Мозайка от убийства

1

Атикус Тип така и не се беше научил да шофира. Не упорстваше да бъде старомоден. Информираше се за всички най-нови научни разработки и никога не би се поколебал да се възползва от тях — за лечение на заболяването си например. Но в темпото на прогреса имаше нещо, което го тревожеше — това внезапно нахлуване на машини с всякакви форми и размери във всички сфери на живота. Докато телевизорите, пишещите машини, хладилниците и пералните ставаха все по-повсеместни, докато дори полята се изпълваха с електрически стълбове, понякога той се питаше дали човечеството, което по време на неговия живот вече беше понесло многобройни тежки удари, няма да плати някаква скрита цена за това. В крайна сметка самият нацизъм сам по себе си беше една машина. Затова той не бързаше да стане част от тази нова технологична ера.

И така, когато най-сетне се предаде на неизбежното и се съгласи, че има нужда от личен автомобил, остави всичко в ръцете Джеймс Фрейзър, който излезе и се върна с един просторен „Воксхол Велокс“ с четири врати — и Тип беше принуден да признае, че това беше добър избор: колата беше солидна и надеждна, с достатъчно място за всичко. Фрейзър, естествено, се вълнуваше като малко момче. Колата имаше шестцилиндров двигател. Ускоряваше от място до шестдесет мили в час само за двадесет и две секунди. През зимата парното можеше да се настрои така, че да размразява предното стъкло. Колкото до Тип, той просто се радваше, че колата може да го закара там, където иска, а с външния си вид — в трезво, незабележително сиво — няма да привлече внимание към присъствието му, когато пристигне.

Въпросният автомобил, управляван от Джеймс Фрейзър, спря пред имението „Пай Хол“ след три часа шофиране от Лондон, които бяха изминали, без да спират. На чакълената алея бяха паркирани две полицейски коли. Тип слезе и се протегна, доволен да се измъкне от ограниченото пространство. Очите му обходиха фасадата на сградата, която се отличаваше с великолепие, елегантност и неподражаемо английско излъчване. От пръв поглед можеше да бъде сигурен, че този дом е бил собственост на една и съща фамилия в продължение на много поколения. В тази сграда имаше нещо неизменно, някакво усещане за дълготрайност.

— Ето го Чъб — промърмори Фрейзър.

На входа се появи познатото лице на полицейския инспектор. Фрейзър му се беше обадил по телефона, преди да потеглят, и Чъб очевидно очакваше пристигането им. Беше пълен и жизнерадостен, с мустаци като на Оливър Харди, облечен в костюм, който му беше тесен, и едно от последните произведения на жена си в областта на плетаческото изкуство — този път особено неуместна жилетка в бледомораво. Беше напълнял. Той винаги създаваше това впечатление. Тип веднъж го беше описал като човек, който изглежда така, сякаш току-що се е нахранил, както се полага. Полицейският инспектор енергично се спусна по стълбите пред входа на къщата, като не криеше радостта си да ги види.

— Хер Тип! — възкликна той.

Чъб винаги се обръщаше към него с „хер“, сякаш по някакъв начин искаше да му намекне, че в характера на Тип има някои недостатъци, които се дължат на самия факт, че е роден в Германия. Сякаш искаше да напомни да не забравяме кой беше спечелил войната.

— Много се изненадах, когато се обади. Да не искаш да кажеш, че си имал работа с покойния сър Магнъс?

— Съвсем не, инспекторе — отговори Тип. — Не го познавам и разбрах за смъртта му едва когато отворих вестниците тази сутрин.

— Тогава какво те води насам?

Очите му се насочиха към Джеймс Фрейзър, като че ли го забелязваше за пръв път.

— Едно странно съвпадение.

В действителност Фрейзър често беше чувал детектива да отбелязва, че съвпаденията не съществуват. В „Общ преглед на криминалното разследване“ имаше една глава, в която той изразяваше своето схващане, че всичко в живота следва определени модели и съвпадението просто представлява онзи момент, в който моделът за кратко се показва на повърхността.

— Вчера при мен дойде една млада дама от това село. Тя ми разказа за един смъртен случай в същата тази къща, отпреди две седмици…

— Става дума за икономката Мери Блекистън, нали?

— Да. Младата дама беше разтревожена, че определени хора от селото разпространявали неверни твърдения за случилото се.

— Искаш да кажеш, че според тях старата жена е убита?

Чъб извади един пакет „Плейърс“ — цигарите, които пушеше винаги — и си запали една. Показалецът и средният пръст на дясната му ръка бяха трайно пожълтели, като клавиши на старо пиано.

— Е, няма нужда да се занимаваш с това, хер Тип. Аз лично разследвах случая и мога да те уверя, че е било чисто и просто нещастен инцидент. Жената е чистила с прахосмукачка в горния край на стълбите. Спънала се е в кабела и се е изтърколила надолу по цялото стълбище. А за нещастие подът най-долу е настлан с камъни! Никой не е имал мотив да я убие, а освен това е била заключена в къщата, съвсем сама.

— А какво можеш да ми кажеш за смъртта на сър Магнъс?

— Е, това е съвсем друга бира. Ако искаш, можеш да влезеш и сам да видиш кръвопролитието — защото точно това е думата. Но ако нямаш нищо против, първо ще остана тук да си допуша цигарата, преди да се върна обратно вътре. Доста е гадно.

Той решително пъхна цигарата между устните си и си дръпна от нея.

— Засега го разглеждаме като обир, който се е развил в неприятна посока. Това изглежда най-очевидното заключение.

— Най-очевидните заключения са онези, които се опитвам да избегна.

— Е, ти си имаш свои собствени методи, хер Тип, и аз не мога да твърдя, че те не са доказали ефективността си. Но тук си имаме работа с местен земевладелец, който е живял в това село, откакто се е родил. Рано е да се каже, но не мога да си представя някой да му е имал зъб. Но някой със сигурност е дошъл тук снощи, към осем и половина. Брент, градинарят, го е видял с очите си, докато си е тръгвал от работа. Не успя да ни даде описание, но първото му впечатление е било, че човекът не е от селото.

— Как е разбрал? — попита Фрейзър.

До този момент никой не му беше обърнал внимание и той почувства нужда да напомни за присъствието си.

— Ами нали знаеш как е. По-лесно е да разпознаеш някого, ако вече си го виждал. Дори да не му видиш лицето, все има нещо в силуета или в походката. Брент беше почти сигурен, че човекът му е бил непознат. Освен това имало нещо странно в начина, по който вървял към къщата. Като че ли внимавал да не го видят.

— Смяташ, че този човек е бил крадец? — попита го Тип.

— Къщата вече е обрана веднъж, едва преди няколко дни — отговори Чъб и въздъхна, като че ли му беше досадно да го разказва за пореден път. — След смъртта на икономката се наложило да строшат един прозорец на задната врата, за да влязат. След това е трябвало да сменят стъклото, но не го направили, така че няколко дни по-късно някой е влязъл в къщата. Отмъкнали добро количество антични монети и накити — от римско време, представете си. Може би са решили да се огледат, докато са били вътре. В кабинета на сър Магнъс има един сейф, който вероятно не са успели да отворят, но вече са знаели, че е там, и може би са решили да се върнат, за да направят втори опит. Смятали са, че къщата е празна. Но сър Магнъс ги изненадал — и готово.

— Спомена, че смъртта му е била насилствена?

— Меко казано — отговори Чъб и се подкрепи с още едно силно дръпване от цигарата си, преди да продължи. — В преддверието има една рицарска броня. След малко ще я видите. Към нея има и меч.

Той преглътна тежко.

— Точно това са използвали. Отсекли са му главата.

Тип обмисли тази информация, преди да попита:

— Кой го е намерил?

— Жена му. Била е по магазините в Лондон и се е върнала към девет и петнадесет.

— Явно магазините са затворили по-късно — отбеляза Тип с крива усмивка.

— Е, сигурно е останала да вечеря. Във всеки случай, когато пристигнала, тя видяла една кола да потегля. Не е сигурна за модела, но колата била зелена и тя видяла някои от буквите на регистрационния номер. „ФП“. По една случайност това са нейните собствени инициали. Влязла и го открила в долния край на стълбището — почти на същото място, където е било тялото на икономката миналата седмица. Но не целия. Главата му се е изтърколила по пода и е стигнала до камината. Не ми се вярва да успееш да говориш с нея, поне още известно време. Закараха я в болницата в Бат, където е на успокоителни. Точно тя се е обадила в полицията — чух записа от обаждането. Горката жена почти не можеше да говори от писъци и хлипане. Ако наистина става дума за убийство, можеш да я зачеркнеш от списъка на заподозрените, освен ако не е най-добрата актриса на света.

— Предполагам, че тялото вече не е тук?

— Да. Снощи го откарахме. Човек трябва да има здрав стомах за такава работа, повярвай ми.

— Изчезнало ли е нещо от къщата във втория случай, инспекторе?

— Трудно е да се разбере. Ще трябва да разпитаме лейди Пай, когато бъде в състояние да отговаря на въпроси. Но поне на пръв поглед няма такива признаци. Можеш да влезеш, ако искаш, хер Тип. Официално нямаш работа тук, разбира се, и може би ще трябва да го обсъдя набързо с началника, но съм сигурен, че няма да навреди. А ако все пак ти хрумне нещо, ще разчитам на теб да го споделиш с мен.

— Разбира се, инспекторе — отговори Тип.

