Мозайка от убийства

1

Къщата беше недалеч от парка „Кеделин“ в Кардиф, с гръб към железопътната линия от Уитчърч до Рубайна. Беше в средата на редица от други подобни къщи, по три от двете й страни. Всички изглеждаха запуснати и видимо се нуждаеха от освежаване: седем портички, седем квадратни градинки с потънали в прах растения, които се бореха за живота си; седем входни врати и седем комина. Къщите изглеждаха по някакъв начин взаимозаменяеми, но Тип веднага разбра къде да отидат, когато видя зеления автомобил „Остин А40“ с регистрационен номер ФП247, паркиран пред средната.

Очакваше ги един мъж. Ако се съдеше по това как стоеше пред вратата, той сякаш ги беше чакал цял живот. Когато спряха пред къщата, вдигна ръка — но не толкова за поздрав, колкото в знак, че ги е забелязал. Мъжът наближаваше шестдесетте, но изглеждаше много по-стар, изтощен от битката с живота, която всъщност беше изгубил много отдавна. Косата му оредяваше, мустаците му бяха увиснали и неподдържани, тъмнокафявите му очи бяха мрачни. Дрехите му бяха твърде дебели за летния следобед и се нуждаеха от пране. Фрейзър никога не беше виждал човек, който да изглежда толкова самотен.

— Господин Тип? — каза мъжът, когато слязоха от колата.

— Радвам се да се запознаем, господин Блекистън.

— Влезте, моля ви.

Мъжът ги поведе по тъмен, тесен коридор, в чийто далечен край беше кухнята. Оттам се виждаше запусната градина, разположена на стръмния склон, водещ към железопътната линия. Къщата беше чиста, но лишена от всякакво очарование. Не се виждаше нищо лично: нито семейни снимки, нито писма на масичката в коридора, нито някаква друга следа, доказваща, че някой живее в нея. В помещенията влизаше съвсем малко слънчева светлина. В това отношение този дом приличаше на жилището на портиера в имението в Саксби на Ейвън. Всичко в него беше притиснато от сенките.

— Знаех си, че от полицията ще поискат да говорят с мен — каза им той. — Ще пиете ли чай?

Мъжът сложи чайника на котлона и успя да запали газта от третия опит.

— Строго погледнато, ние не сме от полицията — каза му Тип.

— Не. Но разследвате смъртните случаи.

— На съпругата ви и сър Магнъс Пай. Да.

Блекистън кимна и потърка брадичката си с ръка. Тази сутрин се беше избръснал, но явно със самобръсначка, която беше използвал прекалено много пъти. Над горната му устна бяха останали няколко косъмчета, а на брадичката му се виждаше порязано място.

— Аз си мислех да се обадя на някого — каза той. — Защото бях там онази вечер, когато умря той, нали разбирате? Но после си казах — защо да си правя труда? Не съм видял нищо. Не знам нищо. Това няма нищо общо с мен.

— Може би не е съвсем така, господин Блекистън. С нетърпение очаквах да се срещнем.

— Е, надявам се да не останете разочаровани.

Той изля съдържанието на чайника, който още беше пълен със стари чаени листенца, изми го с кипналата вода и сипа нов чай. После извади бутилка мляко от хладилника, в който нямаше почти нищо друго. В отсрещния край на градината премина влак, като трополеше и бълваше дим, и за момент кухнята се изпълни с миризмата на пепел. Мъжът сякаш не го забеляза. Приготви чая и го донесе на масата. Тримата седнаха един срещу друг.

— Е? — каза той.

— Вие знаете защо сме тук, господин Блекистън — каза Тип. — Защо не ни разкажете всичко за себе си? Започнете от началото. Не пропускайте нищо.

Блекистън кимна и наля чая в чашите. После започна своя разказ.

Беше на петдесет и осем години. Живееше в Кардиф, откакто беше напуснал Саксби на Ейвън преди дванадесет години. Имал роднини тук; един чичо, който държал магазин за електротехнически материали наблизо, на Истърн Роуц. Чичото вече беше починал, но му беше оставил магазина, и той се издържаше от него — поне дотолкова, колкото му трябваше за този начин на живот. Живееше сам. Фрейзър се беше оказал прав за това.

— Така и не се разведох с Мери — каза той. — Не знам защо. Но след онова, което се случи с Том, просто нямаше начин двамата с нея да останем заедно. От друга страна нито един от двамата не се канеше да се жени отново, така че какъв смисъл имаше да се развеждаме? На нея не й се занимаваше с адвокати и други подобни неща. Предполагам, че официално погледнато, това ме прави вдовец.

— Не сте ли се виждали, след като заминахте? — попита го Тип.

— Поддържахме връзка. Пишехме си, а аз от време на време й се обаждах по телефона — за да я питам за Робърт и дали няма нужда от нещо. Но ако имаше нужда от нещо, тя никога нямаше да се обърне към мен.

Тип извади своите цигари „Собрание“. За него беше необичайно да пуши, докато работеше по някое разследване, но в поведението на детектива в последно време нямаше нищо обичайно и Фрейзър беше крайно разтревожен, откакто той беше изгубил съзнание в кабинета на доктор Редуинг. Тип не искаше да говори за това. Докато пътуваха с колата насам, не беше казал почти нито дума.

— Да се върнем до момента, когато двамата с Мери сте се срещнали за пръв път — предложи Тип. — Разкажете ми за живота си в „Шепардс Фарм“.

— Така се казваше фермата на баща ми — започна Блекистън. — Той я беше наследил от своя баща — фермата открай време беше собственост на нашето семейство. Всичките ми предци са били фермери, но аз така и не се запалих по земеделието. Баща ми казваше, че аз съм черната овца в семейството, което беше смешно, защото ние нямахме нищо друго освен овце — много овце и няколкостотин акра земя. Сега, когато си спомням за това, ми е жал за него. Аз бях единственото му дете, а изобщо не се интересувах от земята. В училище бях добър по математика и точните науки, и си мечтаех да замина за Америка и да стана ракетен инженер — голям майтап, защото вместо това в продължение на двадесет години работих като обикновен механик, и така и не стигнах по-далеч от Уелс. Но така става с всички деца, нали? Всеки си мечтае за нещо голямо, но ако не извади голям късмет, мечтата му не се сбъдва. И все пак няма от какво да се оплаквам. Бяхме сравнително щастливи, когато живеехме там. В началото дори на Мери й харесваше.

— Как се запознахте с бъдещата си съпруга? — попита го Тип.

— Тя живееше в Тоубъри, което беше на около пет мили оттам. Нейната майка беше съученичка на моята. Веднъж дойде на обяд в неделя, заедно с родителите си, и така се запознахме. Тогава Мери беше на двадесет и няколко, красива като картинка. От пръв поглед се влюбих в нея и след една година вече бяхме женени.

— Любопитно ми е какво мислеха вашите родители за нея?

— Ами харесваха я. В действителност по едно време можеше да се каже, че всичко върви, общо взето, перфектно. Родиха ни се двама сина: първо Робърт, а след това Том. Момчетата израснаха във фермата — няма да забравя как тичаха по цял ден и помагаха на баща ми, когато се прибираха от училище. Струва ми се, че там сигурно сме били по-щастливи, отколкото на което и да е друго място. Но това нямаше как да продължи вечно. Татко беше затънал до гуша в дългове. А и аз не му помагах. Бях си намерил работа на летището в Уитчърч, на час и половина оттам, недалеч от Бристъл. Това беше към края на тридесетте години. Занимавах се с рутинна поддръжка на самолетите от гражданския въздушен патрул и се запознах с много от младите пилоти, които идваха на обучение в базата на летището. Знаех, че се задава война, но на място като Саксби на Ейвън беше лесно човек да забрави за това. Мери работеше по малко в селото. Двамата вече започвахме да се отдалечаваме един от друг. Точно това беше причината тя да ме обвинява за онова, което се случи — и може би имаше право.

— Разкажете ми за децата си — каза Тип.

— Обожавах тези момчета. Повярвайте ми, не минава и ден, в който да не мисля за това.

Последните думи сякаш го задавиха и му се наложи да замълчи за малко, преди да продължи.

— Не знам как всичко се обърка така, господин Тип. Наистина не знам. Когато живеехме в „Шепардс Фарм“, не беше чак идеално, но все пак ни беше весело. Понякога момчетата бяха истински разбойници, непрекъснато се караха и се биеха. Но това може да се каже за всички момчета, нали?

Той погледна Тип, сякаш очакваше потвърждение на думите си, но когато не го получи, продължи:

— Но освен това бяха много близки помежду си. Освен братя, двамата бяха и най-добри приятели.

— Робърт беше по-тихият от двамата. Човек винаги оставаше с впечатлението, че се е замислил за нещо. Още беше съвсем малък, когато започна да излиза на дълги разходки сам в долината на Бат, и понякога доста се притеснявахме за него. Том беше по-голямо шило. Имаше се за нещо като изобретател. Непрекъснато разбъркваше някакви смеси или сглобяваше нещо от частите, които вадеше от разни стари машини. Сигурно го е наследил от мен, и аз съм готов да си призная, че го глезех повече от двамата. Робърт беше по-близък с майка си. Раждането му беше трудно. Тя едва не го загуби, а като бебе страдаше от всякакви болести. Селският доктор, който се казваше Ренард, постоянно беше у нас. Мен ако питате, точно това беше причината Мери да развие тази мания да го предпазва от всичко. На моменти изобщо не ме пускаше да припарвам до него. Но с Том беше по-лесно. Двамата с него бяхме по-близки. Винаги бяхме заедно…

Той извади един пакет от десет цигари, скъса целофана и си запали една.

— Всичко се обърка, когато си тръгнахме от фермата — каза той и в гласа му изведнъж прозвуча горчивина. — Тогава започна всичко — в деня, когато онзи човек стана част от живота ни. Проклетият сър Магнъс Пай. Сега не ми е трудно да го видя, и се чудя как може да съм бил толкова сляп и толкова глупав. Но по онова време неговото предложение ни изглеждаше като отговор на нашите молитви. Редовна заплата за Мери, покрив над главата и хубаво място, на което да си играят момчетата. Поне така го разбираше Мери — и точно така ме убеди.

— Спорихте ли за това решение?

— Аз се опитвах да не споря с нея. От това нямаше никаква полза, освен че я настройваше срещу мен. Само й казах, че имам някои резерви. Не ми харесваше мисълта да стане икономка. Смятах, че заслужава нещо повече от това и си спомням как я предупреждавах, че когато отидем да живеем там, ще се озовем в капан. Все едно че щяхме да бъдем негова собственост. Но истината беше, че ние просто нямахме друг избор, нали разбирате? Нямахме никакви спестявания. Никой нямаше да ни направи по-добро предложение.

— И отначало всичко беше наред. Имението „Пай Хол“ беше хубаво място, а аз се разбирах със Стаили Брент, който работеше там като градинар, заедно със сина си. Не плащахме наем, а и по някакъв начин ни беше по-добре да живеем като самостоятелно семейство, без мама и татко непрекъснато да се въртят около нас. Но в онази портиерска къща имаше нещо, което не ни се отразяваше добре. Вътре по цяла година беше тъмно и така и не я почувствахме като свой дом. Всички започнахме да се дразним един от друг, дори момчетата. Двамата с Мери сякаш изобщо не спирахме да се караме. Беше ми неприятно да гледам с какво преклонение се отнасяше към сър Магнъс само защото той имаше титла и много пари. С нищо не беше по-добър от мен. Не беше работил и един ден през целия си живот. Беше собственик на имението „Пай Хол“, само защото го беше наследил. Но тя не можеше да го види по този начин. Не разбираше, че когато човек чисти тоалетна, няма никакво значение, че на нея ще седне задникът на някакъв аристократ. Веднъж й го казах точно с тези думи и тя побесня. Тя не се смяташе за чистачка или за прислужница. Гледаше на себе си като на дясната ръка на господаря.

— Магнъс също имаше син — Фреди — но той още беше малък и беше много намусено момче. Между тях нямаше никаква обич. Затова господарят започна да се занимава с моите момчета, вместо със сина си. Окуражаваше ги да си играят в неговото имение и ги глезеше с малки подаръци — веднъж три пенса, друг път шест пенса. Освен това ги караше да правят номера на Невил Брент. По онова време родителите му вече бяха мъртви. Бяха загинали в автомобилна катастрофа и Невил беше поел градинарската работа в имението. Мен ако питате, у него имаше нещо странно. Според мен не беше съвсем наред в главата. Но това не им пречеше да го следят, да го дразнят, да го замерят със снежни топки и други такива. Беше жестоко от тяхна страна. Иска ми се да не го бяха правили.

— Не можехте ли да им попречите да го правят?

— Не можех да направя нищо, господин Тип. Как да ви го кажа, за да ме разберете? Те никога не ме слушаха. Вече не им бях баща. Почти от деня, в който се преместихме да живеем на онова място, аз усетих как ме изместват настрани. Магнъс това, Магнъс онова… никой не говореше за нищо друго. Когато им даваха бележниците от училище, на никого не му пукаше какво мисля аз. Разбирате ли? Мери караше момчетата да носят бележниците си в голямата къща, за да ги показват на него. Като че ли неговото мнение беше по-важно от моето.

И през цялото време ставаше все по-зле, господин Тип. Аз започнах да ненавиждам този човек. Той винаги намираше начин да ме накара да се чувствам жалък, да ми напомни, че живея в неговата къща, на неговата земя… като че ли го бях направил по собствено желание. И вината за онова, което се случи, е негова. Заклевам се. Той уби сина ми — все едно го направи със собствените си ръце — и същевременно съсипа и мен самия. Том беше светлината на живота ми — и когато той си отиде, не ми остана нищо, за което да живея.

Той замълча и избърса очите си с опакото на ръката.

— Погледнете ме! Погледнете това място! Често се питам какво съм сторил, за да заслужа това. На никого нищо лошо не съм направил, а се озовах тук. Понякога си мисля, че съм несправедливо наказан за нещо, което не съм извършил.

— Не се съмнявам, че сте невинен.

— Наистина съм невинен. Нищо лошо не съм направил. Онова, което се случи, нямаше нищо общо с мен.

Той замълча, приковал очи в Тип и Фрейзър, сякаш ги предизвикваше да възразят.

— Виновен беше Магнъс Пай. Проклетият Магнъс Пай.

Той си пое дъх, преди да продължи:

— Войната вече беше започнала и ме бяха изпратили във военновъздушната база в Боскъм Даун, където работех най-вече по изтребители „Хокър хърикейн“. Не се прибирах у дома, не знаех какво става там и когато все пак си идвах за почивните дни, от време на време, се чувствах като чужд човек. Мери се беше променила съвсем. Вече изобщо не се радваше да ме види. Беше станала потайна… като че ли криеше нещо от мен. Не можех да повярвам, че това е същото момиче, за което се бях оженил, и същата жена, с която бях живял в „Шепардс Фарм“. Робърт също не искаше да има нещо общо с мен. Беше син на майка си. Ако не беше Том, нямаше да има почти никакъв смисъл изобщо да се прибирам у дома.

Така или иначе, сър Магнъс беше заел мястото ми. Аз вече ви казах за игрите. Имаше една специална игра, на която играеше с момчетата — с моите момчета. Те бяха луди по заровените съкровища. Естествено, всички момчета обичат такива игри, но както сигурно знаете, семейство Пай бяха изровили от земята си цяло съкровище — римски монети и други такива неща, които бяха намерили в Дингъл Дел. Онзи тип ги беше изложил на показ в дома си. Така че изобщо не му беше трудно да ги запали по търсенето на съкровища. Увиваше във фолио шоколадчета, а понякога монети по шест пенса или два шилинга и половина, и ги скриваше на различни места в цялото имение. После им даваше указания как да ги открият и ги пускаше да ги търсят. Понякога се занимаваха с това по цял ден — и човек нямаше от какво да се оплаква, защото така бяха на чист въздух. Беше полезно за тях, нали така? И беше забавно.

Но той не им беше баща. Не внимаваше с тях и един ден прекали. Имаше едно парче злато. Не беше истинско злато. Беше железен сулфид — пирит, който само прилича на злато. Той имаше цяла буца от него и беше решил да им го даде за награда в играта. Естествено, Том и Робърт не знаеха, че има разлика. Бяха сигурни, че е истинско злато, и бяха готови на всичко, за да го намерят. И знаете ли къде го беше скрил проклетият глупак? В една туфа папур, точно на брега на езерото. Беше направил така, че да стигнат до самата вода. Две момчета — едното на четиринадесет, а другото на дванадесет. Насочил ги беше натам — все едно че беше сложил табела.

И ето какво е станало. Двете момчета се разделили. Робърт отишъл в Дингъл Дел, за да търси под дърветата. Том отишъл до езерото. Може да е видял как „златото“ блести на слънцето, или пък е разгадал указанията. Нямало е нужда дори да си мокри краката, но бил толкова развълнуван, че решил да влезе във водата, за да го извади. А какво е станало после? Може да се е спънал. Там има много водорасли и те може да са се увили около краката му. Ето какво знам аз. Малко след три часа следобед Брент минал оттам с косачката и видял моето момче по очи във водата.

Гласът на Матю Блекистън му изневери.

— Том се бил удавил.

Брент направил, каквото могъл. Том бил само на няколко стъпки навътре от брега, така че Брент го издърпал на сухо. Тогава Робърт излязъл от гората и видял какво става. Скочил във водата. Започнал да крещи. Брент не знаел какво да прави, но Робърт знаел от училище как да дава първа помощ и се опитал да спаси брат си с изкуствено дишане. Но вече било късно. Том бил мъртъв. Аз разбрах всичко това едва после, от полицията. Бяха разпитали всички замесени: сър Магнъс, Брент, Мери и Робърт. Можете ли да си представите как се чувствах, господин Тип? Аз бях бащата. Но не съм бил там.

Матю Блекистън сведе глава. Беше притиснал към нея ръката си, свита в юмрук около цигарата, и димът се извиваше над главата му, докато той седеше мълчаливо. В този момент Фрейзър почувства с пълна сила колко малка беше тази стая, колко безнадежден беше този съсипан живот. В главата му се появи мисълта, че Блекистън беше изгнаник. Беше прокуден от собствения си живот.

— Искате ли още чай? — попита изведнъж Блекистън.

— Аз ще го приготвя — каза Фрейзър.

На никого не му се пиеше чай, но всички имаха нужда от малко време — от кратка пауза, преди да продължат. Фрейзър се зае с чайника. Беше доволен, че имаше възможност да се откъсне от този разказ, поне за малко.

Когато им донесе чашите с току-що приготвения чай, Блекистън продължи:

— Аз се върнах в Боскъм Даун. И следващия път, когато се прибрах у дома, вече ми беше съвсем ясно накъде духа вятърът. Мери и Робърт бяха издигнали стената. След онзи ден тя никога повече не го пусна сам, дори за минута, и двамата като че ли не искаха да имат нищо общо с мен. Аз бях готов да направя всичко за семейството си, господин Тип, заклевам се. Но те не ми позволиха. Робърт винаги е казвал, че аз съм ги изоставил, но това не беше така. Аз се прибрах у дома, но там вече нямаше никого.

— Кога видяхте сина си за последен път, господин Блекистън?

— В събота, на 23 юли. На погребението на майка му.

— Той видя ли ви?

— Не.

Блекистън дълбоко си пое дъх. Беше изпушил цигарата си и я смачка в пепелника.

— Казват, че когато едно семейство изгуби дете, това или ги сближава, или ги разделя. От всичко, което направи Мери, най-много ме заболя от това, че след като си отиде Том, тя не ми позволи да се сближа с Робърт. Защитаваше го от мен! Представяте ли си? Като че ли не беше достатъчно, че бях изгубил единия си син. В крайна сметка изгубих и двамата.

А някаква част от мен не престана да я обича. Това беше най-жалкото. Както ви казах, аз продължих да й пиша — на рождения ден, на Коледа. Понякога разговаряхме по телефона. Позволяваше ми поне това. Но не искаше да се доближавам до тях. Беше съвсем категорична по този въпрос.

— Разговаряли ли сте наскоро?

— Последния път, когато говорих с нея, беше преди няколко месеца — но сега ще ви кажа и още нещо, на което няма да повярвате. Всъщност й звъннах в деня, в който е намерила смъртта си. Беше изключително странно. Онази сутрин ме събуди някаква птица, която беше кацнала на дървото и издаваше някакви ужасни звуци, грачеше. Беше сврака. „Една е за тъга“ — нали знаете онази стара песен? Е, аз я видях пред прозореца на спалнята, черно-бяла, неприятна птица със зли, блестящи очички, и изведнъж ми прилоша. Като че ли имах някакво предчувствие. Разбрах, че ще се случи нещо лошо. Отидох в магазина, но не ми беше до работа, а и без това не влизаше никой. Не можех да престана да си мисля за Мери. Бях убеден, че с нея ще се случи нещо лошо, и накрая не издържах и я потърсих по телефона. Първо се обадих в жилището на портиера, а след това и в голямата къща — но тя не вдигна, защото бях закъснял. Тя вече е била мъртва.

Той си играеше с целофана от пакета цигари, въртеше го между пръстите си и го късаше на парчета.

— След няколко дни научих за смъртта й. Прочетох го във вестника… Представяте ли си? Никой дори не си беше направил труда да ми се обади, за да ми каже. Човек би си казал, че поне Робърт ще се свърже с мен, но и на него не му е било до това. Така или иначе, аз реших да отида на погребението. Нямаше значение какво е станало между нас. Все пак едно време бяхме млади и бяхме заедно. Нямаше да я оставя да си отиде, без да се сбогувам с нея. Признавам си, че се притеснявах да се покажа в селото. Не исках всички да се съберат около мен, за да ме разпитват, така че отидох по-късно и си бях сложил такава шапка, че да не ми се вижда лицето. Вече съм много по-слаб, отколкото бях едно време, и съм на почти шестдесет години. Реших, че ако стоя по-далеч от Робърт, няма да има проблеми — и точно така стана.

Но все пак го видях там. Беше с едно момиче и аз се зарадвах, когато го видях с нея. Точно от това има нужда. Като момче винаги беше самотен, а момичето ми се стори хубаво. Разбрах, че ще се женят — може би, ако имат деца, ще ми разрешават да ги виждам. Хората се променят с времето, нали така? Той казва, че аз не съм бил до него, но може би, ако го видите, вие може да му кажете истината.

Беше много странно да се върна в онова село. Вече дори не съм сигурен, че ми харесва. И да ги видя всичките — доктор Редуинг, Клариса, Брент и останалите. Тръпки ме побиха, честно ви казвам. Забелязах, че сър Магнъс и лейди Пай не бяха дошли на погребението, и това ме накара да се усмихна на себе си. Не се съмнявам, че Мери щеше да остане разочарована, ако можеше да разбере! Винаги съм й казвал, че онзи човек не струва. Но може би е било по-добре, че не беше дошъл. Не знам какво щях да направя, ако го бях видял в този ден. Защото аз го обвинявам за това, господин Тип. Мери е паднала по стълбите, защото е работила като прислужница в къщата му — така че стават двама. Мери и Том. И двамата щяха да бъдат живи, ако не беше той.

— Затова ли отидохте в къщата му пет дни по-късно?

Блекистън наведе глава.

— Откъде знаете, че съм бил там?

— Видели са колата ви.

— Е, няма да отричам. Да. Беше глупаво от моя страна, но в края на същата седмица се върнах. Работата е там, че не можех да спра да мисля за всичко това. Първо Том, а сетне и Мери — и двамата в имението „Пай Хол“. Като ме слушате сега, сигурно си мислите, че правя самопризнания — все едно казвам, че съм се върнал, за да го убия. Но изобщо не беше така. Аз просто исках да говоря с него, да го попитам за Мери. Всички други хора, които бяха отишли на онова погребение, имаха с кого да си поговорят — но не и аз. Никой дори не ме позна — на погребението на собствената ми жена! Толкова странно ли беше да поискам да се видя с него само за пет минути, колкото да го попитам за Мери?

Той се замисли за кратко и взе някакво решение.

— А имаше и нещо друго. Сигурно няма да си помислите нищо хубаво за мен, когато ви го кажа, но освен това исках да говоря с него и за пари. Не за себе си. За сина ми. Когато някой умре на работното си място, работодателят носи отговорност за него. Мери работеше за сър Магнъс повече от двадесет години, така че той трябваше да й дължи някаква осигуровка. Помислих си, че може би са се уговорили нещо по този въпрос — за нещо като пенсия, нали разбирате? Бях наясно, че Робърт никога няма да приеме финансова помощ от мен, дори да можех да си позволя да му я дам, но ако ще се жени, нима не заслужава поне някакъв старт в живота? Робърт винаги е бил слабост на сър Магнъс. Затова си наумих да го помоля да помогне, от името на Робърт.

Той спря и извърна поглед настрани.

— Продължете, моля.

— За два часа се върнах с колата до Саксби на Ейвън. Преди това имах много работа в магазина. Спомням си, че когато пристигнах, беше точно седем и половина вечерта. Погледнах си часовника. Но работата е там, господин Тип, че след като пристигнах, започнах да се разколебавам. Вече не бях толкова сигурен, че искам да се срещам с него. Не исках да ме унижава. Поседях около един час в колата, преди най-сетне да реша, че след като съм отишъл дотам, трябва поне да опитам. Когато отидох до къщата, сигурно е било около осем и половина. Паркирах на старото си място зад жилището на портиера — сигурно по навик. И някой друг беше решил да направи същото. До вратата беше подпрян един велосипед. По-късно си спомних за това. Може би трябваше да му обърна повече внимание още тогава.

Така или иначе, продължих пеша по алеята към къщата. Докато отивах натам, се връщаха всичките ми спомени от това място. Езерото се падаше от лявата ми страна, а аз не можех да се накарам да погледна натам. Онази вечер имаше луна и всичко в градината се виждаше идеално, като на снимка. Наоколо сякаш нямаше никой друг. Аз не се опитвах да се скрия или нещо подобно. Просто отидох право до входната врата и натиснах звънеца. Видях, че някои от прозорците на първия етаж светят, така че сър Магнъс сигурно си беше у дома — и наистина, след една-две минути той сам ми отвори вратата.

Никога няма да забравя как изглеждаше в този момент, господин Тип. За последен път го бях виждал преди повече от десет години, когато си тръгнах от жилището на портиера в имението. Беше по-едър, отколкото си го спомнях — или поне със сигурност по-пълен. Сякаш изпълваше цялата врата. Беше с костюм и вратовръзка… в ярки цветове. Държеше пура.

Трябваха му една-две секунди, за да ме познае, но след това се усмихна. „Ти!“ Само това ми каза. Сякаш изплю тази дума в лицето ми. Не се държеше точно враждебно. Но се изненада да ме види, а имаше и нещо друго. По лицето му продължаваше да играе някаква странна усмивка, като че ли беше развеселен от нещо. „Какво искаш?“

„Бих искал да говоря с теб, сър Магнъс, ако има възможност“, казах му аз. „Става въпрос за Мери…“ Той погледна назад през рамото си и аз едва тогава разбрах, че не беше сам. „Сега не мога да се видя с теб“, каза ми той.

„Само за няколко минути.“

„Няма начин. В момента нямам възможност. Трябваше да се обадиш, преди да дойдеш. Колко е часът?“

„Моля те…“

„Не! Ела пак утре.“

Всеки момент щеше да ми затвори вратата. Видях, че се кани да го направи. Но после, в последния момент, той спря и ми зададе един последен въпрос. Никога няма да го забравя.

„Наистина ли си мислиш, че аз съм убил проклетото ти куче?“, попита ме той.

— Кучето ли? — попита озадачено Тип.

— Да, трябваше да ви кажа за него. Когато се преместихме да живеем в имението „Пай Хол“, имахме куче.

— Бела.

— Да. Точно така. Беше мелез: кръстоска между лабрадор и коли. Подарих я на Том за десетия му рожден ден, и сър Магнъс беше против нея още от първия ден. Не искаше да тича по моравата му и да плаши кокошките. Не искаше да рови в цветните му лехи. Но нека ви кажа какво всъщност не искаше. Не искаше аз да съм купил подарък на собствения си син. Става дума за същото, за което ви разказах по-рано. Той искаше да контролира всичко в живота ми, цялото ми семейство, и държеше да се отърве от това куче, защото то беше свързано с мен — беше единственото нещо, купено от мен, което Том наистина обичаше.

— Той ли го е убил? — попита Фрейзър.

Спомни си за печалния малък кучешки нашийник, който Тип беше открил в онази стая в жилището на портиера.

— Така и не успях да докажа, че е бил той. Може да е накарал Брент да свърши тази работа вместо него. Няма да се учудя, ако го е направил, онзи проклет сополанко. Но един ден кучето изчезна — намерихме го чак след една седмица, в Дингъл Дел, с прерязано гърло. Том беше съсипан. Това беше първото нещо в живота му, което беше лично негово. Какъв човек трябва да си, за да причиниш това на едно малко момче?

— Това ми се струва много необичайно — промърмори Тип. — Сър Магнъс не ви е виждал от много години. Вие се появявате неочаквано на вратата на неговия дом, късно вечерта. Защо според вас е избрал точно този момент, за да ви попита за кучето?

— Нямам никаква представа.

— Какво му казахте?

— Не знаех какво да му кажа. Така или иначе, това нямаше значение, защото веднага след това ми затвори вратата. Затръшна я в лицето ми — след като бях изгубил жена си едва преди две седмици. Не искаше дори да ме покани да вляза. Ето такъв човек беше.

Настъпи продължително мълчание.

— Този разговор, който ни предадохте току-що — каза тихо Тип. — Как смятате, до каква степен отговаря на действителния? Това ли бяха точните думи на сър Магнъс?

— Доколкото си спомням, господин Тип.

— Не ви ли поздрави по име, например?

— Той ме позна, ако питате за това. Но не. Каза ми само една-единствена дума — „Ти!“ — като че ли бях изпълзял изпод някой камък.

— Какво направихте след това?

— Какво можех да направя? Върнах се при колата си и си тръгнах оттам.

— Онзи велосипед, който сте видели. Там ли беше още?

— Честно казано, не си спомням. Не погледнах.

— Значи си тръгнахте оттам и…

— Бях ядосан. Бях минал много път с колата и не очаквах да ме изгони така. Карах около десет-петнадесет мили по пътя, но след това… знаете ли какво? Реших да не се отказвам толкова лесно. Продължавах да мисля за Робърт. Продължавах да мисля за това, което е редно да се направи. А и какъв беше проклетият Магнъс Пай, за да ми затваря вратата в лицето? Този човек ме беше потискал от деня, в който се бях запознал с него — и изведнъж ми дойде до гуша. Подкарах обратно към имението „Пай Хол“, но този път не спрях до жилището на портиера. Отидох с колата до самата входна врата, слязох и пак позвъних на звънеца.

— Колко време ви нямаше?

— Двадесет минути? Двадесет и пет? Не си погледнах часовника. Не ме интересуваше колко е късно. Просто бях твърдо решен да му кажа всичко в очите, но този път сър Магнъс не дойде да ми отвори. Позвъних още два пъти. Нищо. Тогава повдигнах капака на пощенската кутия и клекнах пред нея, като мислех да извикам през отвора. Мислех да му кажа, че е проклет страхливец, и трябва поне да дойде да ми отвори.

Блекистън помълча, преди да продължи:

— И тогава го видях. Имаше толкова много кръв, че нямаше как да не го забележа. Беше проснат в преддверието, точно пред мен. Тогава не разбрах, че главата му е била отсечена. Тялото беше обърнато с гръб към мен, слава Богу. Но веднага разбрах, че е мъртъв. В това нямаше никакво съмнение.

Бях потресен. Не, повече от това. Бях като зашеметен. Сякаш някой ме беше ударил в лицето с юмрук. Залитнах и си помислих, че ще изгубя съзнание. Но някак успях да се изправя. Дадох си сметка, че някой беше убил сър Магнъс през последните двадесет минути — след като си бях тръгнал оттам и преди да се върна. Може би убиецът е бил с него, когато бях позвънил на вратата първия път. Може би ме беше чул, от фоайето. Може би ме беше изчакал да си тръгна, за да го убие.

Блекистън запали нова цигара. Ръката му трепереше.

— Знам какво ще ме попитате сега, господин Тип. Защо не съм отишъл в полицията? Ами не е ли очевидно? Аз бях последният човек, който го беше видял жив, а в същото време имах всички възможни причини да желая смъртта му. Бях изгубил сина си и обвинявах сър Магнъс за това. Бях изгубил и жена си, а тя също работеше за него. Този човек беше като истински дявол в живота ми, така че полицията нямаше да се затрудни да си намери заподозрян, ако стигнеше до мен. Аз не го бях убил, но веднага се сетих какво ще си помислят всички, и исках само да се махна колкото може по-далеч оттам. Успях да се вдигна на крака, качих се в колата и потеглих колкото може по-бързо.

В момента, в който излизах от портала, там пристигна една друга кола. Не видях нищо друго освен фаровете. Но се изплаших, че шофьорът ще види номера на моята кола и ще съобщи за мен в полицията. Това ли е станало?

— В колата е била лейди Пай — каза му Тип. — Прибирала се е от Лондон.

— Съжалявам, че тя е трябвало да го открие по този начин. Сигурно е било ужасно преживяване за нея. Но аз исках само да се махна оттам. В главата ми нямаше никаква друга мисъл.

— Господин Блекистън, имате ли някаква представа кой може да е бил в къщата заедно със сър Магнъс Пай, когато сте отишли там?

— Откъде да знам? Не чух никого. Не видях никого.

— Дали е възможно да е била жена?

— Интересно, но и аз това си помислих. Ако е имал тайно рандеву, или както там се казва, може би щеше да се държи точно по този начин.

— Знаете ли, че и вашият син е в списъка на заподозрените за убийството на сър Магнъс?

— Робърт? Защо? Това е налудничаво. Той нямаше никаква причина да желае смъртта му. Дори напротив — както вече ви казах, той винаги е уважавал сър Магнъс. Двамата бяха като дупе и гащи.

— Но евентуалният му мотив е бил точно същият като вашият. Може би е смятал сър Магнъс за отговорен за смъртта на брат си и на майка си.

Тип вдигна ръка, преди Блекистън да отговори.

— Просто съм озадачен от това, че не сте съобщили на полицията тази информация, която споделихте току-що с мен. Казвате, че не сте го убили, но с мълчанието си сте позволили истинският убиец да остане неразкрит. Въпросът за онзи велосипед например е особено важен.

— Може би трябваше да съобщя — отговори Блекистън. — Но не се съмнявах, че това ще свърши зле за мен, както става винаги. Истината е, че ми се иска изобщо да не се бях доближавал до онова място. Понякога човек чете за домове, над които тегне проклятие. Винаги съм си мислел, че това са пълни глупости, но мога да го повярвам за имението „Пай Хол“. Тази къща уби жена ми и детето ми, а ако вие разкажете на полицията за това, което ви казах току-що, сигурно и аз ще свърша на бесилката.

Той безрадостно се усмихна, преди да завърши:

— И тогава тази къща ще е убила и мен.

2

По пътя обратно Тип почти не каза и дума, а Джеймс Фрейзър знаеше, че не бива да прекъсва мислите му. Беше умел шофьор, прецизно сменяше скоростите на сивия „Воксхол“ и караше неотклонно в средата на платното си, докато слънцето се спускаше към хоризонта, а сенките се протягаха към тях от всички страни. Единствено когато беше зад волана, той се чувстваше господар на положението. Качиха се на ферибота в Ост, за да прекосят река Севърн, и мълчаливо се загледаха в брега на Уелс, който остана зад тях. Фрейзър беше гладен. Не беше хапвал нищо от закуска. На ферибота продаваха сандвичи, но те не изглеждаха особено апетитни, а освен това Тип не обичаше някой да се храни в колата.

Когато стигнаха до отсрещния бряг, те продължиха сред полята и хълмовете на Глостър — по същия път, който беше изминал Блекистън, за да отиде при сър Магнъс Пай. Фрейзър се надяваше да пристигнат в Саксби на Ейвън в седем часа, навреме за вечеря.

Най-сетне стигнаха до Бат и поеха по пътя, който щеше да ги отведе до имението „Пай Хол“, а долината — вече съвсем притъмняла — се ширна от лявата им страна.

— Злато! — каза Тип.

Не беше проговарял от толкова дълго време насам, че Фрейзър се стресна, когато чу гласа му.

— Моля? — каза той.

— Фалшивото злато, скрито от сър Магнъс Пай. Убеден съм, че всичко се върти около него.

— Но фалшивото злато не струва нищо.

— Не и за теб, Джеймс. Не и за мен. Точно това е въпросът.

— То е убило Том Блекистън. Когато се е опитал да го извади от езерото.

— А, да. Това езеро е постоянно мрачно присъствие в цялата тази история, нали разбираш — както в преданията за крал Артур. Децата са си играли до езерото. Едно от тях е загинало в езерото. И среброто на сър Магнъс също беше скрито в езерото.

— Знаеш ли, Тип? Не разбирам почти нищо от това, което казваш.

— Мисля си за крал Артур, дракони и вещици. В тази история има една вещица, един дракон и едно проклятие, което не може да бъде отменено…

— Предполагам, че вече знаеш кой е убиецът?

— Вече знам всичко, Джеймс. Трябваше само да направя връзката и всичко стана съвсем ясно. Понякога до разкриването на едно престъпление не се достига посредством веществени доказателства. Думите, изречени от викария на погребението, или едно парче хартия, изгорено в огъня — те подсказват за едно, но сетне водят към нещо съвсем друго. И онази заключена стая в жилището на портиера. Защо беше заключена? Мислим си, че знаем отговора, но когато помислим малко, ще се уверим, че сме далеч от истината. И онова писмо, адресирано до сър Магнъс. Ние знаем кой го е написал. И знаем защо. Но отново сме били на грешен път. Трябва да помислим още. Всичко това са предположения, но скоро ще видим с очите си, че не е възможно да има друг път, който да води до истината.

— Матю Блекистън ли ти помогна да го откриеш?

— Матю Блекистън ми каза всичко, което ми е необходимо да знам. Именно той е поставил началото на всичко това.

— Наистина ли? Какво е направил?

— Убил е жена си.

Крауч Енд, Лондон

Много дразнещо, нали?

В неделя следобед стигнах до края на ръкописа и веднага позвъних на Чарлс Клоувър. Чарлс е моят шеф — директорът на издателството „Клоувърлийф Букс“, което публикува поредицата за Атикус Тип. Още на първото позвъняване се свързах с гласовата му поща.

— Чарлс? — казах аз. — Какво е станало с последната част от книгата? Какъв смисъл има да ми даваш да чета криминален роман, в който не пише кой е убиецът? Можеш ли да ми върнеш обаждането, моля те?

После слязох в кухнята. В спалнята вече имаше две празни бутилки от бяло вино, а по завивката — трохи от чипс. Давах си сметка, че не съм излизала от къщата твърде дълго време, но навън все още беше студено и влажно, така че не ми се занимаваше с това. У дома не беше останало нищо прилично за пиене, така че отворих една бутилка анасонова ракия, която Андреас беше донесъл от последното си пътуване до Крит, напълних си една чаша и я изпих на екс. Вкусът й беше като на всеки друг чуждестранен алкохол, след като е преминал митническата проверка на летище „Хийтроу“ не такъв, какъвто би трябвало да бъде. Бях взела ръкописа със себе си в кухнята и се заех да го преглеждам отново, като се опитвах да позная каква част от него липсваше. Последната част би трябвало да се казва „Тайна, скрита от око“ — съвсем подходящо, предвид обстоятелствата. И след като Тип вече беше обявил, че е разкрил престъплението, в нея може би щеше да има само две или три глави. Сигурно щеше да събере заподозрените, да им каже истината и да арестува убиеца, а след това да се прибере у дома, за да умре. Знаех, че от известно време насам Алан Конуей иска да сложи край на поредицата, но въпреки това беше неприятна изненада да открия, че е направил точно това. Струваше ми се, че мозъчният тумор не е най-оригиналният начин да се отърве от главния си герой, но от друга страна, нямаше и какво да се възрази срещу него — и предполагам, че точно затова го беше избрал. Налага се да си призная, че ако бях проляла сълза, тя беше по-скоро от мисълта за бъдещите ни продажби.

И така, кой беше убил сър Магнъс Пай?

Нямах друга работа, така че извадих един бележник и писалка и седнах в кухнята с ръкописа. Хрумна ми дори мисълта, че е възможно Чарлс да го е направил нарочно, за да ме изпита. Когато отида на работа в понеделник, той вече щеше да бъде в кабинета си — винаги идваше пръв — и щеше да ме попита кой е убиецът, преди да ми даде и последните страници. Чарлс определено има странно чувство за хумор. Често съм го виждала да се кикоти на собствените си шеги, когато никой друг от присъстващите дори не е разбрал, че той се е пошегувал.

1. Невил Брент, градинарят.

Това е най-очевидният заподозрян. На първо място, той не обича Мери Блекистън и току-що е бил уволнен от сър Магнъс Пай. Следователно има ясен, съвсем обясним мотив да премахне и двамата. Освен това той е единственият герой в книгата, който има връзка с всички смъртни случаи. Той е в имението, когато умира Мери, и на практика е последният човек, който е видял сър Магнъс жив. През вечерта на убийството, когато свършва работа, той уж отива направо в „Лодкаря“ — но Конуей подхвърля една странна подробност в началото на девета глава от първа част. Там пише, че Брент пристига в кръчмата след двадесет и пет минути. Защо дава толкова детайлни данни по този въпрос? Може да става дума за незначителна подробност, а може би дори за грешка — да не забравяме, че все пак това е ръкопис, който не е преминал през редакция. Но аз бях останала с впечатлението, че „Лодкаря“ е само на десет минути разстояние от имението „Пай Хол“, а тези допълнителни петнадесет минути биха осигурили достатъчно време на Брент да се върне, да се промъкне през задната врата, докато сър Магнъс разговаря с Матю Блекистън, и веднага след това да го убие.

Около Брент има и още нещо. Почти сигурно е, че той е педофил. „Беше самотник, не се беше оженил и живееше сам в къщата, която беше наследил от родителите си. В селото не го обичаха много, защото го смятаха за особняк. (…) Във въздуха се носеше упорита миризма… Миризмата на мъж, който живее сам.“ Полицията открива на пода в спалнята му списания за бойскаути, а освен това, в глава пета от четвърта част, съвсем между другото ни казват, че са го хващали да шпионира бойскаутите, докато са били на лагер в Дингъл Дел. Всички тези подробности ми бяха направили впечатление, защото в романите за Атикус Тип като цяло почти не се говори за секс — но все пак не бива да забравяме, че убийцата в „Грог и цианид“ се оказва лесбийка (която отравя партньорката си). Дали Брент не е проявявал нездрав интерес към двете момчета, Том и Робърт Блекистън? Сигурно не е съвпадение, че именно той „намира“ Том Блекистън, след като се е удавил в езерото. Задавам си въпроси дори за смъртта на майка му и баща му, за които се предполага, че са загинали в автомобилна катастрофа. И накрая, вероятно именно той е убил и кучето.

От друга страна, първото правило на криминалните романи гласи, че най-вероятният заподозрян никога не се оказва истинският убиец. Предполагам, че на този принцип той отпада.

2. Робърт Блекистън, автомонтьорът

Робърт също има връзка с трите смъртни случая в книгата. Посвоему той е също толкова странен, колкото и Брент. Описан е с бледа кожа и неугледна прическа. Никога не се е разбирал с другите деца в училище, арестували са го в Бристъл, и най-вече е имал доста трудни отношения с майка си, които са достигнали своята кулминация със скандал на обществено място, когато той, общо взето, е пожелал смъртта й. Освен това, макар и да не играя честно, като редактор щях да остана особено доволна, ако убиецът се окаже Робърт, защото единствената причина Джой Сандърлинг да се обърне към Тип е нейното желание да го защити. Не ми беше никак трудно да си представя една последна глава, в която собствените й надежди са разбити на пух и прах, след като истинската природа на нейния годеник излиза наяве. На мястото на автора щях да избера точно този вариант.

При все това, в тази теория има два основни проблема. Първият е този, че освен ако Джой Сандърлинг лъже, Робърт просто няма как да е убил майка си, защото двамата са били заедно в леглото, когато се е случило това. Сигурно е вярно и че розовият мотопед щеше да бъде забелязан от минувачите, докато фучи към имението „Пай Хол“ в девет часа сутринта (макар че това съображение очевидно не е попречило на убиеца да използва скърцащото колело на викария в девет часа вечерта). Но по-важната подробност, която самият Тип споменава поне веднъж, е липсата на ясен мотив у Робърт да убие сър Магнъс, който никога не се е отнасял лошо с него. Дали е възможно да е обвинявал сър Магнъс за смъртта на по-малкия си брат, докато двамата са си играли на езерото? Все пак именно сър Магнъс е осигурил фалшивото злато, причинило тази трагедия, а Робърт е бил вторият човек, пристигнал на мястото на инцидента, и е скочил във водата, за да помогне да издърпат брат му на брега. Това преживяване сигурно е оставило травма у него. Дали не беше възможно да обвинява него и за смъртта на майка си?

Може би в крайна сметка излизаше, че заподозрян номер едно в моя списък е Робърт, а Брент заема второто място. Не знам.

3. Робин Осбърн, викарят

Алан Конуей има навик да изненадва читателите си, като изиграва някоя неочаквана карта в самия край на играта. В „Няма покой за злодеите“ например, убиецът се оказва Агнес Кармайкъл, която през цялата книга не е казала нито дума — не особено изненадващо предвид факта, че е глухоняма. Не вярвам Осбърн да е убил сър Магнъс заради Дингъл Дел. Нито пък смятам, че е убил Мери Блекистън заради онова нещо, което е намерила на бюрото му, каквото и да е то. Но със сигурност е интересно, че по време на второто престъпление е използвано неговото колело. Дали наистина е бил в църквата по това време? А и в началото на глава трета от третата част на книгата Хенриета забелязва едно петно от кръв на ръкава на мъжа си. Това не се споменава повторно, но не се съмнявам, че Конуей отново ще повдигне този въпрос в липсващите страници.

Освен това ми е интересна тази почивка, на която са заминали Осбърн и жена му в Девъншър. Той определено изпитва неохота да отговори, когато Тип го разпитва за това („Викарият изглеждаше неподготвен за този въпрос“) и първоначално отказва дори да му каже името на хотела, в който са отседнали там. И може би отдавам прекалено голямо значение на това, но родителите на Брент също са загинали в Девъншър. Дали между двете събития няма някаква връзка?

4. Матю Блекистън, бащата

В действителност той би трябвало да е на първо място в моя списък, защото съвсем недвусмислено ни съобщават, че е убил жена си. Тип го казва в края на шестата част — „Убил е жена си“ — а е немислимо той да лъже. Във всичките осем книги от поредицата, дори да греши (както с погрешния арест в „Атикус Тип празнува Коледа“, който вбеси някои читатели, защото го сметнаха за нечестна игра от страна на Конуей), той никога не е бил по-малко от сто процента честен. Щом казва, че Матю Блекистън е убил жена си, значи е станало точно така — макар и да не казва защо, което е много дразнещо. Нито пък обяснява как е достигнал до това заключение, като стана дума. Обяснението, естествено, ще се съдържа в липсващата част.

Дали Матю освен това е убил и сър Магнъс? Не мисля. Успях да разгадая поне една подробност: отпечатъкът от човешка ръка в цветната леха е оставен от Блекистън, докато е гледал през отвора на пощенската кутия. „Залитнах и си помислих, че ще изгубя съзнание.“ Това са неговите собствени думи. Сигурно е протегнал ръка, за да се подпре, и така е оставил отпечатъка в меката пръст. Той убива жена си, а после, по някаква причина, се връща на местопрестъплението. Ако наистина е така, колкото и да е невероятно, в Саксби на Ейвън има и втори убиец, който се е разправил със сър Магнъс по съвсем друга причина.

5. Клариса Пай, сестрата

Понякога, когато чета криминален роман, оставам с определено усещане за някой от героите, без да имам конкретна причина за това, и случаят е точно такъв. Клариса има сериозни причини да мрази брат си и може би е планирала да убие както лейди Пай, така и нейния син Фреди, за да наследи имението „Пай Хол“. Цялата история за това, че е откраднала физостигмина, за да се самоубие, може да е била лъжа — и освен това дава обяснение за необходимостта да се разправи с Мери Блекистън. Да не забравяме и това, че Клариса има ключ от входната врата на голямата къща в имението. Това се споменава веднъж — в глава пета от първата част — макар и повече да не става дума за този ключ.

Освен това си остава и въпросът за доктор Ренард и близнаците, разменени при раждането. Кога точно е разбрала Клариса за това? Дали наистина е било едва когато й го казва доктор Редуинг? Питам се само защото в глава пета от втората част има една необяснима фраза за „Аштън Хаус“, където живее доктор Ренард. В своето слово на погребението викарият споменава, че Мери Блекистън редовно е посещавала този дом за възрастни хора. Може би Ренард й е казал истината за онова, което се е случило, а след това тя, като се има предвид характера й, на свой ред е разказала на Клариса. Това би осигурило на Клариса сериозен мотив да убие както Мери, така и сър Магнъс. А откраднатият физостигмин може би е бил предназначен за лейди Пай и Фреди. Може дори онова падане на доктор Ренард в действителност да не е било нещастен случай… макар че така сигурно отивам твърде далеч?

Реших да не включвам в списъка на заподозрените семейство Уайтхед, доктор Редуинг и нейният съпруг-художник, Франсес Пай и донякъде неправдоподобния Джак Дартфорд. Всички те имаха мотиви за убийството на сър Магнъс, но не виждах нито една причина някой от тях да иска да причини зло на Мери Блекистън. Така оставаше само Джой Сандърлинг — най-малко вероятният заподозрян от всички. Но защо би решила да убива някого — и по-важно, защо изобщо би се обърнала към Атикус Тип?

Така или иначе, в неделя следобед се занимавах с това — разлиствах ръкописа, водех си бележки и в крайна сметка не стигнах доникъде. Вечерта имах среща с приятели в залата на Британския филмов институт, за да гледаме заедно една прожекция на „Малтийският сокол“, но не успях да се съсредоточа върху заплетения сюжет на филма. През цялото време си мислех за Магнъс, Мери и окървавени парчета хартия, убити кучета и писма, пуснати в грешните пликове. Питах се защо ръкописът не е завършен и се ядосвах, че Чарлс все още не ми беше върнал обаждането.

А по-късно същата вечер разбрах защо. Бях решила да се поглезя, като се прибера с такси, и шофьорът беше пуснал радиото. Това беше четвъртата новина от вечерната емисия.

Алан Конуей беше мъртъв.

Издателство „Клоувърлийф Букс“

Казвам се Сюзан Райланд и съм главен редактор на отдела за съвременна литература в издателство „Клоувърлийф Букс“. Длъжността ми не е толкова важна, колкото звучи, защото в сградата на издателството работят само петнадесет души (и едно куче) и никога не публикуваме повече от двадесет книги годишно. Аз работя по половината от тях. За толкова малко издателство имаме приличен списък от автори. Издаваме няколко високоуважавани писатели, удостоени с различни литературни награди, един автор на фентъзи, който редовно оглавява класациите за най-продавани заглавия, и една детска писателка, за която току-що се разбра, че е лауреат на престижна награда за детска литература. Не можем да си позволим производствените разходи, за да издаваме готварски книги, но в миналото сме имали успех с пътеводители, книги за самопомощ и биографии. Но простата истина е тази, че Алан Конуей със сигурност беше най-важното име в списъка на авторите, които издаваме, и целият ни бизнес план се основаваше на перспективата за успешни продажби на „Мозайка от убийства“.

Издателството беше основано преди единадесет години от Чарлс Клоувър, добре познато име в издателския бизнес, и аз бях с него от самото начало. Преди това бяхме заедно в „Орион“ до момента, когато той реши да навлезе самостоятелно в бизнеса, като отвори собствено издателство в една сграда недалеч от Британския музей, която беше купил наскоро. Атмосферата в офиса определено му отиваше: на три етажа, с тесни коридори, износени мокети, дървена ламперия и стаи, в които не влизаше много слънчева светлина. По времето, когато всички останали притеснено навлизаха в двадесет и първи век — за издателите се знае, че като цяло не са сред първите, които прегръщат социалните или технологичните промени — той нямаше нищо против да го смятат за старомоден. Все пак беше работил с Греъм Грийн, Антъни Бърджес и Мюриъл Спарк. Има дори една снимка, на която се вижда как вечеря с възрастния Ноел Кауард, макар и винаги да казва, че е бил толкова пиян, че не си спомня нито името на ресторанта, нито дори една дума от онова, което му е казал великият драматург.

Като се има предвид колко време прекарваме заедно двамата с Чарлс, хората автоматично предполагат, че в някакъв момент сме били любовници, но това не отговаря на истината. Той е женен, с две големи деца, едното от които — Лора — всеки момент ще роди първия му внук. Живее в една доста впечатляваща къща със стълбище към главния вход, която се намира в „Парсънс Грийн“ и е собственост на съпругата му Илейн и него самия от тридесет години насам. Няколко пъти съм ходила у тях на вечеря и всеки път е имало интересна компания, особено добро вино и разговори, които продължават до късно през нощта. При все това, той не общува с много хора извън офиса — поне не и с такива, които работят в издателския бизнес. Чете много. Свири на чело. Чувала съм, че преди да навърши двадесет години и малко след това е употребявал много наркотици, но човек никога не би го предположил, като го види сега.

В интерес на истината аз не го бях виждала от цяла седмица. Бях на турне с един от нашите автори, което продължи от вторник до петък; имахме събития в Бирмингам, Манчестър, Единбург и Дъблин, както и интервюта за радиото и вестниците. Обиколката мина изненадващо добре. Когато се прибрах късно в петък следобед, той вече си беше тръгнал от офиса. Ръкописът на „Мозайка от убийства“ ме очакваше на бюрото ми. На следващия понеделник, докато оставях чантата си и включвах компютъра, аз си дадох сметка, че двамата сигурно сме го прочели по едно и също време, така че в крайна сметка не е имало как той да знае, че ръкописът не е завършен, когато ми го е оставил.

