Мозайка от убийства

1

Атикус Тип излезе да се разходи за последен път в Сакс-би на Ейвън, като се наслаждаваше на лъчите на утринното слънце. Беше спал добре и беше взел две таблетки, когато се събуди. Чувстваше се бодър, а мислите в главата му бяха ясни. Беше си уредил среща със старши инспектор Чъб в полицейския участък в град Бат след един час, и беше оставил Джеймс Фрейзър да се погрижи за багажа и да плати сметката в „Кралския герб“, докато той се поразтъпче. Не беше прекарал толкова много време тук, но по някакъв необясним начин беше опознал съвсем отблизо това селце. Църквата, замъкът, антикварният магазин на площада, автобусната спирка, гористата местност Дингъл Дел и, разбира се, имението „Пай Хол“ — те винаги са били свързани помежду си по различни начини, но през изминалата седмица се бяха превърнали във фиксирани точки от пейзажа на престъплението. Тип беше избрал внимателно заглавието на своя магнум опус: „Общ преглед на криминалното разследване“. Всяко криминално разследване се провеждаше в своеобразен пейзаж, който можеше да бъде разбран единствено когато бъде погледнат в своята цялост.

Саксби нямаше как да изглежда по-прекрасно. Все още беше рано и в този миг навън не се виждаше нито един човек — нямаше и автомобили — така че не му беше трудно да си представи как беше изглеждало малкото селце преди един век. За момент му се стори, че извършеното убийство няма почти никакво значение. Какво толкова представляваше то в общата картина на нещата? Хората идваха и си отиваха. Влюбваха се.

Порастваха, а накрая умираха. Но самото село, с моравите и живите плетове — целият фон, на който беше разиграна тази драма — си оставаше едно и също. След години може би някой щеше да посочи къщата, в която е бил убит сър Магнъс, или мястото, където беше живял неговият убиец, и спътниците му щяха да реагират с вежливо любопитство. Но нищо повече. „Това не беше ли онзи човек, на когото му бяха отрязали главата?“ „Не беше ли имало и още един смъртен случай?“ Откъслечни реплики, които щяха да се разпръснат като листа по вятъра.

И все пак бяха настъпили някои промени. Смъртта на Мери Блекистън и смъртта на сър Магнъс Пай бяха предизвикали безбройни миниатюрни пукнатини, които се бяха разпрострели навън от своя епицентър, и щеше да мине време, преди да зараснат напълно. Тип забеляза надписа, поставен на витрината на антикварния магазин на семейство Уайтхед: „ЗАТВОРЕНО ЗА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ“. Не знаеше дали Джони Уайтхед беше арестуван за кражбата на медалите, но се съмняваше, че магазинът му някога ще бъде отворен отново. Мина покрай автосервиза и се замисли за Робърт Блекистън и Джой Сандърлинг, които искаха само да се оженят — но се бяха изправили срещу могъщи сили, които дори не разбираха напълно. Споменът за момичето, което беше дошло да го посети в Лондон, го натъжи. Какво му беше казала тогава? „Не бива така. Просто не е справедливо.“ В онзи момент дори не би могла да подозира колко много истина има в тези думи.

Някакво движение привлече погледа му и той видя Клариса Пай, която енергично крачеше към месарския магазин, сложила на главата си доста дръзка шапка с три пера. Тя не го видя. Нещо в походката й го накара да се усмихне. Тя беше спечелила от смъртта на брат си. Това нямаше как да се отрече. Може би никога нямаше да наследи имението, но си беше възвърнала контрола върху собствения си живот, а това беше по-важно. Дали това беше достатъчна причина да го убие?

Наистина беше любопитно как един-единствен човек беше успял да привлече толкова много враждебност срещу себе си. Той се замисли за Артър Редуинг — художникът, който беше видял най-добрата си творба осквернена, насечена и изгорена. Артър може би се смяташе за аматьор в изкуството. Но Тип познаваше твърде отблизо онази страст, която гореше в сърцето на всеки творец, и която толкова лесно можеше да деградира и да се преобрази в нещо опасно.

А самата доктор Редуинг? Последния път, когато беше говорила за сър Магнъс, тя не беше успяла да прикрие омразата, която изпитваше не само лично към него самия, но и към всичко, което представляваше той. Тя знаеше по-добре от всички други какво беше причинил той на нейния съпруг — а Тип знаеше от личен опит, че в едно английско селце няма човек с по-голяма власт от лекаря; и че при определени обстоятелства лекарят можеше да се превърне и в най-опасния човек от всички.

Вече беше изминал част от главната улица и виждаше гористата местност Дингъл Дел, която се простираше от лявата му страна. Можеше да мине напряко оттам, за да стигне до имението „Пай Хол“, но реши да не го прави. Не му се искаше да се среща с лейди Пай, нито с новия й партньор в живота. Точно те, повече от всички останали, щяха да спечелят най-много от смъртта на сър Магнъс. Това беше най-старата история на света: съпругата, любовникът, жестокият съпруг и внезапната смърт. Е, те може и да си мислеха, че сега ще бъдат свободни да живеят заедно, но Тип беше сигурен, че от това няма да излезе нищо. Някои връзки оцеляваха само защото бяха невъзможни — и в действителност имаха нужда от нещастието, за да продължават. На Франсес Пай нямаше да й трябва много време, преди Джак Дартфорд да й омръзне — колкото и хубав мъж да беше той, несъмнено. Реално погледнато, тя вече притежаваше имението „Пай Хол“. Или имението „Пай Хол“ притежаваше нея? Матю Блекистън беше казал, че имението е прокълнато — и Тип не можеше да не се съгласи с това. Той взе съзнателно решение да не продължава. Не искаше повече да вижда това място.

Все пак му се искаше да бе имал възможност да поговори с Брент още веднъж. Беше странно, че ролята на градинаря в цялата история така и не беше обяснена напълно. Инспектор Чъб го беше изключил почти изцяло от своето разследване. Но все пак, именно Брент беше първият човек, който беше открил Том Блекистън, след като се беше удавил — както и последният човек, който беше видял сър Магнъс, преди да бъде обезглавен. И в този ход на мисли, именно Брент беше открил тялото на Мери Блекистън — и със сигурност точно той се беше обадил на доктор Редуинг. Каква беше причината сър Магнъс да го уволни толкова необяснимо, точно преди да намери смъртта си? Тип се опасяваше, че този въпрос може би ще остане без отговор. Оставаше му твърде малко време — във всеки смисъл на думата. Тази сутрин щеше да изложи своите мисли за онова, което се беше случило в Саксби на Ейвън. А следобед от него вече нямаше да е останала и следа.