Фрейзър беше съвсем наясно, че той нямаше такива намерения. Беше придружавал Тип в пет различни разследвания и знаеше, че детективът има влудяващия навик да не споделя откритията си с никого, докато не прецени, че е дошъл моментът да разкрие истината.

Тримата изкачиха три стъпала, но Тип спря, преди да влезе през входната врата. Приклекна и отбеляза:

— Колко странно.

Чъб го погледна невярващо.

Наистина ли ще ми кажеш, че съм пропуснал нещо? — поиска да узнае той. — Все още дори не сме влезли вътре!

— Може би няма никаква връзка със случая, инспекторе — отвърна Тип с помирителен тон. — Но нали виждаш цветната леха до вратата…

Фрейзър сведе поглед. Покрай цялата фасада на къщата имаше цветни лехи, разделени от стъпалата, които водеха нагоре от входната алея.

— Петунии, ако не греша — отбеляза Чъб.

— Това не знам. Но не виждате ли отпечатъка от човешка ръка?

Чъб и Фрейзър погледнаха по-внимателно. И наистина, някой беше притиснал ръка в меката почва точно отляво на вратата. Ако се съдеше по размерите на дланта, Фрейзър беше готов да предположи, че е бил мъж. Пръстите бяха разперени. „Колко странно“, помисли си Фрейзър. Отпечатъците от стъпки бяха по-често срещани.

— Сигурно е от градинаря — предположи Чъб. — Не се сещам за никакво друго обяснение.

— Вероятно си прав — отговори Тип, изправи се енергично и продължи напред.

През входната врата се влизаше направо в голямо, правоъгълно помещение. Пред тях имаше стълбище, а от лявата и дясната му страна — по още една врата. Фрейзър веднага видя къде е било тялото на сър Магнъс и изпита познатото присвиване в стомаха си. На пода имаше персийски килим, потъмнял и лъскав, все още подгизнал от кръв. Кръвта беше протекла по плочите на пода, в посока към камината, заобикаляйки краката на едното от креслата с кожена тапицерия, поставени пред нея. В цялото помещение вонеше на кръв. Диагонално на пода лежеше меч, с ръкохватката към стълбището, а острието му сочеше към препарираната глава на един елен, която се взираше надолу към тях със стъклените си очи — вероятно единственият свидетел на онова, което се беше случило тук. Останалата част от доспехите — броня без рицар — беше изправена до една от двете врати, през която се виждаше дневната. Фрейзър беше оглеждал много местопрестъпления заедно със своя работодател. И често беше виждал труповете, останали там — намушкани, простреляни, удавени или каквото и да е. Но в този случай имаше нещо особено зловещо, почти като в якобинска трагедия — с тази тъмна дървена ламперия по стените и галерията за оркестъра.

— Сър Магнъс е познавал човека, който го е убил — промърмори Тип.

— Откъде можеш да знаеш това? — попита го Фрейзър.

— От разположението на рицарската броня и плана на помещението — посочи Тип. — Виж сам, Джеймс. Входът е зад нас. Бронята и мечът са по-навътре. Ако убиецът се беше появил на входната врата и беше поискал да нападне сър Магнъс, би трябвало да го заобиколи, за да стигне до оръжието, а в този момент, ако вратата е била отворена, сър Магнъс щеше да избяга. Затова изглежда много по-вероятно сър Магнъс да е изпращал някого до входната врата. Двамата влизат в преддверието откъм дневната. Сър Магнъс е пръв. Убиецът върви зад него. Докато отваря входната врата, той не вижда, че неговият гост е взел меча. Обръща се, вижда своя гост с оръжие в ръка и може би се опитва да го разубеди. Убиецът нанася своя удар. И става това, което виждаме пред себе си сега.

— Все пак може да е бил непознат.

— Нима ще поканиш непознат в дома си, късно вечерта? Съмнявам се — отговори Тип.

Той се огледа и отбеляза:

— Липсва една картина.

Фрейзър проследи посоката на погледа му и видя, че наистина беше така. На стената до вратата имаше една кукичка, на която не беше окачено нищо, а част от ламперията беше с малко по-различен цвят — правоъгълник, който ясно очертаваше липсващото произведение на изкуството.

— Мислиш ли, че това може да има значение? — попита Фрейзър.

— Всичко има значение — отговори Тип.

Той се огледа за последен път.

— За мен тук няма нищо повече, което да се види. Би било интересно да разберем точно как е била открита икономката, след като е намерила смъртта си преди две седмици, но с времето ще стигнем и дотам. Може ли да продължим към дневната?

— Разбира се — отговори Чъб. — Тази врата води към дневната, а от другата страна е кабинетът на сър Магнъс. Там намерихме едно писмо, което може би ще ти се стори интересно.

Атмосферата в дневната беше много по-женствена, отколкото в преддверието — със сиво-розов килим, плюшени завеси с цветни мотиви, удобни кушетки и масички, разпръснати тук-там. Навсякъде бяха подредени снимки. Фрейзър вдигна една от тях, за да я разгледа: виждаха се трима души, снимани пред къщата. Кръглолик мъж с брада, облечен със старомодна риза. До мъжа беше застанала жена, с няколко инча по-висока от него, която гледаше към обектива с нетърпеливо изражение. И едно намръщено момче в училищна униформа. Очевидно беше семейна снимка, макар и не от най-щастливите: сър Магнъс, лейди Пай и техният син.

До вратата в отсрещния край на помещението стоеше на пост един униформен полицай. Тримата влязоха през нея и се озоваха в друга стая, в която централно място заемаше старинно писалище, разположено точно между две етажерки за книги, срещу прозорци с изглед към моравата пред къщата и далечното езеро. Подът беше от лакирани дъски, отчасти скрити под килим. Две кресла бяха обърнати с лице навътре към стаята, а между тях имаше старинен глобус. Централно място на далечната стена заемаше една камина, а от пепелта и овъгленото дърво в нея беше ясно, че някой наскоро е палил огън. Навсякъде се носеше слаба миризма на дим от пури. Фрейзър забеляза хумидор и тежък стъклен пепелник на една странична масичка. В кабинета също имаше дървена ламперия, както и в преддверието, а по стените висяха още няколко картини с маслени бои, които изглеждаха стари колкото самата къща. Тип пристъпи към една от тях, която изобразяваше кон пред конюшня, в стила на Джордж Стъбс[3]. Картината му беше направила впечатление, защото леко отзяваше от стената в единия си край, като полуотворена врата.

— Беше така, когато влязохме — отбеляза Чъб.

Тип извади една писалка от джоба си и придърпа с нея картината към себе си. В единия край на рамката имаше панти, така че картината да закрива един солиден наглед сейф, монтиран в стената.

— Не знаем комбинацията, с която се отваря — продължи Чъб. — Но лейди Пай със сигурност ще може да ни я каже, когато се съвземе.

Тип кимна и насочи вниманието си към писалището. Беше доста вероятно сър Магнъс да е седял зад него в часовете, преди да умре, а от това следваше, че книжата, разпръснати по него, можеха да им подскажат нещо за онова, което се беше случило в действителност.

— В най-горното чекмедже има револвер — каза Чъб. — Стар, армейски. С него не е стреляно, но е зареден. Според лейди Пай обикновено го е държал в сейфа. Може би го е извадил заради обира.

— Или сър Магнъс е имал причина да се тревожи от нещо — отговори Тип, като отвори чекмеджето и погледна оръжието.

Наистина беше револвер „Уебли“, 38-ми калибър. И Чъб беше прав. С оръжието не беше стреляно.

Той затвори чекмеджето и насочи вниманието си към плота на писалището, като започна с една поредица от чертежи — архитектурни планове, изготвени от фирма на име „Ларкин Гадуол“, със седалище в град Бат. На плановете беше изобразена група къщи, общо дванадесет, разположени в две редици по шест. До тях бяха натрупани писма — кореспонденция с местния градоустройствен съвет, която постепенно водеше до разрешително за строеж. Накрая се виждаше и доказателството за това — елегантно отпечатана брошура със заглавие, което гласеше: „Дингъл Драйв, Саксби на Ейвън“. Всичко това заемаше единия край на писалището. В другия край стоеше телефонен апарат, а до него имаше бележник. Някой — вероятно сър Магнъс — беше надраскал нещо в бележника с молив, а самият молив беше оставен наблизо.

Думите бяха четливо изписани в горния край на страницата, но след това сър Магнъс явно се беше развълнувал от нещо. По-надолу имаше няколко яростно надраскани линии. Тип подаде страницата на Фрейзър.

— Момиче? — попита Фрейзър.

— Явно са бележки, които си е водил в течение на телефонен разговор — предположи Тип. — Може би (Св) означава нещо. Забележи, че само първата буква е главна. А момичето? Може би това е била темата на разговора.

— Е, явно не е останал много доволен от този разговор.

— Явно не.

Тип най-сетне стигна до празния плик и писмото до него, за което беше споменал Чъб, оставени точно по средата на бюрото. Нямаше адрес, само име — сър Магнъс Пай — написано на ръка, с черно мастило. Пликът беше грубо разкъсан, за да бъде отворен. Тип извади една носна кърпа и хвана плика с нея. Внимателно разгледа хартията, после го остави обратно на мястото му и също толкова внимателно вдигна писмото, което лежеше до плика. Беше напечатано на пишеща машина и адресирано до сър Магнъс Пай, с дата 28 юли 1955 година — денят на самото убийство. Той прочете писмото:

Писмото не беше подписано. Той го остави обратно на писалището, така че и Фрейзър да може да го прочете.