Той вече беше в кабинета си, който беше на първия етаж, в срещуположния край на коридора. Прозорците гледаха към голямото кръстовище — на Ню Оксфорд Стрийт и Блумсбъри Уей. В другата част от сградата, където беше моят кабинет, беше по-тихо. Стаята му беше елегантна, с квадратна форма и три прозореца, множество етажерки за книги, разбира се, и изненадващо голям брой награди, изложени на показ. В действителност Чарлс не обича церемониите, на които се връчват литературни награди. Смята ги за необходимо зло, но през годините издателство „Клоувърфлийф Букс“ успя да спечели доста награди — британската награда за литература; „Златен кинжал“, която се връчва от асоциацията на писателите-криминалисти; наградата на гилдията на независимите издателства — и по някакъв начин всички те са намерили място в кабинета му. Всичко беше много подредено. Чарлс обича да знае къде се намира всяко нещо и има секретарка на име Джемайма, която се грижеше за това, въпреки че точно в момента явно я нямаше. Беше седнал зад бюрото си, а пред него беше собственият му екземпляр от ръкописа на „Мозайка от убийства“. Забелязах, че си е водил бележки в белите полета на страниците — с писалка с червено мастило.

Нека да опиша Чарлс такъв, какъвто беше в този ден. Беше на шестдесет и три години, облечен както обикновено — с костюм и вратовръзка, а на безименния си пръст носеше тясна златна халка. Илейн му я беше подарила за петдесетия му рожден ден. Когато влизах в малко мрачния му кабинет, винаги ми приличаше на кръстник — като онзи от прочутия филм. От Чарлс не струеше никаква заплаха, разбира, се, но в излъчването му имаше нещо италианско — с пронизващия му поглед, особено тънкия му нос и високите, доста аристократични скули. Имаше бяла коса, падаща небрежно до яката му. Беше в доста добра форма за мъж на неговата възраст, макар че дори не би си представил да влезе в зала за фитнес, и имаше много силно присъствие. Често водеше кучето си със себе си, когато идваше на работа, и то беше там и сега — женско, от породата златист лабрадор, то в момента спеше на едно сгънато одеяло под бюрото му.

Кучето се казваше Бела.

— Влизай, Сюзан — каза ми той и ми махна да вляза.

Бях взела ръкописа със себе си. Влязох, седнах и едва тогава забелязах, че той беше много пребледнял, едва ли не сякаш беше в шок.

— Чу какво е станало, нали? — попита ме той.

Кимнах. Новината беше съобщена във всички вестници, а освен това бях чула коментара на автора на криминални романи Иън Ранкин по сутрешния блок на радио Би Би Си. Първата ми мисъл, когато чух новината, беше за сърдечен удар. Нали това беше най-честата причина за смъртта на мъжете на неговата възраст? Но се оказа, че греша. Вече се говореше, че е било нещастен случай. Беше намерил смъртта си в своя дом, недалеч от Фрамлингам.

— Ужасна новина — каза Чарлс. — Абсолютно ужасна.

— Знаеш ли какво е станало? — попитах го аз.

— Снощи ми се обадиха от полицията. Разговарях с някакъв старши инспектор Лок. Мисля, че се обаждаше от Ипсуич. Каза ми точно това, което съобщиха по радиото — нещастен случай — но не искаше да навлиза в подробности. А след това, тази сутрин, едва преди няколко минути, получих това.

Той взе от бюрото си едно писмо. До него се виждаше грубо разкъсан плик.

— Пристигна със сутрешната поща — каза той. — Писмото е от Алан.

— Може ли да го погледна?

— Разбира се — отговори той и ми го подаде.

Писмото е важно, така че следва точно копие от него.

— Пристигна тази сутрин, така ли? — попитах аз.

— Да. Знаеш ли, двамата с него се видяхме на вечеря в четвъртък. Заведох го в клуба над ресторант „Айви“. Писмото е с дата от 28 август — на следващия ден. Сигурно го е написал веднага след като се е прибрал.

Алан имаше апартамент във „Фицровия“. Сигурно беше останал да пренощува в него, а на следващата сутрин беше хванал влака от гарата на Ливърпул Стрийт, за да се прибере у дома.

— Какво е „Пързалката“? — попитах аз.

— Една книга, която Алан написа преди известно време.

— Не си ми я показвал.

— Честно казано, мислех, че няма да представлява интерес за теб. Не беше криминален роман. Беше по-сериозна книга — нещо като сатира за Великобритания от двадесет и първи век. Действието се развива в един аристократичен дом.

— Въпреки това щях да искам да я прочета.

— Повярвай ми, Сюзан — щеше да си загубиш времето. Нямаше никакъв шанс да я публикувам.

— Каза ли го на Алан?

— Не по този начин. Просто му казах, че не отговаря на стратегията на издателството.

Това беше един от най-старите евфемизми в бизнеса. Човек не може просто да каже на най-силния си автор, че новата му книга не струва и пукната пара.

Двамата потънахме в мълчание. Кучето под бюрото се обърна на другата страна и изсумтя.

— Това е писмо на самоубиец — казах аз.

— Да.

— Трябва да го изпратим в полицията.

— Съгласен съм. Тъкмо се канех да им се обадя.

— Не знаеше ли, че той е болен?

— Не знаех абсолютно нищо за това. Никога не ми е казвал — и със сигурност не го спомена, когато се видяхме в четвъртък вечерта. Двамата вечеряхме заедно. Той ми даде ръкописа. Изглеждаше развълнуван! Каза, че това е най-добрата му книга досега.

Аз не бях присъствала на тази вечеря, така че ще разкажа за нея така, както ми я описа Чарлс няколко дни след това. Алан Конуей беше обещал да завърши „Мозайка от убийства“ до края на годината, а за разлика от някои други автори, с които съм работила, той винаги спазваше сроковете си. Вечерята им беше планирана от няколко седмици по-рано и между другото не беше случайно, че беше определена за ден, в който аз отсъствах от града. Двамата с Алан не се спогаждахме по причини, които ще опиша по-късно. Алан и Чарлс се бяха срещнали в „Айви“ — но не в известния ресторант, който се намира съвсем близо до площад Кеймбридж Съркъс, а в частния клуб към него, достъпен само за членове, в който се влиза през отделен вход. На първия етаж има пиано-бар, а над него — ресторант, и всички прозорци са от цветно стъкло, така че да не се вижда какво става вътре — не се вижда и навън, между другото. Там ходят доста знаменитости и като цяло е точно от онези места, които се харесват на Алан. Чарлс беше запазил обичайната си маса вляво от вратата, където зад неговото място има етажерки с книги. Цялата сцена нямаше как да е подредена по-подходящо за случая, дори да беше в някой театър. В действителност, съвсем наблизо по същата улица има не един, а два театъра — „Сейнт Мартине“ и „Амбасадорс“, в които от незапомнени времена се играе прочутата постановка „Капан за мишки“.

Двамата бяха започнали вечерята с по един голям коктейл с мартини — барът на клуба е известен с тях. Бяха разговаряли на общи теми: семейство и приятели, животът в Лондон и графство Съфолк, издателският бизнес, клюки, кои книги вървят на пазара и кои — не. Бяха избрали какво ще вечерят, а тъй като Алан обичаше скъпи вина, Чарлс беше решил да го поглези, като беше поръчал една бутилка „Жьовре-Шамбертен Гран Крю“, по-голямата част от която беше изпил Алан. Представих си как е ставал все по-шумен и словоохотлив с напредването на вечерята. Той открай време имаше склонността да пие повече, отколкото трябва. Бяха им донесли основното ястие и едва след като бяха приключили с него, Алан беше извадил ръкописа от кожената си чанта с презрамка, с която никога не се разделяше.

— Останах много изненадан — сподели Чарлс, докато ми разказваше това. — Не очаквах да получим ръкописа поне още няколко месеца.

— Нали знаеш, че моят екземпляр не е пълен? — попитах го аз. — Липсват последните няколко глави.

— В моя също. Тъкмо се занимавах с него, когато влезе.

— Той каза ли нещо?

Питах се дали Алан не го беше направил нарочно. Може би беше искал Чарлс да познае как ще завърши книгата, преди да му покаже истинския финал.

Чарлс се замисли, за да си спомни.

— Не. Само ми каза колко е добра според него, а после ми я даде.

Това беше интересна информация. Значи Алан Конуей сигурно е мислел, че му е дал всички глави. В противен случай със сигурност щеше да му обясни какво прави.

Чарлс се беше зарадвал да получи новата книга и беше реагирал по съответния начин. Беше обещал на Алан да я прочете през почивните дни. За съжаление след това вечерта не беше продължила по най-добрия начин.

— Не знам какво стана — каза ми Чарлс. — Бяхме започнали да обсъждаме заглавието. Аз не бях съвсем сигурен, че ми харесва — а нали знаеш колко е докачлив Алан. Може би не беше много умно от моя страна да повдигам този въпрос точно в този момент. Но докато разговаряхме, се случи един много странен инцидент. Един сервитьор изпусна таблата с чиниите, която носеше. Предполагам, че подобно нещо може да се случи навсякъде, но в клуба обикновено е толкова тихо, че все едно избухна бомба, и Алан стигна дотам да стане от мястото си, за да вдигне скандал на сервитьора. През цялата вечер изглеждаше напрегнат, не знам защо. Но ако е бил болен и вече е планирал да се самоубие, това сигурно изобщо не е изненадващо.

— Как завърши вечерята? — попитах аз.

— Алан се успокои малко и двамата си поръчахме кафе, но той все още не изглеждаше съвсем на себе си. Нали го знаеш какъв става понякога, след като е изпил няколко чаши вино? Помниш ли онази кошмарна случка в „Спексейвърс“? Във всеки случай, докато се качваше в таксито си, той ми каза, че иска да отмени едно интервю по радиото, което трябваше да даде.

— Със Саймън Мейо — казах аз. — По Радио 2.

— Да. Следващия петък. Аз се опитах да го разубедя. Човек не бива да прецаква хората от медиите, защото не се знае дали изобщо някога ще го поканят пак да участва в предаването им. Но той не искаше да отстъпи.

Чарлс въртеше писмото в ръцете си. Питах се дали изобщо трябваше да го пипа. Дали не беше веществено доказателство?

— По-добре да се обадя в полицията — каза той. — Те трябва да разберат за това.

Аз излязох от кабинета му, за да го оставя да говори на спокойствие.

Алан Конуей

Аз бях тази, която откри Алан Конуей за света.

С него ме запозна сестра ми Кейти, която живее в графство Съфолк, а децата й ходят в едно местно училище. Алан беше учител по английски в него и току-що беше написал първата си книга — криминален роман със заглавие „Атикус Тип започва разследването“. Не съм сигурна как е разбрал, че тя ми е сестра — сигурно тя му е споменала за това — но я беше помолил да ми покаже книгата. Двете със сестра ми водим много различен начин на живот, но сме близки, и аз обещах да прочета книгата заради нея. Не вярвах, че ще се окаже добра, защото книгите, които стигат до издателствата по този начин, през задната врата, рядко са такива.

Но останах приятно изненадана.

Алан беше успял да улови нещо от духа на „златната ера“ на британските криминални романи — провинциална обстановка, заплетени обстоятелства около убийството, подходящо ексцентрични герои и детектив, който се озовава сред тях като неканен гост. Действието на романа се развиваше през 1946 година, непосредствено след войната, и макар че липсваха достатъчно исторически подробности за епохата, авторът беше предал атмосферата на онова време. Тип беше герой, на когото беше лесно читателят да започне да симпатизира, а фактът, че беше излязъл жив от концентрационните лагери — въпреки че в крайна сметка се наложи да съкратим донякъде тази история — му придаваше определена дълбочина. Германските му маниери и особени привички, особено манията му да завърши своя шедьовър „Общ преглед на криминалното разследване“ — тема, която щеше да се превърне в една от запазените марки на поредицата — веднага ми допаднаха. Фактът, че действието на книгата се развиваше през четиридесетте години, освен това му позволяваше да се развива по-плавно: без мобилни телефони, компютри, лаборатории по криминалистика, оборудвани по последна дума на техниката, и незабавен достъп до информация.

Имах и някои забележки, разбира се. Понякога авторът се изразяваше с престорено интелигентни, заучени фрази. Често оставах с чувството, че се опитва да направи впечатление със стила си, вместо просто да разкаже историята. Освен това романът беше прекалено дълъг. Но когато стигнах до края на ръкописа, вече бях решена да го публикувам — и това щеше да бъде първият ми проект за издателство „Клоувърлийф Букс“.

А след това се запознах с автора.

Авторът не ми хареса. Съжалявам, че трябва да го кажа, но изглеждаше студен и недружелюбен. Сигурно сте виждали снимките му на задните корици на неговите книги: слабото лице, късо подстриганата сребриста коса, кръглите очила с телени рамки. В интервютата си по телевизията и по радиото винаги се е отличавал с дар слово и непринуден чар. Но тогава изобщо не беше такъв. Беше с подпухнало лице и наднормено тегло, а по ръкавите на костюма му имаше следи от тебешир. Държеше се агресивно и същевременно умираше от желание да направи добро впечатление. Първото, което ми каза, беше колко си мечтае да има успех като писател, но сега, когато моментът беше дошъл, ентусиазмът му сякаш се беше изпарил. Не можех да го разбера. Когато споменах за някои от промените, които исках да направи по книгата си, той направо настръхна. Като цяло ме остави с впечатлението за един от най-безрадостните и лишени от чувство за хумор хора, които бях срещала. По-късно Кейти ми каза, че учениците никога не са го харесвали, и аз вече разбирах защо.

Но в интерес на истината трябва да си призная, че сигурно и аз не бях създала кой знае колко добро първо впечатление у него. С някои запознанства просто става така. Бяхме се уговорили да се срещнем в един елегантен ресторант — той, Чарлс и аз. Този ден валеше проливен дъжд — направо се изливаше от небето. Преди това имах среща в другия край на центъра, а таксито ми не беше пристигнало навреме, така че ми се беше наложило да тичам половин миля на високи токчета. Закъснях за срещата, косата ми беше залепнала по лицето, а блузата ми беше подгизнала от дъжда, така че сутиенът ми прозираше през нея. Изпих една чаша вино на екс в момента, в който седнах на масата. Умирах за цигара и това ме изнервяше допълнително. Спомням си, че влязохме в някакъв абсурден спор за една от главите в книгата му — той беше събрал всички заподозрени в библиотеката, което според мен беше прекалено голямо клише — но това очевидно не беше моментът да разговаряме по този въпрос. След това Чарлс ми беше доста сърдит — и имаше право. Можехме да го изгубим още тогава — а имаше предостатъчно други издателства, които щяха да се зарадват на книгата му, особено с обещанието за поредица.

В действителност при онази първа среща Чарлс се намеси решително и поведе разговора вместо мен, и в резултат именно той продължи да работи с Алан и след това. С други думи, Чарлс го придружаваше на големите литературни фестивали: в Единбург, Хей на Уай, Оксфорд, Челтнам. Чарлс поддържаше отношенията на издателството с него. А аз просто вършех редакторската работа — редактирах книгите му с помощта на една модерна компютърна програма, така че дори не ни се налагаше да се срещаме на живо, за да обсъждаме промените по текста. Колкото и да е странно, бях работила с него в продължение на единадесет години, а нито веднъж не бях ходила в къщата му — което не беше честно предвид факта, че си я беше купил благодарение на мен.

Естествено, все пак го виждах от време на време, когато идваше в издателството — и трябва да призная, че колкото по-успешни бяха продажбите му, толкова по-привлекателен ставаше самият той. Купуваше си скъпи дрехи. Започна да ходи на фитнес. Караше спортно купе БМВ i8. В днешно време на всички прочути писатели се налага да бъдат медийни звезди, и Алан Конуей скоро започна да обикаля по телевизиите, за да участва в предавания като „Време за книги“, „Въпроси и отговори“ и сутрешния блок на Матю Райт. Посещаваше партита и церемонии за връчване на награди. Изнасяше лекции в училища и университети. Когато го застигна славата, беше на четиридесет години — и животът му сякаш беше започнал едва тогава. Промени се и в други отношения. Когато се запознах с него, беше женен, с осемгодишен син. Бракът му не продължи много дълго след това.

Разказвам го така, сякаш съм останала разочарована и недоволна от успеха, който до голяма степен бях уредила за него. Но в действителност изобщо не се чувствах така. Не ме интересуваше какво мисли той за мен, и нямах абсолютно нищо против двамата с Чарлс да гостуват заедно на литературните фестивали, докато аз се занимавам със сериозната работа, редактирам текста и организирам издаването на книгите му. В крайна сметка това беше единственото важно нещо за мен. А истината беше, че освен това книгите му наистина ми харесваха. Бях отраснала с Агата Кристи и когато пътувам със самолет или си почивам на плажа, любимото ми занимание е да потъна в някой криминален роман. Гледала съм всички епизоди на сериалите „Поаро“ и „Убийства в Мидсъмър“. Никога не мога да позная кой е убиецът и нямам търпение детективът да събере всички заподозрени в една стая и да разкрие смисъла на цялата загадка като фокусник, който измъква копринено шалче от въздуха. Ето, това е, казано с най-прости думи. Бях почитателка на Атикус Тип. Но от това не следваше, че трябва да бъда почитателка и на Алан Конуей.

След като излязох от кабинета на Чарлс, ми се наложи да отклоня доста въпроси по телефона. Въпреки че все още не бяхме съобщили на полицията за писмото, новината за самоубийството на Алан вече беше успяла да стигне до медиите и репортерите бяха тръгнали по следите на историята. Обаждаха се и приятели от издателския бизнес, за да изразят съчувствието си. От една антикварна книжарница на „Сесил Корт“ искаха да разберат дали имаме подписани екземпляри на книги от автора, защото подготвяха специална витрина в негова чест. Тази сутрин Алан не излизаше от мислите ми — но повечето от тях все пак си оставаха заети с въпроса за един криминален роман, на който му липсваше край; и, пак в същата насока, за един издателски план за предстоящото лято, по средата на който зееше огромна празнина.

След обяд отново отидох при Чарлс.

— Обадих се в полицията — каза Чарлс.

Писмото и пликът, в който беше поставено, все още бяха на бюрото му.

— Ще изпратят един служител, за да го вземе. Казаха ми, че не е трябвало да го пипам.

— Не виждам откъде можеше да знаеш какво съдържа писмото, преди да го отвориш.

— И аз.

— Казаха ли как го е направил? — попитах аз.

Имах предвид как се беше самоубил, но не исках да се изразявам толкова директно.

Чарлс кимна:

— В къщата му има нещо като кула. Последния път, когато ходих у тях — сигурно е било през март или април — дори разговарях с Алан за нея. Казах му колко опасно е това нещо. Най-горе има само една съвсем ниска стена и никакви перила. Странното е, че когато разбрах за нещастния случай, веднага си представих как е паднал от онова проклето нещо. Но вече изглежда, че по-скоро е скочил оттам.

Настъпи продължително мълчание. Обикновено двамата с Чарлс знаем какво си мисли другият, но този път и двамата избягвахме да се поглеждаме в очите. Случилото се наистина беше ужасно. Нито един от нас двамата не искаше да се изправя срещу мисълта за него.

— Как ти се стори книгата? — попитах го аз.

Това беше единственият въпрос, който не му бях задавала — при обичайни обстоятелства щеше да бъде първият.

— Ами аз я прочетох през почивните дни и много ми хареса. Стори ми се също толкова добра, колкото и предишните. Когато стигнах до последната страница, бях също толкова раздразнен и изненадан, колкото сигурно си била и ти. Първата ми мисъл беше, че някое от момичетата в офиса не е преснимало всичко както трябва. Бях поръчал да преснимат ръкописа в два екземпляра — един за теб и един за мен.

Това ми напомни нещо.

— Къде е Джемайма? — попитах го аз.

— Напусна. Подаде предизвестие, докато ти беше на турне.

Чарлс изведнъж ми се стори много уморен, докато го разказваше:

— Нямаше как да подбере по-неподходящ момент за това. Цялата тази история с Алан — а освен това трябва да мисля и за Лора.

Лора беше дъщеря му, която очакваше дете.

— Как е тя? — попитах аз.

— Добре е. Но лекарите казват, че може да роди всеки момент. Явно с първото дете има голяма вероятност да се случи по-рано, отколкото се очаква.

Той се върна към предишната тема:

— Но всъщност не липсват страници, Сюзан. Поне не по наша вина. Проверихме файла на копирната машина. Преснимали сме точно това, което ни е дал Алан. Канех се да му се обадя, за да го попитам какво е станало. А след това, разбира се, чух за него по новините.

— Не ти ли е изпратил електронно копие?

— Не. Никога не го е правил.

Това беше самата истина. Алан беше от хората, които държат на хартията. В действителност дори пишеше книгите си на ръка. Едва след това набираше първата чернова на книгата на компютъра си. Винаги ни изпращаше разпечатано копие от новата си книга, преди да ни пусне ръкописа по електронната поща, като че ли по някаква причина не ни се доверяваше да я прочетем на екран.

Е, значи трябва да открием липсващите глави — казах аз. — И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Чарлс не изглеждаше убеден, така че аз продължих:

— Сигурно са някъде в къщата му. Ти успя ли да разбереш кой е убиецът?

Чарлс поклати глава, преди да отговори:

— Мислех си, че може би е сестрата.

— Клариса Пай. Да. Аз също я включих в списъка на заподозрените.

— Винаги съществува вероятност наистина да не е завършил книгата.

— Не се съмнявам, че щеше да ти каже това, когато ти е дал ръкописа — а и защо да постъпи така?

Замислих се за работния си график и срещите, които бях планирала за предстоящата седмица. Но това беше по-важно.

— Дали да не отида с колата до Фрамлингам? — предложих аз.

— Сигурна ли си, че това е добра идея? Полицията сигурно още ще бъде там. Ако се е самоубил, със сигурност ще има разследване.

— Да, знам. Но ми се иска да стигна до компютъра му.

— Те няма ли да го приберат?

— Поне мога да огледам кабинета му. Може би оригиналът от книгата все още е на бюрото.

Той се замисли за миг, преди да отговори:

— Да, сигурно е възможно.

Изненадах се, че не проявяваше повече въодушевление. Нито един от нас двамата не го беше казал на глас, но и двамата знаехме колко много ни трябваше „Мозайка от убийства“. Изминалата година не беше добра за издателството. През май бяхме публикували биографията на един комик, който след това беше изтърсил някаква особено неадекватна шега на живо по телевизията. И почти незабавно след това хората бяха решили, че той вече не е смешен, а книгата му беше изчезнала от книжарниците, без да остави почти никаква следа. Турнето, на което бях ходила току-що, беше с автора на един дебютен роман със заглавие „Едноръкият жонгльор“ — комична история, действието на която се развиваше в един цирк. Турнето беше минало добре, но рецензиите за книгата бяха безмилостни и не успявахме да я вкараме в книжарниците. Освен това имахме и неприятности с поддръжката на сградата на издателството, един съдебен процес срещу нас и проблеми със служителите. Не бяхме стигнали дотам да мислим, че потъваме, но изпитвахме остра нужда от категоричен пазарен успех.

— Утре ще отида — казах аз.

— Сигурно няма да навреди. Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще се справя и сама.

Алан никога не ме беше канил в „Аби Грейндж“. Беше ми любопитно да видя какво представлява неговият дом.

— Предай много поздрави на Лора — казах на Чарлс. — И ако научиш нещо ново, обади се.

Изправих се от мястото си, излязох от кабинета и чак тогава осъзнах нещо много необичайно. Едва когато се върнах в моя кабинет, си дадох сметка за нещо, което бях видяла, въпреки че през цялото време ми беше пред очите. Това нещо беше много странно. И съвсем необяснимо.

Писмото, което беше написал Алан преди смъртта си, и пликът от него бяха оставени на бюрото на Чарлс. Писмото беше написано на ръка. Пликът беше напечатан на пишеща машина.

„Аби Грейндж“, Фрамлингам

Рано на следващата сутрин вече профучавах през „Александра Парк“ по алеята за коли под прочутия дворец, от който беше останала само фасадата, на път за шосе А12. Пътуването беше идеално извинение да покарам колата си — MGB Роудстър, който си бях купила преди шест години, за четиридесетия си рожден ден. Беше абсурдна кола, но още в първия миг, когато я видях да се продава пред един автосервиз в „Хайгейт“, веднага разбрах, че трябва да бъде моя: беше модел 1969 година, с ръчни скорости, и беше в ярко, крещящо червено като на пожарникарска кола, с черна тапицерия. Кейти не знаеше какво да каже, когато за пръв път се появих с нея, но децата й полудяха по тази кола и сега всеки път ги возех в нея, когато се виждахме — по завоите на провинциалните шосета, със свален гюрук, докато и двете крещяха от удоволствие на задната седалка.

По това време на деня движението беше по-натоварено в обратната посока, към Лондон, и аз успях да се движа бързо чак до Ърл Сохъм, където се забавих за десет минути поради един особено досаден ремонт на шосето. Денят беше топъл. Времето беше хубаво през цялото лято и изглеждаше, че ще се задържи така и през септември. Помислих си да сваля гюрука, но на магистралата щеше да бъде прекалено шумно, за да карам по този начин. Може би щях да го направя, когато наближа крайната си цел.

Бях посещавала повечето от селцата по крайбрежието на Съфолк — Саутуолд, Уолбързуик, Дънич и Орфорд — но никога не бях ходила във Фрамлингам. Може би ме беше отблъсквал самият факт, че Алан живееше там. Когато пристигнах, първото ми впечатление беше за приятно, малко западнало градче, съсредоточено около централен площад с неправилна форма. Някои от сградите се отличаваха с определено очарование, но други — като един индийски ресторант, например — изглеждаха неадекватно на това място, а ако човек смяташе да обикаля по магазините, тук нямаше нищо интересно, което да си купи. По средата на градчето стърчеше натрапчиво голяма тухлена сграда, която се оказа съвременен супермаркет. Бях запазила стая за нощувка в хотел „Краун“ — преустроена странноприемница, която се беше издигала на същото място на градския площад в продължение на четиристотин години, а сега неловко съжителстваше с един банков клон и една туристическа агенция. В действителност хотелът се оказа много очарователно място — с оригиналните каменни плочи на пода, множество камини и открити подпорни греди. Зарадвах се, когато видях книгите по лавиците и настолните игри, оставени от предишни гости на хотела. Създаваха уютна, домашна обстановка. Открих рецепцията, скрита зад едно миниатюрно прозорче, и се регистрирах. През главата ми беше минала мисълта, че можех да отседна при сестра си, но Удбридж беше на половин час път с колата, а тук щеше да ми бъде съвсем добре.

Качих се в стаята си и оставих куфара си на леглото: което беше с четири колони за балдахин, представете си. Прииска ми се Андреас да беше тук, за да го сподели с мен. Традиционните английски неща криеха специално очарование за него. Обожаваше играта на крокет, следобедния чай с кифлички със сметана и крикета, които бяха еднакво неразбираеми и неустоими за него, и щеше да се почувства в стихията си на това място. Изпратих му едно съобщение по телефона, после се измих и сресах косата си. Беше време за обяд, но аз не бях гладна. Вместо това се качих отново на колата си и продължих към „Аби Грейндж“.

Къщата на Алан Конуей беше на няколко мили от Фрамлингам и щеше да бъде почти невъзможно да бъде открита, ако не съществуваше сателитната навигация. Откакто съм родена, живея в голям град, където всички улици водят някъде — в интерес на истината, защото не могат да си позволят да не го правят. Същото далеч не можеше да се твърди за провинциалното шосе, което ме преведе с многобройни заврънкулки през твърде много провинция, преди да се превърне в още по-тесен черен път и оттам в частна алея, която най-сетне ме отведе до самата къща. В кой ли момент си дадох сметка, че пред очите ми се издигаше първообразът на имението „Пай Хол“? Е, каменните грифони от двете страни на портала със сигурност трябваше да ми го подскажат. Жилището на портиера също изглеждаше точно така, както беше описано в книгата. Алеята се виеше към входната врата на къщата, прекосявайки обширни морави. Не видях градина с рози, но езерото наистина съществуваше, както и гористата местност, която сигурно беше първообразът на Дингъл Дел. Изобщо не ми беше трудно да си представя Брент, изправен до тялото на Том Блекистън, докато брат му се опитва да го върне към живота с изкуствено дишане. Реалността вече беше свършила повечето работа преди моето въображение.

А самата къща? „В крайна сметка беше останало едно-единствено удължено крило, в далечния край на което се издигаше осмоъгълна кула, построена много по-късно от останалата част.“ Точно това видях, докато наближавах с колата си: една дълга, тясна постройка на два етажа, по която се виждаха общо дузина прозорци, и кула в единия край. От нея сигурно се откриваше впечатляваща гледка към околността, но самата тя беше абсурдна. Предположих, че е построена през деветнадесети век от някой викториански индустриалец, пренесъл спомените си за фабриките и мавзолеите на Лондон в провинциалния пейзаж на графство Съфолк. Къщата далеч не беше толкова привлекателна, колкото наследственото имение на сър Магнъс Пай — поне както го беше описал Алан. „Аби Грейндж“ беше построена от онези характерни мръсно червени тухли, които винаги съм свързвала с творчеството на Чарлс Дикенс и Уилям Блейк. Мястото й не беше тук — спасяваха я единствено красивите околности. Градината сигурно се простираше на четири или пет акра под необятното небе, а наоколо не се виждаше нито една друга къща. Нямах никакво желание да живея на подобно място, а и не виждах какво толкова беше привлякло самия Алан Конуей в него. Не беше ли твърде метросексуален тип, за да обитава подобна измишльотина?

Но това беше и къщата, в която беше умрял. Припомних си го в момента, в който излязох от колата. Едва преди четири дни той се беше хвърлил от кулата, която се издигаше в този момент над мен. Вдигнах глава, за да разгледам назъбения парапет на върха. Наистина не изглеждаше безопасно. Ако човек се наведе през ръба, независимо дали има склонност към самоубийство или не, като нищо можеше да се преобърне и да падне. Под кулата се простираха морави, покрити с неравни туфи трева. В романа на Иън Макюън „Неумолима любов“ има едно изключително добро описание на онова, което се случва с човешкото тяло, когато падне от голяма височина, и не ми беше никак трудно да си представя Конуей смачкан като кукла, с натрошени кости и крайници, които стърчат в неестествени посоки. Дали падането е било достатъчно, за да го убие на място, или беше останал да лежи в мъчителна агония, докато го беше открил някой друг? Може би някой домашен помощник — чистач или градинар — беше подал сигнала за станалото. Това не беше ли безсмислено? Беше се самоубил, за да избегне страданието, но в действителност може би беше понесъл ужасяващо страдание. Аз не бих го направила по този начин. Щях да си напълня топла вана и да си прережа вените. Или да скоча пред влака. И в двата случая, смъртта щеше да настъпи много по-сигурно.

Извадих айфона си и отстъпих назад от входа, за да снимам цялата къща. Не знаех защо точно го правя, но защо хората изобщо правят снимки в днешно време? Вече никога не ги поглеждаме. На идване бях минала с колата покрай един голям храсталак (който не беше споменат в книгата) и сега се върнах пеша до него, защото забелязах две следи от автомобилни гуми. Съвсем наскоро, когато тревата е била влажна, на това място зад храсталака е била паркирана кола. Снимах и следите от гуми; не защото означаваха нещо определено, а защото си казах, че трябва да го направя. После прибрах телефона обратно в джоба си и закрачих обратно към входната врата, а тя се отвори и на прага ме посрещна някакъв мъж. Не го познавах, но веднага се сетих кой е. Както споменах, преди Алан беше женен. Скоро след като излезе третата книга от поредицата за Атикус Тип, истината за самия Алан също излезе наяве. Той напусна семейството си заради един млад мъж на име Джеймс Тейлър — и като казвам „млад“, имам предвид, че той едва бе навършил двадесет години по времето, когато самият Алан беше на четиридесет и няколко и имаше син на дванадесет. Личният живот на Алан не ме засягаше, но все пак трябва да си призная, че изпитвах известно неудобство и притеснения за евентуалния ефект на всичко това върху продажбите на книгите му. Новината беше съобщена в много вестници, но за щастие годината вече беше 2009 и репортерите нямаха възможност да злобеят толкова, колкото им се искаше. Мелиса, бившата съпруга на Алан, се премести да живее в западната част на страната заедно със сина им. Двамата се споразумяха много бързо за развода. Точно тогава Алан купи имението „Аби Грейндж“.

Не се бях запознавала с Джеймс Тейлър, но мъжът срещу мен очевидно беше той. Беше облечен с кожено яке, джинси и тениска с изрязано деколте, в което се виждаше тънката златна верижка на врата му. Вече беше на двадесет и осем или двадесет и девет години, но продължаваше да изглежда все така невероятно млад — с момчешко лице, което си оставаше такова дори под гъстата набола брада. Косата му беше дълга, светла и несресана. Беше и малко мазна и се виеше отзад, следвайки извивката на врата му. Оставяше впечатлението, че току-що е станал от леглото. Погледът му беше измъчен и подозрителен. Останах с впечатлението, че в някакъв момент от живота си е бил подложен на тормоз. А може би просто не му беше приятно да ме види.

— Да? — попита той. — Коя сте вие?

— Казвам се Сюзан Райланд — представих се аз. — Работя в издателство „Клоувърлийф Букс“. Ние сме издателите на Алан.

Порових в чантата си и му подадох визитната си картичка.

Той я погледна за миг, после вдигна очи над рамото ми.

— Хубава кола — отбеляза той.

— Благодаря.

— MG, нали?

— Всъщност е MGB.

Той се усмихна. Явно намираше за забавно жена на моята възраст да кара такава кола.

— Ако идваш при Алан, за съжаление вече си закъсняла.

— Знам. Разбрах какво е станало. Дали може да вляза?

— Защо?

— Не е лесно да се обясни. Но търся нещо.

— Добре, разбира се.

Той сви рамене и ми отвори вратата с такъв маниер, сякаш къщата беше негова. Но аз вече бях прочела писмото на Алан. И знаех, че не е така.

Ако бяхме в света на „Мозайка от убийства“, входната врата щеше да води към голямо преддверие с ламперия по стените, каменна камина и стълбище, което води към галерията на втория етаж. Но явно всичко това се беше родило във въображението на Конуей. В действителност интериорът на къщата беше по-скоро разочароващ: антре с гол дъсчен под, подходящи за един провинциален дом мебели и скъпи модерни картини по стените — беше обзаведено с вкус, но изглеждаше съвсем обикновено. Не се виждаха никакви рицарски брони. Нито ловни трофеи. Нито трупове. Завихме надясно и поехме по един дълъг коридор, който минаваше по протежение на цялата къща, преди най-сетне да ни изведе в сериозно обзаведена кухня с професионална фурна, огромен двукрил хладилник в американски стил, блестящи работни повърхности и маса за хранене, на която можеха да се настанят дванадесет души. Джеймс ми предложи кафе и аз приех. Той го приготви на една от онези машини, които работят с капсули и добавят млечна пяна по желание.

— Значи ти си издателката му — каза той.

— Не. Аз съм му редактор.

— Добре ли познаваш Алан?

Не бях сигурна как да отговоря на този въпрос.

— Взаимоотношенията ни бяха работни — казах аз. — Никога не ме е канил тук.

— Това е моят дом — или поне така беше допреди две седмици, когато Алан ме помоли да напусна. Все още не се бях изнесъл, защото нямаше къде да отида, а сега може и да не ми се наложи.

Той донесе кафетата и седна срещу мен.

— Имаш ли нещо против да запаля? — попитах аз.

Бях забелязала пепелника на масата и усетих миризма на цигарен дим във въздуха.

— Съвсем не — отговори той. — Даже, ако имаш цигари, и аз ще изпуша една.

Подадох му пакета и двамата веднага се почувствахме като приятели. В последно време това е едно от малкото хубави неща в живота на пушачите. Всички сме част от едно малцинство, подложено на преследване. Пушачите общуват по-лесно помежду си. А в действителност и без това вече бях решила, че Джеймс Тейлър ми е симпатичен — беше като малко момче, останало съвсем само в тази голяма къща.

— Тук ли беше? — попитах го аз. — Когато Алан се самоуби?

— Не, слава Богу. В този момент кажи-речи се бяхме разделили. Аз бях в Лондон, на гости на едни приятели.

Загледах как изтръскваше пепелта от цигарата си в пепелника. Имаше много дълги, тънки пръсти. Ноктите му бяха мръсни.

— Обади ми се господин Кан — той беше адвокатът на Алан — и аз се върнах обратно късно в понеделник вечерта. По това време в къщата вече гъмжеше от полицаи. Всъщност именно господин Кан го е намерил, нали разбираш? Дошъл тук, за да остави някакви документи — може би такива, с които ме изключва от завещанието си или нещо подобно — и намерил Алан на моравата пред кулата. Признавам си, радвам се, че не съм бил на негово място. Не съм сигурен, че щях да издържа.

Той дръпна дълбоко от цигарата, която държеше скрита в шепата си, като войник от стар филм.

— Какво точно търсиш? — попита ме той.

Казах му истината. Обясних му, че Алан е предал последния си роман едва няколко дни, преди да умре, и че краят на ръкописа липсва. Попитах го дали вече е чел нещо от „Мозайка от убийства“, и в отговор Джеймс насмешливо изсумтя.

— Чел съм всички книги за Атикус Тип — отговори ми той.

— Нали знаеш, че участвам в тях?

— Не, не знаех — отговорих аз.

— О, да. Джеймс Фрейзър, глупавият русокос помощник — това съм аз.

Той отметна собствената си руса коса от очите, преди да продължи:

— Когато се запознах с Алан, той тъкмо се канеше да започне да пише „Нощен зов“. Това е четвъртата книга от поредицата. По това време Атикус Тип все още нямаше помощник. Работеше сам. Но след като двамата с Алан заживяхме заедно, той ми каза, че ще промени това положение, и ме вкара в книгите си.

— Но ти е променил името — казах аз.

— Промени много неща. Имам предвид, че като начало аз не съм завършил Оксфордския университет — макар че наистина работех като актьор, когато се запознахме. Това беше една от неговите малки шеги. Във всяка книга намираше начин да спомене, че Фрейзър е безработен, неуспял в живота или с провалена кариера — а освен това, разбира се, е невероятно тъп, — но Алан казваше, че всички помощници на главните герои-детективи са такива. Казваше, че единствената им роля е да направят така, че самият детектив да изглежда по-умен, и да отклоняват вниманието на читателя от истината. Правеше го съвсем нарочно — за да те насочва по погрешна следа. В действителност, когато чете книгите, човек може просто да не обръща внимание на нито едно от нещата, казани от Фрейзър. Така бяха написани.

— Значи си я чел, така ли? — попитах го аз отново.

Той поклати глава.

— Не. Знаех, че Алан работи по нея. Затваряше се в кабинета си по цели часове. Но той никога не ми показваше нищо, преди да е завършено. Честно казано, дори не знам дали я беше завършил. При обичайни обстоятелства щеше да ми даде да я прочета, преди да я покаже на някой друг, но заради онова, което се случи между нас, може да е решил да не го прави. Въпреки това не знам защо не бях разбрал дали е завършил новата си книга. Обикновено познавах момента, в който е стигнал до края.

— Как?

— Започваше отново да се държи човешки.

Искаше ми се да разбера какво се беше случило между тях, но вместо това го попитах дали мога да разгледам кабинета и евентуално да потърся липсващите страници. Джеймс нямаше нищо против и двамата излязохме заедно от кухнята.

Кабинетът на Алан беше точно до кухнята, което беше логично. Така, ако му се е приисквало да спре за малко — за да хапне или да изпие едно питие — не му се е налагало да се отдалечава много от работното си място. Беше голямо помещение, в самия край на къщата, с прозорци от трите страни, а в средата на стаята беше изградена основата на кулата. Централно място в помещението заемаше едно стълбище с формата на спирала, което сигурно се изкачваше чак до върха на кулата. На две от стените имаше библиотеки с книги, и първата се оказа изцяло заета от книгите на самия Алан — деветте романа за Атикус Тип, преведени на тридесет и четири езика. Според текста на задната корица на книгите му (който съм написала аз), те са издадени на тридесет и пет езика, но това включваше и английски език, на който са написани, а Алан обичаше по-кръгли цифри. По същата причина тиражите му в целия свят бяха закръглени на общо осемнадесет милиона — число, което, общо взето, си измислихме от въздуха. В кабинета имаше бюро, изработено по поръчка, и работен стол, който изглеждаше скъп: от черна кожа, с ергономичен дизайн и подвижни части, на които да обляга ръцете си, врата си и гърба си. Истински стол на професионален писател. На бюрото имаше компютър — „Епъл“ с диагонал на екрана от двадесет и седем инча.

Кабинетът будеше любопитството ми. Мислех си, че влизането в него беше най-добрият начин да вляза в главата на Алан Конуей. И какво ми подсказваше този кабинет? Ами като начало — той явно не беше от кротките, които се надяват да наследят земята. Всичките му награди бяха изложени на показ. Прочутата писателка Ф. Д. Джеймс му беше изпратила писмо, в което го поздравяваше за книгата му „Атикус Тип пътува в чужбина“, и той го беше сложил в рамка на стената. Освен това се виждаха снимки, на които той беше заедно с принц Чарлс, Дж. К. Роулинг и (донякъде необяснимо) с Ангела Меркел. Освен това очевидно беше работил методично. Химикалките и моливите, бележниците, папките, изрезките от вестниците и всички останали елементи от оборудването на един писател бяха подредени внимателно, без усещане за хаос. Имаше една лавица със справочна литература: „Кратък оксфордски английски речник“ (в два тома), тълковен речник, „Оксфордски речник на цитатите“, речник с прочути фрази и енциклопедии по химия, биология, криминалистика и право. Книгите бяха подредени като войници. Освен това имаше и събраните произведения на Агата Кристи — около седемдесет романа с меки корици, които бяха подредени в хронологичен ред, поне доколкото можех да определя от пръв поглед, и започваха с „Аферата в Стайлс“ — първият роман за Еркюл Поаро. Направи ми впечатление, че им беше отредено място сред справочната литература. Той не ги беше чел за удоволствие: беше ги използвал за работа. Алан се беше отнасял напълно делово към писането. Наоколо не се виждаше нищо, което да го разсейва от работата му или да няма видимо отношение към нея. Стените бяха бели, а мокетът на пода — в неутрално бежово. Това беше работен офис, а не уютен кабинет с библиотека.

До компютъра имаше бележник с кожена подвързия и аз го отворих. Неволно се запитах какво точно правя. Действието ми беше продиктувано от същия рефлекс, който ме накара да снимам следите от автомобилни гуми в градината. Дали не търсех улики? Зад корицата на бележника беше пъхната една страница, откъсната от някакво списание. Беше черно-бяла фотография — кадър от филма на Стивън Спилбърг „Списъкът на Шиндлер“, излязъл по кината през 1993 година. На снимката се виждаше актьорът Бен Кингсли, приведен над една пишеща машина.

— Какво прави това тук? — попитах аз, като се обърнах към Джеймс Тейлър.

Той ми отговори с такъв тон, все едно ми съобщаваше нещо очевидно:

— Това е Атикус Тип.

И наистина. „Очите му зад кръглите очила с телени рамки се взираха в доктора с безкрайно благоволение. Мнозина бяха отбелязвали, че Атикус Тип приличаше на счетоводител, и държанието му — едновременно кротко и педантично — също напомняше за такъв.“ Алан Конуей се беше вдъхновил за образа на своя детектив — или просто го беше откраднал — от един филм, излязъл по кината десетина години преди той да напише първата си книга. Може би точно оттам беше започнала и връзката с концентрационните лагери, която ми се беше сторила толкова интересна. По някаква причина това откритие ми подейства потискащо. Разочаровах се от откритието, че Атикус Тип не беше изцяло оригинално творение; по някакъв начин той се оказваше герой от втора ръка. Но може би не се отнасях съвсем честно с него. В крайна сметка всички литературни герои трябваше да започнат отнякъде. Чарлс Дикенс беше използвал своите съседи, приятелите си и дори родителите си за вдъхновение. Едуард Рочестър, моят любим герой от „Джейн Еър“, беше основан на един реално съществувал французин на име Константен Еже, в когото Броите е била влюбена. И все пак, по някакъв начин не беше съвсем същото човек просто да откъсне снимката на един актьор от някакво списание. Струваше ми се, че това не е честно.

Разлистих бележника, докато не стигнах до страниците, в които Конуей беше записал ангажиментите си за настоящата седмица. Ако беше успял да я доживее, тази седмица щеше да бъде доста натоварена за него. В понеделник трябваше да обядва с някоя си Клеър във „Веселия моряк“. Следобед на същия ден имаше записан час при фризьор — или поне до това очевидно заключение достигнах аз, когато прочетох думата „коса“, оградена с кръгче. В сряда имаше уговорка за партия тенис с човек, който беше обозначен единствено с инициалите си — „С. К.“ В четвъртък трябваше да пристигне в Лондон. Имаше още една уговорка за обяд на същия ден — беше записал само „обд“ — а в пет часа щеше да види Хенри в О. В. Отне ми притеснително много време да се досетя, че това означаваше, че е щял да гледа постановката на „Хенри V“ в театър „Олд Вик“. Интервюто със Саймън Мейо си стоеше записано в бележника му за следващата сутрин. Явно Алан беше решил да се откаже от него, но не беше стигнал дотам да го задраска от списъка с ангажиментите си. Прелистих една страница назад. Там беше записана уговорката за вечеря с Чарлс в клуба на „Айви“. А на сутринта беше имал час при Ш. Б. Лекарката му.

— Коя е Клеър? — попитах аз.

— Сестра му.

Джеймс стоеше до мен и надничаше в дневника.

— „Веселия моряк“ е в Орфорд. Тя живее там.

— Предполагам, че не знаеш паролата за компютъра му?

— Напротив. Знам я. „@икус“.

Името на детектива, но изписано със знака „@“, който се произнася по същия начин като първата сричка от „Атикус“. Джеймс включи компютъра и набра паролата.

Няма нужда да навлизам в подробности за компютъра на Алан. Не ме интересуваха нито съобщенията от електронната му поща, нито историята на посещаваните сайтове в търсачката му, нито фактът, че беше обичал да играе на „Скрабъл“ по интернет. Интересуваше ме единствено ръкописът. Беше работил на програмата „Уърд“ за операционната система на „Макинтош“; не ни отне много време да открием последните му два романа — „Рози за Атикус“ и „Атикус Тип пътува в чужбина“. За всеки от тях имаше по няколко версии на ръкописа, включително и онези, които му бях изпращала аз, с последните редакции по текста. Но в нито една от папките и документите на компютъра му нямаше и една дума от „Мозайка от убийства“. Като че ли всичко, свързано с последната му книга, беше съзнателно изтрито от компютъра.

— Това ли е единственият му компютър? — попитах аз.

— Не. В Лондон има още един, а освен това имаше и лаптоп. Но това е компютърът, който използваше за книгата. Сигурен съм.

— Дали е възможно да е записал ръкописа на флашка?

— Честно казано, не знам дали изобщо някога съм го виждал да използва такова устройство. Но предполагам, че не е невъзможно.

Двамата се заехме да претърсваме стаята. Прегледахме съдържанието на всеки шкаф и всяко чекмедже. Джеймс проявяваше видимо желание да ми помогне. Открихме разпечатки от всички романи за Атикус Тип, с изключение на последния. Имаше бележници, в които бяха изписани дълги откъси с химикалка или писалка, но от тях необяснимо липсваше каквото и да било, свързано с „Мозайка от убийства“, като че ли премахнато нарочно. Все пак намерих нещо интересно: разпечатано, но неподвързано копие от „Пързалката“ — онзи роман, за който ми беше споменал Чарлс, но не беше пожелал да публикува. Попитах Джеймс дали мога да го взема за малко и го отделих настрани, за да го отнеса със себе си. Имаше цели купчини вестници и стари списания. Алан беше събирал всичко, написано някога за него: интервюта, биографични статии, рецензии (когато са били положителни) — пълен архив. Всичко беше подредено много старателно. Един от шкафовете беше отделен за канцеларски материали — пликове, подредени по големина, пакети бяла хартия, още бележници, найлонови папки за документи и пълен комплект от различни размери самозалепващи се листчета за бележки. Но нямаше и следа от флашка, а и да имаше, подобно устройство сигурно щеше да бъде твърде миниатюрно, за да го забележим сред всичко останало.

В крайна сметка ми се наложи да се откажа. Бях там вече от цял час. Като нищо можех да продължа и цял ден.

— Можеш да опиташ при господин Кан — предложи ми Джеймс.

Погледнах го и той ми напомни:

— Адвокатът на Алан. Кантората му е във Фрамлингам, на Саксмъндам Роуд. Не знам защо би била при него, но Алан му даваше много неща, за да ги съхранява.

Джеймс замълча — малко по-дълго, отколкото трябваше.

— Завещанието си например.

Вече се беше пошегувал веднъж за това, когато бях пристигнала.

— Тук ли ще останеш да живееш? — попитах го аз.

Въпросът ми не беше съвсем честен. Той сигурно знаеше, че Алан беше решил да не му оставя нищо.

— Не, за Бога! Няма какво да правя тук, съвсем сам по средата на нищото. Ще се побъркам. Алан веднъж ми беше казал, че ще ми остави къщата, но дори да се окаже така, аз пак ще се върна в Лондон. Живеех там, когато се запознахме.

Той сви устни, преди да продължи:

— В последно време не се разбирахме. На практика се бяхме разделили. Така че може би е променил нещата… не знам.

— Сигурна съм, че господин Кан ще те осведоми за това — отговорих му аз.

— Още нищо не е казал.

— Аз ще отида да се срещна с него.

— На твое място щях да говоря и със сестра му — предложи Джеймс. — Тя вършеше много работа за него. Занимаваше се е документацията му, както и е кореспонденцията с почитателите. Може би дори е набрала на компютър някои от по-ранните му книги, а той винаги й показваше всичко още на ръкопис. Има някаква вероятност да й е дал и последната си книга.

— Каза, че тя живее в Орфорд, нали?

— Ще ти дам адреса и номера.

Докато той извади лист и химикалка, аз се приближих до последния останал шкаф, който не бях отваряла — беше по средата на стената, зад спираловидното стълбище. Помислих си, че в него може да има сейф — в крайна сметка сър Магнъс Пай имаше такъв в собствения си кабинет. Шкафът се отваряше по необичаен начин — половината нагоре, а половината надолу. На стената до него имаше два бутона. Постепенно си дадох сметка, че това е асансьор за сервиране.

— Алан поръча да му го монтират там — обясни Джеймс, без да вдига поглед към мен. — Винаги се хранеше на открито, когато времето го позволяваше — и на закуска, и на обяд. Подреждаше чиниите и храната вътре и натискаше копчето, за да стигнат до горе.

— Дали ще може да видя и кулата? — попитах го аз.

— Естествено. Надявам се, че не ти става лошо от високото.

Стълбището беше съвременно, с метална конструкция, и аз неволно започнах да броя стъпалата, докато се изкачвах по него. Струваше ми се, че изкачването продължаваше твърде дълго. Наистина ли беше толкова висока тази кула? Най-сетне стигнах до една врата, която се заключваше отвътре и водеше към широка тераса, опасваща кулата, с много ниска назъбена стена — Чарлс беше казал истината за това. От върха на кулата се виждаше зелено море от дървета и поля, чак до Фрамлингам. В далечината, на върха на един хълм, се извисяваше сградата на местния колеж, построена в неоготическия стил от деветнадесети век. Забелязах и нещо друго. Въпреки че гората я скриваше по такъв начин, че не се виждаше от пътя, точно до „Аби Грейндж“ имаше и още една къща. Щях да стигна до нея, ако бях продължила по частната алея, но освен това имаше и нещо като пътека, която водеше дотам между дърветата. Къщата беше голяма и доста модерна, с много добре поддържана градина, остъклена оранжерия и басейн.

— Кой живее там? — попитах аз.

— Това е съседът. Казва се Джон Уайт. Управител на инвестиционен фонд.

Алан беше подредил на терасата маса с четири стола, барбекю на газ и два шезлонга. Доста притеснена, аз се доближих до ръба и надзърнах надолу. Погледната под този ъгъл, земята изглеждаше много далеч и никак не ми беше трудно да си представя как е полетял надолу. Стомахът ми се преобърна и аз направих крачка назад, но в същия миг усетих ръцете на Джеймс, притиснати в гърба ми. За един ужасен миг си помислих, че се кани да ме бутне. Стената, която ограждаше терасата, наистина беше много неадекватна. Не ми стигаше и до кръста.

Той отстъпи смутено назад.

— Съжалявам — каза той. — Просто се притеснявах да не получиш световъртеж. На много хора се случва така, когато за пръв път се качат тук горе.

Не помръднах от мястото си, докато лекият ветрец подръпваше косата ми.

— Стига ми толкова — казах аз. — Да слизаме долу.

Съвсем нямаше да е трудно някой да блъсне Алан Конуей през ръба на стената. Той не беше едър мъж. Всеки можеше да се промъкне тук горе и да го направи. Не знам защо си помислих това, след като беше ясно, че не е извършено престъпление. Той беше оставил собственоръчно написано прощално писмо. Въпреки това, когато се върнах в колата си, аз се обадих в театъра „Олд Вик“ в Лондон и от касата потвърдиха, че наистина е запазил два билета за постановката „Хенри V“ в четвъртък. Казах им, че няма да може да отиде. Любопитното беше, че ги беше резервирал в събота — един ден преди да сложи край на живота си. Освен това от бележника му ставаше ясно, че си беше уговорил срещи за обяд, час при фризьор и партия тенис. И въпреки всичко, което знаех за смъртта му, аз бях принудена да си задам очевидния въпрос.

Нима това наистина беше поведение на човек, който вече е взел решение да се самоубие?

Адвокатска кантора „Уесли & Кан“, Фрамлингам

Върнах се обратно във Фрамлингам, паркирах колата на площада и продължих пеша. Градчето наистина представляваше миш-маш от архитектурни стилове. В далечния му край се виждаше добре запазен замък, обграден от зелени площи и крепостен ров — съвършена фантазия за Англия от времето на Шекспир, включително с традиционния пъб и езерцето с патици наблизо. Но само на петдесет ярда оттам очарованието рязко свършваше с началото на Саксмъндам Роуд — широка, модерна улица, която продължаваше по права линия оттам до другия край на градчето. От едната страна се виждаше голяма бензиностанция и автосервиз от веригата „Гълф“, а от другата се редяха съвсем обикновени едноетажни и двуетажни къщи. „Уесли & Кан“ — адвокатската кантора, обслужвала Алан Конуей — се помещаваше в една къща с цвят на горчица в покрайнините на градчето. Въпреки табелата до входната врата, къщата очевидно беше построена за частен дом, а не за офис.

