Мозайка от убийства

1

Нямаше нужда лекарят да казва нищо. Изражението му, тишината в стаята, рентгеновите снимки и резултатите от изследванията, разпръснати по бюрото му, говореха достатъчно ясно. Двамата мъже седяха един срещу друг в елегантно обзаведения кабинет в края на Харли Стрийт и знаеха, че са стигнали до последното действие на една драма, разигравала се много пъти преди. Преди шест седмици те дори не се познаваха. А сега бяха свързани от възможно най-тясната близост. Единият беше съобщил новината. Другият я беше узнал. Нито един от двамата не позволи на чувствата си да се прочетат по лицето му. Това също беше част от процедурата, от джентълменското споразумение и двамата трябваше да направят всичко по силите си, за да прикрият емоциите си.

— Може ли да попитам колко ми остава според вас, доктор Бенсън? — попита Атикус Тип.

— На този въпрос не е лесно да се отговори с точност — отвърна докторът. — Опасявам се, че развитието на тумора е много напреднало. Ако бяхме успели да го открием по-рано, може би щеше да има някаква минимална възможност да оперираме. Но при това положение…

Той поклати глава, преди да добави:

— Съжалявам.

— Няма нужда да съжалявате.

Тип говореше на английски език като образован чужденец — безупречно и акуратно, като произнасяше ясно всяка сричка, сякаш се извиняваше за немския си акцент.

— Аз съм на шестдесет и пет години — продължи той. — Животът ми беше дълъг и съм готов да твърдя, че в много отношения беше хубав. Очаквал съм да се разделя с него много пъти преди. Може дори да се каже, че смъртта ми беше спътник през цялото време, като непрестанно беше на две крачки зад гърба ми. И сега най-сетне ме настигна.

Той разпери ръце и намери сили да се усмихне.

— Ние с нея сме стари познати и нямам причина да се боя от нея. От друга страна, все пак ще бъде необходимо да се погрижа за делата си, за да ги оставя в ред. От тази гледна точка за мен ще бъде полезно да знам, поне в най-общи рамки… за седмици ли говорим или за месеци?

— Опасявам се, че преди смъртта ще има упадък. Главоболията, от които страдате, ще се засилват. Възможно е да имате припадъци. Мога да ви изпратя медицинска литература, от която да придобиете обща представа за заболяването си, и ще ви предпиша силни болкоуспокояващи. Може би трябва да обмислите за някакъв вариант да живеете в специализирано заведение, в което да полагат грижи за вас. В Хампстед има едно много добро място, което мога да ви препоръчам, организирано от фондацията на името на Мария Кюри. В по-късните стадии от болестта ще имате нужда от постоянни медицински грижи.

Думите му постепенно заглъхнаха. Доктор Бенсън се взираше в своя пациент с известно недоумение. Името Атикус Тип му беше познато, разбира се. Често го споменаваха във вестниците — германския бежанец, успял да оцелее от войната, след като беше прекарал цяла година в един от концентрационните лагери на Хитлер. По времето, когато го бяха арестували нацистите, беше работил като полицай в Берлин — или може би Виена — и след като беше пристигнал в Англия, той беше отворил кантора като частен детектив и често беше оказвал съдействие на полицията. Не приличаше на детектив. Беше дребен, много спретнат мъж, и седеше с ръце в скута. Беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Обувките му бяха лъснати. Ако не знаеше друго за него, докторът можеше да го помисли за счетоводител — от онези, които работят в семейна кантора и на които може да се разчита напълно. Но у него имаше и нещо друго. Още преди да научи новината, когато за пръв път беше влязъл в кабинета му, от Тип се излъчваше някакво необичайно напрежение. Очите му, скрити зад кръглите очила с телени рамки, не преставаха да наблюдават всичко наоколо, и той сякаш се колебаеше всеки път, преди да заговори. Странното беше, че сега, след като научи новината за болестта си, той сякаш изглеждаше по-спокоен. Като че ли през цялото време я беше очаквал и сега, когато най-сетне я беше получил, изпитваше единствено благодарност.

— Два или три месеца — каза накрая доктор Бенсън. — Може би и повече, но се опасявам, че след този срок състоянието ви ще започне да се влошава.

— Много ви благодаря, докторе. Професионалното ви отношение към мен беше изрядно. Може ли да ви помоля бъдещата ни кореспонденция да бъде адресирана лично до мен и да бъде отбелязвана с гриф „Поверително и лично“? Използвам услугите на личен асистент и все още не искам той да научава това.

— Естествено.

— С това съвместната ни работа приключва, нали?

— Бих искал отново да ви прегледам след няколко седмици. Ще трябва да уредим положението ви. Наистина смятам, че е добре да погледнете онзи дом в Хапмстед.

— Ще го направя — отвърна Тип, като се изправи.

По някакъв любопитен начин това действие сякаш не добави много към общия му ръст. Застанал прав, той сякаш беше притиснат от обстановката в кабинета, с тъмната му дървена ламперия и високия му таван.

— Още веднъж ви благодаря, доктор Бенсън.

Той взе бастуна си от палисандрово дърво със солидна бронзова ръкохватка, който датираше от осемнадесети век. Беше изработен в Залцбург и му беше подарък от немския посланик в Лондон. Този бастун неведнъж се беше оказвал полезно оръжие. Тип напусна кабинета, кимна вежливо за сбогом както на рецепционистката, така и на портиера, и излезе на улицата. Спря за малко на ярката слънчева светлина, като се оглеждаше. Не се изненада да открие, че всичките му сетива бяха изострени. Къщите му се струваха очертани с математическа точност. Различаваше шума от всяка отделна кола в общия тътен на уличното движение. Усещаше топлината на слънцето по кожата си. Хрумна му, че е много вероятно все още да е в състояние на шок. Беше на шестдесет и пет години, но не беше много вероятно да доживее до шестдесет и шест. Щеше да му бъде необходимо малко време, за да свикне с тази мисъл.

При все това, докато крачеше по Харли Стрийт към Риджънтс Парк, той вече поставяше всичко в общия контекст на живота си. Това беше просто поредното хвърляне на заровете — а в крайна сметка целият му живот беше преминал в неравна игра срещу съдбата. Даваше си ясна сметка, например че дължеше самото си съществувание на един случаен исторически инцидент. Когато през 1832 година баварският принц Ото Фридрих Лудвиг се беше възкачил на гръцкия престол под името Отон I, мнозина гръцки студенти взели решение да емигрират в Германия. Прадядо му беше един от тях и петдесет и осем години по-късно се беше родил самият Атикус — майка му беше германка и работеше като секретарка в полицията, а баща му беше униформен полицай в същото управление. Отчасти грък и отчасти германец? Ако в историята някога беше имало истинско малцинство, това беше то. След това, разбира се, в Германия се беше надигнало нацисткото движение. А семейство Тип не бяха просто от гръцки произход. Освен това бяха и евреи. С напредването на голямата игра шансовете им за оцеляване бяха продължили да намаляват до момента, в който на тях би заложил само някой особено безразсъден комарджия. И естествено, той ги беше изгубил: майка си, баща си, братята си и приятелите си. В крайна сметка и самият той се беше озовал в концентрационния лагер в Белзен, а собственият му живот беше спасен от една особено невероятна административна грешка, шансът за която беше едно на хиляда. След освобождението той беше получил даром още цяло десетилетие живот — нима наистина можеше да се оплаква сега, когато последното хвърляне на заровете се беше обърнало срещу него? Атикус Тип се отличаваше със забележителна сила на духа, така че докато стигна до Юстън Роуд, вече се чувстваше в мир със себе си. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Нямаше никакво намерение да се оплаква.

Взе такси, за да се прибере у дома. Никога не използваше подземната железница, защото не му допадаше присъствието на толкова много хора в такава принудителна близост; толкова много мечти, страхове и негодувание, струпани на едно място в мрака под земята. Обземаше го усещането, че няма сили да се пребори с всичко това. Черните лондонски таксита бяха толкова по-солидни и сигурни — като пашкули, които го защитаваха от външния свят. По обед нямаше много движение и той скоро пристигна на площад Чартърхаус във Фарингдън. Таксито му спря пред „Танър Корт“ — особено елегантната жилищна сграда, на която живееше. Той плати на шофьора, добави щедър бакшиш и влезе.

Беше закупил апартамента е приходите си от разследването на диамантената афера „Лудендорф“[2]: две спални, светла и просторна дневна е изглед към площада и най-важното, преддверие и кабинет, където можеше да приема клиентите си. Докато се изкачваше с асансьора към седмия етаж, той си припомни, че точно в този момент не водеше разследване по нито един случай. Предвид всичко останало, така беше по-добре.

— Привет!

Гласът на Джеймс Фрейзър се разнесе от кабинета още преди Тип да затвори външната врата, и миг по-късно отвътре изхвърча самият той, стиснал цяла купчина писма. Беше русокос младеж на близо тридесет години, който работеше за Тип като личен асистент и секретар — именно него беше споменал пред доктор Бенсън. Беше завършил Оксфордския университет, мечтаеше за актьорска кариера, живееше в постоянно състояние на банкрут и безработица, и се беше явил в отговор на обявата, публикувана в „Спектейтър“, с намерението да работи на тази позиция не повече от няколко месеца. Шест години по-късно той все още беше тук.

— Как мина? — попита той.

— Кое? — попита в отговор Тип.

Фрейзър, разбира се, нямаше никаква представа къде е бил той.

— Не знам. Нали излезе за нещо? — отговори Джеймс с характерната си младежка усмивка. — Както и да е, обади се инспектор Спенс от „Скотланд Ярд“. Помоли да му върнеш обаждането. Обадиха се и от „Таймс“, искат да ти вземат интервю. И да не забравиш, че имаш среща с клиент в дванадесет и половина.

— Клиент?

— Да — отвърна Фрейзър, като се ровеше в писмата, които държеше в ръката си. — Жена на име Джой Сандърлинг. Обади се вчера.

— Не си спомням да съм разговарял с жена на име Джой Сандърлинг.

— Ти не си говорил с нея. Аз бях. Тя се обаждаше от Бат или някакво подобно място. По тона й личеше, че е разстроена.

— Защо не ме попита?