— Който и да го е написал, не знае как се пише „застрояване“ — отбеляза Фрейзър.

— А освен това може да: е маниак със склонност към убийство — добави меко Тип. — Писмото явно е получено вчера. Сър Магнъс е бил убит едва няколко часа, след като е пристигнало — точно както е обещано в писмото.

Той се обърна към полицейския инспектор.

— Предполагам, че това е свързано по някакъв начин с чертежите.

— Точно така — съгласи се Чъб. — Обадих се на тази фирма, „Ларкин Гадуол“. Оказаха се строителни предприемачи от Бат, които явно са сключили някаква сделка със сър Магнъс. Днес следобед ще ходя при тях — можете да дойдете с мен, ако искате.

— Много щедро от твоя страна — кимна Тип.

Той продължаваше да се взира в писмото.

— В това писмо има нещо, което ми се струва малко необичайно — каза той.

— Мисля, че този път съм те изпреварил, Тип — грейна полицейският инспектор, доволен от себе си. — Пликът е надписан на ръка, а самото писмо е напечатано на пишеща машина. Това според мен издава, че изпращачът е искал да скрие самоличността си. Предполагам, че той или тя първо е запечатал писмото, но след това се е сетил, че трябва да го адресира — а пликът вече не е искал да влезе в барабана на пишещата машина. И на мен ми се е случвало, доста често.

— Може би имаш право, инспекторе. Но това не беше необичайното нещо, което ми направи впечатление.

Чъб го зачака да продължи, но Джеймс Фрейзър, който стоеше от другата страна на писалището, веднага разбра, че Тип няма да го направи. И се оказа прав. Тип вече беше насочил вниманието си към камината. Той отново извади писалката от джоба на сакото си и се разрови в пепелта, където откри нещо и внимателно го отдели от останалото. Фрейзър се приближи и видя късче хартия, не много по-голямо от илюстрована картичка от онези, които продаваха заедно с пакетите цигари, почерняло по краищата. Точно тези мигове ценеше в работата си с Тип. На Чъб никога нямаше да му хрумне да огледа камината. Полицейският инспектор щеше да хвърли едно око на стаята, да повика специалисти от лабораторията по криминалистика и да си продължи по пътя. Но тук беше останала следа, която можеше да разкрие цялата истина за случая. Може би на късчето хартия беше останало написано име. Дори няколко букви щяха да бъдат достатъчни за разпознаване на почерка, което да им подскаже кой е бил в тази стая. За съжаление обаче точно в този случай на хартията нямаше нищо — но Тип не изглеждаше обезкуражен от това. Дори напротив.

— Виждаш ли, Фрейзър? — възкликна той. — Хартията е леко обезцветена, сякаш има петно. Освен това си мисля, че се различава поне част от пръстов отпечатък.

— Пръстов отпечатък? — повтори Чъб, като се приближи.

Фрейзър огледа хартията по-отблизо и видя, че Тип имаше право. Петното беше тъмнокафяво на цвят, така че той веднага си помисли за разлято кафе. Но в същото време не виждаше никаква очевидна връзка с разследването. Всеки можеше да е скъсал лист хартия и да го е хвърлил в огъня. Дори самият сър Магнъс.

— Ще го дам на лабораторията, за да го изследват — каза Чъб. — Може да погледнат и писмото. Възможно е да съм прибързал със заключението си за онзи крадец.

Тип кимна и се изправи.

— Трябва да намерим къде да се подслоним — обяви той изведнъж.

— Смяташ да останеш, така ли?

— С твое разрешение, инспекторе.

— Абсолютно. Мисля, че можете да се настаните в „Кралския герб“. Това е кръчмата, която се намира точно до църквата, но според мен имат и стаи за гости. Ако искате хотел, трябва да потърсите в Бат.

— Ще бъде по-удобно да отседнем в селото — отговори Тип.

Фрейзър мислено въздъхна, като си представи неравните матраци, грозните мебели и съскащите кранове в банята, които сякаш бяха неизменна част от провинциалните разбирания за гостоприемство. Самият той нямаше пари освен тези, които му плащаше Тип, а те не бяха кой знае колко. Но, това не му пречеше да обича лукса.

— Да проверя ли? — попита той.

— Можем да отидем заедно — отговори Тип, после се обърна към Чъб. — По кое време смяташ да отидеш в Бат?

— Имам уговорена среща в „Ларкин Гадуол“ в два часа следобед, а оттам можем да отидем направо в болницата, за да разговаряме с лейди Пай, ако искаш.

— Отлично, инспекторе. Трябва да кажа, че за мен е огромно удоволствие отново да работим заедно.

— Подобно. Много се радвам да те видя, хер Тип. Обезглавени трупове и прочие! Още когато ми се обадиха, веднага разбрах, че това е точно по твоята част.

Той си запали нова цигара и се отправи обратно към колата си.

2

За голямо огорчение на Фрейзър в „Кралския герб“ наистина имаше две свободни стаи и Тип реши да се настанят в тях, без дори да се качи, за да ги разгледа. Освен това стаите действително бяха такива, каквито си ги беше представял — с неравен под и прозорци, твърде малки за тези стени. Неговата стая гледаше към селския площад. Стаята на Тип беше с изглед към гробището, но той не възрази. Напротив, в гледката явно имаше нещо, което му се стори забавно. Не се оплака и от липсата на удобства. Когато започна работа в „Танър Корт“, Фрейзър е изненада откри, че детективът спеше на единично легло — подобно по-скоро на походно, с метална рамка и прилежно сгънати завивки. Макар че Тип имаше един брак зад гърба си, той никога не говореше за съпругата си и не проявяваше никакъв по-нататъшен интерес към противоположния пол. Въпреки всичко подобно спартанско обзавеждане изглеждаше малко ексцентрично в един елегантен лондонски апартамент.

Двамата обядваха заедно на долния етаж, а после излязоха навън. Около автобусната спирка на площада на селото се беше събрала неголяма тълпа, но Фрейзър остана с впечатлението, че не чакаха автобуса. Нещо явно ги беше заинтересувало. Хората разговаряха оживено помежду си. Беше сигурен, че Тип ще пожелае да ги доближи и да разбере за какво става дума, но точно в този момент от гробището се появи един човек и закрачи към тях. Беше викарият, както си личеше по облеклото му — свещеническа риза и бяла якичка. Беше висок, върлинест мъж с неподдържана черна коса. Фрейзър проследи с поглед как мъжът взе един велосипед, подпрян на входа на гробището, и го подкара към улицата, а колелата му шумно скърцаха на всяко завъртане.

— Викарият! — възкликна Тип. — В едно английско село това е човекът, който познава всички.

— Не всички ходят на църква — отвърна Фрейзър.

— Няма и нужда да го правят. Викарият има грижата да познава дори атеистите и агностиците.

Двамата го доближиха и го пресрещнаха, преди да успее да се измъкне. Тип се представи.

— А, да — възкликна в отговор викарият, като примигваше срещу слънцето.

После се намръщи замислено, преди да продължи:

— Името ми е познато, със сигурност. Вие сте онзи детектив, нали? И явно сте тук заради сър Магнъс Пай, разбира се. Каква ужасна, ужасна история. Една малка общност като тази в Саксби на Ейвън по никакъв начин не може да бъде подготвена за подобна трагедия — за всички нас ще бъде много трудно да се справим с мисълта за това.

Но моля ви, приемете извиненията ми. Аз все още не съм се представил. Казвам се Робин Осбърн. Аз съм викарият на селото, от църквата „Сейнт Ботолф“. Е, вие сигурно и сам сте се досетили за това, като се има предвид какво работите!

Той се засмя и Тип си помисли — и дори Фрейзър си помисли същото, — че викарият беше изключително нервен човек, който изглеждаше почти неспособен да спре да говори, а думите му се изливаха от него като порой в опит да скрият онова, което в действителност му минаваше през главата.

— Предполагам, че сте познавали сър Магнъс доста добре — каза Тип.

— Сравнително добре. Да. За съжаление не го виждах толкова често, колкото ми се искаше. Не беше много религиозен човек. Твърде рядко идваше на службите в църквата…

Осбърн се овладя и попита:

— Престъплението ли ще разследвате, господин Тип?

Тип отговори утвърдително.

— Малко съм изненадан, че местните органи на реда имат нужда от допълнителна помощ — но тя е добре дошла, разбира се. Тази сутрин вече разговарях с полицейски инспектор Чъб. Той предположи, че убийството е дело на външен човек. Крадец. Сигурно вече знаете, че имението „Пай Хол“ стана жертва на обир съвсем наскоро.

— Имението „Пай Хол“ е станало жертва на повече от нормалното количество нещастни инциденти.

— Сигурно имате предвид смъртта на Мери Блекистън? — каза Осбърн и посочи с ръка. — Тя е погребана ето там. Аз служих на погребението.

— Обичаха ли сър Магнъс в селото?

Въпросът изненада викария и той се затрудни да намери подходящия отговор.

— Може би е имало хора, които са му завиждали. Той притежаваше значително богатство. А освен това, разбира се, съществуваше и въпросът за Дингъл Дел. Трябва да се каже, че този въпрос предизвика силни емоции.

— Дингъл Дел?

— Една гориста местност. Която беше продал.

— На фирмата „Ларкин Гадуол“ — намеси се Фрейзър.

— Да. Те са строителни предприемачи, нали така?