Не бях сигурен дали господин Кан ще се съгласи да се срещне с мен без предварително уговорена среща, но въпреки това влязох. Оказа се, че не е имало нужда да се тревожа. В кантората цареше пълно мъртвило — на рецепцията седеше едно момиче и четеше списание, а срещу нея се беше настанил млад мъж, който се взираше с празен поглед в екрана на компютъра си. Сградата беше стара, с неравни стени и скърцащи дъски на пода. Бяха добавили към обзавеждането сиви килими и точково осветление, за да се опитат да й придадат по-делова атмосфера, но къщата продължаваше да изглежда като нечий дом.

Момичето се обади по вътрешната линия на господин Кан, който се съгласи да ме приеме. Заведоха ме на горния етаж, където сигурно преди е била голямата спалня. Стаята беше безцеремонно преустроена в кабинет, който гледаше към гаража. Саджид Кан — прочетох цялото му име на вратата — се изправи да ме посрещне зад бюрото си — репродукция на старинно писалище с плот, тапициран със зелена кожа и месингови дръжки на чекмеджетата. Беше от онези бюра, които човек си избира в желанието си да демонстрира нещо. Кан беше едър, словоохотлив мъж на четиридесет и няколко години, с грубовати движения и маниери.

— Влезте! Влезте! Седнете, моля ви! Предложиха ли ви чай?

Косата му беше много черна, а гъстите му вежди почти се срещаха по средата на челото. Беше облечен с блейзър с декоративни кръпки на лактите и вратовръзка, май с цветовете на някакъв клуб. Изглеждаше ми невероятно да е роден във Фрамлингам и се запитах какво го беше довело в тази дълбока провинция — и в този ход на мисли, как беше станал партньор в кантората заедно с господин Уесли. На бюрото до него имаше снимка в рамка — но беше от онези модерни дигитални устройства, които сменят снимката на екрана на всеки тридесет секунди, с един и същ визуален ефект, така че следващата снимка измества или поглъща предишната. Още преди да седна срещу него, вече се бях запознала с жена му, двете му дъщери, кучето му и една по-възрастна жена с хиджаб, която сигурно беше майка му. Не знам как издържаше това нещо. Аз бих се побъркала.

Отказах предложението за чай и се настаних от другата страна на бюрото му. Той се върна на мястото си и аз му обясних накратко защо съм дошла. Когато споменах името на Алан, отношението му се промени.

— Аз го намерих, знаете ли? — каза ми той. — Отидох там в неделя сутринта. Двамата с Алан имахме уговорена среща. Били ли сте в къщата му? Сигурно няма да ми повярвате, но трябва да ви кажа, че още докато карах натам, някак усещах, че нещо не е наред. Още преди да го видя — а отначало аз дори не разбрах какво виждам. Помислих си, че някой е хвърлил някакви стари дрехи на моравата, честно ви казвам! И после осъзнах, че това е той. Веднага разбрах, че е мъртъв. Изобщо не съм го доближавал! Веднага се обадих на полицията.

— Доколкото разбирам, сте били близки.

Саджид Кан беше човекът с инициалите „С. К.“ от бележника. Двамата бяха играли тенис заедно, а освен това той беше отишъл да се види с Алан в дома му, в неделя.

— Да — потвърди той. — Бях чел много от романите за Атикус Тип още преди да се запозная с него, и определено можеше да се каже, че съм голям почитател на работата му. Нещата се развиха така, че след това продължихме да се срещаме често по делови въпроси, и мога да кажа с радост, че се сближихме. В действителност, бих стигнал дотам да твърдя, че двамата несъмнено бяхме приятели.

— Кога беше последния път, когато го видяхте?

— Преди около една седмица.

— Имахте ли някаква представа, че възнамерява да се самоубие?

— Абсолютно никаква. Алан беше в този офис и седеше на мястото, където седите вие в момента. В интерес на истината разговаряхме за бъдещето, и той изглеждаше в съвсем добро разположение на духа.

— Той е бил болен.

— Да, както стана ясно. Но не спомена пред мен нищо за това, госпожице Райланд. Обади ми се в събота вечерта. Сигурно съм един от последните хора, разговаряли с него, докато все още е бил жив.

Едва не го поправих, че нямаше да му е било толкова лесно да разговаря с него, след като вече не е жив. Не можех да спра да мисля като редактор. Вместо това го попитах:

— Ще ми кажете ли за какво точно разговаряхте, господин Кан? И каква беше причината да го посетите в неделя? Знам, това не е моя работа, но…

Последните ми думи бяха придружени с усмивка, която трябваше да изразява съчувствие и молба да ми се довери.

— Е, сигурно няма нищо лошо в това да ви разкажа сега, след случилото се. В дома на Алан бяха настъпили определени промени и той беше решил да промени завещанието си. В действителност аз вече бях съставил нова версия на завещанието и му я носех, за да я обсъдим. В понеделник трябваше да я подпише.

— И смяташе да изключи Джеймс Тейлър от него — казах аз.

Той се намръщи.

— Простете, но не мога да навляза в такива подробности. Не смятам, че това би било уместно, след като…

— Не се тревожете, господин Кан. Той ни писа в издателството. Съобщи ни дори за това, че смята да отнеме живота си. И в писмото му се споменаваше, че Джеймс вече не присъства в неговото завещание.

— Отново ще кажа, че според мен не е уместно да коментирам онова, което е обсъждал с вас.

Кан се поколеба и въздъхна:

— Но ще бъда честен с вас и ще кажа, че понякога ми беше доста трудно да разбера тази страна от живота на Алан.

— Имате предвид сексуалната му ориентация?

— Не. Разбира се, че не. Изобщо нямах предвид това! Говоря за живота с партньор, който беше толкова по-млад от него…

Кан видимо се затрудняваше да балансира различните си предразсъдъци. В дигиталната рамка изплува снимка, на която жена му го държеше под ръка.

— Знаете ли, аз доста добре познавах госпожа Конуей.

Бях срещала Мелиса Конуей няколко пъти на различни събития, свързани с издателския бизнес. Беше ми направила впечатление на мълчалива и напрегната жена. Винаги изглеждаше така, сякаш знаеше, че всеки момент ще се случи нещо ужасно, но не иска да говори за това.

— Откъде я познавахте? — попитах аз.

— Ами всъщност тя доведе Алан в нашата кантора. Когато купиха първата си къща в графство Съфолк — която беше в Орфорд — тя се обърна към нас, за да подготвим документите за изповядване на сделката при нотариуса. Разбира се, за голямо съжаление, след няколко години двамата се разделиха. Нашата кантора не работи по развода, но Алан се обърна към нас след това, когато реши да купи имението „Аби Грейндж“ — или „Риджуей Хол“, както се наричаше тогава. Всъщност той му смени името.

— Знаете ли къде живее тя сега?

— Тя се омъжи повторно. Доколкото знам, живее някъде близо до Бат.

Заех се да си припомням онова, което ми беше казал току-що. Саджид Кан беше съставил новото завещание и го беше занесъл на Алан в неделя сутринта. Но когато беше пристигнал в дома му…

— Той не го е подписал! — възкликнах аз. — Алан е умрял, преди да успее да подпише новото си завещание.

— Точно така. Да.

Неподписаното завещание е едно от онези клишета на криминалната литература, към които вече съм развила непоносимост — по единствената причина, че се използва толкова често. В реалния живот повечето хора дори не си правят труда да си съставят завещание — защото всички съумяваме да се убедим, че ще живеем вечно. И хората определено не обикалят насам-натам, заплашвайки да променят завещанието си, за да осигурят на някого идеален мотив да ги убие заради това.

Но сега изглеждаше, че Алан Конуей беше постъпил точно така.

— Ще ви бъда благодарен, ако не споменавате пред никого за този разговор, госпожице Райланд — продължи Кан. — Както ви казах, наистина не би трябвало да обсъждам завещанието му.

— Няма значение, господин Кан. Това не е причината да се обърна към вас.

— Тогава с какво мога да ви помогна?

— Издирвам ръкописа на „Мозайка от убийства“ — обясних му аз. — Алан го беше завършил, точно преди да умре, но от ръкописа липсват последните глави. Дали е възможно той да…?

— Алан никога не ми показваше книгите си, преди да бъдат публикувани — отговори Кан.

Изглеждаше доволен, че сме се върнали на по-безопасна територия.

— Веднъж беше така добър да ми даде един екземпляр от „Атикус Тип пътува в чужбина“ с автограф, преди книгата да излезе по книжарниците. Но за съжаление никога не разговаряше за работата си с мен. Може би трябва да се обърнете към сестра му.

— Да. Утре ще се срещна с нея.

— По-добре е да не споменавате за завещанието, ако не възразявате. Аз също имам уговорена среща с нея, по-късно през седмицата. А в края на седмицата ще бъде погребението.

— Единственото, което се опитвам да направя, е да открия липсващите страници — уверих го аз.

— Надявам се да ги намерите. Алан ще липсва на всички ни. Би било хубаво да ни остане един последен спомен от него.

Той се усмихна и се изправи. Снимката на бюрото му отново се промени и аз видях, че устройството вече беше изпълнило пълната си програма. Показваше първата снимка, която бях видяла при влизането си в кабинета.

Очевидно беше дошъл моментът да си тръгвам.

Откъс от „Пързалката“ на Алан Конуей

Трапезарията в хотел „Краун“ беше почти празна, когато слязох за вечеря, и може би нямаше да се чувствам съвсем уютно, хранейки се сама. Но аз си имах компания. Бях взела със себе си ръкописа на „Пързалката“ — книгата, която Алан Конуей беше написал и която се беше опитвал да убеди Чарлс да публикува, дори след като вече беше решил да сложи край на живота си. Дали Чарлс бе имал право да му откаже? Ето как започваше романът:

Книгата продължаваше в същия дух още четиристотин и двадесет страници. Трябва да си призная, че след първата глава започнах да я чета по диагоналната система, а още по-нататък просто прочитах по някое изречение тук-там. Романът сякаш беше опит за сатира — гротескна фантазия за упадъка на британската аристокрация. Сюжетът, доколкото имаше такъв, се въртеше около банкрута на лорд Тръмп и неговите опити да превърне запуснатото си фамилно имение в туристическа атракция, като разпространява лъжи за историята му, измисля си несъществуващ призрак, който обикаля по коридорите на дома, и урежда прехвърлянето на застаряващите и като цяло кротки и послушни диви зверове от един местен зоопарк на територията на имението. „Пързалката“ от заглавието е основната атракция, която планира да построи в бъдещия увеселителен парк, но освен това очевидно — с безочлива многозначителност — е и алюзия за състоянието на британската нация и на човечеството като цяло. В един особено характерен за книгата пасаж, когато в парка пристигат първите посетители — „жените с найлонови капитонирани елеци — дебели, глупави и грозни хленчещи мърли с дълги нокти, пожълтели от никотина; синовете им — оживели трупове в състояние на мозъчна смърт, с провиснали кабели от ушите си и маркови долни гащи, които стърчат над увисналите им джинси“ — те са описани със същото високомерно презрение, с което авторът се отнася и към представителите на фамилията Тръмп.

„Пързалката“ ме разтревожи, при това по много различни причини. Как беше възможно един човек, написал девет изключително популярни и забавни романа от поредицата за Атикус Тип, да сътвори подобно писание, от всяка страница на което да струи неприкрита омраза? Сякаш току-що бях открила, че любимата на всички детска писателка Инид Блайтън в свободното си време е писала порнографски романи. Освен това и стилът на книгата беше болезнено престорен и неоригинален; бях сигурна, че ми напомня на някой друг писател, въпреки че в момента не можех да се сетя на кого. Изглеждаше ми съвсем очевидно, че Конуей се престарава с всяко изречение, с всяка грозна метафора. А още по-лошото беше това, че ръкописът не беше някаква ранна, незряла творба, която да е написал, преди да открие истинския си глас. Доказателство за това беше споменаването на ислямския фундаментализъм. Не, той беше работил по този ръкопис съвсем наскоро и го беше споменал в последното си писмо, в което се обръщаше към Чарлс с молба да му хвърли още един поглед. Значи тази книга все още беше важна за него. Дали наистина изразяваше неговия светоглед? Дали наистина вярваше, че книгата става за нещо?

Тази вечер не можах да спя добре. Аз съм свикнала да чета зле написани книги. Прочела съм много романи, за които няма никаква надежда да бъдат публикувани. Но познавах Алан Конуей в продължение на единадесет години — или поне така си мислех — и ми беше почти невъзможно да повярвам, че е написал подобно нещо, при това в обем от четиристотин и двадесет страници. Като че ли той ми нашепваше нещо, докато лежах будна в тъмното; като че ли искаше да ми каже нещо, което аз не исках да чуя.

Орфорд, Съфолк

Действието на „Мозайка от убийства“ се развива в несъществуващо село в графство Съмърсет. В повечето книги на Алан мястото на действието е село, измислено от него самия — и дори в двата романа, в които Атикус Тип разследва престъпление, извършено в Лондон („Няма покой за злодеите“ и „Грог и цианид“), авторът използва измислени имена за всяко нещо, което би могло да бъде разпознато: хотели и ресторанти, музеи, болници и театри. Авторът едва ли не се бои да изложи своите измислени герои на въздействието на реалния свят — дори със защитата, която им осигурява пренасянето на действието в петдесетте години от миналия век. Атикус Тип се чувства на мястото си единствено когато крачи по селската морава или си поръчва нещо за пиене в местната кръчма. Убийствата се извършват по време на мачове по крикет или крокет. Денят винаги е слънчев. Като се има предвид, че е нарекъл дори собствения си дом на разказ от Артър Конан Дойл, е напълно възможно Алан да се е вдъхновявал от прочутата реплика на Шерлок Холмс: „И в най-долните и потайни пътища на Лондон престъплението не е вземало такива страшни размери, както в тая тиха околност.“[4]

Защо английските села са толкова подходящи за извършване на убийство? Не знаех отговора на този въпрос, докато не направих грешката да взема под наем една селска къща недалеч от Чичестър. Чарлс ме беше посъветвал да не го правя, но аз не го послушах с мисълта, че ще ми бъде много приятно понякога да ходя там през почивните дни, за да си отдъхна от шума на големия град. Оказа се, че той имаше право. Когато бях там, нямах търпение да се прибера. Скоро установих, че за всеки човек, с когото успявах да се сприятеля на това място, си създавах по трима врагове, а споровете на теми като мястото за паркиране, звънът на църковните камбани, кучешките изпражнения и разположението на висящите сандъчета с цветя до такава степен доминираха във всекидневния живот на селото, че всичките му жители сякаш постоянно се канеха да се хванат за гушите. Това е самата истина. Емоциите, които бързо изчезват без следа в шума и хаоса на града, разцъфтяват и дават горчиви плодове около селския площад, тласкайки хората към психоза и склонност към насилие. И това е истински дар от небето за автора на криминални романи. Освен това селото носи и предимството на свързаността. Големите градове са анонимни, но в една малка селска общност всички познават всички останали, така че е много по-лесно да се открият заподозрени — както и хора, които да ги подозират, разбира се.

Веднага ми стана ясно, че Алан си е представял Орфорд, когато е измислил Саксби на Ейвън. Селото не беше в долината на река Ейвън и в него нямаше „солидни постройки от началото на деветнадесети век, изградени от варовик от кариерите на Бат, с елегантни веранди и терасирани градини“, но след като подминах станцията на пожарната с яркожълтата тренировъчна кула и излязох на селския площад, веднага познах къде се намирам. Църквата се казваше „Сейнт Бартоломю“, а не „Сейнт Ботолф“, но беше на същото място и до нея дори се различаваха останките от няколко каменни арки. Имаше и кръчма, която гледаше към гробището. „Кралският герб“, в която беше отседнал Тип, в действителност се казваше „Кралският щит“. Таблото за обяви, на което Джой беше споделила своята интимна тайна с всички жители на селото, беше от едната страна на площада. Селският магазин и пекарната — която се казваше „Помпената станция“ — бяха от другата. Замъкът, който хвърляше сянка над къщата на доктор Редуинг и сигурно беше построен по същото време като онзи, който бях видяла във Фрамлингам, беше съвсем наблизо. Имаше дори улица на име Дафни Роуд. В книгата на нея живееше Невил Брент, но в реалния свят това беше адресът на сестрата на Алан. Къщата беше почти същата като онази, която той беше описал. Зачудих се какво ли означаваше това.

Клеър Дженкинс нямаше възможност да се срещне с мен предния ден, но се беше съгласила да се видим днес на обяд. Пристигнах по-рано и се разходих из селото, като продължих по главната улица чак до брега на река Алд. В книгата на Алан реката не съществуваше — вместо нея на същото място минаваше главният път за град Бат. Имението „Пай Хол“ се падаше някъде вляво от нея, следователно в действителност трябваше да се намира на територията на яхтклуба в Орфорд. Все още имах малко свободно време, така че изпих едно кафе във втората кръчма в селото „Веселия моряк“. В книгата тя се казваше „Лодкаря“, но и двете имена бяха свързани с корабоплаването. Освен това минах и покрай една морава с диви цветя, която сигурно беше вдъхновила Дингъл Дел, макар че наоколо не се виждаше никаква къща на викарий, а горичката в единия край беше съвсем миниатюрна.

Започвах да разбирам как беше работил умът на Алан. Беше взел собствената си къща — „Аби Грейндж“ — и я беше прехвърлил, заедно с езерото и дърветата наоколо, в другото село, където беше живял допреди развода си. А след това беше взел цялата тази конструкция и я беше пренесъл в графство Съмърсет — където между другото живееха в момента бившата му жена и синът му. Очевидно използваше в своите книги всички и всичко около себе си. Кучето на Чарлс Клоувър, което се казваше Бела, беше намерило място в книгата му. Джеймс Тейлър изпълняваше поддържаща роля. И вече почти не се съмнявах, че сестрата на Алан, която се казваше Клеър, щеше да се окаже първообраз на Клариса.

А от това следваше, че в реалния живот самият Алан Конуей беше Магнъс Пай. Стори ми се интересно, че се отъждествява с основния герой от книгата си: отблъскващ, арогантен земевладелец. Дали не знаеше нещо, което не ми беше известно?

Клеър Дженкинс не носеше на главата си шапка с три пера. Къщата й не беше неприятно модерна. Накратко казано, тя нямаше нищо общо с онази къща на Уинсли Теръс, която беше описал Алан. Наистина беше сравнително малка — съвсем скромна в сравнение с някои от другите къщи в Орфорд — но беше уютна, обзаведена с вкус и без следа от религиозна иконография. Самата Клеър беше ниска, доста войнствена жена и беше облечена с поло и джинси, които не я представяха в най-добрата й светлина. За разлика от Клариса Пай тя не боядисваше косата си, изгубена някъде в ничията земя между кестенявото и сивото. Беше подстригана на бретон над очите й, в които се четеше изтощение и скръб. Изобщо не приличаше на брат си — и първото, което забелязах, когато ме покани в дневната, беше отсъствието на негови книги. Може би ги беше обърнала с кориците надолу, в знак на траур. Беше ме поканила по обедно време, но не ми предложи нищо за ядене. Беше очевидно, че иска да се отърве от присъствието ми колкото може по-бързо.

— Останах потресена, когато разбрах за Алан — каза ми тя. — Беше с три години по-млад от мен и винаги сме били много близки. Заради него се преместих да живея в Орфорд. Нямах представа, че е бил болен. Не ми е казвал нищо за това. Едва преди седмица видях Джеймс, докато бях по магазините в Ипсуич, и той също не ми каза нищо. Между другото, аз винаги съм се разбирала много добре с него, макар че останах много изненадана, когато се появи в ролята на партньор в живота на Алан. Всички бяхме много изненадани. Не мога да си представя какво щяха да кажат родителите ни, ако бяха живи — баща ни беше директор на училище, нали разбирате — но те починаха много отдавна. Джеймс никога не е споменавал нищо за болестта на Алан. Питам, се дали и той изобщо е знаел?

Когато Атикус Тип разпитва хората, те най-често му отговарят смислено. Може би това се дължи на неговите умения за водене на разпит, но той успява да накара хората да започнат от началото на историята и да отговарят логично на въпросите му. С Клеър изобщо не беше така. Тя говореше така, както си поема дъх човек с пробит бял дроб. Думите се изливаха от устата й на неравни тласъци, така че се налагаше да се съсредоточа максимално, за да разбера какво изобщо искаше да ми каже. Беше много разстроена. Сподели с мен, че е била съвсем неподготвена за смъртта на брат си.

— Просто не мога да разбера защо не се е обърнал към мен за подкрепа. В последно време имахме проблеми, но аз никога не бих отказала да си поговоря с него, а ако нещо го е безпокояло…

— Той се е самоубил заради болестта си — казах аз.

— Така ми каза и старши инспектор Лок. Но не е имало нужда да прави нещо толкова драстично. В днешно време има всякакви средства за облекчаване на симптомите. Съпругът ми почина от рак на белия дроб, нали разбирате? Сестрите бяха просто прекрасни, толкова добре се грижеха за него. Мисля, че през последните няколко месеца от живота си беше по-щастлив, отколкото някога е бил с мен. Постоянно беше в центъра на вниманието. А той обичаше това. След като почина, аз се преместих тук, в Орфорд. Направих го заради Алан. Той ми каза, че ще ни бъде по-добре, ако живеем наблизо. А и тази къща… аз никога нямаше да мога да си я позволя, ако не беше той. След всичко, което съм преживяла, човек наистина би предположил, че той ще ми се довери. Ако наистина си е мислил да се самоубива, защо не ми е казал?

— Може би се е страхувал да не го разубедите.

— Никога нямаше да си помисля да разубеждавам Алан. Нито да го убеждавам да направи нещо. Отношенията ни не бяха такива.

— Нали казахте, че сте били близки?

— О, да. Познавах го по-добре от всеки друг. Мога да ви разкажа толкова много неща за него. Не знам защо не сте публикували автобиографията му.

— Той не е писал автобиография.

— Трябваше да поръчате на някой друг да я напише.

Реших да не споря. Вместо това казах:

— Интересува ме всичко, което можете да ми разкажете за него.

— Наистина ли ви интересува? — подскочи тя. — Може би аз трябва да напиша нещо за него. Мога да ви разкажа за времето, когато живяхме в „Чорли Хол“, още като деца. Бих искала да го направя, наистина. Прочетох некролозите във вестниците, но в тях не пишеше почти нищо за Алан като човек.

Реших да направя опит да я върна към темата на разговора.

— Джеймс спомена, че вие сте му помагали в работата по книгите. Каза ми, че сте набрала на компютър някои от ръкописите му.

— Точно така. Алан винаги пишеше ръкописа на ръка. Обичаше да използва писалка. Нямаше доверие на компютрите. Не искаше да допуска между него и работата му да застава толкова много технология. Винаги казваше, че предпочита интимната връзка между мастилото и хартията. Казваше, че по този начин се чувства по-близо до страницата. Аз водех кореспонденцията с почитателите му. Хората му пишеха прекрасни писма, но той нямаше време да отговаря на всички. Научи ме как да пиша като него. Аз отговарях на писмата им, а той се подписваше под отговорите. Освен това му помагах и в проучванията за неговите книги: за различни отрови и други подобни неща. Именно аз го запознах с Ричард Лок.

Старши инспекторът от полицията, който се беше обадил на Чарлс, за да му съобщи за смъртта на Алан, също се казваше Лок.

— Работя в полицейското управление на графство Съфолк — обясни ми Клеър. — В участъка в Ипсуич. Сградата ни е на Мюзиъм Стрийт.

— Вие сте полицейски служител, така ли?

— Работя в отдел „Личен състав“.

— Вие ли набрахте на компютър ръкописа на „Мозайка от убийства“? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— След „Грог и цианид“ вече не се занимавах с това. Работата е там, че… как да се изразя, той никога не ми даваше нищо за това. В някои отношения беше много щедър към мен. Помогна ми да си купя тази къща. Водеше ме по ресторанти и други такива неща. Но след като бях работила по три от неговите книги, аз му предложих да ме назначи… не знам, на нещо като заплата. Струваше ми се съвсем разумно да го направи. Аз не исках да ми плаща много пари. Просто си мислех, че все пак трябва да ми плаща нещо. Но за съжаление се бях объркала, защото веднага видях, че съм го притеснила. Той не беше стиснат. Изобщо не искам да кажа това. Просто не смяташе, че е правилно да ме назначава на работа при себе си — защото му бях сестра. Не сме се карали за това, но след този случай той просто започна сам да набира ръкописите си на компютъра. А може би е карал Джеймс да му помага за това. Не знам.

Разказах й за липсващите глави, но тя не можеше да ми помогне с нищо.

— Не съм чела нищо от тази книга. Така и не ми я показа. Навремето ми даваше да чета всичките му книги, преди да бъдат публикувани, но след като се скарахме, той вече не ми ги даваше. Алан винаги си е бил такъв, нали разбирате? Беше много лесно да го засегне човек.

— Ако наистина напишете нещо за него, трябва да разкажете за всичко това — посъветвах я аз. — Как двамата сте израснали заедно. Винаги ли е искал да стане писател? Защо е започнал да пише криминални романи?

— Да, ще го направя. Точно така ще направя.

А след това, съвсем неочаквано, тя изведнъж каза нещо съвсем друго:

— Не вярвам, че той се е самоубил.

— Моля?

— Не вярвам!

Думите излязоха от устата й толкова припряно, сякаш беше искала да ги каже още от мига, в който бях пристигнала в нейната къща, и вече не можеше да се сдържа.

— Казах това на старши инспектор Лок, но той не искаше да ме чуе. Алан не се е самоубил. Нито за миг не мога да повярвам в това.

— Смятате, че е било нещастен случай?

— Смятам, че някой го е убил.

Аз я изгледах с широко отворени очи.

— Кой би поискал да го убие?

— Имаше много такива хора. Имаше хора, които му завиждаха, и други хора, които не го обичаха. Мелиса например. Тя никога не му прости за онова, което й причини — и предполагам, че човек може да я разбере. Той я изостави заради един млад мъж. Това беше унижение за нея. Освен това трябва да говорите и с неговия съсед, Джон Уайт. Двамата се бяха скарали за пари. Алан ми е разказвал за него. Каза ми, че е способен на всичко. Естествено, убиецът може и да не е бил човек, когото е познавал лично. Известните писатели имат болни фенове. По едно време, не толкова отдавна, Алан получаваше писма със смъртни заплахи. Сигурна съм, че е истина, защото той ми ги показа.

— От кого бяха?

— Бяха анонимни. Почти не издържах да ги чета. Бяха написани на ужасен език. С ругатни и цинизми.

— Пазите ли някои от тях?

— Може би са в полицейското управление. В крайна сметка се наложи да се обърнем към полицията. Аз ги показах на старши инспектор Лок и той каза, че би трябвало да ги приемаме сериозно, но Алан нямаше представа от кого са и нямаше начин да ги проследим. Алан обичаше живота. Дори да е бил болен, щеше да продължи да живее до последния си ден.

— Той е написал предсмъртно писмо — казах аз.

Струваше ми се, че трябва да й кажа за това.

— В деня, преди да сложи край на живота си, той ни е изпратил писмо, в което ни казва какво смята да направи.

Тя ме погледна със смесица от недоверие и ненавист.

— Той ви е писал?

— Да.

— Лично на вас?

— Не. Писмото беше адресирано до Чарлс Клоувър. Неговият издател.

Тя се замисли върху думите ми.

— Защо е писал на вас? На мен не ми е написал нищо. Не разбирам. Ние отраснахме заедно. Преди да го изпратят в пансиона, двамата бяхме неразделни. И дори след това, всеки път, когато се виждахме…

Гласът й заглъхна и аз си дадох сметка, че съм постъпила глупаво. Думите ми наистина я бяха разстроили.

— Искате ли да ви оставя сама? — попитах аз.

Тя кимна. Беше извадила носна кърпичка, но не я използваше по предназначение. Вместо това я стискаше на топка в юмрука си.

— Много съжалявам — казах аз.

Тя не ме изпрати до вратата. Аз си тръгнах сама, а когато погледнах обратно в къщата през прозореца, тя продължаваше да стои на мястото, където я бях оставила. Не плачеше. Само се взираше в стената срещу себе си — наскърбена и ядосана.

Удбридж

Сестра ми Кейти е с две години по-млада от мен, но изглежда по-възрастна. Двете непрекъснато се шегуваме с това. Тя се оплаква, че моят живот е бил по-лесен — сама в малкия ми разхвърлян апартамент — докато тя се е грижила за две хиперактивни деца, многобройни домашни любимци и съпруг с консервативни разбирания, способен да проявява нежност и да прави романтични жестове, но в същото време очаква вечерята да се сервира в определения час. Имат голяма къща и два декара градина, която Кейти поддържа като за фотосесия в списание. Къщата им е в модернистичния стил от седемдесетте — с плъзгащи се френски прозорци, остъклени газови камини и огромен телевизор в дневната. В дома им няма почти никакви книги. Това не е критика. Просто е от онези неща, които ми правят впечатление.

Двете с нея живеем в различни светове. Тя е много по-слаба и елегантна от мен и се грижи повече за външния си вид. Носи семпли дрехи, които си купува по поръчка от каталози за конфекция, и ходи на фризьор веднъж на две седмици — някъде в Удбридж, където фризьорката й е приятелка. Аз почти не знам как се казва моята фризьорка — Доз, Даз, Дез или нещо подобно, но нямам представа от какво е съкратено това име. Кейти няма нужда да ходи на работа, но от десет години работи като управител на един градински център на половин миля разстояние от къщата им. Един Господ знае как успява да съчетава това с пълния си работен ден като съпруга и майка. Естествено, докато децата растяха, в дома им се изредиха цяла върволица постоянни и почасови бавачки. Имаше една анорексичка, една евангелистка, една самотна австралийка и една друга, която изчезна. Двете със сестра ми си говорим по видеочата два или три пъти в седмицата и въпреки че нямаме почти нищо общо помежду си, по някаква причина винаги сме били много добри приятелки.

Със сигурност нямаше как да си тръгна от Съфолк, без да й се обадя. Удбридж беше само на дванадесет мили от Орфорд, а за късмет точно този следобед тя беше свободна. Гордън беше в Лондон. Пътуваше всеки Божи ден, за да отиде на работа: от Удбридж до Ипсуич, а след това от Ипсуич до гарата на Ливърпул Стрийт. Твърдеше, че това не му пречи, но аз дори не исках да си представям колко часове от живота си е изгубил по влаковете. За него нямаше да представлява никакво затруднение да си позволи един малък апартамент под наем, в който да нощува през седмицата, но той казваше, че не обича да се разделя със семейството си — дори за една или две вечери. Двамата винаги държаха да ходят на почивка заедно: през лятната ваканция, на ски по Коледа, на разни пътувания през почивните дни. Моят собствен живот никога не ми се струва самотен — освен в случаите, когато си помисля за тях.

След като си тръгнах от Клеър Дженкинс, отидох направо там. Кейти беше в кухнята. Колкото и да беше голяма къщата им, тя сякаш винаги беше там. Двете се прегърнахме и тя ми поднесе чай и голямо парче кейк — който беше направила сама, разбира се.

— Е, кажи ми какво правиш в Съфолк? — попита ме тя.

Отговорих й, че Алан Конуей е починал, и тя се намръщи.

— А, да. Разбира се. Чух за това по новините. Много ли е неприятно?

— Не е приятно — отговорих аз.

— Бях останала с впечатлението, че не го харесваш.

Наистина ли й го бях казала?

— Симпатиите ми нямат нищо общо с това — отвърнах аз. — Той беше най-успешният ни автор.

— Не беше ли написал току-що поредната си книга?

Разказах й, че от ръкописа липсват две или три глави, но на компютъра му няма и следа от тях, а бележките му, написани на ръка, също са изчезнали. Докато го разказвах, не можех да се отърся от мисълта, че цялата история звучи много необичайно — като в някакъв трилър. Спомних си какво ми беше казала Клеър — че брат й никога не би решил да се самоубие.

— Много неловка ситуация — каза Кейти. — Какво ще правиш, ако не успееш да ги откриеш?

Това беше един въпрос, по който вече бях разсъждавала, и възнамерявах да го повдигна пред Чарлс. Издателството имаше нужда от „Мозайка от убийства“. Но когато човек се замисли за всички различни жанрове на пазара, именно криминалният роман е онзи, който наистина, със сигурност, трябва да бъде завършен. „Тайната на Едуин Друуд“ беше единственият пример за недовършен криминален роман, останал в историята, за който успявах да се сетя, но Алан не беше Чарлс Дикенс. И какво трябваше да направим сега? Може би да намерим друг писател, който да поеме работата по ръкописа и да го завърши. Софи Хана се беше справила страхотно с Поаро, но първо щеше да й се наложи да разкрие убиеца — аз очевидно не бях успяла да го направя. Можехме да публикуваме романа и под формата на особено неприятен подарък за Коледа: подарете тази книга на някого, когото наистина не обичате. Или да организираме читателски конкурс — познайте кой е убиецът на сър Магнъс Пай и можете да спечелите вълнуващ уикенд на „Ориент Експрес“. Или пък да продължаваме да издирваме проклетите глави и да се надяваме все да изникнат отнякъде.

Двете си поговорихме за това. После аз смених темата, като я попитах как са Гордън и децата. Той беше добре. Работата му доставяше удоволствие. На Коледа щяха да ходят на ски: бяха запазили една луксозна планинска хижа в Куршевел, във Френските Алпи. Дейзи и Джак вече завършваха местното училище в Удбридж. Бяха ходили там почти през целия си живот: първо в „Куинс Хаус“, където записваха децата в предучилищна възраст, после в началното училище „Аби“ и сега в основното. Местното училище беше чудесно. Бях ходила там няколко пъти. Човек не очакваше да види подобно учебно заведение с толкова елегантни постройки и толкова много земя наоколо в малко градче като Удбридж. Хрумна ми, че това училище много добре пасваше на характера на сестра ми. Там нищо не се променяше. Всичко беше перфектно. И беше прекалено лесно да обърнеш гръб на външния свят.

— Децата никога не са харесвали Алан Конуей — каза изведнъж Кейти.

— Да. Казвала си ми.

— Ти също не го харесваше, нали?

— Не особено.

— Съжаляваш ли, че те запознах с него?

— Напротив, Кейти. Ние спечелихме цяло състояние от него.

— Но не ти е било лесно — каза тя, като сви рамене. — Доколкото съм чувала, никой не е съжалявал особено, когато е напуснал училището в Удбридж.

Алан Конуей беше престанал да работи в училището скоро след излизането на първата си книга. По времето, когато се появи втората, вече печелеше много повече, отколкото някога беше изкарвал като учител.

— Какъв беше проблемът с него? — попитах аз.

Кейти се замисли, преди да отговори.

— Не съм сигурна. Просто нямаше добро име — както се случва понякога с учителите. Мисля, че е бил доста строг. И не е имал чувство за хумор.

Това беше самата истина. В книгите за Атикус Тип почти нямаше комични моменти.

— Мисля, че винаги е бил доста потаен — продължи сестра ми. — Няколко пъти съм го виждала на спортни събития на училището и други подобни, и никога не съм успявала да разбера със сигурност какво точно му се върти в главата. Винаги оставах с впечатлението, че крие нещо.

— Сексуалната си ориентация? — предположих аз.

— Може би. Когато напусна жена си заради онова момче, беше съвсем неочаквано. Но не беше само това. Просто всеки път, когато го видех, оставах с впечатлението, че е ядосан за нещо, но не иска да каже за какво.

Разговорът ни вече се беше проточил, а аз не исках да хващам задръстванията в Лондон. Изпих си чая и отказах предложеното второ парче кейк. Вече бях изяла едно, при това огромно, и най-много от всичко ми се искаше да изпуша една цигара — но Кейти не обичаше да пуша. Започнах да се оправдавам, че трябва да си тръгвам.

— Ще дойдеш ли пак скоро? — попита ме тя. — Децата много ще се радват да те видят. Може всички да вечеряме заедно.

— Сигурно ще идвам поне още няколко пъти — отговорих аз.

— Добре. Липсваш ни.

Вече се досещах какво ще последва и Кейти наистина не ме разочарова.

— Наред ли е всичко при теб, Сю? — попита ме тя.

От интонацията й ставаше ясно, че според нея не беше така.

— Добре съм — отговорих аз.

— Нали знаеш, че се притеснявам какво правиш сама в онзи апартамент?

— Не съм сама. Имам си Андреас.

— Как е Андреас?

— Много добре.

— Сигурно вече се е върнал на работа в училището.

— Не. Ваканцията им продължава до края на седмицата. Беше в Крит за лятото.

В момента, когато го казах, вече ми се искаше да не го бях направила. Това означаваше, че все пак съм сама.

— Защо не отиде с него?

— Той ме покани, но аз имах прекалено много работа.

Това беше само наполовина вярно. Аз никога не бях ходила в Крит. Нещо у мен се съпротивляваше срещу тази идея — да вляза в неговия свят и да се подложа на щателен оглед.

— Има ли някаква вероятност…? Имам предвид, дали вие двамата…?

Винаги се стигаше до това. Бракът — за Кейти, която имаше двадесет и седем годишен опит в него зад гърба си — беше върховната и крайната цел: единственият смисъл в живота. За нея бракът означаваше училището в Удбридж, градината и къщата, стената около нея — и от нейна гледна точка аз бях останала от погрешната страна на тази стена, принудена да надничам навътре през оградата.

— Ами ние никога не говорим за това — отвърнах нехайно аз. — Положението ни харесва такова, каквото е. Така или иначе, аз никога не бих се омъжила за него.

— Защото е грък?

— Защото е прекалено много грък. Ако се оженим, ще ме побърка.

Защо Кейти винаги трябваше да ме съди по своите стандарти? Защо не можеше да разбере, че аз нямах нужда от онова, което имаше тя, и беше възможно да бъда съвършено щастлива по начина, по който го разбирах аз? Ако тонът ми е раздразнен, това е само защото се безпокоях да не би да е права. Една част от мен си задаваше съвсем същите въпроси. Аз никога нямаше да имам деца. В живота ми имаше мъж, който беше отсъствал от него през цялото изминало лято, а по време на учебната година оставаше да спи при мен само през почивните дни — ако не беше зает с тренировката на футболния отбор, репетициите на училищната пиеса или съботната екскурзия до галерия „Тейт“. Бях посветила целия си живот на книгите; на книжарниците; на книжарите; на хора, които живееха само за книгите, като Чарлс и Алан. И по този начин в крайна сметка самата аз бях заприличала на книга: забравена на лавицата, където никой не се сещаше да погледне в мен.

Нямах търпение да се върна в колата си. Между Удбридж и шосе А12 няма нито една камера за превишена скорост и аз не вдигнах крака си от педала за газта. Когато излязох на магистрала М25, включих радиото и чух гласа на водещата Мариела Фроструп. Предаването беше за книги. Междувременно бях започнала да се чувствам по-добре.

Писмото

Човек би си казал, че след като в продължение на двадесет години съм редактирала криминални романи, би трябвало да забележа, когато се сблъскам с истинско убийство. Алан Конуей не беше отнел живота си. Беше се качил на върха на кулата, за да закуси, и някой го беше блъснал оттам. Не беше ли очевидно?

Двама души, които го бяха познавали много добре — неговият адвокат и сестра му — настояваха, че той не е бил човек, който би посегнал на живота си. Бележникът му — който показваше, че той жизнерадостно си беше резервирал билети за театър, беше се уговарял да играе тенис и си беше правил срещи за обяд в седмицата непосредствено след неговата кончина — сякаш потвърждаваше това. Начинът, по който беше настъпила смъртта му — болезнен и несигурен — също не изглеждаше както трябва. А многобройните заподозрени вече се редяха на опашка, за да изиграят централна роля в последната глава от разследването. Клеър беше споменала бившата му съпруга Мелиса и неговия съсед — управителят на инвестиционен фонд на име Джон Уайт, с когото бяха имали някакъв спор. Самата тя също беше имала конфликт с него. Джеймс Тейлър пък имаше най-очевидния мотив.

Алан беше намерил смъртта си, преди да успее да подпише новото си завещание. Джеймс също беше имал достъп до къщата и е бил наясно, че ако времето е слънчево, Алан ще закусва на терасата на кулата. А времето през август беше топло.

Продължавах да мисля за всичко това, докато шофирах към къщи, но все пак ми трябваше известно време, за да го приема. В един детективски роман, когато главният герой научи за смъртта на сър Еди-кой си Смит — обезглавен или намушкан тридесет и шест пъти с нож, докато е пътувал във влака — детективът приема това за съвсем естествено събитие. Събира си багажа и потегля веднага, готов да задава въпроси, да събира улики и в крайна сметка да залови убиеца. Но аз не бях детектив. Бях редактор в издателство — и допреди една седмица нито един от познатите ми не беше успял да намери смъртта си по необичаен и насилствен начин. Дори с изключение на собствените ми родители и Алан почти никой от обкръжението ми не беше умрял. Това е доста странно, като се замисли човек. В книгите и телевизионните сериали има стотици убийства. Популярната литература на практика нямаше да може да оцелее без тях. Но в реалния живот почти не се случват убийства — освен ако човек не живее на неподходящо място. Защо изпитваме такава нужда да се занимаваме с разследване на убийства и какво точно ни привлича в това — разследването или самото престъпление? Може би изпитваме някаква първична нужда от кръвопролитие, защото собственият ни живот е толкова сигурен и удобен? Отбелязах си наум да проверя как вървят продажбите на книгите на Алан в Сан Педро Сула, Хондурас (световната столица на убийствата). Може би щеше да се окаже, че там изобщо не ги четат.

В крайна сметка всичко опираше до писмото. Без да казвам на никого за това, аз бях направила копие от него, преди Чарлс да го предаде на полицията, и веднага щом се прибрах у дома, го извадих и отново го проучих. Спомних си за необичайната аномалия — написано на ръка писмо в плик, напечатан на машина, — която бях забелязала в кабинета на Чарлс. Това беше точното огледално отражение, обратното на онова, което беше открил Атикус Тип в имението „Пай Хол“. Сър Магнъс беше получил смъртна заплаха, напечатана на машина, в надписан на ръка плик. Какво означаваше това в двата случая? И дали, ако двата случая се разглеждаха заедно, те не бяха парчета от някаква по-голяма мозайка с по-мащабно значение, което не успявах да разкрия?

Писмото беше изпратено в деня, след като Алан беше предал ръкописа на книгата си в клуба над „Айви“. Сега ми се искаше да бях разгледала плика по-подробно, за да видя дали е изпратен от Лондон или от графство Съфолк, въпреки че Чарлс беше разкъсал и част от пощенския печат, когато го беше отворил. Във всеки случай изглеждаше сигурно, че Алан го е написал собственоръчно. Това беше неговият почерк — и освен ако някой го беше принудил да напише писмото с пистолет, опрян в главата, намеренията му бяха изложени съвсем ясно. Или не беше така? Докато го четях отново в апартамента си в Крауч Енд, с чаша вино в ръка и на третата цигара, вече не бях толкова сигурна.

Първата страница от писмото представлява извинение. Алан се е държал обидно. Но това е част от общия му модел на поведение. Той е болен. Съобщава, че е решил да не се подлага на лечение, и смъртта му така или иначе ще настъпи съвсем скоро. На тази страница няма нищо за самоубийство — дори напротив. Ще го убие ракът, защото той няма да се подложи на химиотерапия. Прочетете отново и края на тази част от писмото, в която Алан пише за литературните събития в Лондон. Той не пише за това, че животът му ще свърши. Пише за това, че ще продължи.

Съдържанието на втората страница от писмото вече е свързано с неговата смърт, особено в откъса за Джеймс Тейлър и неговото завещание. Но и тук писмото не съдържа нищо специфично по този въпрос. „Сигурно ще има скандали, след като умра.“ Алан може да говори за всякакъв момент във времето: след шест седмици, след шест месеца, след една година. Едва на третата страница от писмото, той преминава към въпроса. „Когато прочетеш това, всичко вече ще е свършило.“ Когато прочетох писмото за пръв път, толкова скоро след като бях научила за случилото се, аз автоматично предположих, че когато пише „всичко“, Алан има предвид живота си. Животът му ще е свършил. Защото ще се е самоубил. Но сега, когато го четях отново, за пръв път ми хрумна, че може да е имал предвид писателската си кариера — която е темата на предишния откъс в писмото. Той е предал последната си книга. И няма да има повече.

А след няколко реда стигаме и до „решението, което съм взел“. Дали това наистина е решението да скочи от кулата? Или просто е решението, което вече е обяснил, да не се подлага на химиотерапия, така че да сложи край на живота си единствено по този косвен начин? В края на писмото, той говори за хората, които ще скърбят за него, но и в този случай вече е обяснил, че ще умре. И никъде не заявява директно, че възнамерява да сложи край на живота си със собствените си ръце. „Подготвям се да се разделя с този свят…“ Това не е ли малко меко казано, като се има предвид за какво би трябвало да се отнася — да скочи от върха на кулата?

Такива мисли се въртяха в главата ми. И макар че в писмото имаше и нещо друго, което изобщо не бях забелязала, и което щеше да докаже, че почти всичко, което написах току-що, не отговаря на истината, до вечерта на този ден всичко се беше променило. Бях убедена, че писмото не е това, което изглежда; писмото не беше нищо повече от прощално послание, но някой го беше прочел и си беше дал сметка, че може да бъде разтълкувано погрешно. Клеър Дженкинс и Саджид Кан имаха право. Най-успешният автор на криминални романи за убийства от своето поколение сам беше станал жертва на убийство.

На вратата се позвъни.

Андреас ми се беше обадил преди един час, а сега стоеше на прага на апартамента ми, с букет цветя и пълен найлонов плик от супермаркет, който сигурно съдържаше критски маслини, прекрасен мед от мащерка, зехтин, вино, сирене и билков чай. Това не беше просто проява на щедрия му характер. Той наистина обичаше родината си и всичко, което се произвеждаше в нея. Това е много характерна гръцка черта. Британските вестници вече бяха престанали да обръщат внимание на безкрайно продължаващата финансова криза от това лято и изминалата година — колко пъти може да се напише една и съща статия за предстоящия пълен колапс на една държава? — но той ми беше разказвал колко болезнена си остава тази тема в неговата страна. Бизнесът не вървеше. Туристите не идваха. Като че ли, колкото повече гръцки неща ми носеше, толкова повече искаше да ме убеди, че всичко ще се оправи. Между другото, беше много мило и старомодно от негова страна да позвъни на вратата. Все пак си имаше собствен ключ.

Бях оправила апартамента, взех душ и се преоблякох, така че се надявах да изглеждам сравнително съблазнителна. Всеки път доста се притеснявах от предстоящата ни среща след тези дълги раздели. Исках да се уверя, че нищо не се е променило. Андреас изглеждаше много добре. След шест седмици на слънце кожата му беше по-тъмна от всякога, а освен това беше и по-строен: резултат от комбинацията от плуване и нисковъглехидратната критска диета. Не че някога е бил склонен към напълняване. Имаше тяло на войник, с широки рамене, изсечено лице и черна коса, която се спускаше на гъсти къдрици, като на гръцки овчар — или старогръцко божество. Погледът му беше лукав, усмивката му беше малко крива, и въпреки че не бих казала, че се отличаваше с традиционна красота, беше забавна компания: интелигентен, лесен за общуване и като цяло приятен мъж.

Той също беше свързан с училището в Удбридж, защото точно там се бях запознала с него. Водеше часове по латински и старогръцки — и интересното е, че е познавал Алан Конуей отпреди мен. Мелиса, съпругата на Алан, също беше работила там — така че между тях тримата е съществувала връзка много преди на сцената да изляза аз. Запознаха ни в края на един срок, малко преди лятната ваканция. В училището беше организирано спортно събитие и аз бях отишла, за да подкрепям Джак и Дейзи. Двамата се заговорихме и той веднага ми стана симпатичен, но мина цяла година, преди да се срещнем отново. По онова време той вече се беше преместил да живее в Лондон, защото беше започнал работа в училището „Уестминстър“, и беше позвънил на Кейти, за да й поиска моя номер. Стана ми приятно, че си спомня за мен след толкова много време, но романтичната ни връзка не започна веднага. Много дълго бяхме само приятели, преди да станем любовници: в действителност отношенията ни бяха на този етап едва от няколко години насам. И между другото почти никога не си говорехме за Алан. Между тях двамата имаше някаква стара вражда, въпреки че никога не го бях питала за причината за нея. Никога не бих казала, че Андреас е склонен към ревност, но бях останала с впечатлението, че дълбоко в себе си ненавиждаше Алан заради неговия успех.

Знаех всичко за миналото на Андреас: той не искаше между нас да има никакви тайни. Беше се оженил за пръв път много млад, едва на деветнадесет години, и бракът му се беше разпаднал, докато беше отбивал задължителната си военна служба в гръцката армия. Втората му жена, Афродита, живееше в Атина. Беше учителка, също като него, и двамата бяха дошли заедно в Англия. И точно тогава нещата бяха тръгнали надолу. Тя изпитвала носталгия по своето семейство и по родината си. „Трябваше да разбера по-рано, че не е щастлива тук, и да се върна заедно с нея“, разказа ми Андреас. „Но вече беше твърде късно за това. Тя си тръгна сама.“ Двамата си бяха останали приятели и се срещаха от време на време.

Излязохме навън, за да вечеряме. В Крауч Енд има един гръцки ресторант (хората, които го държат, в действителност са от остров Кипър) — и въпреки че човек би си помислил, че това ще е последната кухня на света, към която ще прояви интерес, след като е бил цяло лято в родината си, двамата по традиция винаги ходехме там. Вечерта отново беше топла, така че седнахме навън, близо един до друг на тясната тераса на ресторанта, а над главите ни съвсем ненужно работеше един градински отоплителен фенер. Поръчахме си тарамосалата, долмадес, луканико, сувлаки… приготвени в най-миниатюрната кухня на света, която беше точно до входа на ресторанта, и си разделихме една бутилка тежко червено вино.

Андреас сам повдигна темата за смъртта на Алан. Беше научил новината от вестниците и се тревожеше как ще ми се отрази това.

— Ще пострада ли издателството? — попита ме той.

Между другото, английският му беше перфектен. Майка му беше англичанка, така че от малък беше говорил и на двата езика. Заех се да му разказвам за липсващите глави, а след това съвсем естествено продължих и с цялата останала част от историята. Не виждах причина да крия нещо от него, а освен това наистина ми беше приятно да имам с кого да споделя всичко, което си мислех. Разказах му за посещението си във Фрамлингам и за всички хора, с които се бях срещнала там.

— Видях и Кейти — добавих аз. — Тя пита за теб.

— А, Кейти! — възкликна Андреас.

Познаваше я като майка на двама от учениците в училището и винаги я беше харесвал.

— Как са децата, Джак и Дейзи?

— Не бяха там, А и вече почти не са деца. Следващата година Джак ще бъде студент…

Разказах му и за писмото и за това как бях достигнала до заключението, че Алан може би все пак не се беше самоубил. Той се усмихна.

— Това ти е проблемът, Сюзан. Винаги търсиш някаква интересна история във всичко, което се случва. Четеш между редовете. За теб никога нищо не е просто това, което изглежда.

— Мислиш, че греша?

Той ме хвана за ръката.

— Не исках да те ядосам, когато го казах. Това е едно от нещата, които харесвам у теб. Но не мислиш ли, че от полицията щяха да забележат, ако някой го е блъснал от кулата? Убиецът трябва да е проникнал с взлом в къщата. Трябва да е имало борба. Щяха да останат пръстови отпечатъци.

— Не съм сигурна, че са проверявали за такива неща.

— Не са проверявали, защото в действителност обяснението е съвсем очевидно. Той е бил болен. И е скочил сам.

Зачудих се откъде можеше да бъде толкова сигурен в това.

— Ти не харесваше Алан особено много, нали? — попитах го аз.

Той се замисли, преди да отговори:

— Ако трябва да съм честен, изобщо не го харесвах. Беше досаден.

Зачаках да обясни какво имаше предвид с това, но той сви рамене:

— Не беше лесно да го харесва човек.

— Защо не?

Андреас се засмя и отново започна да се храни.

— Ти също си се оплаквала доста от него.

— Защото ми се налагаше да работя с него.

— На мен също. Хайде, Сюзан, не ми се говори за него. Ще си развалим вечерта. Просто мисля, че трябва да бъдеш внимателна.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз.

— Всичко това не е твоя работа. Може да се е самоубил. Може и някой да го е убил. Каквато и да е истината, не би трябвало да се забъркваш в това. Мисля само за теб. Може да се окаже опасно.

— Ти сериозно ли?

— Защо да не е сериозно? Човек трябва да си помисли хубаво, преди да се зарови в живота на някой друг. Може би го казвам, защото съм израснал на остров, в малка общност. Ние винаги сме вярвали, че всичко трябва да се решава в семейството. Какво те интересува как точно е умрял Алан? Ако бях на твое място, щях да стоя настрана от…

— Все пак трябва да открия липсващите глави — прекъснах го аз.

— Може би няма липсващи глави. Въпреки това, което ми разказа, няма как да бъдеш сигурна, че той изобщо ги е написал. Нали не са били в компютъра му? Нито на бюрото му?

Не се опитах да възразя. Останах малко разочарована, че Андреас толкова нехайно беше отрекъл всичките ми теории. Освен това ми се струваше, че между нас се е възцарила някаква лека неловкост, някаква липса на връзка, която усещах още от мига, в който се беше появил на вратата на апартамента ми. Двамата винаги сме общували с голяма лекота. Чувстваме се комфортно, дори когато си мълчим. Но тази вечер не беше така. Имаше нещо, което той не ми казваше. Стигнах дотам да се питам дали не е срещнал някоя друга жена.

А след това, в края на вечерята, докато отпивахме от гъстото, сладко кафе, на което вече се бях научила да не казвам „турско“, той изведнъж каза:

— Мисля да напусна училището „Уестминстър“.

— Моля?

— В края на срока. Искам да се откажа от преподаването.

— Това е много неочаквано, Андреас. Защо?

