Мозайка от убийства

1

23 юли 1955 година.

Очакваше се погребение.

Двамата гробари — старият Джеф Уийвър и синът му Адам — бяха започнали работа още призори, така че всичко беше готово: гробът беше изкопан точно според размерите на ковчега, а пръстта беше натрупана на спретната купчина отстрани. Църквата „Сейнт Ботолф“ в Саксби на Ейвън изглеждаше по-прекрасна от всякога под лъчите на утринното слънце, блестящи по стъклописите. Беше издигната още през дванадесети век, макар че оттогава насам беше многократно възстановявана, разбира се. Новият гроб беше от източната страна, недалеч от руините на старата абсида, където оставяха тревата да расте висока, а под срутените каменни арки надничаха маргаритки и глухарчета.

Самото селце беше притихнало, а улиците бяха пусти. Млекарят беше приключил с доставките си и беше изчезнал, подрънквайки с празните бутилки, наредени отзад в камионетката му. Вестникарчетата бяха разнесли сутрешните вестници. Беше събота, така че никой нямаше да ходи на работа, а все още беше твърде рано за домашни задължения по къщите през почивните дни. В девет часа щеше да отвори селският магазин. Уханието на току-що изпечен хляб вече се разнасяше от пекарната до магазина. Първите клиенти щяха да пристигнат съвсем скоро. А след закуска щеше да заехти хорът на градинските косачки. Беше юли — най-натовареният месец от годината за армията от любители-градинари в Саксби на Ейвън, а до празника на селото оставаше само един месец, така че всички вече бяха заети да подрязват розите и да отбелязват растежа на тиквичките. В един и половина на селското игрище щеше да се проведе мач по крикет. За мача щеше да пристигне фургон за сладолед, децата щяха да играят на воля, а гостите да си устроят пикник пред колите си. Чайната също щеше да бъде отворена. Очакваше се един съвършен английски летен следобед.

Но още беше рано за това. Сякаш цялото село беше затаило дъх и с почтително мълчание очакваше пристигането на ковчега, който всеки момент трябваше да потегли от близкия град Бат. В действителност точно в този момент вече товареха ковчега в катафалката, а скръбните му спътници — петима мъже и една жена — избягваха да се поглеждат в очите, но и сякаш не знаеха накъде другаде да отправят взор. Четирима от мъжете бяха служители от високоуважаваното погребално бюро „Ланър & Крейн“. Фирмата беше основана още през викторианската епоха, когато се беше специализирала основно в дърводелски и строителни дейности. По онова време ковчезите и погребенията бяха по-скоро странична, едва ли не маловажна дейност за „Ланър & Крейн“. Но по една неведома ирония на съдбата беше процъфтяла именно тази част от бизнеса. Фирмата вече не строеше домове за живите, но името „Ланър & Крейн“ се беше превърнало в синоним на достойна смърт. Днешното събитие, като цяло, щеше да бъде в икономичен формат. Катафалката беше от по-стария модел. Нямаше да има нито екипаж е черни коне, нито екстравагантни венци. Самият ковчег, макар и изрядно полиран, беше изработен от дървен материал, който несъмнено беше от по-ниско качество. Обикновената табелка, на която бяха гравирани името на починалата и двете най-важни дати, беше само посребрена, а не от чисто сребро. Надписът гласеше:

Животът й не беше толкова дълъг, колкото изглеждаше, изписан по този начин, прехвърлил границата между две столетия, но беше прекъснат съвсем неочаквано. Средствата, отделени за погребение на Мери, дори не бяха достатъчни да покрият всички разходи — но това нямаше никакво значение, защото застрахователната компания щеше да покрие разликата, и ако можеше да види собственото си погребение с очите си, Мери би останала доволна, че желанията й са били удовлетворени.

Катафалката потегли точно навреме, отправяйки се на предстоящото си пътешествие от осем мили в мига, в който минутната стрелка достигна до девет и половина. С прилично и достойно темпо, ковчегът щеше да пристигне в църквата точно в десет. Ако „Ланър & Крейн“ изобщо имаха нужда от рекламен девиз, той сигурно щеше да гласи „Винаги навреме“. И макар че двамата опечалени, които придружаваха ковчега, сигурно не забелязваха това, английската провинция изглеждаше по-прекрасна от всякога с полята, спускащи се отвъд невисоката кремъчна крайпътна стена полегато надолу към река Ейвън, край която щяха да се движат по целия път.

Двамата гробари от гробището на църквата „Сейнт Ботолф“ оглеждаха резултата от работата си. За едно погребение могат да се кажат много неща — задълбочени, проницателни или философски, — но Джеф Уийвър се изрази най-точно, като се подпря на лопатата си, сви си цигара с изкаляните си пръсти и се обърна към своя син.

— Ако ще те погребват — рече той, — трудно ще намериш по-добър ден за това.

2

Седнал на масата в кухнята в свещеническия дом, преподобният Робин Осбърн нанасяше последните поправки по текста на своята проповед. На масата пред него бяха подредени шест страници, напечатани на пишеща машина, но вече издраскани с многобройни бележки, изписани на ръка с дребния му почерк. Дали не беше твърде дълго? В последно време някои членове на паството му се бяха оплаквали, че проповедите му продължават твърде много време, и дори епископът беше проявил известно нетърпение по време на словото му на Петдесетница. Но сега случаят беше друг. Госпожа Блекистън беше прекарала целия си живот в това село. Всички я познаваха. И несъмнено щяха да отделят половин час от времето си — или дори четиридесет минути — за да се сбогуват както трябва с нея.

Кухнята беше просторна, светла стая с печка „Ага“ за готвене и отопление, от която се излъчваше приятна топлина през цялата година. По стените имаше куки, от които висяха тенджери и тигани, а наоколо бяха подредени буркани, пълни със свежи билки и изсушени гъби, набрани от самото семейство Осбърн. На горния етаж имаше две спални, уютни и удобни, с дебели килими, избродирани на ръка калъфки на възглавниците и чисто нови капандури, добавени към къщата след продължителни консултации с управата на църквата. Но най-хубавото на къщата на викария беше местоположението й: в самия край на селото, с изглед към потъналата в зеленина местност, която всички наричаха Дингъл Дел — „Гористата долчинка“. От прозорците на къщата се виждаше ливада, изпъстрена с диви цветя през пролетта и лятото, а отвъд нея — горичка от високи дървета, предимно дъбове и брястове, които скриваха от погледа имението „Пай Хол“ с езерото, моравите и самата къща. Всяка сутрин Робин Осбърн се събуждаше и виждаше тази гледка, която неизменно го изпълваше с радост. Понякога му се струваше, че живее в истинска приказка.

Свещеническият дом невинаги беше изглеждал по този начин. Когато наследиха къщата — и епархията — от преподобния Монтагю, който вече беше на възраст, домът до голяма степен издаваше природата на своя обитател: беше къща на старец, влажна и неприветлива. Но Хенриета беше упражнила вълшебните си способности, изхвърляйки всички мебели, които й се бяха сторили твърде грозни или неудобни, а след това беше претърсила магазините за обзавеждане втора ръка в Уилтшър и Ейвън, за да открие идеалните мебели, с които да ги замени. Енергията й никога не спираше да го изумява. Само по себе си беше изненадващо, че изобщо беше решила да се омъжи за викарий, но след това съпругата му се беше посветила на задълженията си с такова въодушевление, че всички я обикнаха още от първия ден на пристигането им. Нямаше как двамата да се чувстват по-щастливи на друго място, отколкото в Саксби на Ейвън. Не можеше да се отрече, че църквата имаше нужда от известни грижи. Постоянно бяха застрашени от повреда на отоплението. Покривът отново беше започнал да тече. Но паството беше предостатъчно голямо, за да отговори на изискванията на епископа, а много от членовете му вече им бяха приятели. Дори не си мечтаеха да живеят на друго място.

„Тя беше част от живота на селото. И въпреки че днес сме тук, за да скърбим за нейната загуба, нека си спомним и за онова, което остави след себе си. Мери превръщаше Саксби на Ейвън в по-хубаво място за всички останали, без значение дали всяка неделя подреждаше цветята в църквата, в която сме се събрали в момента, дали посещаваше възрастните хора както тук, така и в „Аштън Хаус“, дали събираше дарения за Обществото за защита на птиците или посрещаше посетителите в имението „Пай Хол“. Домашните й сладкиши неизменно оставяха силно впечатление на празника на селото и аз мога да споделя с вас, че много пъти съм оставал приятно изненадан от неочакваната й поява в канцеларията, където ми носеше курабийки с бадеми или парче кекс с пълнеж от конфитюр.“

Осбърн се опита да си представи жената, която беше прекарала по-голямата част от живота си на работа като икономка в имението „Пай Хол“. Беше дребна, с тъмна коса и решително изражение, и винаги забързана, сякаш беше поела на някакъв личен кръстоносен поход. В спомените си я виждаше предимно от разстояние, защото в интерес на истината двамата никога не бяха прекарвали много време в една и съща стая. Може би на едно или две събирания, но не повече. Хората, които живееха в Саксби на Ейвън, не бяха отявлени сноби, но в същото време си даваха съвсем ясна сметка за принадлежността си към различни социални класи, и макар че един викарий се смяташе за подходящ гост на всяко събиране, същото не можеше да се твърди за една жена, която в крайна сметка си оставаше чистачка. И може би тя си беше давала сметка за това. Дори когато идваше на църква, обикновено сядаше най-отзад. И в начина, по който винаги настояваше да помогне на всички, всеки път се долавяше някаква почтителност, като че ли им го дължеше поради самото си положение.

А може би обяснението беше по-просто? Когато си спомняше за нея и четеше това, което беше написал току-що, в съзнанието му изникваше една-единствена дума. „Сврака“. Не беше честно да мисли за нея по този начин и със сигурност никога нямаше да го каже на глас, но се налагаше да си признае, че в това имаше известна истина. Тя наистина беше любопитна като сврака и се посвещаваше на задачата да поддържа връзка с всички в селото със същото усърдие, с което приготвяше пай с ябълки или боровинки. И по някакъв начин винаги се озоваваше точно там, където имаше нужда от нея. Проблемът беше в това, че се озоваваше и там, където от нея нямаше нужда.