— Трябваше ли? — каза Фрейзър, като посърна. — Ужасно съжалявам. Но в момента нямаме нищо друго и аз си помислих, че ще се зарадваш на нов случай.

Тип въздъхна. Лицето му винаги изглеждаше донякъде измъчено и изтормозено — това беше характерно за изражението му — но този случай наистина нямаше как да се появи в по-неподходящ момент. Въпреки това той не повиши тон. Както винаги, отговори премерено и разумно.

— Съжалявам, Джеймс — каза той. — Но точно сега не мога да я приема.

— Но тя вече пътува насам.

— В такъв случай ще се наложи да й кажеш, че си е загубила времето.

Тип заобиколи своя помощник и влезе в дома си. После затвори вратата зад гърба си.

2

— Но вие казахте, че той ще ме приеме.

— Да, знам. Ужасно съжалявам. Но днес се оказа прекалено зает.

— Но аз си взех почивен ден от работа. И дойдох с влака чак от Бат. Не можете да се отнасяте така с хората.

— Абсолютно сте права. Но вината не е на господин Тип. Аз не бях проверил графика му за деня. Ако желаете, мога да ви възстановя цената на билета за влака от служебната каса.

— Не става дума само за билета. Става дума за целия ми живот. На всяка цена трябва да се срещна с него. Не знам кой друг може да ми помогне.

Тип чуваше гласовете им зад двойната врата, която водеше към дневната в жилището му. Беше седнал в едно кресло и пушеше една от любимите си цигари „Собрание“ — черни със златен филтър. Мислеше за книгата си, за труда на своя живот, която вече беше достигнала четиристотин страници, но краят й не се виждаше. Заглавието й щеше да бъде „Общ преглед на криминалното разследване“. Фрейзър беше напечатал на пишеща машина най-новата глава, написана от Тип. Той я придърпа към себе си. „Двадесет и шеста глава: Разпит и интерпретация“. Но сега не можеше да я прочете. Преди смяташе, че ще му трябва още една година, за да завърши книгата. Но вече не разполагаше с тази година.

Момичето имаше приятен глас. И беше млада. Освен това, въпреки дървената бариера помежду им, Тип не се съмняваше, че тя е готова да се разплаче всеки момент. За кратко се замисли за болестта си. Интракраниална неоплазма. Докторът му беше дал три месеца живот. Нима наистина щеше да прекара това време сам, седнал в креслото си, замислен за всички неща, които няма да успее да направи? Подразнен от собственото си поведение, той акуратно смачка цигарата в пепелника, стана от мястото си и отвори вратата.

Джой Сандърлинг беше в коридора и разговаряше с Фрейзър. Беше миньонче, малка във всеки смисъл на думата, със светла коса, която обрамчваше едно много хубаво Мозайка лице, и по детски сини очи. Беше се облякла елегантно за срещата си с него. Бледокафявият шлифер с колан на кръста не беше необходим в това време, но й отиваше — и Тип подозираше, че го е избрала, защото така изглеждаше по-делова. Тя погледна над рамото на Фрейзър и го видя.

— Господин Тип?

— Да — кимна той, без да бърза.

— Извинявам се, че ви притеснявам. Знам колко сте зает. Но моля ви, дали ще можете да ми отделите само пет минути от времето си? Това наистина ще означава много за мен.

Пет минути. Тя нямаше как да го знае, но това време означаваше много и за двамата.

— Добре тогава — каза той.

По лицето на Джеймс Фрейзър, който стоеше зад гърба й, се изписа раздразнение, като че ли по някакъв начин го беше предал. Но Тип беше взел решение още в мига, в който беше чул гласа на момичето. В него се долавяше такава безнадеждност. А днешният ден вече беше донесъл достатъчно тъга.

Той я покани в кабинета си, който беше обзаведен удобно, макар и донякъде спартански. Имаше писалище и три стола, старинно огледало и гравюри в позлатени рамки, всичко в стила „Бидермайер“, характерен за Виена от деветнадесети век. Фрейзър влезе след тях и се настани на обичайното си място в ъгъла, където кръстоса крака и отвори един бележник на коляното си. В действителност нямаше нужда той да записва нищо. Тип никога не пропускаше и една-единствена подробност, така че щеше да запомни всяка изречена дума.

— Продължете, моля, госпожице Сандърлинг.

— О, моля ви, казвайте ми Джой — отговори момичето. — Всъщност се казвам Джоузи. Но всички ми казват Джой, като думата за „радост“.

— Разбрах, че сте дошли тук чак от Бат.

— Бих изминала и много повече път, за да се срещна с вас, господин Тип. Чела съм във вестниците за вас. Всички казват, че вие сте най-великият детектив в историята и че за вас няма нищо невъзможно.

Атикус Тип примигна. Винаги се чувстваше малко неудобно, когато чуеше подобно ласкателство. Той вдигна ръка към очилата си, за да ги оправи с малко рязко движение, и се усмихна накриво.

— Това е много мило от ваша страна, но може би малко изпреварваме събитията, госпожице Сандърлинг. Моля ви да ми простите. Отнесохме се много невъзпитано с вас. Дори не сме ви предложили кафе.

— Не искам кафе, много ви благодаря, и не желая да отнемам много от времето ви. Но наистина се нуждая отчаяно от помощта ви.

— В такъв случай защо не започнете с причината, която ви води тук?

— Да. Разбира се.

Тя изправи гръб на стола, преди да заговори отново. Джеймс Фрейзър чакаше с отворен бележник, приготвил писалката си.

— Вече ви казах името си — започна тя. — Живея в едно селище на име Уестуд, заедно с родителите си и брат си Пол. За съжаление, той се роди със синдром на Даун и не може да се грижи сам за себе си, но двамата сме много близки. По-точно казано, аз го обожавам.

Тя замълча за малко, преди да продължи:

— Къщата ни е в покрайнините на град Бат, но аз работя в едно село, което се казва Саксби на Ейвън. Работя в местния лекарски кабинет, където помагам на доктор Редуинг. Тя е ужасно мила, между другото. Работя при нея вече почти две години и съм много доволна.

Тип кимна. Това момиче вече беше спечелило симпатиите му. Харесваше му нейната увереност и яснотата, с която се изразяваше.

— Преди една година се запознах с едно момче — продължи тя. — Той пристигна в кабинета, защото се беше наранил доста тежко в инцидент, свързан с кола. Беше поправял колата и тя едва не беше паднала върху него. Крикът беше смазал ръката му и беше счупил няколко кости. Името му е Робърт Блекистън. Двамата почти веднага си допаднахме и аз започнах да излизам с него. И го обичам, с цялото си сърце. Двамата вече сме сгодени.

— Приемете поздравленията ми.

— Как ми се иска да беше толкова просто. Но сега не съм сигурна, че изобщо ще стигнем до сватбата.

Тя извади една кърпичка и попи очите си с нея, но жестът изглеждаше по-скоро делови, отколкото емоционален.

— Преди две седмици майка му почина. Погребението беше миналата събота. Двамата с Робърт отидохме заедно — и естествено, преживяването беше ужасно. Но още по-лошото беше как го гледаха хората… и какви неща говорят за него оттогава насам. Работата е там, господин Тип, че според хората от селото го е направил той!

— Говорите за… убийство?

— Да — отговори тя и помълча няколко секунди, за да се овладее, преди да продължи. — Робърт никога не е бил в добри отношения с майка си. Тя се казваше Мери и работеше като домашна помощница. Там има една голяма къща — по-точно казано, имение — която се казва „Пай Хол“. Собственикът е един човек на име сър Магнъс Пай, и това е тяхното фамилно имение от векове насам. Така или иначе, тя се занимаваше с готвенето, чистенето, пазаруването и други подобни неща, и живееше в портиерската къщичка до входа на имението. Там е отраснал и Робърт.

— Не споменавате нищо за баща му.

— Баща му го няма. Напуснал ги е по време на войната. Историята е много заплетена и Робърт никога не говори за това. Разбирате ли, в семейството им се е случила трагедия. В имението „Пай Хол“ има едно голямо езеро, за което се говори, че било много дълбоко. Робърт е имал по-малък брат на име Том и двамата отишли заедно до езерото. Тогава Робърт е бил на четиринадесет години. Том е бил на дванадесет. Във всеки случай Том не си преценил силите и се удавил. Робърт се опитал да го спаси, но не успял.

— Къде е бил бащата по това време?

— Работил е като механик във военновъздушната база в Боскъм Даун. Базата не е толкова далеч и той често си е бил у дома, но точно по времето, когато се случило това, не си е бил вкъщи. И когато разбрал какво е станало… ами, ще трябва да попитате Робърт за това, макар и да не съм сигурна, че си спомня много добре. Работата е там, че след това родителите му просто са се съсипали взаимно. Той я обвинявал, че не е гледала момчетата както трябва. Тя го обвинявала, че все не си бил у дома. Не мога да ви разкажа много подробности, защото Робърт никога не говори за случилото се, а всичко останало знам само от слуховете, които се разпространяват в селото. Във всеки случай бащата в крайна сметка ги напуснал и двамата с майка му са останали да живеят сами в портиерската къщичка. По-късно родителите му се развели и аз дори не съм се запознавала с баща му. Той не беше и на погребението — а ако е бил, не съм го видяла. Името му е Матю Блекистън, но не знам почти нищо друго за него.

Робърт е отраснал с майка си, но двамата никога не са били щастливи заедно. Сигурно е трябвало да се преместят да живеят някъде другаде. Не е трябвало да остават толкова близо до онова ужасно място. Не знам как се е справяла тя, след като всеки ден й се е налагало да минава покрай езерото, в което се е удавил собственият й син. Струва ми се, че това е отровило живота й… непрекъснато й е напомняло за момчето, което е загубила. А може би донякъде е обвинявала и Робърт, макар че той дори не е бил близо до брат си, когато се е случило. Хората понякога се държат така, нали, господин Тип? Това е като някаква лудост…

Тип кимна.

— Вярно е, че всички имаме много различни начини да се справяме с усещането за загуба — отвърна той. — А тъгата никога не е рационално чувство.