Той ми разказа. Бяха обявили за продан един хотел в покрайнините на Агиос Николаос; малък, семеен хотел с дванадесет стаи, на самата брегова ивица. Собствениците вече бяха над шестдесетте, а децата им бяха емигрирали от острова. Както много други млади гърци, и те живееха в Лондон, но Андреас имаше един братовчед, който работеше в хотела, към когото собствениците се бяха отнасяли едва ли не като към свой роден син. Бяха му предложили да купи хотела от тях, а братовчедът се беше обърнал към Андреас, за да му помогне с финансирането. На Андреас му беше омръзнало да работи като учител. Всеки път, когато се прибираше на остров Крит, се чувстваше все повече у дома си, и започваше да си задава въпроса защо изобщо го беше напуснал. Беше на петдесет години. Това беше възможност за него да промени живота си.

— Но, Андреас — възразих аз, — ти изобщо не знаеш как се управлява хотел.

— Янис има опит, а освен това хотелът е малък. Колко да е трудно?

— Но ти каза, че на остров Крит вече не ходят туристи.

— Тази година беше така. Но следващата година ще бъде по-добра.

— Но няма ли да ти липсва Лондон…?

Всичките ми изречения започваха с „но“. Наистина ли смятах, че идеята не беше добра, или точно това беше онази промяна, от която се бях страхувала — осъзнаването на факта, че ще го загубя? Точно за това ме беше предупреждавала сестра ми. В крайна сметка щях да остана сама.

— Надявах се да проявиш повече въодушевление — каза той.

— Защо? — попитах нещастно аз.

— Защото искам да дойдеш с мен.

— Сериозно ли говориш?

Той се разсмя отново.

— Разбира се! Защо иначе ти разказвам всичко това според теб?

Сервитьорът ни беше донесъл анасонова ракия и той напълни две чашки до ръба.

— Ще се влюбиш в това място, Сюзан, обещавам ти. Крит е прекрасен остров, а освен това е крайно време да се запознаеш с роднините и приятелите ми. Всеки път ме питат за теб.

— Да не ми предлагаш да се омъжа за теб?

Той вдигна чашата си, а в очите му отново проблесна онзи лукав поглед.

— Какво щеше да отговориш, ако го бях направил?

— Вероятно нямаше да отговоря нищо. Щях да съм твърде шокирана, за да кажа нещо.

Не исках да го обиждам, така че добавих:

— Щях да кажа, че ще си помисля.

— Не искам нищо друго от теб.

— Аз имам работа, Андреас. Имам свой собствен живот.

— Крит е на три часа и половина оттук. Не е на другия край на света. А и може би, след всичко, което ми разказа, скоро няма да имаш друг избор.

Това със сигурност не беше далеч от истината. Кой знае колко време щяхме да успеем да останем на пазара без „Мозайка от убийства“ и без Алан?

— Не знам. Идеята е чудесна. Но не биваше да ми я казваш така, без подготовка. Ще ми трябва малко време да помисля.

— Разбира се.

Взех чашата си с анасонова ракия и я изпих на един дъх. Искаше ми се да го попитам какво ще стане, ако реша да остана. Това ли щеше да бъде краят? Щеше ли да замине без мен? Беше твърде рано да водим този разговор, но в действителност ми се струваше малко вероятно да разменя живота си — издателството, Крауч Енд — за друг живот на остров Крит. Работата ми харесваше, а не биваше да забравям и за отношенията си с Чарлс — особено в този момент, когато бяхме в толкова затруднено положение. Не можех да си представя как седя на скалите на морския бряг като някаква Шърли Валантайн от двадесет и първи век, преоткрила живота си в екзотичната чужбина, на хиляда мили от най-близката книжарница от веригата „Уотърстоун“.

— Ще си помисля — казах аз. — Може би си прав. Може би до края на годината ще остана без работа. Предполагам, че ще мога да оправям леглата в хотела или нещо подобно.

Андреас остана при мен през нощта и беше хубаво отново да сме заедно. Но докато лежах в тъмното, обгърната от неговите ръце, в съзнанието ми препускаха многобройни мисли и не ми даваха да заспя. Виждах в мислите си как слизам от колата в „Аби Грейндж“, а над мен злокобно се извисява кулата, разглеждам следите от автомобилни гуми, претърсвам кабинета на Алан. Пред очите ми сякаш отново се плъзгаха снимките от кабинета на Саджид Кан, но този път на тях се виждаха Алан, Чарлс, Джеймс Тейлър, Клеър Дженкинс и самата аз. В същото време, в главата ми отекваха реплики от изминали разговори.

„Просто се притеснявах да не получиш световъртеж.“ Беше Джеймс, който ме беше сграбчил на върха на кулата.

„Смятам, че някой го е убил.“ Сестрата на Алан в Орфорд.

И по-рано същата вечер, Андреас в ресторанта: „Това не е твоя работа. Не би трябвало да се забъркваш в това.“

Много по-късно през нощта ми се стори, че вратата се отвори, а в спалнята ми влезе един мъж. Подпираше се на бастун. Не каза нищо, но докато стоеше и тъжно се взираше в Андреас и мен, през прозореца влезе лъч лунна светлина и аз разпознах лицето на Атикус Тип. Бях заспала, разбира се, и сънувах — но си спомням, че се запитах как беше успял да влезе в моя свят, преди да ми хрумне мисълта за това, че може би аз бях влязла в неговия.

Частният клуб над ресторант „Айви“

— Какво стана? — попита ме Чарлс.

Разказах му за посещението си във Фрамлингам и за срещите с Джеймс Тейлър, Саджид Кан и Клеър Дженкинс. Не бях успяла да открия липсващите глави. Не бяха в компютъра му. Нямаше и страници, написани на ръка. Не съм съвсем сигурна защо, но не повдигнах темата за истинската причина за смъртта на Алан — не споменах и убеждението си, че неговото писмо може да е било използвано нарочно, за да ни заблуди. Не му казах и за това, че съм прочела — или поне съм се опитала да прочета — „Пързалката“.

Сама бях избрала да вляза в ролята на детектива — а ако имаше едно нещо, което да обединява образите на всички детективи, за които някога бях чела, това беше тяхната задължителна самота. Заподозрените се познават помежду си. Може би дори са роднини или приятели. Но детективът винаги е външен човек. Той задава всички въпроси, които трябва да зададе, но в действителност не завързва отношения с никого. Той не вярва на хората, а на свой ред те се страхуват от него. Отношенията им се основават изцяло на заблудата — и в крайна сметка не стигат доникъде. След като разкрие убиеца, детективът си заминава и никой повече не чува за него. Нещо повече, всички се радват, че вече няма да бъде сред тях. Сега усетих нещо подобно с Чарлс: между нас имаше някаква дистанция, която никога не бях усещала по-рано. През главата ми дори мина мисълта за това, че ако Алан наистина е бил убит, самият Чарлс може би също беше заподозрян — въпреки че не можех да се сетя за нито една причина той да поиска да убие най-продавания си автор, докарвайки се по този начин до фалит.

Чарлс също се беше променил. Лицето му беше изпито и уморено, косата му не изглеждаше толкова добре поддържана, а костюмът му беше по-измачкан, отколкото бях свикнала да го виждам. Това не беше особено изненадващо. Все пак беше замесен в полицейско разследване. Беше изгубил един гарантиран бестселър и можеше да си представи как от това ще последва загубата на цялата годишна печалба на издателството. Всичко това беше особено неблагоприятно в периода преди Коледа. Освен това всеки момент за пръв път щеше да стане дядо. И започваше да му личи.

Въпреки това аз не се отказах.

— Искам да науча повече за онази среща в клуба над „Айви“ — казах му аз. — Последния път, когато си видял Алан.

— Какво искаш да научиш?

— Опитвам се да разбера какво му е минавало през главата.

Това беше само част от истината.

— И защо нарочно не е предал някои от страниците на ръкописа — добавих аз.

— Това ли е направил според теб?

— Така ми изглежда.

Чарлс обори глава. Никога не го бях виждала толкова сломен.

— Цялата тази история е истинска катастрофа за нас — каза той. — Говорих с Анджела.

Анджела Макман беше директор на отдела за маркетинг и реклама в издателството. Доколкото я познавах, вече си търсеше нова работа.

— Тя ми каза, че можем да очакваме ръст в продажбите, особено след като от полицията обявят официално, че Алан се е самоубил. Ще се вдигне шум. Тя се опитва да уреди в неделното издание на „Таймс“ да излезе ретроспективна статия за него.

— Е, всичко това е хубаво, нали?

— Може би. Но ще приключи много бързо. И дори не е сигурно, че от Би Би Си ще продължат с проекта за телевизионен сериал по книгите.

— Не виждам защо смъртта му да има някакво значение за това — казах аз. — Защо да се отказват точно сега?

— Алан не е подписал договора с тях, преди да умре. Все още са имали спорове около подбора на изпълнителите за главните роли, а сега ще им се наложи да изчакат, за да разберат кой държи правата след смъртта му, така че може би ще започнат преговорите отначало.

Бела се претърколи и изръмжа насън под бюрото и мислите ми за миг прескочиха обратно към онзи кучешки нашийник, който Атикус Тип беше намерил във втората спалня в жилището на портиера в имението. Някой беше прерязал гърлото на Бела, кучето на Том Блекистън. Нашийникът очевидно беше улика. Но как се връзваше това с всичко останало?

— Алан спомена ли нещо за сериала, когато бяхте в клуба? — попитах аз.

— Не. Нищо.

— Но двамата сте имали спор.

— Не бих се изразил така, Сюзан. Имахме несъгласие по отношение на заглавието на книгата му.

— На теб не ти харесваше, така ли?

— Просто си мислех, че думата „убийства“ в заглавието е прекалено често срещана, като в сериала „Убийства в Мидсъмър“. Не биваше да повдигам този въпрос — но по това време все още не бях чел книгата, така че нямаше за какво друго да си говорим.

— И точно тогава онзи сервитьор е изпуснал чиниите.

— Да. Алан беше по средата на изречението. Не си спомням за какво говореше. Но в този момент се разнесе страшен трясък.

— Ти каза, че той се е ядосал.

— Да. Стана и отиде да говори с него.

— Със сервитьора?

— Да.

— Станал е от масата?

Не знам защо се интересувах толкова от това. Просто ми се струваше твърде необичайно да го направи човек.

— Да — потвърди Чарлс.

— Това не ти ли се стори странно?

Чарлс се замисли, преди да отговори:

— Всъщност не. Двамата разговаряха една-две минути. Предположих, че Алан се оплаква. След това той продължи към тоалетната. После се върна обратно на масата и приключихме с вечерята.

— Предполагам, че не можеш да ми опишеш този сервитьор? Разбра ли как се казва?

На този етап не разполагах с кой знае какво, но ми се струваше, че в онази вечер, в която Алан се беше срещнал с Чарлс, е станало нещо. На онази маса се пресичаха много различни нишки на разказа. В същия момент, когато Алан беше предал своя ръкопис, нещо го беше ядосало и той беше станал войнствен. Беше започнал да се държи необичайно, като беше станал от масата, за да се оплаква на някакъв сервитьор заради инцидент, който нямаше нищо общо с него.

От ръкописа липсваха страници, а два дни по-късно беше намерил смъртта си. Не казах нищо на Чарлс. Знаех какво ще ми каже: че си губя времето. Но по-късно същия следобед отидох до частния клуб към ресторанта и се заех да ги убеждавам да ме пуснат вътре.

Оказа се, че няма да е толкова трудно. Рецепционистката ми каза, че от полицията са идвали в клуба едва предния ден, за да ги разпитват за поведението и настроението на Алан. А аз му бях редактор. И Чарлс Клоувър ми беше приятел. Естествено, че можеше да вляза. Заведоха ме в ресторанта на втория етаж. Нямаше никой, а масите бяха подредени за вечеря. Рецепционистката ми беше казала името на сервитьора, който беше изпуснал чиниите в онази петъчна вечер, и когато влязох в ресторанта, той ме чакаше до вратата.

— Точно така. Онази вечер трябваше да работя на бара, но в ресторанта не им достигаше персонал, така че се качих да помагам. Господата бяха стигнали до основното ястие, когато излязох от кухнята. Бяха седнали в онзи ъгъл…

Много от сервитьорите в клуба са млади и от източноевропейски произход, но Доналд Лий не беше нито едно от двете. Беше шотландец, което стана очевидно в мига, в който заговори, а освен това беше прехвърлил трийсетте. Каза, че е от Глазгоу, женен, с едно дете. Синът му беше на две години. Живееше в Лондон от шест години и работата в частния клуб на „Айви“ много му харесваше.

— Трябва да видиш какви хора идват тук, особено след вечерното представление в театрите — каза ми той.

Беше нисък, набит мъж, който изглеждаше така, сякаш тежестта на живота е превила плещите му.

— И не само писатели и драматурзи. Актьори, политици — всякакви.

Вече му бях казала коя съм и защо съм дошла. От полицията го бяха разпитвали и той ми предаде накратко онова, което беше разказал и на тях. Чарлс Клоувър и неговият гост в клуба бяха запазили маса в ресторанта за седем и половина и си бяха тръгнали малко след десет вечерта. Той не ги беше обслужвал. Не знаеше какво са вечеряли, но си спомняше, че поръчали бутилка скъпо вино.

— Господин Конуей не беше в много добро настроение.

— Как разбра?

— Просто ти казвам. Не изглеждаше много щастлив.

— Тази вечер е предал новия си роман.

— О, така ли? Браво на него. Не съм видял кога е станало, но аз през цялото време хвърчах навътре-навън между ресторанта и кухнята. Имаше много хора, а персоналът не достигаше, както казах.

От самото начало на разговора бях останала с впечатлението, че той не ми казваше всичко.

— Изпуснал си някакви чинии, нали? — продължих аз.

Той ме изгледа навъсено.

— Няма ли вече да се приключи с този въпрос? Какво толкова е станало?

Аз въздъхнах.

— Виж, Доналд — може ли да ти казвам така?

— В момента не съм на работа. Можеш да ми казваш, както си искаш.

— Просто искам да разбера какво е станало. Аз работех с него. Познавах го добре и ако трябва да бъда честна, не го харесвах особено. Всичко, което ми кажеш, ще си остане между нас двамата, но аз не съм убедена, че наистина се е самоубил — и ако знаеш нещо, ако си чул нещо, това много ще ми помогне.

— Ако не си убедена, че се е самоубил, в какво си убедена?

— Ще ти кажа, ако ти ми кажеш всичко, за което те питам.

Той се замисли за миг.

— Имаш ли нещо против да изпуша една цигара? — попита ме той.

— Даже и аз ще дойда — отговорих му аз.

Добрите стари цигари за пореден път разчупваха леда и правеха така, че двамата да се почувстваме на една и съща страна. Излязохме заедно от ресторанта. Навън имаше място за пушачи — малка квадратна тераса, оградена със стени, така че да остане скрита от неодобрителните погледи на целия свят. И двамата запалихме по цигара. Аз му казах, че името ми е Сюзан, и отново му обещах всичко да си остане само между нас двамата. Той изведнъж заговори така, сякаш нямаше търпение да ми разкаже всичко.

— Значи си издател, така ли? — попита ме той.

— Редактор.

— Но работиш в издателство.

— Да.

— В такъв случай, може би и ти ще можеш да ми помогнеш в замяна — каза той и помълча, преди да продължи. — Аз познавах Алан Конуей. Познах го в момента, в който го видях, и точно затова изпуснах онези проклети чинии. За миг забравих за тях и чиниите ме изгориха през кърпата, с която ги носех.

— Откъде го познаваше?

Погледът му беше доста странен, когато се обърна към мен.

— Ти ли беше редактор на един от романите за Атикус Тип, който се казва „Нощен зов“?

Това беше четвъртата книга от поредицата, в която действието се развиваше в едно частно училище с пансион.

— Аз съм редактор на всичките — отговорих му аз.

— Как ти се стори?

Жертвата в „Нощен зов“ беше директорът на училището, убит по време на представлението на училищната пиеса. Той седи в тъмната зала, когато между хората от публиката пробягва тъмен силует, а в следващия миг отстрани във врата му с хирургическа прецизност се забива острието на нож. Хитрото е, че в този момент всички основни заподозрени са на сцената, така че няма как да са извършили убийството — макар в крайна сметка да се оказва, че все пак го е направил един от тях. Действието в книгата се развива съвсем скоро след войната, така че има предистория за предателство, извършено на бойното поле.

— Според мен беше много изобретателно измислена — отговорих аз.

— Аз я измислих. Това беше моя идея.

Доналд Лий имаше изразителни кафяви очи, които за миг проблеснаха от гняв.

— Да продължавам ли? — попита ме той.

— Да. Разкажи ми всичко, моля те.

— Добре тогава.

Той пъхна цигарата между устните си и силно си дръпна от нея. Въгленчето просветна в яркочервено.

— Като момче обожавах книгите — започна той. — Винаги съм искал да стана писател, още от училище. А в онова училище, в което ходех аз — в Бриджтън, на изток от Глазгоу — човек не биваше да си признава за такова нещо. Беше ужасно, грубиянско място, където всички те смятаха за обратен, ако ходиш в библиотеката. Но на мен не ми пукаше. Непрекъснато четях — всички книги, които успявах да докопам. Шпионски романи — Том Кланси, Робърт Лъдлъм. Приключенски романи. Романи на ужасите. Обожавах Стивън Кинг. Но най-много ми харесваха детективските романи. Не можех да им се наситя. Не съм завършил университет или нещо подобно. Не съм си мечтал за нищо друго, освен да пиша книги, и някой ден ще го направя, Сюзан, казвам ти. Дори в момента пиша една книга. Работя тук само за да се издържам, докато стана писател.

Но проблемът беше в това, че книгите никога не се получаваха така, както ми се искаше. Когато започвах да пиша, в главата ми имаше идея за книга. Знаех какво искам да напиша. Идеята и героите бяха готови, но когато се опитвах да ги опиша, не се получаваше. Пишех, преписвах, късах и започвах отначало. Понякога по петдесет пъти, но все не се получаваше. Така или иначе, преди няколко години видях една реклама. Някакви хора организираха курсове по творческо писане през почивните дни, за да помогнат на начинаещи писатели, и имаше свободни места в един курс — който се провеждаше чак в проклетия Девъншър. Но темата на курса беше точно криминалният роман. Не беше никак евтино. Щеше да ми струва седемстотин кинта. Но аз бях спестил пари и реших, че ще си струва. И се записах.

Наведох се и изтръсках пепелта от цигарата си в един от елегантните сребърни пепелници, осигурени от клуба. Вече се досещах накъде отиваше тази история.

— Всички отидохме в някаква голяма селска къща, по средата на нищото — продължи Лий.

Стоеше пред мен с ръце, свити в юмруци, сякаш беше репетирал този момент, сякаш това беше неговият миг в светлината на прожекторите.

— В групата бяхме общо единадесет души. Имаше няколко пълни загубеняци, както и две жени, които се мислеха за нещо повече от всички останали. Бяха им публикували по един-два разказа в някакви списания, така че се държаха, все едно са на върха. Сигурно непрекъснато ти се налага да се разправяш с такива хора. Но останалите от курса бяха свестни, така че наистина ми беше приятно да се запозная с тях. Нали се сещаш — така успях да разбера, че не съм само аз, че всички имаме едни и същи проблеми и сме там по една и съща причина. Курсът се водеше от трима преподаватели. И единият от тях беше Алан Конуей.

— Според мен той беше много добър. Караше страхотна кола — БМВ — и му бяха запазили една малка къща само за него. Всички останали бяхме настанени на едно и също място. Но въпреки това той не странеше от нас. Определено си разбираше от работата, а освен това беше изкарал сума ти пари от поредицата за Атикус Тип, разбира се. Аз прочетох някои от неговите книги, преди да отида на курса. Книгите ми харесаха и не бяха много различни от това, което се опитвах да направя и аз. През деня имаше лекции и упражнения. Всички се хранехме заедно — даже всички от групата трябваше да помагат в кухнята. А вечер имаше много алкохол, та да се отпуснем и да разговаряме спокойно. Това ми беше любимата част. Всички се чувствахме равни. И една вечер двамата с него се озовахме на четири очи, в едно закътано ъгълче, и аз му разказах за книгата, която пишех.

Ръцете му се свиха още по-силно в юмруци, когато стигна до неизбежната повратна точка от своя разказ.

— Ако ти дам ръкописа на моя роман, ще го прочетеш ли? — попита той.

Обикновено изпитвам ужас от този въпрос — но в този случай преклоних глава пред неизбежното.

— Искаш да ми кажеш, че Алан е откраднал идеите ти? — попитах го аз.

— Точно това искам да ти кажа, Сюзан. Точно това направи той.

— Как се казва твоята книга?

— „Смърт зад кулисите“.

Заглавието беше ужасно. Но аз не му го казах, разбира се.

— Мога да я погледна — отговорих му аз. — Но не мога да ти обещая, че ще ти помогна.

— Не искам нищо друго, освен да я погледнеш. Това е единственото, за което те моля.

Той ме погледна в очите, все едно че ме предизвикваше да му откажа. После продължи:

— Аз разказах моята идея на Алан Конуей. Разказах му за убийството, което бях измислил. Беше късно и в стаята бяхме останали само двамата, така че нямаше свидетели. Той ме попита дали може да хвърли едно око на ръкописа и аз много се въодушевих, разбира се. На всички от курса им се искаше той да прочете техните ръкописи. Точно това беше идеята.

Лий си изпуши цигарата и я смачка, а след това веднага запали втора.

— Той много бързо прочете книгата ми. До края на курса оставаха само два дни и на последния ден той ме дръпна настрани и ми даде някои съвети. Каза ми, че използвам прекалено много прилагателни. Каза ми, че диалогът ми не е реалистичен. Как би трябвало да звучи един реалистичен диалог, за Бога? Нали хората, които говорят в книгите, не са реални! Те са измислени! Даде ми и някои добри идеи за главния ми герой, детектива. Спомням си едно от нещата, които ми каза — за това, че трябва да му измисля някакъв лош навик, например да пуши или да пие или нещо подобно. Каза ми, че пак ще се свърже с мен, и аз му дадох адреса на електронната си поща.

— Но той така и не ми писа. Нито веднъж. А след това, почти една година по-късно, по книжарниците излезе „Нощен зов“. И в книгата се разказваше за училищна пиеса. В моята книга мястото на действието не беше училище. Беше театър. Но идеята беше същата. И това не беше всичко. Той беше откраднал и моята идея за убийството. Беше съвсем същата. Убийството беше извършено по същия начин, бяха оставени същите улики, дори героите бяха почти същите.

Той повишаваше все повече тон, докато продължаваше:

— Това направи той, Сюзан. Взе моята история и я използва, за да напише „Нощен зов“.

— Каза ли на някого за това? — попитах го аз. — Когато излезе неговата книга, какво направи?

— Какво можех да направя? Ти ми кажи! Кой щеше да ми повярва?

— Можеше да ни пишеш в издателство „Клоувърлийф Букс“.

— Аз ви писах. Писах на директора, господин Клоувър. Той не ми отговори. Писах и на Алан Конуей. На него му писах доста пъти, между другото. И да кажем, че не му спестих нищо. Но и той не ми отговори. Писах и на организаторите на курса. Те ми отговориха. Но ме отсвириха. Писаха ми, че не носят отговорност и това няма нищо общо с тях. Мислех си да отида в полицията. Имам предвид, че той беше откраднал нещо от мен. А за това си има дума, нали така? Но когато говорих с жена ми Карен, тя ми каза да забравя за това. Той беше известен. Беше защитен от богатството си. А аз бях никой. Тя ми каза, че ако се опитам да се боря, само ще си проваля писането, така че най-доброто, което мога да направя, е да се опитам да продължа. И аз точно така направих. Продължавам да пиша. Ако не друго, сега поне знам, че идеите ми са добри. Ако не беше така, той нямаше да го направи.

— Написал ли си други романи? — попитах го аз.

— В момента работя по един. Но не е криминален роман. Вече не се занимавам с това. Пиша детска книга. Стори ми се, че така е редно — сега, когато вече имам дете.

— Но си запазил ръкописа на „Смърт зад кулисите“.

— Естествено, че съм го запазил. Пазя си всичко, което някога съм написал. Знам, че имам талант за това. Карен обожава нещата, които пиша. И някой ден…

— Изпрати ми го — казах аз и започнах да се ровя в чантата си, за да намеря визитна картичка. — И какво точно стана, когато го видя в ресторанта?

Той чакаше да му подам визитната си картичка. За него тя беше нещо като спасителен пояс. Аз бях в кулата от слонова кост, а той беше навън, сред обикновените смъртни. Виждала съм това при много начинаещи писатели — това убеждение, че издателите са нещо по-различно от тях, някакви по-интелигентни и по-успели хора. А в действителност ние просто ходим на работа всеки ден и се надяваме, че в края на месеца все още ще имаме такава.

— Аз излязох от кухнята — продължи той. — Носех две чинии с основни ястия и една гарнитура, за девета маса. Видях го да седи там, увлечен в някакъв спор, и бях толкова шокиран, че замръзнах на мястото си. Чиниите бяха горещи. Изгориха ме през кърпата и ги изпуснах.

— А след това? Разбрах, че Алан е дошъл при теб. Бил е ядосан.

Той поклати глава.

— Не беше точно така. Аз почистих пода и отидох в кухнята, за да повторя поръчката. Не ми се връщаше в ресторанта, но нямах друг избор — а ако не друго, поне не трябваше да обслужвам неговата маса. Във всеки случай, малко след това господин Конуей стана от масата, за да отиде до тоалетната, и мина точно покрай мен. Не смятах да му казвам нищо, но когато го видях толкова близо срещу себе си, на няколко инча разстояние, не успях да се сдържа.

— Какво му каза?

— Казах му добър вечер. И го попитах дали ме помни.

— И?

— Не ме помнеше. Или се престори, че не ме помни. Аз му припомних, че сме се запознали в Девъншър, където той е бил така добър да прочете ръкописа на моя роман. Той много добре знаеше кой съм и за какво говоря. И тогава свали маската. „Не съм дошъл тук, за да разговарям със сервитьорите.“ Точно това ми каза, с тези думи. Помоли ме да му направя място, за да мине. Не повиши тон, но аз си знаех точно какво ще се случи, ако не внимавам. Винаги става едно и също. Той е преуспяващ писател, с модерната си кола и голямата си къща във Фрамлингам. А аз съм никой. Той е член на частния клуб към ресторанта. Аз съм сервитьор. И имам нужда от тази работа. Имам двегодишно дете. Затова измънках, че съжалявам, и му направих място да мине. Стомахът ми се преобърна, когато го направих, но имах ли друг избор?

— Сигурно си останал доста доволен, когато си разбрал, че е мъртъв.

— Да ти кажа ли честно, Сюзан? Ужасно се зарадвах, когато го разбрах. Нямаше как да бъда по-щастлив, дори да…

Вече беше казал прекалено много, но въпреки това се опитах да го притисна.

— Дори да какво?

— Няма значение.

Но и двамата знаехме точно какво имаше предвид. Аз му дадох визитната си картичка, а той я прибра в джобчето на ризата си. После си дръпна за последен път от втората си цигара и я смачка, също като първата.

— Може ли да задам един последен въпрос? — обърнах се аз към него, докато си тръгвахме. — Ти ми каза, че Алан е бил увлечен в някакъв спор. Случайно да си чул за какво точно си говореха?

Той поклати глава:

— Не бях толкова близо.

— А хората на съседната маса?

Бях видяла с очите си как са подредени масите в ресторанта. Хората от съседната маса на практика са били на една ръка разстояние от тяхната.

— Предполагам, че те може да са чули нещо. Мога да ти кажа кои са били, ако искаш. Имената им все още би трябвало да са записани в компютъра.

Той влезе в ресторанта, за да провери. Аз го проследих с поглед, докато се отдалечаваше, като си припомнях какво беше казал току-що: „… голямата си къща във Фрамлингам.“ Не му се е налагало да проверява как се казва градчето. Защото вече е знаел къде живее Алан.

Внукът

Мъжът, който беше седял на съседната маса до Алан Конуей онази вечер и може би беше чул разговора, а може би не, се казваше Матю Причард. Това беше много любопитно. Името му сигурно няма да ви е познато, но аз го разпознах веднага. Матю Причард е внукът на Агата Кристи. Една от най-известните истории за него е тази, че е получил като подарък авторските права върху „Капан за мишки“, когато е бил само на девет години. Странно е, че ще пиша за него, и може би изглежда невероятно точно той да е бил там. Но той е член на частния клуб към „Айви“. Офисите на компанията, която управлява авторските права на Агата Кристи, са съвсем наблизо — на Друри Лейн. А както вече споменах, пиесата „Капан за мишки“ продължава да се играе в театъра „Сейнт Мартин“, който е съвсем наблизо.

Имах номера му записан в мобилния си телефон. Двамата се познавахме, защото се бяхме засичали два-три пъти на литературни събития, а освен това преди няколко години преговарях с него, за да купя правата за издаване на мемоарите му, със заглавието „Голямата обиколка“. Книгата е много интересна и разказва за околосветското пътешествие, което е предприела баба му през 1922 година (не успях да спечеля правата; голямото издателство „Харпър Колинс“ предложи по-голяма сума при наддаването). Обадих му се и той веднага си спомни коя съм.

— Естествено, Сюзан. Радвам се да те чуя. Как си?

Не бях съвсем сигурна какво да му кажа. Фактът, че се канех да го включа в разследването на реално загадъчно убийство, за пореден път ми се стори фантастичен — и наистина не ми се искаше да говоря за това по телефона. Така че просто му споменах за смъртта на Алан Конуей — той беше научил новината — и му казах, че искам да го попитам за нещо. Това се оказа достатъчно. По една случайност в момента беше наблизо. Каза ми името на някакъв коктейлбар близо до Севън Дайълс в Ковънт Гардън и двамата се уговорихме да се срещнем там вечерта, за да изпием по едно.

Ако има една дума, с която мога да опиша Матю, тя е „приветлив“. Сигурно е някъде на седемдесет години, и когато човек го погледне, с разрошената му бяла коса и малко червендалестото му лице, веднага остава с впечатлението, че е изживял живота си както трябва, без да пропуска нищо. Смехът му се чува в цялата стая — гръмогласен моряшки смях, който звучи така, сякаш току-що са му разказали най-мръсния виц на света. Когато влезе в бара, изглеждаше безупречно, облечен със спортно сако и риза с отворена яка, и въпреки че аз му бях предложила да се срещнем, той настоя да плати сметката.

Двамата си поговорихме малко за Алан Конуей. Той ми каза, че ми съчувства за загубата, и сподели колко много са му харесвали неговите книги. „Много, много интелигентно написани. Винаги успяваха да ме изненадат. Бяха пълни с добри идеи.“ Спомням си какво ми каза дума по дума, защото една коварна част от мен веднага се запита дали няма да е възможно да го цитирам на корицата: подобна похвала, изказана за произведенията на Алан Конуей от внука на самата Агата Кристи, със сигурност щеше да се отрази добре на бъдещите ни продажби. Той ме попита как е умрял Алан и аз отговорих, че от полицията работят по версията за самоубийство. Лицето му придоби измъчен вид, когато чу това. Самият той беше толкова преизпълнен с живот, че явно му беше трудно да разбере мотивите на човек, който е решил да сложи край на своя. Добавих, че Алан е страдал от сериозно заболяване, и той кимна разбиращо, сякаш това обясняваше всичко.

— Аз го видях преди около една седмица, знаеш ли — подхвърли той. — В клуба на „Айви“.

— Точно затова исках да поговорим — отвърнах му аз. — Той е бил на вечеря с издателя си.

— Да. Точно така. Аз бях на съседната маса.

— Интересно ми е да разбера какво си видял — или си чул.

— Защо не попиташ него?

— Аз вече го попитах. Чарлс ми разказа някои неща, но се опитвам да запълня празнините.

— Е, аз все пак не подслушвах какво си говореха. Естествено, масите там са доста близо една до друга, но не мога да ти кажа кой знае какво за разговора им.

Стори ми се доста очарователно, че Матю дори не ме попита защо се интересувам от онова, което се беше случило. Беше прекарал голяма част от живота си в света, създаден от неговата баба, и продължаваше да го вижда по този начин: детективите задаваха въпроси, а свидетелите им отговаряха. Това му беше достатъчно. Аз му припомних момента, в който Лий беше изпуснал чиниите, и той се усмихна.

— Да, наистина си спомням за това. В действителност чух нещо от онова, което си казаха, точно преди да се случи. Все пак говореха на висок глас! Обсъждаха заглавието на новата му книга.

— Алан я е предал онази вечер.

— „Мозайка от убийства“. Сигурен съм, че ще ме разбереш, Сюзан — когато чуя думата „убийство“, веднага наострям уши.

Той се разсмя на собствените си думи, преди да продължи:

— Двамата спореха за заглавието. Мисля, че човекът от твоето издателство направи някакъв коментар за него, а господин Конуей не остана много доволен от думите му. Да. Каза, че още преди години е решил да използва това заглавие — чух точно тези думи — и после удари с юмрук по масата. Толкова силно, че приборите подскочиха по местата си. Аз се обърнах и едва тогава видях кой седи зад мен. До този момент не си бях дал сметка кой е. Както и да е, тогава настъпи кратко мълчание. Може би за няколко секунди. После той вдигна пръст и каза: „Няма да…“.

— Няма да какво? — попитах аз.

Причард се усмихна, преди да отговори:

— Боя се, че няма да мога да ти помогна, защото точно в този момент сервитьорът изпусна чиниите. Разнесе се абсолютно страшен трясък. Всички в клуба замръзнаха по местата си. Нали си представяш? Горкият човек почервеня като рак — вече говоря за сервитьора — и се зае да разчиства. Боя се, че след това не чух кой знае какво повече. Съжалявам.

— Видя ли Алан да става от мястото си? — попитах аз.

— Да. Мисля, че отиде до тоалетната.

— Той е говорил със сервитьора.

— Възможно е. Но не си спомням нищо друго след това. Всъщност малко по-късно си тръгнах, защото вече бях приключил с вечерята си.

„Няма да… “

Всичко се свеждаше до това. Две думи, които можеха да означават всичко. Отбелязах си наум да попитам Чарлс за това, когато го видя следващия път.

Двамата с Причард си поговорихме за баба му, докато си довършвахме коктейлите. Винаги ми се беше струвало много забавно как тя беше намразила Еркюл Поаро, преди да спре да пише за него. Какви бяха онези известни думи, с които го беше описала? „Отвратителен, бомбастичен, досаден, егоцентричен дребен мръсник.“ А нали освен това веднъж беше казала, че иска да се подложи на екзорсизъм, за да прогони духа му от себе си?

Той се разсмя.

— Мисля, че като всички гении и тя искаше да пише всякакви различни книги, така че беше много раздразнена от това, че в някакъв момент нейните издатели не искаха от нея нищо друго, освен нови книги за Поаро. Реагираше доста рязко, когато някой се опитваше да й нарежда какво да прави.

Двамата се изправихме от местата си. Бях си поръчала джин с тоник и сигурно ми бяха налели голям джин, защото главата ми се беше завъртяла.

— Благодаря ти за помощта — казах му аз.

— Не вярвам да съм ти помогнал кой знае колко — отговори той. — Но нямам търпение да прочета новата книга, когато излезе. Както ти казах, детективските романи за Атикус Тип винаги са ми харесвали — а господин Конуей очевидно е голям почитател на произведенията на баба ми.

— В кабинета му има пълна колекция от нейните книги — казах му аз.

— Не съм изненадан. Той заимства много неща от нея, нали знаеш? Имена. Места. Това е едва ли не като някаква игра за него. Не се съмнявам, че го прави нарочно, но всеки път, когато чета неговите книги, откривам всякакви препратки в текста. Сигурен съм, че в това има някаква идея, и няколко пъти си мислех да му пиша, за да го попитам какво цели с това.

Причард се усмихна за последен път. Беше прекалено добронамерен, за да обвини Алан в плагиатство, но разговорът ни по някакъв странен начин прозвуча като ехо на онзи, който бях провела с Доналд Лий.

Двамата си стиснахме ръцете. Аз се върнах в кабинета си в издателството, затворих вратата и извадих ръкописа, за да го проуча още веднъж.

Той беше съвсем прав. Поне на пет-шест места в „Мозайка от убийства“ дискретно се засвидетелства почитта на автора към творбите на Агата Кристи. Например сър Магнъс Пай и съпругата му отсядат в хотел „Женевиев“ в Кал Фера. В „Убийство на игрището за голф“ има една вила, която носи същото име. „Синия глиган“ е онази кръчма в Бристъл, където Робърт Блекистън неволно се замесва в някакво сбиване. Но освен това същото име се появява и в Сейнт Мери Мийд — където живее мис Марпъл. Лейди Пай и Джак Дартфорд се срещат за обяд в „Карлота“ — и италианският ресторант явно носи името на американската актриса от „Смъртта на лорд Еджуеър“. В книгата има и нещо като шега е Фрейзър, в първа глава от четвъртата част. Споменава се, че той е пропуснал да забележи мъртвеца, до когото е седял във влака, който потегля от гара „Падингтън“ в три и петдесет следобед — очевидна препратка към заглавието на книгата „16:50 от Падингтън“. Мери Блекистън живее в „Шепардс Фарм“. Името на разказвача в „Убийството на Роджър Акройд“ е доктор Джеймс Шепард — а действието в тази книга се развива в Кингс Абът, което на свой ред се споменава в седма глава от четвъртата част на „Мозайка от убийства“ като мястото, на което е погребан старият доктор Ренард.

В действителност целият повествователен механизъм на „Мозайка от убийства“ — основан на старата детска броилка — съзнателно имитира един похват, който самата Кристи е използвала многократно. Тя е обичала стихотворенията за деца. Оригиналните заглавия на романите „Смъртта на господин Морли“, „Пет малки прасенца“, „Десет малки негърчета“ и „Хикъри Дикъри Док“ до едно произхождат от детски стихчета. Човек би си казал, че когато произведенията на един писател наподобяват тези на друг, много по-известен от него, той би трябвало да направи всичко по силите си, за да прикрие този факт. По своя собствен особен начин Алан Конуей сякаш правеше точно обратното. Какво му се беше въртяло в главата, когато беше поставял в книгите си тези очебийни указателни табели? Или, казано с други думи, към какво точно насочваха те?

Не за пръв път оставах с усещането, че той се опитваше да ми каже нещо — а именно че не беше написал детективските романи за Атикус Тип с единственото намерение да развлича читателите си. Беше ги създал по някаква друга причина, която постепенно ставаше все по-ясна.

Пътят към Фрамлингам

Следващия петък отново потеглих към графство Съфолк, този път за погребението на Алан Конуей. Не бяхме поканени нито аз, нито Чарлс — и като цяло не беше ясно кой се занимава с организацията: Джеймс Тейлър, Клеър Дженкинс или Саджид Кан. Аз бях разбрала за погребението по непряк начин, от сестра си, която беше прочела обявата в местния вестник и ми изпрати съобщение по електронната поща, за да ми каже кога и къде ще бъде. Каза ми, че погребението ще се води от преподобния Том Робсън, викарий на църквата „Сейнт Майкъл“, и двамата с Чарлс решихме да отидем заедно. Взехме моята кола. Смятах да поостана там и след това.

Андреас беше прекарал при мен цялата седмица и изглеждаше раздразнен, че няма да бъда там през почивните дни. Но аз имах нужда от малко време насаме със себе си. Целият въпрос за Крит продължаваше да виси над главите ни и въпреки че не го бяхме обсъждали повторно, аз не се съмнявах, че той очакваше да му дам отговор — за който все още не бях готова. Освен това не можех да спра да мисля за смъртта на Алан. Бях убедена, че след още няколко дни във Фрамлингам ще стигна както до липсващите глави, така и в по-общ смисъл до истината за онова, което се беше случило в „Аби Грейндж“. Не се съмнявах, че двете неща бяха свързани помежду си. Алан със сигурност беше убит заради нещо в своята книга. Може би, ако успеех да открия кой беше убил сър Магнъс Пай, щях да разбера кой е убил и него. Или обратното.

Погребението беше обявено за три следобед. Двамата с Чарлс потеглихме от Лондон веднага след обяд и аз от самото начало разбрах, че това е било грешка. Трябваше да си хванем влака. Движението беше ужасно натоварено, а Чарлс изглеждаше така, сякаш се чувстваше неудобно на ниската седалка на моята спортна кола. Самата аз също не се чувствах удобно и не можех да разбера защо, докато изведнъж не се сетих (в момента, в който стигнахме до магистрала М25), че двамата винаги бяхме седели с лице един срещу друг. Имам предвид, че когато се срещахме в неговия кабинет, той седеше от едната страна на бюрото си, а аз — от другата. Когато се хранехме заедно, пак сядахме един срещу друг в ресторанта. Често се озовавахме от срещуположни страни на масата за делови срещи. Но в този момент седяхме един до друг и това беше необичайно, защото профилът му просто не ми беше толкова добре познат. Освен това беше странно усещане да седя толкова близо до него. Разбира се, ние бяхме пътували заедно в таксита, а понякога и във влакове, но по някакъв начин моята малка спортна кола от класически модел ни принуждаваше да седим много по-близо един до друг, отколкото ми се искаше. Никога досега не бях забелязвала колко нездрав вид имаше кожата му; как годините бръснене бяха изстъргали всякакъв признак на живот от страните и шията му. Беше облечен в тъмен костюм и официална риза и аз все се заглеждах в адамовата му ябълка, която изглеждаше като притисната в капан, издувайки се над черната му вратовръзка. Той щеше да се прибере в Лондон сам — и в този момент вече ми се искаше да не бях отправила поканата си толкова настоятелно, така че да беше решил да пътува сам и в двете посоки.

Въпреки това разговорът ни потръгна сравнително приятно, когато оставихме най-големите задръствания зад гърба си. Когато стигнахме до шосе А12 и започнахме да се движим по-бързо, аз се поотпуснах. Споменах му, че съм се срещнала с Матю Причард, което му се стори забавно, а освен това ми даде възможността отново да го попитам за онази вечеря в клуба към „Айви“ и в частност за спора по отношение на заглавието на книгата „Мозайка от убийства“. Не исках да се чувства така, сякаш го подлагам на разпит, и все още не бях съвсем сигурна защо въпросният последен разговор ми се струваше толкова важен.

Чарлс също беше озадачен от интереса, който проявявах към него.

— Нали ти казах, че заглавието не ми харесваше — отговори ми просто той. — Стори ми се, че прекалено много прилича на заглавието на телевизионния сериал „Убийства в Мидсъмър“.

— И си го помолил да го промени?

— Да.

— А той е отказал.

— Точно така. И доста се ядоса.

Припомних му какво беше казал Алан — онези две думи, които беше произнесъл точно преди сервитьорът да изпусне чиниите. „Няма да…“ Дали не знаеше какво е искал да каже Алан?

— Не. Не си спомням, Сюзан. Нямам представа.

— Знаеше ли, че е решил да използва това заглавие още преди години?

— Не, не знаех. А ти как разбра?

В действителност Матю Причард беше чул как Алан му казва това.

— Мисля, че той го спомена пред мен веднъж — излъгах аз.

След това не говорихме много за Алан. Нито един от двама ни не очакваше с нетърпение това погребение. Естествено, човек никога не очаква едно погребение с нетърпение — но в случая с Алан отивахме само защото от нас се очакваше да го направим, но освен това на мен ми беше интересно и кой ще дойде. Всъщност тази сутрин се бях обадила на Джеймс Тейлър. По-късно щяхме да вечеряме заедно в хотел „Краун“. Освен това се чудех дали ще се появи Мелиса Конуей. Бяха минали няколко години, откакто не я бях виждала, а след онова, което ми беше казал Андреас, ми се искаше да я видя отново. Тримата са били заедно в училището в Удбридж — там, където беше започнала историята на Атикус Тип.

Следващите двадесет минути от пътя изминаха в мълчание, но след това, когато току-що бяхме влезли в графство Съфолк — една табела услужливо ни информира, че сме го направили — Чарлс изведнъж обяви:

— Мисля да се оттегля от работата.

— Моля?

В този момент сигурно щях да се обърна към него, за да го изгледам с широко отворени очи, но нямаше как да го направя, защото бях заета да изпреварвам един чудовищно голям четириосен камион с допълнително ремарке, който сигурно отиваше към пристанището във Феликстоу.

— От известно време се канех да ти кажа това, Сюзан — още преди да се случи тази история с Алан. Предполагам, че това беше последният пирон в ковчега — ако този израз не е ужасно неуместен предвид обстоятелствата. Но аз скоро ще навърша шестдесет и пет години — и Илейн започна да настоява, че трябва да намаля темпото.

Както може би вече съм споменавала, Илейн беше съпругата му. Бях я виждала само няколко пъти и знаех, че не се интересува особено от издателския бизнес.

— А освен това, естествено, бебето ще се роди всеки момент. Човек със сигурност се замисля за разни неща, когато му се роди внуче. Може би моментът е подходящ да го направя.

— Кога? — попитах го аз.

Не знаех какво друго да кажа. Идеята за издателството „Клоувърлийф Букс“ без Чарлс Клоувър ми се струваше немислима. Той беше също толкова неразделна част от издателството, колкото дървената ламперия в сградата.

— Може би следващата пролет.

Той помълча, преди да продължи:

— Питах се дали би искала да заемеш моето място.

— Какво… аз ли? Като директор?

— Защо не? Аз ще остана президент на компанията, така че да запазя някакво участие, но ти ще поемеш всекидневното управление на бизнеса. Познаваш издателската работа по-добре от всеки друг. Освен това, нека си го кажем направо — ако вместо това спусна някой нов директор с парашут, няма да съм сигурен дали ще искаш да работиш с него.

В това имаше известна истина. С главоломна скорост се приближавах към петдесетте и в главата ми се въртеше неясната мисъл, че колкото повече остарявам, толкова по-трудно ми е да се променям. Това сигурно беше характерно за издателския бизнес, където хората често остават на едно и също работно място в продължение на много дълго време. Аз не умеех да се сближавам с нови хора. Дали щях да се справя? Разбирах от книги, но не се интересувах кой знае колко от всичко останало: служителите, счетоводството, процентът на печалбата, дългосрочната стратегия, всекидневното управление на една средно голяма търговска компания. В същото време се сетих, че това беше второто ми предложение за работа за по-малко от една седмица. Изборът пред мен беше дали да стана директор на издателството „Клоувърлийф Букс“ или да въртя малък семеен хотел в Агиос Николаос. Доста интересен избор.

— Ще разполагам ли с пълна самостоятелност? — попитах аз.

— Да. Ще се договорим за финансовата част, но по същество компанията все едно ще бъде твоя.

Той се усмихна, преди да добави:

— Приоритетите на човек се променят, когато стане дядо. Обещай ми, че ще си помислиш за моето предложение.

— Разбира се, Чарлс. Много ти благодаря, че ми гласуваш такова доверие.

През следващите десет или двадесет мили от пътя потънахме в мълчание. Не бях преценила както трябва времето, което щеше да ми е необходимо, за да излезем от Лондон, и сега явно щяхме да закъснеем за погребението. Или поне щеше да стане така, ако Чарлс не ми беше казал навреме да направя десен завой, за да мина напряко през Брандестън и така да избегна ремонта на пътя в Ърл Сохам, който ме беше забавил толкова последния път. Това ни спести четвърт час, така че пристигнахме във Фрамлингам съвсем навреме, в три часа без десет минути. Бях резервирала същата стая в хотел „Краун“, така че оставих колата на техния паркинг. В трапезарията вече подреждаха масите за питиетата, които щяха да сервират след погребението, двамата успяхме да си вземем по едно кафе и бързо излязохме от хотела, за да пресечем улицата към църквата.

„Очакваше се погребение…“

Това бяха първите думи, с които започваше „Мозайка от убийства“.

Тази ирония не ми убягна, когато се присъединих към останалите опечалени, събрани около отворения гроб.

Църквата „Сейнт Майкъл“ е прекалено голяма за малкия град, в който се намира — но това не е изключение от правилото, защото в цялото графство Съфолк е пълно с монументални постройки, впримчени в смъртна схватка с околния пейзаж, сякаш всяка енория е мотивирана единствено от нуждата да си пробие с лакти път в живота на своите жители. Църквата създава усещане за неловкост — сякаш не просто е в дисхармония с околността, а поначало се намира на неподходящото място. Когато човек хвърли поглед през рамо назад, през портите от ковано желязо, с изненада вижда не само една оживена градска улица, но и китайския ресторант „Мистър Чан“, който се намира точно от другата й страна. В гробището на църквата също има нещо странно. Цялото гробище е на леко издигнато място, така че мъртъвците в действителност са заровени по-високо от нивото на улицата; тревата е прекалено зелена, а отделните гробове са скупчени в неравни редици, с толкова много празно място около тях, че липсва всякаква симетрия. Гробището изглежда едновременно претъпкано и запустяло — но въпреки всичко това Алан беше избрал да бъде погребан именно тук. Предположих, че е отделил доста внимание на избора на мястото. Гробът му беше точно по средата, между два ирландски тиса. Човек просто нямаше как да не го забележи, докато отива към църквата. Най-близките му съседи бяха починали преди почти цял век, а пресният гроб приличаше на белег от рана върху земята; като че ли нямаше никакво право да бъде там.

В хода на деня времето се беше променило. Когато потеглихме от Лондон, светеше ярко слънце, но сега небето беше посивяло, а във въздуха се носеше лек ръмеж. Вече разбирах защо Алан беше решил да започне „Мозайка от убийства“ с погребение. Беше удобен похват, с който да представи всичките си герои по такъв начин, че да може да ги опише на спокойствие. Сега и аз имах същата възможност. Изненадах се колко много от тях познавах вече.

Първо видях Джеймс Тейлър, свит в черния си марков шлифер, със залепнала по врата мокра коса, който досущ приличаше на герой от шпионски роман. Явно полагаше максимални усилия да изглежда мрачен и сдържан, но у него се долавяше някаква усмивка, която не успяваше да овладее; не беше на устните му, а в очите и в самия начин, по който беше застанал. До него стоеше Саджид Кан, с отворен чадър. Двамата бяха пристигнали заедно. Значи Джеймс все пак беше наследил каквото трябваше. Вече знаеше, че Алан не е успял да подпише последния вариант на завещанието си, така че „Аби Грейндж“ и всичко друго беше останало за него. Това беше интересно. Джеймс ме видя, кимна ми за поздрав и аз отвърнах на усмивката му. Не знам защо, но наистина се радвах за него — и не ме притесняваше дори мисълта, че е възможно Алан да е загинал от неговата ръка.

Там беше и Клеър Дженкинс. Беше облечена в черно и плачеше неудържимо, направо ридаеше, а сълзите се стичаха по страните й, подпомагани от дъжда. Стискаше носна кърпичка, от която сигурно вече нямаше никаква полза.

До нея стоеше някакъв мъж и неловко я държеше под ръка със своята, облечена в ръкавица. Виждах го за пръв път, но със сигурност щях да го разпозная, ако го видя отново. Като начало, беше чернокож — единственият чернокож на погребението. Освен това имаше необикновено физическо присъствие — беше много добре сложен, с масивни ръце и рамене, набит врат и изразителни очи с напрегнат поглед. Отначало си помислих, че може да е бивш борец — със сигурност имаше подходяща фигура — но после ми хрумна, че е по-вероятно да е полицай. Клеър ми беше казала, че работи за полицейското управление на Съфолк. Дали това не беше мистериозният старши инспектор Лок, който беше водил своето разследване успоредно с моето?

Погледът ми се спря на още един мъж, който стоеше сам, встрани от останалите, а зад него се издигаше чудовищната камбанария на църквата — прекалено голяма за тази църква, която на свой ред беше прекалено голяма за този град. Първото нещо, което привлече погледа ми, бяха гумените му ботуши. Бяха чисто нови и яркооранжеви на цвят — доста странен избор за погребение. Не успях да видя много от лицето му. Мъжът беше с вълнен каскет и беше вдигнал високата яка на карираната си парка. Докато го гледах, мобилният му телефон звънна, но вместо да го изключи, той вдигна и се извърна настрани, за да не го чуват останалите, докато говори. Чух единствено името му, когато се представи „Джон Уайт“ — но нищо повече. Въпреки това веднага разбрах кой е. Това беше съседът на Алан — управителят на инвестиционен фонд, с когото се бяха скарали точно преди Алан да намери смъртта си.

Службата все още не беше започнала, така че продължих да оглеждам насъбралите се хора и открих Мелиса Конуей и нейния син, застанали до паметника на геройски загиналите във войните. Тя беше облечена с шлифер, пристегнат толкова силно в кръста, че сякаш всеки момент щеше да се прекърши на две. Беше пъхнала ръце дълбоко в джобовете си, а косата й беше скрита под шала, който носеше на главата си. Може би нямаше да я позная, ако не беше синът й, който сигурно вече наближаваше двадесетте си години. Момчето беше точно копие на баща си — поне на по-късната версия на Алан — и видимо се чувстваше неудобно в тъмния костюм, който му беше възголям. Синът не изглеждаше доволен, че е тук — и като казвам това, имам предвид, че изглеждаше ядосан. Не откъсваше очи от гроба и гледаше така, сякаш беше готов да убие някого.

Не бях виждала Мелиса поне от шест години. Тогава беше дошла на премиерата на „Атикус Тип се заема със случая“, която организирахме в немското посолство в Лондон — кетърингът беше с шампанско и миниатюрни братвурстчета. Вече бях започнала да се срещам с Андреас от време на време, така че имахме нещо общо помежду си и успяхме да проведем някакъв разговор. Спомням си, че тя беше вежлива, но дистанцирана. Предполагам, че не е много забавно да си омъжена за писател, и тя съвсем ясно демонстрираше, че е дошла там единствено защото това се очакваше от нея. Не познаваше никого и никой от присъстващите нямаше какво да й каже. Жалко, че двете не се бяхме опознали както трябва в училището в Удбридж: не знаех нищо за нея освен онова, което се отнасяше до отношенията й с Алан. Сега лицето й изглеждаше също толкова безизразно, както тогава, въпреки че този път се бяхме събрали около ковчег, а не около маса с коктейлни хапки. Питах се защо изобщо беше дошла.

