Мозайка от убийства

1

Атикус Тип се събуди с главоболие.

Усети го още преди да отвори очи, а когато все пак ги отвори, главоболието мигновено се засили, сякаш го беше причаквало в засада. Болката беше толкова силна, че му спря дъха, и той едва успя да протегне ръка към хапчетата, предписани от доктор Бенсън, които предишната вечер беше оставил до леглото. Ръката му сякаш ги напипа сама и ги улови, но той не успя да открие и чашата с вода, която си беше приготвил. Няма значение. Той сложи хапчетата в устата си и ги преглътна на сухо, като усети как с мъка преминаха надолу по гърлото му. Едва няколко минути по-късно, когато вече бяха навлезли в организма му, започваха да се разтварят и да освобождават противовъзпалителните си съставки в кръвообращението и оттам в мозъка му, той най-сетне успя да намери водата и да я изпие, за да отмие горчивия вкус от устата си.

Дълго време остана в леглото си, притиснал рамене във възглавниците, като се взираше в сенките по стените. Малко по малко, стаята отново доби очертания пред очите му: гардеробът от дъбово дърво, възголям за помещението, в което се намираше; огледалото с петна по стъклото; рамкираната гравюра, която представляваше изглед от прочутата улица Ройъл Кресънт в Бат; провисналите завеси, зад които се виждаше гробището. Е, поне това беше уместно. Докато чакаше болката да отслабне, Атикус Тип се замисли за собствената си смърт, която се приближаваше толкова бързо.

Погребение нямаше да има. През живота си беше видял прекалено много смърт, за да изпитва желание да я украсява с някакви ритуали и да й придава повече достойнство, отколкото заслужаваше. Смъртта беше просто един… преход. Нито пък вярваше в Господ. Имаше хора, които бяха успели да излязат от лагерите с непокътната вяра, и той им се възхищаваше за това. Но собственият му жизнен опит го беше довел дотам, че не вярваше в нищо. Човекът беше сложно устроено животно, способно на изключително добро и огромно зло — но определено беше сам на този свят. В същото време, той не се боеше от възможността да бъде опроверган. Ако след цял живот, подчинен на разума, все пак бъдеше призован на съд под небесния свод, обсипан със звезди, той не се съмняваше, че ще му бъде простено. Доколкото беше разбрал, Бог беше склонен да прощава.

Освен това си мислеше, че доктор Бенсън може би беше проявил прекаден оптимизъм. Щяха да последват нови пристъпи на главоболие, които щяха все по-сериозно да го изваждат от строя с напредването на неумолимата болест, която се спотайваше в главата му. Колко ли време щеше да мине, преди да стане напълно неспособен да функционира както трябва? Точно това беше най-страшната мисъл — представата, че самото мислене щеше да стане непосилно за него. Докато лежеше сам в стаята си в „Кралския герб“, Тип си даде две обещания: и първото беше, че ще разкрие убийството на сър Магнъс Пай и ще изпълни дълга си към Джой Сандърлинг.

Второто отказа да облече в думи, дори наум.

Един час по-късно, когато слезе в трапезарията, както винаги облечен в старателно изгладен костюм, с бяла риза и вратовръзка, никой не би успял да се досети как е започнал денят му — особено Джеймс Фрейзър, който не заподозря нищо, но от друга страна, младежът беше забележително разсеян. Тип си спомни първото им разследване заедно, когато Фрейзър беше пропуснал да забележи, че спътникът му в купето във влака от гара „Падингтън“, който потегляше в три и петдесет, беше мъртъв. Мнозина се изненадваха, че все още не беше изгубил работата си като помощник-детектив. Но Тип всъщност го намираше за полезен точно защото беше толкова непроницателен. Фрейзър беше като бяла страница, на която можеше да нахвърля хипотезите си, като гладко стъкло, в което можеше да види отражението на собствените си мисли. Освен това беше ефикасен помощник. Вече беше поръчал черното кафе и единственото варено яйце, които съставляваха любимата закуска на Тип.

Двамата закусиха мълчаливо. Фрейзър си беше поръчал традиционната английска закуска в пълната й версия — количество храна, което винаги беше озадачавало Тип. Едва когато приключиха, той очерта плана за деня.

— Ще трябва отново да посетим госпожица Сандърлинг — обяви той.

— Абсолютно. И аз си помислих, че ще поискаш да започнеш от нея. Още не мога да повярвам, че е сложила такава обява. Пък и онова писмо до сър Магнъс…

— Според мен не е вероятно заплахите да са нейно дело. Но пишещата машина наистина е същата. В това няма никакво съмнение.

— Може би някой друг е имал достъп до нея.

— Тя работи в лекарския кабинет. Точно там ще я открием. Трябва да провериш в колко часа отваря.

— Естествено. Искаш ли да я предупредя, че ще ходим при нея?

— Не. Мисля, че ще е по-добре да се появим неочаквано — отговори Тип, като си наля още малко кафе. — Освен това ми е любопитно да разбера повече за смъртта на икономката, Мери Блекистън.

— Смяташ ли, че има връзка?

— Не се съмнявам в това. Нейната смърт, обирът и убийството на сър Магнъс със сигурност са три стъпки от едно и също пътуване.

— Питам се какво ли ще открие Чъб за онази следа, която намери. Късчето хартия от камината. На него имаше пръстов отпечатък. Това може да ни подскаже нещо.

— То вече ми подсказа много — отговори Тип. — Но в случая не е интересен самият пръстов отпечатък. Той няма да ни послужи за нищо, освен ако не принадлежи на човек, който има криминално досие, а аз се съмнявам в това. Но как се е озовал там и защо е изгорена хартията? Това наистина са въпроси, които може да ни отведат до сърцето на истината.

— А доколкото те познавам, ти вече знаеш отговорите. Дори мога да се обзаложа, че вече си разкрил целия случай, стари хитрецо!

— Все още не, приятелю. Но по-късно ще се срещнем с полицейски инспектор Чъб и ще разберем какво ново е научил…

Фрейзър искаше да го попита още нещо, но знаеше, че Тип няма да захапе стръвта. Когато човек му задаваше въпроси, в най-добрия случай получаваше отговори, в които нямаше никакъв или почти никакъв смисъл — така че бяха още по-дразнещи и безполезни, отколкото ако изобщо ги нямаше. Двамата приключиха със закуската си и след няколко минути излязоха от хотела. Когато се озоваха на селския площад, първо забелязаха празната стъклена витрина на таблото за обяви до автобусната спирка. Самопризнанието на Джой Сандърлинг беше махнато оттам.

2

— В действителност самата аз свалих бележката оттам. Тази сутрин. Не съжалявам, че я сложих. Взех това решение, след като се срещнах с вас в Лондон. Трябваше да направя нещо. Но след онова, което се случи тук — имам предвид със сър Магнъс, полицейските разпити и всичко останало — вече просто ми се струваше неуместно. Така или иначе, обявата си е свършила работата. Стига да я прочете един човек, за да разбере цялото село. Тук е така. Хората със сигурност ме гледат странно и предполагам, че викарият не е останал много доволен. Но това не ме интересува. Двамата с Робърт ще се оженим. Това си е наша работа и аз няма да търпя хората да разпространяват лъжи за него или за мен.

Джой Сандърлинг беше сама в новата едноетажна сграда в горния край на Саксби на Ейвън, в която се помещаваше лекарският кабинет. От двете му страни се издигаха едноетажни и двуетажни къщи, строени горе-долу по същото време. Сградата беше неугледна, с евтина конструкция и утилитарен дизайн. Когато я бяха построили, бащата на доктор Редуинг я беше сравнил с обществена тоалетна — но той, разбира се, беше приемал пациентите си в собствения си дом. Самата доктор Редуинг смяташе, че възможността да раздели работата от личния си живот не е за подценяване. В селото вече живееха много повече хора, отколкото по времето на Едгар Ренард.

Пациентите влизаха през остъклена врата, която водеше направо в чакалнята, обзаведена с няколко кушетки е тапицерия от изкуствена кожа и ниска масичка, отрупана със списания: стари броеве на „Пънч“ и „Кънтри Лайф“. Имаше и малко играчки за децата, дарение от лейди Пай, но тя го беше направила твърде отдавна и играчките имаха сериозна нужда от подмяна. Джой седеше в съседната стая — където се приготвяха лекарствата — и пред нея имаше прозорче, което се плъзгаше настрани, така че да може да се обръща направо към пациентите в чакалнята. На бюрото й беше отворена книга, в която записваше часовете за прегледи, имаше телефон и пишеща машина. Зад нея бяха лавиците и шкафчето, пълно с медицински материали, библиотечките с медицински картони и един малък хладилник, в който понякога държаха лекарства или проби от изследвания, преди да ги изпратят в болницата. Имаше две врати, по една от двете страни. Тази отляво водеше към рецепцията, а тази отдясно — към кабинета на доктор Редуинг. До телефона имаше монтирана електрическа крушка, която светваше, когато лекарката беше готова да приеме следващия пациент.

Точно в момента в кабинета беше Джеф Уийвър, гробарят, който беше довел своя внук на последен контролен преглед. Деветгодишният Били Уийвър се беше възстановил напълно от прекарания коклюш и беше влязъл с подскоци в лекарския кабинет с твърдото намерение да излезе оттам по най-бързия начин. Нямаше други записани пациенти и Джой се изненада, когато вратата се отвори и в чакалнята влезе Атикус Тип, придружаван от русокосия си помощник. Беше чула, че двамата са в селото, но не очакваше да ги види тук.

— Разбрали ли са родителите ви за онова, което сте написали? — попита я Тип.

— Още не — отговори Джой. — Но не се съмнявам, че съвсем скоро някой ще им каже.

Тя сви рамене, преди да продължи:

— Какво значение има, дори да разберат? Просто ще се преместя да живея при Робърт. И без това искам да го направя.

Фрейзър си помисли, че тя се беше променила за краткото време, което беше изминало от посещението й в Лондон. Тогава му беше станала симпатична и вътрешно в себе си беше останал разочарован от отказа на Тип да й помогне. Сега младата жена от другата страна на прозорчето все още беше много привлекателна — точно от този тип, с когото би искал да си поговори човек, ако не се чувства добре. Но в нея вече се долавяше и някаква острота. Той забеляза, че тя не беше излязла да ги посрещне, а беше предпочела да остане в другата стая.

— Не очаквах да ви видя, господин Тип — каза тя. — Какво обичате?

— Може би сте останали с впечатлението, че се отнесох несправедливо с вас, когато дойдохте при мен в Лондон, госпожице Сандърлинг, и вероятно ви дължа извинение за това. Но аз просто бях честен с вас. По онова време не смятах, че мога да ви помогна в ситуацията, в която бяхте попаднали. Само че след като прочетох за смъртта на сър Магнъс Пай, вече нямах друг избор, освен да се заема с разследването на този случай.

— Смятате, че смъртта му има нещо общо с онова, за което ви разказах?

— Нищо чудно да е точно така.

— Е, не виждам с какво мога да ви бъда полезна. Освен ако не мислите, че съм го убила аз.

— Имахте ли причина да желаете смъртта му?

— Не. Аз почти не го познавах. Виждала съм го от време на време, но нямах нищо общо с него.

— А вашият годеник, Робърт Блекистън?

— Нали не подозирате него! — възкликна тя и очите й проблеснаха. — Сър Магнъс винаги се е отнасял добре с Робърт. Той му помогна да си намери тази работа. Двамата никога не са се карали. И се виждаха много рядко. Затова ли сте дошли? Искате да ме настроите срещу него, така ли?

— Нищо не може да бъде по-далеч от истината.

— Тогава какво искате от мен?

— Всъщност дойдох да се срещна с доктор Редуинг.

— В момента при нея има пациент, но предполагам, че съвсем скоро ще се освободи.

— Благодаря ви.

Тип не изглеждаше огорчен от враждебността на момичето, но на Фрейзър му се стори, че я гледаше с някаква особена тъга.