Той си спомни как я беше заварил в същата тази стая, едва преди две седмици. Сам си беше виновен. Трябваше да го предвиди. Хенриета винаги го мъмреше, че оставя входната врата отворена, все едно че домът на викария беше просто добавка към църквата, а не тяхното лично жилище. Трябваше да я слуша по-внимателно. Мери беше влязла без покана и просто стоеше в кухнята им, стиснала една малка стъкленица със зелена течност, сякаш тя беше някакъв средновековен талисман за прогонване на зли духове. „Добро утро, господин викарий! Разбрах, че имате неприятности с осите. Донесох ви ментово масло. С него веднага ще се отървете от тях. Майка ми се кълнеше в него!“ Това беше истина. В къщата наистина се бяха завъдили оси — но откъде знаеше тя за това? Осбърн не беше казвал на никого, освен на Хенриета, а тя със сигурност нямаше как да го е споменавала на други хора. Разбира се, в място като Саксби на Ейвън такова нещо можеше да се очаква. По някакъв непонятен начин тук всички знаеха всичко за всички останали и често се казваше, че ако кихнеш в банята, до теб веднага ще изникне някой с носна кърпа в ръка.

Когато я видя в кухнята, Осбърн не знаеше дали да изпитва признателност или раздразнение. Беше промърморил няколко думи за благодарност, но в същото време беше погледнал към кухненската маса. И те бяха там, сред всичките му останали книжа. Откога беше в кухнята тази жена? Дали ги беше видяла? Не спомена нищо за това, а той не посмя да я попита, разбира се. Изпрати я колкото можеше по-бързо и оттогава не я беше виждал. Когато беше починала, двамата с Хенриета бяха на почивка. Бяха се прибрали тъкмо навреме за погребението.

Той чу стъпки и вдигна поглед към Хенриета, когато тя влезе в стаята. Току-що беше излязла от банята и все още беше увита в хавлия. Вече наближаваше петдесетте, но си оставаше много привлекателна жена, с буйна кестенява коса и фигура, която каталозите за конфекция биха определили като „пищна“. Жена му произхождаше от съвсем друг свят — беше най-малката дъщеря от заможно земеделско семейство от Уест Съсекс, което притежаваше хиляда акра обработваема земя — но когато се запознаха на една лекция в „Уигмор Хол“ в Лондон, двамата веднага почувстваха влечение един към друг. Не поискаха одобрение от родителите си, за да се оженят, и досега си оставаха по-близки от всякога. Единственото им съжаление беше това, че бракът им не беше благословен с деца, но такава беше Божията воля, разбира се, и те се бяха научили да я приемат. Просто се радваха един на друг.

— Мислех си, че вече си приключил с това — каза тя.

Беше извадила от килера масло и мед и си отряза една филия хляб.

— Само добавям някои неща, които ми хрумнаха в последния момент.

— На твое място нямаше да пиша толкова дълго слово, Робин. Все пак е събота и всички ще искат да продължат с деня си.

— След това ще се съберем в „Кралския герб“. В единадесет часа.

— Хубаво — каза Хенриета, като занесе чинията със закуската си до масата и се настани. — Сър Магнъс отговори ли на писмото ти?

— Не. Но не се съмнявам, че ще дойде.

— Е, със сигурност го оставя за последния момент.

Тя се приведе и погледна нещо, което беше написал на една от страниците.

— Това не можеш да го кажеш — отбеляза тя.

— Кое?

— „Душата на всяко събиране“.

— Защо не?

— Защото тя не беше такава. Ако трябва да говоря честно, винаги съм я намирала за прекалено затворена и потайна. Изобщо не беше лесно да се общува с нея.

— Когато дойде на миналата Коледа, беше забавно.

— Имаш предвид, че и тя пя коледни песни заедно с всички останали. Но човек никога не можеше да бъде сигурен какво точно си мисли. Не мога да кажа, че ми беше особено симпатична.

— Не бива да говориш така за нея, Хен. Особено на днешния ден.

— Не виждам защо. Точно това не мога да приема в погребенията. Тържество на лицемерието. Всички повтарят колко прекрасна е била починалата, колко мила и щедра е била, а дълбоко в себе си много добре знаят, че това изобщо не е вярно. Мери Блекистън никога не ми е била симпатична и нямам никакво намерение да започвам да се впускам в хвалебствия по неин адрес, само защото е паднала по стълбите и си е счупила врата.

— Не си много великодушна.

— Просто съм искрена, Роби. И съм сигурна, че и ти мислиш съвсем същото — дори да се опитваш да се убедиш в противното. Но не се тревожи! Обещавам, че няма да те изложа пред опечалените.

Тя си придаде скръбна физиономия.

— Ето, виж. Това достатъчно ли е?

— Не трябва ли вече да се приготвяш?

— Всичко е готово. Черна рокля, черна шапка, черни перли.

Тя въздъхна, преди да продължи:

— Когато умра, не искам да бъда облечена в черно. Толкова е безрадостно. Обещай ми. Искам да бъда погребана в розово, с голям букет бегонии в ръцете си.

— Няма да умираш. Поне в скоро време. Хайде, качи се да се облечеш.

— Добре де, добре. Хулиган такъв!

Тя се наведе да го целуне и той усети меките й топли гърди, които се притиснаха във врата му. Целуна го по бузата, после забърза навън, като остави закуската си на масата. Робин Осбърн се усмихна на себе си и се върна към своето слово. Може би жена му все пак имаше право. Можеше да съкрати една-две страници. Той отново прочете това, което беше написал.

„Животът на Мери Блекистън не беше лек. Скоро след като пристигна в Саксби на Ейвън, тя беше сполетяна от лична трагедия, и щеше да бъде толкова лесно да й се предаде. Но тя не си позволи да се отдаде на скръбта. Беше жена, която прегръщаше живота във всичките му проявления и никога не се оставяше да бъде победена. И сега, когато я полагаме да почива тук, до нейния син, когото обичаше толкова силно и когото изгуби толкова трагично, може би ще успеем да намерим утеха в мисълта за това, че така поне ще бъдат заедно.“

Робин Осбърн прочете този откъс още веднъж. И отново си я спомни как стоеше в същата тази стая, до същата тази кухненска маса.

„Разбрах, че имате неприятности с осите.“

Дали ги беше видяла? Дали беше разбрала истината?

Слънцето сигурно се беше скрило зад преминаващ облак, защото по лицето му изведнъж премина сянка. Той протегна ръка, накъса цялата страница на парчета и ги пусна в кофата за боклук.

3

Доктор Емилия Редуинг се беше събудила рано. Беше останала в леглото в продължение на цял час, като се опитваше да се убеди, че може би ще успее да заспи отново, но накрая беше станала, беше си облякла халата и си беше приготвила чаша чай. И оттогава насам седеше в кухнята и гледаше как слънцето изгрява над градината и руините на замъка Саксби зад нея — архитектурен комплекс от тринадесети век, който радваше стотиците си посетители, запалени по историята, но всеки следобед хвърляше дългата си сянка върху къщата, така че до нея не достигаше никаква слънчева светлина. Минаваше осем и половина. Вече трябваше да са доставили вестниците. Тя отвори медицинските картони на няколко от своите пациенти и се зарови в тях, донякъде за да се разсее от мисълта за предстоящия ден. Лекарският кабинет обикновено беше отворен в събота сутрин, но днес щеше да бъде затворен заради погребението. Е, това беше подходящ момент да приведе в ред документите на пациентите си.

В едно селце като Саксби на Ейвън никога нямаше много сериозни предизвикателства за медицината. Жителите на селото си отиваха по една основна причина и това беше напредналата възраст, а доктор Редуинг нямаше кой знае какво да направи по този въпрос. Тя прегледа медицинските картони и въздъхна, когато си припомни някои от болежките, с които й се беше налагало да се справя в последно време. Госпожица Дотеръл, която помагаше в селския магазин, се възстановяваше от заушка, която я беше повалила на легло за една седмица. Деветгодишният Били Уийвър беше развил коклюш, но вече го беше оставил зад гърба си. Дядо му, Джеф Уийвър, страдаше от артрит, но го имаше от години насам и положението му нито се подобряваше, нито се влошаваше. Джони Уайтхед си беше порязал ръката. Хенриета Осбърн, жената на викария, по някакъв начин беше успяла да стъпи в цяла туфа беладона — atropa belladonna — и да инфектира цялото си стъпало. Беше й предписала една седмица почивка в леглото и много вода. С изключение на това топлото лято сякаш се беше отразило благоприятно на здравето на всички.

Е, не съвсем на всички. Не. Все пак имаше и смъртен случай.

Доктор Редуинг отмести медицинските картони и застана до печката, за да приготви закуска за себе си и съпруга си. Вече беше чула Артър на горния етаж, а след това и обичайното стържене и потракване, докато си пълнеше ваната. Водопроводната система в къщата беше поне на петдесет години и шумно се оплакваше всеки път, когато бъдеше принудена да свърши нещо, но поне изпълняваше задълженията си. Скоро мъжът й щеше да слезе в кухнята. Тя наряза хляб за препечени филийки, напълни една тенджера с вода и я сложи на котлона, извади млякото и овесените ядки и подреди масата.

Артър и Емилия Редуинг бяха женени от тридесет години; беше щастлив и успешен брак, мислеше си тя, макар и не всичко да се беше развило точно така, както се надяваха. Например Себастиан, единственото им дете, който вече беше на двадесет и четири години и живееше с безполезните си приятели-битници в Лондон. Как беше успял да се превърне в такова разочарование? И кога точно се беше настроил срещу тях? Нито един от двамата не се беше чувал с него от месеци насам и дори нямаше как да бъдат сигурни дали е жив. А пък и самият Артър… Беше започнал като архитект — при това способен архитект. Британският институт за архитектура го беше удостоил с наградата „Слоун“ за един проект, който беше завършил още в университета. Беше работил по няколко от новите сгради, изникнали непосредствено след войната. Но истинската му любов си беше останала живописта — най-вече портрети с маслени бои — и преди десет години се беше отказал от кариерата си, за да се посвети на рисуването. И го беше направил с пълната подкрепа на Емилия.

