката, дето переше мама. Тя застана там, без да каже нещо. После изведнъж се надвеси над коритото и попита мама дали знае де е тате.

— Сигурно лежи някъде на сянка — каза мама и дори не се изправи от пералната дъска. — Освен ако го е домързяло да си премести задника от слънцето!

— Имам да ти кажа нещо страшно важно, Марта — каза мисис Сингър и се приближи до мама. — Наистина, имам да ти кажа нещо страшно важно!

Мама се огледа и ме видя на вратата.

— Бягай в къщи, Уилям! — сопна ми се тя.

Аз влязох вътре и застанах до кухненската врата. И оттам се чуваше добре.

— Виж какво, Марта! — каза мисис Сингър, като се наведе и хвана с ръце края на коритото. — Аз не съм клюкарка и не искам да ме смяташ за клюкарка. Но мисля, че ти трябва да знаеш истината!

— Какво има? — попита мама.

— Мистър Струп в тоя момент е при мисис Уедърби — каза бързо тя. — И не е само това. Те са били заедно целия ден. Само двамцата.

— Откъде знаеш? — попита мама и се изправи.

— Минах оттам и го видях със собствените си очи, Марта — каза мисис Сингър. — И реших, че е мой дълг да ти кажа.

Мисис Уедърби беше сламена вдовица и живееше сама накрай града. Тя се беше оженила и една заран, два месеца подир сватбата, мъжът й се запиля нанякъде и вече не се върна.

— А какво прави там Морис Струп? — каза мама и вдигна глас, сякаш мисис Сингър беше виновна за всичко.

— Виж, това не знам, Марта — рече тя и се дръпна от мама. — Но аз реших, че мой християнски дълг е да те предупредя.

Тя излезе от градината и бързо се скри зад ъгъла. Мама се наведе и затърка така дрехите в коритото, че сума ти вода се разплиска навън. След една-две минути тя се обърна, тръгна към градината и докато вървеше, обърса ръце в престилката си.

— Уилям — повика ме тя. — Сега си влез в къщи и стой там, докато се върна. Аз мисля, че ти си послушен, Уилям! Чуваш ли ме, Уилям!

— Чувам те, мамо — казах аз и се прибрах вътре.

Тя бързо премина градината, излезе на улицата и тръгна към къщата на мисис Уедърби. Тя живееше на около един километър от нас.

Аз стоях скрит на задната врата, додето мама пресече другата улица, и поех направо край рекичката през празното място на мистър Джо Хамонд. Знаех една пряка пътека до къщата на мисис Уедърби, защото много пъти бях минавал оттам, като ходехме за зайци с Хенсъм Браун. Хенсъм винаги казваше, че е добре да се знаят преки пътеки до всички места, защото човек не знае кога може да му дотрябват. Аз бях доволен, че знаех тая пряка пътека до къщата на мисис Уедърби, защото инак мама щеше да ме види, ако тръгнех след нея.

Целия път тичах надолу по дерето, все по върбите, точно както правехме е Хенсъм, когато ходехме за зайци. Като стигнах къщата на мисис Уедърби, спрях и се огледах за тате. Не го видях никъде около къщата на мисис Уедърби. Не видях дори и нея.

Тогава прескочих рекичката и се затичах на поляната край къщата, като се криех зад живия плет.

Скоро стигнах градината и щом погледнах от дирека на ъгъла, видях Айда до градинската врата. Тя просто си стоеше там и гонеше мухите с опашка. Трябва веднага да ме е познала, защото ушите й щръкнаха и тя ги държа прави, докато ме гледаше.

Взех да пълзя край плета и като погледнах към задния двор на мисис Уедърби, видях, че мама подскача насам. Тя прескачаше лехите с памука право към задния двор.

Точно тогава чух мисис Уедърби да се кикоти. Погледнах къщата и дори нямаше нужда да се изправям на колене, за да ги видя двамата със стария. Мисис Уедърби продължаваше да се кикоти, сякаш не беше с всичкия си, точно както се кикотят момичетата в училище, когато научат нещо тайно. Отначало се виждаха само босите крака на мисис Уедърби да се мандахерцат от края на верандата. После видях и стария да стои на земята и да я гъделичка с кокоше перо. Мисис Уедърби лежеше по гръб до вратата, а той стоеше и здравата я гъделичкаше по босите пети. От време на време тя се разкикотваше толкоз силно, че старият просто подрипваше от земята. Тя си беше свалила обущата и чорапите, защото ги видях на купчина до вратата.