А какво щеше да стане с Дингъл Дел? Гористата местност, която се простираше между дома на викария и имението „Пай Хол“, сякаш беше изиграла важна роля в сюжета, но Тип никога не беше смятал, че сама по себе си е била достатъчен мотив за убийство — дори само поради факта, че смъртта на сър Магнъс нямаше да бъде непременно достатъчна, за да предотврати проекта за застрояване. При все това тя беше накарала хората да направят някои много неразумни неща. Бяха позволили на емоциите си да ги завладеят. Тип си спомни за Даяна Уийвър — простодушията чистачка, която беше стигнала дотам да напише заплашително писмо, ползвайки пишещата машина на работодателката си. Беше се случило така, че не беше успял да я попита за плика — но това нямаше значение. И сам се беше досетил за обяснението. Беше разрешил този случай не толкова с помощта на конкретни доказателства, колкото с логически разсъждения. В крайна сметка се беше оказало, че има само едно възможно обяснение на всичко, което се беше случило.

Той се върна обратно по стъпките си, като следваше главната улица. Така се озова обратно в гробището на църквата „Сейнт Ботолф“, като мина под големия бряст на входа. Вдигна поглед към клоните на дървото. Бяха пусти.

Той продължи към пресния гроб с временния дървен кръст и табелка.

Така беше започнало всичко. Началото на тази история беше смъртта на майката на Робърт — както и фактът, че едва няколко дни по-рано двамата се бяха скарали пред свидетели — и това беше накарало Джой Сандърлинг да пристигне в неговия кабинет в Кларкънуел. Тип вече знаеше, че всичко, което се беше случило в Саксби на Ейвън, произтичаше от смъртта на Мери Блекистън. Той си представи жената, която лежеше в студената земя под краката му. Не се беше запознал с нея, но му се струваше, че я познава. Спомни си записките, които беше водила в дневника си, и нейните отровни възгледи за целия свят около нея.

Замисли се за отрови.

Зад него се разнесоха стъпки и когато се обърна, той видя преподобния Робин Осбърн да го доближава между гробовете. Този път не беше с велосипеда си. Беше странно, че в нощта на убийството и той, и жена му са били в близост до имението „Пай Хол“ — с обяснението, че тя го е търсила. Освен това бяха чули и колелото на викария да минава покрай кръчмата „Лодкаря“ в същата тази вечер — а Матю Блекистън го беше видял с очите си, оставено пред къщичката на портиера. Тип се зарадва, че съдбата го срещаше с викария за последен път. Имаше още един въпрос, който очакваше своя отговор.

— О, господин Тип, здравейте — каза Осбърн.

Той сведе поглед към гроба. Никой не беше оставил цветя.

— За вдъхновение ли дойдохте тук?

— Не. Съвсем не — отговори Тип. — Днес си тръгвам от селото. Просто минавах оттук на път обратно към хотела.

— Тръгвате си? Нима това означава, че сте се отказали от нас?

— Не, господин Осбърн. Означава точно обратното.

— Искате да кажете, че вече знаете кой я е убил?

— Да. Знам.

— Много се радвам да го чуя. Често си мислех… че сигурно е много трудно да почиваш в мир, когато убиецът ти крачи по земята над теб. Това противоречи на всички идеи за естествена справедливост. Предполагам, че не можете да ми кажете нищо за това — и сигурно не бива да питам.

Тип не отговори. Вместо това смени темата.

— Онова, което сте казали на погребението на Мери Блекистън, е много интересно — отбеляза той.

— Така ли смятате? Благодаря ви.

— Казали сте, че тя е била важна част от живота на това село и го е превръщала в по-добро място за всички останали. Ще се изненадате ли да научите, че си е водила дневник, в който не е записвала нищо друго, освен черни и злонамерени мисли за всички жители на Саксби на Ейвън?

— Ще се изненадам, господин Тип. Да. Имам предвид, че тя наистина понякога се озоваваше там, където не й беше мястото, но никога не съм забелязвал нещо злонамерено в нейните действия.

— Записала е нещо и за вас и госпожа Осбърн. Явно ви е посетила на 14 юли — точно един ден, преди да намери смъртта си. Спомняте ли си нещо за това?

— Не мога да кажа…

Осбърн беше ужасно несръчен лъжец. Веднага започна да кърши ръце, а цялото му лице се изопна в неестествено изражение. Естествено, че си спомняше как тя беше стояла по средата на кухнята. „Разбрах, че имате неприятности с осите.“ И онези снимки, обърнати с лицето нагоре на кухненската маса… Защо бяха там? Защо не ги беше прибрала Хенриета?

— В дневника си беше използвала думата „потресаващо“ — продължи Тип. — Освен това е написала, че е „ужасно“ — и си задаваше въпроса какво трябва да се направи. Имате ли представа какво е имала предвид?

— Не, никаква.

— Тогава аз ще ви кажа. Останах много озадачен да науча, че съпругата ви е трябвало да бъде лекувана от отравяне с беладона, господин Осбърн. Доктор Редуинг е закупила една стъкленица с физостигмин точно с тази цел. Жена ви е стъпила в туфа беладона.

— Точно така.

— Но въпросът, който си зададох, беше следният: защо съпругата ви е била боса?

— Да. Наистина го споменахте. И жена ми отговори…

— Жена ви не ми каза цялата истина. Тя не е имала обувки на краката си, защото не е имала и никакви други дрехи върху тялото си. Точно това е причината и двамата да ми отговорите с такава неохота, когато ви попитах къде сте били на почивка. В крайна сметка бяхте принуден да ми кажете името на хотела — „Шепли Корт“ в Девъншър — и едно телефонно обаждане от моя страна се оказа достатъчно, за да науча, че „Шепли Корт“ е добре известно място за почивка на натуристи. Това е истината, нали, господин Осбърн? Вие и вашата съпруга сте последователи на натуризма.

Осбърн преглътна тежко, преди да отговори:

— Да.

— И Мери Блекистън е открила доказателства за това?

— Намери няколко снимки.

— Имате ли представа какво е възнамерявала да направи с тях?

— Не. Тя не каза нищо. А на следващия ден…

Той се прокашля, преди да продължи.

— Двамата със съпругата ми сме напълно невинни — заговори изведнъж той, а думите се изляха от устата му. — Натуризмът е политическо и културно движение, което освен това е тясно свързано с идеята за здравословен живот. В него няма нищо нечисто — и аз мога да ви уверя, че няма и нищо, което да ни опетни или да попречи на призванието ми. Бих могъл да спомена и това, че Адам и Ева не са знаели, че са голи. Това е било естественото — натуралното — им състояние. Едва когато са опитали от ябълката, те са започнали да се срамуват от себе си. Двамата с Хен пътувахме заедно в Германия преди войната и точно там преживяхме първия си досег с това движение. Натуризмът ни допадна. Запазихме го в тайна само защото смятахме, че тук има хора, които не биха проявили разбиране и биха се почувствали засегнати от това.

— А Дингъл Дел?

— Гората беше идеалното място за нас. Тя ни даваше свобода — място, където да бъдем заедно, без да ни виждат. Бързам да добавя, господин Тип, че не сме правили нищо лошо. Имам предвид, че не е имало нищо… плътско.