Една от картините му беше окачена в кухнята, на стената до шкафа за посудата, и тя погледна към нея. Беше портрет на нея самата, нарисуван преди десет години, и тя винаги се усмихваше, когато го поглеждаше, като си спомняше дългите мигове на тишина, докато му позираше, обградена от диви цветя. Съпругът й никога не говореше, докато работеше. Беше му позирала десетина пъти през едно дълго, горещо лято, и Артър някак беше успял да улови атмосферата: жегата, маранята на късния следобед и дори уханието на ливадата. На картината тя беше облечена с дълга рокля и сламена шапка — като женски вариант на Вай Гог, както се беше пошегувала — и влиянието на този художник може би се долавяше в плътните цветове и силните мазки на четката. Тя не беше красива жена. Не се заблуждаваше в това отношение. Лицето й беше твърде сурово, беше широкоплещеста като мъж и тъмнокоса. В поведението й имаше нещо, което напомняше на строга учителка или гувернантка. Хората смятаха, че се държи твърде официално. Но той беше намерил нещо красиво в нея. Ако тази картина беше изложена в някоя лондонска галерия, никой нямаше да я подмине, без да я погледне по-внимателно.

Но тя не беше изложена. Беше окачена тук. Нито една лондонска галерия не беше проявила интерес към Артър или неговата работа. Емилия не разбираше причината за това. Двамата бяха отишли заедно на лятната изложба в Кралската академия и бяха разгледали картините на Джеймс Гън и сър Алфред Мънингс. Бяха видели и прословутия портрет на кралицата, нарисуван от Саймън Елуес, който беше предизвикал такава полемика. Но всички онези картини изглеждаха съвсем обикновени и плахи в сравнение с работата на мъжа й. Защо никой не успяваше да разпознае несъмнения гений на Артър Редуинг?

Тя извади три яйца и внимателно ри пусна в тенджерата с вряща вода — две за него и едно за нея. Едното яйце се пукна, когато влезе в кипящата вода, и тя веднага си спомни за Мери Блекистън; черепът й се беше пукнал от падането. Не успяваше да избегне мисълта за нея. Дори в този момент отново потрепери, когато си спомни какво беше видяла — макар да се питаше защо е така. Все пак не беше първото мъртво човешко тяло, което виждаше, а когато беше работила в Лондон по време на най-тежките бомбардировки през войната, се беше грижила за войници с ужасяващи рани. Какво толкова по-различно имаше в този случай?

Може би фактът, че двете бяха толкова близки. Лекарката и икономката със сигурност нямаха много общо помежду си, но въпреки това бяха станали приятелки. Всичко беше започнало по времето, когато госпожа Блекистън й беше пациент. Беше развила херпес зостер, от който страда в продължение на цял месец, и доктор Редуинг остана силно впечатлена както от нейния стоицизъм, така и от здравия й разум. Оттогава насам постепенно беше започнала да се осланя на нея за второ мнение. Налагаше се да внимава“ разбира се. Не можеше да си позволи да нарушава лекарската тайна. Но ако имаше нещо, което я притесняваше, винаги можеше да разчита на Мери да я изслуша внимателно и да й даде разумен съвет.

А краят на живота й беше настъпил толкова неочаквано: в една съвсем обикновена сутрин, преди малко повече от седмица, по телефона се беше обадил Брент, който работеше като градинар в имението „Пай Хол“.

— Можете ли да дойдете насам, доктор Редуинг? Става дума за госпожа Блекистън. Тя лежи при най-долното стъпало на стълбището в голямата къща. И не става оттам. Мисля, че е паднала.

— Движи ли се?

— Като че ли не.

— При нея ли си в момента?

— Не мога да вляза. Всички врати са заключени.

Брент беше на тридесет и няколко години, неугледен младеж с черно под ноктите и унило безразличие в погледа. Работата му беше да се грижи за моравите и цветните лехи, а от време на време и да напъжда неканените посетители от имението, точно както беше правил баща му преди него. В дъното на имението „Пай Хол“ имаше езеро и децата обичаха да плуват в него през лятото, но не и когато Брент беше наблизо. Беше самотник, не се беше оженил и живееше сам в къщата, която беше наследил от родителите си. В селото не го обичаха много, защото го смятаха за особняк. В действителност, беше просто необразован и може би страдаше от лека форма на аутизъм, но провинциалната общност не се колебаеше, преди да запълни празнините в характеризацията му. Доктор Редуинг му каза да я изчака пред входа на къщата, събра някои медицински принадлежности и бързо се отправи към колата си, като остави Джой — която беше едновременно медицинска сестра и рецепционистка в кабинета — да отпраща евентуалните нови посетители.

Имението „Пай Хол“ беше от другата страна на гористата местност Дингъл Дел, на петнадесет минути пеша и не повече от пет минути с кола. Имението винаги беше представлявало част от околността, откакто съществуваше и самото селище, и макар да беше истински миш-маш от архитектурни стилове, със сигурност беше най-впечатляващият дом наоколо. Сградата беше построена за женски манастир, но през шестнадесети век била преустроена за частен дом, а след това била видоизменяна век след век. В крайна сметка от голямата къща беше останало едно-единствено удължено крило, в далечния край на което се издигаше осмоъгълна кула, построена много по-късно от останалата част. Повечето от прозорците бяха в елизабетински стил — високи, двукрилни и тесни, — но по сградата имаше и добавки в архитектурни стилове от по-късни епохи, чак до викторианската, всички потънали в бръшлян, сякаш се извиняваха за недискретното си присъствие. Зад къщата имаше вътрешен двор и останки от манастира, които може би някога са представлявали колонади. Отделно беше построена конюшня, която сега се използваше за гараж.

Но силата на имението беше в местоположението му. Входът към него беше оформен с портал с два каменни грифона, а от портала започваше настлана с чакъл алея, която минаваше покрай къщичката за портиера, обитавана от Мери Блекистън, а след това прекосяваше моравата с извивка, елегантна като лебедова шия, за да стигне до входната врата на къщата, увенчана с готическа арка. Наоколо бяха разпръснати цветни лехи, като боите по палитрата на художник, а по-встрани, обградена от внимателно подрязан жив плет, имаше розова градина, за която се твърдеше, че съдържа повече от сто различни вида рози. Моравата около къщата се простираше чак до езерото, от другата страна на което беше Дингъл Дел; всъщност от всички страни на имението се издигаха гъсти гори от стари, високи дървета, под които напролет цъфтяха камбанки, така че беше закътано от модерния свят.

Гумите на колата изхрущяха по чакъла, когато доктор Редуинг спря пред къщата и видя Брент, който я чакаше притеснен и мачкаше каскета си в ръце. Тя излезе от колата, взе медицинската си чанта и го доближи.

— Има ли признаци на живот? — попита го тя.

— Не съм проверявал — промърмори в отговор Брент.

Доктор Редуинг се стъписа. Нима дори не се беше опитал да помогне на горката жена? Когато видя изражението й, той побърза да добави:

— Нали ви казах? Не мога да вляза.

— Входната врата е заключена, така ли?

— Да, госпожо доктор. Както и вратата на кухнята.

— Нямаш ли ключове?

— Не, госпожо. Аз не влизам в къщата.

Доктор Редуинг поклати глава, обзета от раздразнение. За времето, което й беше отнело да стигне дотук, Брент можеше да е направил нещо; можеше да донесе някоя стълба, за да се опита да влезе през прозорците на горния етаж.

— Как ми се обади по телефона, след като не си успял да влезеш? — попита го тя.

Отговорът нямаше значение, просто й беше любопитно.

— В конюшнята има телефон.

— Добре, покажи ми къде е тя.

— През прозореца се вижда…

Въпросният прозорец беше в края на къщата, добавен сравнително по-скоро от останалите. От него се разкриваше гледка отстрани към преддверието и голямото стълбище, което водеше към горния етаж. И наистина, там лежеше Мери Блекистън, просната по очи на килима, а едната й ръка беше протегната пред нея, така че отчасти закриваше главата й. Още от първия поглед доктор Редуинг беше почти сигурна, че тя е мъртва. Явно по някаква причина беше паднала по стълбите и си беше счупила врата. Не помръдваше, разбира се. Но имаше и нещо друго. Начинът, по който беше разположено падналото тяло, беше твърде неестествен. Приличаше на счупена кукла, точно като на илюстрациите от учебниците по медицина на Редуинг.

Поне така й подсказваха инстинктите. Но понякога истината не се виждаше от пръв поглед.

— Трябва да влезем — каза тя. — Входната врата и вратата на кухнята може да са заключени, но със сигурност има и друг начин.

— Може да опитаме през помещението, където се държат външните обувки.

— Къде е?

Насам…

Брент я заведе до една друга врата в дъното на къщата. Беше със стъклени прозорчета и макар че също беше заключена, доктор Редуинг ясно различи връзката ключове, която висеше от ключалката от вътрешната страна на вратата.

— На кого са тези ключове? — попита тя.

— Сигурно са нейните.

Тя взе решение.

— Ще се наложи да разбием стъклото.

— Не ми се вярва сър Магнъс да се зарадва, когато разбере за това — измърмори Брент.

— Сър Магнъс може да се обърне към мен, ако иска. Ще го разбиеш ли, или аз да го направя?

Градинарят не изглеждаше много доволен, но намери тежък камък и с негова помощ разби едно от стъклените прозорчета на вратата. После промуши ръката си през отвора и завъртя ключа в ключалката. Вратата се отвори и двамата влязоха в къщата.

Докато чакаше яйцата да се сварят, доктор Редуинг си припомни точно какво беше видяла вътре. Сцената наистина се беше запечатала като фотография в съзнанието й.