— Налага се да ви предупредя — продължи той, — че ще бъде необходимо да говоря с Робърт.

— Защо?

— Защото Мери Блекистън му е майка. Не е невъзможно той да смята, че сър Магнъс носи донякъде вина за смъртта й, а това само по себе си би било достатъчно да му осигури мотив за убийството.

— Отмъщение? Никак не ми се вярва.

— Във всеки случай, в някакъв момент от миналото той е живял в имението „Пай Хол“ и между него и сър Магнъс има връзка, която трябва да проуча. Казвам ви всичко това, защото си мисля, че може би ще искате да присъствате на разговора ни.

Джой кимна.

— Къде искате да се срещнете с него? И кога?

— Дали ще му бъде удобно да ме посети в моя хотел? Аз съм отседнал в „Кралския герб“.

— Ще го доведа, когато свърши работа.

— Благодаря ви.

Вратата на кабинета на доктор Редуинг се отвори и оттам излезе Джеф Уийвър, като водеше за ръка едно малко момче с къси панталони и сако от училищна униформа. Джой изчака да си тръгнат, после се изправи до едната врата, която водеше навън от нейната стая.

— Ще съобщя на доктор Редуинг, че сте тук — каза тя.

Момичето се скри зад вратата. Точно тази възможност очакваше Тип. Той направи знак на Фрейзър, който бързо извади един лист хартия от джоба на сакото си, наведе се през прозорчето и го пъхна в барабана на пишещата машина. После се надвеси на обратно над нея, натисна няколко случайни клавиша, издърпа листа от барабана и го подаде на Тип, който внимателно разгледа отпечатаните букви и кимна в знак на задоволство, преди да му го върне.

— Същата ли е? — попита Фрейзър.

— Точно така.

Джой Сандърлинг се върна на рецепцията.

— Можете да влезете — каза им тя. — Доктор Редуинг е свободна до единадесет часа.

— Благодаря ви — каза Тип.

После се обърна към нея и добави още нещо, сякаш току-що се беше сетил за него:

— Само вие ли използвате този кабинет, госпожице Сандърлинг?

— Понякога влиза и доктор Редуинг, но никой друг — отговори Джой.

— Сигурна ли сте? Никой друг ли няма достъп до тази машина? — продължи Тип, като посочи пишещата машина на бюрото й.

— Защо питате?

Тип не отговори, така че тя продължи:

— Никой не влиза тук с изключение на госпожа Уийвър. Тя е майка на момченцето, което си тръгна току-що, и два пъти седмично идва да чисти кабинета. Но много се съмнявам, че би решила да използва пишещата машина, особено без разрешение.

— Докато съм тук, бих искал да ви попитам и какво мислите за новите къщи, които възнамеряваше да построи сър Магнъс. Планът му е бил да изсече дърветата от местността, която наричате Дингъл Дел…

— Мислите, че е убит заради това? Боя се, че явно не разбирате как стоят нещата в английската провинция, господин Тип. Това беше глупава идея. В Саксби на Ейвън няма нужда от нови къщи, а освен това има много по-подходящи места, където да бъдат построени такива. Аз не обичам да се изсичат дървета и почти всички в селото мислят като мен. Но никой не би го убил заради това. Най-лошото, което биха направили хората, е да пишат до местния вестник или да мърморят в кръчмата.

— Може би проектът за застрояване няма да продължи сега, когато него го няма, за да го ръководи? — предположи Тип.

— И това е възможно.

Тип беше установил това, заради което беше дошъл. Той се усмихна и пристъпи към вратата на лекарския кабинет. Фрейзър, който беше сгънал листа хартия наполовина и незабелязано го беше прибрал в джоба си, го последва.

3

Кабинетът беше малък, квадратен и в толкова голяма степен отговаряше на онова, което можеше да се очаква от един лекарски кабинет, че би могъл да послужи за вдъхновение на авторите на карикатури в някой от старите броеве на хумористичното списание „Пънч“, разпръснати по масичката в чакалнята. По средата на стаята имаше старинно писалище с два стола за посетители пред него, а зад него — библиотечка за медицински картони и лавица, на която бяха подредени медицински книги. От едната страна имаше завеса, която можеше да се дръпне до стената, така че да се образува отделно помещение, където имаше още един стол и високо легло за прегледи. На една кукичка висеше бяла престилка. Единственият неочакван детайл в кабинета беше една картина с маслени бои, която изобразяваше тъмнокосо момче, подпряло се на някаква стена. Художникът очевидно беше любител, но Фрейзър беше следвал история на изкуството в Оксфордския университет и си каза, че картината е доста добра.

Самата доктор Редуинг седеше много изправена и записваше нещо в един медицински картон, разтворен пред нея. Беше доста сурова наглед жена в началото на петдесетте години. Всичко в нея беше ъгловато: правата линия на раменете й, скулите, брадичката. Човек можеше да нарисува портрета й, като използва чертожна линия. Но тя посрещна посетителите си вежливо, като им направи знак да седнат срещу нея. Приключи със записките си, завъртя капачката на писалката, за да я затвори, и се усмихна.

— Джой ми каза, че работите за полицията.

— Посещението ни е от личен характер — обясни Тип. — Но наистина се е случвало да оказваме съдействие на полицията, а в момента сътрудничим на полицейски инспектор Чъб. Казвам се Атикус Тип. Това е помощникът ми, Фрейзър.

— Чувала съм за вас, господин Тип. Разбрах, че сте много интелигентен човек. Надявам се да стигнете до дъното на всичко. Това, което се случи в нашето малко селище, е ужасно — при това толкова скоро след смъртта на горката Мери… Наистина не знам какво да кажа.

— Разбрах, че двете с госпожа Блекистън сте били приятелки.

— Не бих стигнала дотам да употребя тази дума — но да, виждахме се доста често. Смятам, че хората я подценяваха. Тя беше много проницателна жена. Животът й не беше лесен, след като беше изгубила едното си дете и беше отгледала другото сама. Но тя се справяше много добре с трудностите и успяваше да помогне на много други хора в селото.

— И именно вие сте я открили след инцидента.

— Всъщност я беше открил Брент, градинарят от имението „Пай Хол“… — започна тя, но се спря. — Но предполагам, че сте искали да говорите с мен за сър Магнъс?

— Интересуват ме и двата случая, доктор Редуинг.

— Добре, значи Брент ми се обади от конюшнята. Беше я видял през прозореца, паднала в преддверието, и се беше уплашил да не се е случило най-лошото.

— Но не беше влязъл?

— Нямаше ключ. В крайна сметка се наложи да влезем с взлом, през задния вход. Мери беше оставила собствените си ключове в ключалката от вътрешната страна. Беше в долния край на стълбите и изглеждаше, че се е спънала в кабела на прахосмукачката, която беше останала в горния край. Вратът й беше счупен. Не мисля, че смъртта й беше настъпила много отдавна. Когато я открих, тялото й все още не беше изстинало.

— Преживяното сигурно е било много тежко за вас, доктор Редуинг.

— Разбира се. Естествено, аз съм свикнала със смъртта. Виждала съм я много пъти. Но винаги е по-трудно, когато познаваш човека лично.

Тя се поколеба за миг, а в тъмните й, сериозни очи пробягаха противоречиви емоции. Накрая явно стигна до някакво решение.

— А имаше и нещо друго — каза тя.

— Да?

— Тогава си помислих да го кажа на полицията и може би трябваше да го направя. А може би не трябва да ви го казвам сега. Но всъщност сама успях да се убедя, че не е важно. В крайна сметка никой не беше споменавал за възможността смъртта на Мери да е нещо повече от трагичен инцидент. Но след като се случи всичко останало, а вие вече сте тук…

— Продължете, моля ви.

— Ами едва няколко дни преди смъртта на Мери, имахме инцидент тук, в кабинета. През въпросния ден имахме много работа — имаше трима пациенти непосредствено един след друг — и се наложи Джой да излезе няколко пъти. Помолих я да ми донесе нещо за обяд от селския магазин. Тя е добро момиче и няма нищо против да се занимава с това. Освен това бях забравила някои книжа у дома, така че тя отиде да ми ги донесе. Във всеки случай, в края на работния ден, докато подреждахме, забелязахме липсата на една стъкленица от шкафа, където държим лекарствата. Както можете да си представите, следим внимателно всички лекарства, особено по-опасните, и аз останах особено притеснена от липсата на тази конкретна стъкленица.

— Какво беше лекарството в нея?

— Физостигмин. Използва се като противоотрова в случаи на отравяне с беладона, и се наложи да поръчам от него, за да лекувам Хенриета Осбърн, жената на викария. По някакъв начин беше успяла да стъпи в цяла туфа беладона в Дингъл Дел, а както несъмнено знаете, господин Тип, атропинът е активна съставка на това растение. В малки дози физостигминът е ефективен срещу него, но в по-голямо количество с лекота може да убие човек.

— И казвате, че е бил откраднат?

— Не съм казвала това. Ако имах причина да вярвам, че е бил откраднат, веднага щях да отида в полицията. Не. Може би просто беше прибран на грешно място. Тук има много лекарства и въпреки че сме особено старателни, все пак се е случвало да ги разместим по невнимание. Или може би госпожа Уийвър, която почиства тук, беше изпуснала стъкленицата и я беше счупила. Тя не е склонна да лъже, но изобщо не бих се учудила, ако е почистила след този инцидент и не е споменала нищо за това.

Доктор Редуинг се намръщи, преди да продължи:

— Но все пак разказах на Мери Блекистън. Ако някой от селото по някаква причина беше отмъкнал стъкленицата, тя със сигурност щеше да успее да разбере кой е бил. В това отношение беше донякъде като вас самия. Детектив. Умееше да измъква истината от хората. И наистина, тя ми каза, че има една-две идеи по този въпрос.

— И няколко дни след въпросния инцидент вече е била мъртва.

— Два дни, господин Тип. Точно два дни.

Внезапно настъпи тишина, когато във въздуха между тях увисна неизказания, съдбовен смисъл на думите й. Доктор Редуинг изглеждаше все по-притеснена.

— Сигурна съм, че смъртта й няма нищо общо с това — продължи тя. — Беше нещастен случай. Освен това сър Магнъс не беше отровен, нали така? Беше посечен с меч!

— Спомняте ли си кои хора са идвали в кабинета в деня, когато е изчезнала стъкленицата с физостигмин? — попита Тип.

— Да. Отворих книгата, в която записваме часовете за прегледи, за да проверя. Както ви казах, тази сутрин имаше трима пациенти. Вече споменах за госпожа Осбърн. След нея дойде Джони Уайтхед, собственикът на антикварния магазин на площада на селото. Ръката му беше порязана доста неприятно и раната се беше замърсила. Третата беше Клариса Пай — сестрата на сър Магнъс — която дойде с оплаквания от стомашно разстройство. Но ако трябва да бъда честна с вас, тя нямаше никакъв медицински проблем. Живее сама и си пада малко хипохондричка. В действителност идва само за да си поговори с някого. Не вярвам, че изчезналата стъкленица има нещо общо със случилото се, но все пак ми тежеше на съвестта, а сигурно е най-добре да сте наясно с всички факти.

Доктор Редуинг погледна часовника си.

— Има ли нещо друго? — попита тя. — Не искам да бъда невъзпитана с вас, но трябва да отида на посещение при пациенти.

— Срещата ни беше много полезна, доктор Редуинг.

Тип се изправи и сякаш едва сега забеляза масления портрет на стената.

— Кое е това момче? — попита той.

— Синът ми — Себастиан. Картината е нарисувана само няколко дни преди петнадесетия му рожден ден. В момента живее в Лондон. Не го виждаме често.

— Портретът е много добър — обади се Фрейзър с искрено въодушевление.

Лекарката остана доволна да го чуе.