Катафалката беше пристигнала. Изнесоха ковчега. От църквата излезе един викарий. Значи това беше преподобният Том Робсън, за когото съобщаваше обявата за погребението във вестника. Беше на около петдесет години и въпреки че го виждах за пръв път през живота си, веднага го разпознах — „… с физиономия като надгробен камък и дълга, малко запусната коса.“ Това беше описанието на Робин Осбърн, което беше направил Алан в „Мозайка от убийства“ — а в момента, в който си помислих това, в главата ми се появи и още една мисъл. Бях прочела името му, изписано на една табелка, когато влизахме в гробището. Нямаше да се сетя за това, ако не го бях видяла с очите си.

Фамилното име на викария — Робсън — беше анаграма на „Осбърн“.

Това беше поредната завоалирана шегичка на Алан. Джеймс Тейлър се беше превърнал в Джеймс Фрейзър, Клеър беше Клариса, а сега, когато се замислих за това, вече виждах и как Джон Уайт, управителят на инвестиционния фонд, се беше превърнал в Джони Уайтхед — собственик на магазинче за домашни вещи втора ръка и дребен мошеник — в резултат на своя спор за пари с автора. Доколкото знаех, Алан никога не е бил религиозен — въпреки това съвсем традиционно организирано погребение — и сега нямаше как да не се запитам какви са били отношенията му с викария и защо беше решил да го включи в своя роман. Осбърн беше на трето място в моя списък на заподозрените. Мери Блекистън беше открила някаква тайна, оставена на писалището му. Дали Робсън не беше имал мотив да убие Алан? Човек със сигурност можеше да си го представи в ролята на отмъстителния убиец, с мрачното му безцветно лице и расото му, печално провиснало под дъжда.

Викарият започна своето слово, в което описа Алан като популярен писател и автор на книги, доставили удоволствие на милиони хора по целия свят. Като че ли го представяха в някакво коментарно предаване по радиото, а не на собственото му погребение. „Алан може и да ни напусна твърде скоро и при трагични обстоятелства, но аз не се съмнявам, че той ще остане в сърцето и паметта на литературната общност.“ Дори да оставим настрана въпроса дали литературната общност наистина има сърце, според мен това твърдение не отговаряше на истината. Собственият ми опит сочи, че мъртвите писатели потъват в забрава със забележителна скорост. Дори на живите писатели не им е лесно да запазят мястото си в книжарниците; просто има прекалено много нови книги, а в книжарниците има прекалено малко място. „Алан беше един от най-прочутите автори на криминални романи в нашата страна“, продължи викарият. „Той прекара по-голямата част от живота си в графство Съфолк и винаги е искал да бъде погребан тук.“ В „Мозайка от убийства“ в словото на викария на погребението има нещо, свързано с убийството. На последната страница от ръкописа, когато Тип говори за уликите, с помощта на които ще разкрие престъплението, той специално споменава „думите, изречени от викария на погребението“. За съжаление, словото на Робсън беше едва ли не целенасочено повърхностно и безлично. Викарият не спомена нищо за Джеймс или Мелиса. Не каза нищо за приятелството, щедростта, ексцентричните привички, всекидневните прояви на милосърдие, специалните моменти… всички онези неща, които ни липсват наистина, когато си отиде някой. Преподобният Том Робсън сигурно би казал почти същото, ако Алан не беше човешко същество, а мраморна статуя, открадната от някой парк.

В цялото слово имаше само един откъс, който ми направи впечатление. И със сигурност си помислих, че може би ще си струва по-късно да го попитам за това.

— Днес в това гробище почти не се полагат нови мъртъвци — каза той. — Но Алан настоя. Беше дарил на църквата значителни средства, които ни позволиха да предприемем възстановителен ремонт на прозорците на централния кораб и на голямата арка при олтара — ремонт, от който имаше огромна нужда. В замяна той настоя да бъде положен да почива тук, а кой съм аз, та да застана на пътя му?

Той се усмихна, сякаш искаше да смекчи думите, които беше казал току-що.

— През целия си живот Алан беше доста настоятелен — както се убедих лично още в ранна възраст. И аз определено нямах никакво намерение да откажа да изпълня последното му желание. Дарението му осигурява бъдещето на „Сейнт Майкъл“, така че е съвсем редно той да намери покой тук, в гробището край църквата.

В целия този откъс от неговото слово прозираше някаква острота. От една страна, Алан беше проявил щедрост. И заслужаваше да му бъде позволено да почива тук. Но това не беше цялата истина, нали така? Алан беше „настоял“ за това. Беше „настоятелен“. И викарият се беше „убедил лично“ в това, „още в ранна възраст“. Алан и викарият очевидно споделяха някакво общо минало. Нима никой друг освен мен не забелязваше противоречието в думите на свещеника?

Възнамерявах да попитам Чарлс какво мисли по този въпрос веднага след края на службата, но в крайна сметка самата аз не останах дотогава. Дъждът беше започнал да отслабва, а Робсън беше стигнал до края на своето слово. По някаква необяснима причина междувременно съвсем беше забравил за Алан. Вместо това говореше нещо за историята на Фрамлингам и в частност за Томас Хауард, трети херцог на Норфолк, който беше погребан в църквата. Вниманието ми се отклони за момент — и сигурно точно това ми позволи да забележа един гост на погребението, явно пристигнал по-късно от останалите. Беше останал до входа на гробището, слушаше викария оттам и явно нямаше търпение да си тръгне. Още докато го гледах, а викарият продължаваше да говори, мъжът се извърна и излезе на улицата пред църквата.

Не бях успяла да видя лицето му. Защото мъжът беше с черна шапка с широка периферия.

— Не си тръгвай — прошепнах на Чарлс. — Ще се видим в хотела.

На Атикус Тип му бяха необходими сто и тридесет страници, преди да разкрие самоличността на непознатия мъж на погребението на Мери Блекистън. Аз не можех да чакам толкова дълго. Кимнах на викария, измъкнах се от тълпата и се впуснах в преследване.

Приключенията на Атикус

Настигнах мъжа с меката шапка на ъгъла на улицата, която водеше от църквата към пазарния площад. След като се беше измъкнал от гробището, мъжът сякаш вече не бързаше толкова да избяга. Задачата ми беше улеснена от факта, че най-сетне беше спряло да ръми и по локвите дори просветваха отделни ярки слънчеви лъчи. Мъжът вървеше спокойно, аз го настигнах и успях да си поема дъх, преди да го доближа съвсем.

Някакъв инстинкт го накара да се обърне и той ме видя.

— Да?

— Бях на погребението — казах аз.

— И аз — отговори мъжът.

— Питах се…

Едва сега ми хрумна, че нямах абсолютно никаква представа какво ще му кажа. Цялата история беше прекалено трудна за обяснение. Разследвах убийство, за което — доколкото знаех засега — никой друг дори не подозираше. И преследвах този мъж единствено заради шапката, която носеше на главата си — следа, която беше, меко казано, косвена. Поех си дъх, преди да продължа:

— Казвам се Сюзан Райланд. Аз бях редактор на Алан в издателството „Клоувърлийф Букс“.

— „Клоувърлийф“? — повтори мъжът.

Името му бе познато.

— Да — продължи той. — Говорили сме няколко пъти по телефона.

— Наистина ли?

— Не лично с вас. Но там работи една друга жена… Луси Бътлър.

Луси се занимаваше с авторските права. Кабинетът й беше до моя.

— Говорих с нея за Атикус Тип — продължи мъжът.

Изведнъж се сетих с кого говоря, но така или иначе не ми се наложи да предполагам.

— Аз съм Марк Редмънд — представи се той.

Двамата с Чарлс често бяхме обсъждали на седмичните си оперативки въпросния Редмънд и неговата компания, която се казваше „Ред Херинг“. Редмънд беше телевизионен и филмов продуцент и именно той беше откупил правата за филмиране на романите за Атикус Тип, с идеята да продуцира телевизионен сериал по Би Би Си. Луси беше отишла да се срещне с него в офиса на компанията му в Сохо и беше докладвала, че всичко изглежда както трябва: млади, ентусиазирани служители, многобройни награди на британската академия за филмово и телевизионно изкуство на лавицата, непрекъснато звънящи телефони, куриери на рецепцията и цялостна атмосфера на компания, в която наистина се случват важни неща. Както подсказваше играта на думи в името на компанията „Ред Херинг“ — друг израз за „зелен хайвер“ — те се бяха специализирали в продуциране на криминални сериали за разследвания, изпълнени с подвеждащи улики и неочаквани разкрития. Редмънд беше започнал кариерата си като изпълнителен продуцент в телевизионния сериал „Бержерак“, което най-вероятно беше означавало, че беше изпълнявал продуцентските си задължения в Джърси — мястото, където се развиваше действието в този сериал. След това беше работил в още половин дузина различни сериали, преди да основе собствена компания. Сериалът за Атикус трябваше да бъде първият му самостоятелен проект като независим продуцент. Доколкото бях разбрала, от Би Би Си проявяваха жив интерес към него.

Искрено се зарадвах, че съм се запознала с него: неговото и моето бъдеще бяха преплетени. Един телевизионен сериал щеше да даде съвсем нов живот на книгите. Щяхме да ги преиздадем с нови корици с актьорите от сериала, да се осигури допълнителна реклама покрай телевизията и цялостен нов облик. И точно сега изпитвахме по-голяма нужда от всякога от подобен успех, като се имат предвид затрудненията ни с „Мозайка от убийства“. Предложението, което ми беше направил Чарлс, беше все още валидно. Ако наистина се канех да поема управлението на издателството „Клоувърлийф Букс“, щях да имам нужда да разчитам на най-продавания ни автор — и посмъртно той би ми свършил работа. А продуцентската компания „Ред Херинг“ можеше да направи така, че това да се случи.

Редмънд се канеше да потегли обратно към Лондон — на площада го чакаше кола с шофьор, — но аз го убедих първо да поговори с мен и двамата влязохме в едно малко кафене срещу хотела. Там не беше толкова вероятно някой да ни прекъсне. Той беше свалил шапката си с широка периферия, така че се виждаха пригладената му тъмна коса и присвитите му очи. Беше хубав мъж — строен, елегантен и скъпо облечен. Беше направил кариера в телевизията и у него имаше нещо, което напомняше на телевизионен водещ. Можех да си представя как води някакво модерно предаване — за стил на живот или може би за финанси.

Аз поръчах две кафета и поставих началото на разговора.

— Тръгнахте си преди края на погребението — отбелязах аз.

— Честно да ви кажа, не съм сигурен защо изобщо дойдох. Струваше ми се, че така е редно, след като съм работил с него, но в момента, в който пристигнах, веднага роших, че това е било грешка. Не познавах никого, а на гробището беше студено и влажно. Просто ми се искаше да си тръгна по-бързо.

— Кога го видяхте за последен път?

— Защо питате?

Свих рамене, сякаш това не беше чак толкова важно.

— Просто ми е любопитно. Самоубийството на Алан очевидно беше сериозен шок за нас, така че се опитваме да разберем защо е решил да го направи.

— Видяхме се преди две седмици.

— В Лондон?

— Не. Всъщност отидох да го посетя у тях. Беше събота.

Денят, преди Алан да намери смъртта си.

— Той ли ви беше поканил? — попитах го аз.

Редмънд кратко се разсмя.

— Ако не ме беше поканил, нямаше да мина целия този проклет път с колата. Той искаше да поговорим за сериала и ме покани на вечеря. А тъй като познавах Алан, реших да не му отказвам. И без това ми създаваше предостатъчно неприятности и не исках да рискувам да се скараме още повече.

— Какви неприятности?

Той ме погледна недоволно.

— Сигурен съм, че няма нужда да ви казвам колко труден човек беше Алан — отговори Редмънд. — Казвате, че сте му редактор. Нали не искате да ми кажете, че не ви е побърквал? Понякога почти ми се иска никога да не бях чувал за Атикус Тип. Алан ми създаваше такива проблеми, че ми идваше аз да го убия!

— Съжалявам — казах аз. — Нямах представа. Какъв точно беше проблемът?

— Не беше само един. Бяха проблем след проблем.

Донесоха ни кафетата и той се зае да разбърква своето, така че лъжичката описваше безкрайни кръгове, като че ли искаше да илюстрира процеса на работа с Алан Конуей.

— На първо място беше адски трудно да го убедя да се съгласи да ми продаде правата за филмиране. Искаше толкова много пари, като че ли беше проклетата Дж. К. Роулинг! А не забравяйте, че от моя гледна точка това беше рискова инвестиция. Тогава все още нямах договор с Би Би Си, така че съществуваше опасност от целия проект да не излезе нищо. И това беше само началото. Той просто не ме оставяше на мира. Искаше да бъде включен като изпълнителен продуцент на сериала. Е, това не е чак толкова необичайно. Но освен това настояваше сам да адаптира книгата, макар че нямаше никакъв опит като телевизионен сценарист — и мога да ти кажа, че от Би Би Си изобщо не бяха очаровани от това. Искаше и да одобрява изпълнителите на главните роли. Това беше най-скандалното от всичко. Авторите никога не участват в този процес! Може би като консултант, да — но това не беше достатъчно за него. Да не говорим, че идеите му бяха абсурдни. Знаеш ли кой искаше да играе ролята на Атикус Тип?

— Бен Кингсли? — предположих аз.

Той ме изгледа с широко отворени очи.

— Той ли ви каза?

— Не. Но знам, че му беше почитател.

— Ами да, точно така. За съжаление, този въпрос дори не подлежеше на обсъждане. Кингсли никога нямаше да приеме да участва в този сериал — а освен това вече е на седемдесет и три години, така че е прекалено възрастен, за да изиграе главната роля. Но въпреки това не спряхме да спорим по този въпрос. Както и за всичко останало. Аз исках да започнем с „Нощен зов“. Според мен това е най-добрата му книга — много по-добра от всички останали. Но той не беше съгласен и за това. И не искаше да обясни защо. Просто ми каза, че не иска. А пробният период, за който съм откупил правата за филмиране, скоро изтича — така че трябваше да внимавам как говоря с него.

— Ще продължите ли с този проект? — попитах го аз. — След като него вече го няма?

Редмънд видимо се разведри. Най-сетне остави лъжичката и отпи от кафето си.

— Ще продължа с този проект точно защото него вече го няма. Мога ли да бъда честен с вас, Сюзан? Не е хубаво да се говори лошо за починалите, но няма как да не си призная, че от гледна точка на проекта това беше най-хубавото, което можеше да се случи. Вече разговарях с Джеймс Тейлър. Сега правата са негови, а той ми се стори доста симпатичен. Вече се съгласи да ни даде още една година, за да се организираме, която би трябвало да ни бъде предостатъчна. Надяваме се да филмираме всичките девет книги.

— Последната не е завършена.

Това не е проблем за нас. Няма значение. Сериалът „Убийства в Мидсъмър“ има сто и четири епизода, въпреки че авторката на оригиналните книги е написала само седем. И погледни какво става с „Шерлок“. Сценаристите правят неща, които Конан Дойл дори не е сънувал. Ако имаме късмет, ще успеем да изкараме поне дванадесет сезона на „Приключенията на Атикус“. Така ще се казва сериалът. Името Тип никога не ми е харесвало особено — звучи ми прекалено чуждестранно, а и не знам какво мислиш ти, но лично мен приликата с думата „тип“ винаги ме е разсейвала излишно. От друга страна, „Атикус“ е добре. Напомня ми за главния герой от „Да убиеш присмехулник“. Сега можем да продължим спокойно с нашата работа, да привлечем някой свестен сценарист и животът ми изведнъж ще стане много по-лесен.

— Не мислите ли, че на хората вече започна да им омръзва да гледат убийства? — попитах го аз.

— Шегувате ли се? „Инспектор Море“, „Инспектор Тагарт“, „Инспектор Луис“, „Войната на Фойл“, „Индевър“, „Инспектор Фрост“, „Лутър“, „Инспектор Линли“, „Консултантът“, „Броудчърч“ — дори проклетите „Инспектор Мегре“ и „Инспектор Валандер“ — ако не бяха инспекторите и убийствата, британската телевизия щеше да изчезне. Вече дори в сапунките убиват хора. И по целия свят е така. Знаеш ли какво се твърди? Казват, че средностатистическото дете в Америка вижда осем хиляди убийства, преди да завърши началното училище. Това те кара да се замислиш, нали?

Той бързо изпи останалото си кафе, сякаш изведнъж обзет от нетърпение да си тръгне.

— И какво искаше Алан Конуей? — попитах го аз. — Когато се видяхте преди две седмици?

Той сви рамене:

— Оплакваше се, че проектът не върви. Нямаше представа как работят в Би Би Си. Понякога минават по няколко седмици, преди да върнат телефонно обаждане. Но истината е тази, че неговият сценарий просто не им харесваше. Естествено, аз не му бях казал за това. Междувременно се опитвахме да намерим сценарист, който да се заеме със сериала вместо него.

— Говорихте ли за правата за филмиране?

— Да.

Той се поколеба за миг — първият момент от началото на разговора, когато видях някаква пукнатина в бронята на неговата самоувереност.

— Той ми каза, че води разговор и с друга продуцентска компания. Не го интересуваше, че вече бях инвестирал хиляди в „Приключенията на Атикус“. Явно беше готов да се откаже и да започне с друг продуцент, от самото начало.

— И какво стана? — попитах го аз.

— Срещнахме се в къщата му. Разговорът не потръгна много добре. Аз закъснях. Забавих се заради някакви безкрайни ремонти на пътя в Ърл Сохам — той ми каза, че от седмици е така — й Алан не беше в настроение, когато пристигнах. Както и да е, успяхме да поговорим. Аз му обясних какво е моето предложение. Той обеща да ми се обади, за да ми каже какво е решил. Тръгнах си към три часа следобед и се прибрах с колата.

Той хвърли поглед към празната си чаша. Нямаше търпение да си тръгне.

— Благодаря за кафето. Много се радвам, че се запознахме. Веднага щом имаме зелена светлина за проекта, ще ви се обадя.

Марк Редмънд излезе от кафенето, като ме остави да платя сметката. „Създаваше ми такива проблеми, че ми идваше аз да го убия!“ Нямаше нужда да съм такъв почитател на „Убийства в Мидсъмър“, за да мога да разпозная един мотив за убийство, когато го чуя с ушите си — и през главата ми мина мисълта, че Редмънд току-що сам се беше кандидатирал за първото място в списъка на адски очевидните заподозрени. Но дори при това положение следващото нещо, което се случи, успя да ме изненада. По-късно същия следобед, докато се регистрирах в хотел „Краун“, прелистих няколко страници назад в книгата за гостите на хотела. Действах импулсивно — но наистина открих нещо. Името на Марк Редмънд. Беше се регистрирал в този хотел и беше останал две вечери в него. Когато попитах жената на рецепцията, тя си спомни, че си беше тръгнал след закуска в понеделник сутринта. Заедно със съпругата си. Редмънд не ми беше споменал, че тя го е придружавала.

Но това не беше важно. Важното беше, че той наистина е бил във Фрамлингам по времето, когато беше умрял Алан. С други думи, Редмънд ме беше излъгал. И аз виждах само една сериозна причина да реши да го направи.

След погребението

Когато се върнах в хотел „Краун“, в трапезарията вече беше пълно. На погребението имаше около четиридесет души, които изглеждаха недостатъчно на гробището, но в залата на хотела, където горяха две камини, обикаляха сервитьори с червено и бяло вино, а на една маса бяха подредени подноси със сандвичи и хлебчета с наденички, атмосферата беше по-скоро празнична — така че дори се бяха присъединили няколко гости от хотела, които нямаха никаква представа кой е починал, но бяха решили, че си струва да се възползват от безплатното вино и храна. Саджид Кан беше там със съпругата си — разпознах я от дигиталната рамка с фотографиите — и ме поздрави, когато влязох. Беше в необичайно жизнерадостно настроение, все едно че просто беше приключил с документацията на бившия си клиент, вместо да го зарови в земята, а пред него се беше отворила една съвсем нова делова възможност. До него стоеше Джеймс Тейлър, който ми промърмори само четири думи, докато минавах покрай тях: — Ще се видим довечера.

Очевидно нямаше търпение да си тръгне.

Открих Чарлс погълнат от разговор с преподобния Том Робсън. Викарият ми се стори много по-едър, отколкото изглеждаше на гробището. Подчертано се извисяваше над Чарлс и останалите гости. Освен това, когато го видях отблизо и дъждът вече не ми пречеше, останах поразена колко непривлекателен беше този човек. Погледът му беше мътен, а чертите на лицето му изглеждаха леко разместени — като на боксьор, който е участвал в прекалено много мачове. Беше свалил свещеническите си одежди. Беше облечен с износено спортно сако с кръпки на ръкавите. Когато ги доближих, той размахваше един наполовина изяден сандвич, за да подчертае думите си:

— … но има села, които просто няма да оцелеят. Така се разделят семейства. Това е напълно неоправдано от морална гледна точка.

Чарлс ми хвърли един леко раздразнен поглед, когато се присъединих към тях.

— Къде изчезна? — попита ме той.

— Видях един познат.

— Не очаквах да си тръгнеш така.

— Да, знам. Но не исках да го оставя да се измъкне, без да поговоря с него.

Чарлс отново се обърна към викария, за да ни представи:

— Това е Том Робсън. Райланд. Разговаряхме за селските къщи, които си купуват хората от големия град, за да ги използват през почивните дни.

Робсън не позволи темата на разговора да се измести.

— Саутуолд, Дънич, Уолбързуик, Орфорд, Шингъл Стрийт — продължи той. — Всички села по крайбрежието.

— Любопитно ми беше вашето слово на погребението — намесих се аз.

— Така ли? — погледна ме безизразно той.

— Отдавна ли познавате Алан?

— Да. От много години.

Покрай нас мина един сервитьор и аз грабнах една чаша бяло вино от таблата му. Беше топло и изветряло — стори ми се, че е пино гриджо.

— Споменахте, че той ви е накарал да направите нещо против волята си.

В момента, в който думите излязоха от устата ми, аз си дадох сметка колко малко вероятно изглеждаше това. Алан никога не се беше отличавал с внушително физическо присъствие, а когато са били малки, Робсън сигурно е бил два пъти по-едър от него. Но той не отрече. Вместо това видимо се смути.

— Сигурен съм, че не съм казвал нищо подобно, госпожо Райланд.

— Казахте, че е държал да получи място на гробището.

— Сигурен съм, че не бих използвал точно тази дума. Алан Конуей демонстрира забележителна щедрост към църквата. И не е предявявал никакви претенции. Когато ме попита дали някой ден ще може да бъде погребан тук, според мен би било проява на дълбока неблагодарност от моя страна да му откажа — макар да трябва да си призная, че ми се наложи да поискам специално разрешение от църковните власти за това.

Викарият надничаше над рамото ми, сякаш търсеше път за бягство. Ако беше стиснал още малко по-силно чашата си със сок от бъз, тя щеше да се пръсне в ръката му.

— За мен беше голямо удоволствие да се запознаем — каза ми той. — Както и с вас, господин Клоувър. Извинете ме…

Той се шмугна между нас двамата и нагази сред тълпата, за да се изгуби в нея.

— Какво беше това? — попита ме Чарлс. — И с кого хукна да се видиш на погребението?

Беше ми по-лесно да отговоря на втория въпрос.

— С Марк Редмънд — казах аз.

— Продуцентът?

— Да. Знаеш ли, че е бил тук през почивните дни, когато е умрял Алан?

— Защо?

— Алан е искал да говори с него за телевизионния сериал, който ще се казва „Приключенията на Атикус“. Редмънд ми каза, че Алан му е създавал проблеми.

— Не разбирам, Сюзан. Защо толкова искаше да говориш с него? И защо се държа толкова нападателно с викария току-що? Ти едва ли не го подложи на разпит. Какво точно става с теб?

Нямах друг избор, освен да му кажа истината. Дори не знаех защо не съм го направила по-рано. Така че му разказах всичко: за посещението си при Клеър Дженкинс, за писмото на Алан, за частния клуб при „Айви“ — всичко. Чарлс ме изслуша мълчаливо и аз неволно започнах да си мисля, че колкото повече говоря, толкова по-абсурдно зазвучават думите ми. Той не вярваше на онова, което му казвах — и сега, когато го чувах изказано гласно, вече и аз не бях толкова сигурна. Най-малкото, не разполагах с почти никакви доказателства за думите си — или дори съвсем никакви. Марк Редмънд беше останал две вечери в някакъв хотел. Нима това го превръщаше в заподозрян? Идеята на един сервитьор беше открадната. Нима това беше достатъчна причина той да отиде чак в Съфолк, за да си отмъсти? Алан Конуей беше страдал от неизлечимо заболяване и това си оставаше неоспорим факт. И най-сетне, защо някой би поискал да убие човек, който и без това ще умре?

Когато приключих със своя разказ, Чарлс поклати глава.

— Писател, който пише за убийства, да е станал жертва на убийство — каза той. — Наистина ли говориш сериозно, Сюзан?

— Да, Чарлс — отговорих му аз. — Смятам, че говоря сериозно.

— Казала ли си за това на някой друг? Обаждала ли си се в полицията?

— Защо питаш?

— По две причини. Първо, защото не искам да виждам как се излагаш. И второ, защото в интерес на истината ми се струва, че може да създадеш допълнителни неприятности на издателството.

— Чарлс… започнах аз.

Но точно в този момент се разнесе звън от вилица по чаша и всички в залата притихнаха. Огледах се. Джеймс Тейлър беше застанал на стълбището, което водеше нагоре към хотелските стаи, а до него стоеше Саджид Кан. Джеймс беше поне с десет години по-млад от всички останали в залата и нямаше как да изглежда по-неуместно, дори да беше положил специални усилия за това.

— Дами и господа започна той. — Саджид ме помоли да кажа няколко думи… и аз искам на първо място да му благодаря, че се погрижи за организацията в днешния ден. Както повечето от вас знаят, аз съвсем доскоро бях партньор в живота на Алан — и искам да кажа, че изпитвах голяма привързаност към него и той много ще ми липсва. Много от вас ме попитаха какво ще правя сега, така че вече мога да ви отговоря — сега, когато него го няма, аз няма да остана да живея във Фрамлингам, въпреки че винаги съм бил много щастлив тук. В действителност, ако някой от вас се интересува, имението „Аби Грейндж“ ще бъде обявено за продан. Така или иначе, искам да благодаря на всички ви за това, че дойдохте. Опасявам се, че никога не съм обичал да ходя на погребения, но както ви казах, радвам се на тази възможност да ви видя на едно място и да ви пожелая всичко хубаво, преди да се сбогуваме. И най-вече да се сбогувам с Алан. Знам, че това означаваше много за него — да бъде погребан точно в църквата „Сейнт Майкъл“ — и не се съмнявам, че много хора ще идват тук, за да го посещават хора, които са обичали книгите му. Вземете си още ядене и пиене, моля ви. И още веднъж ви благодаря.

Речта му не беше кой знае какво, а освен това беше произнесена не просто неумело, а и донякъде нехайно. Джеймс вече ми беше казал, че няма търпение да се махне от Съфолк, и сега го беше обявил и пред всички останали. Докато говореше той, аз се огледах, като се опитвах да преценя реакциите на хората в залата. Викарият стоеше отстрани, с каменно лице. До него беше застанала някаква жена — много по-ниска на ръст от него, пълна, със стърчаща рижа коса. Предположих, че е жена му. Джон Уайт не беше дошъл, но старши инспектор Лок беше тук — ако чернокожият мъж, когото бях забелязала на погребението, наистина беше той. Мелиса Конуей и синът й си бяха тръгнали в момента, в който беше заговорил Джеймс. Видях ги да се измъкват през задния изход — и можех да разбера как са се почувствали, когато приятелят на Алан беше взел думата. Въпреки това се подразних, защото ми се искаше да поговоря с тях. Но нямаше как да избягам втори път.

Джеймс стисна ръката на адвоката и си тръгна, като спря само да размени по една-две думи е някои от гостите, които искаха да му пожелаят всичко добро. Аз отново се обърнах към Чарлс в очакване да подновим разговора си, но точно в този миг мобилният му телефон издаде кратък мелодичен звук, за да извести за получено съобщение. Той го извади и хвърли един поглед на екрана.

— Колата ми е тук — каза той.

Беше си повикал такси, за да го закара до гарата в Ипсуич.

— Трябваше да ме оставиш да те закарам — отговорих аз.

— Не. Няма нужда.

Той протегна ръка за палтото си и го преметна през нея.

— Сюзан, наистина трябва да си поговорим за Алан. Ако се каниш да продължаваш с това разследване, което си започнала, аз очевидно не мога да ти попреча. Но би трябвало да си помислиш за това, което правиш… и за евентуалните последствия от него.

— Да, разбирам.

— Има ли някакъв напредък по отношение на липсващите глави? Ако трябва да бъда честен с теб, по мое мнение този въпрос е много по-важен.

— Продължавам да ги търся.

— Е, пожелавам ти успех с това. Ще се видим в понеделник.

Двамата не се целунахме по бузите, за да си пожелаем довиждане. Нито веднъж не съм се разделяла с Чарлс по този начин — за всички години, през които го познавам. Той е прекалено официален и консервативен. Не мога да си го представя да целува дори жена си.

Той си тръгна. Аз изпих на един дъх остатъка от виното и отидох да взема ключа от стаята си. Възнамерявах да взема вана и да си почина малко преди вечерята с Джеймс Тейлър, но докато се отправях обратно към стълбището — останалите гости вече се разотиваха, оставяйки след себе си подноси с недоизядени сандвичи — на пътя ми застана Клеър Дженкинс. Държеше в ръка един кафяв плик формат А4, а ако се съди по вида му, в него имаше поне десетина листа хартия. Сърцето ми за миг подскочи от радост. Беше открила липсващите страници! Нима наистина всичко щеше да се разреши толкова лесно?

Не, нямаше.

— Нали ви казах, че ще напиша нещо за Алан? — напомни ми тя, като размаха несигурно плика в ръката си. — Вие ме попитахте какъв е бил като момче и как сме израснали заедно.

Очите й все още бяха зачервени от плач. Ако някъде съществуваше онлайн-магазин за луксозно облекло за погребение, тя очевидно го беше открила. Беше облечена с дрехи от кадифе и дантели — в леко викториански стил и толкова черни, колкото изобщо беше възможно.

— Много мило от ваша страна да го направите, госпожо Дженкинс — казах аз.

— Това ми помогна да си припомня разни неща за Алан и ми беше приятно да го напиша. Не съм сигурна, че става за нещо. Аз не умея да пиша като него. Но може би ще ви помогне да научите онова, което ви интересува.

Тя претегли за последен път плика в ръката си, сякаш изпитваше неохота да се раздели с него, и го протегна към мен.

— Направих копие, така че да не се занимавате да ми го изпращате обратно.

— Благодаря ви.

Тя продължаваше да стои срещу мен, като че ли очакваше да се случи още нещо.

— Съжалявам за загубата ви — добавих аз.

Да. Точно това беше очаквала. Тя кимна.

— Не мога да повярвам, че вече го няма — отговори тя.

А след това и тя си тръгна.

Алан Конуей, моят брат

Не мога да повярвам, че Алан е мъртъв.

Искам да пиша за него, но не знам откъде да започна. Прочетох съобщенията за смъртта на Алан в някои от вестниците и смятам, че те дори не се доближават до истината. О, да — знаят кога е роден, какви книги е написал, какви награди е спечелил. Написали са някои много хубави неща за него. Но изобщо не са успели да уловят истинската природа на Алан — и трябва да кажа, че не разбирам защо нито един от тези журналисти не ми се е обадил по телефона, след като аз можех да им разкажа много по-добре какъв човек беше той, като започнем с факта (който вече ви казах), че той никога не би се самоубил. Ако за Алан трябва да се каже, само едно нещо, то е следното: той умееше да оцелява. И двамата бяхме такива. Двамата с него винаги сме били близки, дори понякога да не сме били съгласни един с друг, и ако неговата болест наистина го беше докарала до отчаяние, аз не се съмнявам, че той щеше да ми се обади, преди да направи някоя глупост.

Той не е скочил от онази кула. Блъснали са го. Как мога да съм толкова сигурна? Трябва да разберете откъде сме тръгнали двамата с него — и колко дълъг път сме изминали. Той никога нямаше да ме остави сама, не и без да ме предупреди предварително.

Нека започна от самото начало.

Двамата с Алан отраснахме на едно място, наречено „Чорли Хол“ — недалеч от град Сейнт Олбънс в графство Хартфордшър. „Чорли Хол“ беше училище с пансион за момчета, а баща ни — Елайъс Конуей — беше директор на училището. Майка ни също работеше там. Имаше целодневни ангажименти в ролята си на съпруга на директора, занимаваше се с родителите и помагаше на медицинската сестра, когато някое момче се разболееше, но и нерядко се оплакваше, че не получава истинска заплата за това.

Училището беше ужасно място. Баща ми беше ужасен човек. Бяха съвсем подходящи един за друг. Беше започнал работа в училището като учител по математика и доколкото знам, винаги беше работил в частни учебни заведения — може би защото по онова време не бяха толкова придирчиви, когато назначаваха някого. Може би звучи ужасно да казвам това за собствения си баща, но ако трябва да бъда честна, аз много се радвам, че не съм учила там. Ходех в обикновено девическо училище в Сейнт Олбънс — но Алан нямаше как да се отърве.

Училището приличаше на онези старинни постройки, обитавани от призраци, за които пише във викторианските романи — като в някоя книга на Уилки Колинс. Въпреки че се намираше едва на тридесет минути от Сейнт Олбънс, сградата беше в края на един дълъг частен път, който пресичаше гъста гора, така че все едно беше по средата на нищото. Беше дълга, строга на вид сграда с тесни коридори, каменни подове и стени, облицовани до половината с тъмни плочки. Във всяко помещение имаше по един огромен радиатор, който никога не се включваше, защото според разбиранията на училището спането в ледено, твърдо легло и яденето на отвратителна храна оформяше характера. Към сградата на училището имаше и няколко по-модерни пристройки. В края на петдесетте бяха добавили лаборатория за часовете по точни науки, а след това училището беше събрало средства за построяване на нов физкултурен салон, който изпълняваше и ролята на актова зала. Всичко беше боядисано в кафяво или сиво. В цялото училище не се виждаха почти никакви други цветове. Дори през лятото дърветата наоколо не пропускаха слънчевата светлина, а температурата на водата в басейна на училището — която беше зелена като в блато — никога не надвишаваше десет градуса.

Училището беше с пансион, в който бяха настанени общо сто и шестдесет момчета на възраст между осем и тринадесет години. Момчетата живееха в спални помещения, във всяко от които имаше между шест и дванадесет легла. Понякога минавах оттам и все още си спомням онази странна, задушлива и леко кисела миризма на много момчета, които живеят на едно и също място. На децата се позволяваше да си донесат по едно одеяло за леглото и по една плюшена играчка от дома, но с изключение на това нямаха почти никакви лични вещи. Училищната униформа беше доста неприятна на вид: сиви къси панталони и пуловери с остро деколте, в много тъмночервено. До всяко легло имаше гардеробче и всяко момче, което не прибираше дрехите си както трябва, беше наказвано с бой с пръчка.

Алан не спеше при останалите момчета от училището. Двамата с него живеехме с родителите си, в нещо като апартамент в сградата на училището, разположен на част от втория и третия етаж. Спалните ни бяха една до друга и аз си спомням, че почуквахме по стената между тях, за да си предаваме шифровани съобщения. Всеки път ми ставаше хубаво, когато чувах първите бързи и бавни почуквания, веднага след като майка ни загасеше лампите, въпреки че никога не разбирах както трябва какво точно искаше да ми каже с тях. Животът на Алан беше много труден; вероятно баща ни искаше да бъде така. През деня той беше част от живота на училището и с него се отнасяха по съвсем същия начин, както с останалите момчета. Но не беше и съвсем като момчетата от пансиона, защото вечер беше с нас. В резултат на това той така и не се приобщи към нито един от тези два отделни свята — и разбира се, като син на директора се превърна в мишена за тормоз от страна на всички останали момчета още от първия ден. Имаше много малко приятели и израсна като самотно и вглъбено дете. Обожаваше да чете. Още си го спомням, на девет години, с къси панталони, седнал с някаква голяма книга в скута. Беше много дребно момче, така че всички книги — особено едновремешните томове — често изглеждаха необичайно големи в сравнение с него. Четеше във всеки възможен момент, много често до късно през нощта, като се криеше под завивките с фенерче в ръка.

И двамата се страхувахме от баща ни. Той не беше човек с внушително физическо присъствие. Беше остарял преждевременно, къдравата му коса беше побеляла и оредяла, така че кожата на черепа му прозираше под нея. Носеше очила. Но в поведението му имаше нещо, което го преобразяваше в истинско чудовище — поне в очите на собствените му деца. Погледът му беше гневен, почти фанатичен — като на човек, който винаги е убеден в правотата си — и когато искаше да подчертае думите си, имаше навик да размахва пръст в лицето ви, все едно ви предизвикваше да му възразите. А ние никога не му възразявахме. Беше в състояние да проявява безмилостен сарказъм, поставяйки ни на място с подигравателна физиономия и обидни тиради, които безпогрешно откриваха всичките ни слабости и ги изваждаха на показ. Няма да ви казвам колко пъти ме е унижавал и ме е карал да си мисля лоши неща за себе си. Но онова, което правеше с Алан, беше още по-лошо.

Според него Алан никога не правеше нищо както трябва. Алан беше глупав. Алан беше бавноразвиващ се. От Алан никога нямаше да излезе нищо. Дори непрекъснатото му четене беше детинщина. Защо не обичаше да играе ръгби или футбол, защо не ходеше на къмпинг заедно с другите момчета? Като момче Алан наистина не беше физически активен. Беше доста пълен и може би малко приличаше на момиче със сините си очи и дългата светла коса. През деня го тормозеха някои от другите момчета. Вечер го тормозеше собственият му баща. А има и още нещо, което може би ще ви шокира. Елайъс биеше до кръв момчетата от училището. Е, в това нямаше нищо необичайно — не и в едно британско начално училище през седемдесетте години. Но той биеше и Алан — прекалено често. Всеки път, когато Алан закъсняваше за час, не си беше написал домашното или беше казал нещо невъзпитано на някой от другите учители, го отвеждаха в директорския кабинет (това никога не се случваше в частния ни апартамент), а след изпълнението на наказанието Алан трябваше да каже: „Благодаря ви, сър.“ Дори не „Благодаря, татко“, забележете. Как беше възможно един човек да причинява нещо подобно на сина си?

Майка ми никога не се оплакваше от всичко това. Може би самата тя се боеше от баща ни, а може и да смяташе, че е прав. Семейството ни беше много типично английско семейство — затворено, със здраво заключени емоции, на които никога не се позволяваше да излязат наяве. Иска ми се да можех да ви кажа какво го мотивираше, защо се държеше толкова неприятно. Веднъж попитах Алан защо никога не е писал за детството си — макар да подозирам, че онова училище от „Нощен зов“ има много общо с „Чорли Хол“, дори името му звучи подобно. Директорът от книгата, който става жертва на убийство, в някои отношения също прилича на нашия баща. Алан ми отговори, че няма желание да пише автобиография — жалко, защото щеше да ми е интересно как ще опише собствения си живот.

Какво мога да ви кажа за Алан от онова време? Беше мълчаливо, затворено момче. Нямаше много приятели. Четеше непрекъснато. Не обичаше спорта. Мисля, че още тогава вече беше започнал да живее в света на въображението си, въпреки че започна да пише много по-късно. Обичаше да измисля всякакви игри. През ваканциите, когато двамата бяхме заедно, се превръщахме в разузнавачи, войници, изследователи, детективи… Обикаляхме около училището и един ден търсехме призраци, а на следващия — заровено съкровище. Той винаги беше пълен с енергия. Никога не позволяваше на нещо да го накара да се откаже.

Казвам, че по онова време все още не пишеше, но дори когато беше само на дванадесет-тринадесет години, той вече обичаше да си играе с думите. Измисляше си кодове. Разшифроваше доста сложни анаграми. Съставяше кръстословици. За единадесетия ми рожден ден ми беше измислил кръстословица, която съдържаше моето име, имената на приятелите ми и всички неща, които ми бяха интересни. Беше невероятна! Понякога ми оставяше по някоя книга, в която беше отбелязал някои от буквите с малки точки под тях. Прочетени поред, буквите образуваха някакво тайно съобщение. Или пък ми изпращаше бележки, написани в акростих. Бележката изглеждаше съвсем обикновена, ако я прочетяха майка ми или баща ми, но ако човек прочетеше само първите букви от всяко изречение, се получаваше съобщение, за което разбирахме само ние двамата. Освен това обичаше и акронимите. Често се обръщаше към майка ни с „ЛЕЙДИ“, което в действителност означаваше „лъжлива егоистична йезуитска дърта идиотка“. Или наричаше баща ни „ШЕФЕ“, което означаваше „шизофреничен егоцентричен фарисейски евнух“. Всичко това може да ви се стори детинско, но ние си бяхме деца, а тези хитрости винаги успяваха да ме развеселят. Заради начина, по който ни отглеждаха в семейството, и двамата свикнахме да бъдем потайни. Бояхме се да кажем каквото и да е, да изразим всякакво мнение, заради което бихме могли да пострадаме. Алан измисляше всякакви други начини да казва онова, което мислеше в действителност, така че да го разбираме само ние двамата. Използваше езика като място, на което можехме да се скрием.

Накрая животът в училището „Чорли Хоп“ свърши и за двама ни, макар и по различни причини. Алан завърши училището, когато стана на тринадесет, а няколко години след това баща ми получи тежък инсулт, след който остана наполовина парализиран. С това неговата власт над нас приключи. Алан продължи образованието си в училището в Сейнт Олбънс, където се чувстваше много по-добре. Там имаше един учител по английски език и литература, който му беше симпатичен — казваше се Стивън Пит. Веднъж попитах Алан дали той не е първообразът на Атикус Тип, но той ми се присмя и ми отговори, че между двамата няма никаква връзка. Във всеки случай по това време вече беше ясно, че кариерата му по един или друг начин ще бъде свързана с писането. Беше започнал да пише разкази и поезия. В последната година от гимназията той написа пиесата за училищната постановка.

От този момент нататък го виждах все по-рядко и предполагам, че в много отношения се отчуждихме. Когато живеехме заедно, бяхме близки — но вече бяхме започнали да се отдалечаваме — всеки по пътя към своя собствен, отделен живот. Когато завършихме гимназия, Алан замина да следва в университета в Лийдс, а аз изобщо не завърших университет. Родителите ми бяха против. Намерих си работа в архива на полицейското управление в Сейнт Олбънс и стана така, че се омъжих за полицейски служител, и в крайна сметка дойдох да живея и работя в Ипсуич. Баща ми почина, когато бях на двадесет и осем години. В края на живота си вече беше прикован на легло и имаше нужда от денонощни грижи — не се съмнявам, че майка ми посрещна с облекчение деня, в който баща ми най-сетне хвърли топа. Имаше застраховка живот, така че тя успява да се издържа сама. Още е жива, макар че не съм я виждала от цяла вечност. Прибра се да живее в Дартмут, където е родена.

Но да се върнем на Алан. Той завърши английска литература в университета в Лийдс, а после замина за Лондон и започна работа в рекламата — по онова време много млади хора избираха този път, след като се дипломираха, особено ако бяха завършили хуманитарна специалност. Работата му беше в рекламната агенция „Алан Брейди & Марш“ и доколкото мога да преценя, животът му беше прекрасен — не му се налагаше да работи чак толкова много, плащаха му доста добре и ходеше на много партита. Това беше през осемдесетте, когато рекламата все още беше бранш, в който хората бяха свикнали да си угаждат. Алан работеше като копирайтър и дори успя да измисли един рекламен слоган, който стана доста известен: „Удивително Очарователен Лютив Салам“. Това също е акростих. Първите букви от думите на слогана образуват „Уолс“ — името на марката-производител. Живееше под наем в един апартамент в Нотинг Хил и имаше многобройни приятелки, макар да не знам дали това има някакво значение.

Алан продължи да работи в рекламата до края на двадесетте си години, но през 1995 година, точно преди да навърши тридесет, ме изненада с решението си да напусне агенцията и да се запише на следдипломна квалификация — двегодишна програма по творческо писане в университета в Норич. Беше ме поканил в Лондон специално за да ми съобщи това. Заведе ме в ресторант „Кетнърс“ в Сохо, поръча шампанско и когато заговори, думите се изляха от него като река. Казуо Ишигуро и Иън Макюън бяха завършили същия университет. А и двамата бяха публикувани, успешни писатели. Макюън дори беше номиниран за наградата „Букър“! Алан беше кандидатствал за място в програмата и въпреки че не се беше надявал да го приемат, в действителност се беше случило точно това. Беше изпратил писмено заявление, откъси от свои текстове и беше преминал особено трудно събеседване с двама от преподавателите в университета. Никога не го бях виждала по-щастлив или въодушевен. Като че ли беше открил истинското си призвание — и аз едва тогава си дадох сметка колко важно беше за него да стане писател. Разказа ми, че за две години в програмата ще трябва да напише роман с дължина от осемдесет хиляди думи, под ръководството на преподавател по творческо писане, а този университет поддържа тесни връзки с големите издателства, така че това може да му помогне да подпише договор за публикуване. Вече имаше идея за какво ще се разказва в неговия роман. Искаше да пише за космическата надпревара, но от гледна точка на британците. „Светът става все по-малко място“, каза ми той. „А в същото време ние заемаме все по-малко място в него.“ Това беше темата, която му се искаше да разработи. Главният герой в книгата му щеше да бъде британски космонавт, който така и не успява да излети в космоса. Заглавието на романа щеше да бъде „Погледни към звездите“.

Двамата си прекарахме много приятно през почивните дни и ми стана много тъжно, когато дойде време да го оставя и да се върна с влака в Ипсуич. Не мога да кажа много за него през следващите две години, защото почти не се виждахме, въпреки че се чувахме по телефона. Програмата много му харесваше. Не беше толкова сигурен, че може да каже същото за някои от състудентите си. Ще бъда съвсем честна и ще кажа, че по онова време започнах да усещам в характера на Алан една неприятна злоба, която не бях забелязвала дотогава — но тя ставаше все по-силна и неприкрита. Може би се дължеше на това, че работеше толкова много. Беше влязъл в пререкание с един или двама от преподавателите си, които бяха критикували работата му. Интересното е, че беше кандидатствал в този университет, за да получи напътствия и съвети, но след като вече го бяха приели в програмата, беше започнал да вярва, че няма нужда от тях. „Аз ще им покажа, Клеър“, казваше ми той. Непрекъснато го повтаряше. „Ще им покажа на всичките.“

Е, в крайна сметка „Погледни към звездите“ така и не беше публикувана и аз не знам какво стана с нея. Всъщност романът беше излязъл повече от сто хиляди думи. Алан ми показа първите, две глави и аз бях доволна, че не ме помоли да прочета и всички останали, защото те не ми харесаха особено. Беше много хитро написана. Той не беше изгубил невероятната си способност да си играе с езика, за да извърта думите и фразите, както си иска, но за съжаление не успях да разбера какво точно иска да каже с тази книга. Имах чувството, че всяка страница крещеше с всичка сила. В същото време си давах сметка, че така или иначе не съм подходящ читател за нея. Какво разбирах аз от такива книги? Любимите ми автори си оставаха Джеймс Хариът и Даниел Стийл. Естествено, вместо това му отговорих така, както се очакваше от мен. Казах му, че книгата е много интересна и издателствата със сигурност ще я харесат, но след това започнаха да се получават писмата с отказите и Алан беше ужасно обезкуражен. Просто беше толкова убеден, че книгата му е блестяща — но човек няма как да не се запита: а как иначе може да работи един писател, който по цял ден седи сам в стаята си? Сигурно е ужасно да си вярваш толкова, а в крайна сметка да откриеш, че през цялото време не си бил прав за себе си.

Във всеки случай през есента на 1997 година при него беше така. Беше изпратил „Погледни към звездите“ на десетина литературни агенти и сума ти издатели, но нито един от тях не проявяваше никакъв интерес към книгата. А за него беше още по-тежко, защото двама от състудентите му от програмата подписаха договори за своите романи. Но работата е там, че той не се отказа. Това просто не беше в природата му. Каза ми, че няма да се върне в рекламата. Опасяваше се, че ако го направи, няма да може да продължи с истинската си работа — както вече я наричаше — защото ще има твърде много неща, които да го разсейват от писането, и няма да му остава достатъчно свободно време. И преди да се усетя какво става, той вече си беше намерил работа като учител по английска литература в училището в Удбридж.

Алан така и не се почувства особено щастлив на онова място и учениците сигурно го бяха усещали, защото останах с впечатлението, че никога не е бил особено обичан учител. От друга страна, като учител той имаше дълги ваканции, почивни дни и много свободно време, през което да пише, а това беше най-важното за него. Написа още четири романа. Или поне за толкова ми е казвал. Нито един от тях не беше публикуван — и аз не съм сигурна, че Алан щеше да успее да се задържи на работа в училището в Удбридж, ако от самото начало беше знаел, че ще минат цели единадесет години, преди най-сетне да постигне първия си успех. Веднъж ми каза, че се е чувствал като в онези руски тъмници, където заключват затворниците, без да им кажат колко дълга е присъдата им.

Докато работеше в Удбридж, Алан се ожени. Мелиса Брук, както се казваше тя тогава, беше учителка по чужди езици — френски и немски — и беше започнала работа по същото време като него. Няма нужда да ви я описвам. Вие сте се срещали достатъчно пъти. Първото ми впечатление за нея беше, че е млада, красива и много харесва Алан. Не знам по каква причина, но за съжаление двете с нея така и не се сближихме. Тя почти не ме забеляза на погребението на Алан, но трябва да си призная, че вината за това може би донякъде е моя. Изпитвах усещането, че двете се състезаваме — като че ли тя ми беше отнела Алан. Сега, когато пиша за това, виждам колко е глупаво, но се опитвам да ви разкажа възможно най-искрено за Алан и себе си, така че това е истината. Мелиса беше прочела всичките му романи. Вярваше стопроцентово в него. Двамата се ожениха в градския съвет в Удбридж през юни 1998 година и заминаха на меден месец в Южна Франция, в Кап Фера. Две години след това се роди синът им, Фреди.

Именно Мелиса посъветва Алан да напише първия роман за Атикус Тип. Към този момент двамата вече бяха женени от седем години. Знам, че това е гигантски скок в разказа, но не знам какво друго да напиша за периода, който изтече междувременно. Аз работех в полицейското управление на графство Съфолк. Алан работеше като учител. Двамата не живеехме толкова далеч един от друг в чисто географско отношение, но животът ни беше съвсем различен.

Мелиса беше достигнала до своето прозрение, докато беше разглеждала бестселърите в книжарницата от веригата „У. X. Смит“ в Удбридж. Кои бяха най-продаваните автори? Дан Браун, Джон Гришам, Майкъл Крайтън, Джеймс Патерсън, Клайв Къслър. Тя беше сигурна, че Алан може да пише по-добре от всеки от тях. Проблемът беше в това, че се прицелваше твърде високо. Защо да си губи времето да напише книга, по която литературната критика да пощурее, но читателите изобщо да не забележат? Вместо това можеше да използва таланта си, за да напише нещо съвсем просто: криминален роман. Ако се продадеше, тази книга можеше да постави началото на кариерата му, така че по-късно да може да опита и с нещо друго. Важното беше да започне отнякъде. Поне така му беше казала тогава.

Алан ми показа „Атикус Тип започва разследването“ скоро след като я беше написал, и книгата ужасно ми хареса. И не само заради това, че криминалната загадка беше толкова хитро измислена. Според мен и главният герой-детектив беше страхотен. Фактът, че беше оцелял в концентрационен лагер и беше видял толкова много смърт с очите си, а след това се беше озовал тук, в Англия, и разследваше убийства — това ми се стори невероятно оригинално и правдиво. Беше написал цялата книга само за три месеца. По-голямата част от работата беше свършил през лятната ваканция. Но аз виждах, че е доволен от резултата. Първият въпрос, който ми зададе, беше дали съм познала кой е убиецът — и остана много доволен, когато му казах, че съм тръгнала по съвсем погрешна следа.

Няма нужда да продължавам много повече, защото вие знаете останалото толкова добре, колкото и аз самата. Ръкописът се озова в издателство „Клоувърлийф Букс“ и вие го приехте за публикуване! Алан отиде да се срещне с вас в офиса ви в Лондон, а по-късно на същия ден всички се срещнахме на вечеря: Алан, Мелиса и аз. Мелиса сготви вечерята; Фреди спеше на горния етаж. Идеята беше да отпразнуваме събитието, но Алан беше в необичайно настроение. Изглеждаше разтревожен и потиснат. Между него и Мелиса имаше някакво напрежение, което не можех да проумея. Струва ми се, че Алан беше притеснен. Когато си преследвал една амбициозна цел през целия си живот, сигурно е доста плашещо да я постигнеш — защото какво друго ти остава след това? А имаше и нещо друго. Алан изведнъж беше забелязал, че светът е пълен с дебютни романи; всяка седмица по лавиците на книжарниците се появяват десетки нови книги, а повечето от тях не оставят почти никаква следа. Срещу всеки известен писател сигурно има поне петдесет други, които просто изчезват — и всъщност беше напълно възможно Атикус Тип да не се окаже неговата сбъдната мечта. А точно обратното: краят на всичко, за което някога си беше мечтал.

Но разбира се, това не се случи. „Атикус Тип започва разследването“ беше публикувана през септември 2007 година. Няма да забравя момента, когато я видях за пръв път — с името на Алан на корицата и снимката му на задната корица. По някакъв начин в този момент всичко придоби смисъл — все едно че целият ни досегашен живот беше водил към този миг. В „Дейли Мейл“ излезе прекрасна рецензия за книгата: „Пази се, Еркюл Поаро! В града е пристигнал друг елегантен чужденец — и ще ти заеме мястото.“ По Коледа романът за Атикус Тип вече беше намерил място в класациите за най-продавани заглавия. Последваха и още положителни рецензии. Дори говориха за Атикус по сутрешния блок на Би Би Си. Когато на следващата пролет книгата излезе с меки корици, сякаш цялата страна реши да си я купи. От издателство „Клоувърлийф Букс“ предложиха на Алан да напише още три романа със същия главен герой — и въпреки че той не ми каза колко са му платили, аз не се съмнявам, че сумата е била фантастична.