Беше избрал особено внимателно последната си дума.

— Двамата просто се разхождахме на лунна светлина. Вие идвахте там заедно с нас. Видяхте колко е прекрасно това място.

— И всичко е било наред, докато съпругата ви не е настъпила онова отровно растение.

— Всичко беше наред, докато Мери не видя снимките. Но нали не вярвате и за миг — точно вие — нали не си мислите, че аз съм й причинил нещо лошо заради това?

— Знам точно как е намерила смъртта си Мери Блекистън, господин Осбърн.

— Но нали казахте — казахте, че си тръгвате?

— След няколко часа. И точно тази тайна ще бъде нещо, което ще отнеса със себе си. Двамата със съпругата ви няма от какво да се боите. Няма да кажа на никого.

Робин Осбърн изпусна дълбока въздишка.

— Благодаря ви, господин Тип. Бяхме толкова притеснени. Нямате представа какво ни беше.

Очите му светнаха.

— Чухте ли вече? Според компанията от Бат, лейди Пай не възнамерява да продължава проекта за застрояване. Местността Дингъл Дел ще бъде оставена недокосната.

— Много се радвам да го чуя. Вие определено бяхте прав, господин Осбърн. Това е едно много красиво място. В действителност вие дори ми подсказахте една идея…

Атикус Тип си тръгна сам от гробището. Оставаха му още петдесет минути до срещата с Реймънд Чъб.

И имаше още нещо, за което трябваше да се погрижи преди това.

2

Не му отне много време да напише писмото, седнал на чаша чай в едно тихо ъгълче на „Кралския герб“.

Той подписа писмото и го пъхна в един плик, който запечата и надписа: „ЛИЧНО — ДО Г-Н ДЖЕЙМС ФРЕЙЗЪР“.

Още известно време нямаше да има нужда от него, но се радваше, че е свършил тази работа. Най-сетне изпи чая си и излезе навън, където го чакаше колата.

3

В кабинета в Бат бяха общо петима, под двата високи прозореца, а над тях беше надвиснала необичайна тишина и неподвижност. Животът от другата страна на стъклото продължаваше, но тук вътре сякаш беше уловен в капана на един миг, който от самото начало беше невъзможно да избегнат, и сега този миг най-сетне ги беше връхлетял. Полицейски инспектор Реймънд Чъб беше заел мястото си зад бюрото, въпреки че нямаше какво толкова да каже на присъстващите. Беше тук почти в качество на свидетел. Но това беше неговият кабинет и неговото бюро — мястото, откъдето упражняваше своята власт — и се надяваше да го е показал достатъчно ясно. До него седеше Атикус Тип, протегнал едната си ръка, отпускайки я на гладката повърхност на бюрото, сякаш това му даваше правото да бъде тук; бастунът му от палисандрово дърво беше подпрян под наклон на подлакътника на стола му. Джеймс Фрейзър се беше свил в ъгъла.

Джой Сандърлинг, която беше пристигнала в Лондон и поначало беше въвлякла Тип във всичко това, седеше срещу тях на един стол, мястото на който изглеждаше внимателно подбрано, като че ли се беше явила на събеседване за работа. До нея седеше Робърт Блекистън, пребледнял и притеснен. Откакто бяха пристигнали, не бяха казали почти нищо. В центъра на вниманието беше Тип, който най-сетне проговори.

— Госпожице Сандърлинг — каза той. — Поканих ви тук днес, защото в много отношения именно вие сте моят клиент — с което искам да кажа, че именно от вас чух за пръв път за сър Магнъс Пай и за неговите дела. Причината да се обърнете към мен не беше толкова желанието ви да разкрия престъпление — в действителност по онова време дори нямаше как да бъдем сигурни, че изобщо е извършено такова — колкото да ме помолите за съдействие по отношение на предстоящия ви брак с Робърт Блекистън, който според вас беше застрашен. Може би нямах право да ви откажа, но се надявам да разберете, че в този момент ме занимаваха въпроси от лично естество, за които трябваше да се погрижа, така че вниманието ми беше насочено другаде. На следващия ден след вашето посещение аз прочетох новината за смъртта на сър Магнъс и това ме накара да променя решението си. Но дори при това положение още от деня, когато пристигнах в Саксби на Ейвън, аз се чувствах задължен колкото към вас, толкова и към вашия годеник, и именно за това е редно и двамата да бъдете поканени тук, за да разберете какви са плодовете на усилията ми. Освен това бих искал да знаете, че много се натъжих от вашето решение да поемете инициативата и да обявите истината за личния си живот пред цялото село. Това със сигурност не е било приятно за вас и аз смятам, че вината за това действие в крайна сметка е моя. Налага се да ви помоля за прошка.

— Ако сте разкрили истината за убийствата и двамата с Робърт можем да се оженим, ще ви простя всичко — отвърна Джой.

— А, да — каза той и за кратко се обърна към Чъб. — Тези млади хора очевидно изпитват дълбока любов един към друг. Вече разбирам колко много означава и за двамата този брак.

— Пожелавам им всичко хубаво — промърмори Чъб.

— Ако знаете кой го е извършил, защо не ни кажете? — проговори за пръв път Робърт Блекистън, а в гласа му сякаш се спотайвате тиха ненавист. — Тогава двамата с Джой ще можем да си тръгнем. Вече го реших. Няма да останем да живеем в Саксби на Ейвън. Не издържам вече. Ще си намерим друго място, някъде далеч оттам, и ще започнем отначало.

— Всичко ще бъде наред, ако сме заедно — каза Джой, като протегна ръка към неговата.

— В такъв случай започвам — каза Тип.

Той отдръпна ръката си от бюрото и я отпусна на облегалката на стола си.

— Още преди да пристигна в Саксби на Ейвън, когато прочетох за убийството на сър Магнъс във вестник „Таймс“, аз вече си давах сметка, че имам работа с едно необичайно съвпадение. Първо една икономка намира смъртта си, като пада по стълбите — злощастен инцидент, в който привидно няма нищо съмнително, — а след това, няма и две седмици по-късно, умира и нейният работодател, но в този случай несъмнено става въпрос за убийство, при това особено ужасяващо и кръвожадно. Наричам това съвпадение, но в действителност имам предвид точно обратното. Със сигурност има причина тези две събития да са се сблъскали, така да се каже, но каква е тя? Възможно ли е да съществува един общ мотив за смъртта на сър Магнъс Пай и неговата икономка? Какво би могло да се постигне, ако и двамата бъдат премахнати?

Очите на Тип сякаш пламнаха за миг, когато се впиха в младежа и девойката срещу него.