— Автор на картината е Артър, моят съпруг. Според мен той е изключителен художник, и аз много съжалявам, че талантът му все още не е оценен по достойнство. Нарисувал е няколко мои портрета, както и един чудесен портрет на лейди Пай…

Тя замълча. Фрейзър отбеляза с учудване, че изведнъж нещо я бе развълнувало.

— Така и не ме попитахте нищо за сър Магнъс Пай — каза тя.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете за него?

— Да — отговори тя.

После замълча отново, все едно събираше сили да продължи. Когато заговори отново, гласът й беше студен и овладян.

— Сър Магнъс Пай беше себичен и груб егоист. Новите му къщи щяха да съсипят едно съвършено кътче от селото, но това не е всичко. Той никога не е правил нищо добро за другите хора. Забелязахте ли играчките в чакалнята? Лейди Пай ни ги подари, но след това очакваше да й се кланяме всеки път, когато я срещнем на улицата. Наследственото богатство ще съсипе тази страна, господин Тип. Това е истината. Двамата бяха неприятна двойка и ако питате мен, задачата ви няма да е никак лесна.

Тя хвърли един последен поглед на портрета, преди да продължи:

— В действителност половината хора от селото не биха имали нищо против той да умре — и ако търсите заподозрени, според мен ще трябва да се наредят на опашка.

4

Всички познаваха Брент, градинаря от имението „Пай Хол“, но в същото време никой не го познаваше наистина. Когато минаваше през селото или седеше на обичайното си място в „Лодкаря“, хората си казваха нещо като „Ето го стария Брент“, но не знаеха точно колко е стар, а и самото му име донякъде беше мистерия. Дали беше малкото му име, или фамилията? Неколцина може би си спомняха баща му. Той също се беше наричал „Брент“ и беше вършил същата работа — всъщност двамата дори бяха работили заедно известно време, старият Брент и младият Брент, като бутаха ръчната количка и копаеха земята рамо до рамо. Родителите му бяха починали. Никой не беше съвсем сигурен как или кога точно се беше случило това, но беше станало в някаква друга част от страната — според някои в Девъншър. В автомобилна катастрофа. И така, младият Брент беше станал старият Брент и сега живееше в миниатюрната къщичка, в която беше роден, на Дафни Роуд. Имаше съседи и от двете страни, но те никога не бяха влизали у тях. Завесите винаги бяха спуснати.

Някъде в църквата сигурно можеше да се намери рожденото свидетелство на човек на име Невил Джон Брент, роден през 1917 година. Трябва да беше имало време, когато го бяха наричали Невил: като ученик или като доброволец от гражданската защита по време на войната (като селскостопански работник, той не беше заминал на фронта). Но той беше човек без сянка — или може би сянка без човек. Беше също толкова видим и едновременно с това незабележителен, колкото и ветропоказателят на покрива на църквата „Сейнт Ботолф“. Единствената причина да му обърнат внимание би била някой ден хората да се събудят и да видят, че го няма.

Атикус Тип и Джеймс Фрейзър го бяха открили в имението „Пай Хол“, където продължаваше да си върши работата, като плевеше бурените и почистваше увехналите цветове от розовите храсти, все едно не се беше случило нищо необичайно. Тип го беше убедил да спре за половин час и тримата бяха седнали в градината с розите, обградени от хиляди цветове. Брент си беше свил цигара, но ръцете му бяха толкова мръсни, че тя със сигурност щеше да има вкус на пръст, когато я запали. Създаваше впечатление за момче, затворено в тялото на възрастен мъж — унило и неловко момче, което се чувстваше неудобно във възголемите си дрехи, а къдравата му коса падаше на челото. Фрейзър също се чувстваше неудобно, докато седеше до него. У Брент имаше нещо странно и необяснимо неприятно; усещане за някаква тайна, която отказваше да сподели.

— Добре ли познавахте Мери Блекистън? — попита го Тип.

Беше решил да започне с първия смъртен случай, но Фрейзър си спомняше, че градинарят беше основен свидетел и в двата. В действителност беше възможно той да е бил последният човек, който беше видял живи както икономката, така и нейния работодател.

— Не я познавах. Тя не се интересуваше от мен — отговори Брент така, сякаш въпросът беше обиден за него. — Непрекъснато ме командваше. Направи това, направи онова. Дори ме караше да ходя у тях и да размествам мебелите или да оправям течовете. Въпреки че нямаше право да го иска от мен. Аз работех за сър Магнъс, а не за нея. Всеки път й го казвах. Както се държеше тази жена, нищо чудно някой да е решил да я блъсне по стълбите. Непрекъснато си пъхаше носа в чуждите работи. Не се съмнявам, че е ядосала сума народ.

Той шумно подсмръкна, преди да заключи:

— Няма да говоря лошо за умрелите, но тя беше истинска сврака, честно.

— Предполагате, че е била блъсната? От полицията смятат, че става дума за нещастен случай и тя е паднала неволно.

— Не е моя работа да казвам кое от двете е било, сър. Дали е било нещастен случай? Или някой е решил да я очисти? Каквото и да е било, няма да се изненадам.

— Вие сте я видели да лежи в преддверието, нали?

Брент кимна.

— Занимавах се с цветните лехи до входната врата. Погледнах навътре през прозореца и я видях, паднала в долния край на стълбите.

— Нищо ли не чухте?

— Нямаше какво да чуя. Тя беше умряла.

— И в къщата нямаше никой друг?

— Не съм видял никого. Може и да е имало, предполагам. Но аз бях там от няколко часа и не видях никой да излиза.

— И какво направихте тогава?

— Почуках на прозореца, за да видя дали няма да стане, но тя не помръдваше, така че накрая отидох до конюшнята и се обадих по външната линия, за да повикам доктор Редуинг. Тя ме накара да строша стъклото на задната врата. Сър Магнъс не остана доволен, когато разбра за това. После даже ме обвини за обира, който се случи по-късно. Но аз не бях виновен. Аз нищо не исках да чупя. Просто направих, каквото ми беше наредено.

— Възразихте ли на сър Магнъс?

— Не, сър. Никога не бих го направил. Но той не остана доволен, а когато той не беше доволен, човек трябваше да стои по-настрани от него, честно ви казвам.

— Били сте тук и вечерта, когато е намерил смъртта си сър Магнъс, нали така?

— Аз съм тук всяка вечер. По това време на годината почти никога не си тръгвам преди осем часа вечерта, а онази вечер си тръгнах около осем и петнадесет — не че ми плащат допълнително за това.

По някаква необяснима причина, колкото повече говореше Брент, толкова по-словоохотлив ставаше.

— Двамата с лейди Пай не умираха да си бъркат в джоба. Но онази вечер той беше сам. Тя беше заминала за Лондон. Видях го, че работи до късно. В кабинета му светеше и сигурно очакваше някого, защото в имението пристигна някакъв посетител, точно когато си тръгвах.

Брент вече беше споменал това пред инспектор Чъб. За съжаление не беше успял да даде описание на този тайнствен посетител.

— Разбрах, че не сте успели да видите лицето му? — попита Тип.

— Не можах да го видя. И не го познах. Но после, когато се замислих за това, се сетих кой беше.

Това беше новина за Тип. Обзет от изненада, той зачака градинаря да продължи.

— Беше и на погребението. Беше там, когато заровиха госпожа Блекистън. Знаех си, че съм го виждал по-рано. Забелязах го, защото стоеше най-отзад — но в същото време не му обърнах внимание, ако разбирате какво искам да кажа. Той си стоеше сам, като че ли не искаше да го забележат, и така и не му видях лицето. Но съм сигурен, че беше същият човек. Не се съмнявам, че беше същият — заради шапката, която носеше.

— Мъжът носеше шапка, така ли?

— Точно така. От онези старомодни меки шапки, които се носеха преди десет години, спусната ниско над очите. Онзи мъж, който пристигна в имението в осем и петнадесет, беше същият. Сигурен съм.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него? За възрастта му? Колко беше висок?

— Беше с шапка. Само това мога да ви кажа. Беше тук. Не говори с никого. И след това си тръгна.

— Какво стана, когато пристигна в къщата?

— Не изчаках да видя. Отидох до „Лодкаря“, за да хапна и да изпия една халба бира. Имах малко пари в джоба, които ми беше дал господин Уайтхед, и нямах търпение да си тръгна от работа.

— Господин Уайтхед. Собственикът на антикварния магазин…

— Да, какво за него? — попита Брент, като присви подозрително очи.

— Казахте, че ви е дал пари.

— Нищо подобно не съм казал!

Брент си даде сметка, че се беше разприказвал, и се опита да се измъкне.

— Беше ми върнал петачката, която ми дължеше. Това е. Така, че отидох да изпия една бира.

Тип реши да не продължава с въпросите на тази тема. Хората като Брент се засягаха лесно, а засегнеше ли се веднъж, той нямаше да му каже нито дума повече.

— Значи сте излезли от имението „Пай Хол“ към осем и четвърт — каза той. — В такъв случай до убийството на сър Магнъс може би са оставали броени минути. Питам се дали можете да ни кажете нещо за отпечатъка от човешка ръка, който открихме в цветната леха до входната врата на къщата?

— Онзи полицай вече ме пита за това, и аз вече му отговорих. Отпечатъкът не е от мен.

По лицето му се изписа особена, крива усмивка, когато добави:

— Защо да си пъхам ръката в пръстта?

Тип реши да опита с друг подход.

— Видяхте ли някой друг?

— Всъщност да — отговори Брент, като хвърли лукав поглед на детектива и неговия помощник.

През цялото време беше държал цигарата, която си беше свил, и едва сега я пъхна между устните си и я запали.

— Тръгнах към „Лодкаря“, както ви казах. Но още не бях стигнал дотам, когато срещнах госпожа Осбърн, жената на викария. Един Господ знае какво правеше навън посред нощ — при това на нищо не приличаше. Така или иначе, тя ме попита дали съм виждал мъжа й. Беше разтревожена от нещо. Може би дори изплашена. Трябваше да видите как гледаше само! Е, аз й казах, че може и него да съм видял в имението, и всъщност може и той да е бил там…

Тип се намръщи.

— Човекът, когото сте видели в имението? Човекът с шапката? Нали току-що казахте, че е бил на погребението.

— Знам какво съм казал, сър. Но и двамата са били там — и онзи мъж, и викарият. Защото видях викария да минава с колелото си, докато си пиех бирата. Но това беше малко по-късно.

— Колко по-късно?

— Тридесет минути. А може да е било и час. Чух го да минава отвън. Това колело се чува от единия край на селото до другия, както трака и стърже, и определено мина покрай кръчмата, докато аз бях вътре. А откъде може да е дошъл, ако не от имението? Определено не идваше с колелото чак от Бат.

Брент присви очи срещу детектива над цигарата си, сякаш го предизвикваше да възрази.

— Разговорът с вас ни беше много полезен — каза му Тип.

— Имам само още един въпрос. Въпросът ми е свързан с къщата на портиера, където е живяла госпожа Блекистън. Споменахте, че понякога сте й помагали там, така че се питам дали имате ключ от нея?

— Защо питате?

— Защото бих искал да вляза.

— Не съм сигурен — измърмори градинарят, като стисна цигарата между устните си. — Ако искате да влезете, по-добре ще е да говорите с лейди Пай.

— Това е полицейско разследване — намеси се Фрейзър.

— Можем да влизаме, където пожелаем, а ако не ни съдействаш, може да си имаш проблеми.

Брент не изглеждаше убеден в това, но явно нямаше желание да спори.

— Мога да ви заведа сега — предложи той, после кимна към розовите храсти. — Но после трябва да се връщам на работа тук.