— Аз съм се срещала с Мери Блекистън само няколко пъти, въпреки че я срещах в селото, разбира се. Тя често идваше в лекарския кабинет. Но не защото беше болна. Двете с доктор Редуинг бяха добри приятелки. След като двамата с Робърт се сгодихме, тя ни покани в жилището си на чай — но беше ужасно. Тя не се държеше точно недружелюбно, но беше студена с мен и ми задаваше такива въпроси, сякаш се бях явила на събеседване за работа или нещо подобно. Седнахме да пием чай в дневната и аз никога няма да забравя как седеше на стола си в ъгъла, с чашата и чинийката в ръка. Беше като някакъв паяк в мрежата си. Знам, че не бива да говоря такива неща, но точно това си помислих тогава. А горкият Робърт беше потънал в сянката й. Беше толкова различен, когато беше с нея — притихнал и плах. Мисля, че не каза нито една дума, докато бяхме там. Само гледаше в краката си, като че ли беше направил нещо лошо и всеки момент ще му се скарат за това. Трябваше да видите как се отнасяше тя с него! Не му каза и една добра дума. И беше твърдо против сватбата ни. Това беше съвсем ясно. А онзи часовник през цялото време тиктакаше. В стаята имаше един огромен, старинен стенен часовник и аз нямах търпение да удари следващият час, за да можем да си тръгнем оттам.

— Значи вашият годеник вече не е живеел с майка си? Когато тя е намерила смъртта си?

— Не. Все още живее в същото село, но се е преместил в служебното жилище над автосервиза, където работи. Мисля, че това е била една от причините да постъпи на тази работа — да може да избяга от нея.

Джой сгъна кърпичката и я пъхна в ръкава си.

— Двамата с Робърт се обичаме. Мери Блекистън ясно показа, че според нея не съм достатъчно добра за него, но дори да не беше умряла, това нямаше да ни попречи. Ние ще се оженим. И ще бъдем щастливи един с друг.

— Надявам се да не се разстройвате от тази тема, госпожице Сандърлинг, но бих искал да науча нещо повече за смъртта й.

— Ами, както ви казах, това се е случило в петък, преди две седмици. Тя се качила в голямата къща в имението „Пай Хол“, за да почисти — сър Магнъс и лейди Пай са отсъствали от дома си — и по някакъв начин се е спънала в кабела на прахосмукачката, така че е паднала по стълбите. Брент, който работи в градината, я е видял да лежи на пода и се обадил на лекарката, но вече било късно. Била си счупила врата.

— Информирана ли е полицията за това?

— Да. От участъка в Бат пристигна един полицейски инспектор. Самата аз не съм разговаряла с него, но явно се е отнесъл много сериозно към задачата си. Кабелът на прахосмукачката е бил заплетен в горния край на стълбището. В къщата не е имало никой друг. Всички врати са били заключени. Очевидно става дума за злополука.

— Но въпреки това казвате, че обвиняват Робърт Блекистън за убийството й.

— Просто в селото се говори така, и точно затова трябва да ни помогнете, господин Тип.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Робърт се караше с майка си. Двамата често влизаха в спорове помежду си. Струва ми се, че така и не бяха успели да излязат от сянката на нещастието, надвиснала над тях преди толкова много години, и по някакъв начин и двамата страдаха от това. Е, наскоро са имали особено неприятен скандал пред кръчмата. Чули са ги много хора. Всичко започнало, защото тя искала той да поправи нещо в къщата. Винаги го караше да се занимава с подобни неща и той никога не отказваше. Но този път не му станало приятно, двамата са започнали да се обиждат и той казал нещо, за което съм сигурна, че не го мисли наистина, но всички са го чули, така че няма значение дали наистина е искал да го каже или не. „Защо не пукнеш?“

Тя отново извади кърпичката си.

— Точно това казал. И три дни след това тя наистина беше мъртва.

Момичето замълча. Атикус Тип седеше зад писалището си, с ръце в скута и сериозно изражение. Джеймс Фрейзър беше водил бележки за срещата. Сега стигна до края на някакво изречение и подчерта една дума, няколко пъти. През прозореца бликаше слънчева светлина. Навън, на площад „Чартърхаус“, започваха да излизат служители от околните офиси, за да обядват на чист въздух със сандвичите, които си бяха донесли.

— Не е невъзможно — проговори тихо той, — вашият годеник да е имал сериозен мотив да убие майка си. Аз не го познавам лично и не искам да говоря лошо за него, но все пак не бива да изключваме тази възможност. Вие двамата сте искали да се ожените. А тя е стояла на пътя ви.

— Но тя не стоеше на пътя ни! — възрази Джой Сандърлинг. — Нямахме нужда от нейното разрешение, за да се оженим, а освен това тя не беше богата или нещо подобно. Така или иначе, аз съм съвсем сигурна, че Робърт няма нищо общо с това.

— Защо сте толкова сигурна?

Джой си пое дълбоко дъх. Очевидно не искаше да говори за това, но вече разбираше, че няма друг избор.

— От полицията казаха, че смъртта на госпожа Блекистън е настъпила около девет часа сутринта. Брент се е обадил на доктор Редуинг малко преди десет, а когато тя е пристигнала в къщата, тялото все още не е било изстинало.

Тя замълча, преди да продължи:

— Автосервизът отваря в девет часа — по същото време, по което отваря лекарският кабинет — и аз бях с Робърт до този час. Двамата излязохме заедно от жилището му. Но родителите ми ще умрат на място, ако разберат това, господин Тип, въпреки че сме сгодени. Баща ми беше пожарникар, а сега работи за профсъюза на пожарната. Той е много сериозен човек, с ужасно старомодни разбирания. Освен това и двамата ми родители са склонни да ме покровителстват повече от необходимото, защото са свикнали да се грижат постоянно за Пол. Казах им, че отивам на театър в Бат и ще остана да спя при една приятелка. Но в действителност през цялата нощ бях при Робърт и се разделих с него едва в девет часа сутринта, така че той няма как да е замесен в смъртта на майка си.

— Може ли да попитам на какво разстояние е автосервизът от имението „Пай Хол“?

— На три или четири минути с моя мотопед. Предполагам, че може да се отиде пеша за около четвърт час, ако се мине напряко през Дингъл Дел. Така наричаме гористата местност в края на селото.

Тя се намръщи.

— Знам какво си мислите, господин Тип. Но аз бях с Робърт тази сутрин. Той ми донесе закуска в леглото. Как щеше да го направи, ако се е готвел да убие някого?

Атикус Тип не отговори на този въпрос, но знаеше от опит, че в действителност понякога убийците са способни да се усмихват и да водят приятен разговор броени минути преди да нанесат смъртоносен удар. А неговите преживявания по време на войната му бяха разкрили много неща за един феномен, който наричаше „институционализация на убийството“: беше възможно убийството да се обгради с толкова много формалности и процедури, че човек да успее да се убеди в абсолютната необходимост от него, така че в крайна сметка изобщо да не мисли за него като за убийство.

— Какво бихте искали да направя за вас? — попита той.

— Аз нямам много пари. В действителност изобщо не мога да си позволя да ви платя. Знам, че не постъпвам правилно и сигурно не биваше да идвам тук. Но не бива така. Просто не е справедливо. Надявах се да дойдете в Саксби на Ейвън — само за един ден. Не се съмнявам, че това ще бъде достатъчно. Ако проучите въпроса и кажете на хората, че става дума за нещастен случай, в който няма нищо злокобно, това ще сложи край на тази история, сигурна съм. Всички знаят кой сте. Хората ще се вслушат в това, което им казвате.

Настъпи кратко мълчание. Тип си свали очилата и ги избърса с носната си кърпа. Фрейзър знаеше какво означава това. Работеше за детектива достатъчно отдавна, за да разпознава маниерите му. Тип винаги избърсваше очилата си, преди да съобщи неприятна новина.

— Съжалявам, госпожице Сандърлинг — каза той. — Но не мога да направя нищо.

И вдигна ръка, за да й попречи да възрази.

— Аз съм частен детектив — продължи той. — Вярно е, че от полицията многократно са се обръщали към мен, за да им съдействам в разследванията, но аз не заемам никакво официално положение в тази страна. Точно това е проблемът във вашия случай. За мен ще бъде особено трудно да се намеся в разследването, особено предвид факта, че няма никакви свидетелства за извършено престъпление. Налага се да се запитам на какво основание ще поискам изобщо да вляза в имението „Пай Хол“.

Освен това съм изправен и пред още един проблем, който произтича от самата природа на предложението ви. Вие ми казахте, че госпожа Блекистън е загинала при нещастен случай. В полицията очевидно също са убедени в това. Да приемем, че наистина става дума за нещастен случай. В такъв случай единственото, което се иска от мен, е да се изправя срещу слуховете, разпространявани от някои жители на Саксби на Ейвън, които са станали свидетели на един неприятен разговор и са решили да го изтълкуват, както намерят за добре. Но подобни слухове не могат да бъдат спрени по този начин. Злонамерените слухове са като упорити плевели. Те не могат да бъдат отсечени от корен, дори с острието на истината. Единственото, което мога да направя, е да ви дам малко утеха. С времето подобни слухове повяхват и умират от само себе си. Поне така смятам аз. Защо двамата с вашия годеник изобщо искате да останете да живеете в тази част на света, ако ви е толкова неприятна?

— А защо да се местим?

— Права сте. В такъв случай, ако сте склонна да приемете моя съвет, той е да останете там, да се ожените и да се радвате на съвместния си живот. И най-вече, да не обръщате внимание на тези… приказки, както се казва. Ако се опитате да се изправите срещу тях, вие само ще им дадете нови сили. Ако не им обръщате внимание, те ще изчезнат от само себе си.

Нямаше нищо повече, което да се добави по въпроса. Фрейзър затвори бележника си, сякаш искаше да подчертае този факт. Джой Сандърлинг се изправи от мястото си.

— Много ви благодаря, господин Тип — каза тя. — Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.

— Пожелавам ви всичко най-добро, госпожице Сандърлинг — отговори Тип.

И наистина го мислеше. Наистина му се искаше това момиче да бъде щастливо. През цялото време, докато беше разговарял с нея, беше забравил за обстоятелствата от собствения си живот и за новината, която беше научил през днешния ден.

Фрейзър я изпрати до вратата. Тип чу как си размениха още няколко реплики, после входната врата на апартамента се отвори и се затвори зад гърба й. Малко по-късно Фрейзър се върна в стаята.