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че сър Магнъс е получил смъртна заплаха като пряк резултат от своите намерения, господин Осбърн?

— Смъртна заплаха? — повтори викарият, като изглеждаше по-притеснен от всякога. — Това е голяма изненада за мен. Сигурен съм, че никой от местните жители не би изпратил нещо подобно. Това е много мирно и спокойно селище. Хората, които живеят тук, изобщо не са такива.

— Но въпреки това споменахте за силни емоции.

— Хората бяха разстроени. Но това не е същото.

— Кога видяхте за последен път сър Магнъс?

Робин Осбърн нямаше търпение да си продължи по пътя. Държеше велосипеда си така, сякаш беше жив и опъваше повода. А последният въпрос го засегна. Това ясно си пролича в погледа му. Нима го подозираха в нещо?

— Не съм го виждал от известно време — отговори викарият. — Той не успя да дойде на погребението на Мери Блекистън, което беше жалко, но по това време беше в Южна Франция. А преди това самият аз не бях в селото.

— Къде бяхте?

— На почивка. С жена си.

Тип го зачака да продължи и Осбърн охотно запълни тишината.

— Прекарахме една седмица в Девъншър. И всъщност тя ме чака да се прибера, така че ако нямате нищо против…

Той си проби път между тях с крива усмивка и скоростите на велосипеда му изщракаха, когато потегли.

— Стори ми се, че нещо го притеснява — промърмори Фрейзър.

— Да, Джеймс. Този човек определено криеше нещо.

Докато детективът и неговият помощник отиваха към колата си, Робин Осбърн въртеше педалите колкото може по-бързо, за да се прибере у дома. Даваше си сметка, че не е бил съвсем искрен с тях: не беше излъгал, но беше пропуснал някои части от истината. От друга страна, Хенриета наистина го чакаше да се прибере, при това от известно време.

— Къде беше? — попита го тя, когато той седна на масата за обяд.

Тя поднесе домашно приготвен киш с бобена салата и седна до него.

— О, просто из селото — отвърна Осбърн.

После беззвучно произнесе молитвата и едва изчака тя да каже „Амин“, преди да продължи:

— Запознах се с онзи детектив. Атикус Тип.

— Кой?

— Не може да не си чувала за него. Той е доста известен. Частен детектив. Спомняш ли си за онова училище в Марлборо? Където бяха убили един учител по време на училищната театрална постановка? Той разследва този случай.

— Но защо ни е частен детектив? Мислех, че убийството е дело на крадец.

— От полицията може би са допуснали грешка — отговори Осбърн и се поколеба. — Според него убийството има нещо общо е Дингъл Дел.

— С Дингъл Дел!

— Така смята той.

Двамата продължиха да ядат мълчаливо. Очевидно храната не им доставяше удоволствие. После Хенриета изведнъж заговори.

— Къде беше снощи, Робин? — попита тя.

— Какво?

— Знаеш за какво говоря. За убийството на сър Магнъс.

— Защо ми задаваш такъв въпрос, за Бога?

Осбърн остави ножа и вилицата си, после отпи глътка вода.

— Изпитах гняв — обясни той. — Това е смъртен грях. А в сърцето ми имаше и други неща, които… които нямаха място там. Бях ядосан от тази новина, но това не беше извинение. Имах нужда да прекарам малко време насаме с мислите си, затова отидох в църквата.

— Но теб те нямаше много дълго време.

— Не ми беше лесно, Хенриета. Това време ми беше необходимо.

Тя замълча с намерението да не продължава разговора, но после размисли и каза:

— Разтревожих се за теб, Робин. Излязох да те търся. И всъщност случайно срещнах Брент, който ми каза, че е видял някой да се качва към имението…

— Какво искаш да кажеш, Хен? Мислиш, че съм отишъл в имението „Пай Хол“ и съм го убил? Взел съм меча и съм му отсякъл главата? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не. Разбира се, че не. Просто беше толкова ядосан…

— Това е абсурдно. Изобщо не съм ходил в онази къща. И нищо не съм видял.

Хенриета искаше да каже и още нещо. Нещо за кървавото петно на ръкава на ризата на мъжа си. Беше видяла кръвта със собствените си очи. На следващата сутрин беше изпрала ризата с вряла вода и белина. И сега същата тази риза беше простряна навън, за да се изсуши на слънцето. Тя искаше да го попита на кого е кръвта. Искаше да разбере как се е озовала там. Но не смееше. Не можеше да го обвини в нещо подобно. Това беше невъзможно.

Двамата продължиха да обядват в мълчание.

3

Джони Уайтхед също мислеше за убийството, докато седеше в един реставриран капитански стол с извита облегалка и въртяща се основа. В действителност през цялата сутрин не беше мислил за почти нищо друго, докато обикаляше тежко като слон в собствения си магазин, който може и да не беше стъкларски, но все пак беше пълен с крехки и чупливи предмети от стъкло и порцелан, подреждаше наново едно или друго без никаква причина и не спираше да пуши. Чашата на Джема Уайтхед преля, когато той събори и счупи една малка сапунерка от майсенски порцелан — и преди това беше нащърбена от едната страна, но все пак се продаваше за девет шилинга и шест пенса.

— Какво ти става? — настоя да узнае тя. — Днес се държиш като мечок с главоболие. И това ти е четвъртата цигара. Защо не излезеш да се поразходиш на чист въздух?

— Не ми се излиза — отговори навъсено Джони.

— Какво има? Какъв е проблемът?

Джони смачка цигарата си в един пепелник с форма на крава, производство на реномираната фирма „Ройъл Доултън“, който се продаваше за шест шилинга.

— А ти как мислиш? — тросна се той.

— Не знам. Точно затова те питам.

— Сър Магнъс Пай! Това е проблемът!

Той се загледа в дима, който продължаваше да се вие над смачкания фас от цигарата му.

— Защо му е било на някой да го убива? Сега селото е пълно с полиция, чукат на всички врати и задават въпроси. Скоро ще стигнат и до нас.

— И какво от това? Да ни питат, за каквото искат.

Тя замълча за миг, колкото да подчертае следващите си думи:

— Не е ли така?

— Естествено, че е така.

Тя го погледна, остро и внимателно.

— Нали не си се забъркал в нищо, Джони?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна обидено той. — Защо изобщо ме питаш за такова нещо? И в какво мога да се забъркам тук, забит в дълбоката провинция?

Двамата отдавна водеха този спор: големия град срещу провинцията, Саксби срещу почти всяко друго място на света. Не спираха да се карат за това. Но в момента, в който го каза, той си спомни как Мери Блекистън се беше изправила срещу него съвсем наскоро, в същата тази сграда, и колко много знаеше за него. А след това беше умряла внезапно, както и сър Магнъс — един след друг в разстояние на две седмици. Това не беше съвпадение и от полицията със сигурност нямаше да се заблудят, че е такова. Джони знаеше как работят органите на реда. Сигурно вече бяха отворили досиетата и проверяваха всички, които живеят в съседство. Нямаше да мине много време, преди да стигнат до него.

Джема го доближи и седна до него, като отпусна ръка върху неговата. Въпреки че беше толкова по-дребна от него, толкова по-крехка, тя беше по-силната в тяхната връзка и двамата го знаеха много добре. Тя не се беше отказала от него, когато ги сполетяха онези неприятности в Лондон. Когато беше „заминал“, тя му пишеше всяка седмица — дълги, оптимистични и жизнерадостни писма. И когато най-сетне се беше прибрал у дома, отново тя беше решила да се преместят в Саксби на Ейвън. Беше видяла рекламата на антикварния магазин в онова списание и се беше досетила, че това ще позволи на Джони да запази някои от старите си професионални практики, като в същото време им осигури стабилна и почтена основа за новата им работа.

Не им беше лесно да си тръгнат от Лондон — особено за Джони, който цял живот беше живял на един хвърлей от църквата „Сейнт Мери ле Боу“ (а всички истински лондончани знаеха, че не могат да се смятат за такива, ако не чуват камбаните й от прозореца). Но той беше разбрал смисъла от това решение и неохотно се беше съгласил с него. Ала тя знаеше колко му беше струвало това. Шумният, жизнерадостен, доверчив, непоправим Джони Уайтхед никога нямаше да се чувства съвсем на мястото си в една малка общност, където всеки беше подложен на непрекъсната преценка, а неодобрението можеше да доведе до пълно отхвърляне. Дали не беше сгрешила, като го беше довела тук? Продължаваше да го пуска да ходи до града, макар че винаги се притесняваше по време на тези екскурзии. Не го питаше с какво се занимава там, а той не й казваше. Но този път беше различно. Беше ходил до града едва няколко дни по-рано. Дали не беше възможно тази визита да е свързана с онова, което се беше случило?

— Какво прави в Лондон? — попита го тя.

— Защо питаш?

— Просто ми е любопитно.

— Видях се с някои от момчетата — Дерек и Колин. Отидохме на обяд и изпихме по няколко питиета. Трябваше да дойдеш.

— Без мен ти е било по-добре.

— Те питаха за теб. Минах и покрай старата ни къща. Разделили са я на апартаменти. Замислих се за едно време. Двамата с теб бяхме много щастливи там.

Джони потупа жена си по ръката, като си помисли колко беше отслабнала. Сякаш с годините от нея оставаше все по-малко.

— Стига ми толкова Лондон за един живот, Джони — каза му тя, като отдръпна ръката си. — А колкото до Дерек и Колин, те никога не са ти били приятели. И не те подкрепиха, когато всичко се обърна с главата надолу. А аз го направих.

