Момчето от Джорджия

ДЕНЯТ, КОИТО МАМА ПРЕКАРВАШЕ У ЛЕЛЯ БЕСИ

Мама стана рано, приготви ни закуска и я остави да се топли на печката, докато се надигнем. Аз бях буден, но главата на стария още се криеше под завивките, когато тя замина с чичо Бен да прекара деня на село у леля Беси. Щом тръгнаха, тате се показа изпод юргана и ме попита дали мама не е казала нещо, преди да заминат с чичо Бен. Аз му отговорих, че не е казала нищо, защото е мислила, че спим.

Докато се обличахме, тате каза, че трябва да гледаме да си прекараме колкото може по-хубаво, докато мама се върне вечерта. Мама винаги ходеше за по един ден при сестра си поне веднъж през лятото, а понякога и два пъти. Тя казваше, че това е единствената истинска почивка, която е имала някога и че й се щяло да ходи още по-често, само че я било страх, като останем сами, да не направим някоя поразия.

— Ама че е хубаво да те оставят на мира — каза тате, — нищо че е само за един ден. Екстра си е понякога, като няма никакви жени да ти се мотаят наоколо.

След закуска старият излезе и се излегна вън на слънце. Него ден още от сутринта беше горещо и никъде не се виждаше ни едно облаче.

— Това се казва ден — рече той, като се извърна и ме погледна. — Слънцето пече, а целият свят си е наш, прави, каквото щеш. Жалко, че майка ти няма възможност да прекарва по-често у леля ти Беси.

Той отиде при оградата и се облегна на нея. Видях го, че гледа към градината, където няколко врабчета чоплеха нещо под зелките. След. малко той дигна един камък и ги замери.

— Хайде да вървим за риба, мойто момче — каза той и пак се извърна. — Времето е само за риба. Впрегни Айда.

Аз отидох веднага в конюшнята, изкарах Айда на двора и започнах да я четкам с чесалото. Тате ми каза хубаво да я среша и след това да я впрегна в каруцата.

— Тръгваме веднага щом се върна от дюкяна — каза той. — Трябва да си взема един пакет тютюн.

Той влезе в курника, взе две яйца от полозите и ги пъхна в джоба си, за да ги размени за тютюна.

— Разчеши Айда хубавата, додето стане съвсем спретната, мойто момче — каза той и тръгна надолу по улицата. — Искам в ден като този Айда да бъде от хубава по-хубава.

— Кой ще изрови стръвта, тате? — попитах аз. Той се спря и си помисли малко, после ми каза да кажа на Хенсъм Браун да изрови червеи.

Старият тръгна надолу по улицата към дюкяна, а аз извиках Хенсъм. Хенсъм дойде ухилен до уши при нас с Айда.

— Ама че се радвам, дето мистър Морис каза, че ще ходим за риба — рече Хенсъм. — От сума ти време вече ми се е дощяло да ходя за риба.

Той взе една лопата и отиде зад конюшнята, където земята под сянката на бъзака беше съвсем влажна. И веднага започна да копае червеи.

Докато впрягах Айда в каруцата, Хенсъм изрови цяла консервена кутия червеи. Ние се качихме и седнахме да чакаме тате да се върне. Той не се бави много, но когато се зададе, бързаше така, както отдавна не бях го виждал да бърза. Почти тичаше.

Тате се спусна към каруцата и аз вече се канех да му подам поводите, когато той хвана Айда за юздата и я закара до един кол на оградата. После я завърза припряно.

— Какво става, тате? — попитах аз.

— Оставете ходенето за риба сега — каза той. — Рибата може да почака. Трябва да се хващаме с нещо много по-важно, и то още сега.

— Защо бе, тате? — попитах аз. — Защо да не ходим за риба?

— Мистър Морис — каза Хенсъм и се изправи в каруцата, — а пък аз взех, че накопах препълнена кутия с такива тлъсти червеи, дето не си ги и сънувал. Голяма загуба ще бъде, ако не идем до дерето да ги използуваме. Страшно хубави червеи са това, мистър Морис!

Старият тръгна към задния двор, като ни махаше с ръка и ни правеше знаци да вървим след него. Ние се смъкнахме от каруцата да видим какво ще прави.

Когато стигнахме до задния двор, аз видях как тате стъпи на земята на колене и лакти и пропълзя под пода на верандата. Не знаех какво ще прави там, затова пропълзях и аз подир него.

— Какво търсиш тука бе, тате? — попитах го аз. — Какво има под къщата?