Тип и Фрейзър последваха Брент обратно до конюшнята, откъдето той взе един ключ, завързан за голямо парче дърво, а след това го придружиха по алеята до къщата на портиера, която се издигаше в края на алеята, до входа на имението — беше на два етажа със скосен покрив, голям комин, прозорци в стила на деветнадесети век и солидна входна врата. Тук беше живяла Мери Блекистън, докато беше работила като икономка в имението на сър Магнъс Пай. В началото в тази къща беше имало и съпруг, и двама сина, но един по един я бяха напуснали всички от нейното семейство, докато не беше останала съвсем сама. Може би заради разположението спрямо слънцето, или заради дъбовете и брястовете, които я обграждаха от всички страни, къщата сякаш беше потънала във вечна сянка. В нея очевидно нямаше никого. Изглеждаше необитаема.

Брент отвори входната врата с ключа, който беше взел.

— Искате ли да вляза с вас? — попита той.

— Ще ви бъдем благодарни, ако останете още малко с нас — отговори Тип. — Няма да ви отнемем много време.

Тримата влязоха в едно малко антре е две врати, коридор и стълбище, което водеше към горния етаж. Тапетите бяха старомодни, с флорални мотиви. На картините по стените бяха изобразени сови и други птици, характерни за английската фауна. Имаше старинна масичка, закачалка и огледало в цял ръст. Всичко изглеждаше така, сякаш бе там много отдавна.

— Какво искате да видите? — попита Брент.

— Не мога да ви кажа — отговори Тип. — Поне засега.

Стаите на долния етаж не можеха да предложат нищо интересно. Кухнята беше най-обикновена, а дневната беше старомодна, като най-забележителното в нея беше един допотопен стенен часовник. Фрейзър си спомни разказа на Джой Сандърлинг, която беше описала как беше тракал този часовник, докато тя се беше опитвала да направи добро впечатление на майката на Робърт. Навсякъде цареше чистота, сякаш духът на Мери току-що беше минал оттук. А може би никога не беше напускал това място. Някой беше прибрал пощата и беше оставил писмата на кухненската маса, но те бяха малко на брой и не представляваха никакъв интерес.

Качиха се на горния етаж. Спалнята на Мери беше в дъното на коридора, а до нея имаше баня. Леглото й сигурно беше същото, което някога беше споделяла със съпруга си: беше толкова тежко и неудобно за местене, че беше трудно да си представят някой да го е преместил в тази стая, след като той си беше тръгнал от къщата. Спалнята гледаше към пътя. Всъщност нито една от основните стаи в къщата не гледаше назад, към имението „Пай Хол“ — сякаш жилището на портиера нарочно беше проектирано по такъв начин, че прислугата никога да не поглежда към своя господар. Тип подмина още две врати, които водеха към други спални. В тях отдавна не беше живял никой. Леглата не бяха застлани, а по матраците вече се забелязваха следи от плесен. Срещу тях имаше трета врата, която беше с разбита ключалка.

— От полицията я отвориха насила — обясни Брент, явно не много доволен от този факт. — Искаха да влязат, но не можаха да намерят ключа.

— Госпожа Блекистън е държала тази стая заключена, така ли?

— Никога не влизаше там.

Откъде знаете?

— Нали ви казах? Много пъти съм идвал тук. Оправих течовете, сложих мокета на долния етаж, и тя непрекъснато ми се обаждаше за това или онова. Но никога не ме е пускала в тази стая. Изобщо не отваряше вратата. Дори не съм сигурен, че и тя имаше ключ от нея. Точно затова я разбиха от полицията.

Те влязоха вътре. Стаята ги разочарова: както и в останалата част от къщата, в нея нямаше никакви признаци за живот. Имаше само едно единично легло, празен гардероб и прозорец под стрехата, под който беше поставена работна маса. Тип пристъпи до прозореца и погледна навън. Видя дървета, зад които едва се различаваше брегът на езерото и гористата местност Дингъл Дел, застрашена от изсичане. Той забеляза едно-единствено чекмедже по средата на работната маса и го отвори. Фрейзър погледна вътре и видя лента от черна кожа, зашита в кръг, на която беше окачен някакъв малък метален диск. Беше кучешки нашийник. Той се наведе и го извади.

— „Бела“ — прочете той.

Името беше изписано с главни букви.

— Така се казваше кучето, Бела — ненужно поясни Брент.

Фрейзър се подразни от думите му. Можеше и сам да се сети за това.

— На кого беше това куче? — попита Тип.

— На по-малкото дете. Онова, което умря. Имаше куче, но то не се задържа дълго.

— Какво стана с него?

— Избяга. Не можаха да го намерят.

Фрейзър върна нашийника в чекмеджето. Беше толкова малък, че кучето сигурно още е било кутре. В кучешкия нашийник, прибран в това празно чекмедже, имаше нещо неизразимо тъжно.

— Значи това е била стаята на Том — промърмори Фрейзър.

— Възможно е, да.

— Предполагам, че това обяснява защо е заключила вратата. Горката жена не е можела да понесе мисълта да влезе тук. Питам се защо не се е преместила да живее на друго място.

— Може би не е имала избор.

И двамата говореха тихо, сякаш се страхуваха да не разбудят отдавнашните спомени. Междувременно Брент пристъпваше от крак на крак, нетърпелив да продължи с работата си. Но Тип не бързаше да си тръгне от къщата. Фрейзър знаеше, че той не толкова търсеше следи и улики, колкото се опитваше да улови атмосферата — често го беше чувал да говори за паметта на престъплението, за свръхестественото ехо, което оставаше след насилствената смърт и внезапно връхлетялата скръб. В онази негова книга дори имаше цяла глава, посветена на това. Казваше се „Информация и интуиция“ или нещо подобно.

Тип заговори едва когато излязоха навън.

— Чъб сигурно вече е прибрал всичко интересно. Нямам търпение да разбера какво е открил.

Той погледна след Брент, който вече се отдалечаваше към голямата къща в имението.

— От него също научихме много.

Тип се огледа, обхващайки с поглед дърветата, които сякаш го притискаха от всички страни.

— Не бих искал да живея тук — каза той. — Няма никаква гледка.

— Доста потискащо място — съгласи се Фрейзър.

— Трябва да разберем от господин Уайтхед колко пари е дал на Брент и по каква причина. Освен това отново трябва да разговаряме с преподобния Осбърн. Сигурно е имал сериозна причина, за да дойде тук в нощта на убийството. А остава и въпросът за жена му…

— Той каза, че госпожа Осбърн се е страхувала.

— Да. Питам се от какво ли се е страхувала?

Тип хвърли един последен поглед през рамо.

— В атмосферата на тази къща има нещо особено, Джеймс. И то ми подсказва, че съществуват много поводи за страх.

5

Реймънд Чъб не обичаше убийствата. Беше постъпил на служба в полицията, защото вярваше в реда и смяташе, че графство Съмърсет — със спретнатите си селца, живите плетове и старите поля — беше една от най-подредените и цивилизовани части от страната, ако не и от целия свят. Но убийството променяше всичко. Убийството нарушаваше тихия, спокоен ритъм на живота. Караше човек да се обърне срещу съседите си. Изведнъж вече на никого не можеше да се има доверие, а вратите, които обикновено се оставяха отворени през нощта, започваха да се заключват. Убийството беше вандалска проява — като тухла, хвърлена право срещу прозореца с красивата гледка към света, и по някакъв начин неговата работа беше да сглоби строшените парчета.

Седнал в кабинета си в полицейския участък на площад Ориндж Гроув в град Бат, той се замисли за настоящето разследване. Случаят със сър Магнъс Пай беше започнал по начин, който не предвещаваше нищо добро. Едно беше да те намушкат в собствения ти дом — но да те обезглавят със средновековен меч посред нощ беше истински скандал. Саксби на Ейвън беше толкова тихо и спокойно място! Да, първо беше онзи случай с чистачката, която се беше спънала и беше паднала по стълбите, но това беше нещо съвсем друго. Нима наистина беше възможно някой от жителите на това село, който може би живееше в красива старинна къща, ходеше на църква и играеше в местния отбор по крикет, косеше моравата в неделя сутринта и продаваше домашно сладко на празника на селото, наистина да е убиец-маниак? Отговорът беше утвърдителен — да, това беше съвсем възможно. И самоличността на престъпника като нищо можеше да бъде открита с помощта на дневника, който беше отворил на бюрото пред себе си в този момент.

В сейфа на сър Магнъс не беше открил нищо интересно. Освен това като че ли от огледа на жилището на портиера също нямаше да излезе нищо. Но точно тогава един млад полицейски служител с орлов поглед на име Уинтърбрук беше направил това откритие сред готварските книги в кухнята на Мери Блекистън. Това момче щеше да стигне далеч. Трябваше само да демонстрира малко по-сериозно отношение и малко повече амбиция, и за нула време щеше да се издигне до полицейски инспектор. Дали я беше скрила там нарочно? Дали се беше страхувала някой да не влезе в къщата й — може би нейният син или самият сър Магнъс? Книгата със сигурност не беше нещо, което би искала да остави на достъпно място, защото съдържаше злонамерени наблюдения за почти всички жители на селото. За господин Търнстоун (от месарския магазин), който съзнателно връщаше по-малко ресто на клиентите си; за Джефри Уийвър (гробарят), който явно се отнасяше с ненужна жестокост към кучето си; за Едгар Ренард (пенсионираният доктор), който вземаше подкупи; за госпожица Дотеръл (от селския магазин), която злоупотребяваше с алкохола. Никой не беше убягнал от вниманието й.

Вече беше посветил цели два дни, за да прочете всичко, и накрая се чувстваше едва ли не омърсен. Спомни си първия път, когато беше видял Мери Блекистън, просната с изцъклени очи в долния край на стълбището в имението „Пай Хол“, вече изстинала и вкочанена. Тогава беше изпитал съжаление към нея. Но сега се питаше какво я беше мотивирало, докато беше обикаляла селото, неизменно изпълнена с подозрения, неизменно нащрек за евентуални неприятности. Как беше възможно поне веднъж да не е видяла нещо хубаво? Почеркът й беше с тънки, разкривени букви, едновременно сбит и спретнат — сякаш беше някаква счетоводителка на злото. Да! Това описание щеше да се хареса на Тип. Фразата беше точно като онези, които обичаше да употребява той. Всяка бележка в дневника беше отбелязана с дата. Книгата съдържаше бележки, записвани в продължение на три години и половина, и Чъб вече беше изпратил Уинтърбрук обратно в къщата, за да провери дали няма да намери и по-ранни дневници — макар че и така разполагаше с предостатъчно материал, с който да продължи разследването.

Госпожа Блекистън беше имала двама-трима специални любимци, на които беше посвещавала нови и нови страници. Интересно, но въпреки враждата между тях двамата, нейният син Робърт не беше сред тях — макар че Джоузи — или Джой — се беше превърнала в обект на неодобрение още в мига, в който майката се беше запознала с нея. Госпожа Блекистън особено много ненавиждаше Брент, градинаря. Името му непрекъснато се споменаваше в дневника. Беше написала, че е грубиян, че е мързеливец, че закъснява за работа, позволява си дребни кражби, шпионира лагера на бойскаутите, когато идват в Дингъл Дел, злоупотребява с алкохол, лъже и никога не се къпе. И явно беше споделяла наблюденията си със сър Магнъс Пай; поне така споменаваше в една от последните си бележки.

Един ден по-късно, тя вече е била мъртва. А една седмица след това беше загинал и сър М. Съвпадение ли беше това? Със сигурност не беше възможно и двамата да са били убити заради една стъпкана леха с лютичета.

Чъб беше отбелязал и още няколко записки, които според него може би имаха връзка със случая. С изключение на една, всички бяха отскоро — и по тази причина беше по-вероятно да са свързани с убийството на сър Магнъс. Той отново ги прегледа една по една, като ги прочете в реда, който му изглеждаше най-логичен.

Чъб може би нямаше да обърне внимание и на двете бележки. Артър Рийв и жена му бяха възрастни хора, които едно време бяха държали кръчмата „Кралския герб“. Беше му трудно да си представи хора, за които да е по-малко вероятно да са замесени в смъртта на сър Магнъс — а и как беше възможно кражбата на медалите да е свързана с това? Колкото до срещата с Уайтхед, той не разбра нищо от описанието й. Но между страниците на дневника беше прибрана една изрезка от вестник, избеляла и пожълтяла, и когато я беше прочел, той беше размислил по този въпрос.