Джони се намръщи.

— Права си — каза той. — Отивам да се разходя. За половин час. Да си проветря главата.

— Ще дойда с теб, ако искаш.

— Не. По-добре някой да остане в магазина.

Откакто бяха отворили тази сутрин, не беше влизал нито един човек. Убийството се отразяваше неблагоприятно и на: туризма.

Тя го проследи с поглед, докато излизаше, и чу познатото издрънчаване на звънчето над вратата. Преди Джема си мислеше, че ще им бъде добре тук, където ще могат да оставят предишния си живот зад гърба си. Каквото и да беше казвал Джони тогава, това беше правилно решение. Но двата, смъртни случая, толкова скоро един след друг, бяха променили всичко. Сякаш старите сенки някак се бяха протегнали; след тях и ги бяха достигнали отново.

Мери Блекистън беше идвала тук. За пръв път от много, много време насам, икономката беше дошла в магазина — и когато го беше попитала направо за това, Джони я беше излъгал. Беше казал, че е търсила подарък за някого, но Джема знаеше, че това не е вярно. Ако Мери наистина беше търсила подарък, щеше да отиде до Бат — до универсалния магазин „Улуърт“ или до дрогерията „Бутс“. А по-малко от седмица след това вече беше мъртва. Дали между двете събития имаше някаква връзка? И ако имаше, дали тя не продължаваше и нататък, до смъртта на сър Магнъс Пай?

Джема Уайтхед беше дошла в Саксби на Ейвън, защото си мислеше, че ще бъдат на сигурно място. Но сега, докато седеше сама в запуснатия магазин, обградена от стотици ненужни вещи, дреболии и вехтории, които сякаш никой не искаше — и поне през днешния ден никой не беше дошъл да си купи — тя си пожела с цялото си сърце двамата с Джони да бяха на някое друго място.

4

Всеки в селото беше убеден, че знае кой е убил сър Магнъс Пай. За съжаление хипотезите на всички бяха съвсем различни.

Беше общоизвестно, че сър Магнъс и лейди Пай са като куче и котка. Рядко ги виждаха заедно. Когато изобщо идваха на църква, двамата се държаха на разстояние един от друг. Според Гарет Кайт, съдържателя на „Лодкаря“, сър Магнъс беше поддържал извънбрачна връзка с икономката си, Мери Блекистън. По тази причина лейди Пай беше убила и двамата — макар тази теория да не обясняваше как беше извършила първото убийство, докато е била на почивка във Франция.

Не, не. Убиецът беше Робърт Блекистън. Нима не беше заплашил майка си броени дни, преди тя да намери смъртта си? Беше я убил от гняв, а след това беше убил и сър Магнъс, който по някакъв начин беше разбрал истината. Освен това не биваше да се забравя и за Брент. Градинарят живееше сам. И определено беше особняк. Носеха се слухове, че сър Магнъс го е уволнил през същия ден, когато беше намерил смъртта си. Ами онзи непознат, който се беше появил на погребението? Никой човек не носеше такава шапка, освен ако не искаше да скрие самоличността си. Дори Джой Сандърлинг, онова симпатично момиче, което работеше за доктор Редуинг, не беше вън от подозрение. Странната обява, която се беше появила на таблото до автобусната спирка, определено показваше, че у Джой имаше повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Мери Блекистън се беше настроила срещу нея. И беше загинала. Сър Магнъс Пай беше разбрал за това. И той също беше загинал.

А не биваше да се забравя и за съсипването на Дингъл Дел. Въпреки че от полицията не бяха разкрили подробности за заплашителното писмо, открито на писалището на сър Магнъс, всички знаеха каква ярост беше предизвикало предложението за застрояване на тази местност. Колкото по-дълго беше живял човек в това село, толкова по-ядосан би трябвало да бъде от тази перспектива, а по тази логика главният заподозрян трябваше да е старият Джеф Уийвър, който беше на осемдесет и три години и се грижеше за църковния двор, откакто го помнеха. Викарият също имаше какво да губи. Домът на викария гледаше право към бъдещата строителна площадка, а за двамата с госпожа Осбърн се знаеше, че обичат да се разхождат в гората.

По едно любопитно стечение на обстоятелствата в селото живееше и още една жена, която имаше сериозен мотив да убие сър Магнъс, но името й не беше включено в списъка на заподозрените. Обеднялата му сестра беше пренебрегвана и подлагана на унижения, но на нито един от жителите на селото дори не му беше хрумнало, че това може да я подтикне към убийство. Може би защото беше неомъжена жена — при това религиозна. Или заради ексцентричния й външен вид. Косата й беше абсурдна — от петдесет ярда си личеше, че е боядисана. Престараваше се и с шапките си, и с евтините си бижута, и с гардероба си от дрехи втора ръка, които някога са били последен писък на модата, макар че едно по-семпло и по-съвременно облекло щеше да й отива повече. Телосложението й също не работеше в нейна полза: не беше нито дебела, нито мъжкарана, нито отпусната, но беше опасно близо и до трите едновременно. Накратко казано, никой в Саксби на Ейвън не я приемаше сериозно — и по тази причина никой не беше в състояние да храни сериозни подозрения срещу нея.

Седнала в дома си на Уинсли Теръс, Клариса се опитваше да не мисли за онова, което се беше случило. През последния час беше погълната от кръстословицата в „Дейли Телеграф“ — въпреки че обикновено приключваше с нея за половината от това време. Една от думите продължаваше да я тормози:

Думата беше със седем букви, като втората беше „О“, а четвъртата — „И“. Беше сигурна, че отговорът е нещо очевидно, но по някаква причина не успяваше да се сети за него. Дали търсената дума наистина беше някаква храна, както подсказваше определението? Или беше истинското име на някой известен човек по прякор „Куката“? Последното не й се струваше особено вероятно. В кръстословицата на този вестник обикновено нямаше имена на известни личности, освен ако не бяха класически автори или художници. В такъв случай, дали „Кука“ имаше и някакво друго значение, което й убягваше? Тя захапа върха на химикалката „Паркър Джотър“, която си пазеше специално за попълване на кръстословици. А после изведнъж се сети. Отговорът беше толкова очевиден! И през цялото време беше пред очите й. „Пица лой“. Това беше анаграма! А „на“ означаваше, че търсената дума е синоним на „Кука“. Може би не беше съвсем честно да я изписват с главна буква, но… Тя попълни липсващите букви: „П-О-Л-И-Ц-А-Й“. Естествено, това я накара да си спомни за Магнъс и за полицейските коли, които беше видяла да прекосяват селото, както и за униформените полицаи, които сигурно обикаляха имението и в този миг. Какво щеше да стане с къщата сега, когато брат й беше мъртъв? Предполагаше се, че Франсес ще продължи да живее там. Но тя нямаше право да я продава. Това беше част от условията в акта за унаследяване — подробния документ, предаван от поколение на поколение във фамилията на собствениците на имението „Пай Хол“. Сега собствеността щеше да премине в ръцете на Фреди, следващият пряк наследник на фамилията — нейният племенник. Момчето беше само на петнадесет години, а когато го беше видяла за последен път, Клариса беше останала с впечатлението, че е повърхностно и арогантно същество — донякъде като баща си. И сега щеше да стане милионер!

Разбира се, ако и двамата с майка му намерят смъртта си — например в някоя ужасна автомобилна катастрофа — тогава собствеността върху имението, макар и без титлата, щеше да бъде наследена по непряка линия от нея самата. Това беше интригуваща мисъл. Малко вероятна, но интригуваща. Но в действителност нямаше причина това да не може да се случи. Първо Мери Блекистън, а след това и Магнъс. И най-сетне…

Клариса чу завъртането на ключ в ключалката на входната врата и побърза да сгъне вестника и да го остави встрани. Не искаше никой да си мисли, че си губи времето, защото няма с какво да се занимава. Скочи на крака и влезе в кухнята, когато входната врата се отвори и в къщата влезе Даяна Уийвър. Съпругата на Адам Уийвър, която работеше това-онова в селото и помагаше в църквата, беше жена на средна възраст, която изглеждаше добре за годините си и се отличаваше с непоклатим здрав разум и дружелюбна усмивка. Работеше като чистачка: по два часа дневно в лекарския кабинет, а през останалата част от времето си — в различни къщи в Саксби на Ейвън, между другото и в дома на Клариса, по един следобед веднъж в седмицата. Когато я видя с огромната найлонова торба, която винаги носеше със себе си, докато разкопчаваше палтото си, от което със сигурност нямаше нужда в този топъл ден, Клариса си помисли, че тази жена беше истинска чистачка — с други думи жена, за която подобна работа беше не само съвсем подходяща, но и необходима. Как беше възможно Магнъс изобщо да я постави в една и съща категория с нея? Дали наистина беше говорил сериозно или беше дошъл само за да я обиди? Не, тя не съжаляваше за смъртта му. Дори напротив.

— Добър ден, госпожо Уийвър — поздрави тя.

— Здравейте, госпожице Пай.

Клариса веднага разбра, че нещо не беше наред. Чистачката беше унила. Изглеждаше притеснена.

— В спалнята за гости има дрехи за гладене. Купила съм и нов препарат за почистване.