— В действителност през главата ми мина мисълта, че този брак, за който говорехте вие — и който желаехте толкова страстно и двамата — може да осигури подобен мотив. Вече знаем, че по някои причини, които биха могли да бъдат определени като недостойни, Мери Блекистън е била против този съюз. Но аз се отказах от тази линия на разсъждение. На първо място, тя не е разполагала с властта да попречи на този брак — поне доколкото знаем. Следователно не е имало причина да бъде убивана. Освен това по нищо не личи, сър Магнъс да е бил замесен във възпрепятстването на брака. Нещо повече, той винаги се е отнасял дружелюбно със сина на Мери Блекистън и със сигурност би трябвало да се очаква, че би искал този брачен съюз да се осъществи.

— Той знаеше за женитбата — каза Робърт. — И нямаше абсолютно никакви възражения. Защо да е против? Джой е прекрасно момиче — и да, вие сте прав, той винаги се е отнасял добре с мен. Той искаше да бъда щастлив.

— Съгласен съм. Но ако не успеем да открием една обща причина за двете убийства, каква би била алтернативата? Дали е възможно в Саксби на Ейвън да има двама убийци, които са действали независимо един от друг, със съвсем отделни и различни мотиви? Това ми се струва малко вероятно — меко казано. А може би едната смърт по някакъв начин е предизвикала другата? Вече знаем, че Мери Блекистън е била събрала множество тайни за живота на жителите на селото. Дали е знаела нещо за някого, заради което е била в опасност — и може би е казала за това на сър Магнъс? Да не забравяме, че той е бил най-довереният й събеседник.

А докато обмислях всички тези въпроси, пред мен се представи и едно трето престъпление. Защото вечерта след погребението на Мери Блекистън някой е проникнал с взлом в имението „Пай Хол“. Престъплението приличаше на обикновен обир, но в един месец, в който са загинали двама души, вече нищо не е толкова обикновено. И скоро се оказа, че това наистина е така — защото, макар и в Лондон да е била продадена една сребърна катарама; всичко останало от тази кражба просто е било захвърлено на дъното на езерото. Каква беше причината за това? Дали крадецът е бил възпрепятстван да довърши делото си, или поначало целта му е била друга? Дали просто не е искал да направи така, че среброто да изчезне, вместо да извлече лична облага от него?

— Имаш предвид, като някаква провокация? — попита Чъб.

— Сър Магнъс се е гордеел със своето сребро от римско време. Това е било част от наследството му. Беше възможно да е било взето с единствената цел да го уязви. Тази мисъл наистина ми мина през главата, инспекторе.

Тип се приведе напред, преди да продължи:

— А в този случай имаше и още един аспект, който ми беше особено трудно да разбера. Имам предвид поведението на Мери Блекистън.

— И аз никога не я разбрах — промърмори Робърт.

— Нека разгледаме отношенията й с вас самия. Тя е изгубила единия си син при трагичен инцидент, след което е започнала да проявява извънредно внимание, власт и желание за контрол. Знаете ли, че се срещнах и с баща ви?

Робърт го изгледа с широко отворени очи.

— Кога?

— Вчера. Моят колега Фрейзър ме откара до дома на вашия баща в Кардиф. И той ми разказа множество интересни неща. След смъртта на брат ви Том вашата майка е издигнала стена около вас. Дори на него не е било позволено да ви доближава. Тя не е можела да понесе мисълта, че може да ви изпусне от поглед — и точно затова например се е ядосала толкова, когато сте взели решение да заминете за Бристъл. Това е единственият случай, когато си е позволила да спори със сър Магнъс — който неизменно е бил мотивиран единствено от желание да направи добро за вас. И всичко това е съвсем обяснимо. След като е изгубила едното си дете, за една жена е съвсем естествено да развие подобно отношение към другото. Освен това разбирам и как подобни отношения лесно могат да станат некомфортни и дори мъчителни. Споровете между вас двамата са били съвсем естествени. Това е много жалко, но е било неизбежно.

Но има и нещо, което не разбирам. Защо е била толкова против вашия брак? Това вече не е обяснимо. Нейният син си е намерил, ако ми позволите да се изразя по този начин, очарователна спътница в живота в лицето на госпожица Сандърлинг. Тя е местно момиче, от добро семейство. Баща й е пожарникар. Тя работи в лекарския кабинет. И няма никакво намерение да накара Робърт да напусне селото. Това е перфектен съюз — но въпреки всичко, от самото начало, Мери Блекистън реагира с неизменна враждебност срещу него. Защо?

Джой се изчерви.

— Нямам представа, господин Тил.

— Е, нека ви помогнем тогава, госпожице Сандърлинг — обади се Чъб. — Защото брат ви е болен от синдрома на Даун.

— Пол? Какво общо има всичко това с него?

— Госпожа Блекистън е записвала мислите си в един дневник, който открихме междувременно. И по някаква причина си е наумила, че това състояние ще се предаде по наследство на евентуалните внуци, които ще й родите. Това й е бил проблемът.

Тип поклати глава.

— Извинявам се, инспекторе — каза той. — Но не съм съгласен.

— Според мен се е изразила съвсем ясно, Тип. „… тази ужасна зараза в нейното семейство…“ Написаното е ужасно. Но несъмнено е написано от нея.

— Написаното би могло да бъде разтълкувано погрешно — каза Тип.

Той въздъхна, преди да продължи:

— За да разберем както трябва Мери Блекистън, се налага да се върнем назад във времето до онзи момент, който е определил насоката на целия й живот.

Тип за кратко се обърна към Робърт:

— Надявам се, че този въпрос няма да ви разтревожи. Говоря за смъртта на брат ви.

— През по-голямата част от живота си съм живял с тази мисъл — отвърна Робърт. — Нищо от това, което можете да кажете сега, няма да ме разтревожи допълнително.

— В този инцидент имаше някои неща, които ме озадачаваха. Нека да започна с начина, по който е реагирала вашата майка на случилото се. Наистина не разбирам какво е обяснението за поведението на една жена, която продължава да живее на същото място, където се е случил този инцидент — там, където е загубила детето си. Ден след ден тя минава покрай онова езеро, така че ми се налага да се запитам: дали се наказва сама заради нещо, което е сторила? Или заради нещо, което знае? Дали е възможно да е мотивирана от усещане за вина, още от онзи ужасен ден насам?

Аз посетих жилището на портиера и се опитах да си представя какво е било усещането за нея — както и за самия вас, всъщност — да живеете заедно на онова мрачно място, обсадени от дърветата, в неизменна сянка. Жилището не ми разкри много тайни, но все пак имаше една мистерия — стаята на втория етаж, която майка ви е държала заключена. Защо? Какво е било предназначението на тази стая и защо никога не е влизала в нея? В стаята не беше останало много: само едно легло и една маса, а в чекмеджето на масата — нашийник от куче, което също е намерило смъртта си.

— Бела — каза Робърт.