Двамата бяха прекосили малкото помещение, където държаха ботушите, галошите и другите външни обувки, бяха минали по един коридор и се бяха озовали право в голямото преддверие, откъдето се издигаше широкото стълбище. От всички страни ги обграждаше тъмна дървена ламперия. По стените бяха окачени картини с маслени бои и ловни трофеи: птици в стъклени кутии, една глава на елен и една огромна риба. До една врата, която водеше към дневната, бяха изправени рицарски доспехи, включително с меч и щит. Преддверието беше дълго и тясно, а входната врата беше точно по средата му, срещу стълбището. В едната му половина имаше зидана камина, достатъчно голяма за да може човек да влезе в нея. От другата бяха подредени две кресла с кожена тапицерия и старинна масичка с телефон. Подът на преддверието беше застлан с каменни плочи, отчасти скрити под персийски килим. Стъпалата на стълбището също бяха от камък, с виненочервен килим по средата. Ако Мери Блекистън се беше препънала и беше паднала по стъпалата от стълбищната площадка на горния етаж, в смъртта й нямаше никаква мистерия. Под нея не беше имало почти нищо, което да омекоти падането.

Брент притеснено зачака до вратата, докато тя се зае да огледа тялото. Жертвата все още не беше изстинала, но нямаше пулс. Доктор Редуинг отмахна няколко тъмни кичура коса от лицето й, за да открие кафявите очи, които се взираха в камината. Тя внимателно ги затвори. Госпожа Блекистън винаги бързаше. Нямаше как да не си помисли за това. И съвсем буквално се беше хвърлила надолу по стълбите, сякаш нетърпелива да срещне собствената си смърт.

— Трябва да се обадим в полицията — каза тя.

— Какво? — изненада се Брент. — Да не би някой да е направил нещо лошо с нея?

— Не. Разбира се, че не. Това е нещастен случай. Но все пак трябва да съобщим за него.

Беше нещастен случай. Нямаше нужда човек да бъде детектив, за да го разбере. Жената беше чистила с прахосмукачка. Самата прахосмукачка се виждаше съвсем ясно, яркочервена, подобна едва ли не на играчка, заклещена между перилата в горния край на стълбището. По някакъв начин жената се беше спънала в кабела на прахосмукачката. Беше изгубила равновесие и беше паднала надолу по стълбите. В къщата не беше имало никой друг. Всички врати бяха заключени. Какво друго обяснение можеше да има за смъртта й?

Сега, малко повече от седмица след станалото, мислите на Емилия Редуинг бяха прекъснати от някакво движение на вратата на кухнята. В стаята беше влязъл нейният съпруг. Тя извади яйцата от тенджерата и внимателно ги сложи в порцелановите чашки за сервиране. С облекчение видя, че мъжът й вече се, беше облякъл за погребението. Беше почти сигурна, че ще забрави. Беше извадил тъмния си неделен костюм, макар и без вратовръзка — той никога не носеше вратовръзки. По ризата му се виждаха няколко петънца боя, но това трябваше да се очаква. Артър и боите бяха неразделни.

— Стана много рано — отбеляза той.

— Извинявай, скъпи. Събудих ли те?

— Не. Всъщност не. Просто те чух на долния етаж. Не можа ли да спиш?

— Сигурно съм си мислила за погребението.

— Изглежда, че ще бъде хубав ден за това. Надявам се проклетият викарий да не прекали. Всички свещеници са едни и същи. Обожават да слушат собствения си глас.

Той взе лъжичката си от масата и я стовари върху първото си яйце за закуска.

Трак!

Тя си спомни разговора, който беше провела с Мери Блекистън едва два дни преди онази сутрин, когато Брент я беше повикал в къщата. Доктор Редуинг беше открила нещо. Случилото се беше доста сериозно и тя се канеше да потърси Артър, за да му поиска съвет, когато икономката изведнъж се беше появила при нея, сякаш призована от някакъв зъл дух. И така, вместо това тя беше разказала на нея какво е станало. По някакъв начин, в един по-натоварен ден, от лекарския кабинет беше изчезнала една стъкленица. Съдържанието на стъкленицата можеше да бъде особено опасно, ако попаднеше в неподходящи ръце, и беше ясно, че някой я е взел нарочно. Какво трябваше да направи? Дали трябваше да се обади в полицията? Не й се искаше да го прави, защото по този начин неизбежно щеше да излезе неразумна и безотговорна. Защо беше оставила отворена стаята, където държаха лекарствата? Защо не беше заключила шкафчето, в което беше оставена стъкленицата? Защо не беше забелязала липсата досега?

— Не се тревожете, доктор Редуинг — беше казала Мери. — Дайте ми един-два дни, за да се погрижа за това. В действителност вече имам някои идеи какво да направя…

Точно това беше казала. А в същото време по лицето й се беше изписало изражение, което не беше точно лукаво, но сякаш искаше да покаже, че тя знае нещо повече — все едно вече беше забелязала нещо необичайно и беше очаквала да се посъветват с нея точно по този въпрос.

А сега беше мъртва.

Разбира се, че беше нещастен случай. Мери Блекистън не беше имала достатъчно време, за да говори с когото и да било за изчезналата отрова, а дори да го беше направила, не беше възможно някой да й направи нещо лошо заради това. Беше се спънала и беше паднала по стълбището. И това беше всичко.

Но докато гледаше мъжа си, който потапяше парче препечена филийка в рохко свареното си яйце, Емилия Редуинг беше принудена да си признае нещо. В действителност беше доста разтревожена.

4

— Защо ще ходим на погребението? Ние почти не я познавахме.

Джони Уайтхед се бореше с най-горното копче на ризата си, но колкото и да се стараеше, не успяваше да го пъхне в илика. Истината беше, че яката на ризата му просто не беше достатъчно широка, за да обхване целия му врат. Струваше му се, че в последно време всичките му дрехи бяха започнали да се свиват. Сака, които беше носил е години, изведнъж му станаха тесни на раменете, а колкото до панталоните… Той се отказа и тежко се отпусна на масата за закуска. Жена му, Джема, побутна една чиния пред него. Беше му приготвила класическа английска закуска с две пържени яйца, бекон, наденичка, домат и лук на тиган — точно както я обичаше.

— Всички ще бъдат там — отговори Джема.

— Това не означава, че и ние трябва да ходим.

— Ако не отидем, хората ще говорят за нас. Пък и така или иначе, това ще е добре за търговията. Синът й Робърт сигурно ще разчисти всичко от къщата, след като майка му си отиде, а никога не знаеш какво можеш да намериш там.

— Сума ти боклуци, най-вероятно — каза Джони, като взе ножа и вилицата си и започна да се храни. — Но все пак си права, любов моя. Сигурно няма да ни навреди, ако се покажем на погребението.

В Саксби на Ейвън имаше много малко магазини. На първо място сред тях, разбира се, беше селският магазин, където се продаваше общо взето всичко, от което човек някога би могъл да има нужда — от метли и кофи до яйца на прах и шест различни вида мармалад. Беше истинско чудо как толкова много различни продукти успяват да се съберат на толкова малко място. Зад ъгъла все още беше отворен и месарският магазин на господин Търнстоун, с отделен вход и найлонови ленти, така че да не влизат мухите, а всеки вторник идваше един фургон, който доставяше риба. Но ако човек искаше да си купи нещо по-екзотично, като зехтин или някоя от средиземноморските съставки, които използваше популярната кулинарна авторка Елизабет Дейвид в своите готварски книги, трябваше да отиде до близкия град Бат. Така наречената железария беше от другата страна на селския площад, но в нея не влизаше почти никой, освен ако не му беше изгоряла някоя крушка или бушон. Повечето от нещата на витрината изглеждаха прашни и старомодни. Имаше и книжарница, както и една чайна, която отваряше само през летните месеци. Малко по-встрани от площада, точно преди пожарната, имаше автосервиз, в който се продаваха и автомобилни части, но общо взето нямаше нищо, което някой да поиска да си купи доброволно. Това бяха всички магазини в селото — и така беше открай време.

До деня, в който от Лондон пристигнаха Джони и Джема Уайтхед. Двамата бяха купили сградата на старата поща, която отдавна стоеше празна, и я превърнаха в антикварен магазин, който носеше техните имена, изписани със старовремски шрифт над витрината. Мнозина в селото мърмореха, че предвид предлаганите стоки в антикварния магазин по-точното определение за него би било „вехтошарски“, но още с отварянето не му липсваха посетители — предимно туристи, които с удоволствие се ровеха в старинните часовници, керамичните чаши с изображения на исторически личности, комплектите прибори за хранене, монетите, медалите, картините с маслени бои, куклите, писалките и всичко останало, изложено в магазина. Дали изобщо някога си купуваха нещо беше съвсем отделен въпрос. Но магазинът работеше вече шест години, а семейство Уайтхед живееше на горния етаж.

Джони беше нисък, широкоплещест и плешив, и в последно време беше започнал да надебелява, макар самият той да не го забелязваше. Обичаше да се облича по начин, който намираше за ефектен, обикновено с неугледни костюми с жилетка и вратовръзки в ярки цветове. За погребението неохотно беше извадил от гардероба едно по-тъмно сако и панталони от сива вълна, въпреки че и те не му бяха съвсем по мярка, както и ризата. Жена му, толкова слаба и дребна, че можеше да се нанесе три пъти в него, беше облечена в черно. Тя не закусваше със същото, което беше приготвила за него. Вместо това си беше наляла чаша чай и едва отхапваше от една препечена филийка.

— Сър Магнъс и лейди Пай няма да присъстват — промърмори Джони, като се сети за това.

— Къде?

— На погребението. Ще се върнат чак следващата седмица.

— Кой ти каза?

— Не знам. Някой говореше за това в кръчмата. Двамата са в Южна Франция, или на някакво подобно място. Върви им на някои хора, а? Във всеки случай, никой не е успял да се свърже с тях.

Джони замълча за миг, вдигнал едно парче наденица на вилицата си. Когато говореше насаме с жена си, веднага ставаше ясно, че през по-голямата част от живота си беше живял в източните квартали на Лондон. Но използваше съвсем различен акцент, когато разговаряше с клиентите си.

— Сър Магнъс няма да остане доволен — продължи той. — Беше много привързан към госпожа Блекистън. Двамата бяха като дупе и гащи, честно ти казвам!