— Ужасно съжалявам за това — каза тихо той. — Опитах се да й кажа, че не желаеш да те притесняват.

— Радвам се, че се срещнах с нея — отговори Тип. — Но искам да те попитам нещо, Джеймс. Коя беше думата, която подчерта няколко пъти по време на нашия разговор?

— Какво? — каза Фрейзър и се изчерви. — О, това ли. Не беше нищо важно. Дори нямаше връзка със случая. Просто се опитвах да си придам вид на зает човек.

— И аз така си помислих.

— Наистина ли? Защо?

— Защото точно в този момент госпожица Сандърлинг не казваше нищо определено, което да представлява особен интерес. Мисля си за този мотопед обаче. Ако е с някакъв неутрален цвят, това може да се окаже важно.

Тип се усмихна:

— Ще ми донесеш ли чаша кафе, Джеймс? Но след това бих искал да остана сам, моля те.

Той се извърна и влезе обратно в стаята си.

3

Джой Сандърлинг се отправи обратно към метростанция Фарингдън, минавайки покрай големия месарски пазар в Смитфийлд. Пред един от многобройните входове на пазара беше паркиран камион и точно когато мина покрай него, двама мъже с бели престилки извадиха от каросерията цял труп на овца, одран и окървавен. Тя потрепери, когато го видя. Не обичаше Лондон. Атмосферата в този град я потискаше. Нямаше търпение да се качи обратно на влака, с който щеше да се прибере у дома.

Беше останала разочарована от срещата си с Атикус Тип, макар и вече да си признаваше, че в действителност не беше очаквала нищо от нея. Нямаше нито една причина най-известният детектив в страната да се заинтересува от нейния случай. Тя дори не беше в състояние да му плати. А и онова, което й беше казал, беше съвсем вярно. В действителност нямаше никакъв случай, който да бъде разследван. Джой не се съмняваше, че Робърт не е убил майка си. Онази сутрин тя беше с него и със сигурност щеше да го чуе, ако беше излизал от жилището. Понякога Робърт изпадаше в мрачни настроения. Често говореше рязко и казваше неща, за които след това съжаляваше. Но тя вече го познаваше достатъчно отдавна, за да бъде сигурна, че той не беше в състояние да направи нещо лошо на друг човек! Случилото се в имението „Пай Хол“ беше злощастен инцидент и нищо повече. И всички детективи на света нямаше да успеят да се преборят с клюкарите от Саксби на Ейвън.

Въпреки това тя не беше сбъркала, като беше дошла. Двамата заслужаваха да бъдат щастливи заедно, особено Робърт. Той се беше чувствал толкова изгубен, преди да я срещне, и тя нямаше да позволи на никого да застане между тях. Не, те нямаше да се преместят да живеят на друго място. Нямаше да обръщат никакво внимание на приказките на хората. Щяха да се изправят срещу тях.

Тя стигна до метростанцията и си купи билет от човека в будката. В главата й вече беше започнала да се оформя нова мисъл. Джой беше скромно момиче. Беше отгледана в семейство, в което царяха близки и (въпреки политическите убеждения на баща й) консервативни отношения. Крачката, която обмисляше да направи сега, й се струваше шокираща — но тя не виждаше никакъв друг избор. Налагаше се да защити Робърт. Налагаше се да защити съвместния им живот. Нищо не беше по-важно от това.

Още преди да пристигне метрото, тя вече знаеше точно какво трябваше да направи.

4

Седнала в един ресторант в другия край на Лондон, Франсес Пай небрежно прегледа менюто и си поръча сардини на скара, салата и чаша бяло вино. Ресторантът се казваше „Карлота“ и беше една от семейните италиански тратории зад луксозния универсален магазин „Хародс“: управителката беше жена на главния готвач, а сред сервитьорите бяха един от синовете и един от племенниците им. След като им взеха поръчката и отнесоха менютата, тя си запали цигара и се облегна назад на стола си.

— Трябва да се разделиш с него — каза й мъжът, с когото се беше срещнала за обяд.

Джак Дартфорд беше с пет години по-млад от нея, със смугло привлекателно лице, непринудена усмивка и мустаци, и беше облечен в спортно сако с двуредно закопчаване и шалче вместо вратовръзка. В погледа му се четеше загриженост. Още когато се бяха срещнали, беше забелязал някакво напрежение у нея. Дори в момента седеше някак притеснено, сякаш се оправдаваше за нещо, и разсеяно поглаждаше едната си ръка с другата. Не си беше свалила тъмните очила. Той се запита дали окото й не беше насинено.

— Той ще ме убие, ако го направя — отговори тя.

После необяснимо се усмихна, преди да добави:

— В действителност той вече се опита да ме убие веднъж — след последния ни скандал.

— Шегуваш ли се?!

— Не се тревожи, Джак. Не ми е направил нищо лошо. Само ме плашеше. Но подозира, че става нещо. Всички тези обаждания по телефона, пътуванията до Лондон, писмата… Нали ти казах да не ми пишеш?

— Чете ли ги?

— Не. Но не е глупав. И си говори с пощальона. Всеки път, когато съм получавала писмо от Лондон, адресирано на ръка, той сигурно е разбирал за това. Във всеки случай снощи всичко излезе наяве, докато вечеряхме. Той на практика ме обвини, че се срещам с друг мъж.

— Нали не си му казала за мен?!

— Да не те е страх, че ще те подгони с камшика? Не бих се изненадала особено, ако го направи. Но не, Джак — не съм му казвала нищо за теб.

— Направи ли ти нещо лошо?

— Не — каза тя, като си свали очилата.

Изглеждаше уморена, но по очите й нямаше синини.

— Просто беше неприятно. Когато нещо е свързано с Магнъс, винаги е неприятно.

— Защо не искаш да се разделиш с него?

— Защото нямам пари. Как да ти обясня колко е отмъстителен Магнъс? Тази черта от характера му е голяма колкото Панамския канал. Ако тръгна да се развеждам с него, той ще се въоръжи с цяла армия адвокати. И ще направи така, че да си тръгна от имението само с дрехите на гърба си.

— Аз имам пари.

— Не съм съгласна, скъпи. Със сигурност не са достатъчно.

Това беше самата истина. Дартфорд работеше на финансовия пазар, което в действителност не беше истинска работа. За него това беше по-скоро повърхностно занимание. Инвестираше. Но в последно време не беше имал късмет с инвестициите и силно се надяваше Франсес Пай да не разбере колко близо беше до банкрута. Всъщност не можеше да си позволи да се ожени за нея. Не можеше да си позволи и да избяга с нея. Както бяха тръгнали нещата, почти не можеше да си позволи дори този обяд.

— Как беше в Южна Франция? — попита той, за да смени темата.

Точно там се бяха запознали, на тенискорта.

— Скучно. Щеше да ми бъде много по-приятно, ако и ти беше там.

— Не се съмнявам. Успя ли да поиграеш тенис?

— Всъщност не. Честно казано, нямах търпение да си тръгнем оттам. Към средата на седмицата пристигна едно писмо. Една жена от имението се спънала в някакъв кабел, паднала по стълбите и си счупила врата.

— Господи! Там ли е бил Фреди?

— Не. Беше на гости на едно приятелско семейство, в Хейстингс. Всъщност още е там. Сякаш не му се прибира у дома.

— Разбирам го. Каква беше тази жена?

— Икономката. Казваше се Мери Блекистън. Работеше от години при нас, така че ще бъде почти невъзможно да й намерим заместничка. А и това не беше всичко. Когато най-сетне успяхме да се приберем миналата събота, къщата беше обрана.

— Не думай!

— Нали ти казвам? За всичко е виновен градинарят — или поне така ни казаха от полицията. Беше разбил едно стъкло на задната врата на къщата. Наложило се да го направи, за да може да влезе лекарката.

— Каква лекарка?

— Не се разсейвай, Джак. Лекарката е дошла заради мъртвата жена. Брент, градинарят, я видял през прозореца, паднала на пода. Обадил се на лекарката и двамата разбили прозореца на вратата, за да влязат и да се опитат да й помогнат. Но явно не е имало какво да направят. След това обаче той просто оставил вратата със счупено стъкло. Дори не си направил труда да я закове с дъски. Все едно е изпратил покана на крадците — и крадците са приели поканата, с искрени благодарности.

— Много неща ли са откраднали?

— Не толкова много, не. Магнъс държи повечето от скъпоценностите си в един сейф, който не са успели да отворят. Но са обърнали всичко с главата надолу. Оставили са доста щети след себе си. Отваряли са чекмеджета, разхвърляли са всичко по пода — нали си представяш? Цяла неделя се занимавахме с това, както и вчера.

Тя протегна ръката, в която държеше цигарата си, и Дартфорд побутна един пепелник към нея.

— Бях оставила няколко бижута на нощното си шкафче, така че са ги взели. Трябва да ти кажа, че човек се чувства много неприятно, след като са влизали в спалнята му.

— Не се съмнявам.

— Освен това Магнъс се раздели с безценното си съкровище. Както можеш да си представиш, изобщо не остана доволен от това.

— Какво съкровище?

— От римско време, най-вече сребро. Предава се по наследство в тяхната фамилия от поколения насам, откакто са го открили заровено в имението си. Изровили го от някаква древна гробница. Пръстени, гривни, декоративни сандъчета, монети. Всичко беше изложено в един остъклен шкаф в трапезарията. Естествено, той не си беше направил труда да го застрахова, въпреки че струваше цяло състояние. Е, вече е късно за това…

— Свършиха ли нещо от полицията?

— Естествено, че не. Пристигна някакъв тип от Бат. Обиколи, разгледа, похаби сума ти материал за снемане на пръстови отпечатъци, зададе ни няколко нахални въпроса и си тръгна. Никаква полза от него.

Сервитьорът се върна, за да донесе чашата вино за дамата. Дартфорд беше изпил едно кампари със сода и си поръча още едно.

— Жалко, че не е бил Магнъс — отбеляза той, след като сервитьорът се отдалечи.

— Какво имаш предвид?

— Онази жена, която е паднала по стълбите. Жалко, че вместо нея не е бил той.

— Ужасно е да кажеш подобно нещо.

— Просто казвам на глас онова, което и ти си мислиш, скъпа. Нали те познавам? Предполагам, че ще наследиш всичко до дупка, ако Магнъс хвърли топа.