Статията не съдържаше снимка, но Чъб вече беше проверил и беше установил, че в селото наистина имаше мъж на име Джони Уайтхед, който живееше със съпругата си и беше същият Джони Уайтхед, арестуван някога в Лондон. В столицата по време на войната и непосредствено след нея беше имало много престъпни банди, а „Бандата на Богаташите“ беше особено известна сред тях. Уайтхед се беше занимавал с пласмент на откраднати вещи, а сега държеше антикварен магазин! Той отново прочете трите думи, изписани с почерка на Мери Блекистън. „А и опасен “? Въпросителният знак определено беше уместен. Ако Уайтхед беше бивш престъпник и тя се беше опитала да го изобличи, дали не беше възможно той да носи вина за смъртта й? А ако беше разказала за него на сър Магнъс, дали той не е бил принуден да нанесе втори удар? Чъб внимателно остави настрани изрезката от вестника и се върна към дневника.

Последната бележка, която беше отбелязал Чъб, беше вписана в дневника почти четири месеца по-рано. Мери Блекистън беше написала няколко бележки за Джой Сандърлинг, но тази беше добавена в дневника непосредствено след първата им среща. Беше я написала с черно мастило, като беше използвала много по-дебела писалка от обикновено. Думите бяха разплескани по цялата страница в дневника и Чъб едва ли не усещаше физически яростта и отвращението в начина, по който се беше забивала писалката в листа. В останалите записки от дневника, Мери неизменно създаваше впечатление за безпристрастен наблюдател. С други думи, беше еднакво злонамерена и черногледа по отношение на всички хора, които срещаше в живота си. Но явно беше хранила особено неприятни чувства към Джой.

Чъб за пръв път изпита откровена неприязън към Мери Блекистън — едва ли не чувството, че тя беше заслужила смъртта си. Никога нямаше да го каже с тези думи за някого, но се налагаше да признае, че целият дневник не съдържаше нищо друго, освен отрова, а точно тази бележка беше непростима. Най-много го ядоса онова, което беше написала за синдрома на Даун. Мери го беше описала като „ужасна зараза“. Но това не беше зараза, а генетичен проблем. Как беше възможно изобщо да мисли за тази трагедия като за опасност за собственото си семейство? Дали наистина беше решила да попречи на женитбата на сина си, само за да защити бъдещите си внуци от някаква зараза? Беше му трудно дори да си представи това.

Донякъде се надяваше този дневник да се окаже единственият том от мемоарите на Мери Блекистън. Трепереше от мисълта, че може да му се наложи да прочете още и още такива страници, изпълнени с духовна нищета и ненавист — нима наистина нямаше нито една добра дума за някой друг? Но същевременно си даваше сметка, че тази находка беше твърде ценна, за да не й обърне внимание. Трябваше да покаже дневника на Атикус Тип.

Беше доволен от пристигането на детектива в Съмърсет. Двамата бяха разследвали заедно онзи случай в Марлборо, където директорът на едно училище беше убит по време на представлението на драматичния състав. Настоящият случай се отличаваше с много подобни характеристики: истинска плетеница от заподозрени с различни мотиви и не един, а два смъртни случая, които може би имаха връзка помежду си, а може би нямаха. Пред себе си Чъб беше в състояние да си признае истината — а именно, че той нямаше никаква представа откъде да започне с разследването. Тип умееше да вижда ситуацията по различен начин. Може би му идваше отвътре. Чъб неволно се усмихна. През целия му живот го бяха учили, че германците са му враг. Беше необичайно усещане един от тях да бъде на негова страна.

И беше също толкова необичайно това, че именно Джой Сандърлинг го беше довела тук. Чъб вече беше достигнал до мисълта, че двамата с нейния годеник Робърт Блекистън имаха най-сериозната причина да желаят смъртта на Мери Блекистън. Бяха млади и влюбени, а тя беше възнамерявала да попречи на женитбата им, при това по най-ужасната и омразна причина. За кратко и той самият беше споделил чувствата им. Но ако бяха планирали да я убият, защо се бяха опитали да замесят Тип? Дали това не беше някакъв сложен замисъл да отвлекат вниманието от действията си?

Потънал в тези мисли, Реймънд Чъб си запали цигара и отново се зае да чете страниците от дневника.

6

В своя шедьовър, „Общ преглед на криминалното разследване“, Атикус Тип беше написал следното: „За истината може да се мисли като за erne Vertiefung — нещо като дълбока долина, която може и да не се вижда от разстояние, но изведнъж се появява пред вас. Има многобройни начини да се достигне до нея. И дори някоя насока на разпита, която впоследствие се оказва погрешна, въпреки това е способна да ви отведе по-близо до целта. В разследването на едно престъпление няма напразни ходове.“ С други думи, нямаше никакво значение, че той все още не беше видял дневника на Мери Блекистън и нямаше представа за съдържанието му. Макар че двамата с инспектор Чъб бяха подходили от съвсем различни изходни точки, беше неизбежно в крайна сметка да се срещнат.

След като излязоха от жилището на портиера, Тип и Фрейзър изминаха пеша краткото разстояние, което ги делеше от дома на викария, като минаха по главния път, вместо да прекосят напряко през Дингъл Дел, за да се порадват на топлия следобед. Фрейзър вече беше запленен от Саксби на Ейвън и беше донякъде озадачен как е възможно детективът да остане безучастен към очарованието му. В действителност му беше направило впечатление, че Тип не изглеждаше съвсем на себе си, още откакто бяха заминали от Лондон — склонен да се отдава на продължително мълчание и да потъва в мислите си. Сега двамата седяха в дневната, където Хенриета им беше поднесла чай и домашно приготвени бисквити. Стаята беше светла и ведра, със сухи цветя в камината и френски прозорци, които гледаха към добре поддържаната градина и горичката зад нея. До стената имаше пиано, няколко лавици с книги и плътни завеси до пода, които можеха да се затварят през зимата. Мебелите изглеждаха удобни. Освен това сякаш всички бяха събрани от различни места.

Робин и Хенриета Осбърн седяха един до друг на една кушетка и нямаше как да изглеждат по-неловко — или по-гузни, честно казано. Тип едва беше започнал с въпросите си, а те вече се оправдаваха и очевидно се бояха от всеки следващ въпрос. Фрейзър разбираше на какво бяха подложени. Не го виждаше за пръв път. Човек можеше да е съвсем невинен и уважаван гражданин, но в мига, в който детективът започваше да разговаря с него, се превръщаше в заподозрян — и от този момент нататък нито една негова дума не можеше да се приема за чиста монета. Всичко беше част от играта, а точно в този момент му се струваше, че семейство Осбърн не я играеха много добре.

— Вечерта, когато е бил убит сър Магнъс Пай, вие сте излезли от дома си, госпожо Осбърн. Трябва да е било към осем и петнадесет.

Тип я зачака да отрече това, но тя не го направи и той продължи:

— Защо?

— Може ли да попитам кой ви е казал за това? — отговори с въпрос Хенриета.

Тип сви рамене.

— Повярвайте ми, госпожо Осбърн, това няма никакво значение. Задачата ми е да установя къде са били всички по времето на смъртта, за да сглобя мозайката, ако мога да се изразя по този начин. Задавам въпроси и получавам отговори. Това е всичко.

— Просто не ми харесва, че някой ме е шпионирал. Точно това е проблемът с живота на село. Всички непрекъснато те следят.

Викарият нежно я потупа по ръката и тя продължи:

— Да. По това време наистина бях излязла, за да потърся съпруга си. Работата е там…

Тя се поколеба.

— Работата е там, че и двамата бяхме доста разстроени от една новина, която бяхме научили току-що, и той беше излязъл сам. Когато започна да се стъмва, а той все още не се беше прибрал, аз започнах да се питам къде е.

— А къде бяхте всъщност, господин Осбърн?

— Отидох в църквата. Всеки път, когато трябва да си подредя мислите, отивам там. Не се съмнявам, че ще ме разберете.

— Пеша ли отидохте или с велосипеда си?

— Ако се съди по начина, по който ми задавате този въпрос, господин Тип, сигурно вече знаете отговора. Бях с колелото.

— По кое време се прибрахте у дома?

— Предполагам, че трябва да е било около девет и половина.

Тип се намръщи. Според показанията на Брент той беше чул викария да минава с колелото си покрай „Лодкаря“ около половин час, след като самият той беше пристигнал там. Значи около девет часа вечерта, или девет и петнадесет. Това представляваше несъответствие — поне петнадесет минути, които оставаха без обяснение.

— Сигурен ли сте за часа? — попита той.

— Аз съм абсолютно сигурна — намеси се Хенриета. — Както вече ви казах, бях разтревожена за него. Определено държах часовника под око, така че видях кога се прибра съпругът ми: точно в девет и половина. Бях му оставила готова вечеря и останах с него, докато се нахрани.

Тип реши да не продължава с този въпрос. Имаше три възможности. Първата и най-очевидната от тях беше семейство Осбърн да лъжат. Жената определено изглеждаше притеснена и като че ли се опитваше да предпази своя съпруг. Втората възможност беше Брент да е допуснал грешка — въпреки че показанията му се бяха оказали изненадващо надеждни. А третата…?

— Предполагам, че сте били разстроени от новината за новия проект за застрояване? — попита той.

— Точно така — отговори Осбърн, като посочи към прозореца и гледката, която се разкриваше оттам. — Ще бъде точно там. На края на градината ни. Естествено, този дом не е наша собственост. Къщата е на църквата, така че двамата със съпругата ми няма да останем завинаги в нея. Но все пак ми се струва, че този проект е вреден. И напълно ненужен.

— Проектът може би няма да се осъществи — обади се Фрейзър. — След като сър Магнъс вече не е между живите и прочие…

— Е, аз няма да се радвам на смъртта на когото и да било. Това би било съвсем греховно. Но съм готов да ви призная, че когато чух тази новина, за известно време в главата ми се въртеше точно тази мисъл. Беше грешно от моя страна. Не би трябвало да позволявам на личните си чувства да отравят преценката ми.

— Най-добре ще е да разгледате Дингъл Дел — намеси се Хенриета. — Ако не сте се разхождали там, няма как да разберете защо означава толкова много за нас. Искате ли да ви заведа?

— С голямо удоволствие — отговори Тип.

Двамата си бяха изпили чая. Фрейзър си взе тихомълком още една бисквита, после всички излязоха заедно през френските прозорци. Градината в дома на викария се простираше на около двадесет ярда разстояние, с лек наклон надолу и по една цветна леха от двете страни на моравата, която ставаше все по-дива и неподдържана, колкото повече се отдалечаваха от къщата. Беше съзнателно оформена по този начин. Така между имота на семейство Осбърн и гората зад него нямаше ограда или видима граница, и беше невъзможно да се определи къде свършва едното и започва другото.

И така, те изведнъж се озоваха в Дингъл Дел. Високите дървета — дъбове, ясени и брястове — внезапно се издигнаха от всичките им страни, обградиха ги и ги скриха от погледа на останалия свят. Беше прекрасно място. Лъчите на следобедното слънце се спускаха косо между листата и клоните, които ги обагряха в меко зелено, а сред тях танцуваха пеперуди…

— Венерина седефка — промърмори на себе си Хенриета.

Земята под краката им беше мека: туфи трева и мъх, сред които тук-там цъфтяха китки диви цветя. В горичката имаше нещо необичайно. В никакъв случай не можеше да се нарече „гора“ — беше твърде малка, но при все това, докато се намираха вътре в нея, сякаш нямаше краища и път, който видимо да води навън от нея. Всичко беше съвсем притихнало. Въпреки че сред короните на дърветата прехвърчаха птици, те го правеха съвсем безшумно. В тишината отекна единствено бръмченето на една земна пчела, което се изгуби също толкова бързо, колкото се беше появило.