— Как така? Да не би да искаш да кажеш, че между тях е имало нещо?

Джема сбърчи нос, когато си представи какво можеше да е било това „нещо“.

— Не. Нищо подобно. Той нямаше да посмее да го направи, в присъствието на госпожата — освен това Мери Блекистън не ставаше за тази работа. Но тя го боготвореше. Гледаше го така, като че ли слънцето изгрява от задника му. И от години работеше при него като икономка. Всички ключове от имението бяха при нея! Тя му готвеше, тя му чистеше и му беше отдала половината си живот. Сигурен съм, че той щеше да иска да присъства, когато я изпращат на другия свят.

— Можеха да го изчакат да се върне.

— Синът й бързаше да приключат по-скоро. И никой не може да му се сърди за това, наистина. Цялата история беше истински шок.

На масата се възцари мълчание, докато Джони закусваше. Джема го наблюдаваше внимателно. Често правеше така. Сякаш се опитваше да види истината зад обичайното му ведро изражение, сякаш очакваше да открие нещо скрито зад тази фасада.

— А тя какво правеше тук? — попита изведнъж Джема. — Мери Блекистън?

— Кога?

— В понеделник, преди да умре. Беше тук.

— Не, не е била тук — отговори Джони, като остави ножа и вилицата си.

Беше приключил бързо със закуската си и не беше оставил нищо в чинията.

— Не ме лъжи, Джони. Нали я видях, докато излизаше от магазина.

— О, в магазина! — отвърна Джони, като се усмихна смутено. — Помислих си, че имаш предвид да е била тук горе, където живеем. Това би било доста странно, не мислиш ли?

Той замълча за малко, като се надяваше жена му да смени темата, но тя не даде никакви признаци, че се кани да го направи, така че той продължи, подбирайки внимателно думите си.

— Да… Тя наистина влезе в магазина. И може да е било и миналата седмица, когато се случи онова с нея. Но ако трябва да съм честен, любов моя, не си спомням какво точно искаше. Май спомена нещо за някакъв подарък за някого, но не си купи нищо. Във всеки случай влезе само за една-две минути.

Джема Уайтхед винаги познаваше кога мъжът й лъже. Освен това беше видяла с очите си как госпожа Блекистън излиза от магазина и по някаква причина беше отбелязала това, като че ли беше доловила, че нещо не е наред. Но тогава не беше споменала нищо, а сега реши да не продължава с въпросите си. Не искаше да се карат — особено в този момент, когато трябваше да тръгват за погребението.

Колкото до Джони Уайтхед, противно на думите си, той си спомняше съвсем ясно последната си среща с госпожа Блекистън. Тя наистина беше идвала в магазина, за да му отправи обвиненията си. А най-лошото от всичко беше, че разполагаше с доказателства, с които да ги подкрепи. Откъде се беше сдобила с тях? И как изобщо беше стигнала до него? Разбира се, тя не му беше казала всичко, но не беше оставила никакво съмнение за истинските си намерения. Кучка такава.

Естествено, той нямаше как да го каже на жена си, но всъщност се радваше с цялата си душа, че онази жена вече беше мъртва.

5

Клариса Пай, облечена от глава до пети в черно, застана пред огледалото в дъното на коридора, за да се огледа в цял ръст. Не за пръв път се запита дали шапката с трите пера и поомачкана воалетка не беше малко прекалена. „De trop“, както се казваше на френски. Беше импулсивна покупка, която беше направила в един магазин за дрехи втора ръка в Бат и за която беше съжалила на секундата. Искаше да изглежда възможно най-добре за погребението. Цялото село щеше да се събере там, а след това беше поканена на кафе и нещо безалкохолно в „Кралския герб“. С шапка или без шапка? Тя внимателно я свали и я остави на масичката в коридора.

Косата й беше прекалено тъмна. Беше се подстригала специално за случая и макар че Рене се беше справил отлично, както обикновено, новата му фризьорка, която се грижеше за боядисването, определено беше свалила нивото на целия му салон. Изглеждаше абсурдно, като слязла от корицата на старомодно списание за домакини. Е, това решаваше въпроса. Просто щеше да й се наложи да отиде с шапка. Тя извади червилото си и го нанесе внимателно на устните си. Така вече изглеждаше по-добре. Беше важно да се види, че е положила усилия.

До началото на погребението оставаха още четиридесет минути, а тя не искаше да пристигне първа. Как да запълни времето дотогава? Влезе в кухнята, където я очакваха чиниите от закуската, но не искаше да ги мие, облечена в най-хубавите си дрехи. На масата беше оставена отворена книга, с лицето надолу. За кой ли път четеше Джейн Остин — милата Джейн, — но в момента не й беше до това. Следобед щеше да си припомни Ема Удхаус и нейните интриги. Може би да си пусне радиото? Или да си направи още една чаша чай и набързо да премери сили с кръстословицата в „Дейли Телеграф“? Да. Точно така щеше да направи.

Клариса живееше в съвременна къща. Толкова много други домове в Саксби на Ейвън бяха солидни постройки от началото на деветнадесети век, изградени от варовик от кариерите на Бат, с елегантни веранди и терасирани градини. Човек нямаше нужда да чете книгите на Джейн Остин. Беше достатъчно да излезе навън, за да се озове в нейния свят. Искаше й се да можеше да живее близо до площада на селото, или поне на Ректъри Лейн — уличката зад църквата. Там имаше прекрасни малки къщи, построени с вкус и поддържани с усърдие. За разлика от тях къщата на Уинсли Теръс номер 4 беше построена набързо. Беше най-обикновена, с две стаи на първия етаж и две спални на горния, декоративна мазилка на фасадата и миниатюрна градина, която почти не си струваше да се занимаваш с нея. Беше съвсем същата като къщите от двете й страни, с изключение на езерцето, добавено от предишните обитатели, в което доживяваха старините си две златни рибки. Горната част на Саксби на Ейвън и долната част на Саксби на Ейвън. Двете половини на селото бяха коренно различни. А тя живееше в грешната половина.

Тази къща беше единственото, което можеше да си позволи. Тя огледа набързо малката квадратна кухничка с дантелените завеси, розовите стени, аспидистрата на перваза на прозореца и малкото дървено разпятие, окачено на шкафа за посуда, така че да го вижда всяка сутрин. Хвърли поглед на останките от закуската си: една-единствена чиния, един нож, една лъжица и един буркан мармалад „Голдън Шред“, пълен до половината. И изведнъж изпита онзи прилив от емоции, с който беше свикнала през годините, но въпреки това всеки път се налагаше да упражни всичките си сили, за да се пребори с него. Чувстваше се самотна. Изобщо не биваше да идва да живее тук. Целият й живот беше абсурден.

И всичко се дължеше на едни дванадесет минути.

Дванадесет минути!

Тя грабна чайника и го стовари на котлона, после включи газта с яростно завъртане на китката. Наистина не беше честно. Как беше възможно целият живот на един човек да бъде предначертан само заради момента, в който се беше родил? Когато още беше дете и растеше в имението „Пай Хол“, тя не подозираше нищо за това. Двамата с Магнъс бяха близнаци. Бяха равни във всичко и се бяха родили с късмета да бъдат надеждно защитени от наследственото си богатство и привилегиите, на които щяха да се радват до края на живота си. Или поне така си беше мислила тя. Как беше възможно да й се случи всичко това?

Сега вече знаеше отговора. Магнъс беше първият, който й каза: за онова наследствено условие, датиращо от няколко столетия, по силата на което къщата и цялото имение щяха да бъдат наследени единствено от него, само защото беше първородното дете — както и титлата, разбира се, защото беше мъж — и никой не можеше да направи нищо по този въпрос. Тогава беше решила, че той си измисля всичко това, за да я дразни. Но съвсем скоро се беше убедила, че е истина. Нещата се развиха постепенно, но всичко започна веднага след смъртта на родителите й, които загинаха в автомобилна катастрофа, когато тя беше на двадесет и няколко години. Къщата официално беше преминала във владение на Магнъс и от този момент нататък нейното положение се беше променило. Тя се беше превърнала в гостенка в собствения си дом — при това нежелана гостенка. Бяха я преместили в по-малка стая. А когато Магнъс се беше запознал с Франсес и се беше оженил за нея — две години след войната — вежливо я убедиха да напусне окончателно къщата.

Беше прекарала една жалка година в Лондон, където живееше в миниатюрна квартира в Бейзуотър и виждаше как спестяванията й се топят пред очите й. В крайна сметка беше станала гувернантка. Какъв друг избор имаше като неомъжена жена, която говореше сносно френски език, умееше да свири на пиано и беше в състояние да рецитира по памет стихотворения от всички класически поети, но не притежаваше никакви други видими умения? Обзета от авантюристичен дух, замина за Америка; първо в Бостън, а след това във Вашингтон. И двете семейства, при които беше работила, бяха нетърпими, и по подразбиране се отнасяха с нея като с истински боклук, макар че тя във всяко отношение притежаваше повече светски опит и беше по-изтънчена от тях — въпреки че никога не би го казала на глас. А децата им! Вече не се съмняваше, че американските деца са най-ужасните на света — лишени от обноски, от благородно потекло и от почти всякакъв интелект. При все това заплатата й беше добра, а тя беше спестявала всяко пени — всеки цент — и когато вече не издържаше повече, след десет дълги години, се прибра у дома.

А нейният дом беше Саксби на Ейвън. В известен смисъл това беше последното място на света, където би искала да живее, но тя беше родена и отгледана тук. Къде другаде би могла да отиде? Нима искаше да прекара остатъка от живота си в някаква мизерна квартира в Бейзуотър? За щастие в местното училище се беше отворило свободно място, а с помощта на всичките си спестявания тя успя да си позволи къща с ипотека. Магнъс изобщо не й помогна, разбира се. От друга страна тя дори не можеше да си представи да го помоли за това. Отначало кипеше от гняв, когато го виждаше как влиза и излиза с колата си от имението, където двамата си бяха играли като деца. Тя все още имаше ключ — свой собствен ключ — от входната врата! Този ключ беше символ на всичко, което беше изгубила, но в същото време й напомняше, че има пълното право да живее там. Присъствието й в селото почти със сигурност беше източник на непрестанно неудобство за нейния брат. И тя намираше известна утеха в този факт.