Франсес издуха дима от цигарата си и го изгледа замислено и с интерес.

— В действителност къщата и имението ще останат изцяло за Фреди. В тяхната фамилия има някакво наследствено условие, свързано с имота. От поколения насам е така.

— Но ще остане нещо и за теб.

— О, да. Освен това, разбира се, до края на живота си ще имам право на дял от имението „Пай Хол“. Единственото, което не мога да направя, е да го продам. Но всичко това няма как да стане. Магнъс е в отлично здраве, особено за човек на неговата възраст.

— Да, Франсес. Но това е голяма къща. Представи си някой да опъне кабел на стълбището. Човек никога не знае какво може да се случи. Крадците може да се върнат и да го пречукат.

— Нали не говориш сериозно?

— Просто ми хрумна и го казах.

Франсес Пай замълча. Не биваше да водят този разговор, особено в оживен ресторант. Но се налагаше да си признае, че Джак имаше право. Животът без Магнъс щеше да бъде значително по-лесен и много по-приятен. Жалко, че светкавицата няма навик да удря два пъти на едно и също място.

От друга страна обаче, защо да не се случи точно така?

5

Доктор Емилия Редуинг се стараеше да посещава баща си веднъж седмично, макар че това невинаги беше възможно. Ако имаше много работа в кабинета или пациенти, който трябваше да прегледа в болницата или по домовете им, или ако на бюрото й се бяха събрали твърде много медицински картони, на които се налагаше да посвети известно внимание, тя просто нямаше друг избор, освен да отложи посещението си. Винаги имаше сериозна причина да не отиде.

Не изпитваше почти никакво удоволствие от тези посещения. Доктор Едгар Ренард беше на осемдесет години, когато почина съпругата му, и макар че беше продължил да живее в дома си в близкото градче Кингс Абът, след това вече не беше същият. Емилия скоро беше свикнала с телефонните обаждания от съседите. Откриваха го да се скита по улицата. Не се хранеше както трябва. Не си даваше сметка какво се случва около него. Отначало тя се беше опитала да се убеди, че баща й просто се измъчва от хронична скръб и самота, но с времето симптомите се проявяваха все по-ясно и тя беше принудена да му постави очевидната диагноза. Баща й страдаше от старческа деменция. И нямаше да се оправи. Напротив — прогнозата беше, че състоянието му значително ще се влоши. Тя за кратко обмисли варианта да го прибере при тях в Саксби на Ейвън, но това нямаше да бъде честно по отношение на Артър, а и тя не можеше да си позволи да го гледа непрекъснато. Но все още си спомняше усещането за вина и провал, когато за пръв път го беше закарала в „Аштън Хаус“ — дома за възрастни хора в долината на Бат, отворен на мястото на една болница веднага след войната. По ирония на съдбата беше по-лесно да убеди баща си да се премести да живее там, отколкото сама да се убеди в това.

Денят не беше подходящ за пътуването с кола до Бат, което отнемаше петнадесет минути. Джой Сандърлинг беше заминала за Лондон, където имаше среща по някакъв личен въпрос, както се беше изразила. Погребението на Мери Блекистън беше едва преди пет дни и в селото цареше усещане за безпокойство, което беше трудно да се опише, но тя знаеше от личен опит, че може да доведе до нови случаи, които да изискват вниманието й. Нещастието се предаваше от човек на човек, като заразна болест, и дори обирът в имението „Пай Хол“ й се струваше част от тази епидемия. Но вече нямаше как да отлага това посещение. Във вторник Едгар Ренард беше паднал. Беше прегледан от един местен лекар, който я беше уверил, че няма сериозни травми. Но въпреки това баща й беше пожелал да я види. И беше спрял да се храни. Сестрата от „Аштън Хаус“ й се беше обадила по телефона, за да я помоли да отиде.

Сега беше с него. Бяха успели да го вдигнат от леглото, но само колкото да седне на стола до прозореца. Беше по халат и изглеждаше толкова отслабнал и изнемощял, че на Емилия й идваше да се разплаче. Преди винаги беше толкова силен и жизнен. Когато беше малко момиче, тя си мислеше, че татко й носи целия свят на раменете си. А днес му бяха необходими пет минути, за да може изобщо да я познае. Тя отдавна беше разбрала, че ще стане така. Лошото не беше това, че баща й умираше. Лошото беше по-скоро това, че беше изгубил желанието си за живот.

— Трябва да й кажа… — проговори той.

Гласът му беше пресипнал. Устните му не успяваха да оформят думите както трябва. Наложи му се да го повтори два пъти, но все още не успяваше да направи така, че да бъде разбран.

— За кого говориш, татко? Какво трябва да кажеш?

— Тя трябва да разбере какво стана… какво направих аз.

— Какво искаш да кажеш? За какво говориш? С мама ли е свързано?

— Къде е тя? Къде е майка ти?

Пее тук.

Емилия се ядоса на себе си. Изобщо не биваше да споменава майка си. С това само щеше още повече да обърка стареца.

— Какво искаш да ми кажеш, татко? — попита по-меко тя.

— Нещо важно. Не ми остава много време.

— Глупости. Нищо ти няма. Просто трябва да се опиташ да хапнеш нещо. Мога да помоля сестрата да ти направи един сандвич, ако искаш. Мога да остана с теб, докато го изядеш.

— Магнъс Пай…

Колко необикновено беше това, че баща й спомена точно това име. Разбира се, той със сигурност познаваше сър Магнъс от времето, когато беше работил в Саксби на Ейвън. Сигурно беше лекувал цялото им семейство. Но защо я споменаваше точно сега? Дали сър Магнъс не беше свързан по някакъв начин с онова, което се беше случило и за което искаше да разкаже баща й — каквото и да беше то? Лошото на деменцията беше това, че не само заличава големи части от паметта на човека, но освен това разбъркваше и останалото. Беше еднакво възможно баща й да си мисли за нещо, което се е случило преди пет години — или преди пет дни. За него двете бяха едно и също.

— Какво искаш да кажеш за сър Магнъс? — попита го тя.

— За кого?

— Сър Магнъс Пай. Току-що го спомена. Искаше да ми кажеш нещо.

Но в очите му отново се беше върнал предишният празен поглед. Той се беше оттеглил обратно в непознатия свят, който обитаваше. Доктор Емилия Редуинг остана с него още двадесет минути, но той сякаш дори не забелязваше присъствието й. След това тя размени няколко думи със сестрата и си тръгна.

Докато шофираше към къщи, продължаваше да се тревожи, но когато паркира колата, вече беше успяла да пропъди мисълта за баща си. Артър беше обещал да приготви вечерята. Двамата сигурно щяха да гледат сериала „Животът със семейство Лайън“ по телевизията и да си легнат рано. Доктор Редуинг вече беше проверила графика си за приемните часове на следващия ден и знаеше, че ще има много работа.

Тя отвори вратата и подуши нещо изгоряло. За миг се притесни от мисълта за пожар, но не се забелязваше дим, а и миризмата беше някак далечна, по-скоро като спомен за огън, отколкото като пламъци, които горят в момента. Тя влезе в кухнята и откри Артър, който седеше до масата — прегърбен, отпуснал рамене — и пиеше уиски. Дори не беше започнал да приготвя вечерята и тя веднага разбра, че нещо не е наред. Артър не се справяше добре с разочарованията в живота. Той по някакъв начин сякаш дори неволно ги приветстваше. Какво се беше случило този път? Доктор Редуинг погледна зад него и видя една картина, подпряна на стената — дървената рамка беше овъглена, а по-голямата част от платното беше изгоряла. Беше портрет на жена. Очевидно го беше нарисувал той — тя веднага разпозна характерния му стил — но й трябваха още една-две секунди, докато се сети коя беше тази картина.

— Лейди Пай — промърмори той сякаш в отговор на въпроса, който все още не му беше задала.

— Какво е станало? Къде го намери?

— Беше захвърлен сред останки от накладен огън до градината с розите… в имението „Пай Хол“.

— Какво си правил там?

— Просто си вървях. Минах напряко през Дингъл Дел и не видях никого, така че реших да се разходя през градините край пътя. Не знам какво ме накара да го направя. Може би така е било писано.

Той отново надигна чашата си. Не беше пиян. По-скоро използваше уискито като реквизит.

— Брент не е виждаше наоколо. Нямаше никой. Само тази проклета картина, изхвърлена да бъде изгорена заедно с всички останали боклуци.

— Артър…

— Е, картината си е тяхна собственост. Те са си платили за нея. Предполагам, че могат да правят с нея каквото си поискат.

Доктор Редуинг си спомняше историята на тази картина. Сър Магнъс беше поръчал портрет на жена си за четиридесетия й рожден ден, и тогава тя бе изпитала благодарност към него, дори след като беше разбрала колко малко възнамеряваше да плати сър Магнъс. Все пак беше някаква поръчка. Работата означаваше много за самочувствието на Артър и той се беше заел с въодушевление да изпълни поръчката. Беше завършил портрета на Франсес Пай, след като тя му беше позирала три пъти в градината, на фона на Дингъл Дел. Времето не беше достатъчно, а лейди Пай поначало беше позирала с неохота. Но дори тя беше останала впечатлена от резултата: портрет, който изваждаше наяве всичко хубаво у нея и я показваше като спокойна, усмихната, самоуверена жена. Артър беше доволен от резултата, макар да не говореше за това, а по онова време и сър Магнъс явно беше харесал портрета, защото го беше окачил на видно място в големия салон на имението си.

— Сигурно е станала някаква грешка — каза тя. — Защо да го изхвърлят?

— Бяха го оставили да изгори — произнесе с усилие Артър, като махна неопределено с ръка по посока на платното. — А преди това явно го е нарязал на парчета.

— Можеш ли да го спасиш? Има ли възможност да направиш нещо с него?

Тя знаеше отговора на своя въпрос, още преди да го зададе. Властните очи на жената бяха оцелели в огъня; освен тях се виждаше и буйната й тъмна коса, както и част от едното й рамо. Но по-голямата част от картината беше овъглена. Платното беше насечено и изгоряло. Дори тя не го искаше в дома си.

— Съжалявам — каза Артър. — Не съм приготвил вечерята.