— Някои от тези дървета са на по двеста или триста години — отбеляза Осбърн, като се огледа. — Знаете ли, че сър Магнъс е намерил своето съкровище точно тук? Римски монети и накити, които сигурно са били заровени под земята, за да бъдат на сигурно място. Всеки път, когато идваме тук, горичката изглежда различна. По-късно през годината никнат чудесни гъби. Има и всякакви видове насекоми, ако човек се интересува от такива неща…

Те стигнаха до една туфа див чесън с бели цветове като разпръснати звезди, а зад нея видяха някакво друго растение — с плетеница от остри листа, които покриваха пътеката под краката им.

— Atropa belladona — отбеляза Тип. — Беладона. Доколкото разбрах, госпожо Осбърн, вие сте имали нещастието да настъпите един представител на този растителен вид и сте пострадали от отровата му.

— Да. Беше много глупаво от моя страна. Освен това извадих лош късмет — порязах си крака.

Тя притеснено се разсмя, преди да продължи:

— Не знам какво ми беше станало, та да изляза боса. Предполагам, че просто ми харесва да усещам мъха под стъпалата си. Във всеки случай, определено си научих урока. Отсега нататък ще стоя по-далеч от това растение.

— Искате ли да продължим нататък? — предложи Осбърн.

— Имението „Пай Хол“ е съвсем близо, от другата страна на горичката.

— Да. Ще бъде интересно да го видим отново — отговори Тип.

Между дърветата не водеше истинска пътека. Те продължиха в зеления сумрак и достигнаха до другия край на горичката също толкова неочаквано, колкото се бяха озовали в нея. Дърветата внезапно се разредиха и пред тях се показа езерото с неподвижната си черна вода, а зад него моравата, която плавно се издигаше към имението „Пай Хол“. Фреди Пай беше пред голямата къща и подритваше една футболна топка, а освен него видяха и Брент, застанал на колене пред една цветна леха, с градинарски ножици в ръцете си. Нито един от двамата не забеляза новодошлите. Оттук изобщо не се виждаше къщата на портиера, скрита зад своята собствена естествена ограда от дървета.

— Е, пристигнахме — каза Осбърн.

Той прегърна жена си през раменете с една ръка, но след това размисли и я пусна.

— В действителност имението „Пай Хол“ е прекрасно място. В определен момент от историята си е било женски манастир. От векове насам е собственост на една и съща фамилия. Ако не друго, поне никога няма да могат да го съборят!

— Тази къща е станала свидетел на много смърт — отбеляза Тип.

— Да. Но предполагам, че същото може да се каже и за много други големи къщи в провинцията…

— Но не и толкова наскоро. Вие не сте били в селото, когато Мери Блекистън е намерила смъртта си, нали?

— Вече ви отговорих на този въпрос, когато се срещнахме пред църквата.

— Казахте, че сте били в Девъншър?

— Точно така.

— Къде точно?

Викарият изглеждаше неподготвен за този въпрос. Той извърна глава, а вместо него ядосано отговори съпругата му.

— Защо ни задавате тези въпроси, господин Тип? Наистина ли си мислите, че двамата с Робин сме излъгали за това пътуване? Вярвате ли, че тайно сме се върнали в селото, за да блъснем горката госпожа Блекистън по стълбите? Каква възможна причина бихме имали да го направим? А после сигурно сме отсекли и главата на сър Магнъс, за да спасим Дингъл Дел, нали така — въпреки че това нямаше да промени нищо? Ужасният му син сигурно и без това ще продължи проекта вместо него.

Атикус Тип разпери ръце и въздъхна.

— Госпожо Осбърн, вие не разбирате изискванията на полицейската и детективската работа. Естествено, че не мисля нищо подобно и в никакъв случай не ми е приятно да ви задавам тези въпроси. Но всичко трябва да отиде по местата си. Всички показания трябва да бъдат потвърдени и всички подробности трябва да бъдат проучени. Ако не желаете, не ми казвайте къде сте били. Но в крайна сметка ще се наложи да го кажете на полицейския инспектор. Съжалявам, ако този разговор ви се струва неуместен.

Робин Осбърн хвърли един поглед на жена си, която отговори:

— Естествено, че нямаме нищо против да ви кажем. Просто не е много приятно да се отнасят с нас като със заподозрени. Ако се обадите на управителя на хотел „Шепли Корт“, той ще потвърди, че сме били там цяла седмица. Намира се недалеч от Дартмут.

— Благодаря ви.

Те се обърнаха и поеха обратно през Дингъл Дел; Тип и Робин Осбърн вървяха отпред, а Хенриета и Джеймс Фрейзър крачеха след тях.

— Не се съмнявам, че вие сте служили на погребението на госпожа Блекистън — каза Тип.

— Точно така. За късмет се прибрахме навреме, макар че сигурно щях да прекъсна почивката си, ако се бе наложило.

— Питам се дали сте забелязали един човек, непознат в селото. Доколкото разбрах, той е стоял сам, встрани от останалите опечалени. Казаха ми, че е бил с някаква старомодна шапка.

Робин Осбърн се замисли, преди да отговори:

— Струва ми се, че имаше един човек, който носеше мека шапка с широка периферия. Доколкото си спомням, човекът си тръгна съвсем внезапно. Но се боя, че не мога да ви кажа почти нищо друго за него. Както можете да си представите, мислите ми бяха заети с други неща. Във всеки случай, този човек определено не се появи в „Кралския герб“ след погребението.

— А дали случайно обърнахте внимание на Робърт Блекистън по време на службата? Интересно ми е какви са впечатленията ви от неговото поведение.

— Робърт Блекистън?

Двамата бяха стигнали до туфата с беладона и Осбърн внимателно я заобиколи.

— Чудя се защо ме питате точно за него — продължи той. — Ако трябва да бъда честен с вас, беше ми жал за него. Чух за онази разправия с майка му. След смъртта й в селото тръгнаха всякакви слухове. Но аз не им давах ухо. Смятам, че хората могат да бъдат доста жестоки — или поне да не се замислят за думите си. Което често пъти е едно и също. Не мога да кажа, че познавам Робърт както трябва. Животът му не е бил лесен, но сега си е намерил млада дама, и аз много се радвам за него; Госпожица Сандърлинг работи в лекарския кабинет и аз не се съмнявам, че тя ще му помогне да улегне. Двамата вече ме помолиха да ги бракосъчетая в църквата „Сейнт Ботолф“. Очаквам го с нетърпение.

Той замълча, преди да продължи:

— Двамата с майка му се караха. Това е общоизвестно. Но аз го наблюдавах по време на службата — двамата с Джоузи стояха съвсем близо до мен — и виждах, че скръбта му е съвсем искрена. Когато стигнах до последната част от словото си, той се разплака и скри очите си с ръка, за да не се видят сълзите, така че Джоузи го хвана за ръката, за да го успокои. За едно момче е трудно да изгуби майка си, независимо какви чувства е имало между тях — и аз не се съмнявам, че той горчиво съжалява за думите си. Както се казва в старата поговорка: „Лошата дума идва бързо, прошката — бавно.“

— Какво мислите за Мери Блекистън?

Осбърн не отговори веднага. Продължи да крачи напред, докато отново не стигнаха до градината в свещеническия дом. Едва тогава каза:

— Тя беше естествена част от селото. И ще липсва на всички.

Но не каза нищо повече.

— Любопитно ми е да прочета вашето слово от погребението — каза Тип. — Дали случайно пазите копие от него?

— Наистина ли? — каза викарият и очите му светнаха.

Беше вложил голямо старание в подготовката на това слово.

— Всъщност наистина съм го запазил — каза той. — В къщата е. Ще се върнете ли? Не, няма значение. Аз ще ви го донеса.

Той влезе забързано обратно в къщата през френските прозорци. Тип се обърна точно навреме, за да види как Фрейзър излиза от Дингъл Дел заедно със съпругата на викария. Светлината на слънцето минаваше през горичката и ги огряваше. „Вярно е“, помисли си той. Това наистина беше много специално място, което си струваше да бъде запазено.

Но на каква цена?

7

Този следобед смъртта ги навести отново.

Доктор Редуинг се беше върнала с колата си до „Аштън Хаус“, този път придружавана от съпруга си. По-рано следобед я беше потърсила по телефона сестрата от дома, и въпреки че не беше казала нищо конкретно, нямаше как да разтълкува неправилно този тон.

— Най-добре ще е да дойдете. Наистина ми се струва, че трябва да бъдете тук в този момент.

Доктор Редуинг също се беше обаждала по телефона на роднините на пациенти, за да им каже нещо подобно. Старецът Едгар Ренард все пак не се беше възстановил от лекото си падане миналата седмица. Напротив, явно си беше разместил или счупил нещо, и оттогава насам състоянието му бързо се беше влошило. След последното свиждане с дъщеря си почти не беше идвал в съзнание. Не беше приемал никаква храна и беше изпил само няколко глътки вода. Животът видимо си отиваше от него.

Артър и Емилия седяха на неудобните мебели в прекалено светлата стая и гледаха как гърдите на стареца се повдигат и спускат под завивките. И двамата знаеха какво си мисли другият, но не им се искаше да го казват с думи. Колко дълго щеше да им се наложи да седят тук? По кое време щеше да бъде прилично да си кажат, че са останали достатъчно дълго, и да се приберат у дома? Щяха ли да се обвиняват, ако не бяха там, когато настъпи самият край на живота му? И дали в крайна сметка това щеше да има някакво значение?

— Можеш да тръгваш, ако искаш — предложи накрая Емилия.

— Не. Ще остана с теб.

— Сигурен ли си?

— Да. Разбира се — той се замисли за момент. — Искаш ли кафе?

— Да, моля те.

Беше невъзможно да водят какъвто и да било разговор помежду си в една и съща стая с умиращ човек. Артър Редуинг се изправи и се потътри към кухненското помещение в края на коридора. Емилия остана сама.

И точно в този момент Едгар Ренард отвори очи, съвсем неочаквано, сякаш просто беше задрямал пред телевизора. Веднага я видя и не показа с нищо, че е изненадан. Може би от неговата гледна точка тя изобщо не си беше тръгвала — защото почти веднага се върна към темата на разговора, която беше повдигнал при последната им среща.

— Каза ли му? — попита я той.

— На кого, татко?

Тя се запита дали да не повика Артър. Но се боеше да извика или да направи нещо друго, с което да стресне умиращия.

— Не е справедливо. Трябва да им кажа. Те трябва да знаят истината.

— Искаш ли да повикам сестрата, татко?

— Не! — каза той.

Изведнъж заговори гневно, сякаш знаеше, че му остават броени минути живот и няма никакво време за губене. В същото време в погледа му просветна някаква яснота. По-късно доктор Редуинг щеше да каже, че това е било като неочакван дар в края на живота му. Деменцията най-сетне беше отстъпила и му беше върнала контрола върху собствените му мисли.

— Аз бях там, когато се родиха децата — каза той.

Гласът му зазвуча по-младежки и по-силно.

— Присъствах на раждането в имението „Пай Хол“. Майката беше лейди Синтия Пай. Беше красива жена, дъщеря на граф — но не беше здрава, и не беше достатъчно силна, за да роди близнаци. Боях се, че може да я загубя. В крайна сметка всичко мина добре. Родиха се две деца, с дванадесет минути разлика едно от друго, момче и момиче, и двете бяха здрави.

— Но след това, преди някой да разбере точно какво се е случило, при мен дойде сър Мерил Пай. Сър Мерил. Той не беше добър човек. Всички се страхуваха от него. И не беше доволен. Защото момичето се беше родило първо, разбираш ли? А имението щеше да остане за първородното дете… Беше необичайно наследствено условие, но така стояха нещата. Наследникът беше първородното дете, без значение от какъв пол е, а не най-големият син. Но той искаше да го остави на момчето. Беше наследил имението от баща си, който на свой ред го беше наследил от своя баща — и винаги наследниците бяха открай време момчета. Разбираш ли? Той не искаше цялото имение да остане за едно момиче, така че ме накара… нареди ми… да кажа, че момчето се е родило първо.