— Да. Бела е била подарък от баща ви за брат ви, а сър Магнъс не я е искал в имението си. Когато вчера говорих с баща ви, той предположи, че сър Магнъс е убил кучето по най-жесток начин. Нямаше как да бъда уверен в това, но ще ви кажа какво си помислих. Брат ви намира смъртта си от удавяне. Майка ви пада по стълбите. Сър Магнъс става жертва на брутално убийство. А вече знаем и за Бела, куче от смесена порода, което е убито. Още една насилствена смърт, която да добавим към все по-дългия списък от случаи на насилствена смърт, свързани с имението „Пай Хол“.

Защо беше запазен там този кучешки нашийник? А в стаята имаше и още нещо, което веднага ми направи впечатление. Това е единственото помещение в цялата къща, от което се разкрива изглед към езерото. Този факт сам по себе си ми се стори особено важен. И след това се запитах — какво е било предназначението на стаята, когато в тази къща е живяла Мери Блекистън? Бях предположил — неправилно — че това е била стаята, в която е било или вашето легло, или леглото на брат ви.

— Майка ми шиеше в тази стая — каза Робърт. — Ако ме бяхте попитали, щях да ви кажа.

— Нямаше нужда да ви питам. Вие споменахте, че двамата с брат ви сте играли на една игра, при която сте си почуквали по общата стена на стаите си, за да си предавате кодирани съобщения. Следователно стаите ви са били съседни, така че тази стая в края на коридора очевидно не е била една от тях двете, а е използвана за друго. Тъй като майка ви често се е занимавала с шиене, ми се струваше доста вероятно да е обичала да работи именно там.

— Всичко това е много хубаво, Тип — обади се Чъб. — Но не разбирам накъде ни води.

— Вече почти пристигнахме, инспекторе. Но нека първо да разгледаме начина, по който се е случил този инцидент — защото, както вече споменах, това също повдига някои въпроси.

Според показанията както на Робърт, така и на баща му, Том е издирвал къс „злато“, което в действителност е било скрито в папура на брега, защото точно там го е оставил сър Магнъс. Да не забравяме, че той вече не е бил малко дете. Бил е на дванайсет години. И е бил умно момче. Налага се да ви попитам — наистина ли е възможно да е влязъл в студената, кална вода с погрешното убеждение, че златото е било там? Доколкото разбрах, игрите на двете момчета са били много строго организирани. С това се е занимавал сър Магнъс, който е укривал съкровището и е оставял много точни и специфични указания. След като Том е стигнал до брега на езерото, сигурно се е досетил къде може да открие златото. Но не е имало никаква нужда да го подминава, за да влиза в самото езеро. Това е напълно необяснимо.

А има и още една подробност, която ме тревожи. Брент, градинарят, е открил тялото…

— Той непрекъснато душеше наоколо — вметна Робърт. — Двамата с Том се страхувахме от него.

— Готов съм да повярвам на това. Но ето го и въпроса, който бих искал да ви задам. Описанието на Брент беше съвсем точно. Той е извадил брат ви от водата и го е оставил на земята на брега. Малко по-късно сте пристигнал и вие — и по каква причина на свой ред сте скочили във водата?

— Исках да помогна.

— Разбира се. Но брат ви вече е бил на сушата. Баща ви каза, че е бил на брега. Защо сте решили да се измокрите в студената вода?

Робърт се намръщи.

— Не знам какво искате да ви кажа, Пит. Тогава бях на четиринайсет години. Дори не си спомням какво точно се случи. Мислех само за Том и за това, че искам да го извадя от водата. В главата ми нямаше нищо друго.

— Не, Робърт. Според мен е имало. Според мен си искал да прикриеш факта, че самият ти вече си бил мокър.

Цялата стая сякаш застина на мястото си, все едно бяха в кадър от филмова лента, заседнала в прожекционния апарат. Дори навън, на улицата, не помръдваше нищо.

— Защо да го прави? — попита Джой.

Гласът й леко потреперваше.

— Защото едва преди няколко минути се е борил с брат си до езерото. И е убил брат си, като го е удавил.

— Това не е вярно!

Очите на Робърт пламнаха. Фрейзър за миг си помисли, че той ще скочи от мястото си, и се приготви да се притече на помощ на Тип, ако се наложи.

— Голяма част от нещата, които казвам сега, се основават на логически предположения — отговори Тип. — Можете да бъдете сигурни, че не ви държа изцяло отговорен за едно престъпление, което сте извършили като дете. Но нека да разгледаме онова, с което разполагаме. Брат ви, а не вие, получава куче като подарък. Кучето намира смъртта си при ужасни обстоятелства. Двамата с брат ви издирвате къс злато. Намира го той, а не вие.

И този път той си понася наказанието за това. Баща ви ми каза, че двамата с Том често сте се карали. Той се е тревожил заради вас — заради настроенията ви и това, че често сте излизали сам на продължителни разходки, дори в най-ранна възраст. Но той не е виждал онова, което е видяла майка ви — факта, че още от раждането — онова трудно раждане — у вас е имало нещо сбъркано, заради което сте били способен на убийство.

Този път беше ред на Джой да възрази:

— Не, господин Тип! Не говорете така за Робърт. Робърт изобщо не е такъв.

— Робърт е точно такъв, госпожице Сандърлинг. Самата вие ми казахте, че му е било трудно в училище. Не се е сприятелявал лесно. Другите деца не са му се доверявали. Може би са забелязвали, че нещо у него не е съвсем наред. А в единствения случай, в който е напуснал дома си — когато е заминал да работи в Бристъл — той се е замесил в сбиване, в резултат на което е бил арестуван и е прекарал една нощ зад решетките.

— Онзи човек, с когото се е сбил, е бил със строшена челюст и три счупени ребра — обади се Чъб.

Очевидно беше проверил този факт в архивите на полицията.

— Според мен Мери Блекистън е била съвсем наясно с природата на по-големия си син — продължи Тип. — И простата истина е тази, че тя не го е предпазвала от външния свят. Точно обратното, тя е предпазвала света от него. Тя е знаела или е подозирала какво се е случило с кучето Бела. Защо иначе ще запази нашийника? Тя е видяла какво се е случило на езерото. Да. Седнала на масата си за шиене в онази стая, тя е видяла с очите си как Робърт е убил Том — от яд, че малкият му брат е открил златото, а не той. И от този ден е издигнала стена около него. Матю Блекистън се изрази точно по този начин. Тя не му е позволявала да се доближи до Робърт. Но той не знаеше истинската причина за това. А именно, че тя не е искала той да разбере истината за него.