Алан изведнъж се беше превърнал в известен писател. Книгата му беше преведена на много различни езици и го поканиха да участва във всички литературни фестивали: в Единбург, Оксфорд, Челтнам, Хей на Уай, Хароугейт. Когато излезе втората книга от поредицата, го поканиха да дава автографи в книжарницата в Удбридж и опашката стигна чак до ъгъла на следващата пресечка. Алан напусна работа в училището в Удбридж (въпреки че Мелиса продължи да работи там) и купи къща в Орфорд, с гледка към реката. Точно по същото време почина Грег, моят съпруг, и Алан ми предложи да се преместя да живея по-близо до него. Тогава ми помогна да купя и онази къща на Дафни Роуд, където се срещнахме с вас.

Книгите му продължаваха да се продават. Парите се изливаха като река, Алан ме помоли да му помогна с третата книга от поредицата, „Атикус Тип се заема със случая“. Алан винаги е имал ужасни проблеми с работата на клавиатура. Винаги пишеше ръкописа на книгата на хартия с писалка, а след това ме молеше да набера текста на компютър. След това нанасяше промените по текста на ръка и аз го набирах отново, преди да го изпрати на издателя си. Освен това ме помоли да му помогна с проучването за книгата. Аз го запознах с един от инспекторите от полицията в Ипсуич и му изрових необходимата информация за отровите и други подобни. В действителност аз съм работила по четири от неговите книги. Обичах да участвам в това и съжалявах, когато всичко приключи. Но вината за това беше изцяло моя.

Успехът промени Алан. Сякаш целият му живот беше подчинен на това. Когато не пишеше самите книги, пътуваше по целия свят, за да ги промотира. Непрекъснато четях за него по вестниците. Понякога го слушах по радиото. Но към този момент все по-рядко го виждах на живо. А след това, през 2009 година, едва няколко седмици след публикуването на „Нощен зов“, Алан ме шокира с новината, че напуска Мелиса — и аз не можах да повярвам на очите си, когато прочетох, че е започнал да живее с някакъв млад мъж.

Много ми е трудно да опиша как се почувствах тогава, защото в главата ми се вихреше истински водовъртеж от емоции, а новината ме завари напълно неподготвена. Живеех в Орфорд, така че постоянно виждах Мелиса, но нямах абсолютно никаква представа, че бракът им не върви. Двамата винаги изглеждаха така, сякаш се чувстваха много спокойни един с друг. Всичко стана много бързо. Алан току-що ми беше съобщил новината, а Мелиса и Фреди вече се бяха изнесли и къщата им беше обявена за продан. В развода не бяха замесени адвокати. Двамата се съгласиха да разделят всичко наполовина.

Лично за мен беше доста трудно да приема тази нова страна от него. Никога не съм имала проблем с хомосексуалните мъже. Имах един колега, който не криеше факта, че е гей, и се разбирах идеално с него. Но това беше брат ми — човекът, с когото съм била толкова близка през целия си живот — а сега изведнъж трябваше да го видя в съвсем различна светлина. Е, сигурно може да се каже, че той се беше променил в много различни отношения. Вече беше на петдесет години, богат и прочут писател. Беше по-затворен, с по-остър характер, беше станал баща и обществена фигура. И освен това беше гей. Защо последният факт имаше някакво по-специално значение за мен? Е, част от отговора на този въпрос сигурно се криеше в това, че партньорът му беше толкова млад. Аз нямах нищо против Джеймс Тейлър. Дори напротив, той ми беше симпатичен. Никога не съм го смятала за златотърсач или нещо подобно — макар да си признавам, че останах ужасена, когато Алан веднъж ми спомена, че едно време е работил като компаньон. Просто ми беше неловко да ги гледам заедно, понякога да се държат за ръка или нещо подобно. Никога не съм казвала нищо. В днешно време няма какво да се каже, нали така? Просто не се чувствах комфортно. Това е.

Но не това беше причината да се скараме. Аз вършех ужасно много работа за Алан. По някакъв начин работата не се ограничи само с книгите. Помагах му и за кореспонденцията с неговите почитатели. Понякога получаваше по повече от една дузина писма на седмица и въпреки че имаше стандартен отговор, все пак някой трябваше да се занимава с това. Освен това работех и по данъчните му документи — особено по декларациите, така че да избегне двойното данъчно облагане. Често ме пращаше да му купувам канцеларски материали или нови касети с мастило за принтера. Грижех се и за Фреди. Накратко казано, работех като секретарка, офисмениджър, счетоводител и бавачка — в добавка към това, че продължавах да работя на пълен ден в полицейското управление в Ипсуич. Нямах нищо против да се занимавам с всичко това, но един ден просто му подхвърлих, че може би трябва да започне да ми плаща — почти на шега. Алан побесня. Това беше единственият случай, когато наистина ми се е ядосвал. Напомни ми, че ми е помогнал да си купя къщата, в която живея (въпреки че го беше направил с ясното уточнение, че ми дава парите назаем, а не даром). Каза ми, че е очаквал да ми е приятно да му помагам, но ако е знаел, че ще ми бъде толкова тежко, изобщо е нямало да ме помоли за това. Аз се извиних незабавно, но вредата вече беше сторена. Алан никога повече не ме помоли да направя нещо за него — а малко по-късно се изнесе от Орфорд, след като си купи имението „Аби Грейндж“.

Така и не ми беше казал, че е болен. Нямате представа колко ми е тежко заради това. Но ще завърша с онова, с което започнах. През целия си живот Алан беше борец. Заради това понякога изглеждаше труден за общуване или агресивен човек, но според мен той не беше нито едно от тези две неща. Просто беше наясно какво искаше и никога не позволяваше на нещо да застане на пътя му, за да го постигне. А най-вече беше писател. Писането беше всичко за него. Наистина ли вярвате, че е бил в състояние да завърши роман и да се самоубие, преди да го види издаден? Това е немислимо! Това просто не е онзи Алан Конуей, когото познавах аз.

Църквата „Сейнт Майкъл“

Струваше ми се, че Клеър е достигнала до окончателното си заключение по съвсем грешен път. Тя имаше право да вярва, че Алан не се е самоубил. Но доводите, с които беше стигнала до този извод, бяха доста объркани. „Не се съмнявам, че той щеше да ми се обади, преди да направи нещо глупаво.“ С това беше започнала. Това беше основният й аргумент. Но към края вече беше решила да смени тактиката. „Наистина ли вярвате, че е бил в състояние да завърши роман и да се самоубие, преди да го види издаден?“ Двата аргумента са съвсем различни, така че можем да ги разгледаме поотделно.

Алан не бил човек, който прощава лесно. Двамата се бяха скарали сериозно, когато Клеър го помолила да й плаща за работата, която е вършела за него, и без значение какво си мислеше тя, аз не вярвах, че след този скандал двамата отново се бяха сближили както преди. Например, въпреки че той беше казал на сестра си, че напуска Мелиса, беше съвсем ясно, че тя не е знаела нищо за отношенията му с Джеймс Тейлър: Алан я беше оставил да прочете за това във вестниците. Може би, когато беше решил да се разкрие като гей пред целия свят, Алан беше изоставил целия си дотогавашен живот като захвърлен стар костюм, а за съжаление това включваше и самата Клеър. След като не е бил готов да сподели истината за сексуалната си ориентация с нея, защо да споделя с нея намерението си да се самоубие?

Освен това тя допуска грешката да мисли, че неговият скок от кулата е бил нещо планирано. „Той никога нямаше да ме остави сама, не и без да ме предупреди предварително.“ Но това не е задължително. Може би просто се е събудил и е решил да го направи този ден. Може съвсем да е забравил, че предстои да излезе новата му книга. И без това е щял да умре много преди да бъде публикувана. Какво значение имаше това за него?

В нейния разказ имаше и други интересни неща. До този момент все още не бях разбрала докрай колко голяма част от личния живот на Алан беше вплетена в „Мозайка от убийства“. Дали беше съзнавал, че това ще бъде последният му роман, още преди да му поставят диагнозата? „Играехме на пирати, на ловци на съкровища, на войници и на шпиони“ — това са думите на Робърт Блекистън към Атикус Тип, но освен това те явно се отнасят и до детството на Алан. Алан е обичал шифрите — и Робърт изпраща шифровани съобщения с почукването по стената на спалнята си. Същото важи и за анаграмите и акростиховете в книгата. Робсън става Осбърн. Клариса Пай решава анаграмата в кръстословицата на „Дейли Телеграф“. Дали беше възможно Алан да е скрил някакво тайно послание в книгата си — нещо, което е знаел за някой друг? Каква можеше да е тази тайна? И като стана дума, ако наистина беше знаел нещо толкова ужасно, че да го убият заради него, защо си е играл да го направи по този начин? Защо просто не го беше разкрил?

А може би съобщението в действителност е било скрито в последните глави? Дали някой не ги беше откраднал точно по тази причина, като същевременно беше убил и Алан? В тази теория имаше някакъв смисъл — но тя на свой ред пораждаше въпроса кой беше прочел тези глави, ако изобщо съществуваше такъв човек.

До вечеря оставаха още два часа и аз реших да отида пеша до замъка. Имах нужда да си проясня мислите. Навън вече се стъмваше и Фрамлингам изглеждаше като изоставен град — със затворени магазини и опустели улици. Докато минавах покрай църквата, забелязах някакво движение — смътен силует, който пристъпваше между надгробните камъни. Беше викарият. Видях как потъна в църквата, вратата се затръшна зад него, и импулсивно реших да го последвам. Стъпките ми ме отведоха покрай гроба на Алан — беше ужасно да си го представя легнал под прясно изкопаната пръст. Когато се бях запознала с него, той ми се беше сторил студен и мълчалив. Сега, в смъртта, навеки щеше да остане такъв.

Ускорих крачка и влязох в църквата. Погледната отвътре, изглеждаше огромна, претрупана, постоянно брулена от вятъра, истински колаж от различни векове. Сигурно не беше доволна, че е стигнала до настоящото столетие: през дванадесети век се беше сдобила с арките си, през шестнадесети — с красивия дървен таван, през осемнадесети — с олтара; а какво беше донесъл двадесет и първия век на „Сейнт Майкъл“? Атеизъм и безразличие. Робсън беше между седалките на задните редове, съвсем близо до входа. Беше застанал на колене и за момент предположих, че се моли. После видях, че се занимава с някакъв стар радиатор на отоплението, за да изпусне въздуха от него. Той завъртя едно кранче и се разнесе съскането на застоялия въздух, а след това и потракването на тръбите на радиатора, когато започнаха да се пълнят с вода. Когато приближих, той се извърна и си спомни, че ме е виждал някъде, докато несигурно се изправяше на крака.

— Добър вечер, госпожо…?

— Сюзан Райланд — напомних му аз. — Госпожица. Говорихме си по-рано, аз ви попитах за Алан.

— Днес много хора ме питаха за него.

— Аз ви попитах дали ви е принуждавал да правите нещо против волята си.

Викарият си спомни и извърна поглед настрани.

— Смятам, че вече ви отговорих.

— Знаете ли, че е писал за вас в последната си книга?

Това го изненада. Той потърка с ръка масивната си брадичка, подобна на каменна плоча.

— Как така?

— В книгата има един викарий, който прилича на вас. Дори името му е подобно.

— Споменава ли нещо за църквата?

— За „Сейнт Майкъл“? Не.

— Е, значи всичко е наред — каза той.

Зачаках да продължи.

— Би било съвсем типично за Алан да каже нещо неприятно за мен. Той имаше такова чувство за хумор — ако изобщо може да се нарече така.

— Вие не сте го харесвали особено, нали?

— Защо ми задавате тези въпроси, госпожице Райланд? От какво точно се интересувате?

— Не ви ли казах? Аз му бях редактор в издателство „Клоувърлийф Букс“.

— Разбирам. За съжаление никога не съм чел някой от неговите романи. Никога не съм се интересувал особено от криминална литература. Предпочитам исторически книги и биографии.

— Кога се запознахте с Алан Конуей?

Видях, че не му се искаше да ми отговаря, но прочете по лицето ми, че няма да се откажа.

— Ами всъщност бяхме в едно и също училище.

— Вие сте учили в „Чорли Хол“?

— Да. Дойдох във Фрамлингам преди няколко години и доста се изненадах, когато го видях в паството си — не че идваше много често на църква. Двамата бяхме връстници, родени в една и съща година.

— И? — попитах го аз.

Той мълчеше.

— Казахте, че е бил настоятелен. Тормозеше ли ви?

Осбърн въздъхна.

— Не съм сигурен, че е съвсем уместно да обсъждаме подобни неща, особено пък на днешния ден. Но ако наистина се налага да знаете, обстоятелствата бяха доста необичайни, предвид това, че баща му беше директор на училището. Това му осигуряваше известна власт. Имаше възможност да казва неща… и да прави някои неща… и знаеше, че нито един от нас няма да посмее да му възрази.

— Какви неща?

— Ами, предполагам, че можем да ги наречем груби шеги. Не се съмнявам, че той е гледал на тях точно по този начин. Но понякога бяха доста злонамерени и вредни. В моя случай определено ми причини доста тревоги, макар че всичко това отдавна е история. Беше много отдавна.

— Какво е направил?

Робсън продължаваше да се колебае, така че аз го притиснах:

— Въпросът е много важен, господин Робсън. Убедена съм, че обяснението за смъртта на Алан не е толкова просто, колкото изглежда, и всяко нещо, което можете да ми кажете за него, ще си остане между нас и може да ми бъде много полезно.

— Беше груба шега, госпожице Райланд. Нищо повече.

Той зачака да си тръгна, но когато аз не го направих, добави:

— Той направи няколко снимки…

— Снимки?

— Бяха ужасни снимки!

Последни думи не бяха изречени от викария. Бяха долетели от нищото. Църковната акустика има тази особеност. Църквата е много подходящо място, ако човек иска да се появи изневиделица. Огледах се и видях рижата жена, която бях забелязала в хотела — вероятно съпругата на викария — която бързо крачеше към нас, а токовете й отмерваха решителен ритъм по каменния под. Жената застана до него и ме изгледа с неприкрита враждебност.

— Том наистина не желае да говори за това — каза ми тя. — Не разбирам защо го притеснявате. Днес погребахме Алан Конуей и поне според мен това би трябвало да сложи край на всичко. Няма да се занимаваме повече с тези безсмислици. Оправи ли радиаторите?

Последният въпрос беше зададен с абсолютно същата интонация, без никаква пауза, за да си поеме дъх.

— Да, скъпа.

— Тогава да се прибираме у дома.

Тя го хвана под ръка и въпреки че главата й едва стигаше до рамото му, го извлече навън от църквата. Вратата се затръшна зад тях и аз останах да се чудя какво точно беше имало на тези снимки — и същевременно дали онова, което беше намерила Мери Блекистън на кухненската маса в дома на викария в Саксби на Ейвън, също не бяха снимки, и дали точно тези снимки не бяха причината за смъртта й.

На вечеря в хотел „Краун“

Нямах никакво намерение да се напивам с Джеймс Тейлър и все още не мога да си спомня как точно се стигна дотам. Вярно е, че когато пристигна, той изглеждаше доста разсеян и веднага поръча една бутилка от най-скъпото шампанско в менюто, последвана от още една бутилка добро вино и няколко уискита, но аз бях решила да оставя пиенето на него. Не съм сигурна какво точно научих през следващите два часа. Със сигурност не бях стигнала по-близо до отговора на въпроса кой може да е убил Алан Конуей или защо — а когато се събудих на следващата сутрин, самата аз бях почти мъртва.

— Господи, как мразя това шибано място.

Това бяха първите му думи, когато се отпусна тежко от другата страна на масата. Отново си беше облякъл черното кожено яке, което носеше, когато се запознах с него, и бяла тениска. Явно искаше да прилича на Джеймс Дийн.

— Съжалявам, Сюзан — продължи той. — Но просто нямах търпение това погребение да свърши. Онзи викарий не каза нито една добра дума за Алан. А и с този глас! Едно е да говориш тържествено, но той говореше тържествуващо — все едно не може да си намери място от радост! Аз изобщо не исках да идвам, но господин Кан настоя, а той много ми помага, така че му го дължах. Естествено, вече всички знаят.

Аз го погледнах въпросително.

— За парите! За мен остават къщата, земята, парите в брой, авторските права върху книгите — всичко! Е, той е оставил доста и на Фреди — това е синът му — и се е погрижил и за сестра си. Има и дарение за църквата. Робсън го е накарал да си плати, за да се сдобие с онова място на гробището. И още едно-две неща. Но аз вече имам повече пари, отколкото някога съм имал през живота си. Аз ще платя сметката за вечерята, между другото — или по-скоро Алан. Откри ли липсващите страници от ръкописа?

Отговорих му, че не съм.

— Жалко. Аз също рових, за да ти помогна, но нямах късмет. Колко странно, че отсега нататък ще работиш с мен, нали — имам предвид, за книгите? Някакъв човек на име Марк Редмънд вече ми се обади по телефона, за да си говорим за „Приключенията на Атикус“. Нямам нищо против да прави, каквото си поиска, стига да не ме задължават да гледам проклетия сериал.

Той хвърли един поглед на менюто, веднага реши какво иска и го бутна настрани.

— Всички ме мразят, нали разбираш? Но им се налага да се преструват, естествено. Всички са прекалено притеснени да си кажат истината, но по очите на повечето се вижда какво си мислят за мен. Аз съм момчето на Алан с младото дупе, а сега получих цялото му наследство. Точно това си мислят.

Донесоха ни шампанското и той замълча за малко, докато сервитьорката напълни две чаши. Неволно се усмихнах. Току-що беше станал милионер и се оплакваше от това — но го правеше добродушно, почти развеселено. Беше съзнателна автопародия, която ми хареса.

Той пресуши чашата си на един дъх.

— Първата ми работа утре сутринта ще бъде да обявя „Аби Грейндж“ за продан — каза ми той. — Сигурно ще ме намразят и заради това, но нямам търпение да се махна оттам. Господин Кан казва, че имението сигурно струва няколко милиона паунда, а Джон Уайт вече прояви интерес. Споменах ли ти за него? Той е управител на инвестиционен фонд и живее в съседната къща. Свръхбогат. Между него и Алан съвсем наскоро избухна някакъв огромен скандал. Нещо, свързано с инвестиции. След това дори спряха да си говорят. Не е ли смешно? Купуваш си къща насред провинцията, с петдесет акра земя около нея, и единственият човек, с когото не се разбираш, живее в съседната къща. Във всеки случай може би той ще купи имението — за да разшири своя имот.

— Къде ще отидеш? — попитах го аз.

— Ще си купя апартамент в Лондон. Винаги съм искал това. И ще се опитам да започна кариера. Искам да се върна към актьорската професия. Ако направят сериал по книгите за Атикус, може би дори ще ми предложат роля в него. Това ще бъде неочакван обрат в сюжета, не мислиш ли? Може би ще ми дадат ролята на Джеймс Фрейзър, така че ще играя герой, който поначало е вдъхновен от мен. Знаеш ли защо се казва Фрейзър, между другото?

— Не, не знам.

— Алан е взел името от Хю Фрейзър — актьорът, който играеше помощника на Поаро в телевизионния сериал. А сещаш ли се за онзи апартамент, в който живее Атикус Тип, на „Танър Корт“ във Фарингдън? Това също беше една от шегите на Алан. В Лондон има един истински площад, който се казва „Флорин Корт“ — там са снимали някои от сцените в сериала за Поаро. Схващаш ли? Танър? Флорин? И двете са имена на старинни монети.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза. Освен това правеше и други неща. Винаги криеше по нещо.

— Какво имаш предвид?

— Ами… имена. Действието на една от книгите му се развива в Лондон и имената на всички герои в действителност са имена на метростанции, или нещо подобно. А има и една друга, в която героите се казват Брук, Уотърс, Форстър, Уайлд…

— Всички са имена на писатели.

— На хомосексуални писатели. Беше като някаква игра, която си беше измислил, за да не му омръзва.

Пихме още шампанско, а след това си поръчахме панирана риба и пържени картофи. Ресторантът беше в задната част на хотела — зад ъгъла на трапезарията, където бяха поднесли напитките и храната след погребението. На масите наоколо се хранеха няколко семейства, но ние бяхме настанени на отделна маса в ъгъла. Осветлението беше приглушено. Попитах Джеймс за начина на работа на Алан Конуей. Явно беше скрил в книгите си почти толкова много неща, колкото беше разкрил — и ми се струваше, че между автора на бестселъри и книгите, които в действителност беше написал, съществуваше някаква необяснима дистанция. Каква беше причината за всички тези игри, шифри и скрити референции? Не му ли е било достатъчно просто да разкаже историята?

— Той никога не говореше с мен за начина, по който пише — отговори Джеймс. — Работеше невероятно много, понякога по седем-осем часа на ден. Имаше един бележник, който пълнеше с улики и фалшиви следи — всякакви такива неща. Кой къде е бил и кога, и какво е правил там. Казваше, че от това го заболява главата, защото трябвало да подреди всичко както трябва, и ако в този момент влезех в стаята и отклонях вниманието му, започваше да ми крещи. Понякога говореше за Атикус Тип така, сякаш беше истински човек — и аз оставах с впечатление, че двамата не бяха много добри приятели, колкото и абсурдно да ти звучи това. „Атикус ме съсипва! Писна ми от него. Защо трябва да пиша още една книга за него?“ Непрекъснато говореше такива неща.

— Затова ли е решил да го убие?

— Не знам. Умира ли в последната книга? Не ми е показвал нищо от нея.

— Разболява се. Може би накрая ще умре.

— Алан винаги е казвал, че книгите ще бъдат общо девет. От самото начало беше решил така. В това число имаше нещо, което беше важно за него.

— Какво е станало с бележника? — попитах го аз. — Предполагам, че не си го намерил.

Джеймс поклати глава.

— Не го намерих. Съжалявам, но съм почти сигурен, че го няма там.

Значи човекът, който беше взел последните глави от „Мозайка от убийства“ и беше изтрил всичко до последната дума от компютъра на Алан, освен това се беше погрижил и бележките му да изчезнат. Това ми подсказваше нещо. Този човек е знаел как е работил той.

Продължихме да си говорим за живота на Джеймс с Алан. Изпихме шампанското и бутилката вино след това. Другите семейства приключиха с вечерята и си тръгнаха, така че към девет вечерта в ресторанта останахме само ние. Останах с впечатлението, че Джеймс беше самотен. Защо един човек в края на двадесетте си години би се заточил на място като Фрамлингам? Истината беше, че той не беше имал друг избор. Връзката му с Алан беше определяла целия му живот и ако не друго, това беше достатъчна причина да поиска да й сложи край. Джеймс говореше съвсем спокойно с мен. Двамата бяхме станали приятели; може би заради онази първа цигара, а може би заради необичайните обстоятелства, които ни бяха събрали. Той започна да ми разказва за детството си.

— Отраснах във Вентнор — каза ми той. — На остров Уайт. Ненавиждах това място. Отначало си мислех, че го мразя, защото е остров, обграден от всички страни от морето. Но в действителност беше заради това, което представлявах аз. Мама и татко бяха от църквата на „Свидетелите на Йехова“ — колкото и налудничаво да ти звучи, това е самата истина. Мама обикаляше целия остров и раздаваше тяхното списание „Стражева кула“ от врата на врата.

Той помълча, преди да продължи:

— Знаеш ли коя беше най-голямата трагедия в живота й? Вратите на острова свършиха.

Проблемът на Джеймс не беше толкова в религията или дори патриархалната структура на семейството му (имаше двама по-големи братя). Проблемът му беше в това, че хомосексуалността се беше смятала за грях.

Аз разбрах какъв съм, когато бях на десет години — и живях в непрекъснат ужас от този факт, докато не навърших петнадесет — разказа ми той. — А най-лошото от всичко беше това, че нямаше на кого да разкажа. Никога не съм бил близък с братята си — според мен те разбираха, че съм различен от тях — а на остров Уайт сякаш всички още живееха в петдесетте години. Сега не е толкова зле — или поне така съм чувал. В Нюпорт има гей-барове, а по целия остров има места, на които могат да се събират хомосексуални мъже, но когато бях малък, а старейшините на църквата идваха у нас и прочие, се чувствах съвсем сам. А след това се запознах с едно друго момче от училище и двамата започнахме да се заиграваме, и тогава разбрах, че ще трябва да се махна оттам — защото, ако бях останал, щяха да ме хванат по долни гащи — съвсем буквално — и след това щяха да ме анатемосат, както правят Свидетелите на Йехова, когато се гневят на някого. Докато стане време за матурите, вече бях решил да стана актьор. Напуснах училище на шестнадесет години и успях да си намеря работа в театър „Шанклин“, като сценичен работник, но след две години се махнах от острова и пристигнах в Лондон. Мисля, че семейството ми нямаше нищо против да замина колкото може по-далеч от тях. Оттогава не съм се връщал.

Джеймс не беше успял да си позволи да следва в академия за актьорско майсторство, но беше влязъл в професията през задния вход. Беше се запознал с един мъж в някакъв бар, който на свой ред го беше представил на някакъв филмов продуцент, и беше получил роли в многобройни филми, които никога няма да бъдат показвани по британската телевизия. Но когато разказвам това, евфемизмите са мое дело. Самият той говореше открито и мръсно за кариерата си в порнографските филми, а когато ни хвана втората бутилка вино, и двамата започнахме да се смеем гръмогласно. Освен това беше работил и като компаньон — в Лондон и Амстердам.

— Нямах нищо против да се занимавам с това — разказа ми той. — Някои от клиентите ми бяха извратени и отвратителни, но повечето от тях бяха свестни мъже на средна възраст, които се ужасяваха от мисълта, че може да се разбере истината за тях. Мога да ти кажа, че имах много редовни клиенти. Сексът ми харесваше, доходите също, и внимавах да се грижа както трябва за себе си.

Джеймс беше успял да вземе под наем един малък апартамент в Западен Кенсингтън и беше работил там. Един от клиентите му работел в кастинг-агенция и дори успял да му уреди няколко роли в нормални филми.

А след това се запознал с Алан Конуей.

— Алан беше типичен клиент. Беше женен. Имаше малък син. Беше намерил снимката и номера ми по интернет и дълго време дори не искаше да ми каже истинското си име. Не искаше да разбирам, че е известен писател, защото си мислеше, че ще го изнудвам или ще продам историята на таблоидите, или нещо подобно. Но това просто е глупаво. Вече никой не прави така.

Джеймс разбрал кой е Алан едва когато го видял в един сутрешен блок по телевизията, където промотирал новата си книга. Когато чух това, аз си спомних нещо. В началото, когато бяха започнали да се продават романите за Атикус Тип, Алан беше правил всичко по силите си, за да не се показва по телевизията — точно обратното на всички останали автори, с които работехме, в интерес на истината. По онова време бях решила, че просто е срамежлив. Но ако наистина е водил този двойствен живот, това обясняваше поведението му.

Вече бяхме приключили с основното ястие и двете бутилки и се повлякохме навън, за да изпушим по една цигара на двора. Беше ясна нощ и докато седяхме под звездите и тънкия блед сърп на луната в черното небе, Джеймс се замисли.

— Вярваш ли ми, че наистина харесвах Алан? — каза ми той. — Понякога беше много неприятен дъртак, особено когато пишеше поредната си книга. Всички тези пари, които изкара от криминалните си романи, сякаш никога не успяха да му донесат щастие. Но аз го направих. Това не е толкова лошо, нали? Каквото и да си мислят или да казват хората, той имаше нужда от мен. Отначало ми плащаше само за по една нощ. После отидохме заедно на няколко екскурзии. Той ме заведе в Париж и във Виена. Каза на Мелиса, че отива да прави проучване за новата си книга. Дори успя да ме включи в състава на едно турне за промотиране на книгите му в Америка. Ако някой питаше за мен, той отговаряше, че съм му личен асистент, и във всички хотели бяхме в отделни стаи — но с врата между тях, разбира се. Тогава вече беше започнал да ми плаща издръжка и не ми позволяваше да се срещам с други хора.

Той издуха дима и се загледа във въгленчето на цигарата си.

— Алан обичаше да ме гледа как пуша — каза ми той. — След като правехме секс, аз изпушвах по една цигара, гол, и той ме гледаше. Съжалявам, че го разочаровах.

— Как стана това? — попитах го аз.

— Започна да ми омръзва. Той си имаше книгите и писането, а на мен ми беше скучно само да седя във Фрамлингам. Все пак бях с повече от двадесет години по-млад от него, нали разбираш? Там нямаше нищо за мен. Затова започнах да идвам до Лондон. Казвах му, че гостувам на приятели, но Алан знаеше какво правя. Беше очевидно. Започнахме да се караме за това, но аз не исках да престана, и в крайна сметка той ме изгони — даде ми един месец да си събера нещата. Когато се запознахме с теб, след два дни щях да остана на улицата. Донякъде се бях надявал да се сдобрим, но в действителност се радвах, че всичко свършва. Парите му не ме интересуваха. Когато ни гледаха заедно, хората винаги си мислеха, че не ме интересува нищо друго, но не беше така. Аз бях с Алан заради него самия.

Двамата влязохме обратно в ресторанта и Джеймс поръча няколко уискита, докато ми разказваше плановете си за бъдещето — беше забравил, че вече ми е разказвал за тях. Смяташе първо да замине някъде на почивка — някъде, където е много топло. След това щеше да се опита отново да започне да работи като актьор.

— Може би дори ще завърша академията. Вече мога да си го позволя.

Въпреки онова, което ми беше разказал за Алан, вече беше започнал нова връзка — този път с млад мъж на възраст, много по-близо до неговата. Не знам защо, но докато го гледах срещу себе си, с дългата чуплива коса и очите му, замъглени от алкохола, изведнъж ме обзе чувството, че тази история няма да завърши добре за него. Беше необичайна мисъл, но може би и той беше имал нужда от Алан Конуей, точно както Джеймс Фрейзър беше имал нужда от Атикус Тип. За него в историята не беше отредено друго място.

Беше дошъл с кола, но аз не му позволих да се прибере у дома с нея, въпреки че трябваше да шофира само една миля. Чувствах се като застаряваща леля, но му конфискувах ключовете и помолих да му извикат такси от хотела.

— Мога да остана да пренощувам тук — каза ми той. — Мога да си платя стаята. Мога да си платя целия хотел.

Това бяха последните думи, които ми каза, преди да си тръгне — с несигурни крачки в нощта.

„Винаги криеше по нещо…“

Джеймс беше прав. Действието в романа „Грог и цианид“ се развива в Лондон, а някои от героите се казват Лейтън Джоунс, Виктория Уилсън, Майкъл Латимар, Брент Андрюс и Уорик Стивънс. Всички тези имена са отчасти или изцяло заимствани от имената на лондонски метростанции. Имената на двете убийци, Линде Койл и Матилда Роур, са анаграми: съответно на „Колиндейл“, станцията на метрото на северната линия, и на Латимар Роуд. Хомосексуалните писатели са дали имената на героите в „Рози за Атикус“. Колкото до имената на героите в „Атикус Тип се заема със случая“, ще ви оставя да се досетите сами:

На следващата сутрин се събудих малко след седем с главоболие и гаден вкус в устата. По някаква необяснима причина продължавах да стискам в ръка ключовете от колата на Джеймс и в продължение на един ужасен миг си представих, че ще отворя очи и ще го видя в леглото до себе си. Отидох в банята и взех продължителен, горещ душ. След това се облякох и слязох долу, за да закуся с черно кафе и сок от грейпфрут. Носех със себе си ръкописа на „Мозайка от убийства“ и въпреки състоянието, в което се намирах, не ми отне много време да открия онова, което търсех.

Всички герои бяха наречени на птици.

Когато прочетох книгата за пръв път, си отбелязах наум да повдигна пред Алан въпроса за сър Магнъс Пай и имението „Пай Хол“. Старинната дума за „сврака“, използвана като фамилно име, ми се струваше малко детински избор — или поне, меко казано, старомоден. Името ми звучеше като извадено от комиксите за Тинтин. Но сега, когато разгледах книгата отново, аз си дадох сметка, че почти всички герои в нея — дори най-епизодичните — бяха станали жертва на същото отношение. Имаше някои очевидни примери — като името на викария Робин, което означава „червеношийка“, и жена му Хенриета — съкратено „Хен“, или „кокошка“. Уайтхед (продавачът на антики), Редуинг (лекарката) и Уийвър (гробарят) също носят имената на доста често срещани птици — съответно новозеландско врабче, дрозд и сипка; същото може да се каже и за „Ланър & Крейн“ (името на погребалната агенция, съответно „сокол“ и „жерав“) и Кайт (фамилията на собственика на „Лодкаря“, която означава вид ястреб). Други са по-трудни за разпознаване. Джой Сандърлинг е наречена на една малка блатна птица, подобна на чаплата, а Джак Дартфорд — на дребна пойна птичка. Брент, градинарят, носи името на вид дива гъска — а второто му име е Джей, което означава „сойка“. През деветнадесети век е живял един естествоизпитател на име Томас Блекистън, чието име носи вид сова, както и героят на Алан от семейството в сърцето на неговата история. И така нататък.

Имаше ли значение всичко това? Ами всъщност да. Всичко това ме озадачаваше.

Имената на героите са важни. Познавам писатели, които използват имената на свои приятели, а други се обръщат към речниците: чувала съм за имена, извадени от „Оксфордски речник на цитатите“ и „Биографична енциклопедия Кеймбридж“. Какво се очаква от едно добре избрано име в литературата? Тайната често е в простотата. Джеймс Бонд не е станал това, което е, благодарение на име с прекалено много срички. От друга страна, името на един герой много често е първото нещо, което научавате за него — и според мен помага, ако му приляга, ако звучи подходящо за него. Имената на инспекторите Ребус и Море са много добри примери за това. И двете имена означават някакъв вид код, а ролята на детектива по същество е да декодира уликите и наличната информация — така че имената им казват за тях почти всичко, което трябва да се знае. Писателите от деветнадесети век, като например Чарлс Дикенс, са направили още една крачка напред в развитието на тази идея. Кой би искал да бъде ученик на Уакфорд Скуиърс, възпитаник на господин Бъмбъл или брачен партньор на Джери Крънчър? Но имената на тези герои са гротескна карикатура. Когато е създавал герои и героини, за които е важно да докоснат читателя, Дикенс е бил по-сдържан.

Понякога писателите се натъкват на легендарни имена почти по случайност. Най-известният пример за това са Шеринфорд Холмс и Ормънд Сакър. Човек не може да не се запита дали щяха да постигнат същия световен успех, ако Артър Конан Дойл не беше размислил и не беше заменил тези имена с Шерлок Холмс и доктор Джон Уотсън. Аз съм виждала с очите си ръкописа, в който е нанесена поправката: с един замах на писалката е създадена литературна история. И в този ход на мисли, дали Панзи О’Хара щеше да възпламени целия свят по същия начин, по който го направи Скарлет, след като Маргарет Мичъл е променила името на главната героиня в „Отнесени от вихъра“, малко преди книгата да влезе в печатницата? Имената притежават своя собствена сила, с която се запечатват в съзнанието ни. Питър Пан, Люк Скайуокър, Джак Ричър, Фейгин, Шайлок, Мориарти… нима можем да си представим тези герои да носят друго име?

В крайна сметка искам да кажа, че името и героят са вплетени един в друг. Връзката им представлява нещо повече от обикновен сбор на отделни части. Но в случая с „Мозайка от убийства“ — и всички останали книги, които беше написал Алан Конуей и бях редактирала аз — не беше така. С това, че беше превърнал всичките си герои в птици или метростанции (или, както беше в „Атикус Тип се заема със случая“, в различни производители на писалки), той ги беше омаловажил — ас това, на свой ред, ги беше унижил. Може би с това твърдение стигам твърде далеч. Все пак неговите криминални романи никога не са били писани с амбицията да бъдат нещо повече от забавление. Но това издаваше определено нехайство, едва ли не високомерно отвращение към собствената му работа, а подобно отношение ме караше да се чувствам потисната. Освен това съжалявах, че не съм го забелязала по-рано.

След закуска си събрах багажа, платих за стаята и отидох с колата до „Аби Грейндж“, за да оставя ключовете на Джеймс. Беше странно усещане да видя къщата за последен път — както бях почти сигурна, че ще стане. Може би това се дължеше на сивото небе над Съфолк, но ми се струваше, че от самата къща се излъчваше скръб — сякаш по някакъв начин беше доловила не само смъртта на досегашния си собственик, но и факта, че неговият наследник вече не я искаше. Почти не успявах да се принудя да вдигна очи към кулата, която вече ми се струваше мрачна и заплашителна. През главата ми мина мисълта, че ако на света изобщо съществува постройка, орисана да бъде обитавана от духове, това беше тя. Някой ден, в не толкова далечното бъдеще, новият собственик щеше внезапно да се събуди посред нощ, изтръгнат от съня от крясък, понесен от вятъра и последван от мекия, тежък удар на тяло в тревата. Джеймс имаше пълното право да реши да се махне оттук.

Помислих си да звънна на вратата, но се отказах. Джеймс сигурно беше още в леглото — но и без това имаше вероятност снощи да ми е казал повече, отколкото е възнамерявал, подтикван от алкохола. Беше по-добре да избегнем угризенията на следващата сутрин.

Имах уговорена среща в Ипсуич. Клеър Дженкинс беше удържала на думата си и беше уговорила старши инспектор Лок да се срещне с мен — не в полицейското управление, а в едно кафене от веригата „Старбъкс“ до киното. Бях получила текстово съобщение с инструкции. Единадесет часа. Той щеше да ми отдели петнадесет минути. Имах достатъчно време да стигна дотам, но първо ми се искаше да посетя съседната къща. Бях видяла Джон Уайт на погребението, с оранжевите му гумени ботуши, но все още не бяхме имали възможност да поговорим. Джеймс беше споменал, че Алан се е скарал с него, и той се беше появил като герой в „Мозайка от убийства“. Исках да науча повече за него. Беше неделя, така че имаше голяма вероятност да го открия у дома, затова пуснах ключовете на Джеймс в пощенската кутия и продължих натам с колата.

Въпреки името на къщата, която се казваше „Епъл Фарм“, наоколо не се виждаше нито една ябълка, а и самата къща изобщо не приличаше на фермерска. Беше симпатична постройка, много по-обикновена от „Аби Грейндж“ — предположих, че е строена някъде през четиридесетте. Изглеждаше много приятно, със спретната чакълена алея, перфектно поддържани живи плетове и просторни морави, окосени на успоредни ивици. Срещу вратата на къщата имаше отворен гараж, пред който беше паркирана една доста впечатляваща кола: двуместно „Ферари“ 458, модел „Италия“. Нямаше да имам нищо против да пофуча по тесните шосета на графство Съфолк в тази кола — но трябваше да си приготвя около 200 000 паунда, за да си го позволя. В сравнение с нея, моето MGB изглеждаше доста умърлушено.

Позвъних на вратата. Предположих, че в къщата има поне осем спални и като се има предвид колко беше голяма, може би щеше да ми се наложи да почакам доста, преди някой да дойде да ми отвори, но в действителност вратата се отвори почти незабавно и аз се озовах лице в лице с недружелюбна наглед жена с черна коса, сресана на път, облечена с доста мъжки дрехи: спортен жакет, тесни панталони и ботуши до глезените. Дали беше съпругата му? Не беше с него на погребението. По някаква причина не ми се вярваше да е така.

— Дали мога да говоря с господин Уайт? — попитах аз. — Вие госпожа Уайт ли сте?

— Не. Аз съм икономката на господин Уайт. А вие коя сте?

— Алан Конуей ми беше приятел. Всъщност бях негов редактор. Трябва да попитам господин Уайт за случилото се. Въпросът е доста важен.

Стори ми се, че тя се кани да ми каже да се разкарам, но точно в този момент в коридора зад нея се появи един мъж.

— Кой е, Елизабет? — попита той.

— Една жена иска да пита нещо за Алан Конуей.

— Казвам се Сюзан Райланд — представих се аз, надничайки над рамото й. — Ще отнеме само пет минути, но наистина ще ви бъда много благодарна.

Думите ми звучаха толкова разумно, че на Уайт нямаше да му е лесно да ми откаже.

— Заповядайте вътре — каза той.

Икономката отстъпи встрани и аз минах покрай нея, за да вляза в коридора. Пред мен стоеше Джон Уайт. Разпознах го веднага от погребението. Беше доста дребен мъж, слаб и строен, с незабележителна външност и много късо подстригана тъмна коса, която сякаш преливаше в наболата му брада. Беше облечен с пуловер с остро деколте, под който носеше риза. Открих, че ми е трудно да си го представя зад волана на онова „Ферари“. У него нямаше нищо агресивно.

— Да ви предложа ли кафе? — попита ме той.

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна.

Той кимна на икономката, която очакваше това и отиде да се погрижи за кафето.

— Заповядайте в дневната — каза ми той.

Двамата влязохме в просторна стая с изглед към градината зад къщата. Мебелите бяха модерни, а по стените имаше скъпи картини и други творби на изкуството — включително и една от онези работи с неоновите тръби на Трейси Емин. Забелязах и една снимка, на която се виждаха две привлекателни момичета — близначки. Дали бяха дъщерите му? Веднага ми бе станало ясно, че с изключение на икономката в къщата не живееше никой друг. Значи или семейството му беше някъде на път, или беше разведен. Подозирах, че е второто.

— Какво искате да знаете за Алан? — попита той.

Държеше се съвсем непринудено, но тази сутрин вече го бях проверила в „Гугъл“ и знаех, че срещу мен седеше човек, който беше управлявал не един, а два от най-успешните инвестиционни фондове на една голяма лондонска компания. Беше изградил репутацията си (и беше спечелил цяло състояние за инвеститорите си), като беше предвидил навреме последната финансова криза, а след това се беше оттеглил на четиридесет и пет годишна възраст с повече пари, отколкото някога можех да си мечтая да имам, ако изобщо си мечтаех за подобни неща. Въпреки това продължаваше да работи. Инвестираше милиони и печелеше още милиони — от паркинги, недвижими имоти и всякакви други неща. Беше от онези хора, които ми беше много лесно да не харесвам — в интерес на истината, онова „Ферари“ ме улесняваше допълнително, но въпреки това не изпитвах неприязън. Не знам защо. Може би заради онези оранжеви гумени ботуши.

— Видях ви на погребението — казах аз.

— Да. Реших, че трябва да се отбия. Но не останах след това.

— Близки ли бяхте двамата с Алан?

— Къщите ни бяха една до друга, ако имате предвид това. Виждахме се доста често. Аз прочетох някои от книгите му, но не ми харесаха особено. Не ми остава много време за четене, а неговите истории не са от вида, който ми допада.

— Господин Уайт… — Започнах аз.

Поколебах се, преди да продължа. Нямаше да бъде лесно.

— Наричайте ме Джон, моля.

— … разбрах, че двамата с Алан сте имали някакъв спор помежду си, малко преди да умре.

— Така е — потвърди той.

Не изглеждаше притеснен, че го питам за това.

— И каква е целта на въпроса?

— Опитвам се да разбера как точно е намерил смъртта си.

Джон Уайт имаше меки лешникови очи, но когато казах това, ми се стори, че в тях просветна нещо — сякаш някъде вътре в главата му се беше задействала някаква машина.

— Той се е самоубил — каза той.

— Да. Разбира се. Но аз се опитвам да разбера в какво състояние е бил, когато го е направил.

— Надявам се да не намеквате…

Намеквах какво ли не, но се опитах да се измъкна колкото можех по-елегантно.

— Съвсем не. Както обясних на икономката, аз работя за неговото издателство — и нещата се развиха така, че той ни остави една последна книга.

— Участвам ли в нея?

И още как. Алан го беше превърнал в Джони Уайтхед — мошеникът от антикварния магазин, лежал в затвора в Лондон. Това беше последният среден пръст, който беше показал на някогашния си приятел.

— Не — излъгах го аз.

— Радвам се да го чуя.

Икономката влезе с поднос за кафето и Уайт видимо се отпусна. Направи ми впечатление, че след като напълни две чаши и ми предложи сметана и домашни бисквити, тя не демонстрира никакво намерение да излезе от стаята, а той нямаше нищо против тя да остане при нас.

— Ще ви кажа какво точно стана — започна той. — Двамата с Алан се познавахме от деня, в който се нанесе в къщата, и както вече казах, се разбирахме чудесно. Но всичко се обърка преди около три месеца. Влязохме заедно в един малък бизнес. Искам да бъда съвсем ясен по този въпрос, Сюзан — не съм го принуждавал да прави нещо против волята си. Просто идеята му допадна и той реши да се включи.

— Какъв беше бизнесът? — попитах го аз.

— Предполагам, че не знаете много за моята работа. В последно време често се занимавам с НАУА — Националната агенция за управление на активи, създадена от ирландското правителство след финансовата криза от ’98 година, която по същество се занимава с продажбата на фалирали бизнеси. В Дъблин имаше една недовършена бизнес-сграда, която ми беше хванала окото. Беше обявена за продан за дванадесет милиона и трябваше да се вкарат още четири или пет милиона за довършителни работи, за да се продаде след това, но аз реших, че е добра възможност за печалба, и когато споменах за тази идея на Алан, той ме попита дали не може да се включи в инвестиционната група.

— Инвестиционна група? — повторих аз.

Дори пълното ми невежество да го подразни, той не го показа по никакъв начин.

— Това е опростен, икономически ефективен начин да се съберат шест или седем физически лица, за да направят подобна обща инвестиция. Както и да е, няма да навлизам в подробности. Целият проект се издъни. Трябваше да купим имота от един човек на име Джак Дартфорд, а той се оказа абсолютен разбойник — лъжец, измамник — наречете го, както искате. Трябва да ви кажа, Сюзан — сигурно не сте виждали по-очарователен човек от него. Седеше точно там, където седите вие в момента, и говореше такива неща, че всички наоколо се търкаляха от смях. Но се оказа, че дори не е собственик на имота — и в крайна сметка изчезна безследно, като отмъкна четири милиона паунда от парите, които бяхме инвестирали в проекта. Продължавам да го издирвам, но не ми се вярва някога да бъде открит.

— И Алан ви е обвинил за това?

Уайт се усмихна.

— Може и така да се каже. Но по-точно е да се каже, че направо побесня. Вижте сега. Всички бяхме изгубили в една и съща степен — а аз го бях предупредил от самото начало, че в такива проекти никога не може да има стопроцентова сигурност. Но той си науми, че аз съм го измамил по някакъв начин — нещо, което в никакъв случай не можех да приема. Искаше да ме съди. Заплашваше ме! Така и не успях да го убедя да погледне по-разумно на ситуацията.

— Кога го видяхте за последен път?

Той беше протегнал ръка, за да си вземе една бисквита. Видях как ръката му се поколеба, а в същия миг той хвърли един поглед на икономката. Самият той може и да се беше научил как да контролира изражението си още в бизнес-школата, но тя не беше ходила в същото училище, така че забелязах тревогата й — откровена и неприкрита. Разбрах, че ще последва лъжа.

— Не го бях виждал от няколко седмици — каза ми той.

— Бяхте ли тук в неделята, когато е намерил смъртта си?

— Да, струва ми се. Но той не ми се обаждаше. В интерес на истината, двамата вече общувахме само посредством адвокати. И не бих искал да си мислите, че неговите делови отношения с мен по някакъв начин са свързани със случилото се — имам предвид, със смъртта му. Да, добре — той изгуби известна сума. Всички изгубихме също толкова. Но не беше сума, която да не може да си позволи. Нямаше да му се наложи да си продаде къщата или нещо подобно. Ако не можеше да си позволи да изгуби толкова пари, аз изобщо нямаше да го допусна да участва.

Малко след това си тръгнах. Отбелязах, че икономката Елизабет не ми предложи втора чаша кафе. Двамата застанаха на прага на къщата, докато се качвах в колата си, и продължиха да стоят един до друг на вратата, без да откъсват поглед от мен, когато потеглих обратно по алеята.

Кафене „Старбъкс“, Ипсуич

Около центъра на град Ипсуич е изградена система от еднопосочни улици и човек може да го обиколи, без да влиза в него, като следва многобройните табели. Това ме устройва идеално, защото Ипсуич е град, в който никога не съм обичала особено да влизам. В центъра има прекалено много магазини и прекалено малко каквото и да е друго. На хората, които живеят там, сигурно им харесва, но аз имам неприятни спомени. Едно време водех племенниците си Джак и Дейзи в басейна „Краун“ и Господ ми е свидетел, че понякога все още усещам вонята на хлор от водата. Освен това никога не можех да си намеря свободно място в проклетия им паркинг. Висях на опашка по цяла вечност, само за да вляза на паркинга или да изляза от него. В последно време отвориха срещу гарата и един от онези комплекси в американски стил, където има половин дузина ресторанти за бързо хранене от различни вериги и мултиплекс с няколко киносалона. Според мен не е хубаво развлеченията да се обособяват по този начин, защото това лишава от живот останалата част от града — но така или иначе, точно това беше мястото, на което се срещнах с Ричард Лок — за петнадесетте минути, които беше така добър да ми отдели.

Пристигнах първа. И в единадесет и двадесет общо взето вече бях решила, че той няма да дойде, но точно тогава вратата на кафенето се отвори и той влезе с широки крачки; изглеждаше ядосан. Веднага го познах и му махнах. Наистина беше същият мъж, когото бях видяла с Клеър на погребението, но нямаше никаква причина той да ме познае. Беше облечен с костюм, но без вратовръзка. Това беше почивният му ден. Доближи се и тежко седна срещу мен, така че цялото това количество добре поддържана плът и мускули се стовари върху стола — и първата ми мисъл беше, че това не е човек, когото бих си избрала да ме арестува. Беше ми неудобно дори да му предложа кафе. Той отговори, че иска чай, и аз отидох да му го донеса. Купих му и една палачинка от пълнозърнесто брашно.

— Разбрах, че се интересувате от Алан Конуей — започна той.

— Аз му бях редактор.

— А Клеър Дженкинс му беше сестра — каза той и замълча за миг. — Тя си е наумила, че той е бил убит. И вие ли смятате така?

Говореше строго и сериозно, а в гласа му се долавяше нещо, което подсказваше, че всеки момент може да се ядоса. Същото нещо се виждаше и в очите му. Погледът му беше прикован в мен, сякаш ме беше привикал на разпит. Не бях съвсем сигурна какво да му отговоря. Не бях сигурна дори как точно да го наричам. „Ричард“ сигурно щеше да бъде прекалено фамилиарно. „Господин Лок“ ми се струваше неподходящо. Да се обръщам към него с „господин старши инспектор“ ме караше да се чувствам като героиня в някакъв телевизионен сериал, но в крайна сметка реших да правя точно така.

— Видяхте ли тялото? — попитах го аз.

— Не. Прочетох доклада.

Някак неохотно той отчупи едно парче от палачинката си, но не го изяде.

— На обаждането са се отзовали двама полицаи от управлението в Лейстън. Взех участие в разследването единствено защото по една случайност познавах лично господин Конуей. Освен това той беше известен човек, така че очевидно щеше да има интерес от страна на пресата.

— Клеър ли ви запозна с него?

— Мисля, че беше по-скоро обратното, госпожице Райланд. Той имаше нужда от помощ за книгите си, така че тя го запозна с мен. Но вие не отговорихте на въпроса ми. Смятате ли, че е бил убит?

— Смятам, че има такава вероятност. Да.

Видях, че се кани да ме прекъсне, затова побързах да продължа. Разказах му за липсващата глава от книгата, заради която поначало бях дошла в Съфолк. Споменах за бележника на Алан и за многобройните срещи, които си беше планирал за седмицата, след като беше намерил смъртта си. Не му казах за хората, с които бях говорила — не ми се струваше честно да ги замесвам. Но за пръв път споделих с някого какви бяха подозренията ми по отношение на писмото, в което нещо не се връзваше.

— За пръв път споменава нещо за смъртта едва на трета страница — обясних му аз. — Но той и без това е щял да умре. Бил е болен от рак. В писмото никъде не пише недвусмислено, че се кани да се самоубие.

— Не намирате ли за показателен фактът, че го е изпратил на издателя си само един ден, преди да се хвърли от онази кула?

Може да не го е изпратил той. Може някой друг да е прочел писмото и да си е дал сметка, че може да бъде разтълкувано погрешно. После е блъснал Алан от кулата и сам е изпратил писмото. Убиецът е знаел, че ще си направим погрешен извод, точно заради съвпадението във времето.

— Аз не смятам, че съм си направил някакъв погрешен извод, госпожице Райланд.

В погледа му нямаше разбиране и макар че отношението му донякъде ме подразни, странното е там, че точно в онзи момент той беше имал пълното право да се съмнява в мен. В писмото имаше още нещо, което точно аз от всички хора на света трябваше да забележа — но не го бях видяла. Представях се за редактор, но бях останала сляпа за истината — дори в този момент, когато ми беше пред очите.

— Има много хора, които не са обичали Алан… — Започнах аз.

— Има много хора, които не обичат много други хора, но не тръгват да ги убиват — прекъсна ме той.

Беше дошъл тук, за да ми каже точно това, и след като веднъж вече беше започнал, нямаше никакво намерение да спре.

— Хората като вас явно не могат да разберат, че има по-голяма вероятност да спечелиш от лотарията, отколкото да станеш жертва на убийство. Знаете ли колко убийства са извършени миналата година? Петстотин деветдесет и осем — при положение, че населението на страната е около шестдесет милиона! Дори мога да ви кажа още нещо, което сигурно ще ви се стори забавно. В някои части на страната има полицейски управления, в които се разкриват повече престъпления, отколкото са извършени. Знаете ли защо? Броят на извършените убийства толкова е паднал, че на колегите им остава време да се занимават със студени досиета за престъпления, извършени преди години.

Просто не разбирам. Всички тези убийства по сериалите — човек би предположил, че хората ще си намерят нещо по-интересно, с което да се забавляват. Всяка вечер. По всеки проклет канал. Хората явно са развили някаква мания. А онова, което ме дразни най-много от всичко, е как убийствата по сериалите нямат нищо общо с действителните. Аз съм виждал жертви на убийства. Разследвал съм убийства. Вече работех тук, когато Стив Райт убиваше проститутки. „Изкормвачът от Ипсуич“ — така го наричаха. Хората не планират подобни неща. Не се промъкват в домовете на жертвите си, за да ги блъснат от покрива, и след това не изпращат писма, като се надяват да бъдат разтълкувани погрешно, както се изразихте. Не си слагат перуки и не се дегизират, както правят в историите на Агата Кристи. Всички убийства, с които съм се занимавал, бяха дело на извършители, които са били луди, ядосани или пияни. А понякога и трите едновременно. И бяха ужасни. Отвратителни. Изобщо не приличат на онези, в които някакъв актьор лежи по гръб, а по гърлото му има малко червена боя. Когато видиш човек, в когото е забит нож, от това ти се повръща. Буквално ти се повръща.