Емилия погледна баща си, който беше отпуснал глава на възглавницата, така че бялата му коса образуваше ореол около нея, а очите му блестяха от усилието да й обясни.

— Какво направи, татко? — попита го тя.

— А ти как мислиш? Излъгах. Сър Мерил беше груб, опасен човек. Можеше да ми съсипе живота. А и тогава си казах, какво значение има? В крайна сметка, това бяха просто две бебета. Те не разбираха нищо. И щяха да отраснат заедно в тази къща. Нямаше да навредя на никого. Така си мислех.

В ъгълчето на окото му набъбна една сълза и потече надолу по лицето му.

— Така че ги записах така, както искаше той. Момче, родено в 3:48 сутринта, и момиче, родено в 4:00 сутринта. Точно това написах.

О, татко!

— Не беше правилно. Сега разбирам. Магнъс наследи всичко, а за Клариса не остана нищо, и аз често съм си мислил, че трябва да й кажа, да кажа и на двама им каква е истината. Но каква полза щеше да има от това? Никой нямаше да ми повярва. Сър Мерил отдавна не е между живите. Както и лейди Синтия. Всички те са вече забравени! Но това ме измъчваше. Винаги ме е измъчвало. Онова, което записах, беше лъжа. Момче! Излъгах, че е било момче!

Когато Артър Редуинг се върна с кафетата, доктор Ренард вече беше издъхнал. Жена му изглеждаше потресена и той предположи, че това се дължи на загубата, естествено. Остана с нея, когато повикаха сестрата и предприеха необходимите стъпки. Погребалната застраховка на доктор Ренард беше сключена с известната компания „Ланър & Крейн“, така че щяха да им се обадят още на следващата сутрин — вече беше късно да го направят днес. Междувременно тялото му щеше да бъде прехвърлено в малкия параклис в „Аштън Хаус“, който се използваше точно в такива случаи.

Щеше да бъде погребан в Кингс Абът, недалеч от дома, в който беше живял. Беше взел това решение, след като се беше пенсионирал.

Едва когато поеха с колата обратно към къщи, Емилия Редуинг му повтори онова, което й беше казал нейният баща. Артър, който шофираше, беше шокиран.

— Боже Господи! — възкликна той. — Сигурна ли си, че знаеше какво говори?

— Да, беше необикновено. Умът му се беше прояснил напълно — само за пет минути, докато те нямаше.

— Съжалявам, скъпа. Трябваше да ме извикаш.

— Няма значение. Просто ми се иска да беше там, за да го чуеш.

— Да, можех да бъда свидетел.

Доктор Редуинг не се беше замисляла за това — но сега кимна.

— Да.

— Какво ще правиш сега?

Доктор Редуинг не отговори. Гледаше долината на Бат, която се изнизваше покрай тях, а тук-там от другата страна на железопътната линия се виждаха крави, пасящи по ливадите. Лятното слънце все още не беше потънало зад хоризонта, но светлината вече беше омекнала, а сенките лягаха по склоновете на хълмовете.

— Не знам — каза накрая тя. — Донякъде ми се иска да не ми беше казвал. Досега това беше неговата гузна тайна, но сега стана и моя.

Тя въздъхна:

— Сигурно ще кажа на някого. Но не съм сигурна, че ще има някакъв смисъл. Дори ти да беше там, не съществува никакво доказателство.

— Може би трябва да кажеш на онзи детектив.

— Господин Тип?

Обзе я раздразнение към самата нея. Дори не й беше хрумвало, че може да има връзка, но вече й се струваше съвсем очевидно, че трябва да му съобщи наученото. Сър Магнъс Пай, наследникът на едно огромно имение, беше загинал от насилствена смърт, а сега излизаше наяве, че имението поначало не е било негово. Дали не беше възможно това да е причината за смъртта му?

— Да — отговори тя. — Сигурно ще е най-добре да му кажа.

Двамата продължиха мълчаливо. После съпругът й каза:

— Ами Клариса Пай? На нея ще кажеш ли?

— Мислиш ли, че трябва?

— Не знам. Наистина не знам.

Колата стигна до селото. Докато минаваха покрай пожарната, а след това и покрай „Кралския герб“, точно зад който беше църквата, двамата не знаеха, че си мислят едно и също.

Ами ако Клариса вече е знаела за това?

8

В същия този миг в „Кралския герб“, Джеймс Фрейзър носеше една табла с пет чаши към закътаната маса в далечния ъгъл. На таблата имаше три халби бира — за него самия, за Робърт Блекистън и за полицейски инспектор Чъб — един червен вермут с тоник за Джой Сандърлинг и едно малко шери за Атикус Тип. Искаше му се да вземе и едно-две пакетчета чипс, но нещо му подсказваше, че това няма да бъде уместно предвид предстоящия разговор. Докато се настаняваше на мястото си, той погледна младия мъж, заради когото бяха дошли. Робърт Блекистън, който беше изгубил майка си и своя наставник в рамките само на две седмици, беше дошъл направо от работа. Беше свалил работния си гащеризон и беше облякъл сако, но ръцете му още бяха изцапани с грес и машинно масло. Фрейзър се запита дали изобщо някога щеше да успее да ги изчисти. Беше странен наглед младеж — не беше непривлекателен, но приличаше на неумела рисунка на самия себе си с несръчно подстриганата си коса, прекалено острите скули и бледата кожа. Седеше до Джой и почти сигурно я държеше за ръка под масата. Погледът му беше измъчен. Беше очевидно, че би предпочел да бъде където и да било другаде, само не и тук.

— Няма от какво да се тревожиш, Роб — говореше му Джой. — Господин Тип само иска да помогне.

Робърт не беше готов да се предаде толкова лесно.

— Както помогна на теб, когато отиде в Лондон? — възрази той. — В това село няма да ни оставят на мира. Първо казваха, че аз съм убил майка си — въпреки че никога не бих я пипнал с пръст. Ти знаеш, че е така. И като че ли това не им беше достатъчно, започнаха да шушукат и за сър Магнъс.

Той се обърна към Атикус:

— Затова ли си тук, господин Пит? Заподозрян ли съм?

— Имахте ли причина да желаете със сър Магнъс да се случи нещо лошо? — попита го Тип.

— Не. Не беше лесно да се разбере човек с него, наистина. Но той винаги се е отнасял много добре с мен. Ако не беше той, нямаше да си намеря работа.

— Налага се да ви задам многобройни въпроси за живота ви, Робърт — продължи Тип. — И не защото подозренията срещу вас са по-обосновани, отколкото срещу който и да било друг жител на това село. Но и двата смъртни случая са настъпили в имението „Пай Хол“, а може да се каже, че вие имате тясна връзка с това място.

— Не и по мой избор.

— Разбира се, че не. Но може би ще можете да ни кажете много неща за историята му и за хората, които са живели там.

Видимата ръка на Робърт стисна халбата му. Погледът му беше войнствен, когато се обърна към Тип.

— Ти не си полицай — каза му той. — Защо да ти казвам нещо?

— Аз съм полицай — намеси се Чъб.

Инспекторът се канеше да си запали цигара и застина с ръка на няколко инча от лицето си, в която стискаше запалена кибритена клечка.

— И господин Тип работи с мен. А ти би трябвало да се държиш по-възпитано, млади човече. Ако не искаш да съдействаш, ще видим как ще се чувстваш след една нощ зад решетките. Доколкото разбрах, няма да ти е за пръв път.

Той запали цигарата си и духна клечката.

Джой отпусна ръка върху ръката на годеника си.

— Моля те, Робърт…

Той сви рамене, за да отмести ръката си.

— Нямам какво да крия. Питайте ме, каквото искате.

— В такъв случай нека да започнем от самото начало — предложи Тип. — Ако това не ви притеснява, може би ще можете да ни опишете детството си в имението „Пай Хол“.

— Не ме притеснява, макар че никога не съм бил особено щастлив там — отговори Робърт. — Не е приятно, когато майка ти изпитва по-силни чувства към работодателя си, отколкото към собствения ти баща — но си беше точно така, почти от първия ден, когато се преместихме да живеем в имението, в жилището на портиера. Сър Магнъс това, сър Магнъс онова! Нищо друго не я интересуваше, макар че никога не му е била нещо повече от прислужница. Татко също не беше доволен. Не му беше лесно да живее в чужда къща, на чужд имот. Но двамата издържаха известно време. Преди войната татко нямаше много работа. Така поне имахме къде да живеем и някакъв редовен доход. Така че той се примиряваше.

Бях на дванадесет години, когато се нанесохме там. Преди това живеехме в „Шепардс Фарм“, къщата на дядо ми. Беше доста запусната, но на нас ни харесваше, защото никой не ни закачаше там. Двамата с Том сме родени в Саксби на Ейвън и винаги сме живели тук. За мен на света нямаше друго място. След като старата икономка напусна сър Магнъс имаше нужда от някого, който да се грижи за къщата му, а майка ми вече беше започнала да работи в селото, така че всъщност беше очевиден кандидат.

През първата година или някъде там, всичко беше наред. Жилището на портиера не беше толкова лошо място за живеене, а освен това след „Шепардс Фарм“ ни се струваше, че имаме много повече място. Всички си имахме отделни стаи, което беше приятно — мама и татко бяха в дъното на коридора. Аз се хвалех в училище, че живея на толкова богаташко място, макар че другите деца само ме дразнеха за това.

— Добре ли се разбирахте с брат си?

— Карахме се, както всички момчета. Но освен това бяхме много близки. Непрекъснато се гонехме из цялото имение. Играехме на пирати, на ловци на съкровища, на войници и на шпиони. Том измисляше всички игри. Беше по-малък от мен, но освен това беше и много по-умен. Нощем ми изпращаше кодирани съобщения, като почукваше по стената. Сам си беше измислил кода. Не разбирах нито дума, но слушах как продължава да почуква, дълго след като и двамата трябваше вече да сме заспали.

Той леко се усмихна на спомена и лицето му поне за малко се отпусна.

— Разбрах, че сте имали куче. На име Бела.

Той незабавно се смръщи отново. Фрейзър си спомни за кучешкия нашийник, който бяха намерили в стаята в жилището на портиера, но не разбираше каква връзка може да има това със случая.

— Бела беше кучето на Том — отговори Робърт. — Татко му я подари, горе-долу по времето, когато си тръгнахме от „Шепардс Фарм“.

Той хвърли един поглед на Джой, все едно не беше сигурен дали трябва да продължава.

— Но след като се преместихме… нещата не се развиха добре.

— Какво стана?

— Така и не разбрахме със сигурност, но мога да ви кажа едно, Сър Магнъс не искаше това куче да живее в неговото имение. Това беше съвсем ясно. Казваше, че Бела му гони овцете. Веднага ни каза, че трябва да го махнем, но Том наистина обичаше това куче, така че татко му отказа. И един ден тя просто изчезна. Търсихме я навсякъде, но я нямаше. А след това, около две седмици по-късно, я намерихме в Дингъл Дел.

Той замълча и сведе поглед.

— Някой й беше прерязал гърлото. Том винаги казваше, че е бил Брент. Но ако наистина е бил Брент, той го е направил по нареждане на сър Магнъс.

Настъпи дълго мълчание. Когато Тип заговори отново, гласът му беше тих.

— Налага се да ви попитам и за още една смърт — каза той. — Не се съмнявам, че това ще бъде болезнено за вас. Но нали разбирате, че…

— Говориш за Том, нали?

— Да.

Робърт кимна.