И сега вече можем да си обясним причината за нейната враждебност по отношение на вашия брак, госпожице Сандърлинг. И в този случай, притесненията й не са били свързани с въпроса дали вие сте подходяща за съпруга. Не, тя е била наясно с истинската природа на сина си — и е била твърдо решена да не позволи той да стане съпруг и баща. Колкото до брат ви, който страда от синдрома на Даун, вие вече напълно разбирате какво е имала предвид. Онова, което е записала в дневника си, е от особена важност. „А аз не можех да спра да мисля за тази ужасна зараза в нейното семейство.“ Боя се, че както Джеймс Фрейзър, така и полицейски инспектор Чъб са разтълкували написаното погрешно. Заразата, която има предвид тя, е била лудостта на собствения й син. И тя се е страхувала, че в някой бъдещ ден тя може да се предаде и на потомството на госпожица Сандърлинг, ако този брак бъде допуснат.

— Аз си тръгвам! — заяви Робърт Блекистън, като скочи на крака. — Не съм длъжен да слушам повече тези глупости.

— Никъде няма да ходиш — каза му Чъб. — От другата страна на тази врата стоят още двама мъже, така че няма да си тръгнеш оттук, докато Тип не приключи.

Робърт трескаво се огледа.

— И какви други теории имате, Пит? Какво ще кажете сега, че съм убил и майка си, за да я накарам да замълчи завинаги? Така ли смятате?

— Не, Робърт. Аз съм съвършено наясно с факта, че вие не сте убили майка си. Ако седнете обратно на мястото си, ще ви кажа точно какво се е случило.

Робърт Блекистън се поколеба, сетне отново седна. Фрейзър не пропусна да забележи, че Джой Сандърлинг се беше извърнала настрани от него. Изражението й беше окаяно и тя отбягваше погледа му.

— Да се поставим на мястото на вашата майка — продължи Тип. — Отново се налага да се направят логически предположения, но това е единственият начин да се намери обяснение за събитията, пред които бяхме изправени. Тя живее със син, за когото знае, че страда от опасно увреждане. По свой собствен начин тя се опитва да го предпази. Не откъсва поглед от него. Следи го на всяка крачка. Но колкото по-враждебни и неприятни стават техните отношения, колкото по-яростни стават скандалите им, толкова повече се притеснява тя. Ами ако в лудостта си нейният син се обърне срещу нея самата?

Тя има един човек, на когото може да се довери. Уважава сър Магнъс Пай като човек, който е заможен и от добро потекло. Положението му в обществото е много по-високо от нейното — нещо повече, той е представител на аристокрацията. Многократно й е помагал в семейните дела. Осигурил й е работа. Организирал е игри за децата й, така че да се развличат, докато баща им го няма. Не се е отказал от нея, след като нейният брак се е разпаднал, и след това на два пъти е намирал работа на единствения й жив син. Дори е използвал влиянието си, за да измъкне Робърт от затвора.

Тя няма как да му каже за убийството. Той ще остане ужасен, ако разбере за това, и може да се откаже и от двама им. Но й хрумва нещо друго. И тя му дава запечатан плик с писмо, в което се описва цялата истина: за убийството на по-малкия й син, за убийството на кучето, а може би и за други инциденти, за които никога няма да разберем. В писмото си тя описва Робърт Блекистън такъв, какъвто е в действителност — но ето каква е уловката. Писмото следва да бъде отворено само ако тя умре. И едва след като е предала това писмо и то е заключено на сигурно място, тя казва на Робърт точно какво е направила. Така писмото ще изпълнява функцията на предпазна мярка. Сър Магнъс няма да измени на думата си. Той няма да го отвори. Вместо това единствено ще го съхранява на сигурно място. Но ако някога с нея се случи нещо, ако тя намери смъртта си при необичайни или съмнителни обстоятелства, той ще го прочете и ще разбере кой носи вината за това. Това е съвършеният план. Робърт няма да посмее да я нападне. Няма да може да й направи нищо лошо. Благодарение на това писмо заплахата от него е неутрализира.

— Не можете да знаете това — каза Робърт. — Няма как да знаете това.

— Напротив, вече знам всичко! — отговори Тип.

Той помълча, преди да продължи:

— Нека се върнем към смъртта на Мери Блекистън и да проследим как са се развили събитията.

— Кой я е убил? — настоя да узнае Чъб.

— Никой! — отвърна Тип и се усмихна. — Точно това е толкова изключително и трагично в цялата тази история. Тя наистина е намерила смъртта си в резултат на нещастен случай. Нищо повече!

— Един момент! — обади се Фрейзър от ъгъла на стаята. — Ти ми каза, че я е убил Матю Блекистън.

— И той наистина го е направил. Но неволно, без дори да си дава сметка, че носи вината за това. Както си спомняш, Джеймс, той е имал необяснимо предчувствие, че жена му е в опасност, и онази сутрин я е потърсил по телефона. Освен това си спомняш, че телефонните апарати на горния етаж на къщата не работят. Научихме го от лейди Пай, когато бяхме при нея. Така случилото се намира много просто обяснение. Мери Блекистън е чистела с прахосмукачката в горния край на стълбището. Телефонът е звъннал — и тя е трябвало да изтича чак на долния етаж, за да вдигне слушалката. Кракът й се е закачил в кабела и тя е паднала, повличайки прахосмукачката със себе си, така че машината е заседнала между перилата в горния край на стълбището.

От самото начало ми се струваше очевидно, че единственото разумно обяснение за нейната смърт е нещастен случай. Мери Блекистън е била сама в къщата. Ключовете й са били в ключалката на задната врата, която е била заключена, а Брент е бил зает с работата си пред къщата. Ако някой беше излязъл оттам, той щеше да го види. А и да блъснеш някого по стълбите… това не е разумен метод за убийство. Как можеш да бъдеш сигурен, че жертвата няма да понесе единствено сериозни наранявания?

Но жителите на Саксби на Ейвън не смятаха така. Бяха сигурни, че става въпрос за убийството. А ситуацията се утежняваше допълнително от онзи скандал между Мери Блекистън и нейния син, който се беше разразил едва преди няколко дни. „Защо не пукнеш, та да мога да си почина малко от тебе?“ Робърт може и да не се е сетил веднага за това, но инцидентът е отговарял напълно на условията, при които е трябвало да бъде отворено писмото на майка му — поне доколкото можем да си представим какви са били те. Смъртта й е била насилствена. Той е бил основният заподозрян за нея.

И той изведнъж е осъзнал всичко това една седмица по-късно, на погребението. Викарият беше така любезен да ми даде текста на словото си, и аз прочетох точните му думи. „И въпреки че днес сме тук, за да скърбим за нейната загуба, нека да си спомним и за онова, което остави след себе си.“ Той ми разказа, че когато е чул това, Робърт е закрил очите си с ръка — и за това има отлична причина. Той не е бил разстроен от чутото. Не, в този момент той си е спомнил точно какво е оставила майка му.

За негов късмет, сър Магнъс и лейди Пай не са били в селото. Били са на почивка, в Южна Франция. Робърт е разполагал с малко време — и незабавно е предприел нещо. Още същата вечер е проникнал с взлом в имението „Пай Хол“, като е влязъл през същата врата, която е повредил Брент, когато са открили тялото. Задачата му е била проста. Трябвало е да открие и да унищожи писмото, преди сър Магнъс да се върне.