Той пресуши чашата си и се изправи, за да излезе от стаята.

6

— Видя ли това?

Робин Осбърн четеше последния брой на „Бат Уикли Кроникъл“, а Хенриета никога не го беше виждала толкова ядосан. Помисли си, че в него наистина имаше нещо от излъчването на старозаветните пророци — с черната му коса, която се спускаше до раменете, пребледнялото му лице и блесналите му разгневени очи. Сигурно Мойсей беше изглеждал по този начин, когато се беше изправил пред златния телец. Или Иисус Навин, когато беше нападнал с огън и меч стените на Йерихон.

— Ще изсекат Дингъл Дел! — каза той.

— Какво говориш? — попита Хенриета.

Тя остави, двете чаши чай, които беше приготвила, и влезе в стаята.

— Сър Магнъс Пай е продал земята за застрояване. Ще строят нов път и осем нови къщи.

— Къде?

— Ето там! — отговори викарият, като посочи през прозореца. — Точно в края на нашата градина! Това ще виждаме всеки ден отсега нататък — една редица от нови къщи! Разбира се, самият той няма да ги вижда. Ще си живее от другата страна на езерото, а освен това сигурно ще си остави достатъчно дървета, за да скриват къщите. Но ти и аз…

— Но той не може да го направи, нали? — попита Хенриета и заобиколи масата, за да прочете заглавието във вестника.

Статията беше озаглавена „НОВИ ЖИЛИЩА В САКСБИ НА ЕИВЪН“ и представяше този вандализъм по един забележително положителен и оптимистичен начин. Ръцете на съпруга й видимо трепереха, докато стискаше вестника.

— Тази земя е защитена територия! — продължи тя.

— Явно няма значение дали е защитена. Очевидно се е сдобил с разрешение за строеж. В цялата страна се случват подобни неща. Тук пише, че работата по проекта ще започне още преди края на лятото. Значи следващия или по-следващия месец. И няма какво да направим.

— Можем да пишем на епископа.

— Епископът няма да ни помогне. Никой няма да ни помогне.

— Можем поне да опитаме.

— Не, Хенриета. Вече е твърде късно за това.

По-късно същата вечер, докато приготвяха вечерята заедно, той продължаваше да се ядосва.

— Този човек е ужасен, просто ужасен. Седи си там, в голямата си къща, и гледа отвисоко на всички останали — а дори не е направил нищо, за да я заслужи. Просто я е наследил от баща си, както баща му я е наследил от своя баща. Все пак сме 1955 година, за Бога. Не живеем в Средновековието! Разбира се, за това са виновни и проклетите консерватори, които продължават да държат властта, но човек все пак би си помислил, че сме напреднали малко в сравнение с онова време, когато някои хора са се сдобивали с богатство и власт само защото са се родили в подходящо семейство.

Кога сър Магнъс е направил каквото и да било, за да помогне на някого? Погледни църквата! Покривът тече, отоплението не работи, а той нито веднъж не си е бръкнал в джоба, за да дари дори един шилинг. И почти никога не идва на службите в църквата, в която е бил кръстен! А, да — има и запазено място на гробището. Мен ако питаш, колкото по-рано си го заеме, толкова по-добре.

— Сигурна съм, че не искаш да кажеш това, Робин.

— Имаш право, Хен. Беше ужасно да го кажа и не биваше да го правя.

Осбърн замълча и си пое дъх.

— Нямам нищо против да строят нови жилища в Саксби на Ейвън. Напротив — важно е да го правят, ако селото иска да задържи младите си хора. Но този проект няма нищо общо с това. Дълбоко се съмнявам, че местните жители ще могат да си позволят тези нови къщи. Помни какво съм ти казал: ще бъдат отвратителни модерни постройки, които нямат нищо общо с характера на селото.

— Не можеш да попречиш на прогреса.

— Прогрес ли е това? Да заличиш от лицето на земята една прекрасна ливада и гора, които са на това място от хиляда години насам? Честно казано, изненадвам се как изобщо са му разрешили да го направи. А и през цялото време, откакто живеем тук, Дингъл Дел е любимото ни място. Знаеш какво означава за нас. Е, ако този проект наистина бъде осъществен, след една година вече ще живеем до една нова улица, все едно излязла от някое предградие.

Робин остави белачката за зеленчуци и си свали готварската престилка.

— Отивам в църквата — обяви изведнъж той.

— А вечерята?

— Не съм гладен.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Благодаря ти, скъпа. Но имам нужда от малко време, за да помисля.

Той си облече сакото, докато говореше.

— Трябва да се помоля за прошка.

— Но ти не си направил нищо лошо.

— Казах някои неща, които не биваше да казвам. И си мисля други неща, които не би трябвало да имат място в главата ми. Да изпитваш омраза към ближния си… това е нещо ужасно.

— Някои хора си го заслужават.

— Това със сигурност е вярно. Но сър Магнъс е човек като всички нас. Ще се помоля той да размисли.

Той излезе от стаята. Хенриета чу как входната врата се отвори и се затвори зад гърба му, после се зае да подрежда кухнята. Беше дълбоко разтревожена за мъжа си и си даваше съвсем ясна сметка какво щеше да означава загубата на Дингъл Дел за тях двамата. Дали не можеше да направи нещо по този въпрос? Може би, ако отидеше да говори лично със сър Магнъс Пай…

Междувременно Робин Осбърн вече караше колелото си по главната улица, на път за църквата. Велосипедът му беше предмет на всеобщи подигравки в селото — допотопно превозно средство с колела, които се клатушкаха настрани, и метална рамка, която тежеше цял тон. Отпред на рамката имаше кошница, обикновено пълна с молитвеници или пресни зеленчуци, отгледани лично от викария, които той обичаше да раздава на по-бедните членове на своето паство. Но тази вечер кошницата му беше празна.

Докато въртеше педалите през градския площад, той мина покрай Джони Уайтхед и жена му, които крачеха към „Кралския герб“, хванати под ръка. Семейство Уайтхед не идваха често на църква — със сигурност не по-често, отколкото беше абсолютно необходимо. За тях посещението в църквата, както и много други неща в живота им, беше важно единствено във връзка с това, какво ще си кажат останалите хора за тях — и точно в този смисъл и двамата подвикнаха след викария, за да го поздравят. Той не им обърна внимание. Остави колелото си на входа на гробището, продължи забързано към църквата и хлътна вътре през главния вход.

— Какво му става? — почуди се на глас Джони. — Не изглеждаше никак доволен.

— Може би заради погребението — предположи Джема Уайтхед. — Сигурно не е много приятно да заровиш някого в земята.

— Напротив. Викариите са свикнали с това. Нещо повече, това им харесва. Погребенията им дават повод да се чувстват значими.

Той погледна нагоре по улицата. Светлините на автосервиза до църквата „Сейнт Ботолф“ вече бяха угасени. Джони видя Робърт Блекистън, който прекоси паркинга на сервиза. Явно затваряше за деня. После погледна часовника си. Беше точно шест.

— Кръчмата е отворена — обяви той. — Да влизаме.

Беше в добро настроение. Този ден Джема го беше пуснала да отиде до Лондон дори тя не можеше да го принуди да прекара целия си живот в Саксби на Ейвън — и той си беше прекарал приятно, като посети някои от старите си бърлоги и се срещна с някои от старите си приятели. Нещо повече, на него наистина му харесваше да бъде в големия град, с натовареното улично движение, праха и мръсния въздух. Обичаше шума. Обичаше забързани хора. Беше направил всичко по силите си, за да свикне с живота в провинцията, но продължаваше да си мисли, че на това място имаше горе-долу толкова живот, колкото в една пълнена тиквичка. Възможността да си поговори с Дерек и Колин, да изпият по няколко бири заедно, да се разходи из битпазара на Брик Лейн за него беше шанс да преоткрие себе си — а освен това се беше върнал с петдесет лири в джоба. Остана доста изненадан когато Колин дори не се замисли, преди да му ги даде.

— Много добре, Джони. От чисто сребро, а освен това е старичко. От някой музей ли го взе? Трябва да наминаваш по-често при нас!

Е, тази вечер той щеше да почерпи, въпреки че атмосферата в „Кралския герб“ беше горе-долу същата, каквато и в съседното гробище. В кръчмата бяха седнали някои от местните. От джубокса се носеше гласът на Тони Бенет. Той задържа вратата отворена за жена си и я последва в кръчмата.

7

Джой Сандърлинг беше сама в кабинета на доктор Редуинг, където се приготвяха и лекарствата.

Беше си отключила със собствените си ключове. Имаше ключове от всички помещения в кабинета освен от шкафчето, където се съхраняваха лекарствата, опасни за живота, но можеше да отвори и него, защото знаеше къде стои резервният ключ на доктор Редуинг. Беше решила какво да направи. От самата мисъл за това сърцето й започваше да бие по-бързо, но нямаше никакво намерение да се откаже.

Тя извади лист хартия от едно чекмедже и го сложи в пишещата машина модел „Олимпия SM2 Делукс“, която беше получила през първия си работен ден. Беше портативен модел. Ако зависеше от нея, тя щеше да избере по-стабилна пишеща машина, защото имаше много работа на нея, но не беше свикнала да се оплаква. Сведе очи към белия лист, който се извиваше на барабана на пишещата машина, и за миг се замисли за пристигането си в „Танър Корт“ и за срещата си с Атикус Тип. Прочутият детектив я беше разочаровал, но тя не хранеше лоши чувства към него. Беше мило от негова страна все пак да я приеме, особено предвид това, че не изглеждаше много добре. Тя беше свикнала да вижда болни хора. След толкова време на работа в лекарския кабинет беше развила нещо като предчувствие по отношение на тях. Веднага усещаше кога някой човек страда от нещо по-сериозно, още преди пациентът да мине на преглед при лекарката, и по този начин веднага беше разбрала, че Тип имаше нужда от лекарска помощ. Е, това не беше нейна грижа. Истината беше, че той имаше право. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че щеше да му бъде невъзможно да сложи край на злонамерените слухове в селото. Той не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Но тя можеше.

Джой започна да пише на машината, подбирайки внимателно думите си. Задачата не й отне много време. Всичко се събра на три-четири реда. Когато приключи, тя прочете какво беше написала и когато го видя с очите си, напечатано черно на бяло, се запита дали наистина можеше да стигне докрай в изпълнението на своя план. Но не виждаше друг начин.