— Парчета старо желязо, мойто момче — каза той. Тате започна да чопли сухата мръсна земя с пръсти. След една-две минути измъкна едно парче ръждиво желязо, което приличаше на колело от стара шевна машина. — Кой знае колко парчетии старо желязо се търкалят из къщи, а пък сега му е дошло времето да ги съберем. В града е пристигнал един човек и купува всички железни парчетии, които му носят хората, и плаща добри пари — петдесет цента за сто фунта. Не мога току-тъй да изпусна такъв случай. Човекът може и да не дойде вече в Сикамор и ще бъде голяма глупост да изпуснем всичките тези пари, дето сами ни се пъхат в ръцете. Хайде да се разведрим и да съберем колкото можем повече стари парчета.

Аз се обърнах и видях, че Хенсъм пълзи подир нас на лакти и колене.

— Какво ще правим тука под къщата, а, мистър Морис? — попита той.

— Ще събираме железни парчетии — рече тате. — Хайде, започвай да помагаш.

— Че кой ще си губи времето да събира старо желязо — каза Хенсъм, — и то точно когато се приготвихме да вървим за риба?

— Затваряй си устата, Хенсъм — каза тате, — Не се учи да ми отвръщаш така. Хайде, хващай се на работа.

Хенсъм запълзя нататък под къщата, като си мърмореше нещо под носа. Виждах го как спира от време на време и рови из мръсотиите за желязо, но изглеждаше, че много не го е грижа дали ще намери нещо, или не.

— А ще идем ли за риба, като свършим да събираме старото желязо бе, тате? — попитах аз.

— Ще отидем веднага, след като съберем всичкото и го продадем — каза той. — Ако се хванем здравата за работа и тримата, додето се усетим, ще свършим. И пак ще ни остане най-хубавото време от деня да идем за риба, преди да се върне майка ти.

Намерихме три-четири стари колела от печка и една стара желязна шина от колело на каруца. Изнесохме всичко това на двора и го струпахме накуп край оградата. След това намерихме сума ти железария в бараката, а Хенсъм измъкна един стар леген изпод стълбището на верандата. Тате откри едно тежко желязно колело и го дрънна връз купа. Ние работихме с всички сили още около час, след това разровихме боклука, събрахме всички стари подкови на Айда и изобщо надзърнахме навсякъде, където можеше да се намери нещо желязно.

Слънцето беше вече високо, когато тате спря и огледа купа, който бяхме събрали.

— Ами че ние не можахме да съберем и половината от това желязо, дето си мислех, че ще го намерим из къщи — каза той. — Ако тези отпадъци излязат поне двеста фунта, ще трябва да подскачаме от радост. Ще ни трябват поне хиляда фунта, за да изкараме истинска пара. С хиляда фунта ще можем да вземем пет долара от човека, като му ги продадем.

— А може и да няма никаква нужда да се будалкаме с тази работа, мистър Морис — каза Хенсъм. — Още не е късно да вървим за риба, а?

— Затваряй си устата, Хенсъм — каза тате. — Аз съм решил да изкарам някой и друг долар от старо желязо и ще го направя. А сега събирай желязо и да не съм те чул да продумаш.

Той ни изпрати още един път да преровим всичко пред къщи и излезе през задната порта на уличката. Ние с Хенсъм намерихме ръждиви панти под предната веранда и ги хвърлихме в купа.

Докато седяхме и си почивахме, старият се зададе с толкова голям товар желязо, че краката му се преплитаха. Той носеше дръжка от помпа, ютия, една брадва, един железен леген и какво ли не още. Всичките тези работи изглеждаха много по-нови от разните парчетии, дето ги бяхме намерили из къщи, а легенът беше още топъл от огъня, дето са го клали под него. Той хвърли товара си връз купа и веднага се върна назад през портата — право в малката уличка.

Когато се върна за твори път, беше се натоварил повече от всякога. Толкова се беше превил под товара си, че коленете му се подгъваха, като вървеше, и едва се добра до оградата, за да изтърси товара си на купа. В тоя му товар имаше един лъскав френски ключ, една голяма маша, ръжен, тежко желязно менче и много други дреболии.

— Не мога да разбера как си намерил всичките тези работи, мистър Морис — каза Хенсъм. — Аз се пъхах къде ли не, пък не можах да намеря нищо такова.

Тате мълчеше — само си избърса челото с ръкав.

— Какво ще правим сега, а, тате? — попитах аз.