Клариса не обичаше да протака. Нямаше навик да завързва разговор с чистачката; и не само защото го смяташе за неуместно. В действителност едва успяваше да си позволи да й плаща за по два часа на седмица и нямаше никакво намерение да отнема от това време с неангажиращи разговори. Но въпреки че вече си беше съблякла палтото, госпожа Уийвър не помръдваше от мястото си и сякаш не бързаше да се заеме със задълженията си.

— Какво има? — попита Клариса.

— Ами… онази история в голямата къща.

— Брат ми?

— Да, госпожице Пай.

Чистачката изглеждаше по-разстроена, отколкото би трябвало. Все пак не беше работила там. И сигурно беше говорила с Магнъс само веднъж или два пъти през целия си живот.

— Станалото е ужасно — продължи тя. — Особено в село като нашето. Имам предвид, че хората си имат плюсове и минуси. Но аз живея тук от четиридесет години и никога не съм виждала нещо подобно. Първо горката Мери. А сега и това.

— И аз си мислех за това — съгласи се Клариса. — И съм ужасена. Двамата с брат ми не бяхме особено близки, но все пак бяхме от една кръв.

„Кръв.“

Тя потрепери. Дали той не е знаел, че ще умре?

— А сега и полицията е тук — продължи Даяна Уийвър. — Задават въпроси и притесняват всички.

От това ли се притесняваше? От полицията?

— Мислите ли, че подозират някого?

— Съмнявам се. Все пак се е случило едва миналата нощ.

— Сигурна съм, че вече са претърсили къщата. Според моя Адам…

Тя замълча за малко, сякаш се колебаеше дали да го каже на глас.

— … някой му е отсякъл главата.

— Да. И аз така чух.

— Това е ужасно.

— Определено е много шокиращо. В състояние ли сте да работите днес или искате да си отидете у дома?

— Не, не. По-добре да се занимавам с нещо.

Чистачката влезе в кухнята. Клариса погледна часовника на стената. Госпожа Уийвър беше започнала работа с цели две минути по-късно. И тя щеше да се погрижи чистачката да си ги навакса, преди да си тръгне.

5

От срещата в „Ларкин Гадуол“ не научиха кой знае какво. Атикус Тип разгледа предложените му рекламни брошури за новия жилищен проект — бяха с акварелни илюстрации, на които усмихнатите семейства се носеха сред този бъдещ рай, едва ли не като привидения. Разрешението за строеж вече беше издадено. Изграждането на домовете трябваше да започне през следващата пролет. Филип Гадуол, един от съдружниците във фирмата, настоятелно им обясни, че Дингъл Дел е най-обикновена залесена местност, която не се отличава с нищо особено, а новите къщи ще окажат благоприятен ефект върху цялото селище. „Градоустройственият съвет провежда целенасочена политика за оживяване на малките населени места. Ако искаме да запазим живота в селата, имаме нужда от нови домове за местните семейства.“

Чъб изслуша мълчаливо всичко това. Направи му впечатление, че семействата от илюстрациите в брошурата, с модерните си дрехи и чисто новите си коли, изобщо не изглеждаха местни. Не скри облекчението си, когато Тип обяви, че няма повече въпроси, и тримата — Тип, Фрейзър и Чъб — излязоха обратно на улицата.

Оказа се, че Франсес Пай вече е напуснала болницата и е настояла да се прибере у дома, така че тримата се упътиха към дома й. По времето, когато пристигнаха, полицейските коли вече си бяха тръгнали от имението „Пай Хол“. Докато минаваха покрай къщичката на портиера и продължаваха нагоре по алеята към господарската къща, Тип отбеляза поразен колко нормално изглеждаше всичко наоколо, под светлината на следобедното слънце, което вече се спускаше зад дърветата.

— Сигурно тук е живяла Мери Блекистън — отбеляза Фрейзър, като посочи към притихналото жилище на портиера.

— По едно време, с двамата си синове — Робърт и Том — отвърна Тип. — Да не забравяме, че по-малкото от двете деца също е намерило смъртта си.

По лицето му изведнъж се изписа мрачно изражение, докато се взираше навън през прозореца на колата.

— Това място е видяло много смърт — добави той.

Те спряха пред къщата. Чъб беше пристигнал преди тях и ги чакаше пред входната врата. Отпечатъкът от човешка ръка в пръстта беше ограден с увиснала полицейска лента и Фрейзър се запита бяха ли изяснили вече дали е оставен от градинаря Брент или от някой друг. Тримата влязоха направо в къщата. Някой вече се беше потрудил вътре. Персийският килим беше отнесен, а каменните плочи на пода бяха измити. Рицарската броня също беше изчезнала. Полицията сигурно беше задържала меча — в крайна сметка, това беше оръжието, с което беше извършено убийството. Но останалата част от доспехите сигурно представляваше твърде злокобен спомен за случилото се. В цялата къща цареше тишина. Нямаше и следа от лейди Пай. Чъб се поколеба, обзет от нерешителност.

В този миг се отвори врата и от дневната излезе един мъж. Беше към четиридесетте, с тъмна коса и мустаци, облечен със синьо спортно сако с герб на джоба на гърдите. Походката му беше ленива, едната му ръка беше пъхната в джоба, а в другата димеше цигара. През главата на Фрейзър веднага премина мисълта, че няма да му бъде никак трудно да го намрази. Беше човек, който не просто предизвикваше антипатия, а сякаш полагаше съзнателни усилия да я култивира у останалите.

Новопристигналият се изненада, когато откри тримата посетители в преддверието, и не направи усилие да го скрие.

— Кои сте вие? — настоя да узнае той.

— И аз се канех да попитам същото — отговори Чъб, вече настръхнал. — Аз съм на служба в полицията.

— О — каза мъжът и изражението му помръкна. — Ами аз съм приятел на Франсес — на лейди Пай. Пристигнах от Лондон, за да се погрижа за нея — в този тежък час и прочие. Името ми е Дартфорд, Джак Дартфорд.

Той несигурно протегна ръка към тях, после я отдръпна.

— Тя е много разстроена, нали разбирате.

— Не се съмнявам — отвърна Тип, като пристъпи напред. — Интересно ми е как сте научили новината, господин Дартфорд.

— За Магнъс? Тя ми се обади по телефона.

— Днес?

— Не. Снощи. Веднага след като беше съобщила в полицията. В интерес на истината, беше изпаднала в истерия. Щях да дойда веднага, но вече беше малко късно, за да потегля на път, а освен това имах уговорени срещи на сутринта, така че й казах, че ще пристигна около обяд, което и направих. Взех я от болницата и я докарах тук. Между другото, синът й Фреди също е при нея. Беше на гости на едно приятелско семейство на южния бряг.

— Извинете ме за този въпрос, но се питам защо е избрала точно вас сред всичките си приятели, за да се погрижите за нея в този тежък час, както се изразихте?

— Ами, обяснението е доста просто, господин…?

— Тип.

— Тип? Това ми звучи като немско име. Имате и съответния акцент. Какво правите тук?

— Господин Тип ни съдейства — намеси се кратко Чъб.

— Е, добре тогава. Какъв беше въпросът? Защо се е обърнала точно към мен?

Въпреки цялата му привидна самоувереност беше очевидно, че Джак Дартфорд не бърза с отговора, за да не сгреши.

— Ами сигурно защото току-що бяхме обядвали заедно. В действителност аз я изпратих до гарата и я качих на влака обратно за Бат. Сигурно съм бил първият човек, за когото се е сетила.

— Лейди Пай е била с вас в Лондон в деня на убийството? — попита Тип.

— Да — отговори Дартфорд с едва прикрита въздишка, като че ли беше издал повече, отколкото беше възнамерявал.

— Двамата се срещнахме на обяд, за да говорим по работа. Аз я консултирам за акции, инвестиции… и други подобни неща.

— А какво правихте след обяда, господин Дартфорд?

— Нали току-що ви казах…

— Казахте ни, че сте придружил лейди Пай до гарата. Но ние вече знаем, че тя е пристигнала в Бат с късния влак вечерта. Прибрала се е у дома си около девет и половина. Затова предположих, че сте прекарали следобеда заедно.

— Да. Така беше.

Дартфорд видимо се чувстваше все по-неловко.

— Убихме малко време — продължи той и се замисли за момент. — Отидохме да разгледаме една изложба. В Кралската академия.

— Каква беше изложбата?

— Някакви картини. Много беше досадно.

— Лейди Пай е казала, че е била по магазините.

— Да, освен това обиколихме и магазините. Но тя не си купи нищо… или поне аз не си спомням. Не беше в настроение.

— Имам един последен въпрос към вас, ако обичате, господин Дартфорд. Казвате, че сте приятел на лейди Пай. Бихте ли казали, че покойният сър Магнъс също ви е бил приятел?

— Не. Не особено. Искам да кажа, познавах го, разбира се. Беше ми доста симпатичен. Но двамата с Франсес играехме тенис заедно. Точно така се запознахме. Така че се виждах по-често с нея, отколкото с него. Той нямаше нищо против, разбира се! Но не беше особено спортен тип. Това е.

— Къде е лейди Пай? — попита Чъб.

— Горе, в стаята си. В леглото.

— Спи ли?

— Не мисля. Не беше заспала, когато погледнах преди няколко минути.

— В такъв случай бихме искали да се срещнем с нея.

— Сега ли? — попита Дартфорд.

После прочете отговора в непреклонното изражение на детектива.

— Добре, ще ви заведа горе — каза той.