Пред нея нещо се раздвижи. Тя вдигна очи и видя Робърт Блекистън, застанал от другата страна на преградата, в чакалнята. Беше с работния си гащеризон, изцапан с мръсотия и машинно масло. Явно задачата беше погълнала цялото й внимание, защото изобщо не го беше чула, когато беше влязъл. Тя гузно извади листа от пишещата машина и го остави на бюрото, с лицето надолу.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Дойдох да те видя — отговори той.

Естествено, сигурно току-що беше затворил сервиза и беше дошъл направо тук. Тя не му беше казвала, че ще ходи до Лондон. Той сигурно си мислеше, че е прекарала целия ден в кабинета, както обикновено.

— Как беше денят ти? — попита жизнерадостно тя.

— Не беше зле — отвърна той, хвърляйки един поглед на листа, който беше обърнала с лицето надолу. — Какво е това?

В гласа му се прокрадна съмнение и тя си даде сметка, че го беше обърнала твърде припряно.

— Нещо за доктор Редуинг — отговори тя. — Лично писмо. По медицински въпроси.

Не й беше никак приятно да го лъже, но просто нямаше как да му каже какво е написала.

— Искаш ли да отидем да изпием по едно?

— Не. Трябва да се прибирам при мама и татко.

Тя забеляза изражението, което премина по лицето му, и за момент се притесни.

— Има ли нещо? — попита го тя.

— Не, всичко е наред. Просто исках да бъда с теб.

— Когато се оженим, ще бъдем заедно през цялото време и никой няма да може да ни попречи.

— Да, така е.

Тя си помисли дали да не промени решението си. Все пак можеше да излезе с него. Но майка й беше приготвила специална вечеря, а брат й Пол се притесняваше, когато тя закъснява. Беше му обещала да му почете довечера, преди да заспи. Това винаги му харесваше. Тя взе писмото със себе си, изправи се и мина през вратата между кабинета и чакалнята. Усмихна се и го целуна по бузата.

— Скоро ще бъдем господин и госпожа Блекистън, ще живеем заедно и никога повече няма да се разделяме.

Той изведнъж я прегърна. Обхвана я с двете си ръце и я стисна толкова силно, че едва не я заболя. Целуна я и тя видя, че в очите му имаше сълзи.

— Няма да мога да живея без теб — каза той. — Ти си единствената ми радост. Ти си всичко за мен, Джой. Срещата с теб беше най-хубавото нещо в живота ми и аз няма да позволя на никого да застане между нас.

Тя знаеше какво имаше предвид той. Цялото село. Всички слухове.

— Не ме интересува какво говорят хората — каза му тя. — Освен това няма нужда да оставаме в Саксби. Можем да отидем, където си поискаме.

Тя си даде сметка, че Тип беше казал съвсем същото.

— Но ще останем тук — продължи тя. — Ще видиш. Всичко ще бъде наред.

Скоро след това двамата се разделиха. Той се върна в малкото си жилище, за да вземе душ, да свали работния си гащеризон и да си облече чисти дрехи. Но тя не се върна при родителите си. Все още не. Бележката, която беше написала, още беше у нея. А сега трябваше да я достави.

8

В същия този момент, малко по-нагоре по улицата, Кла-риса Пай чу как някой звъни на вратата на къщата й. Беше се заела да си приготви вечеря: нещо съвсем ново, което неочаквано се беше появило в селския магазин; замразена риба, нарязана на еднакви пръчици и оваляна в галета. Беше наляла в тигана олио за готвене, но за щастие все още не беше пуснала рибените пръчици да се пържат в него. На вратата отново се позвъни. Тя остави картонената кутия с рибените пръчици на кухненския плот и отиде да види кой е.

От другата страна на малките прозорчета от релефно стъкло на входната врата се виждаше тъмен, разкривен силует. Дали не беше някой амбулантен търговец, въпреки късния час? В последно време амбулантните търговци в селото се бяха превърнали в същинска напаст, подобни на скакалците в Египет от времето на фараоните. Тя колебливо отвори вратата, доволна, че не е забравила да сложи веригата, и надникна навън през тесния процеп. От другата страна на вратата стоеше брат й, Магнъс Пай. Зад гърба му се виждаше луксозната му кола — бледосин „Ягуар“ — паркирана на Уинсли Теръс.

— Магнъс? — каза тя и млъкна.

Беше толкова изненадана, че не знаеше какво друго да каже. Той беше идвал тук само два пъти — и в единия от тях тя беше болна. Не се беше появил на погребението и тя не го беше виждала изобщо, откакто се беше върнал от Франция.

— Здравей, Клара. Може ли да вляза?

Винаги я беше наричал така, още откакто бяха деца. Името й напомни за момчето, което беше някога, и за мъжа, в който се беше превърнал. Защо беше решил да си пусне тази ужасна брада? Нямаше ли кой да му каже, че не му отива? Да му обърне внимание, че с нея прилича на някакъв луд аристократ от карикатура? Бялото на очите му беше посивяло, а по бузите му се очертаваха венички. Явно пиеше твърде много. А и как се обличаше само! Като че ли беше ходил да играе голф. Беше с торбести панталони, пъхнати в чорапите, и яркожълта плетена жилетка. Беше почти невъзможно човек да си представи, че двамата бяха брат и сестра — и дори повече от това. Близнаци. Може би животът просто ги беше повел в различни посоки, по които за петдесет и три години бяха стигнали твърде далеч един от друг, но двамата вече изобщо не си приличаха, ако изобщо някога си бяха приличали.

Тя затвори вратата, освободи веригата и отново я отвори. Магнъс се усмихна — макар че потрепването на устните му като нищо можеше да означава и нещо съвсем друго — и влезе в коридора. Клариса се канеше да го заведе в кухнята, но после си спомни за картонената кутия със замразена риба, която беше оставила до котлона, и вместо това го поведе в обратната посока. Наляво или надясно от входната врата. В къщата на Уинсли Теръс номер 4 не беше като в голямата къща в имението „Пай Хол“. В тази имаше много по-малко възможности за избор.

Двамата влязоха в дневната — спретната и удобна, с килим на спираловидни шарки, холна гарнитура от три части и еркерен прозорец. Имаше електрически радиатор и телевизор. Двамата спряха за миг, обзети от неловкост.

— Как си? — попита Магнъс.

Защо питаше? Какво го интересуваше?

— Много добре, благодаря — отговори Клариса. — А ти как си? Как е Франсес?

— О, тя ли? Тя е добре. Замина за Лондон… по магазините.

Настъпи още една неловка пауза.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита го Клариса.

Може би просто беше решил да я види. Не можеше да си представи нито една друга причина брат й да дойде тук.

— Да, моля. Ако обичаш. Какво имаш?

— Малко шери.

— Благодаря.

Магнъс седна. Клариса отиде до шкафа в ъгъла и извади една бутилка. Стоеше си там от Коледа насам. Дали шерито се разваляше? Тя напълни две чаши и първо ги подуши, преди да ги донесе.

— Разбрах за обира — каза тя. — Съжалявам.

Магнъс сви рамене.

— Да. Не беше приятно да се приберем и да открием къщата в този вид.

— Кога се върнахте от Франция?

— В събота вечерта. Влязохме и видяхме всичко обърнато с главата надолу. Виновен е онзи глупак Брент, който не е поправил задната врата. Радвам се, че се отървах от него. От известно време ми лази по нервите. Като градинар не е лош, но никога не съм го харесвал като човек.

— Уволни ли го?

— Смятам, че е време да си потърси някаква друга работа.

Клариса отпи от шерито си. То полепна по устните й, като че ли не му се влизаше в устата й.

— Разбрах, че са откраднали част от среброто.

— Повечето, в интерес на истината. Честно да ти кажа, беше доста труден период — заради това и всичко останало.

— Имаш предвид Мери Блекистън?

— Да.

— Съжалявам, че не те видях на погребението.

— Да, знам. И аз съжалявам. Но не знаех, че…

— Мислех, че викарият ти е писал за това.

— Да, писа ми — но писмото пристигна прекалено късно, за да дойда навреме. Проклетите френски пощи. Всъщност точно за това исках да поговорим…

Не беше докоснал шерито си. Сега се огледа, сякаш за пръв път виждаше стаята около себе си.

— Харесва ли ти тук?

Въпросът я изненада.

— Да, става — отвърна тя.

После добави по-решително:

— В действителност тук се чувствам доста добре.

— Наистина ли? — попита я той, все едно не можеше да й повярва.

— Ами да.

— Защото, разбираш ли, жилището вече е свободно…

— Имаш предвид къщичката на портиера в имението?

— Да.

— И искаш да се преместя да живея в него?

— Мислех си за това, докато пътувахме обратно със самолета към къщи. Наистина е жалко, че изгубихме Мери Блекистън. Аз бях много привързан към нея, нали разбираш. Беше добра готвачка и поддържаше добре домакинството, но преди всичко беше дискретна. Когато разбрах за проклетия нещастен случай, веднага си помислих, че ще бъде много трудно да й намеря заместничка. Но после се сетих за теб…

Клариса усети как по цялото й тяло пробяга студена тръпка.

— Нейната работа ли ми предлагаш, Магнъс?

— Защо не? Ти не си работила почти нищо, откакто се върна от Америка. Сигурен съм, че в училището не ти плащат кой знае какво, а сигурно имаш нужда от пари. Ако се преместиш в жилището на портиера, ще можеш да продадеш това място, а освен това може би ще ти бъде приятно да се върнеш в имението. Нали си спомняш как се гонехме около езерото? И играехме на кегли на моравата? Естествено, първо трябва да го обсъдя с Франсес. Все още не съм говорил с нея за това. Реших, че е по-добре първо да проверя какво мислиш ти. Как ти се струва?

— Може ли да си помисля?

— Абсолютно. Просто ми хрумна, но все повече ми се струва, че може да се получи добре.

Той вдигна чашата си, но размисли и я остави обратно.

— Радвам се, че се видяхме, Клара. Ще бъде прекрасно, ако се върнеш.