Застанала в кухнята си, където чайникът вече съскаше все по-силно срещу нея, Клариса Пай беше обхваната от горчивина и гняв. Именно тя, а не Магнъс, беше по-умното дете в семейството. Той беше завършил последен по успех във випуска, докато всички учители си припадаха по нея. Беше мързелив, защото знаеше, че може да си го позволи. Защото нямаше за какво да се тревожи. А тя беше онази, на която се беше наложило да си търси работа — каквато и да е — за да се издържа всеки ден. Той притежаваше всичко — а още по-лошото беше, че тя не означаваше нищо за него. Защо изобщо щеше да ходи на това погребение? Внезапно си даде сметка, че брат й беше по-близък с Мери Блекистън, отколкото някога е бил с нея самата. А онази жена беше най-обикновена икономка, за Бога!

Тя се извърна и се загледа в разпятието, втренчена в малката фигурка на дървения кръст. Посланието на Библията беше съвършено ясно: „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.“ С всички сили се беше старала да прилага думите от Изход, глава 20, стих 17 в живота си — и в много отношения почти беше успяла. Естествено, че й се искаше да бъде по-богата. Искаше й се да може да включва отоплението през зимата, без да се тревожи за сметките. Това беше съвсем човешко. Когато ходеше на църква, често се опитваше да си припомня, че случилото се не беше по вина на Магнъс, и макар и той да не беше най-милият брат на света — дори напротив — тя все пак трябваше да се опита да му прости. „Защото, ако вие простите на човеците съгрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас.“[1]

Но не успяваше.

Той я канеше на вечеря, от време на време. Последният път беше едва преди месец, и докато седеше в големия салон със семейните портрети и галерията за оркестъра заедно с една дузина други гости, на които сервираха храна и вино в изящни чинии и кристални чаши, онази мисъл за пръв път се беше появила в главата й. И оттогава насетне не я беше напускала. И сега беше там. Тя се беше опитвала да я загърби. Беше се молила тя да изчезне. Но в крайна сметка й се беше наложило да приеме, че сериозно обмисля да извърши един грях, много по-ужасен от алчността — и нещо още по-лошо, беше направила първата крачка към това да го осъществи на практика. Беше истинска лудост. Тя не успя да се овладее и погледна нагоре, като си спомни за онова, което беше взела и което сега се спотайваше в шкафчето в банята й.

„Не убивай.“

Тя си прошепна думите на Божията заповед, но от устата й не излезе нито звук. Чайникът изведнъж писна зад гърба й. Стресната, тя го вдигна от котлона, забравила, че дръжката му вече е нагорещена, и с болезнен вик го трясна обратно. От очите й потекоха сълзи, когато подложи ръката си под студената вода от чешмата. Но това наказание беше заслужено.

Няколко минути по-късно, забравила за чая, тя грабна шапката си от масичката в коридора и излезе от къщата, за да отиде на погребението.

6

Катафалката беше стигнала до първите къщи на Саксби на Ейвън и по-нататъшният й маршрут неизбежно я преведе покрай входа на имението „Пай Хол“ с каменните грифони и къщичката на портиера, притихнала след кончината на обитателката си. От Бат идваше само един път, така че трябваше да заобикалят твърде отдалеч, за да влязат в селото от друго място. Дали във факта, че пренасяха мъртвата точно покрай къщата, в която някога беше живяла, нямаше нещо злощастно? Ако някой ги беше попитал, погребалните агенти Джефри Ланър и Мартин Крейн (и двамата — наследници на основателите на фирмата) щяха да отговорят точно обратното. Напротив, щяха да отвърнат те с непоколебима увереност — нима в това съвпадение нямаше определена символика и дори усещане за достоен завършек. Така животът на Мери Блекистън все едно беше описал пълен кръг.

Отпуснат на задната седалка, измъчван от гадене и усещане за пустота поради присъствието на ковчега зад гърба си, Робърт Блекистън погледна стария си дом така, все едно го виждаше за пръв път. Когато го подминаха, той не обърна глава, за да не го изпусне от поглед. Дори не се замисли за него. Майка му беше живяла там. А сега майка му беше мъртва, положена в ковчега зад гърба му. Робърт беше на двадесет и осем години, строен и блед, с черна коса, подрязана на права линия, която прекосяваше челото му и продължаваше с две съвършени извивки над ушите му. Създаваше впечатлението, че се чувства неудобно в костюма, с който беше облечен, което съвсем не беше изненадващо, като се вземе предвид, че костюмът не беше негов. Бяха му го дали назаем за погребението. Робърт си имаше костюм, но според годеницата му Джой въпросният костюм не беше достатъчно официален. Тя беше успяла да вземе назаем един нов костюм от баща си, което предизвика един скандал между двамата, а след това го беше убедила да го облече, което доведе до втори скандал.

Джой седеше до него в катафалката. Двамата почти не си бяха проговорили, откакто бяха потеглили от Бат. И двамата бяха потънали в мислите си. И двамата се измъчваха от тревоги.

На Робърт понякога му се струваше, че се опитва да избяга от майка си почти от деня, в който се беше родил. В действителност той беше отраснал в къщичката на портиера в имението, затворен като в клетка заедно с майка си — и двамата бяха зависими един от друг, макар и по различен начин. Ако не беше тя, той нямаше да има нищо. Ако не беше той, тя нямаше да бъде нищо. Робърт беше завършил местното училище, където го смятаха за умно дете — способно да постигне много, ако се посвети повече на учението. Нямаше много приятели. Учителите често се притесняваха, когато го виждаха да стои сам сред шумотевицата на двора на училището, а нито едно от другите деца не му обръщаше внимание. От друга страна това беше напълно разбираемо. Беше го сполетяла истинска трагедия, когато все още е бил малко момче. По-малкият му брат беше загинал — при ужасен инцидент — и скоро след това баща му беше изоставил семейството си, неспособен да се справи с чувството за вина. Тъгата от преживяното продължаваше да лепне по момчето и останалите деца го отбягваха, сякаш се страхуваха да не се заразят от него.

Оценките на Робърт не бяха добри. Учителите му се опитваха да приемат поведението му и липсата на напредък в училището, като си ги обясняваха с особените обстоятелства в живота му, но дори те изпитаха тайно облекчение, когато момчето навърши шестнадесет години и вече не трябваше да се занимават с него. По едно стечение на обстоятелствата това се случи през 1945 година — в края на войната, която не беше успяла да сложи ръка върху него, защото беше твърде млад, за да участва в нея, но за сметка на това задълго го беше лишавала от баща му. Образованието на много други деца също беше пострадало заради войната и в този смисъл той беше поредната й жертва. Дори не стана дума да кандидатства в университет. Но освен това първата му година след завършването беше особено разочароваща. Той продължи да живее с майка си и от време на време си намираше по някаква работа в селото. Всички, които го познаваха, бяха на мнение, че се примирява с твърде малко. Въпреки всичко, което беше преживял, той си оставаше твърде интелигентно момче, за да живее по този начин.

В крайна сметка сър Магнъс Пай — работодателят на Мери Блекистън, който на практика беше изпълнявал ролята на негов родител през последните седем години — беше убедил Робърт да постъпи на истинска работа. Когато той отби задължителната си военна служба, сър Магнъс му помогна да постъпи като чирак в сервизния отдел на основния доставчик на автомобилната компания „Форд“ в Бристъл. Донякъде изненадващо, майка му изобщо не беше благодарна за това. Това беше единственият случай, когато си позволи да се скара със сър Магнъс. Тревожеше се за Робърт. Не искаше той да живее сам, в някакъв далечен голям град. Мислеше, че сър Магнъс го беше направил, без да се посъветва с нея, едва ли не зад гърба й.

Във всеки случай всичко това нямаше особено значение, защото чиракуването на Робърт не продължи много дълго. От заминаването му бяха минали едва три месеца, когато се случи така, че отиде в една кръчма на име „Синия глиган“ в Брислингтън. Там се замеси в сбиване, което се разви по особено неприятен начин, и се наложи да повикат полицията. Робърт беше арестуван и макар да не му предявиха обвинение, работодателите му не се отнесоха снизходително към този факт и прекратиха службата му като чирак. Робърт неохотно се прибра у дома. Майка му се държеше така, сякаш тази случка по някакъв начин беше доказала правотата й. Тя изобщо не беше искала да го пуска да замине и ако само я беше послушал, щеше да спести много неприятности и на двама им. Всичките им познати останаха с впечатлението, че от този ден нататък майката и синът така и не започнаха да се разбират помежду си както преди.

Ако не друго, Робърт поне беше открил своето призвание. Автомобилите му харесваха и явно го биваше да ги поправя. По една случайност точно в този момент в местния автосервиз имаше едно свободно място за механик, и макар че Робърт нямаше достатъчно опит, собственикът реши да му даде този шанс. Работата не беше високоплатена, но за сметка на това вървеше в комплект със служебно жилище на горния етаж над сервиза. Робърт смяташе, че това го устройва много добре. Беше показал съвсем ясно, че повече не желае да живее с майка си, а атмосферата в къщичката на портиера го задушава. Беше се преместил да живее над сервиза и беше останал там.