6

Франсес Пай беше в леглото си, увита в халат и полузаровена под куп измачкани завивки. Беше пила шампанско. На масичката до нея имаше наполовина изпита чаша и кофичка с лед, от която стърчеше накриво бутилката. За да успокои нервите си, или за да отпразнува нещо? Според Фрейзър и двете бяха еднакво вероятни, а изражението й, когато влязоха, беше също толкова трудно за разтълкуване. Изглеждаше раздразнена, че я смущават, но сякаш в същото време го беше очаквала. Не й се говореше, но вече се беше подготвила да отговори на всеки въпрос, който можеха да отправят към нея.

Не беше сама. Едно момче на петнадесетина години, облечено в бели спортни дрехи, като че ли се готвеше да играе крикет, се беше настанило удобно на един стол до леглото, кръстосало крак върху крак. Очевидно беше синът й. Имаше същата тъмна коса, сресана назад над челото, и същия надменен поглед. Момчето ядеше ябълка. Нито майката, нито синът изглеждаха особено натъжени от онова, което ги беше сполетяло. Тя изглеждаше така, сякаш беше повалена на легло от лек грип. Момчето изглеждаше така, сякаш беше дошло да я види.

Джак Дартфорд се зае да ги представи:

— Франсес… това е полицейски инспектор Чъб. От полицията в Бат.

— Ние се срещнахме за кратко в нощта, в която ни повикахте — припомни й Чъб. — Аз бях тук, когато ви откараха с линейката.

— А, да — каза тя.

Гласът й беше пресипнал и безразличен.

— А това е господин Топ.

— Тип — каза Тип, като кимна. — Аз помагам на полицията. Това е моят помощник, Джеймс Фрейзър.

— Те искат да ти зададат няколко въпроса — продължи Дартфорд.

Беше очевидно, че полагаше съзнателни усилия да си намери основателна причина да остане в стаята.

— Мога да остана, ако искаш — предложи той.

— Няма нужда, господин Дартфорд, благодаря ви — отговори вместо нея Чъб. — Ще ви повикаме, ако имаме нужда от вас.

— Наистина не ми се иска да оставям Франсес сама.

— Ние няма да отнемем много от времето й.

— Всичко е наред, Джак — обади се Франсес.

Тя се облегна на купчината възглавници, струпани зад нея, и се обърна към тримата си нежелани посетители:

— Явно се налага да минем през това.

Настъпи кратка неловка пауза, докато Дартфорд се опитваше да измисли какво да направи, и дори Фрейзър се досети какво минаваше през главата му. Искаше да й каже какво им беше разказал за посещението й в Лондон. Искаше да се увери, че нейната версия ще съвпадне с неговата. Но Тип нямаше никакво намерение да позволи това да се случи. Заподозрените трябваше да бъдат разделени и настроени един срещу друг. Това беше начинът, по който работеше той.

Дартфорд излезе. Чъб затвори вратата, а Фрейзър придърпа три стола. В спалнята имаше предостатъчно мебели — беше голяма, с тежки завеси, дебели килими, вградени гардероби и старинна тоалетка с извити крака, които се огъваха под тежестта на всички стъкленици, кутийки, купички и четки, струпани върху нея. Фрейзър, който обичаше да чете Чарлс Дикенс, веднага се сети за мис Хавишам от „Големите надежди“. Всичко в тази стая беше кичозно, с леко викторианско излъчване. Липсваха само паяжините.

Тип седна до леглото.

— Боя се, че се налага да ви задам няколко въпроса за вашия съпруг — започна той.

— Напълно ви разбирам. Ужасяваща история. Кой е способен да направи нещо подобно? Продължавайте, моля ви.

— Може би предпочитате синът ви да излезе?

— Но аз искам да остана! — възрази Фреди.

В гласа му се долавяше известна арогантност, която звучеше още по-неуместно от устата на това момче, тъкмо навлязло в пубертета.

— За пръв път виждам истински детектив — продължи той, като не откъсваше нахалния си поглед от Тип. — Защо имаш чуждестранно име? За „Скотланд Ярд“ ли работиш?

— Не бъди невъзпитан, Фреди — каза майка му. — Можеш да останеш при нас, но само ако не ни прекъсваш.

Очите й се стрелнаха обратно към Тип.

— Започвайте, моля ви!

Тип си свали очилата, избърса ги и отново си ги сложи. Фрейзър предположи, че му беше неловко да говори пред момчето. Тип никога не се беше чувствал удобно в компанията на деца, особено английски деца, отраснали с убеждението, че той си оставаше враг на родината им.

— Добре тогава. Мога ли да започна с въпроса дали ви е известно вашият съпруг да е получавал заплахи през последните седмици?

— Заплахи?

— Получавал ли е писма или телефонни обаждания, които да говорят, че животът му е бил в опасност?

На масичката до леглото, до кофичката с лед, имаше голям бял телефонен апарат. Франсес погледна към него, преди да отговори.

— Не — каза тя. — Защо?

— Доколкото знам, той е подготвял сделка с някакъв имот. Новият проект за застрояване…

— О, имате предвид Дингъл Дел!

Името на местността прозвуча презрително от устата й.

— Е, не ми се вярва. Нямаше как някои хора в селото да не вдигнат температура, когато разберат за това. Местните жители са много тесногръди, така че Магнъс очакваше известна съпротива. Но смъртни заплахи? Това не ми се струва особено вероятно.

— Открихме едно писмо на бюрото на мъжа ви — намеси се Чъб. — Беше анонимно, напечатано на машина и по съдържанието му си личеше, че авторът е бил особено разгневен.

— Защо смятате така?

— Писмото съдържаше ясна и конкретна заплаха, лейди Пай. Освен това открихме в бюрото му и огнестрелно оръжие — армейски револвер.

— Ами не знам нищо за това. Пистолетът обикновено беше в сейфа му. А Магнъс не ми е споменавал за никакво заплашително писмо.

— Мога ли да попитам, лейди Пай… — обади се Тип с такъв тон, сякаш се извиняваше за безпокойството. — Какъв беше вчерашният ви маршрут в Лондон? — и бързо поясни: — Не искам да създавам неуместно впечатление, но за нас наистина е важно да установим къде са били всички замесени.

— Мислите ли, че мама е замесена? — намеси се възбудено Фреди. — Мислите, че тя го е убила?

— Млъкни, Фреди! — каза Франсес Пай, като му хвърли един презрителен поглед, преди да се обърне обратно към Тип. — Това наистина е неуместно. А и аз вече разказах на полицейския инспектор точно какво съм правила в Лондон, но ако се налага да го повторя, обядвах в „Карлота“ с Джак Дартфорд. Обядът продължи доста дълго. Разговаряхме по работа. Не разбирам нищо от финанси, така че Джак ужасно много ми помага.

— По кое време си тръгнахте от Лондон?

— С влака в седем и четиридесет — отговори тя и замълча за малко, като вероятно си даде сметка, че това оставяше доста продължителен интервал, за който нямаше обяснение. — След обяда отидох по магазините. Не си купих нищо, но се разходих по Бонд Стрийт и влязох във „Фортнъм & Мейсън“.

— В Лондон е приятно да се убива времето — съгласи се Тип. — А посетихте ли някоя галерия?

— Не. Този път не. Мисля, че в „Кортоулд“ имаше някаква нова изложба, но не бях в настроение за това.

Значи Дартфорд ги беше излъгал. Дори Джеймс Фрейзър не пропусна да отбележи очевидното разминаване в двете версии за събитията от следобеда, но преди някой от тях да отвори дума за това, телефонът звънна — не в спалнята, а на долния етаж. Лейди Пай хвърли един поглед на апарата, който стоеше на масичката до нея, и се намръщи.

— Ще отидеш ли да вдигнеш, Фреди? — каза му тя. — Кажи, че си почивам и не желая да ме безпокоят, без значение кой се обажда.

— Ами ако е за татко?

— Просто кажи, че в момента не мога да разговарям по телефона. Хайде, бъди добро момче.

— Добре де, добре.

Фреди изглеждаше малко раздразнен, че трябваше да излезе от стаята. Той лениво стана от мястото си и се отправи към вратата. Тримата продължиха да слушат как звъни телефонът на долния етаж. След по-малко от минута звъненето спря.

— Телефонът тук горе е счупен — обясни Франсес Пай. — Къщата е стара, така че винаги има нещо повредено. Сега не работят телефоните. Миналия месец спираше токът. Освен това имаме проблеми с дървояди и суха плесен. Хората може и да се оплакват за Дингъл Дел, но новите къщи поне ще бъдат модерни и удобни; Нямате представа колко е трудно да се живее в такава древна съборетина.

Фрейзър забеляза, че тя ловко беше сменила темата, за да не говори повече за онова, което беше — или не беше — правила в Лондон. Но Тип не изглеждаше притеснен от този факт.

— По кое време се върнахте в имението „Пай Хол“ в нощта, когато е бил убит съпругът ви? — попита той.

— Ами чакайте да помисля. Влакът би трябвало да е пристигнал около осем и половина. Беше много бавен. Аз бях оставила колата си на гарата в Бат, така че сигурно е станало около девет и двадесет, докато се върна дотук.

Тя замълча за кратко, преди да добави:

— В момента, в който пристигнах, една кола потегли оттук.

Чъб кимна.

— Вече ми споменахте за това, лейди Пай. Но предполагам, че не сте успели да видите шофьора.

— Само го зърнах. Но не знам защо го казвам по този начин. Дори не съм сигурна, че беше мъж. Колата беше зелена. Както вече ви казах. В номера имаше буквите „Ф“ и „П“. Боя се, че не мога да ви кажа модела или марката.