Тя успя да намери сили да го изпрати до вратата и остана на прага, докато той се качваше в своя „Ягуар“ и потегляше. Затрудняваше се да си поеме дъх. Дори разговорът с него беше струвал огромни усилия на Клариса. Чувстваше как я заливат нови и нови вълни на гадене. Не си усещаше ръцете. Беше чувала израза „парализиран от гняв“, но никога не си беше представяла, че може да го изпита толкова буквално.

Беше й предложил работа като домашна прислужница. Да бърше пода и да мие чиниите — Боже мили! Тя му беше сестра. Беше се родила в тази къща. Беше живяла там повече от двадесет години и се беше хранила на същата маса като него. Беше напуснала дома си едва след като родителите й загинаха, а Магнъс се ожени — като при това двете събития последваха безсрамно бързо едно след друго. И от този ден нататък, тя вече не означаваше нищо за него. А сега и това!

В коридора на къщата й беше окачена една репродукция на картината „Мадоната на скалите“ от Леонардо да Винчи. Дева Мария като нищо можеше да вдигне очи от Йоан Кръстител и стреснато да погледне след нея — толкова беше разгневена Клариса Пай, когато пое към горния етаж с маршова стъпка и отмъстителен блясък в очите.

Определено не се качваше горе, за да се помоли.

9

В осем и половина над Саксби на Ейвън вече се беше спуснал мрак.

Брент беше решил да работи до късно. В добавка към грижата за всички морави и изкореняването на всички плевели трябваше да почисти увехналите цветове на петдесет различни вида розови храсти и да подреже тисовите дървета. Когато най-сетне остави количката и инструментите си в конюшнята, той пое покрай езерото и през Дингъл Дел по една пътека, която минаваше близо до къщата на викария и продължаваше към „Лодкаря“ — втората кръчма в селото, която се намираше на долния кръстопът.

В момента, в който стигна до началото на гората, нещо го накара да се обърне. Беше чул нещо. Очите му бързо пробягаха по самата къща, присвити в тъмното. На приземния етаж светеха няколко прозореца, но не се виждаше никакво движение. Доколкото знаеше, сър Магнъс Пай си беше сам у дома. Беше се върнал с колата си от селото преди около час, но жена му беше заминала за Лондон и все още не се беше прибрала. Колата й не беше в гаража.

Той видя един силует, който крачеше по алеята откъм портала. Беше мъж, който вървеше сам. Брент имаше добро зрение, а луната беше изгряла, но въпреки това не успя да различи със сигурност дали мъжът беше някой от селото. Нямаше как да види лицето му, защото по-голямата част от него беше скрита от шапката, която си беше сложил мъжът. Но в походката му имаше нещо странно. Вървеше приведен и не излизаше от сенките, едва ли не така, сякаш не искаше да бъде забелязан. Часът беше доста късен за посещение при сър Магнъс. Брент си помисли дали да не се върне. Все пак бяха обрали къщата в същия ден, в който беше погребението, и всички бяха на нокти. Нямаше да му отнеме и една минута да се върне през моравата, за да провери дали всичко е наред.

Но в крайна сметка се отказа. Не му влизаше в работата кой ходи на гости в имението „Пай Хол“, а след неприятния разговор със сър Магнъс, проведен днес следобед, и особено след онова, което му беше казал сър Магнъс, нямаше повод да изпитва привързаност към своя работодател, нито пък към жена му. Самите те никога не се бяха интересували от него. Бяха го приемали за даденост. От години насам Брент работеше от осем сутринта до късно вечерта, а те нито веднъж не му бяха казали и една добра дума, за да му благодарят — да не говорим за това, че заплатата му беше смехотворна. Обикновено не ходеше на кръчма по средата на седмицата, но точно днес се случи така, че имаше десет лири в джоба си, и възнамеряваше да ги похарчи за пържена риба с картофи и няколко халби бира. В долния край на селото беше кръчмата „Лодкаря“. Беше занемарена и запусната, далеч не такова елегантно заведение като „Кралския герб“. Но там го познаваха. Винаги седеше на едно и също място до прозореца. През следващите няколко часа сигурно щеше да размени само няколко думи със съдържателя, но за Брент това беше равносилно на задълбочен разговор. Той реши да забрави за неизвестния посетител и да си продължи по пътя.

Но преди да стигне до кръчмата, двадесет и пет минути по-късно, имаше още една неочаквана среща. Когато излезе от гората, срещу него се изправи една малко раздърпана жена, в която разпозна Хенриета Осбърн, съпругата на викария. Сигурно беше излязла от тяхната къща, която беше по-нагоре по пътя, и явно беше излязла набързо, без да има време да се приготви. Беше си сложила едно бледосиньо пухено яке, което беше мъжко и сигурно беше на мъжа й. Косата й беше разрошена. Изглеждаше някак объркана.

Тя също го видя.

— О, добър вечер, Брент — каза му тя. — Късничко си излязъл.

— Отивам в кръчмата.

— О, така ли? Аз просто се питах… търсех викария. Предполагам, че не си го виждал?

— Не — поклати глава Брент.

Чудеше се какво ли може да прави викарият навън толкова късно вечерта. Дали двамата не се бяха скарали? После изведнъж си спомни какво беше видял преди малко.

— Всъщност видях някого близо до имението „Пай Хол“, госпожо Осбърн. Предполагам, че може и той да е бил.

— В имението?

— Да, човекът тъкмо отиваше към входа на къщата.

— Не мога да си представя защо ще ходи там — каза тя, като звучеше притеснена.

— Не съм сигурен кой точно беше — сви рамене Брент.

— Е, лека вечер — каза Хенриета, като се обърна.

Тя се отдалечи обратно по пътя, по който беше дошла, към дома си.

Един час по-късно Брент седеше пред своята порция пържена риба с картофи и отпиваше от втората си халба бира. Въздухът беше натежал от цигарен дим. От джубокса гърмеше силна музика, но докато се сменяха плочите, за кратко се възцари тишина и той чу велосипеда, който мина покрай кръчмата, на път за кръстовището. Погледна навън и го видя точно в момента, в който премина. Нямаше как да сбърка шума от този велосипед с нищо друго. Значи не беше сгрешил. Викарият наистина беше ходил до имението „Пай Хол“ и сега се прибираше у дома си. И беше останал там доста дълго време. Брент си спомни за случайната си среща с Хенриета Осбърн. Тя беше разтревожена от нещо. Какво точно ставаше тук? Е, каквото и да беше, то нямаше нищо общо с него. Той се извърна от прозореца и реши да забрави за цялата история.

Но съвсем скоро щеше да му се наложи да си припомни за нея.

10

Атикус Тип прочете статията във вестник „Таймс“ на следващата сутрин.

Беше седнал в дневната на апартамента си в „Танър Корт“ и пушеше цигара. Джеймс Фрейзър му беше донесъл вестника заедно с чаша чай. Сега се върна, като носеше и пепелник.

— Прочете ли какво пише на първа страница? — попита го Тип.

— Разбира се! Това е ужасно. Горката лейди Маунтбатън…

— Моля?

— Откраднали са колата й! При това насред Хайд Парк! Тип се усмихна, донякъде тъжно.

— Нямах предвид тази статия.

Той обърна вестника, за да го покаже на своя помощник. Фрейзър прочете съобщението.

— Пай! — възкликна той. — Това не беше ли…

— Точно така. Да. Това беше работодателят на Мери Блекистън. И името му беше споменато в същата тази стая едва преди няколко дни.

— Доста голямо съвпадение!

— Възможно е, да. Съвпаденията понякога се случват наистина. Но този път не съм толкова сигурен. Все пак говорим за смъртен случай — за два неочаквани смъртни случая в една и съща къща. Не смяташ ли, че това е любопитно?

— Нали не се каниш да отидеш там?

Атикус Тип се замисли.

Определено не беше възнамерявал да поема нови случаи. Времето, което му оставаше, просто нямаше да му позволи да го направи. Според доктор Бенсън в най-добрия случай му оставаха още три месеца относително здраве, които може би дори нямаше да бъдат достатъчни, за да залови убиец. Така или иначе, вече имаше планове. Възнамеряваше да използва това време, за да приведе делата си в ред. А трябваше да се погрижи и за завещанието си, в което да определи кой ще наследи дома и имуществото му. Когато беше заминал от Германия, не беше взел почти нищо със себе си, но по някакво чудо на съдбата, колекцията от статуетки от майсенски порцелан от осемнадесети век, която беше принадлежала на баща му, беше оцеляла през войната. Искаше да види тази колекция в някой достоен музей — и вече беше писал на „Виктория и Албърт“ в Кенсингтън. Мисълта, че музикантът, проповедникът, войникът, шивачката и всички останали членове на малката му фамилия ще останат заедно, след като вече го няма, му носеше утеха. В крайна сметка, те бяха единственото му семейство.

Щеше да остави нещо и на Джеймс Фрейзър, който неизменно беше до него през последните му пет разследвания и никога не го беше предавал със своята вярност и добро настроение, макар и да не му беше помогнал особено в разкриването на самите престъпления. Искаше да направи дарения и на няколко благотворителни организации, на първо място сред които беше фондът за подпомагане на сираците на служителите от градската полиция. Но най-вече трябваше да се погрижи за всички книжа, свързани с неговия шедьовър: „Общ преглед на криминалното разследване“. Имаше нужда от още една година, за да завърши книгата. Нямаше никаква възможност да я покаже на издател в настоящия й вид. Но си мислеше, че може би ще успее да събере всичките си бележки заедно с изрезките от вестници, писмата и полицейските доклади, така че някой бъдещ изследовател на криминалистиката да завърши неговата работа, след като той си отиде. Щеше да бъде тъжно да е работил толкова усърдно за нищо.

Такива бяха плановете му. Но ако имаше едно, на което го беше научил животът, то беше колко е безполезно да се правят планове. Животът си имаше свой собствен план.

Той се обърна към Фрейзър.

— Аз казах на госпожица Сандърлинг, че не мога да й помогна, защото не разполагам с никакво формално оправдание за присъствието си в имението „Пай Хол“ — каза той. — Но сега вече имам причина да отида там, а освен това видях, че в разследването е замесен и нашият добър приятел полицейски инспектор Чъб.

Тип се усмихна. В очите му отново светеше познатият стар блясък.

— Опаковай багажа, Джеймс, и докарай колата. Потегляме веднага.