Тип отново погледна към Робърт:

— Сигурно ви е вбесявала цялата тази несправедливост. Вие не сте направили нищо лошо! Вината не е била ваша. Но ако някой прочетял това писмо, тайните от детството ви щели да излязат наяве, а това е щяло да попречи на брака.

Сетне той се обърна към Джой, която слушаше всичко това с изражение на пълен потрес.

— Разбирам, че това не е лесно за вас, госпожице Сандърлинг. И никак не ми е приятно да разбивам надеждите ви. Но ако можете да намерите някаква утеха в този факт, мъжът до вас наистина ви обича и е направил всичко това с единствената надежда, че все пак ще може да бъде с вас.

Джой Сандърлинг не отговори. Тип продължи:

— Робърт претърсил къщата, но не е открил нищо. Сър Магнъс е прибрал писмото в своя сейф в кабинета си, заедно с останалите си лични книжа. Сейфът е скрит зад една картина и се отваря с дълга поредица от цифри — която Робърт не е можел да знае. Затова е бил принуден да си тръгне оттам с празни ръце.

Но вече е имал нов проблем: как да обясни влизането с взлом в къщата. Ако не е било взето нищо, сър Магнъс — както и полицията — са щели да заподозрат за наличието на друг молив, а когато писмото излезе наяве, може би са щели да стигнат и до него. Решението се е оказало просто. Той отворил витрината и е взел сребърното съкровище, открито някога в Дингъл Дел. Освен това взел и някои от бижутата на лейди Пай. Така всичко приличало на обикновен обир. Естествено, нито един от тези предмети не е представлявал интерес за него. Той не е можел да си позволи риска да ги продаде. И какво е направил? Хвърлил ги на дъното на езерото — където може би щяха да си останат, скрити от очите на всички, ако късметът не се беше обърнал срещу него. Докато бързал през моравата, той изпуснал една сребърна катарама — а на следващия ден Брент попаднал на нея и я продал на Джони Уайтхед. Това доведе до откриването на останалата част от съкровището, за което пристигнаха полицейски водолази, и до истинската причина за влизането с взлом в къщата.

Писмото останало в сейфа. Сър Магнъс се върнал от Франция. През следващите няколко дни явно са го занимавали други неща — и сигурно не ви е било лесно, Робърт, докато сте очаквали неизбежното обаждане по телефона.

Какво ще направи сър Магнъс? Дали направо ще се обади в полицията или ще ви даде шанс да се оправдаете? В крайна сметка, в четвъртък на следващата седмица, когато жена му заминала за Лондон, той те повикал в имението „Пай Хол“. И така, най-сетне, пристигаме на местопрестъплението.

Сър Магнъс прочел писмото. Трудно е да се прецени със сигурност каква е била реакцията му. Със сигурност е останал потресен. Дали е подозирал Робърт Блекистън за убийството на майка му? Напълно е възможно. Но той е бил разсъдлив — и посвоему предпазлив и неуверен — човек. Познавал е Робърт от много години и не се е страхувал от него. Нима винаги не се е грижил добре за него? При все това, за всеки случай, той намерил стария си армейски револвер и го сложил в чекмеджето на бюрото си, където по-късно ще го открие инспектор Чъб. Това е предохранителна мярка, нищо повече.

В седем часа вечерта автосервизът затваря. Робърт се прибира у дома, за да се измие и да се преоблече с по-представителни дрехи, подходящи за бъдещата среща, на която смята да заяви, че е невинен, и да помоли за разбиране от страна на сър Магнъс. Междувременно в играта се намесват и други фактори. Матю Блекистън вече пътува от Кардиф натам, за да зададе някои настоятелни въпроси за жена си на сър Магнъс. Брент, който съвсем скоро е бил уволнен, остава да работи до късно, а след това отива в „Лодкаря“. Робин Осбърн се измъчва от съвестта си и отива в църквата, за да потърси утеха. Хенриета Осбърн започва да се тревожи и излиза, за да потърси съпруга си. Пътищата на мнозина от тях ще се пресекат, но по такъв начин, че в пресечните им точки няма да може да бъде открит никакъв разпознаваем модел.

Около осем и двадесет вечерта Робърт се отправя към мястото на тази съдбовна среща. Вижда велосипеда на викария пред църквата и импулсивно решава да го вземе назаем. Той няма как да знае, че в действителност по това време викарият е в църквата. Пристига незабелязан в имението, Дай Хол“, оставя велосипеда пред жилището на портиера и продължава пеша по алеята към входа. Отваря му сър Магнъс — и онова, което се случва след това, а именно самото убийство, ще опиша след минута. Но нека първо да завърша общата картина. Матю Блекистън също пристига там и паркира колата си до жилището на портиера, като в същото време забелязва велосипеда. След това се отправя пеша по алеята, където го вижда Брент, който току-що е приключил работа. Почуква на вратата и няколко мига по-късно му отваря сър Магнъс. Фрейзър, ти несъмнено си спомняш разговора, който са провели помежду си — по начина, по който съвсем точно ни го предаде Матю Блекистън.

„Ти!“ Сър Магнъс остава изненадан и това е съвсем обяснимо. Бащата е пристигнал в същия момент, когато вътре е синът — и двамата са повели разговор, който е особено деликатен. Сър Магнъс не казва името му на глас. Той не иска Робърт да научи, че баща му е там — в най-неподходящия възможен момент. Но преди да го отпрати, използва възможността да зададе един въпрос на Матю. „Наистина ли си мислиш, че аз съм убил кучето ти?“ Защо да му задава този въпрос, освен ако не е искал да потвърди нещо, което току-що е обсъждал с Робърт? Във всеки случай, сър Магнъс затваря вратата. Матю си тръгва.

Убийството е извършено. Робърт Блекистън бързо се отдалечава от къщата, като използва взетия назаем велосипед. Навън е тъмно. Той не очаква да срещне никого. А в „Лодкаря“ за момент настъпва тишина, докато се сменят плочите, и Брент чува велосипеда да преминава отвън — като предполага, че това е самият викарий. Робърт връща велосипеда пред църквата, но по него е останало много кръв и той неволно оставя част от нея по ръкохватките. Когато викарият излиза от църквата и се връща у дома си със своя велосипед, част от тази кръв със сигурност остава по неговите собствени дрехи. Точно това според мен беше причината госпожа Осбърн да бъде толкова притеснена, когато разговаря с мен.

Може би тя е смятала, че той е извършил престъплението. Е, във всеки случай те скоро ще разберат истината.

Драмата, която се е разиграла през онази вечер, има и още едно, последно действие. Матю Блекистън е размислил и се връща, за да се изправи срещу сър Магнъс. Двамата със сина му се разминават за броени минути, но той вижда трупа през процепа на пощенската кутия и пада в цветната леха, където оставя отпечатък от ръката си в меката пръст. Обзет от страх, че ще го заподозрат за убийството, той си тръгва възможно най-бързо — но по пътя го забелязва лейди Пай, която току-що се е върнала от Лондон и всеки момент ще влезе в къщата, където ще открие своя съпруг.