Мисис Уедърби не беше стара като другите омъжени жени, защото още като ученичка се ожени тази пролет и беше останала сламена вдовица само от три-четири месеца. Тя лежеше там, до вратата, гърчеше се по гръб, риташе с крака към стълбата, пищеше и се кикотеше, сякаш щеше да умре, ако старият не спреше да я гъделичка с кокошето перо. За миг тя с все сила изреваваше от смях и това беше най-смешното, защото точно тогава старият подрипваше във въздуха като кенгуру.

Аз бях забравил за мама, защото се бях заплеснал да слушам как мисис Уедърби се смее и да гледам стария, но точно тогава погледнах към градината и видях, че мама се задава. Тя вървеше право към верандата, дето бяха двамата.

Оттук натъй всичко стана толкоз бързо, че нищо не можа да се разбере. Най-напред мама сграбчи стария за косата, дръпна го назад и го събори. После сграбчи един от босите крака на мисис Уедърби и го захапа с всичка сила. Мисис Уедърби нададе такъв писък, че сигурно се е чуло из целия Сикамор.

Тогава мисис Уедърби седна, мама я хвана здравата за яката на басмената рокля. Тя се скъса и се смъкна от нея като разлепен тапет. Като видя, че роклята се смъква, мисис Уедърби пак изпищя.

В това време мама се обърна към стария. Той седеше на тревата и беше толкова уплашен, че не можеше да мръдне.

— Какво значи това, Морис Струп? — изрева мама.

— Но, Марта, виж какво, аз дойдох само да помогна на бедната вдовица! — каза той и гледаше уплашено. — Зеленчукът й в двора трябва да се оплеви, та рекох да впрегна Айда и да дойда да го поизора малко!

Мама се извърна и отново сграбчи мисис Уедърби. Тоя път нямаше къде другаде да я хване освен за косата.

— И това не знаех, Морис Струп — каза мама, като обърна глава към стария, — че щом гъделичкаш с кокоше перо петите на сламените вдовици, зеленчукът расте по-бърже.

— Виж какво, Марта! — каза той, като се тътреше по земята и отстъпваше назад. — Затова съвсем и не съм мислил. Аз просто исках да направя добро дело на една бедна вдовица, като видях колко й е буренясал зеленчукът!

— Млъкни, Морис Струп! — каза мама. — Още малко и ще изкараш Айда виновна за цялата работа!

— Виж какво, Марта! — каза старият и се затътри по задник още по-назад. — Недей да си мислиш така! Тя е само една бедна вдовица!

— Ще си мисля, каквото си искам! — рече мама и тропна с крак. — Аз ще ходя да бера лобода, да си нахраня семейството, а ти ще ми обикаляш с мулето и ще ми ореш градините на сламените вдовици! И на всичко отгоре ще им гъделичкаш петите с кокоше перо! Виж го ти него!

Старият отвори уста да каже нещо, но мама пусна мисис Уедърби и преди да изрече и думица, го хвана за презрамките на панталоните. След това бързо го помъкна към дирека, дето беше вързана Айда. Тя хвана с една ръка Айда за юлара, без да пусне стария с другата, и тръгна за в къщи през памука. Айда, изглежда, разбираше, че нещо не е в ред, защото подтичваше заедно е мама, а не чакаше като друг път да й подвикват.

Аз се затекох през поляната към рекичката и побързах да се прибера по пряката пътека. Пристигнах у дома една минута преди тях.

Щом мама влезе в задния двор с Айда и стария подире си, не можах да се удържа и се захилих, като ги видях двамата. Айда се беше оклюмала също като стария.

Мама ме видя да седя на вратата.

— Как не те е срам да се държиш така, Уилям! — каза сърдито тя. — Някой път си мисля, че си по-лош и от баща си!

Старият изви поглед настрана и ме погледна. Той ми намигна с дясното око и тръгна през двора към обора на Айда. Той вървеше подир мама кротък като кученце. Точно преди да влязат в бараката, старият се наведе и вдигна едно паднало кокоше перо. Докато мама вкарваше Айда вътре, той скришом го пъхна в джоба си.