Знаете ли защо се убиват хората помежду си? Правят го, защото не са в ред. Има само три възможни мотива. Секс, гняв и пари. Можеш да убиеш някого на улицата. Да забиеш нож в него и да му вземеш парите. Да се скараш с него, да строшиш бутилка и да му прережеш гърлото с нея. Или да го убиеш, защото не си в ред и това ти харесва. Всички убийци, с които съм се срещал, са били тъпи като задници. Това не са интелигентни хора. Не са заможни, привилегировани хора с вкус към живота. Тъпи като задници. И знаете ли как ги хващаме? Не им задаваме хитри въпроси, за да открием, че нямат алиби, защото в действителност не са били там, където твърдят, че са били. Хващаме ги, защото ги е записала някоя камера. И в половината случаи те оставят ДНК по цялото местопрестъпление. Или си признават. Може би някой ден трябва да публикувате някоя книга, в която пише истината за това, но според мен никой няма да иска да я прочете.

Ще ви кажа какво най-много ме дразнеше в Алан Конуей. Аз му помогнах — не че той някога направи нещо, за да ми благодари. Но това е друга история. Не. Първо на първо, истината изобщо не го интересуваше. Защо всички полицейски инспектори в неговите книги са такива шибани тъпаци? Знаете ли, че един от героите му дори е вдъхновен от мен? Реймънд Чъб. Това съм аз. Да, той не е чернокож. Нямаше да посмее да стигне дотам. Но фамилията му, „Чъб“ — знаеш ли какво е това? Така се нарича една компания, която произвежда ключалки — като моята фамилия, „Лок“. Схващаш ли? И всички онези неща, които е написал за жена му в „Няма покой за нечестивите“? Това е написано за моята жена. Бях толкова глупав, че му разказах всичко това — а той го написа в книгата си, без да ме пита.

Значи затова беше толкова ядосан. Начинът, по който говореше Лок, ми показваше, че той изобщо не се интересува от моя случай и няма никакво намерение да ми помогне. Едва ли не можех да го включа в моя списък на заподозрените.

— Обществеността няма никаква представа за действителната работа, която върши полицията в тази страна. И това е благодарение на хора като Алан Конуей и на хора като вас — каза той в заключение. — Надявам се да не ми се обидите, но ми се струва донякъде жалко, като гледам как полагате такива усилия да изкарате някаква мистерия от нещо, което в действителност е класически случай на самоубийство. Той е имал мотив да го направи. Бил е болен. Оставил е писмо. Току-що е бил скъсал с приятеля си. Бил е самотен. Затова е решил да го направи и е скочил. Ако имате нужда от съвет, моят съвет е да се приберете в Лондон и да забравите за цялата история. Благодаря за чая.

Беше изпил чая си, така че стана и си тръгна. Палачинката му остана в чинията, разкъсана на парчета.

Крауч Енд

Андреас ме чакаше у дома, когато се прибрах. Разбрах го в момента, в който отворих вратата, защото долових уханието откъм кухнята. Андреас е фантастичен готвач. Готви по много мъжки начин, като дрънчи с тиганите и мята съставките в тях, без да ги мери — всичко се прави на скорост, на максимална температура, с чаша червено вино в ръка. Никога не съм го виждала да отваря готварска книга. Масата беше подредена за двама, със свещи и цветя, които изглеждаха като откъснати от някоя градина, а не купени от магазина. Когато ме видя, той широко се усмихна, прегърна ме и каза:

— Вече си мислех, че няма да дойдеш.

— Какво ще има за вечеря?

— Печено агнешко.

— Ще ми дадеш ли пет минути?

— Ще ти дам петнадесет.

Взех си душ и се преоблякох с един развлечен пуловер и клин — дрехи, с които да се чувствам съвсем сигурна, че няма да изляза повече тази вечер. Седнах на масата с мокра коса и взех огромната чаша червено вино, която ми беше налял Андреас.

— Наздраве — казах на английски.

— „Ямас“ — отговори той на гръцки.

Това беше друга наша традиция.

Двамата седнахме да вечеряме и аз разказах на Андреас какво се беше случило във Фрамлингам: за погребението и всичко останало. Веднага разбрах, че не му е много интересно. Изслуша ме вежливо, но на мен ми се искаше нещо повече от това. Надявах се да ми задава въпроси и да подлага на съмнение моите предположения. Мислех си, че ще успеем да разрешим случая заедно, като някакъв съвременен еквивалент на Томи и Тапънс (детективската двойка на Агата Кристи, която не беше постигнала чак такъв успех като Поаро и неговия помощник). Но в действителност Андреас не се интересуваше особено от отговора на въпроса кой беше убил Алан. Спомних си, че поначало не беше искал да разследвам случая — и се зачудих дали това, че все пак го бях направила, не го беше подразнило — или поне гръцкото у него.

Оказа се, че в главата му се въртят други мисли.

— Подадох си предизвестието — обяви изведнъж той, докато сервираше.

— В училището? Вече? — попитах изненадано аз.

— Да. Ще напусна работа в края на срока.

Хвърли поглед към мен, преди да добави:

— Точно както ти казах, че ще направя.

— Каза ми, че го обмисляш.

— Янис настоя да взема решение. Собствениците на хотела не са готови да чакат още много дълго, а финансирането е осигурено. Успяхме да вземем банков кредит, а освен това може би ще има и различни субсидии по европейски програми. Готови сме, Сюзан. Следващото лято „Полидорос“ ще бъде отворен за посетители.

— „Полидорос“? Така ли се казва?

— Да.

— Хубаво име.

Трябва да си призная, че не бях съвсем подготвена за това. Андреас общо взето ми беше предложил да се оженим, но аз предполагах, че ще ми даде малко време да взема решение. А сега ми се струваше, че ме е изправил пред свършен факт. Трябваше само да извадя самолетния билет и престилката и бяхме готови да потегляме. Беше си донесъл айпада и го побутна към мен през масата, докато се хранехме, за да ми покаже снимки. Хотел „Полидорос“ наистина изглеждаше очарователно. Имаше дълга веранда, застлана с каменни плочки с неправилна форма, входна арка със сламен покрив и дървени маси в ярки цветове, всичко това на фона на ослепителното море. Самата сграда на хотела беше с белосани стени и боядисани в синьо капаци на прозорците, а вътре, на сянка, едва се различаваше бар със старомодна машина за еспресо. Стаите бяха семпли, но изглеждаха чисти и уютни. Не ми беше трудно да си представя какви хора ще искат да отседнат там: гости, а не туристи.

— Как ти се струва? — попита ме той.

— Изглежда чудесно.

— Правя го и заради двама ни, Сюзан.

— Но какво ще стане с „двама ни“, ако не искам да дойда? — попитах го аз.

Затворих айпада му. Вече не исках да гледам снимките.

— Не можа ли да изчакаш още малко, преди да го направиш?

— Трябваше да взема решение — за хотела — и точно това направих. Не искам да остана учител през целия си живот, а колкото до нас двамата… това ли е най-доброто, на което сме способни?

Той остави ножа и вилицата си. Направи ми впечатление колко акуратно ги подреди от двете страни на чинията си.

— Почти през цялото време не се виждаме — продължи той. — Понякога минават седмици, без да се видим. Ти ми каза съвсем ясно, че не искаш да се нанеса при теб, а…

Когато чух това, настръхнах.

— Не е вярно. Ти си добре дошъл тук, но през повечето време си на работа в училището. Мислех си, че предпочиташ така.

— Просто искам да кажа, че можем да бъдем повече заедно. Можем да го направим. Знам, че искам много от теб, но няма как да разбереш какво е, преди да опиташ. Ти дори не си идвала на остров Крит! Ела за няколко седмици през пролетта. Виж дали ще ти хареса.

Не отговорих нищо, така че той продължи:

— Аз съм на петдесет години. Ако не предприема нещо сега, никога няма да го направя.

— Янис не може ли да се справи без теб?

— Аз те обичам, Сюзан, и искам да бъдеш с мен. Обещавам ти, че ако не си щастлива там, ще можем да се върнем заедно. Веднъж вече направих тази грешка. Няма да я допусна за втори път. Ако не ни потръгне там, пак ще си намеря работа като учител.

Вече не бях гладна. Протегнах се да си запаля една цигара.

— Има едно нещо, което не съм ти казала — започнах аз. — Чарлс ме помоли да поема управлението на издателството.

Очите му се разшириха, когато чу думите ми.

— А ти искаш ли?

— Най-малкото трябва да го обмисля, Андреас. Това е фантастична възможност. Ще мога да поведа издателство „Клоувърлийф“ в посоката, която искам аз.

— Ти не каза ли, че с „Клоувърлийф“ е свършено?

— Никога не съм казвала това.

Изглеждаше ми разочарован, така че добавих:

— А ти на това ли се надяваше?

— Може ли да бъда искрен с теб, Сюзан? Когато Алан умря, наистина си помислих, че това ще бъде краят на вашето издателство. Реших, че ще го затворите и ти ще можеш да продължиш с живота си, и хотелът ще бъде решението и за двама ни.

— Не е така. Следващите няколко години може би ще бъдат трудни, но издателство „Клоувърлийф“ няма да изчезне просто така. Ще привлека нови автори…

— Наистина ли искаш да откриеш новия Атикус Тип?

Андреас го каза с такова презрение, че аз изненадано замълчах.

— Мислех си, че харесваш книгите за него — казах след това.

Той протегна ръка и взе цигарата ми, за да си дръпне няколко пъти от нея, а после ми я върна. Двамата го правехме несъзнателно, дори когато бяхме скарани.

— Тези книги никога не са ми харесвали — каза той. — Четях ги, защото ти работеше по тях, а аз очевидно се интересувам от теб и от работата ти. Но според мен книгите бяха истински боклуци.

Останах потресена от чутото. Не знаех какво да му отговоря.

— Тези книги се продаваха много добре.

— Цигарите също се продават много добре. И тоалетната хартия. Но това не означава, че струват нещо.

— Не можеш да говориш така!

— Защо не? Алан Конуей ви се присмиваше, Сюзан. Присмиваше се на всички. Аз разбирам от литература. Все пак преподавам Омир, за Бога. И Есхил. Той знаеше какво представляват тези книги — през цялото време, докато ги пишеше. Те са зле написани боклуци!

— Не съм съгласна. Написани са много добре. Харесват ги милиони хора.

— Но не струват нищо! Осемдесет хиляди думи, само за да се докаже, че убиецът е икономът на имението?

— Държиш се снобски.

— А ти защитаваш нещо, за което винаги си знаела, че няма никаква стойност.

Не бях разбрала кога дискусията се беше превърнал в такъв яростен спор. Масата изглеждаше толкова хубаво, със свещите и цветята. Храната беше толкова вкусна. Но ние двамата се бяхме хванали за гушите.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че му завиждаш — оплаках се аз. — Ти го познаваш отпреди мен. И двамата сте били учители. Но той е пробил, а…

— За едно си права, Сюзан. Аз наистина го познавах отпреди теб — и не го харесвах.

— Защо не?

— Няма да ти кажа. Това вече е минало и не искам да те тревожа.

— Аз вече съм разтревожена.

— Съжалявам. Просто исках да ти кажа истината. Колкото до парите, които е изкарал, ти си права и за това. Той не ги заслужаваше — нито едно пени от тях — и през цялото време, откакто се запознахме, се дразнех, че трябва да му се кланяш. Казвам ти, Сюзан. Той не те заслужаваше.

— Аз му бях редактор. Нищо повече. И аз не го харесвах!

Принудих се да замълча. Не ми харесваше посоката, в която тръгваше този разговор.

— Защо не ми каза всичко това по-рано?

— Защото не беше важно. Но сега е. Предлагам ти да се оженим!

Е, определено го правиш по доста странен начин.

Андреас остана да спи при мен, но онази близост, на която се бяхме наслаждавали на първата вечер, след като се прибра От Крит, я нямаше. Той направо заспа, а на сутринта излезе много рано, без да закуси. Свещите бяха изгорели докрай. Опаковах останалото агнешко в алуминиево фолио и го прибрах в хладилника. После отидох на работа.

Издателство „Клоувърлийф Букс“

Винаги съм обичала понеделниците. В четвъртък и петък има нещо, което ме кара да се напрягам, но винаги се чувствам комфортно при вида на купчината, която ме очаква на бюрото ми в първия работен ден от седмицата: неотворените писма, непрочетените коректури, самозалепващите листчета с бележки, оставени от колегите ми в маркетинговия отдел, връзките с обществеността и правата за чужбина. Избрах тази стая за свой кабинет, защото е в дъното на сградата. Вътре е тихо и уютно, сгушена е под стрехите. В тази стая в действителност би трябвало да припуква камина на въглища — и сигурно наистина е било така, преди някой вандал от началото на века да я зазида. Преди Джемайма да напусне работата си като секретарка на Чарлс, тя работеше и за мен, а освен това винаги мога да се обърна към Тес, която работи на рецепцията и е готова да направи всичко за мен. Когато пристигнах на работа в понеделник сутринта, тя ми направи чай и ми предаде за обажданията по телефона: нямаше нищо спешно. Бяха ме поканили да участвам в журито на женската награда за литература. Детската писателка, с която работех, трябваше да бъде успокоена, че всичко е наред. От печатницата докладваха за проблеми с отпечатването на една обложка (за която им бях казала, че няма как да се получи както трябва).

Чарлс го нямаше. Точно както се очакваше, дъщеря му Лора беше започнала да ражда по-рано от определения термин и той чакаше у дома, със съпругата си. Освен това тази сутрин ми беше изпратил съобщение по електронната поща. „Надявам се, че си имала време да помислиш за разговора ни в колата. Това ще бъде страхотно за теб, а освен това съм убеден, че ще бъде страхотно и за издателството.“ Интересното е, че Андреас ми се обади по телефона точно докато го четях. Хвърлих поглед на часовника си и предположих, че сигурно се е измъкнал да говори в коридора, оставяйки учениците си заровени в основите на старогръцката граматика.

— Съжалявам за снощи — заговори тихо той. — Беше глупаво от моя страна просто да ти тръсна наведнъж всичко това. От училището ме помолиха да си помисля още веднъж и аз няма да вземам решение, преди да ми кажеш какво искаш да направиш.

— Благодаря ти.

— Освен това не мислех наистина и онова, което казах за Алан Конуей. Естествено, че книгите му имат някаква стойност. Просто защото го познавах лично…

Той не довърши изречението. Представих си как се оглежда крадешком в празния училищен коридор като ученик, който се бои, че всеки момент може да бъде заловен.

— По-късно можем да говорим за това — отвърнах аз.

— Тази вечер имам родителска среща. Не искаш ли да вечеряме заедно утре вечер?

— Много бих искала.

— Ще ти се обадя каза той и прекъсна връзката.

Съвсем неочаквано, и без да го искам наистина, аз се бях озовала на кръстопът в живота си — или по-точно казано, на Т-образно кръстовище. Можех да стана следващия директор на издателство „Клоувърлийф Букс“. Имаше автори, с които исках да работя, и идеи, които бях искала да приложа на практика, но Чарлс винаги ме беше възпирал. Както бях казала на Андреас предишната вечер, сега можех да развия издателството в посоката, която сама избера.

Или да отида на остров Крит.

Изборът беше толкова противоречив, а двете възможности бяха толкова противоположни една на друга, че да ги сравнявам ми изглеждаше почти комично. Бях като малко дете, което не знае дали иска да стане мозъчен хирург или машинист на локомотив. Беше доста дразнещо усещане. Защо тези неща винаги трябваше да стават по едно и също време?

Прегледах пощата. Имаше едно писмо, адресирано до „Сюзан Райланд“, което се изкушавах да изхвърля, без дори да го отворя. Мразя да ми бъркат името, особено след като е толкова лесно да се провери как се пише наистина. Имаше няколко покани, няколко фактури… обичайните неща. А на дъното на купчината имаше кафяв плик формат А4, който очевидно съдържаше ръкопис. Това вече беше необичайно. Аз никога не чета непоръчани ръкописи. Вече никой не го прави. Но пликът беше адресиран до мен (името ми беше написано както трябва), така че аз го разкъсах и прочетох какво пишеше на първата страница.

Трябваше да мине един миг, докато се сетя, че това беше книгата, написана от сервитьора в частния клуб към „Айви“ — онзи, който беше изпуснал чиниите, когато беше видял Алан Конуей. Според него Алан беше откраднал неговите идеи и ги беше използвал в четвъртия роман от криминалната поредица за Атикус Тип, който се казваше „Нощен зов“. Заглавието все така не ми харесваше особено, а и първото изречение от ръкописа („В театър „Павилион“ в Брайтън се бяха разигравали стотици убийства, но това беше първото, което се случи наистина.“) не ми направи много добро впечатление. Идеята не беше лоша, но ми се стори прекалено очебийна и донякъде тромаво изразена. Но аз му бях обещала да прочета ръкописа, а тъй като Чарлс го нямаше на работа и Алан продължаваше да заема толкова голяма част от мислите ми, реших веднага да се заема с това. Вече си имах чай. Защо да не го направя?

Прочетох по-голямата част от книгата по диагоналната система. Отдавна съм се научила да го правя. Обикновено до края на втората или третата глава разбирам дали книгата ще ми хареса или не, но ако трябва да говоря за нея пред други хора, се налага да я прочета до последната страница. В този случай това ми отне три часа. Когато свърших с нея, извадих един екземпляр от „Нощен зов“.

А след това се заех да ги сравня.

Нямаше никакво място за съмнение, че Алан беше откраднал идеята на Доналд Лий. Беше сменил времето на действието от двадесетте години на четиридесетте, както и мястото на действието — от западнал театър в курортен град на начално училище, за което се беше вдъхновил от Чорли Хол“, сменяйки името му на „Фоли Парк“. Елиът Туид беше едва прикрит портрет на собствения му баща, Елайъс Конуей. А, да — и всички учители носят имената на реки във Великобритания. Името на полицейския инспектор Риджуей може би е заемка от „Смърт край Нил“ на Агата Кристи. Още една река. Но механизмът на убийството беше един и същ, както и мотивът за него. Офицер от въоръжените сили изоставя хората си на фронта, а години по-късно единственият оцелял обединява сили със сина на един от загиналите, за да си отмъсти. Двамата си разменят местата по време на изпълнението на театрална пиеса, извършвайки убийството пред очите на цялата публика. Старши инспектор Лок сигурно щеше да сметне, че не е особено вероятно всичко това да се случи наистина, но в света на криминалните романи този сюжет вършеше работа, и още как.

След като прочетох и двете книги, аз се обадих във фондация „Арвон“ — както и предполагах, именно те бяха организирали курса по творческо писане, в който беше участвал Доналд. От офиса на фондацията потвърдиха, че Доналд Лий наистина е гостувал в тяхната къща в Тотли Бартън, графство Девъншър. Чудесно място, между другото. И аз съм ходила. Преди смятах, че шансовете някой от гостуващите преподаватели да открадне идеята на някого от курсистите са приблизително едно на един милион, но след като прочетох и двата варианта на историята, бях принудена да призная, че точно това беше станало. Стана ми жал за Доналд. Честно казано, той не умееше да пише. Изреченията му бяха дървени, лишени от всякакъв ритъм. Използваше прекалено много прилагателни, а диалогът му не звучеше убедително. Алан бе имал право и за двете. Но въпреки това Доналд не заслужаваше подобно отношение. Дали бе имал възможност да направи нещо? Той ми беше казал, че е писал на Чарлс, но не е получил отговор. Това не ме изненадваше. В издателствата непрекъснато се получават писма от недоволни читатели и начинаещи автори, така че неговото вероятно не беше успяло да стигне по-далеч от Джемайма. Сигурно просто го беше изхвърлила в кошчето. От полицията също не биха се заинтересували от неговия случай. Алан би могъл спокойно да заяви, че именно той е дал идеята на Доналд, а не обратното.

Какво друго е можел да стори? Ами ето какво например; да намери адреса на Алан в компютъра на частния клуб на ресторант „Айви“, да отиде до Фрамлингам, да го блъсне от покрива и да унищожи последните глави от новия му роман. Ако бях на негово място, самата аз щях да се изкуша да го направя.

Бях успяла да прекарам по-голямата част от предобеда в четене, а трябваше да обядвам с Луси, която се занимаваше с авторските права в издателството. Исках да поговоря с нея за Джеймс Тейлър и „Приключенията на Атикус“. Вече беше дванадесет и половина и аз реших да се измъкна за една бърза цигара на тротоара пред входа — но после си спомних за онова писмо най-отгоре на купчината, което беше адресирано с неправилно изписаното ми име. Отворих писмото.

В плика имаше само една снимка. Нямаше бележка. Нито име на подател. Отново грабнах плика и погледнах пощенското клеймо. Беше изпратено от Ипсуич.

Снимката беше малко размазана. Предположих, че е направена с мобилен телефон, а след това е увеличена и разпечатана на някоя от онези автоматични копирни машини, които могат да се намерят навсякъде. Човек може да свърже телефона си директно с машината и ако плати в брой, няма как да се разбере кой е направил снимката.

На нея се виждаше как Джон Уайт убива Алан Конуей.

Двамата бяха най-горе на кулата. Алан беше с гръб към ръба, приведен назад над перилата. Беше със същите дрехи — спортното сако и черната риза — с които го бяха намерили. Уайт го беше хванал за раменете с двете си ръце. С едно бутване всичко щеше да свърши.

Това е. Тайната беше разкрита. Позвъних на Луси, за да откажа уговорката за обяд. А след това дълбоко се замислих.

Детективска работа

Едно е човек да чете за детективи, а съвсем друго — да се опитва да бъде детектив.

Винаги съм обичала криминални романи. Аз не просто ги редактирам. Чела съм ги за удоволствие през целия си живот — направо съм се тъпкала с тях. Нали ви е познато това чувство — навън вали, вътре отоплението работи, а вие сте изцяло потънали в книгата. Четете, четете и усещате как страниците преминават между пръстите ви, докато изведнъж в дясната ви ръка вече има по-малко, отколкото в лявата, и ви се иска да намалите темпото, но не можете да не продължите с бясна скорост към разкритието, което умирате от нетърпение да узнаете. Точно това е особената сила на криминалните романи и аз смятам, че те заемат специално място в пантеона на литературните жанрове, защото сред всички други видове главни герои детективът се радва на специални, направо уникални отношения с читателите.

Темата на криминалните романи е истината: нищо повече, нищо по-малко. Нима в един свят, изпълнен с несигурност, не носи особено удовлетворение да стигнете до последната страница с убеждението, че вече всичко ви е ясно? Историите в тези романи имитират нашето възприятие за света. От всички страни ни обгражда напрежението на неопределеността и през половината от живота си ние се опитваме да открием смисъла в нея, така че сигурно ще бъдем на смъртния си одър, когато най-сетне се доберем до онзи момент, в който всичко се разкрива съвсем недвусмислено. Но почти всеки криминален роман осигурява същото удовлетворение. Това е причината криминалните романи изобщо да съществуват. И точно това беше причината ситуацията с „Мозайка от убийства“ да бъде толкова вбесяваща.

В почти всеки друг жанр, за който се сещам, ние — читателите — следваме по петите героите в книгата — шпионите, войниците, романтиците, авантюристите. Но когато четем за детектива, ние заставаме рамо до рамо с него. От самото начало имаме обща цел — която всъщност е съвсем проста. Искаме да узнаем какво се е случило в действителност — и нито детективът, нито ние го правим за пари. Прочетете разказите за Шерлок Холмс. На него почти никога не му плащат — и въпреки че очевидно е заможен човек, не съм сигурна дали е описан и един случай, в който представя сметка за възнаграждение за услугите си. Естествено, детективите са по-умни от нас. Ние го очакваме от тях. Но това не означава, че са примери за добродетел. Холмс страда от депресия. Поаро е суетен. Мис Марпъл е ексцентрична и се държи грубо с хората. Няма нужда да бъдат и привлекателни. Спомнете си за Ниро Улф, който е толкова дебел, че дори не може да излезе от дома си в Ню Йорк и седи на стол, изработен по поръчка, за да може да издържи тежестта му! Или за отец Браун: „лицето му беше кръгло и безизразно като кнедла… погледът му беше празен като Северно море“. Лорд Питър Уимзи, възпитаникът на престижния колеж „Итън“ и Оксфордския университет, е кльощав и привидно слаботелесен, а освен това носи монокъл. Булдога Дръмонд може и да изглежда способен да убие човек с голи ръце (и може би е бил прототипът на Джеймс Бонд), но също не прилича на модел. В действителност, авторът няма как да се изрази по-ясно за своя герой: „благосклонната съдба беше надарила Дръмонд с жизнерадостна грозота от онзи вид, който предизвиква незабавно доверие към притежателя й“. Като читатели ние не изпитваме нужда да харесваме или да се възхищаваме на нашите детективи. Оставаме с тях, защото им се доверяваме.

В светлината на всичко това самата аз не съм особено подходящ избор за разказвач/детектив. Дори ако изключим факта, че нямам абсолютно никаква квалификация за това, може би просто не ме бива особено. През цялото време се опитвах да описвам както трябва всеки, когото съм видяла, всичко, което съм чула, и най-важното — всичко, което съм си помислила. За съжаление не разполагам с помощник като Уотсън, Хейстингс, Трой, Бънтър или Луис. Затова нямам друг избор, освен да си признавам всичко — включително и факта, че преди да отворя онова писмо и да видя снимката на Джон Уайт, не бях стигнала доникъде. В действителност, в някои по-мрачни мигове вече бях започнала да се питам дали изобщо е било извършено убийство. Част от проблема беше там, че в мистерията, която се опитвах да разкрия, не се виждаше никакъв модел, никаква разпознаваема форма. Ако Алан Конуей се беше заел с описанието за собствената си смърт, както беше направил със сър Магнъс Пай, той несъмнено щеше да ми остави разнообразни улики, следи и намеци, които да ме водят по пътя към истината. Ето например, в „Мозайка от убийства“ има отпечатък от човешка ръка в пръстта, кучешки нашийник в спалнята, парче изгорена хартия в камината, армейски револвер в чекмеджето на писалището и онова писмо, напечатано на пишеща машина и получено в плик, надписан на ръка. Може и да нямам представа какво означават всички тези неща, но поне като читател не се съмнявам, че явно имат някакво значение — иначе защо изобщо щеше да ги споменава? Но в ролята си на детектив аз трябваше сама да откривам подобни неща — и може би не ги бях търсила където трябва, защото ми се струваше, че не разполагам с почти нищо смислено, с което да продължа своето разследване: никакви скъсани копчета, никакви тайнствени: отпечатъци от пръсти, нито една удобно подслушана реплика. Разбира се, имаше го писмото на Алан, написано от собствената му ръка, преди да се самоубие, което беше изпратил на Чарлс в напечатан плик — точно обратното на онова, за което бях прочела в книгата. Но какво можеше да означава това? Дали не му беше свършило мастилото? Възможно ли беше да е написал писмото сам, а след това да е помолил някой друг да адресира плика? Когато четете за Шерлок Холмс, можете да бъдете сигурни, че детективът знае точно какво се случва — дори невинаги да ви го казва. Но в този случай това изобщо не отговаряше на истината.

А и онази вечеря в клуба на „Айви“. Не можех да престана да мисля за нея. Алан се беше ядосал, когато Чарлс му беше предложил да промени заглавието на книгата си. Матю Причард, който беше седял на съседната маса, беше чул какво беше казал той. Беше ударил по масата, а след това беше размахал пръст. „Няма да…“ Какво? Няма да променя заглавието на книгата? Няма да водя този разговор? Няма да си поръчвам нищо за десерт, благодаря? Дори Чарлс не беше сигурен какво бе искал да каже.

Няма да го увъртам. Според мен Джон Уайт не беше убил Алан Конуей, въпреки че разполагах с фотографско свидетелство, на което се виждаше как извършва тъкмо това. Беше като с прощалното писмо на самоубиеца, което в действителност; не беше писано от самоубиец — с тази разлика, че в случая нямах дори помен от обяснение за убеждението си. Просто не ми се вярваше. Вече се бях запознала с Уайт и не можех да си го представя като особено агресивен човек, склонен към насилие. Пък и той нямаше никакъв мотив да убие Алан. Ако изобщо трябваше да се стигне до убийство, би трябвало да е обратното.

А имаше и други въпроси. Кой ми беше изпратил снимката? Защо беше изпратена на мен, вместо на полицията? Сигурно беше пусната в пощата в деня на погребението, а пощенското клеймо показваше, че е изпратена от Ипсуич. Колко души на погребението знаеха, че работя в издателство „Клоувърлийф Букс“? Името ми беше погрешно изписано на плика. Дали това беше истинска грешка или съзнателен опит за заблуда, че изпращачът не ме познава толкова добре?

Докато седях сама в офиса — след като почти всички останали бяха отишли да обядват — аз се заех да съставя списък на заподозрените. Сещах се за петима души, за които беше много по-вероятно да са извършили убийството от Уайт, и ги подредих по степен на вероятност. Резултатът беше доста объркващ. Вече бях изпълнила съвсем същото упражнение, след като бях прочела книгата на Алан.

1. Джеймс Тейлър, гаджето

Колкото и да ми беше симпатичен Джеймс, той беше човекът, който щеше да спечели най-много от смъртта на Алан. В действителност, ако Алан беше останал жив още двадесет и четири часа, той щеше да изгуби няколко милиона паунда. Той е знаел, че Алан си е бил у дома. Можел е да предположи, че Алан ще закуси на терасата на кулата, защото в този предпоследен ден от август времето е било толкова хубаво. Все още е живеел там — така че е можел да си отключи, да се промъкне горе и да го блъсне през парапета, без да му мигне окото. Беше ми казал, че през почивните дни е бил в Лондон, но неговата дума беше единственото доказателство за това, а когато се бях запознала с него, очевидно се чувстваше съвсем у дома си — Сякаш знаеше, че „Аби Грейндж“ ще остане за него. Естествено, първото правило на криминалните романи гласи, че трябва да отхвърлите най-очевидния заподозрян. Дали трябваше да го последвам и в този случай?

2. Клеър Дженкинс, сестрата

В онези многобройни страници, които ми беше дала, тя непрекъснато обясняваше колко обожава брат си, колко щедър е бил той с нея и колко близки са били двамата. Но аз не бях съвсем сигурна, че й вярвам. Джеймс смяташе, че тя му е завиждала за успеха, и със сигурност беше вярно, че накрая се бяха скарали за пари. Това не беше непременно мотив за убийство, но имаше и още една много сериозна причина да я поставя на второ място в моя списък — и тя беше свързана с незавършената книга.

Алан Конуей си беше доставял злонамерено удоволствие, създавайки образите на своите герои на базата на истинските си познати. Джеймс Тейлър се появяваше в книгите му като тъповатия, суетен Джеймс Фрейзър. Името на викария от книгата беше анаграма на името на истинския викарий. Дори собственият син на Алан беше включен в книгата, с истинското си име. За мен нямаше никакво съмнение, че Клариса Пай — самотната стара мома, сестра на сър Магнъс — беше вдъхновена от Клеър. Портретът й беше истинска карикатура, която Алан беше направил още по-гротескна, като съзнателно беше споменал в книгата си реално съществуващия адрес на Дафни Роуд (въпреки че в книгата там живее Брент). Ако Клеър беше прочела ръкописа, вероятно бе имала много сериозен мотив да блъсне брат си от покрива. Освен това бе имала интерес книгата да не бъде публикувана — нещо, което можеше да постигне, като открадне последните глави от нея.

Но тогава защо настояваше, че Алан е бил убит? Защо привличаше внимание към онова, което беше извършила? Нямах добър отговор на този въпрос, но когато се замислих, си спомних за нещо, което бях чела някъде: за това, че убийците често изпитват импулсивно желание да заявят правата си върху престъплението. Точно затова се връщат на мястото, на което са извършили убийството. Дали Клеър не ме беше помолила да разследвам смъртта на брат й по същата причина, която я беше накарала да напише този дълъг разказ? От патологично желание да заеме централното място, което й се полагаше?

3. Том Робсън, викарят

Жалко, че Робсън не можа да ми каже какво точно се беше случило в училището „Чорли Хол“, когато го бях притиснала в църквата. Ако жена му беше дошла само с няколко минути по-късно, може би щях да разбера истината. Но инцидентът беше свързан с някаква снимка, използвана да унижи едно момче в училище с пансион за момчета — не ми беше толкова трудно да предположа какво беше станало. Между другото, беше интересно как Клеър смяташе брат си за една от жертвите на разнообразните прояви на насилие и жестокост, свързани с това училище, а Робсън гледаше на него по-скоро като за един от активните участници. Колкото повече научавах за Алан, толкова повече бях склонна да вярвам на версията на викария.

Всичко това се беше случило още през седемдесетте години, но Алан очевидно е продължавал да мисли за него, защото го беше споменал още в първата глава от „Мозайка от убийства“, където е описано как Мери Блекистън влиза в дома на викария. „И те бяха там, сред всичките му останали книжа.“ Какво точно беше видяла тя? Дали Хенриета и Робин Осбърн не бяха по някакъв начин извратени? Дали не бяха забравили на видно място уличаващи снимки, подобни на онези, с които беше тормозен Робсън? Ако се съди по онова, което беше казал в словото си на погребението, викарият не беше забравил нищо — а след като се запознах лично с него, вече съвсем не ми беше трудно да си представя как се промъква до върха на кулата, за да въздаде отмъщение. От друга страна, винаги съм смятала, че викариите не са твърде оригинални герои в криминалните романи. Струват ми се прекалено очевидни, твърде старомодно английски. Ако наистина се окажеше, че Робсън е убиецът, май щях да остана разочарована.

4. Доналд Лий, сервитьорът

„Сигурно си останал доста доволен, когато си разбрал, че е мъртъв.“ Това бяха моите думи. „Ужасно се зарадвах, когато го разбрах.“ Това беше неговият отговор. Двама души не са се виждали в продължение на няколко години. Единият от тях мрази другия. Срещат се съвсем случайно, а четиридесет и осем часа по-късно единият вече е мъртъв. След като го написах така, черно на бяло, нямаше как да не включа Доналд в моя списък — а за него нямаше да представлява никакво затруднение да се сдобие с адреса на Алан, като го провери в компютъра на клуба. Какво друго има да се каже?

5. Марк Редмънд, продуцентът

Той ме излъга. Каза ми, че се е върнал в Лондон още в събота, а книгата за гости в хотел „Краун“ показваше, че в действителност е останал там през целия уикенд. Освен това той също имаше сериозен мотив да желае смъртта на Алан. Сериалът „Приключенията на Атикус“ щеше да му донесе цяло състояние, ако успееше да го реализира, а Редмънд вече беше инвестирал голяма сума лични средства, за да финансира подготовката му. И определено разбираше от убийства, след като беше представил стотици такива по британската телевизия. Наистина ли щеше да му е толкова трудно да прекрачи от света на измислицата в този на реалността? В крайна сметка убийството беше безкръвно. Нямаше пистолети и ножове. Жертвата просто беше блъсната. Всеки може да се справи с това.

Това бяха петте имена в моя списък — „Петте малки прасенца“, така да се каже: хората, които подозирах за престъплението. Но освен тях имаше и още две имена, които не добавих към списъка — а може би трябваше.

6. Мелиса Конуей, бившата съпруга

Все още не бях имала възможност да говоря с нея, но реших да отида до Брадфорд на Ейвън при първа възможност. Вече бях започнала да се вманиачавам по темата за убийството на Алан и нямаше да успея да свърша никаква работа в издателството, докато не разреша този въпрос. Според Клеър Дженкинс, Мелиса така и не беше простила на Алан заради начина, по който я беше изоставил. Дали наскоро не се бяха срещнали отново? Дали не се беше случило нещо, което да я подтикне да му отмъсти? Ядосвах се, че не успях да я засека в хотела. Искаше ми се да я попитам защо е изминала целия път до Фрамлингам, за да присъства на погребението на съпруга си. Дали не беше изминала същия път и преди това, за да го блъсне от кулата?

7. Фредерик Конуей, синът

Може би не беше честно да го включвам в списъка — все пак само го бях зърнала веднъж на погребението и не знаех почти нищо за него — но не можех да забравя как изглеждаше в онзи ден, докато се взираше в гроба, а лицето му беше буквално разкривено от гняв. Беше изоставен от собствения си баща. Нещо повече, баща му се беше разкрил пред света като гей, а на Фредерик това сигурно е създало проблеми в училище. Дали беше достатъчен мотив за убийство? Алан сигурно беше мислил за него, докато беше писал „Мозайка от убийства“. Фреди се появява в книгата като син на сър Магнъс и лейди Пай — единственият герой, който запазва истинското си име.

Това бяха бележките, които нахвърлих в кабинета си онзи понеделник следобед, и когато излязох оттам, не бях стигнала доникъде. По принцип е много хубаво човек да разполага със заподозрени, ако трябва да бъдем честни (което убийството ни налага), всеки един от тези седем души — осем, ако броим и Джон Уайт — наистина можеше да е убил Алан Конуей. Но така погледнато, можеше да го е убил и пощальонът, млекарят, някой, когото съм забравила да спомена, или някой съвсем друг, с когото дори не се бях запознала. Онова, което ми липсваше, беше особеното усещане за взаимовръзка, характерно за криминалните романи — чувството, че всички герои са като парчета от мозайка, които съответстват на точно определени празни места. Всеки един от тези хора можеше да е почукал на вратата на „Аби Грейндж“ в онази неделна сутрин. Всеки един от тях можеше да е извършил престъплението.

В крайна сметка бутнах бележника си настрани и излязох от кабинета си, защото имах уговорена среща с един от коректорите в издателството. Ако бях положила още съвсем малко усилия, може би щях да открия, че следата, която търсех, вече е там — че някой съвсем наскоро ми беше казал нещо, което го уличаваше като извършител на престъплението, и че мотивът за убийството на Алан е бил пред очите ми през цялото време, откакто бях започнала да чета „Мозайка от убийства“.

Още само половин час щеше да промени всичко. Но аз закъснявах за срещата си, а освен това се разсейвах от мисли за Андреас. И това щеше да ми струва скъпо.

Брадфорд на Ейвън

Брадфорд на Ейвън беше последната спирка от пътешествието ми във въображаемия свят на „Мозайка от убийства“. Въпреки че Алан беше използвал Орфорд като модел за Сак-сби на Ейвън, самото име на населеното място подсказваше какво се е въртяло в главата му. По същество той беше синтезирал едно място от двете. Църквата, селският площад, двете кръчми, замъкът, гористата местност и общото разположение бяха заимствани от Орфорд. Но в книгата беше описан именно Брадфорд на Ейвън — на няколко мили разстояние от град Бат, със „солидни постройки от началото на деветнадесети век, изградени от варовик от кариерите на Бат, с елегантни веранди и терасирани градини“. Според мен не беше съвпадение, че бившата му жена живееше тук. Нещо го беше накарало да си спомни за нея. Някъде в „Мозайка от убийства“ беше скрито послание, предназначено за нейните очи.

Бях се обадила предварително и потеглих във вторник сутринта, като взех влака от гара Падингтън и се прекачих в Бат. Можех да отида и с колата, но бях взела ръкописа със себе си и възнамерявах да работя по пътя. Мелиса се зарадва да ме чуе и ме покани на обяд. Пристигнах малко след дванадесет.

Беше ми дала адрес — „Мидъл Ранк“ — който ме отведе до една редица от къщи толкова високо над градчето, че до тях не можеше да се стигне по друг начин, освен пеша. Нейната къща беше по средата на една необикновена плетеница от алеи, стълбища и градини — биха били на мястото си в Испания или Италия, ако не бяха толкова решително английски по своята същност. Къщите се редяха една след друга със своите прозорци в съвършените пропорции от началото на деветнадесети век, е портици над повечето входни врати и да, бяха изградени от прочутия варовик от Бат с характерния му цвят на пчелен мед. Домът на Мелиса беше на три етажа, с гъсто засадена градина, която се спускаше на стъпала по склона до един каменен павилион в долния край. Това беше мястото, на което се беше преместила да живее след Орфорд — и въпреки че не бях виждала дома й там, останах с впечатлението, че този тук беше пълната му противоположност. Беше особена къща. Беше уединено място. Приличаше на дом, в който да заживееш, ако искаш да избягаш от нещо.

Позвъних на вратата и Мелиса ми отвори сама. Първото ми впечатление беше, че изглежда много по-млада, отколкото си я спомнях — въпреки че двете сигурно бяхме горе-долу на една и съща възраст. На погребението почти не я познах.

С палтото и шала си, под дъжда, тя се беше стопила в тълпата. Но сега, застанала пред мен на прага на собствения си дом, ми се стори самоуверена, привлекателна, спокойна. Беше стройна, с високи скули и приятна усмивка. Бях сигурна, че косата й беше светлокестенява, когато беше женена за Алан. Сега беше тъмнокестенява и подстригана късо, до врата. Беше облечена е джинси и кашмирена жилетка, не беше гримирана и носеше верижка от бяло злато. Често съм си мислила, че на някои жени им отива да бъдат разведени. Можех да кажа това именно за нея.

Тя ме поздрави официално и ме поведе към горния етаж, където беше основната всекидневна — стаята се простираше по цялата дължина на къщата, с чудесна гледка към Брадфорд на Ейвън и по-нататък, към Мендипските възвишения. Обзавеждането беше модерна интерпретация на традиционен стил и изглеждаше скъпо. Беше сервирала обяда — пушена сьомга, салата и ръчен хляб. Предложи ми вино, но аз предпочетох газирана вода.

— Видях те на погребението — каза ми тя, след като седна срещу мен. — Съжалявам, че не ти се обадих, но Фреди бързаше да си тръгваме. Съжалявам, но той не е тук. Днес има ден на отворени врати в Лондон, който не искаше да изпусне.

— Така ли?

— Да, ще кандидатства в колежа по изящни изкуства „Сейнт Мартине“. Иска да завърши курс по керамика.

Тя бързо добави:

— На него никак не му се идваше във Фрамлингам, нали разбираш?

— Доста се изненадах, когато те видях.

— Той ми беше съпруг, Сюзан. И баща на Фреди. Реших да дойдем още когато разбрах, че е мъртъв. Струваше ми се, че това ще се отрази добре на Фреди. Той понесе доста тежко случилото се. По-тежко от мен, бих казала. Мислех си, че така ще може да затвори тази страница от живота си.

— Така ли стана?

— Ами не. По целия път дотам се оплакваше, а по пътя обратно не каза нито дума. Не си свали слушалките на айпада. Въпреки това не съжалявам, че дойдохме. Струваше ми се, че така е правилно.

Мелиса…

Поколебах се, преди да продължа. Сега започваше трудната част от разговора.

— Исках да попитам за теб и Алан. Има някои неща, които ми е трудно да разбера.

— Да, и аз се питах защо ще си правиш труда да идваш чак дотук.

По телефона й бях обяснила, че издирвам липсващите глави, и се опитвам да разбера защо се е самоубил Алан. Това обяснение явно й беше достатъчно, а определено не смятах да споменавам възможността да е бил убит.

— Не искам да те карам да се чувстваш неудобно — казах аз.

— Питай ме за каквото поискаш, Сюзан — каза тя, като се усмихна. — Бяхме разделени от шест години, а аз не се чувствам неудобно от това, което се е случило. Защо да е така? Разбира се, в началото ми беше много трудно. Аз наистина обичах Алан и не исках да го загубя. Но по някаква странна причина… Ти омъжена ли си?

— Не.

— Когато мъжът ти те изостави заради друг мъж, е някак по-лесно. Мисля си, че щях да се ядосам повече, ако беше по-млада жена. Но когато той ми каза за Джеймс, аз разбрах, че това е негов проблем — ако изобщо е проблем. Не можех да се обвинявам заради начина, по който се чувстваше.

— Подозираше ли нещо за това, докато бяхте женени?

— Ако говориш за сексуалната му ориентация, не. Съвсем не. Фреди се роди две години, след като се оженихме. Бих казала, че отношенията ни бяха съвсем нормални.

— Спомена, че за сина ти е било по-трудно.

— Наистина беше така. Фреди беше на тринадесет години, когато Алан обяви истината за себе си, а най-лошото беше, че историята стигна до вестниците и съучениците му я прочетоха. Започнаха да го тормозят, разбира се. Заради това, че баща му е гей. Струва ми се, че ако се беше случило сега, щеше да се приеме много по-лесно. Нещата се промениха толкова бързо.

У нея не се долавяха никакви лоши чувства. Останах изненадана от това и си отбелязах наум да я зачеркна от списъка, който бях съставила на предишния ден. Тя ми разказа, че разводът е бил по взаимно съгласие и протекъл съвсем добронамерено; Алан й беше дал всичко, което му беше поискала, и беше продължил да издържа Фреди, въпреки че двамата не бяха поддържали контакти помежду си. Беше му оставил достатъчно средства в доверителен фонд, за да му стигнат за университета и след това, както беше споменал и Джеймс Тейлър, му беше оставил още пари и в завещанието си. Самата тя работеше като учителка на непълно работно време в Уорминстър, съвсем наблизо. Но имаше предостатъчно пари в банковата си сметка. Нямаше нужда да работи, за да се издържа.

Разговаряхме много за Алан като писател, защото аз й бях казала, че това ме интересува най-много. Тя го беше познавала по време на най-интересната част от кариерата му: докато се беше борил да постигне успех, когато го бяха публикували за пръв път и след това, когато се беше сдобил със слава.

— Всички в училището в Удбридж знаеха, че той иска да стане писател — каза ми тя. — Искаше го най-много от всичко на света. Не говореше за почти нищо друго. По онова време всъщност ходех с един от другите учители от училището, но това приключи, когато Алан дойде да работи при нас. Поддържаш ли още връзка с Андреас?

Въпросът беше зададен толкова небрежно, че според мен тя дори не забеляза как застинах на мястото си, когато го чух. Бяхме разговаряли за последен път много отдавна, на една премиера на книга, и тогава бях споменала, че познавам Андреас, но или аз не й бях казала, че сме заедно, или тя беше забравила за това.

— Андреас? — повторих аз.

— Андреас Патакис. Преподаваше латински и гръцки. Двамата с него имахме много бурна връзка — в продължение на цяла година. Бяхме лудо влюбени. Нали знаеш какви са хората от Средиземноморието. Боя се, че не се разделих по най-добрия начин с него, но както ти казах, у Алан имаше нещо, което ми допадаше повече.

Андреас Патакис. Моят Андреас.

В главата ми изведнъж се подредиха много неща. Значи това беше причината Андреас да не харесва Алан и да му завижда заради неговия успех! Това беше и причината в неделя вечерта да не иска да ми каже какво толкова го беше подразнило у Алан. Как можеше да си признае, че е бил с Мелиса, преди да се запознае с мен? Какво щях да си помисля за него? Трябваше ли да се ядосам? Бях се сдобила с него на втора ръка. Не. Това беше абсурдно. Андреас имаше два предишни брака зад гърба си. В живота му беше имало много други жени. Бях наясно с това. Но Мелиса…? Открих, че вече гледам на нея по съвсем друг начин. Определено не беше толкова привлекателна, колкото ми се беше сторило в началото: беше прекалено слаба, дори с момчешко излъчване, по-подходяща за Алан, отколкото за Андреас.

Тя не беше спряла да разказва. Продължаваше да говори за Алан.

— Аз обожавам книгите и той ми се стори абсолютно неустоим. За пръв път се запознавах с човек, който да е мотивиран от толкова силна страст. Непрекъснато говореше за сюжети и идеи, за книгите, които е прочел, и за книгите, които искаше да напише. Беше завършил курс по творческо писане към университета в Норич и беше сигурен, че това ще му помогне да пробие. За него не беше достатъчно да публикуват книгите му. Искаше да стане известен писател — но това му отне много по-дълго време, отколкото очакваше. И аз бях с него през цялото това време: докато пишеше книгите си, когато ги завършваше и след това, когато понасяше ужасното разочарование, че никой не се интересува от тях. Нямаш представа какво е да те отхвърлят по този начин, Сюзан — да получиш по пощата едно от онези писма, в които с шест или седем реда отхвърлят работата ти за цяла година. Е, сигурно и ти изпращаш такива писма. Но представи си какво е да посветиш толкова много време, за да напишеш нещо, само за да откриеш, че никой не го иска. Това е ужасно съсипващо. Така не отхвърлят само работата ти. Отхвърлят теб.

— А какъв беше самият Алан?

— Той гледаше много сериозно на писането. В действителност никога не е искал да пише криминални романи. Първата му книга, която ми показа, се казваше „Погледни към звездите“. И всъщност беше много интелигентно написана, забавна и малко тъжна. Главният герой е космонавт, но така и не стига до космоса. Предполагам, че по това малко приличаше на самия Алан. След това написа една друга книга, действието в която се развиваше в Южна Франция. Казваше, че е вдъхновена от Хенри Джеймс — от романа му „Примката на призрака“. Посвети три години на тази книга, но отново никой не поиска да я издаде. Аз не можех да разбера защо става така, защото обожавах начина му на писане и имах пълна вяра в него. И точно затова ме е яд, защото в крайна сметка аз развалих всичко.

Налях си още газирана вода. Не можех да престана да мисля за Андреас.

— Как така? — попитах аз.

— Идеята за Атикус Тип беше моя. Не, наистина — така беше! Трябва да разбереш, че Алан повече от всичко друго искаше да бъде издаван, да бъде признаван. За него беше убийствено да работи в някакво скучно провинциално училище и да преподава на някакви хлапетии, които дори не му бяха симпатични, а и щяха да забравят за него в мига, в който отидеха да продължат образованието си в университета. И един ден — тъкмо излизахме от една книжарница — аз му предложих да напише нещо по-просто и по-популярно. Той винаги е бил запален по загадките — по кръстословици и други подобни неща. Изпитваше истинско увлечение по; фокусите и оптичните илюзии. Затова му предложих да напише криминален роман. Струваше ми се, че на пазара има писатели, които печелят хиляди, милиони от книги, които не бяха и наполовина толкова добри, колкото неговите. А той можеше да напише подобна книга само за няколко месеца. Може би дори щеше да му бъде забавно. И ако беше успешна, щеше да може да се махне от училището в Удбридж и да стане писател, който се издържа от работата си — онова, което винаги беше искал.

— В действителност аз му помогнах да напише „Атикус; Тип започва разследването“. Бях до него, когато измисли главния си герой. Той ми разказваше всичките си идеи.

— Откъде се появи Атикус?

— Наскоро бяха давали по телевизията „Списъкът на Шиндлер“ и Алан го взе оттам. Може би донякъде се беше вдъхновил за него и от един свой стар учител по английски. Казваше се Ейдриън Пит или нещо подобно. Алан първо прочете сума ти книги на Агата Кристи, опитвайки се да разбере как ги е написала, и едва тогава започна да пише. Аз бях първата, която прочете неговата книга. И още се гордея с това. Аз бях първият човек на света, който прочете роман за Атикус Тип. И много ми хареса. Естествено, не беше толкова добра, колкото другите му книги. Беше по-лека, лишена от всякаква задълбоченост, но според мен беше прекрасно написана — и естествено, вие я публикувахте. Останалото го знаеш.

— Защо каза, че си развалила всичко?

— Защото всичко тръгна надолу, след като излезе тази книга. Трябва да разбереш, че Алан беше много сложна личност. Понякога беше много потиснат и интровертен. За него писането беше някакво тайнство. Като че ли падаше на колене пред олтара, а думите слизаха от небето — или нещо подобно. Имаше писатели, на които се възхищаваше, и повече от всичко на света мечтаеше да бъде като тях.

— Кои писатели?

— Ами, Салман Рушди, на първо място. Мартин Еймис. Дейвид Мичъл. И Уил Селф.

Спомних си онези четиристотин и двадесет страници от „Пързалката“, които бях прочела. Тогава ми беше заприличала на имитация, но едва сега Мелиса ми подсказа кой беше първообразът. Алан беше копирал един писател, от когото се беше възхищавал — но когото лично аз никога не бях успявала да възприема. Беше написал пастиш по Уил Селф.

— В момента, в който излезе първата книга за Атикус Тип, той се озова в капан — продължи Мелиса. — Нито един от нас двамата не беше предвидил това. Книгата имаше такъв успех, че след нея никой не искаше той да пише нещо друго — естествено.

— Беше по-добра от другите му книги — отбелязах аз.

— Може би ти смяташ така, но Алан не беше съгласен — нито пък аз.

Думите й прозвучаха горчиво.

— Той написа книгата за Атикус Тип с единствената цел да се измъкне от училището в Удбридж — но вместо това тази книга го отведе на едно още по-лошо място.

— Но той спечели цяло състояние.

— Той не искаше пари! Никога не го е правил заради парите.

Тя въздъхна. И двете не бяхме яли кой знае колко.

— Дори Алан да не беше открил тази друга страна от себе си, дори да не се беше събрал с Джеймс, според мен нямаше да останем женени още много дълго време. След като стана известен, той вече не беше същият човек по отношение на мен. Разбираш ли какво искам да кажа, Сюзан? Аз го предадох. И още по-лошо — убедих го да предаде самия себе си.

След още половин час — или може би четиридесет минути — аз си тръгнах. Така щеше да се наложи да изчакам влака на гарата в Брадфорд на Ейвън, но нямах нищо против. Имах нужда от време, за да помисля върху чутото. Андреас и Мелиса! Защо това ме притесняваше толкова много? Връзката им беше свършила много преди двамата с него да се запознаем. Предполагам, че донякъде беше съвсем естествено — изблик на неволна ревност. Но същевременно си спомнях какво ми беше казал Андреас последния път, когато бяхме говорили. „Това ли е най-доброто, на което сме способни?“ Винаги бях приемала, че и на двама ни се харесва непринудеността на връзката ни, и се ядосвах на идеята за хотела, защото тя щеше да промени всичко това. Но казаното от Мелиса току-що ме накара да се замисля отново. Изведнъж осъзнах колко щеше да бъде лесно да го загубя.

Освен това ми хрумна и още нещо. Андреас беше изгубил Мелиса заради Алан — и беше показал съвсем ясно, че още го боли заради това. Между двамата определено не беше имало топли чувства. А сега, след всички тези години, Алан беше основната причина за евентуалната опасност Андреас да загуби и мен. Аз му бях редактор. Кариерата ми до голяма степен зависеше от успеха на неговите книги. Дразнех се, като гледах как трябваше да му се кланяш.“ Точно това бяха думите му.