Робърт Блекистън не беше амбициозен. Не беше и особено любопитен. И като нищо щеше да продължи да живее по този начин, който отговаряше на изискванията му — нито повече, нито по-малко. Но всичко това се промени в деня, когато дясната му ръка пострада особено тежко в един работен инцидент, при който можеше да я изгуби завинаги. Инцидентът беше от онези, които могат да се избегнат съвсем лесно, но въпреки това се случват непрекъснато: един автомобил, по който беше работил до момента, се беше изплъзнал от крика и беше паднал съвсем близо до него, като едва не го беше смазал на място. Но вместо от автомобила, ръката му беше смазана от падналия крик — и той се беше озовал в лекарския кабинет на доктор Редуинг, едва държейки се на краката си и притиснал пострадалата си ръка с другата към работния си гащеризон, подгизнал от кръв. И точно в този вид се беше запознал с Джой Сандърлинг, която съвсем наскоро беше започнала работа в кабинета като медицинска сестра и рецепционистка. Въпреки болката, която изпитваше в този момент, той не беше пропуснал да я забележи: беше много хубава, с лунички и пясъчноруса коса, която обрамчваше лицето й. Продължи да мисли за нея и в линейката, след като доктор Редуинг му сложи турникет и го изпрати в поликлиниката в Бат. Ръката му отдавна беше зараснала, но той никога нямаше да забрави този инцидент — и се радваше за това, че го беше сполетял, защото именно покрай него се беше запознал с Джой.

Джой живееше с родителите си в тяхната къща в долната част на Уестуд. Баща й беше пожарникар, оттеглил се от активна служба в пожарната команда на Саксби на Ейвън, но останал да работи в администрацията. Майка й не ходеше на работа, защото трябваше да гледа по-големия си син, който имаше нужда от денонощни медицински грижи. Също както и Робърт, Джой не беше продължила образованието си, след като беше навършила шестнадесет години, и не знаеше почти нищо за света извън границите на графство Съмърсет. За разлика от него обаче тя винаги беше мечтала да пътува. Беше чела книги за Франция и Италия и дори беше научила няколко думи на френски от Клариса Пай, която й беше давала частни уроци. Работеше при доктор Редуинг от осемнадесет месеца и всяка сутрин пристигаше на работа в селото на яркорозовия си мотопед, който си беше купила на изплащане.

В двора на църквата Робърт беше предложил на Джой да се оженят и тя беше приела предложението му. Двамата планираха сватбата за следващата пролет, в църквата „Сейнт Ботолф“. Дотогава щяха да събират пари, за да заминат на меден месец във Венеция. Робърт й беше обещал, че още на първия ден от пристигането ще я заведе да се повози с гондола. Двамата щяха да пият шампанско, докато плават под Моста на въздишките. Бяха планирали всичко.

И сега му беше толкова странно да седи до нея — а майка му да лежи зад гърбовете им, все така застанала на пътя им, макар и по съвсем друг начин. Спомняше си за първия път, когато беше завел Джой на чай в къщичката на портиера в имението. Майка му се показа напълно негостоприемна по онзи начин, който познаваше толкова добре — запечатала всичките си емоции със стоманен капак, под който едва-едва прозираше елементарна учтивост. „Радвам се да се запознаем. Уестуд? Да, познавам го добре. Баща ти е пожарникар, така ли? Колко интересно.“ Беше се държала като робот — или може би актриса от особено слаба постановка. И макар Джой да се беше отнесла мило с нея, както се държеше и с всички останали хора, и да не беше показала с нищо, че е разочарована, Робърт се беше заклел никога повече да не я подлага на подобно нещо. Но същата вечер беше вдигнал скандал на майка си — и в интерес на истината, от този случай насетне в отношенията между тях двамата изчезна дори повърхностната вежливост.

Но най-големият скандал помежду им се беше разразил едва преди няколко дни, докато викарият и жена му бяха на почивка, а Мери Блекистън наглеждаше църквата. Бяха се срещнали случайно, пред селската кръчма. „Кралският герб“, както се казваше кръчмата, беше точно до църквата „Сейнт Ботолф“, и Робърт беше седнал отвън на слънце, наслаждавайки се на една заслужена халба бира след работа.

Беше забелязал майка си, докато тя прекосяваше гробището до църквата: сигурно беше подреждала цветята за вечерната служба, за която идваше един викарий от съседната енория. Тя също го беше забелязала и беше дошла направо при него.

— Нали каза, че ще оправиш лампата в кухнята?

Да. Да. Да. Лампата над готварската печка. Трябваше само да се смени крушката, но беше на място, до което се стигаше трудно. А и той беше обещал да я оправи още преди една седмица. Продължаваше да се отбива в къщичката на портиера в имението, когато имаше да се поправи нещо. Но как беше възможно от нещо толкова банално да започне такъв скандал, в който двамата не стигнаха чак дотам да си крещят, но все пак говореха достатъчно силно, така че да ги чуят всички посетители пред кръчмата?

— Защо не ме оставиш на мира? Защо не пукнеш, та да мога да си почина малко от теб?

— А, да, това би ти харесало, нали?

— И още как!

Нима наистина й беше казал тези думи — при това пред хората? Робърт се извърна и се загледа в гладкото дърво на капака на ковчега и венеца от бели лилии. И няколко дни след това, дори не цяла седмица, намериха майка му в долния край на стълбището в голямата къща на имението „Пай Хол“. В сервиза беше дошъл градинарят Брент, за да му съобщи новината. В погледа му се четеше нещо необичайно, докато говореше с него. Дали и той не е бил в кръчмата онази вечер? Дали не беше чул нещо?

— Пристигнахме — каза Джой.

Робърт отново се обърна напред. Да, наистина — вече бяха пред църквата, а в гробището се бяха събрали многобройни опечалени. Сигурно бяха поне петдесет души. Робърт се изненада. Никога не си беше представял, че майка му е имала толкова много приятели.

Колата забави ход и спря. Някой му отвори вратата, за да слезе.

— Не искам да правя това — каза Робърт.

Той протегна ръка към Джой и се хвана за нея, почти като дете.

— Всичко е наред, Роб. Аз ще бъда с теб. Всичко ще свърши съвсем скоро.

Тя му се усмихна и той веднага се почувства по-добре. Какво би правил без Джой? Тя беше променила живота му. Беше всичко за него.

Двамата слязоха заедно от колата и поеха към църквата.

7

Спалнята им беше на третия етаж на хотел „Женевиев“ в Кап Фера, с изглед към градините и терасите. Слънцето вече блестеше ослепително на яркосиньото небе. Изминалата седмица беше прекрасна: отлична храна, великолепно вино, общуване с обичайните посетители на Средиземноморието. Но въпреки всичко това сър Магнъс Пай не беше в настроение, докато приключваше с опаковането на багажа си. Писмото, което беше пристигнало преди три дни, беше успяло да му развали почивката. Искаше му се проклетият викарий изобщо да не го беше изпращал. Това беше съвсем типично за църковните служители — непрекъснато се бъркаха в живота на другите и правеха всичко по силите си, за да им развалят удоволствието.

Жена му лениво го наблюдаваше от балкона, където пушеше цигара.

— Ще изпуснем влака — каза му тя.

— Влакът потегля след три часа. Имаме предостатъчно време.

Франсес Пай смачка цигарата си и влезе в стаята. Беше смугла, властна жена, малко по-висока от мъжа си и определено по-внушителна. Той беше нисък и закръглен, с червендалести бузи и тъмна брада, която колебливо пълзеше нагоре по тях, като че ли неспособна да скрие цялото му лице. Вече беше на петдесет и три години и обичаше да се облича по начин, който подчертаваше възрастта му и положението му в обществото — носеше скъпи костюми с жилетка, ушити по поръчка за него. Двамата бяха необичайна двойка: като провинциален аристократ и холивудска актриса може би. Или като Санчо Панса и Дулсинея дел Тобосо. Благородническата титла беше негова, но отиваше повече на нея.

— Трябваше да заминеш веднага — каза му тя.

— В никакъв случай — изръмжа в отговор Магнъс, докато се опитваше да затвори куфара си. — Тя беше просто икономката на имението, по дяволите.

— Но живееше с нас.

— В къщичката на портиера. Това изобщо не е същото.

— От полицията искат да говорят с теб.

— От полицията могат да говорят с мен, когато се върна. И без това нямам какво да им кажа. Викарият пише, че се е спънала в някакъв електрически кабел. Лоша работа, но какво съм виновен аз? Да не искат да ме обвинят, че съм я убил?

— Това не би ми се сторило толкова невероятно, Магнъс.

— Е, няма как да съм бил аз. През цялото време бях тук, заедно с теб.

Франсес Пай продължи да гледа как мъжът й се бореше с куфара. Не предложи да му помогне.

— Мислех си, че си привързан към нея — отбеляза тя.

— Беше добра готвачка и се справяше добре с чистенето. Но ако трябва да ти кажа истината, в действителност не можех да я понасям — нито нея, нито сина й. Винаги съм смятал, че у нея имаше нещо сбъркано — непрекъснато обикаляше наоколо с онзи поглед… като че ли знае нещо повече от всички останали.

— Въпреки това трябваше да отидеш на погребението.

— Защо?

— Защото хората от селото ще забележат, че те няма. И няма да те обикнат повече заради това.

— Те и без това не ме обичат. И ще ме заобичат още по-малко, когато разберат за Дингъл Дел. Но какво ме интересува това? Нали не съм се записал за участие в състезание по популярност? Точно това е проблемът на живота в провинцията. Хората не се занимават с нищо друго освен с клюки. Нека си мислят, каквото си искат. Нещо повече — да вървят по дяволите, всички до един.

Той щракна ключалките на куфара с палците си и се отпусна назад, леко задъхан от усилието.

Франсес го погледна с любопитство и за миг в очите й проблесна нещо средно между презрение и отвращение. В брака им отдавна нямаше любов. И двамата го знаеха. Бяха останали заедно, защото така им беше по-удобно. Дори сред топлината на Лазурния бряг атмосферата в стаята им беше ледена.

— Ще се обадя на рецепцията, за да повикам пиколо — каза тя. — Таксито вече трябва да е пристигнало.

Пристъпи към телефона и видя на масата една пощенска картичка. Беше адресирана до Фредерик Пай, в Хейстингс.

— За Бога, Магнъс — смъмри го тя. — Така и не си изпратил картичката на Фреди. Обеща да го направиш, а вместо това е седяла тук цяла седмица.

Тя въздъхна.

— Докато пристигне, той вече ще си бъде у дома.

— Е, от семейството, при което е отседнал, ще я препратят. Това не е краят на света. И без това не пише нищо интересно.

— В пощенските картички никога не пише нищо интересно. Смисълът от тях не е в това.