— Само един човек ли имаше в колата?

— Да. Зад волана. Видях му раменете и тила. Носеше шапка.

— Вие сте видели колата да потегля — продължи Тип. — Можете ли да опишете как се движеше?

— Шофьорът бързаше. Колата поднесе, когато направи завой, за да излезе на главния път.

— Към Бат ли караше?

— Не. В обратната посока.

— След това сте продължили към входната врата. В къщата е светело.

— Да. Отворих си вратата… — продължи тя, като потрепери. — Веднага видях мъжа си и се обадих в полицията.

Настъпи продължително мълчание. Лейди Пай изглеждаше непресторено изтощена. Когато Тип заговори отново, гласът му беше мек.

— Случайно да знаете комбинацията, с която се отваря сейфът на съпруга ви? — попита той.

— Да, знам я. Държа в него някои от по-скъпите си бижута. Сейфът не е отварян, нали?

— Съвсем не, лейди Пай — увери я Тип. — Макар и да е възможно да е бил отварян наскоро, защото картината, зад която е скрит, не беше съвсем прибрана до стената.

— Може и Магнъс да го е оставил така. Той държеше пари вътре. И лични книжа.

— Каква е комбинацията? — напомни Чъб.

Тя сви рамене, преди да отговори:

— Наляво на седемнадесет, надясно на девет, наляво на петдесет и седем и две завъртания.

— Благодаря ви — каза Тип, като се усмихна със съчувствие. — Не се съмнявам, че сте уморена, лейди Пай, така че няма да ви задържаме още много. Остават само два въпроса, които ми се иска да ви задам. Първият се отнася до една бележка, която също открихме на бюрото на вашия съпруг, и явно е написана от него.

Чъб беше донесъл бележника, вече запечатан в найлонов плик за веществени доказателства, както си е бил отворен. Той го подаде на лейди Пай, която бързо прочете трите реда, изписани с молив:

— Това наистина е почеркът на Магнъс — потвърди тя. — И в бележката няма нищо мистериозно. Той винаги си водеше бележки, докато говори по телефона. Беше много разсеян. Не мога да се сетя кой или какво е „Аштън Х.“ A (Св)? Може би са нечии инициали.

— Буквата (С) е главна, а буквата (в) — малка — изтъкна Тип.

— Тогава може би е съкратена дума. Това също му беше навик. Когато му казвах да купи вестник, когато излиза, той си записваше „Вн“.

— Дали е възможно този (Св) да го е разгневил с нещо? След това няма повече бележки, но тази е подчертана е няколко плътни линии. Както виждате, той едва не е разкъсал хартията с върха на молива.

— Нямам представа.

— А това момиче? — намеси се Чъб. — Коя може да е тя?

— Не мога да ви кажа нищо и за това. Както би трябвало да е очевидно, имахме нужда от нова икономка. Предполагам, че е възможно някой да му е препоръчал някакво момиче.

— Предишната ви икономка, Мери Блекистън… — започна Тип.

— Да. Беше ужасен период — просто ужасен. Не бяхме в страната, когато се е случило — бяхме на почивка в Южна Франция. Мери беше с нас от цяла вечност. Магнъс беше много близък с нея. Тя го боготвореше! От момента, в който се настани в жилището на портиера, тя му се беше посветила изцяло, като че ли той беше някаква кралска особа и я беше поканил да влезе в състава на личната му гвардия. Лично аз я намирах за доста досадна, но не бива да казвам нищо лошо за починалите. Какво друго ви интересува?

— Забелязах, че от стената в голямото преддверие липсва една картина — близо до мястото, където е открито тялото на съпруга ви. Била е окачена до вратата.

— Какво общо има това?

— Всички подробности ме интересуват, лейди Пай.

— Беше мой портрет — отговори с неохота Франсес Пай.

— Магнъс не го харесваше, затова го изхвърли.

— Наскоро?

— Да. Всъщност надали е било преди повече от седмица. Не си спомням точния ден.

Франсес Пай се отпусна назад върху възглавниците на леглото си, за да им покаже, че им е отделила достатъчно време. Тип кимна и по негов знак Фрейзър и Чъб също се изправиха и тримата излязоха от стаята.

— Как ви се стори? — попита ги Чъб, когато се озоваха навън.

— Определено излъга за Лондон — каза Фрейзър. — Мен ако питате, двамата с онзи Дартфорд са прекарали целия следобед заедно — и определено не са ходили по магазините!

— Лейди Пай явно не е споделяла леглото на съпруга си — съгласи се Тип.

— Как разбра?

— Беше очевидно от декорацията на спалнята и бродираните възглавници. В тази стая нямаше и следа от мъжко присъствие.

— Значи вече има двама души със сериозен мотив да го убият — промърмори Чъб. — Най-старият мотив в историята на престъпленията. Да убият съпруга и да приберат богатството му.

— Може и да сте прав, инспекторе. Може би ще открием копие от завещанието на сър Магнъс Пай в неговия сейф. Но неговата фамилия живее в това имение от много години насам и според мен е по-вероятно имотът да премине направо в ръцете на единствения му син и наследник.

— Който също е доста неприятен — отбеляза Чъб.

В действителност в съдържанието на сейфа нямаше почти нищо интересно. Имаше няколко бижута, около петстотин лири в различни валути и разнообразни книжа: някои скорошни, други на по двадесет години. Чъб ги взе със себе си.

Двамата с Тип се разделиха на входа на къщата — Чъб се прибираше у дома си в Хамсуел, където го очакваше съпругата му Хариет. Още от вратата щеше да разбере в какво настроение беше тя. Както веднъж беше споделил с Тип, тя сигнализираше настроението си посредством скоростта, с която се движеха иглите й за плетене.

Тип и Фрейзър си стиснаха ръцете с него, за да се сбогуват, а после се отправиха обратно към съмнителните удобства на „Кралския герб“.

7

Около автобусната спирка в отсрещния край на селския площад се бяха насъбрали още хора, очевидно развълнувани от нещо, което бяха видели. Фрейзър беше забелязал тълпата още тази сутрин, докато пристигаха в „Кралския герб“, и новината явно се беше разпространила бързо. Беше станало нещо. И цялото село държеше да разбере какво.

— Как мислиш, какво става? — попита той, докато паркираше колата.

— Може би трябва да разберем — отговори Тип.

Двамата слязоха от колата и прекосиха площада. Антикварният магазин на семейство Уайтхед и железарията вече бяха затворени и в притихналата вечер, в отсъствието на улично движение, не беше трудно да различат отделните думи на хората от неголямата тълпа.

— Какво нахалство!

— Няма ли срам това момиче?

— Да се навира така в очите на хората!

Селяните не забелязаха Тип и Фрейзър, докато вече не беше твърде късно и не бяха принудени да се разделят, за да им сторят път до онова, което бяха обсъждали помежду си. Двамата веднага го видяха. До автобусната спирка беше монтирано табло със стъклена витрина, зад която бяха окачени различни обяви: протокол от последното заседание на общинския съвет, графикът на службите в църквата, новини за предстоящи събития. Сред тях се виждаше и един лист хартия, на който беше напечатано нещо на пишеща машина.

Джеймс Фрейзър остана потресен. Нещо в природата му, вкоренено в нея през многобройните години, прекарани в системата на английските частни училища, го караше лесно да се шокира от всяка публична проява на силни емоции. Според него не беше нужно хората дори да се държат за ръка, докато ходят заедно по улицата, така че тази дръзка реч — както я възприемаше — му се струваше просто скандална.

— Защо го е направила? — възкликна той, докато се отдалечаваха.

— Съдържанието ли ти направи най-силно впечатление? — попита го Тип. — Не забеляза ли нещо друго?

— Какво?

— Заплашителното писмо, изпратено до сър Магнъс Пай и това самопризнание на Джой Сандърлинг, са напечатани на една и съща пишеща машина.

— Господи! — примигна Фрейзър. — Сигурен ли си?

— Убеден съм. Опашката на буквата „е“ не се вижда както трябва, защото буквата е износена, а буквата „т“ има лек наклон наляво. Това не е просто същият модел пишеща машина. А същата машина.

— Смяташ ли, че тя е написала писмото до сър Магнъс?

— Възможно е.

Двамата изминаха няколко крачки в мълчание, преди Тип да заговори отново.

— Госпожица Сандърлинг е била принудена да предприеме това действие, защото аз не се съгласих да й помогна — каза той. — Тя е готова да пожертва репутацията си, като си дава съвсем ясна сметка за това, че новината сигурно ще достигне и до нейните родители, а те ще останат разстроени от нея, както ни каза тя. И аз нося отговорността за това.

Той помълча, преди да продължи:

— В Саксби на Ейвън има нещо, което ме тревожи. И друг път съм ти казвал за злото в човешката природа, приятелю. Как дребните лъжи и измъквания, които остават незабелязани, постепенно се натрупват и задушават човека като отровния дим от пожар, в който всички виждат само пламъците.

Той се обърна и огледа сградите наоколо и площада, потънал в сенки.

— Те са навсякъде около нас. Тук вече е имало два смъртни случая; три, ако броим и детето, загинало в езерото преди толкова много години. И всички те са свързани помежду си. Трябва да действаме бързо, преди да се стигне до четвърти.

Той прекоси площада и влезе в хотела. Селяните останаха зад гърба му, като продължаваха да мърморят и да поклащат глави.