Изведнъж си дадох сметка, че Андреас също беше имал сериозна причина да се зарадва, когато Алан беше намерил смъртта си.

Имах нужда да се разсея с нещо, затова извадих „Мозайка от убийства“ в момента, в който се качих във влака — но този път, вместо да я чета, се опитах да я дешифрирам. Не можех да се отърся от мисълта, че Алан Конуей е скрил нещо в текста на книгата, и че може би дори това е била причината да бъде убит. Спомних за кръстословицата, която беше решила Клариса Пай, и за игрите на двете момчета в къщичката на портиера. Когато Алан беше живял в училището „Чорли Хол“, той беше изпращал акроними на сестра си, и беше отбелязвал с точки определени букви в книгите, за да й праща тайни послания. В ръкописа на „Мозайка от убийства“ нямаше букви, отбелязани с точки. Вече бях проверила това. Но в книгите му присъстваха реки във Великобритания, метростанции, писалки и птици. Беше човек, който в свободното си време бе играл „Скрабъл“ на компютъра си. „Той винаги е бил запален по загадките — по кръстословици и други подобни неща.“ Точно това беше причината Мелиса поначало да успее да го убеди да напише криминален роман. Бях сигурна, че ако потърся достатъчно усърдно, ще открия нещо.

След като вече знаех произхода на героите в книгата, реших да не им обръщам внимание. Ако търсех скрити послания, най-вероятно ми изглеждаше да са шифровани с акроними. Първите букви от първите думи във всяка част, например, изписваха ОНААПК. В това нямаше нищо полезно. Реших да опитам с първите букви от първите думи от всяко изречение в първа глава — ОДЦБН…, и първите букви от първата дума от всяка глава — ОСДЗ… Нямаше нужда да продължавам. В това също нямаше никакъв скрит смисъл. Погледнах заглавието на книгата. Буквите от „Мозайка от убийства“ можеха да се разместят така, че да се получи „убийството за майка“, „мой бутва тази сойка“, „бой става музика той“ и още много други неща. Но беше детинско да се занимавам с това. В действителност не очаквах да открия нищо полезно по този начин. Просто си намирах с какво да се занимавам, докато се тътрехме обратно към Лондон. Не ми се искаше да мисля за онова, което ми беше казала Мелиса.

А сетне, някъде между Суиндън и Дидкот, изведнъж го видях. Истината просто се сглоби от само себе си пред очите ми.

Заглавията на книгите.

Уликите за това се виждаха през цялото време. Джеймс ми беше казал, че броят на книгите от поредицата е важен. „Алан винаги е казвал, че книгите ще бъдат общо девет. От самото начало беше решил така.“ Защо точно девет? Защото точно това беше скритото му послание. Точно това беше искал да изпише. Прочетете първите букви.

„Атикус Тип започва разследването“

„Няма покой за злодеите“

„Атикус Тип се заема със случая“

„Нощен зов“

„Атикус Тип празнува Коледа“

„Грог и цианид“

„Рози за Атикус“

„Атикус Тип пътува в чужбина“

Какво се получава, когато добавите и последното заглавие — „Мозайка от убийства“?

АНАНАГРАМ. AN ANAGRAM — „анаграма“.

И това най-сетне обясняваше нещо, което ме занимаваше от известно време. Вечерята в клуба на „Айви“. Алан се беше ядосал, когато Чарлс му беше предложил да промени, заглавието на последната си книга. Какво му беше казал? „Няма да…“ И точно в този момент Доналд Лий беше изпуснал чиниите.

Значи точно това беше имал предвид. Беше искал да каже, че книгата не може да носи друго заглавие — защото това щеше да провали шегата, която беше заложил Алан в поредицата почти от първия ден, когато я беше започна. Беше измислил анаграма.

Но анаграма на какво?

Един час по-късно, когато влакът пристигна на гара „Падингтън“, аз все още не бях успяла да се сетя за отговора.

Гара „Падингтън“

Не обичам, съвпаденията в книгите — особено в криминалните романи, където всичко би трябвало да е логично и планирано. Детективът би трябвало да бъде в състояние сам да достигне до истината, без да разчита на провидението. Но в случая говоря като редактор — а за съжаление с мен се случи точно това. Когато слязох от влака в пет и две минути в един град с население от осем и половин милиона души, хиляди от които крачеха по пероните навсякъде около мен, аз се натъкнах на една позната. Казваше се Джемайма Хъмфрис. И съвсем доскоро работеше като личен асистент на Чарлс Клоувър в издателство „Клоувърлийф Букс“.

Веднага я познах, когато я видях. Чарлс винаги казваше, че усмивката й може да огрее всичко живо, и точно това привлече погледа ми към нея — тя беше единствената, която изглеждаше жизнерадостна сред сивата маса от хора, прибиращи се у дома след работния ден. Беше стройна и хубава, с дълга руса коса, и въпреки че беше на около двадесет и пет години, не беше изгубила нищо от жизнеността, която я караше да прилича на ученичка. Спомних си как ми беше казала, че е започнала работа в издателство, защото обичала да чете. Вече ми липсваше в офиса. Нямах никаква представа защо беше решила да напусне.

В този момент тя също ме видя и ми махна. Двете се отправихме една към друга и аз предполагах, че само ще се поздравим и аз ще я попитам как е. Но разговорът ни изобщо не протече така.

— Как си, Джемайма? — попитах я аз.

— Добре съм, Сюзан, благодаря ти. Много се радвам да те видя. Съжалявам, че не успяхме да се сбогуваме както трябва.

— Всичко стана толкова бързо. Аз бях на турне с един автор, а когато се върнах, теб вече те нямаше.

— Да, знам.

— И къде си сега?

— Живея при нашите, в Чизик. Тъкмо бях тръгнала да…

— Къде работиш?

— Все още никъде — каза тя и се изкиска смутено. — Още търся.

Това ме озадачи. Бях предположила, че са й предложили по-добри условия на друго място.

— Тогава защо напусна? — попитах аз.

— Не съм напускала, Сюзан. Чарлс ме уволни. Искам да кажа, помоли ме да напусна. Но аз не исках.

Чарлс ми беше казал съвсем друго. Съвсем ясно си спомнях думите му, че тя си е подала предизвестието. Вече минаваше пет и половина, а аз исках да отида до офиса, за да си проверя електронната поща, преди да се срещна с Андреас. Но нещо ми подсказваше, че не биваше да оставям нещата така. Трябваше да науча повече.

— Бързаш ли? — попитах аз.

— Не. Не особено.

— Може ли да те почерпя едно питие?

Двете се отправихме към един от онези мърляви, откровено ужасни барове до пероните на гара „Падингтън“. Аз си взех джин с тоник, в който нямаше достатъчно лед, а Джемайма си поръча чаша бяло вино.

— И какво точно стана? — попитах аз.

Джемайма се намръщи.

— Честно да ти кажа, Сюзан, не съм съвсем сигурна. Работата в издателството наистина ми харесваше, а през повечето време Чарлс се държеше добре. Понякога беше доста троснат, но аз нямах нищо против, защото в известен смисъл това си беше част от работата. Така или иначе, ние двамата много се скарахме — сигурно е било в деня, в който ти замина на онова турне с автора. Чарлс твърдеше, че съм му записала две различни срещи за обяд по едно и също време, и в някакъв ресторант е седял някакъв агент да го чака, но това просто не беше вярно. Аз никога не съм допускала грешки с графика му. Но когато се опитах да възразя, той много се ядоса. Никога не го бях виждала такъв. Направо прекали. А след това, в петък сутринта, аз му занесох едно кафе в офиса, но докато му го подавах, той някак го бутна и то се разля по цялото му бюро. Стана ужасна каша и аз отидох да донеса кухненска хартия, за да почистя, и тогава той ми каза, че според него нищо няма да излезе, имаше предвид с нас двамата, и че било по-добре да започна да си търся друга работа.

— Уволнил те е на място, така ли?

— Не точно. Аз бях много разстроена. Имам предвид, че това нещо с кафето изобщо не беше характерно за мен. Исках да го оставя на бюрото му, както правя винаги, но той посегна да го вземе от ръката ми и го бутна. Освен това като цяло не бях допускала толкова много грешки. Работех за него от една година и всичко вървеше както трябва. Двамата си поговорихме още и май аз бях тази, която му каза, че ще е по-добре да си тръгна веднага, а той ми отговори, че ще ми плати за още един месец, и това беше всичко. Освен това ми обеща да ми даде добра препоръка и ако някой попитал, нямало да казва, че съм уволнена, а че сама съм решила да напусна.

Чарлс беше удържал на думата си. Наистина ми беше казал това.

— Предполагам, че това беше почтено от негова страна — продължи тя. — В края на деня просто си тръгнах и това беше.

— В кой ден се случи това? — попитах аз.

— В петък сутринта. Ти се прибираше от Дъблин.

Тя си спомни за нещо.

— Андреас намери ли те? — попита ме тя.

— Моля?

Почувствах как ми се завива свят. За втори път през днешния ден чувах за Андреас. Мелиса съвсем изненадващо го беше намесила в разговора, а сега и Джемайма беше направила същото. Тя го познаваше, разбира се. Беше го виждала няколко пъти и ми беше предавала съобщения от него, когато ме беше търсил по телефона на работа. Но защо го споменаваше точно сега?

— Той беше в издателството предния ден — продължи бодро Джемайма. — Искаше да те види. След срещата си е Чарлс.

— Извинявай, Джемайма — казах аз, като се опитвах да си дам време, за да възприема всичко това. — Но сигурно бъркаш. През онази седмица Андреас не беше в Англия. Беше на остров Крит.

— Наистина изглеждаше почернял, но не бъркам. Седмицата беше ужасна за мен, така че общо взето си спомням всичко, което се случи през нея. Той беше в издателството в четвъртък, към три следобед.

— И се е срещнал с Чарлс?

— Точно така — потвърди тя.

Изглеждаше озадачена от начина, по който реагирах аз.

— Надявам се да не съм объркала нещо — добави тя. — Той не ме помоли да не ти казвам.

Но и самият той не ми беше казал. Даже напротив. Двамата си бяхме устроили онази голяма празнична вечеря, след завръщането му. Беше ми казал, че е бил на остров Крит.

Не исках да замесвам Андреас в това. Върнах се към темата за Чарлс.

— Не виждам причина да реши да се раздели с теб — казах аз.

В действителност говорех не толкова на нея. Говорех на себе си, като се опитвах да открия някакъв смисъл в случилото се. Наистина. Не ми беше трудно да си представя Чарлс да си изпусне нервите по начина, по който ми беше описала — но не и с нея. Джемайма беше третата му секретарка от три години насам и аз знаех, че я харесваше. Първо беше Оливия, която го ядосваше. След това беше Кат, която винаги закъсняваше. И на третия път беше извадил късмет — така казваше. Джемайма беше трудолюбива и работеше ефикасно. И успяваше да го разсмива. Как така изведнъж си беше променил мнението за нея?

— Не знам — каза тя. — Последните седмици не бяха лесни за него. Когато излязоха рецензиите за онази книга, „Едноръкият жонгльор“, той много се ядоса — а освен това не беше много доволен и от „Мозайка от убийства“. И се притесняваше за дъщеря си. Честно ти казвам, Сюзан — правех всичко по силите си, за да му помогна в този момент, но той просто имаше нужда да се развика на някого, и аз му попаднах пред очите. Лора роди ли вече?

— Да — отговорих аз, макар че всъщност не знаех. — Не съм разбрала дали е момче или момиче.

— Е, поздрави я от мен.

Поговорихме си още малко. Джемайма работеше на половин ден, помагайки на майка си, която беше адвокат. Мислеше да прекара зимата във Вербие, в Швейцарските Алпи. Беше запалена по сноуборда и смяташе, че ще може да си намери работа в някой хотел. Но аз не я слушах внимателно. Искаше ми се да се обадя на Андреас. Искаше ми се да разбера защо ме е излъгал.

Вече се разделяхме, когато ми хрумна още една мисъл. Припомних си нещо, което ми беше казала по-рано.

— Ти спомена, че Чарлс не е бил доволен от „Мозайка от убийства“ — казах аз. — Какъв беше проблемът?

— Не знам. Не ми каза. Но определено беше ядосан от нещо. Помислих си, че може би книгата не е хубава.

— Но той все още не я е бил прочел.

— Така ли? — попита изненадано тя.

Явно вече бързаше да си тръгне, но аз я спрях. Това също беше необяснимо. Алан беше предал новата си книга, след като Джемайма беше напуснала издателството. Беше я дал на Чарлс в клуба на „Айви“ във вторник, на 27 август — вечерта на същия ден, в който, както се оказваше, Андреас беше отишъл да се види с него в издателството. Аз се бях върнала в Лондон на двадесет и осми и бях открила разпечатания ръкопис, който ме чакаше на бюрото ми. И двамата го бяхме прочели през почивните дни — през същия уикенд, в който Алан беше намерил смъртта си. От какво тогава не е бил доволен Чарлс?

— Чарлс е получил книгата, след като ти си напуснала — казах аз.

— Не. Това не е вярно. Книгата пристигна по пощата.

— Кога?

— Във вторник.

— Откъде знаеш?

— Аз отворих пратката.

Изгледах я с широко отворени очи.

— Видя ли заглавието?

— Да. Беше на първата страница.

— Цялата книга ли се получи?

Този въпрос я обърка.

— Не знам, Сюзан. Аз просто я дадох на Чарлс. Той много се зарадва да я получи, но след това не каза нищо, а така или иначе, след няколко дни се случи онова нещо с кафето и това беше краят.

Покрай нас бързо преминаваха хора. От високоговорителите прогърмя глас, който обявяваше потеглянето на следващия влак. Благодарих на Джемайма, прегърнах я набързо и изтичах навън, за да хвана такси.

Издателство „Клоувърлийф Букс“

Не се обадих на Андреас. Искаше ми се. Но първо трябваше да направя нещо друго.

Когато пристигнах, издателството вече беше затворено, но аз имах ключ и си отворих, изключих алармата и се качих по стълбите. Включих осветлението, но в сградата нямаше никого, така че вътре си остана мрачно и потискащо, сякаш сенките отказваха да отстъпят от местата си. Знаех точно къде отивам. Кабинетът на Чарлс никога не се заключваше и аз влязох направо там. Двете кресла бяха едно срещу друго, сякаш потънали в безмълвен разговор помежду си, а срещу мен беше бюрото на Чарлс. От едната страна на стаята бяха лавиците с всичките му книги, награди и фотографии. В другата беше кошницата на Бела, прибрана до стената до шкафа, в който държеше бутилки и чаши. Колко пъти бях седяла тук до късно вечерта, като отпивах от отлежалото му уиски „Гленморанджи“ и обсъждах с него проблемите от изминалия работен ден? Този път бях нашественик — и изпитвах чувството, че ще разбия на парчета всичко онова, което му бях помогнала да изгради през последните единадесет години.

Пристъпих до бюрото му. Бях в такова настроение, че ако чекмеджетата бяха заключени, нямаше да се поколебая да ги разбия, без да се интересувам колко старинно е бюрото. Но Чарлс не беше взел дори тази елементарна предпазна мярка. Чекмеджетата нетърпеливо се отвориха в ръцете ми и разкриха съдържанието си: договори, финансови отчети, фактури, коректури, изрезки от вестници, нежелани кабели от стари компютри и мобилни телефони, снимки… а на самото дъно, несръчно скрита сред останалото, имаше една найлонова папка, в която бяха прибрани около двадесет листа хартия. Първата страница беше почти празна — съдържаше единствено заглавие, отпечатано с големи букви.

Липсващите глави. През цялото време са били тук.

И в крайна сметка заглавието на главата се оказваше съвсем подходящо. Отговорът на загадката, свързана с убийството на сър Магнъс Пай, трябваше да бъде запазен в тайна — заради начина, по който водеше към убийството на Алан Конуей. Стори ми се, че чух нещо. Дали от стълбището навън не се разнесе поскърцване? Обърнах първата страница и започнах да чета.

Беше последната му игра, защото той умираше. Атикус Тип и Алан Конуей щяха да си отидат заедно. Затова беше цялата история. Един автор и героят, когото той ненавиждаше, които щяха да се отправят заедно към своя водопад Райхенбах.

Бях прозряла всичко това на гара „Падингтън“, в онзи необикновен момент, който сигурно бяха изпитвали всички — Поаро, Холмс, Уимзи, Марпъл, Море — но авторите, които ги бяха създали, така и не го бяха описали както трябва. Какво ли бяха почувствали те? Дали е бил бавен и продължителен процес, като подреждането на мозайка? Или откритието се е появило изведнъж, сякаш калейдоскопът се е завъртял за последен път и всички цветни форми са се разместили едновременно, за да се слеят в един разпознаваем образ? Така беше станало с мен. Истината беше ясна от самото начало. Но ми беше трябвало едно последно побутване, за да я прозра изцяло.

Дали щеше да се случи така, ако не бях срещнала Джемайма Хъмфрис? Никога няма да знам със сигурност, но си мисля, че в крайна сметка щях да се досетя. Имаше някои късчета информация, които ме водеха в погрешна посока, и първо трябваше да се отърва от тях. Например, телевизионният продуцент Марк Редмънд не ми беше казал, че е останал в хотел „Краун“ във Фрамлингам до края на почивните дни. Защо не? Отговорът, когато се замислих за него, беше очевиден. По време на разговора си с мен, той съзнателно беше представил нещата така, като че ли е бил сам. Едва когато говорих с рецепционистката в хотела, тя спомена, че е бил със съпругата си. Ами ако не е била съпругата му? Ако е била някоя секретарка или начинаеща актриса? Това щеше да бъде добра мотивация да остане по-дълго — и сериозен мотив да излъже. Същото важеше и за Джеймс Тейлър. Той наистина беше гостувал на приятели в Лондон. А онази снимка, на която се виждаха Джон Уайт и Алан на върха на кулата? Уайт беше отишъл да се срещне с Алан в онази неделна сутрин. Нищо чудно, че двамата с икономката му изглеждаха толкова смутени, когато говорих с тях. Алан и Уайт се бяха скарали за изгубената инвестиция. Но не Уайт се беше опитал да убие Алан. Беше станало точно обратното. Нима вече не беше очевидно? Алан го беше сграбчил на покрива и двамата се бяха сборичкали за момент. Точно това се виждаше на снимката. А в действителност сцената беше заснел убиецът на Алан.

Прелистих още няколко страници. Не бях съвсем сигурна, че ме интересува кой е убил сър Магнъс Пай — поне не и в този момент. Но знаех какво търся — и естествено, го открих, във втората глава от последната част.

Да напише писмото не му отне дълго време.

— Какво правиш, Сюзан?

Дотам успях да стигна, когато откъм вратата се разнесе глас, аз вдигнах поглед и видях Чарлс Клоувър, застанал там. Значи на стълбището наистина беше имало някого. Беше с кадифени джинси, развлечена риза и разкопчано сако. Изглеждаше уморен.

— Намерих липсващите глави — отвърнах.

— Да. Виждам.

Настъпи продължително мълчание. Беше едва шест и половина, но сякаш беше много по-късно вечерта. Отвън не долиташе никакъв шум от улично движение.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— Ще изляза в отпуск за няколко дни. Дойдох да си взема някои неща.

— Как е Лора?

— Роди момченце. Ще го нарекат Джордж.

— Хубаво име.

— И аз така мисля.

Той влезе в кабинета и седна на едно от креслата. Аз стоях зад бюрото му, така че все едно си бяхме разменили местата.

— Мога да ти обясня защо скрих страниците — каза Чарлс.

Разбрах, че вече беше започнал да измисля обяснение за случилото се, така че каквото и да ми кажеше, то нямаше да бъде вярно.

— Няма нужда — отговорих аз. — Вече знам всичко.

— Наистина ли?

— Знам, че си убил Алан Конуей. И знам защо.

— Няма ли да седнеш? — предложи той, като махна към шкафа с напитките. — Искаш ли нещо за пиене?

— Благодаря ти.

Отидох да налея уиски в две чаши. Беше хубаво, че Чарлс не ми създаваше излишни затруднения. Двамата се познавахме много отдавна и аз бях твърдо решена този разговор да премине цивилизовано. Все още не бях съвсем сигурна какво щеше да се случи след него. Предполагах, че Чарлс ще се обади по телефона на старши инспектор Лок, за да се предаде на полицията.

Подадох му чашата и седнах срещу него.

— Мисля, че по традиция ти трябва да ми кажеш какво се е случило — каза Чарлс. — Въпреки че можем да го направим и по обратния начин, ако предпочиташ.

— Няма ли да отричаш?

— Виждам, че ще бъде напълно безсмислено. Ти си намерила страниците.

— Можеше да ги скриеш по-внимателно, Чарлс.

— Не мислех, че ще ги търсиш тук. Честно казано, останах доста изненадан да те видя в кабинета си.

— Аз също се изненадах да те видя.

Той вдигна чашата си за наздравица с ироничен жест. Беше моят началник, моят ментор. Беше дядо. Кръстник. Не можех да повярвам, че двамата с него водим този разговор. Но въпреки това започнах — не съвсем от началото, както бих предпочела, но явно най-сетне се бях научила да мисля като детектив, а не като редактор.

— Алан Конуей е ненавиждал Атикус Тип — казах аз. — Смятал се е за велик писател — като Салман Рушди или Дейвид Мичъл, — за писател, когото хората трябва да приемат сериозно, а вместо това просто е бълвал криминални романи, които са му спечелили цяло състояние, но той ги е презирал. Онази книга, която ти е показал, „Пързалката“ — ето това е искал да пише наистина.

— Тя беше ужасна.

— Да, знам.

Чарлс ме погледна изненадано, така че аз му обясних.

— Намерих я в кабинета му и я прочетох. И съм съгласна с теб. Книгата не е оригинална и е лошо написана. Но в нея все пак има нещо, което той иска да каже. Тази книга представя възгледите му за обществото — как старите ценности на образованите класи са станали на прах, а без тях цялата останала страна пропада в някаква морална и културна бездна. Това е била голямата му тема. И той просто не е можел да разбере, че тази книга никога няма да бъде публикувана и никога няма да бъде четена, защото не става за нищо. Вярвал е, че е роден да напише точно това — и е обвинявал Атикус Тип, че му пречи да го направи и разваля всичко. Знаеш ли, че идеята той да напише криминален роман е била на Мелиса Конуей?

— Не. Никога не ми е казвала.

— Това е една от причините той да се разведе с нея.

— Но тези книги му спечелиха цяло състояние.

— Това не го е интересувало. Той е спечелил един милион паунда. После е спечелил десет милиона паунда. Можело е да спечели и сто милиона паунда. Но не е имал онова, което е искал — уважението, дължимо на един голям писател. Колкото и налудничаво да ти звучи това, той не е бил единственият преуспял писател, който се е чувствал по този начин. Помисли за Иън Флеминг или Конан Дойл. И дори А. А. Мили! Мили не е обичал Мечо Пух, точно защото е имал такъв голям успех. Но според мен голямата разлика в случая е в това, че Алан е мразел Тип от самото начало. Той никога не е искал да напише дори един роман за него — а след като е станал известен, вече не е можел да се отърве от своя герой.

— Искаш да кажеш, че съм го убил, защото той не е искал да пише повече?

— Не, Чарлс.

Зарових се в чантата си и извадих пакет цигари. Да вървят по дяволите правилата в офиса. Все пак говорехме за убийство.

— След минута ще стигнем дотам защо си го убил. Но първо ще ти кажа какво се е случило — и как се издаде.

— Не може ли да започнем с второто, Сюзан? Интересно ми е да разбера.

— Как се издаде? Странното е, че аз си спомням съвсем ясно момента, когато се случи това. Като че ли в главата ми се включи алармен сигнал, но не успях да направя връзката. Сигурно просто защото не можех да те видя в ролята на убиец. През цялото време си мислех, че ти си последният човек на света, който би пожелал смъртта на Алан.

— Продължавай.

— Ами онзи ден в кабинета ти, когато разбрахме, че Алан се е самоубил, ти специално ми каза, че не си ходил във Фрамлингам поне от шест месеца — от март или април насам. Това е съвсем оправдана лъжа. Желанието ти е било да се дистанцираш от местопрестъплението. Но проблемът е там, че когато отидохме заедно с колата на погребението, ти ме предупреди да не минавам през Ърл Сохам, за да избегна ремонта на пътя. А ремонтните работи бяха започнали току-що — Марк Редмънд ми го каза, — така че единственият начин да знаеш за тях е бил да си ходил в тази посока съвсем наскоро. Сигурно си минал през Ърл Сохам в неделя сутринта, когато си убил Алан.

Чарлс се замисли върху думите ми и се усмихна с известна горчивина.

— Нали знаеш, че това е точно като онези неща, които Алан използваше в книгите си?

— И на мен така ми се стори.

— Бих искал още малко уиски, ако нямаш нищо против.

Налях му още, както и още малко на себе си. Трябваше да запазя трезвостта на разсъдъка си, но отлежалият скоч вървеше много добре с цигарата.

— Алан не ти е дал ръкописа на „Мозайка от убийства“ в клуба на „Айви“ — продължих аз. — В действителност ръкописът се е получил тук, в издателството — по пощата, на 25 август, вторник. Джемайма е отворила плика и го е видяла. Сигурно си го прочел още същия ден.

— Стигнах до края в сряда.

А в четвъртък си вечерял с Алан. Той вече е бил в Лондон, защото същия следобед е бил на преглед при лекарката си — Шийла Бенет. Инициалите й бяха записани в бележника му. Питам се дали точно тогава не му е казала най-лошата новина — че болестта му е нелечима? Не мога да си представя какво му е минавало през главата, когато е седнал да вечеря с теб — но естествено, вечерта е била ужасна и за двама ви. След вечеря Алан се е прибрал в апартамента си в Лондон, а на следващия ден ти е написал писмо, за да се извини за неприятното си поведение. Писмото е с дата 28 август, петък, и според мен той го е пуснал лично. Но след минута ще се върна на това писмо. Първо искам да си подредя всичко в главата.

— Ти винаги си била много подредена, Сюзан.

Ти си инсценирал онзи инцидент с разлятото кафе и си уволнил Джемайма в петък сутринта. Тя е била напълно невинна, но ти вече си планирал да убиеш Алан. Искал си да направиш така, че смъртта му да изглежда като самоубийство, но за да стане така, е трябвало ти да не си чел „Мозайка от убийства“. А в действителност Джемайма ти е дала романа още преди няколко дни. Сигурно е видяла и писмото от Алан. Ти си знаел, че се връщам от Дъблин в петък следобед, така че е било жизненоважно двете с нея да не се срещнем. Било е необходимо аз да остана с впечатлението, че ти ще си бъдеш у дома през почивните дни, за да прочетеш „Мозайка от убийства“. Точно както направих и аз. Това е било твоето алиби. Но за теб е било също толкова важно и да нямаш никакъв мотив за убийството на Алай.

— Ти все още не си ми казала какъв е бил този мотив.

— Ще ти кажа.

Отворих една мастилница на бюрото на Чарлс, за да използвам капачката като пепелник. Усещах как уискито сгрява стомаха ми и ми дава кураж да продължа.

— Алан се е върнал с колата си във Фрамлингъм — или в петък вечерта или в събота сутринта. Сигурно си знаел, че се е разделил с Джеймс, и си предположил, че ще бъде сам у дома си. Отишъл си в неделя сутринта, но когато си пристигнал, с него на покрива е имало някой друг. Това е бил Джон Уайт, неговият съсед. Ти си паркирал колата си зад един храсталак, където да остане незабелязана — видях следите от автомобилни гуми, когато бях там, — за да видиш какво ще стане. Между двамата е избухнал спор, който прераснал в боричкане, и ти си ги снимал — за всеки случай, ако някога ти потрябва такава снимка. И тази снимка ти свърши работа, Чарлс — нали? Когато ти казах, че според мен Алан е бил убит, ти ми я изпрати, за да ме подведеш по грешна следа.

— Но не го е убил Уайт. Той си е тръгнал и ти си видял как се е прибрал у дома си, след като е минал напряко между дърветата. И точно тогава си изпълнил своя ход. Влязъл си в къщата. Може би Алан си е помислил, че си дошъл да продължите разговора, който сте започнали в клуба на „Айви“. Затова те е поканил да закусиш заедно с него на кулата. А може би си го убедил да ти позволи да се качиш там. Няма значение как си стигнал горе. Въпросът е, че когато ти се е удала тази възможност и той е застанал с гръб към теб, ти си го блъснал от ръба.

Но това не е било всичко. След като си го убил, ти си влязъл в кабинета на Алан — защото вече си чел „Мозайка от убийства“ и си знаел точно какво търсиш. Истински подарък! Прощално писмо на самоубиец, писано от ръката на Алан! И двамата знаехме, че Алан винаги пишеше първата чернова на книгите си на ръка. Ти вече си имал онова писмо, което Алан е донесъл лично в петък сутринта. Но в книгата е имало и още едно писмо — и ти си се сетил, че можеш да го използваш. Много ме е яд, защото работя като редактор вече повече от двадесет години, а това сигурно е първото престъпление в историята, извършено по такъв начин, че да го разкрие някой редактор. Знаех си, че в писмото на Алан имаше нещо странно, но не можех да се сетя какво е то. Но сега знам. Алан е написал първата и втората страница от него в петък сутринта. Но третата страница — онази, която показва намерението му да се самоубие — е взета от книгата. Тя вече не е написана с гласа на Алан. Там няма жаргонни и нецензурни думи. Стилът е официален, малко тромав — като че ли е написана от човек, за когото английският не е роден език. „…за мен няма никаква надежда за възстановяване“.„… с надеждата, че ще успееш да завършиш работата по книгата ми и да я подготвиш за публикуване“. Това не е писмо, писано от Алан до теб. Това е писмото, написано от Атикус Тип до Джеймс Фрейзър — и книгата, за която говори, не е „Мозайка от убийства“, а „Общ преглед на криминалното разследване“.

Извадил си невероятен късмет. Не знам какво точно ти е написал Алан, но тази нова страница — която в крайна сметка се е превърнала в третата страница от писмото — е попаднала точно на мястото си. И все пак ти се е наложило да изрежеш малко от горната част. Там липсва един ред — онзи, на който пише „Скъпи Джеймс“. Щях да се сетя за това, ако бях измерила височината на страниците, но за съжаление не се сетих за това. А имаше и нещо друго. За да завършиш илюзията, че всичките четири страници са част от едно и също писмо, ти си добавил цифри в горния десен ъгъл — но ако се бях вгледала по-внимателно, щях да забележа, че цифрите са по-тъмни от буквите. Защото си използвал различна писалка. С изключение на това писмото е съвършено. За да изглежда така, че смъртта на Алан е самоубийство, ти е трябвало само прощално писмо и ти вече си разполагал с такова.

Освен това обаче писмото е трябвало да бъде доставено. Писмото, което Алан наистина ти е написал — онова, в което се извинява за вечерята, и което си получил предишния ден — е било доставено на ръка. На теб ти е трябвало писмо, което да изглежда така, сякаш е изпратено по пощата от Ипсуич. Отговорът на тази загадка е лесен. Ти си намерил някой стар плик — предполагам, отново изпратен от Алан, в някакъв момент от миналото — и си сложил фалшифицираното прощално писмо в него. Предположил си, че никой няма да разглежда подробно плика. Писмото е било по-важно. Но по една случайност, аз все пак забелязах две неща. Пликът беше разкъсан. Предполагам, че нарочно си скъсал хартията с пощенското клеймо, за да не се чете датата. Но имаше и нещо още по-забележително. Писмото беше написано на ръка, но пликът беше напечатан. Това беше огледално отражение на нещо, случило се в „Мозайка от убийства“ — и естествено, точно затова ми направи впечатление.

И така, да преминем към същината. Ти си използвал част от едно писмо, написано от Атикус Тип — но за съжаление, за да сработи твоят план, неговото писмо е трябвало да остане непрочетено. Ако някой беше събрал две и две, цялата хипотеза за самоубийството щеше да пропадне. Точно затова е трябвало да изчезнат последните глави от романа. Трябва да ти кажа, че останах доста озадачена, когато ти не прояви никакво въодушевление по отношение на идеята ми да отида до Фрамлингам, за да ги открия — но сега знам, че ти не си искал да бъдат намерени. Ти си махнал страниците от ръкописа. Взел си бележниците на Алан. Изтрил си хард диска на компютъра му. Това е означавало, че ще се лишим от деветата книга от поредицата — или ще се наложи да отложим издаването й, докато намерим кой да я довърши вместо него — но за теб това е било цена, която си струва да се плати.

Чарлс леко въздъхна и остави чашата си, която отново беше празна. В стаята се беше възцарила необяснимо спокойна атмосфера. Като че ли двамата обсъждахме коректурите на някой роман — както бяхме правили толкова много пъти. По някаква причина съжалявах, че Бела не беше тук. Не знам защо. Може би в нейно присъствие всичко, което се случваше, щеше да изглежда поне малко по-нормално.

— Имах чувството, че ще разбереш всичко, Сюзан каза той. — Ти си много съобразителна. Винаги съм го знаел. И все пак остава въпросът за мотива! Все още не си ми казала защо съм убил Алан.

— Защото е планирал да сложи край на Атикус Тип. Нали така? Всичко е започнало по време на онази вечеря в клуба над „Айви“. Тогава ти е казал за това. На следващата седмица е имал планирано интервю по радиото със Саймън Мейо, което е щяло да му даде отлична възможност да направи онова, което е щяло да му достави върховно удоволствие, преди да умре; което е било дори по-важно за него от това да види книгата си публикувана. Ти ме излъга, когато ми каза, че е искал да отмени интервюто. Уговорката все още беше записана в бележника му, а от радиостанцията не са знаели, че той има намерение да се откаже. Според мен той е искал да спази уговорката и да даде това интервю. Според мен е бил отчаян.

— Беше болен — каза Чарлс.

— Да, при това в няколко различни смисъла на тази дума — съгласих се аз. — Струва ми се необикновено, че е планирал това от самото начало — още от първия ден, когато е измислил Атикус Тип. Кой писател залага механизъм за самоунищожение в собствените си творби и го гледа как тиктака в продължение на единадесет дълги години? Но по всичко личи, че Алан е направил точно това. Това е и причината последната му книга да носи заглавието „Мозайка от убийства“ — и не е било възможно то да бъде друго. Той е заложил акроним в деветте заглавия. Първите букви от тях изписват една дума.

— „Анаграма“.

— Ти си знаел?

— Алан ми каза.

— Анаграма. Но анаграма на какво? В крайна сметка не ми трябваше толкова много време, за да се сетя. Отговорът не беше в заглавията. Те бяха твърде невинни. Нито в имената на героите. Те са наречени на различни видове птици. Нито в тези на полицаите. Те са заимствани от Агата Кристи или от реални хора, които беше познавал. Джеймс Фрейзър носи името на един актьор. А така оставаше само един герой.

— Атикус Тип.

— Името му е анаграма — на „ти си… “

Извинете ме, че не изписвам последната дума. Няма да се затрудните да се досетите коя е тя — но лично аз я ненавиждам. Мръсните думи в книгите винаги са ми се стрували проява на мързел и липса на оригиналност. Но думата, която започва с „п“ и завършва на „ка“, беше нещо повече от това. Използват я агресивни, комплексирани мъже почти винаги по адрес на жена. Тази дума не е просто обида, а груба проява на женомразство. И точно това беше обяснението за нея! Така беше мислил Алан Конуей за героя, за когото го беше накарала да пише бившата му жена. Тази дума обобщаваше цялостното му мнение за детективския жанр.

— Той ти е казал това, нали? — продължих аз. — Точно това се е случило в клуба над „Айви“. Алан ти е казал, че ще сподели своята малка тайна с целия свят, когато отиде в предаването на Саймън Мейо на следващата седмица.

— Да.

— И точно затова се е наложило да го убиеш.

— Абсолютно си права, Сюзан. Алан беше изпил доста — от изключително доброто вино, което бях поръчал — и ми каза това на излизане от ресторанта. Вече не му пукаше. И без това щеше да умре, така че беше решил да отнесе Атикус със себе си. Беше истински сатана. Знаеш ли какво щеше да стане, ако беше казал това на хората? Щяха да го намразят! Нямаше да има никакъв сериал по Би Би Си — за това можехме да забравим. Нямаше да продадем и една книга повече. Нито една. Цялата поредица щеше да изгуби стойността си.

— Значи си го направил заради парите.

— Това е много грубо казано. Но предполагам, че е вярно. Да. Аз посветих единадесет години от живота си, за да изградя този бизнес, и нямах никакво намерение да позволя да бъде унищожен за един ден от някакъв неблагодарен кучи син, който на всичкото отгоре беше спечелил толкова много от него. Направих го* за семейството си и за новородения си внук. Донякъде може да се каже, че го направих и заради теб — макар да знам, че няма да ми благодариш. Направих го и за милионите читатели по целия свят, който бяха посветили част от живота си на Атикус, бяха оценили историите за него и си бяха купили книгите от поредицата. Нямах абсолютно никакви угризения да го направя. Съжалявам единствено за това, че ти успя да разкриеш истината — защото предполагам, че по този начин се превръщаш в мой съучастник.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, сигурно всичко зависи от онова, което възнамеряваш да направиш сега. Казала ли си на някой друг всичко това, което ми каза току-що?

— Не.

— В такъв случай все още можеш да решиш, че няма нужда да го правиш. Алан е мъртъв. И без това щеше да умре. Ти си чела първата страница от писмото му. В най-добрия случай му оставаха шест месеца. Това е цялото време, което съм отнел от живота му — а освен това е доста вероятно да съм му спестил много мъки преди края.

Той се усмихна, преди да продължи:

— И все пак си признавам, че тази мисъл не беше на първо място в съзнанието ми, когато го направих. Не — смятам, че направих услуга на този свят. Ние имаме нужда от литературни герои, в които да вярваме. Животът е мрачно и сложно нещо, но те ни дават светлина. Те са като фар, който ни помага да намерим пътя си. Трябва да проявим прагматизъм в тази ситуация, Сюзан. Ти ще бъдеш новият директор на тази компания. Предложението ми беше искрено и продължава да бъде валидно. Но без Атикус Тип тази компания просто няма да съществува. Ако не искаш да мислиш за себе си, помисли за всички останали в издателството. Наистина ли искаш да останат без работа?

— Това не е много честно, Чарлс.

— Причина и следствие, скъпа моя. Това е единственото, което искам да кажа.

В някакво отношение аз се боях от този миг. Бях свалила маската на Чарлс Клоувър и това беше чудесно, но през цялото време се питах какво ще правя след това. Всичко, което ми беше казал току-що, вече ми беше минавало през главата. Светът нямаше да бъде по-лошо място без Алан Конуей. Сестра му, бившата му жена, синът му, Доналд Лий, викарият, старши инспектор Лок — всички те бяха пострадали от него в по-голяма или по-малка степен, и със сигурност беше вярно, че той бе имал намерение да извърти особено мръсен номер на хората, които бяха обичали неговите книги. А и без това щеше да умре.

Но това „скъпа моя“ ми помогна да взема правилното решение. В обръщението, с което ме нарече, имаше нещо особено отблъскващо. Бяха думи, които би използвал някой като Мориарти. Или Фламбо. Или Карл Питърсън. Или Арнолд Зек. А след като детективите изпълняваха ролята на фар, който осветява правилния път, защо аз да не последвам техния пример и в този момент?

— Съжалявам, Чарлс — казах му аз. — Не възразявам срещу онова, което каза. Алан не ми беше симпатичен. Онова, което е направил, е ужасно. Но фактът си остава: ти си го убил и аз не мога да позволя да ти се размине. Съжалявам — но ако го направя, самата аз няма да мога да живея със себе си.

— Значи ще ме предадеш на полицията?

— Не. Няма нужда да се замесвам в това и съм сигурна, че ще стане много по-лесно, ако се обадиш сам.

На лицето му се изписа една особена, тънка усмивка.

— Нали си даваш сметка, че ще ме изпратят в затвора? Ще получа доживотна присъда. Ще остана зад решетките до смъртта си.

— Да, Чарлс. Така става, когато извършиш убийство.

— Изненадваш ме, Сюзан. Двамата се познаваме толкова отдавна. Никога не съм вярвал, че ще бъдеш толкова дребнава.

— Това ли си мислиш за мен? — казах аз и свих рамене. — В такъв случай няма какво повече да ти кажа.

Той хвърли един поглед на празната си чаша, преди отново да вдигне очи към мен.

— Колко време можеш да ми дадеш? — попита ме той. — Ще ми дадеш ли още една седмица живот на свобода? Бих искал да прекарам малко време със семейството си и новородения си внук. Ще трябва да намеря дом за Бела… и други подобни неща.

— Не мога да ти дам цяла седмица, Чарлс. Ако го направя, ще се превърна в съучастник. Може би само до началото на почивните дни…?

— Добре. Това ми звучи честно.

Чарлс се изправи и се доближи до лавиците на стената. Пред него беше цялата му кариера. Много от тези книги бяха издадени от него. Аз също се изправих. Бях останала седнала толкова дълго време, че коленете ми изпукаха.

— Наистина съжалявам, Чарлс — казах аз.

Част от мен продължаваше да се пита дали съм взела правилното решение. Вече ми се искаше да се махна от тази стая.

— Не. Няма нищо — каза Чарлс, все така обърнат с гръб към мен. — Напълно те разбирам.

— Лека нощ, Чарлс.

— Лека нощ, Сюзан.

Аз се обърнах и направих крачка към вратата, и в този момент нещо ме удари отзад по главата — с невероятна сила. Пред очите ми проблесна електрическа светкавица; изпитах чувството, че цялото ми тяло се беше прекършило на две. Стаята рязко се килна настрани и аз се стоварих на пода.

Ендшпил

Бях толкова потресена и изненадана, че ми трябваха няколко секунди, за да проумея какво е станало. Може би освен това бях изгубила съзнание за кратко. Когато отворих очи, Чарлс се беше изправил над мен, а в очите му се четеше нещо, което мога да опиша единствено като съжаление. Аз лежах на килима, с глава към отворената врата. Нещо се стичаше по врата ми, откъм ухото, и аз с мъка вдигнах ръка, за да го пипна. Когато отдръпнах ръката си, видях по нея кръв. Бях ударена по главата — изключително силно. Чарлс държеше нещо в ръката си, но очите ми сякаш не функционираха както трябва, като че ли в главата ми беше прекъсната някаква връзка. В крайна сметка успях да фокусирам погледа си и ако не бях толкова изплашена и зашеметена от болката, щях може би да се разсмея. Чарлс стискаше наградата на асоциацията на писателите-криминалисти, която беше спечелил Алан за романа „Атикус Тип започва разследването“. Ако не сте виждали тази награда, тя представлява миниатюрен златен кинжал, затворен в една доста солидна тухла от плексиглас — с правоъгълна форма и остри ръбове. Чарлс ме беше ударил с наградата по главата.

Опитах се да кажа нещо, но от устата ми не излизаха думи. Може би още бях в шок — или просто не знаех какво да кажа. Чарлс ме огледа внимателно и ми се струва, че видях точния момент, когато той взе решение. Очите му станаха безжизнени и аз изведнъж осъзнах, че убийците са най-самотните хора на този свят. Това е проклятието на Каин — вечният беглец извън закона, прогонен от лицето на земята. Колкото и да се опитваше да се оправдае, Чарлс се беше разделил с останалата част от човечеството още в мига, в който беше блъснал Алан от онази кула — и човекът, който стоеше наведен над мен в този момент, вече не ми беше приятел или колега. Беше празна обвивка. Щеше да ме убие, за да ме накара да замълча завинаги, защото след като беше убил един човек, вече беше влязъл в някакво друго поле на съществуването, където нямаше никакво значение дали ще убие още двама или още двадесет души. Знаех това и го бях приела. Чарлс никога нямаше да намери покой. Никога нямаше да може да се наслади на щастието да си поиграе с внучето. Никога повече нямаше да може да застане пред огледалото, за да се избръсне, без да види в него лицето на един убиец. Намирах някаква малка утеха в това. Но аз самата щях да бъда мъртва. И нямаше какво да направя, за да го предотвратя. Изпълваше ме ужас.

Той остави наградата.

— Защо трябваше да бъдеш толкова упорита, по дяволите? — попита той с глас, който не звучеше съвсем като неговия. — Аз не исках да ходиш да търсиш изчезналите глави. Изобщо не ме интересуваше проклетата книга. Единственото, което ме интересуваше, беше да запазя всичко, за което бях работил — и бъдещето си. Опитах се да те накарам да се откажеш. Опитах се да те подведа да тръгнеш в грешна посока. Но ти не искаше да ме чуеш. И какво да правя сега? Аз трябва да се защитя, Сюзан. Вече съм твърде стар, за да отида в затвора. Нямаше нужда да ходиш в полицията. Можеше просто да си тръгнеш и да ме оставиш на мира. Толкова си глупава, по дяволите…

Той не говореше точно на мен. Беше по-скоро като поток на съзнанието — разговор, който водеше със самия себе си.

Колкото до мен, аз просто лежах неподвижно на мястото си. Главата ми се разкъсваше от болка, а аз бях бясна на себе си. Той ме беше попитал дали съм казала на някой друг. Трябваше да го излъжа. Или трябваше поне да се престоря, че съм на негова страна, че нямам нищо против да стана съучастник в убийството на Алан. Можех да му кажа това и да си тръгна от кабинета му. И едва тогава да се обадя в полицията. Сама си бях виновна.

— Чарлс… — Успях да изграча само тази дума.

Нещо не беше наред със зрението ми. Чарлс непрекъснато ту изплуваше на фокус, ту отново се размазваше пред очите ми. Кръвта се стичаше по врата ми.

Той се огледа и вдигна нещо. Беше кибритената кутия, от която бях извадила клечка, за да си запаля цигарата. Разбрах какво прави едва когато видях фосфорния пламък. Стори ми се огромен. Сякаш го скри целия.

— Съжалявам, Сюзан — каза той.

Канеше се да запали кабинета си. Щеше да ме остави да изгоря жива, отървавайки се по този начин от единствения свидетел и заедно с това от уличаващите страници от ръкописа — те все още бяха на бюрото, където ги беше оставил. Видях как замахна с ръка и през стаята сякаш прелетя огнена топка, която се стовари в основата на лавиците с книги. В един модерно обзаведен офис запалената кибритена клечка щеше да падне на мокета и да угасне веднага — но всичко в сградата на издателството „Клоувърлийф Букс“ беше старинно: самата сграда, дървената ламперия, килимите и мебелите. Пламъците веднага плъзнаха нагоре и аз бях толкова заслепена от тях, че дори не видях как той хвърли втора клечка, за да запали втори огън в другия край на стаята — и този път пожарът се втурна нагоре по завесите, за да достигне до тавана. Сякаш самият въздух избухна в оранжево. Не можех да повярвам колко бързо стана. Като че ли бях в крематориум. Чарлс пристъпи към мен — огромен, тъмен силует, който изпълни погледа ми. Помислих си, че ще ме прекрачи. Бях просната пред вратата. Но преди да излезе, той вдигна крак за последен път — и аз изкрещях от болка, когато ме ритна в гърдите. Усетих вкуса на кръв в устата си. От очите ми потекоха сълзи — от болка и от дима на пожара. Сетне той си тръгна.

Издателството гореше величествено. Сградата беше построена още през осемнадесети век и пожарът беше достоен за онова време. Усещах как пламъкът пърли лицето и ръцете ми и ми се струваше, че цялата аз вече горя. Можех просто да остана там и да умра, но в цялата сграда се включиха противопожарни аларми, които ме изтръгнаха от унеса. По някакъв начин успях да открия в себе си достатъчно сили да се изправя и да изпълзя навън. В този момент един от прозорците се пръсна в дъжд от дървени и стъклени отломки и това също ми помогна. Усетих как оттам нахлу студен въздух. Той малко ме съживи и попречи на дима да ме задуши. Протегнах ръка и напипах касата на вратата, като се хванах за нея, за да се изправя. Не виждах почти нищо. Оранжевото и червеното на пламъците сякаш изгаряше самите ми зеници. Болеше ме всеки път, когато си поемах дъх. Чарлс ми беше счупил няколко ребра и аз не можех да не се запитам — дори в този момент — как беше стигнал дотам да се държи толкова брутално: този човек, когото познавах толкова отдавна. Обзе ме ярост, която ми помогна да продължа, и някак се озовах на крака, но това не ми помогна особено. В действителност по-близо до пода бях на по-сигурно място. Когато се изправих, се озовах право в пушека и токсичния дим от пожара. След броени секунди щях да изгубя съзнание.

Алармите отекваха в ушите ми. Ако насам идваха пожарни коли, не бих ги чула. Не виждах почти нищо. Не можех да дишам. А сетне изкрещях, когато една ръка ме обгърна през гърдите и ме сграбчи. Помислих си, че Чарлс се е върнал, за да ме довърши. Но тогава чух една-единствена дума, изкрещяна в ухото ми: „Сюзан!“ Разпознах гласа, миризмата му, допира на гърдите му, когато притисна главата ми в тях. Беше Андреас — който по някакъв невъзможен начин се беше появил от нищото, за да ме спаси.

— Можеш ли да вървиш? — извика той.

— Да.

Вече наистина можех. Сега, когато Андреас беше до мен, можех да направя всичко.

— Ще те изведа оттук.

— Чакай! На бюрото има няколко страници…

— Сюзан?

— Няма да ги оставим тук, по дяволите!

Той реши, че съм полудяла, но ме познаваше достатъчно добре, за да не спори с мен. Остави ме сама за няколко секунди, после ме извлече от стаята и ми помогна да сляза по стълбите. Следваха ни струйки сивкав дим, но пожарът се разпространяваше нагоре, а не надолу — и въпреки че почти не можех да виждам и да разсъждавам, цялото ми тяло се разкъсваше от болка, а от раната на главата ми се лееше кръв, успяхме да излезем навън. Андреас ме извлече през входната врата от другата страна на улицата. Когато се обърнах, горните два етажа от сградата вече бяха обхванати от пламъци — и въпреки че вече чувах приближаващите сирени, аз разбирах, че от издателството няма да остане нищо.

— Андреас — казах аз. — Взе ли главите?

Но преди да успее да ми отговори, аз изгубих съзнание.

Интензивното отделение

Останах три дни в университетската болница на Юстън Роуд, което всъщност не ми се струваше достатъчно след всичко, което бях преживяла. Но в днешно време е така: чудесата на съвременната медицина и прочие. Освен това, разбира се, има и недостиг на болнични легла. Андреас остана при мен през цялото време и в действителност именно той осигуряваше по-голямата част от интензивните грижи за мен. Имах две счупени ребра, масивни натъртвания по цялото тяло и пукнатина на черепа. Направиха ми компютърна томография, но за щастие нямаше нужда от операция. От пожара бяха пострадали и белите ми дробове и мукозните мембрани на въздухопровода. Не можех да спра да кашлям и това ме изнервяше. Зрението ми също не се беше избистрило. Това беше често срещано след контузия на главата, но лекарите ме предупредиха, че увреждането може да се окаже по-трайно.

Оказа се, че Андреас беше дошъл в офиса, защото се беше разтревожил от нашия спор в неделя вечерта и беше решил да ме изненада с цветя и да отидем заедно до ресторанта. Беше много мило от негова страна да се сети за това, а освен това така ми беше спасил живота. Но това не беше въпросът, който ми се искаше да му задам най-много от всичко.

— Андреас? — казах аз на първата сутрин след пожара.

Андреас беше единственият ми посетител в болницата, въпреки че бях получила съобщение по телефона от сестра си Кейти, която вече пътуваше насам. Гърлото ми гореше от болка и от него излизаше само шепот.

— Защо си се срещал с Чарлс? През седмицата, когато бях на турне с онзи автор, ти си бил в издателството. Защо не ми каза?

Така всичко излезе наяве. Андреас се беше опитвал да си уреди банков кредит за своя хотел „Полидорос“ и когато се беше върнал в Англия, беше отишъл на консултация в банката. Там се бяха съгласили по принцип с идеята му, но му бяха казали, че ще има нужда от гарант — и точно това го беше довело при Чарлс.

— Исках да те изненадам — обясни ми той. — Когато разбрах, че не си в офиса, не знаех какво да правя. Чувствах се гузен, Сюзан. Не можех да ти кажа, че съм се срещал с Чарлс, защото още не ти бях казал за хотела. Затова го помолих да не ти казва нищо. И ти разказах всичко още следващия път, когато се видяхме. Но въпреки това не бях спокоен.

Не казах на Андреас, че след като бях говорила с Мелиса, за известно време го бях подозирала в убийството на Алан. Беше имал съвсем приемлив мотив да го направи. Оказваше се, че по това време е бил в страната. А и в крайна сметка, нима той не беше най-малко вероятният заподозрян? В името на интересния сюжет наистина трябваше да се окаже той.

Чарлс вече беше арестуван. В деня, когато ме изписаха от болницата, при мен дойдоха двама полицейски служители, които по нищо не приличаха на старши инспектор Лок — или на Реймънд Чъб, така погледнато. Бяха една жена и един много вежлив мъж от азиатски произход. Разговаряха с мен в продължение на половин час, като си водеха бележки, но аз не можех да говоря много, защото гласът ми още беше пресипнал. Бях упоена от лекарствата, все още бях в шок и през цялото време кашлях. Те ми казаха, че ще дойдат отново, за да вземат пълните ми показания, когато се почувствам по-добре.

Странното е това, че след всичко преживяно дори нямах желание да прочета липсващите глави от „Мозайка от убийства“. Не че бях изгубила интерес към загадката кой е убил Мери Блекистън и нейния работодател, сър Магнъс Пай. Просто ми се струваше, че ми се бяха струпали предостатъчно улики и убийства, а и без това нямаше как да се справя сама с ръкописа; зрението ми не беше във форма. Едва след като се прибрах в апартамента си в Крауч Енд, любопитството ми се разпали отново. Андреас все още беше с мен. Беше си взел една седмица отпуск от училището и аз го накарах да прегледа набързо цялата книга, за да бъде наясно със сюжета, преди да ми прочете на глас последните глави от нея. Струваше ми се най-подходящо да ги чуя прочетени с неговия глас. Все пак бяха спасени единствено благодарение на него.

Ето как свърши всичко.