Франсес Пай вдигна слушалката и се обади на рецепцията. Докато говореше по телефона, Магнъс се сети за нещо. Споменът се събуди от споменаването на пощенската картичка и думите на жена му. Какво беше казала? По някакъв начин беше свързано и с погребението, което щеше да пропусне днес. А, да! Колко странно, наистина. Магнъс Пай си отбеляза наум да не го забрави. Трябваше да се погрижи за нещо — и трябваше да го направи веднага, щом се прибере у дома.

8

— Мери Блекистън превръщаше Саксби на Ейвън в по-хубаво място за всички останали, независимо дали подреждаше цветята в църквата, в която сме се събрали в момента, неделя след неделя, дали посещаваше възрастните хора, дали събираше дарения за Обществото за защита на птиците или посрещаше посетителите в „Пай Хол“. Домашните й сладкиши неизменно оставяха силно впечатление на празника на селото и аз мога да споделя с вас, че много пъти съм оставал приятно изненадан от неочакваната й поява в канцеларията, където ми носеше курабийки с бадеми или парче кекс с пълнеж от конфитюр.

Погребението се развиваше по начина, характерен за всички погребения — бавно и полека, в атмосфера на примирение с неизбежното. Джефри Уийвър беше ходил на много погребения, като винаги заставаше отстрани и проявяваше жив интерес към хората, които идваха и си отиваха — както впрочем и към онези, които идваха и оставаха завинаги. Никога не му беше хрумвало, че някой ден, в не толкова далечното бъдеще, той също ще бъде погребан на свой ред. Все пак беше само на седемдесет и три години, а баща му беше доживял до сто. Оставаше му още много време.

Джефри се смяташе за познавач на човешкия характер и наблюдаваше проницателно, едва ли не като художник, събралите се около гроба, който беше изкопал със собствените си ръце. Имаше свое мнение за всеки един от тях. А и какво по-добро място за изучаване на човешката природа от едно погребение?

Ето го самият викарий, с физиономия като надгробен камък и дълга, малко запусната коса. Джефри си спомняше времето, когато той беше пристигнал в Саксби на Ейвън на мястото на преподобния Монтагю, чието поведение ставаше все по-ексцентрично с напредването на възрастта, той се повтаряше в проповедите си и се унасяше в дрямка по време на вечерната молитва. Семейство Осбърн бяха приети радушно, когато пристигнаха в селото, макар да бяха малко необичайна двойка — тя беше толкова по-ниска от него, доста пълна и войнствена. Жената на викария определено не си мереше приказките — качество, на което Джефри се възхищаваше, макар че сигурно не беше особено подходящо за съпруга на духовник. Забелязваше го и сега, докато тя стоеше зад своя съпруг и кимаше в знак на съгласие с думите му, когато беше съгласна с тях, или се мръщеше, когато не беше съгласна с него. Между двамата несъмнено имаше голяма близост. В това нямаше никакво съмнение. Но се държаха необичайно в повече от едно отношение. Защо например толкова се интересуваха от имението „Пай Хол“? О, да — той неведнъж ги беше виждал да се промъкват през гората, която стигаше до тяхната градина и разделяше къщата им от дома на сър Магнъс Пай. Много хора минаваха напряко през Дингъл Дел, за да стигнат до имението. Така не им се налагаше да слизат чак до големия път за Бат и да се връщат през главния вход. Но все пак обикновено не го правеха посред нощ. И той се питаше — какво точно си бяха наумили тези двамата?

Колкото до господин и госпожа Уайтхед, Джефри изобщо не ги харесваше и никога не разговаряше с тях, ако не се налагаше. Според него двамата си оставаха лондончани и нямаха никаква работа в Саксби на Ейвън. И без това в селото нямаше нужда от антикварен магазин. Само заемаше място. Всеки можеше да вземе някое старо огледало, стенен часовник или нещо подобно, да му сложи една абсурдна цена и да го нарече „антика“, но каквото и да беше това нещо, то си оставаше вехтория — и толкова по-зле за всички, които бяха убедени в противното. В действителност Джефри им нямаше вяра — нито на единия, нито на другия. Струваше му се, че си придават вид на нещо, което не бяха — точно като онези неща, които продаваха в магазина си. А и защо бяха дошли на погребението? Те почти не познаваха Мери Блекистън — а тя със сигурност никога не беше казвала добра дума за тях.

От друга страна, доктор Редуинг и нейният съпруг имаха пълното право да бъдат тук. Именно тя беше открила тялото заедно с Брент, градинарят на имението, който също беше дошъл на погребението и сега стоеше, стиснал каскета си в ръка, а къдравата коса му влизаше в очите. Емилия Редуинг винаги беше живяла в селото. Преди нея в лекарския кабинет беше работил баща й, доктор Ренард. Той не беше дошъл днес, но това не беше изненада за никого. Старият доктор живееше в дом за възрастни хора в Траубридж и се говореше, че и той самият няма да е още дълго на този свят. Джефри никога не се беше разболявал от нищо сериозно, но го бяха лекували и двамата. Всъщност старият доктор Ренард беше помогнал на жена му да роди техния син — като акушер и лекар едновременно, както често се случваше преди. Ами Артър Редуинг? Той слушаше словото на викария с изражение, което издаваше едва ли не досада и нетърпение. Беше хубав мъж. В това нямаше никакво съмнение. Художник, макар че не беше изкарал пари от това. Май беше нарисувал един портрет на лейди Пай преди известно време, в имението. Във всеки случай, и двамата бяха от хората, на които може да се разчита. Не бяха като семейство Уайтхед. Беше му трудно дори да си представи живота в селото без тях.

Същото можеше да се каже и за Клариса Пай. Няма спор, че се беше издокарала специално за погребението, и изглеждаше малко абсурдно с тази шапка с три пера. За къде се беше нагиздила така? За коктейл? Въпреки това Джефри й съчувстваше. Сигурно не й беше лесно да живее тук, а собственият й брат да се държи като господар с нея. Той нямаше никакви грижи, перчеше се насам-натам с луксозния си „Ягуар“, а сестра му работеше като учителка в местното училище при това не беше лоша учителка, въпреки че децата не я обичаха особено. Сигурно защото усещаха, че е нещастна. Струваше му се, че тя прекарва половината си живот в църквата. Непрекъснато я виждаше да влиза и да излиза оттам. Трябваше да й се признае, че доста често спираше да поговори с него, но от друга страна, тя и нямаше с кого другиго да си говори — освен когато падаше на колене. Малко приличаше на брат си, сър Магнъс, по начин, който съвсем не беше изгоден за нея. Но ако не друго, поне беше проявила достатъчно приличие, за да дойде на погребението.

Някой кихна. Беше Брент. Джефри го видя как си избърса носа с ръкав, а сетне се озърна. Нямаше никаква представа как да се държи сред хората, но в това нямаше нищо изненадващо. Брент прекарваше по-голямата част от живота си съвсем сам, и за разлика от Клариса явно го предпочиташе такъв. Работеше до късно в имението, а понякога след работа отиваше в „Лодкаря“, за да изпие нещо или да вечеря — там винаги му пазеха маса и стол с изглед към пътя. Но не разговаряше с никого. Не общуваше с хората. Джефри понякога се питаше какво ли се върти в главата му.

Той не обърна внимание на останалите опечалени, а се съсредоточи върху момчето, което беше пристигнало с катафалката: Робърт Блекистън. Джефри изпитваше съчувствие и към него: все пак погребваха майка му, макар че двамата се държаха един с друг като куче и котка. В цялото село се знаеше, че двамата не се спогаждат, а Джефри действително беше чул с ушите си какво й беше казал Робърт онази вечер пред „Кралския герб“ — точно преди да се случи злощастният инцидент с нея. „Защо не пукнеш? Искам да си почина от тебе!“ Е, никой не можеше да го обвинява заради това. Хората често казват неща, за които след това съжаляват, а никой не би могъл да предвиди какво ще се случи. Сега момчето изглеждаше толкова нещастно, колкото можеше да се очаква, застанало до онова спретнато, хубаво момиче, което работеше в кабинета на докторката. Всички в селото знаеха, че двамата са сгодени, и те наистина много си отиваха. А Джефри виждаше, че тя се притеснява за него. Личеше си по изражението й, както и по начина, по който го държеше за ръката.

„Тя беше част от живота на селото. И въпреки че днес сме тук, за да скърбим за нейната загуба, нека си спомним и за онова, което остави след себе си…“

Викарият беше стигнал до края на своето слово. Вече беше на последната страница. Джефри се огледа и видя Адам, който тъкмо влизаше в гробището, по пътеката в отсрещния край. Беше добро момче. Човек винаги можеше да разчита на него да се появи точно когато има нужда от него.

А след това видя и нещо доста необичайно. Един от опечалените вече си тръгваше от погребението, въпреки че викарият все още не беше свършил. Джефри не го беше забелязал до този момент, защото мъжът беше застанал най-отзад, отделно от тълпата. Беше на средна възраст, с тъмна връхна дреха и черна мека шапка с широка периферия. Джефри успя само да зърне лицето му, но мъжът му се стори 'Познат отнякъде. Страните му бяха хлътнали, а носът му беше извит като клюн. Къде ли го беше виждал преди? Е, във всеки случай вече беше твърде късно да го види както трябва. Мъжът беше излязъл от църквата и се беше отправил към площада на селото.

Нещо накара Джефри да вдигне поглед. Непознатият беше минал под един висок бряст, който се издигаше на края на гробището, и нещо в клоните на дървото се беше раздвижило. Беше сврака. И не само една. Джефри погледна по-внимателно и видя, че цялата корона на дървото беше пълна със свраки. Колко ли бяха? Не беше лесно да ги преброи, скрити сред гъстите листа, но в крайна сметка стигна до седем и това го накара да си спомни старата броилка, която беше научил като дете.

Колко странно беше това! Цяло ято свраки на едно и също дърво, все едно че се бяха събрали за погребението. Но сетне Адам се появи, викарият приключи със своето слово и опечалените заизлизаха от църквата — и когато Джефри погледна отново нагоре към дървото, свраките вече ги нямаше.