— Докарай Айда с каруцата насам, мойто момче — каза той. — Ще натоварим, а след това ще откарам каруцата да си взема парите от човека. Както ми изглежда, тука все ще има едно хиляда фунта. Ще изкараме повече пари, отколкото смятах отначало.

Ние с Хенсъм докарахме Айда при купа старо желязо и всички се заехме да товарим. Когато свършихме, тате се напи от кофата с вода, качи се и пое поводите.

— Ами все пак ще ходим ли за риба, а, мистър Морис? — попита Хенсъм.

— Додето усетите и ще се върна — каза тате и плесна Айда по гърба с края на поводите. — Ще се върна веднага щом взема парите от човека.

Ние с Хенсъм седнахме на стъпалата и се загледахме подир тате, докато отмине. Дълго стояхме там, а слънцето се дигаше все по-високо и по-високо. След малко Хенсъм влезе вътре да види колко е часът. Слънцето беше вече точно над главите ни.

Почакахме още около час и чак тогава видях как големите уши на Айда заподскачаха зад градинската ограда. Ние скочихме и изтичахме навън да посрещнем стария. Той шибна Айда с поводите, и сви в двора.

— Сега вече готови ли сме да вървим за риба, а, мистър Морис? — каза Хенсъм. — Ако не побързаме да стигнем навреме до дерето, всичката риба ще се наяде и вече няма да кълве до довечера.

Тате слезе от каруцата, а в ръката си държеше чифт високи гумени ботуши — нови-новенички. Той ги сложи на земята, а ние ги гледахме.

— Щом взех четирите долара за старото желязо от човека — каза тате, като се отдръпна да се порадва на гумените ботуши — и веднага се сетих за тези ботуши в дюкяна на Франк Дън. Отдавна ми трябваха те на мене. Просто се чудя как съм могъл да карам без тях досега.

— И какво мислиш да правиш с тях, а, мистър Морис? — попита Хенсъм.

— Да ги нося, разбира се, нали за това са направени? — отвърна тате.

— Аз не съм виждал тука из нашите пясъци да става чак толкова кално, че да трябват гумени ботуши, и то до коленете — каза Хенсъм.

— Защото никога не ти е идвало на ум да видиш колко кално става понякога, като вали — каза тате.

— Може и така да е — каза Хенсъм, — ама то винаги сварва да изсъхне най-много за половин час, а пък за половин час няма да имаш време дори да си намериш ботушите и да ги нахлузиш. На мене ми се струва, че това време, дето го изхабихме, по-добре да го бяхме използвали за риба. Мисис Марта довечера се връща и аз няма да има кога да ида за риба чак до другата година. А пък колко риба щяхме само да изпоналовим, докато ни губеше времето да се будалкаш с тия ботуши!

— Ти по-добре внимавай какво плещиш — каза тате. — Вече почти съм намислил да ида на дерето, пък тебе да те оставя тука.

— Моля ти се, недей, мистър Морис — каза Хенсъм. — Не исках да кажа такова нещо за ботушите. Те са най-красивите гумени ботуши — не съм виждал такива ботуши през целия си живот. Те са най-хубавото нещо, дето може да го има човек под ръка, като завали. Даже ми се ще да бяха мои — колко щях да се гордея с тях.

Тате слезе и отиде пак да се напие с вода от кофата. После се върна и си сложи ръката на каруцата.

— Къде е кутията с червеите, мойто момче? — попита той.

Аз се втурнах да взема червеите и всички се качихме. Тате пое поводите и вече се готвеше да плесне Айда по гърба, когато мисис Фулър се втурна тичешком през портата откъм уличката. Мисис Фулър беше вдовицата, дето живееше на съседната уличка и даваше стаи на пансионери, за да си изкарва хляба. Тя беше петдесет-шестдесетгодишна и все се оплакваше от нещо.

— Я почакай малко, Морис Струп — каза мисис Фулър, като изтича до колата и издърпа поводите от ръцете на тате.

Тате се опита да слезе от каруцата, но тя му препречи пътя.

— Къде са нещата; дето си ги отмъкнал от задната ми веранда, Морис Струп? — каза тя — Капка вода нямаме в къщи и няма как да наточа, защото си ми задигнал дръжката на помпата.

— Тук трябва да има някаква грешка — каза тате. — Ти знаеш, че не съм такъв съсед, дето ще вземе чужда дръжка.

— Един от моите пансионери те видял как си се промъкнал в задния двор и как после си се измъкнал със сума ти мои работи, между които и дръжката на помпата, Морис Струп — каза тя и се закани на тате с пръст. — Ти си ми взел ютията, машата и ръжена и кой знае какво още друго. Дай ми ги още сега или ще повикам стражаря.

