Момчето в снега

78

Слънцето грееше високо в небето и изпращаше дългоочаквана топлина, каквато Мунк отдавна не бе усещал. Застанал с цигара в уста под разлистилите се дървета в градината в Рьоа, инспекторът проследи как Мариане се приближава към него, широко усмихната.

— Не е ли време да ги откажеш?

— Кое?

Бившата му съпруга пристъпи към него и го прегърна.

— Цигарите, Холгер.

— Ще ги откажа днес — засмя се той и хвърли фаса на земята.

В това време откъм портата се зададе елегантна двойка.

— Здравейте — подаде му ръка младата жена. — Аз съм Кати. Приятели сме на Зиги.

— Добре дошли — поздрави ги Мунк. — Вземете си питие отвътре. Церемонията започва след няколко минути.

Двамата се изкачиха по стълбите под слънчевия блясък и влязоха в къщата.

— Момиченцето ни порасна — нежно го хвана за ръката Мариане.

— Така е — съгласи се Мунк.

— Радваш ли се? Добре ли си, Холгер?

Той ѝ стисна ръката и се усмихна.

— Да, Мариане. Много съм добре.

— Чудесно.

Още една двойка се приближи по чакъла.

— Ето там. Питиетата са на масата — приветства новодошлите Холгер Мунк и в този момент на портата се появи Миа.

— Поздравления! — синеоката индианка прегърна радостно Мариане.

— Къде да сложа подаръка?

— Не искат подаръци — измърмори Мунк.

— Да, винаги така казват — засмя се Миа. — Вътре ли е?

— Във всекидневната са.

— Добре, отивам да ги поздравя. Ще се видим после.

Тя отново прегърна Мариане и се спусна към къщата.

— Дядо!

Леки стъпчици по чакъла и нагиздената Марион му се хвърли на врата.

— Здравей, миличка. Как си? Помниш ли добре какво трябва да направиш?

— О, дядо — погледна го сериозно малкото момиченце. — Вече не съм на шест. Защо мислиш, че е толкова трудно? Имам кошница с цветя. Трябва да съм хубава и след това да хвърля цветята на земята пред тях. Попита ме същото и вчера, дядо, не помниш ли?

— Добре, Марион, само проверявах.

Детето се усмихна и отново притисна ръката му.

— Дядо? — отправи очи към него.

— Да?

— Барби не е доволна от коня.

— Не е ли доволна?

Момиченцето вдигна роклята си и се почеса по крака.

— Не. Доволна е, само че е самотен…

— Самотно ли е кончето?

— Да, дядо. Самичко е. Горкото. Стои си там, пасе трева, скача над онези прегради, но е съвсем самичко.

Мариане го погледна, поклащайки глава.

— Значи има нужда от другарче, така ли?

— Да, дядо! Има нужда от другарче. Хайде да се опитаме да намерим още един кон, дядо. Черен. Ще се казва Пил и ще тича много бързо, за да е страшно щастливо другото конче.

— Ще видим, Марион.

— Ура! Днес ли?

— Не, Марион. Днес мама се омъжва.

— Значи утре?

— Скоро.

Портата отново се отвори.

— Добре дошли — поздрави Мариане.

— Здравейте — смотолеви Къри, очевидно му беше непривично да носи костюм. — Това е Луна.

— Добре дошла, Луна — пое ръката ѝ Мунк.

— Напитките са вътре. Венчавката ще бъде в задния двор след… хм, не остава много време.

— Благодаря за поканата — отвърна Къри вежливо и поведе приятелката си нагоре по стълбите.

Следователят извади с два пръста цигара от джоба си и в този момент от телефона му се разнесе звън.

Съобщение от Лилиан.

„Поздравявам те по този хубав повод, Холгер. И много ти благодаря за срещата в събота. Ще я повторим ли? Имам билети за филхармонията в четвъртък. Може би вечеря преди концерта?“

Мунк бързо въведе отговор.

„Непременно, Лилиан. Ще се радвам. Изключително много“.

На стълбите се появи момиче с притеснено изражение, приятелката на Мириам, която отговаряше за цялото тържество.

— Започват. Музиката свири. Булката тръгва по алеята. Време е. Идвате ли?

— Разбира се — кимна Холгер Мунк.

— Идваме — усмихна се Мариане, стисна още веднъж ръката му и забърза пред него нагоре по стълбите, за да влезе в къщата.

79

Миа Крюгер слезе от колата и понесе цветята през живописното гробище. Коленичи и махна старите изсъхнали китки, после сложи букета във вазата и прокара ръка по буквите, издялани върху надгробния камък.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1970 г. Починала на 18 април 2002 г.

С много обич и дълбока покруса.

Близначката ѝ тича през житната нива. Маха ѝ.

Ела, Миа, ела.

— Не, Сигри.

Миа пъхна ръка в джоба на якето си. Стисна за миг сребърната гривна, после свали другата от китката си.

М за Миа.

С за Сигри

Изрови в кафявата почва дупка и двете гривни потънаха в нея. В далечината отекна жалният глас на сестра ѝ.

— Не, Сигри. Трябва да се помъча. Да бъда себе си. Да живея. Това искам. Разбираш ли?

Изправи се пред бялата плоча, но не чу отговор.

— Съгласна ли си?

Нито звук.

Само вятърът свистеше.

— Напуснах работа. Заминавам.

Миа застана неподвижно пред гроба.

Видя сестра си в златната житна нива.

За момент смътно съзря лицето ѝ.

После то се стопи.

Миа се сгуши в якето си и тръгна по чакълената алея. За последен път погледна към белия камък, преди да се качи в нефритения „Ягуар“.

И да го подкара по тесния път.