— Когато започна войната, татко отиде да работи по самолетите в Боскъм Даун и често го нямаше по цяла седмица, така че го виждах рядко. Може би, ако беше останал вкъщи, ако ни беше наглеждал по-отблизо, това нямаше да се случи. Поне майка ми винаги казваше така. Тя го обвиняваше за това, че го е нямало.

— Можете ли да ми разкажете какво точно се случи?

— Никога няма да го забравя, господин Тип. Докато съм жив. По онова време си мислех, че аз съм виновен. Много хора казваха така и може би татко също го вярваше. Не ми е казвал нищо за това. След този ден почти не е говорил с мен и сега не съм го виждал от години. И сигурно има право. Том беше с две години по-малък от мен и аз трябваше да го гледам. Но аз го оставих сам — и преди да разбера какво става, вече го вадеха от езерото, а той се беше удавил. Беше само на дванадесет години.

— Ти не си бил виновен за това, Робърт — каза Джой.

Тя го прегърна и силно го притисна към себе си.

— Било е нещастен случай. Ти дори не си бил наблизо…

— Аз го изведох в градината. И аз го оставих сам.

Той вдигна поглед към Тип. Очите му изведнъж бяха блеснали от сълзи.

— Беше през лятото, в един ден като днешния. Тръгнахме на лов за съкровища. Непрекъснато търсехме някакви скъпоценности — сребро и злато — защото знаехме как сър Магнъс е открил цяло съкровище в Дингъл Дел. Заровено съкровище! Всяко момче си мечтаеше за това. Бяхме чели комиксите в „Магнет“ и „Хотспър“ и се опитвахме да направим така, че да се сбъднат наистина. А и сър Магнъс ни окуражаваше. Дори ни поставяше предизвикателства, с които трябваше да се справим. Значи може би и той донякъде е виновен за онова, което се случи. Не знам. Винаги става въпрос кой е виновен, нали? Когато се случи нещо подобно, човек се опитва да намери някакъв начин да си го обясни.

— Том се удави в езерото. До ден днешен не знаем как точно е станало. Беше с всичките си дрехи, така че няма как да е отишъл да плува. Може би е паднал във водата. Може би си е ударил главата. Брент го намери и го извади от езерото. Аз го чух да вика и дотичах през моравата. Помогнах му да го извадим на брега и се опитах да го съживя, както ни бяха показвали в училище. Но нямаше какво да направя. Докато мама дойде, вече беше късно.

— Невил Брент вече е работил там? — попита Чъб. — Самият той сигурно е нямал двадесет години.

— Да. Беше много млад, но вече помагаше на баща си. В действителност той пое работата като градинар, след като татко му почина.

— Сигурно е било голям шок за вас да видите брат си в това състояние — каза Тип.

— Скочих във водата. Хванах го. Крещях, плачех и дори сега не мога да се принудя да погледна онова проклето място. Никога не съм искал да оставаме в къщичката на портиера и ако беше станало така, както исках аз, щях изобщо да се махна от Саксби на Ейвън — и сега, след всичко, което се случи, може би точно така ще стане. Така или иначе, баща ми се прибра същата вечер. Разкрещя се на майка ми. Разкрещя се и на мен. Не се опита да ни помогне. Само ни се ядоса. И една година след това ни остави. Каза, че с този брак е свършено. Така и не го видяхме повече.

— Как реагира майка ви на това, което се случи?

— Остана да работи за сър Магнъс. Това първо. Дори не си помисли да го остави, независимо какво се беше случило — толкова много държеше на него. Минаваше покрай онова езеро всеки ден, на път за работа. Каза ми, че никога не поглежда натам, а обръща глава на другата страна — но не знам как е успявала да го направи.

— Продължаваше ли да се грижи за вас?

— Опитваше се, господин Пит. Сигурно трябва да й го призная, макар че никога не съм й благодарил за това. След като Том умря, нищо не беше лесно. Нещата в училище тръгнаха надолу. Останалите деца понякога бяха толкова жестоки. А и тя се страхуваше за мен. Изобщо не ме пускаше да излизам от къщата! Понякога се чувствах като затворник. Непрекъснато ме наглеждаше. Изпитваше ужас, че и с мен ще се случи нещо и тя ще остане съвсем сама. Мисля, че точно това беше истинската причина да не иска да се оженя за Джой — защото щях да я оставя. Тя ме задушаваше — и точно затова нещата между нас се развиха по този начин. Трябва да си призная истината. В крайна сметка я намразих.

Той надигна халбата си и отпи няколко глътки от бирата си.

— Ти не я мразеше — обади се тихо Джой. — Просто нещата между вас не вървяха както трябва. И двамата живеехте в сянката на онова, което се е случило, и не си давахте сметка колко страдате от това.

— Ти си я заплашил точно преди да умре — отбеляза инспектор Чъб, който вече беше изпил бирата си.

— Не съм, сър. Никога не съм я заплашвал.

— Ще стигнем и дотам, когато му дойде времето — намеси се Тип. — Но в крайна сметка вие сте напуснали имението „Пай Хол“. Разкажете ни първо за времето, през което сте живели в Бристъл.

— Не беше много дълго — отговори Робърт с унил тон. — Сър Магнъс ми беше уредил тази работа. След като татко си тръгна, той се опита да го замести и да помогне, с каквото може. Не беше лош човек — поне не съвсем. Уреди ме като чирак във „Форд“, но там всичко се обърка. Признавам си, че аз бях виновен за всичко. Не бях щастлив в онзи чужд град, където не познавах никого. Пиех повече, отколкото трябва, и се забърках в едно сбиване в кварталната кръчма, „Синия глиган“. За едното нищо…

Той кимна на Чъб.

— Но това е истина. Арестуваха ме за една вечер — и сигурно нямаше да ми се размине с това, ако сър Магнъс отново не се беше намесил, за да ми помогне. Той говори с полицаите и те се съгласиха да ме пуснат, без да ми повдигат обвинение, но за мен това беше краят на работата ми там. Върнах се в Саксби и той ме уреди на това място, на което съм в момента. Винаги съм обичал да се занимавам с коли. Сигурно съм го наследил от татко — макар че не наследих нищо друго от него.

— Защо се скарахте с майка си в седмицата, когато тя намери смъртта си? — попита Тип.

— За нищо и никакво. Тя искаше да поправя една лампа. Това е. Наистина ли си мислите, че съм я убил заради това, господин Пит? Заклевам се, дори не съм я доближавал — а и няма как да съм го направил. Джой ви е казала. Онази вечер бях с нея! Цялата вечер и през цялата нощ. Двамата излязохме заедно от апартамента — значи, ако аз ви лъжа, тя също ви лъже, а защо да го прави?

— Простете ми, но не е сигурно, че това е съвсем вярно — каза Тип.

Той се обърна към Джой Сандърлинг, която като че ли се стегна в очакване на онова, което щеше да последва.

— Когато ме посетихте в Лондон, вие ми казахте, че през цялото време сте били заедно. Но сигурна ли сте, че непрекъснато ви е бил пред очите? Не сте ли взели душ или вана? Не сте ли приготвяли закуската?

Джой се изчерви.

— И двете, господин Тип. Може би е имало десет или петнадесет минути, през които Робърт не ми е бил пред очите…

— А мотопедът ви е бил паркиран пред входа, госпожице Сандърлинг. Макар че разстоянието е твърде голямо, за да се измине пеша, на Робърт нямаше да му трябват повече от две-три минути, за да стигне до имението с него — както вие сама ни казахте. Не е невъзможно да е отишъл дотам с мотопеда, да е убил майка си, която му е причинявала толкова неприятности и е била толкова твърдо против брака ви, а след това да се е върнал — докато вие сте били в кухнята или в банята.

След като беше изказал тази хипотеза, той отново се обърна към Робърт.

— А сър Магнъс? — продължи той. — Можете ли да ми кажете къде сте били в осем и половина вечерта, когато е бил убит той?

Робърт отпусна уморено рамене.

— Не мога да ти кажа нищо полезно по този въпрос. Бях у нас и вечерях сам. Къде да съм бил? Но ако си мислиш, че съм убил сър Магнъс, по-добре да ми кажеш защо. Той не ми е направил нищо лошо.

— Майка ви е намерила смъртта си в имението „Пай Хол“. А той дори не си направи труда да отиде на погребението й!

— Как е възможно да сте толкова жесток? — възкликна Джой. — Измисляте си лъжи от въздуха, само и само за да обвините Робърт! Той нямаше никаква причина да убие когото и да било от двамата. Колкото до мотопеда, не съм го чувала да потегля. А не се съмнявам, че щях да го чуя, дори да съм била в банята.

— Свърши ли? — попита Робърт.

Той се изправи от мястото си, като остави бирата си недопита.

— Нямам повече въпроси — отговори Тип.

— В такъв случай, ако нямаш нищо против, смятам да се прибера у дома.

— Ще дойда с теб — каза Джой.

Чъб хвърли един поглед на Тип, сякаш за да се увери, че наистина не е останало нищо друго, което да иска да попита. Тип му кимна съвсем леко и двамата младежи си тръгнаха заедно.

— Наистина ли мислиш, че може да е убил майка си? — попита го Фрейзър, веднага щом излязоха.

— Мисля, че това е малко вероятно, Джеймс. Нали го чу как говореше за нея току-що… с гняв, раздразнение и може би дори със страх. Но не и с омраза. Освен това не вярвам да е отишъл до имението „Пай Хол“ с мотопеда на годеницата си, макар че това беше интересна идея. Защо ли? Заради цвета на превозното средство. Не си ли спомняш? Насочих вниманието ти към това още първия път, когато ни посети госпожица Сандърлинг. Един мъж, който иска бързо да прекоси селото, за да извърши престъпление, може да реши да вземе назаем мотопед, за да го направи — но не и ако мотопедът е яркорозов на цвят, поне според мен. Така би направил твърде силно впечатление. Дали е имал мотив да убие сър Магнъс Пай? Не е невъзможно — но се налага да си призная, че поне към този момент не го виждам.

— Значи си изгубихме времето — обобщи Чъб.

После погледна към празната си халба, преди да добави:

— Е, в „Кралския герб“ поне сервират сносна бира. Освен това ти нося нещо, хер Тип.

Той протегна ръка и извади дневника на Мери Блекистън. После накратко им разказа как го бяха открили.

— Вътре има по нещо почти за всеки жител на селото — каза той. — Не за пръв път виждам някой да се рови в мръсотията, но тази жена я е събирала с цели кофи!

— Не мислиш ли, че може да е използвала събраната информация, за да изнудва хората? — предположи Фрейзър. — В крайна сметка това би било доста основателна причина някой да реши да я блъсне по стълбите.

— Имаш право — отговори Чъб. — Някои от бележките са доста мъгляви. Тя е внимавала какво точно пише. Но ако хората са били наясно колко много знае за тях, е можела да си създаде доста врагове. Точно както сър Магнъс с Дингъл Дел. Точно това е проблемът в този случай. Има прекалено много заподозрени! Въпросът е дали един и същ човек е убил и двамата?

Полицейският инспектор се изправи от мястото си.

— В някакъв момент ще трябва да ми върнеш дневника, хер Тип — каза той. — Но сега трябва да се прибирам у дома. Госпожа Чъб е сготвила специалното си пиле фрикасе по традиционна френска рецепта, Господ да ми е на помощ. Ще се видим утре, господа.

С тези думи, той си тръгна. Фрейзър и Тип останаха сами.

— Инспекторът е съвършено прав — отбеляза Тип.

— За това, че има прекалено много заподозрени?

— За това, че най-важният въпрос е дали един и същ човек е убил сър Магнъс Пай и неговата икономка. Всичко зависи от отговора на този въпрос. Между двата смъртни случая явно има връзка, но ние продължаваме да не знаем каква точно е тя. А докато не разберем, няма как да осветлим истината. Но може би отговорът вече е в ръцете ми.

Той отвори дневника на първата страница и се усмихна.

— Ето, почеркът вече ми е познат…

— Но как?

Тип не отговори. Беше започнал да чете.