Хенсъм се смъкна от каруцата и започна да отстъпва към бараката. Точно като отваряше вратата, старият се обърна и го видя.

— Я ела тука, Хенсъм Браун — каза тате. Хенсъм спря на едно място.

— Няма какво, ще трябва да ви се извиним, мисис Фулър — каза тате. — Всичко това е чисто и просто недоразумение. Случи ми се да минавам през уличката тази сутрин и видях, че по земята се търкаля тук-там старо ръждиво желязо. Рекох си, че сигурно ще искате да се отървете от тези боклуци и затова ги ритнах настрана от пътя. Мислех си, че с това ще ви направя услуга. Сега се сещам, че момчетата чистиха из къщи и по уличката и трябва да са се умешали вашите и нашите работи.

— Ти по-добре гледай само на себе си да услужваш — каза мисис Фулър, — ако не искаш да идеш в затвора.

Докато старият викаше Хенсъм, мисис Фулър се обърна и излезе през портата към уличката.

— Хенсъм — каза тате, — донеси ми ония гумени ботуши.

Хенсъм отиде на верандата и донесе ботушите.

— А сега, нека това да ти е за урок — каза тате. — Ти трябваше да се сетиш за тези неща навреме, а не да събираш, каквото ти попадне пред очите. Нали може да излезе чуждо!

— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и цял се разтрепери. — Ти на мене ли приказваш, мистър Морис?

Тате му подаде гумените ботуши. Хенсъм посегна към тях, но ги остави да паднат на земята.

— Върви занеси тия ботуши право в дюкяна на мистър Франк Дън и му кажи, че не ти стават — каза тате. — После му кажи да ти върне парите.

— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и пак взе да отстъпва. — За мене ли говориш, а, мистър Морис?

Тате кимна.

— И тогава, като си получиш парите за ботушите — каза старият, — вземи ги и върви право при човека, дето купува старото желязо, и му кажи, че си се разкандърдисал и си искаш парчетиите обратно. Дай му четирите долара и след това се поразрови из купа и извади всичките парчетии, които си му продал. Когато събереш всичко, особено дръжката от помпата, натовари ги в колата и ги връщай право в къщи. Още щом си дойдеш, може да занесеш нещата, дето си ги търсеше мисис Фулър.

— Ама ти нали не говориш за мене, мистър Морис? — каза Хенсъм. — Ти може би нещо си сбъркал? Тия гумени ботуши не са мои и аз …

Тате вдигна ботушите и ги пъхна в ръцете на Хенсъм.

— Ти ме засрами толкова, че съм си купил гумени ботуши, когато няма да е достатъчно кално, за да стане нужда да се носят, та аз ти ги подарих.

— Наистина ли? — каза Хенсъм. — И кога успя да направиш всичко това, мистър Морис?

— Ей сега, преди малко — каза тате.

— Ще знаеш, мистър Морис — упорстваше Хенсъм, — че откакто се помня, не ми се е искало да имам гумени ботуши. И на ум ме ми е идвало дори!

Хенсъм се опита да ги даде на тате, но старият отново му ги напъха в ръцете. Хенсъм целият трепереше и се чудеше какво да приказва.

— Стига си спорил и върви да направиш, каквото ти казах — рече тате. — Ще ме е яд, ако вземат да те напъхат в затвора в такъв хубав ден.

Той подаде поводите на Хенсъм и го набута в каруцата. После дигна ботушите от земята и ги хвърли вътре.

След това потупа Айда по гърба с ръка и тя затупурка през двора и зави надолу по улицата. Хенсъм се изгуби от очите ни, както се беше стиснал за седалката, и се вайкаше така силно, че можехме да го чуваме чак докато стигна насред града.

Старият отиде при кутията с червеите и ги погледна. След това я взе и ми каза да донеса лопатата. Ние отидохме зад навеса, дето Хенсъм ги беше изровил сутринта, и изсипахме кутията на земята.

Червеите се разпълзяха, където завърнат, но старият взе една клечка и ги набута в дупката на Хенсъм.

— Зарови ги хубаво, мойто момче — каза той. — Нека да се чувстват като у дома си. Късно е вече да ходим за риба, но следващия път, когато майка ти отиде на гости у леля ти Беси, ще гледаме да си прекараме колкото може по-хубаво.

Аз затрупах дупката, а старият здравата натъпка земята, за да бъде влажно на дъното, дето живееха червеите, чак до следващия път, когато щяха да ни потрябват.