Така ни остава единствено самото убийство, за което се налага да разкажа сега.

Робърт Блекистън и сър Магнъс Пай се срещат в кабинета. Сър Магнъс е извадил писмото, което Мери Блекистън е написала преди толкова много години, и както си спомняте, картината пред сейфа е останала открехната. Писмото е на писалището му и двамата обсъждат какво пише в него. Робърт се опитва да убеди сър Магнъс, че не е направил нищо лошо и не носи вина за трагичната смърт на майка си. По една случайност на писалището има и още едно писмо. Сър Магнъс го е получил същия ден. Писмото засяга предстоящото унищожаване на Дингъл Дел и съдържа някои злонамерени, дори заплашителни фрази. Както вече знаем, то е съставено от една местна жителка на име Даяна Уийвър, която е използвала пишещата машина на доктор Редуинг, за да го напечата.

Две писма. Два плика. Запомнете това.

Разговорът не се развива добре. Може би сър Магнъс заплашва да разкрие истината за бившето си протеже. Може би казва, че ще обмисли как да постъпи, преди да се обади в полицията. Предполагам, че Робърт се държи възможно най-любезно и убедително, докато сър Магнъс го изпраща до входната врата. Но в момента, когато стига до голямото преддверие, той нанася своя удар. Вече е забелязал рицарската броня и изтегля меча от ножницата. Оръжието излиза безшумно и лесно оттам, защото по една случайност сър Магнъс го е използвал съвсем наскоро, за да унищожи с него портрета на съпругата си. Робърт не е готов да поеме никакви рискове. Той няма да позволи да бъде разкрит. Бракът му с Джой Сандърлинг ще се осъществи. Той замахва зад гърба на сър Магнъс и го обезглавява, а след това се връща в кабинета, за да се отърве от доказателствата.

Но точно в този момент допуска две критични грешки. Той смачква на топка писмото на майка си и го изгаря в камината. Но междувременно успява да изцапа хартията с кръвта на сър Магнъс, както ще открием по-късно. Ала много по-голямата му грешка е тази, че изгаря погрешния плик! Аз веднага открих, че е допусната грешка — и не само защото писмото от госпожа Уийвър беше напечатано на машина, докато останалият плик беше надписан на ръка. Не. Пликът беше адресиран официално до сър Магнъс Пай, а това изобщо не отговаряше на съдържанието му. В него авторката на писмото го беше нарекла „кучи сине“. Беше го заплашила с убийство. Дали в такъв случай щеше да адресира плика до „Сър Магнъс“? Не вярвам да е така — и възнамерявах да попитам госпожа Уийвър за това, но за съжаление ми прилоша, преди да успея да й задам този въпрос. Но няма значение. Ние разполагаме с плика, както и с дневника на Мери Блекистън. Както казах на Фрейзър, почеркът е един и същ.

Атикус Тип беше завършил изложението си. Нямаше да има драматично заключение, нито финална реч. Това открай време не беше в стила му.

Чъб поклати глава.

— Робърт Блекистън — каза тържествено той. — Арестувам те за убийство.

Той продължи с официалните фрази, които изискваше законът в такива случаи, а накрая добави:

— Имаш ли да кажеш още нещо?

През последните няколко минути Блекистън се беше взирал в една определена точка на пода, сякаш можеше да види цялото си бъдеще в нея. Но сега изведнъж вдигна очи, от които се стичаха сълзи. В този миг на Фрейзър никак не му беше трудно да си го представи като четиринадесетгодишното момче, което беше убило брат си в пристъп на ярост и оттогава насетне се беше укривало от възмездието за това престъпление. Той се обърна към Джой. Онова, което каза, беше предназначено единствено за нея.

— Направих го за теб, скъпа моя — рече той. — Това, че те срещнах, беше най-хубавото нещо в живота ми, и аз бях сигурен, че ще мога да бъда напълно щастлив само с теб. Не можех да позволя на никого да ми отнеме това и ако се наложи, бих го направил отново. Бих го направил заради теб.

4

Агиос Николаос, остров Крит

Не остава много, което да се добави към това.

Последната страница от съществуването на „Клоувърлийф Букс“ беше затворена — особено подходящ израз, с който да се опише фалита на едно издателство. Беше много неприятна каша — Чарлс вече беше зад решетките, а застрахователите отказваха да изплатят обезщетението за сградата, която беше напълно унищожена от пожара. Успешните ни автори не се поколебаха нито за миг да избягат в друг и издателства, което беше донякъде разочарование, но не и пълна изненада. Никой не би искал да го издава човек, който може да го убие.

Аз останах без работа, естествено. Докато си седях у дома, след като ме изписаха от болницата, с изненада открих, че ми стоварват част от вината за случилото се. Както казах в началото, Чарлс Клоувър имаше солидни позиции в издателския бизнес и общото усещане беше, че аз съм го предала. В крайна сметка, той беше издавал Греъм Грийн, Антъни Бърджес и Мюриъл Спарк, а беше убил един-единствен писател — Алан Конуей, който беше известен с това, колко трудно се работи с него. Наистина ли беше необходимо да се вдига толкова врява около смъртта му, след като и без това е щял да умре? Никой не се изрази точно така, но когато най-сетне успях да докуцукам до няколко литературни събития — една конференция, една премиера и прочие — останах с подобно усещане. Организацията, връчваща Женската награда за литература, все пак реши да не ме включва в списъка на журито. Искаше ми се всички да бяха видели Чарлс такъв, какъвто го видях аз накрая — готов да ме изгори жива, след като ме ритна толкова силно, че ми счупи ребрата. Скоро нямаше да се върна на работа. Вече не ми се занимаваше с това, а и бездруго зрението ми не се беше възстановило. И още е така. Не съм чак толкова сляпа, колкото горкият господин Рочестър в „Джейн Еър“, но очите ми се уморяват, ако се опитам да чета прекалено дълго, и думите започват да плуват по страницата. Напоследък предпочитам да слушам аудиокниги. И се върнах към литературата от деветнадесети век. Избягвам криминалните романи.

Живея в Агиос Николаос, на остров Крит.

В крайна сметка животът общо взето взе това решение вместо мен. В Лондон не беше останало нищо, което да ме задържа. Много от моите приятели ми бяха обърнали гръб, а Андреас беше готов да замине, независимо какво се случи.

Щях да бъда истинска глупачка, ако не бях заминала с него — както ми повтаряше сестра ми Кейти в продължение на една цяла седмица. В края на краищата, аз го обичах. Бях осъзнала това още когато седях сама на гарата в Брадфорд на Ейвън, и със сигурност се убедих в чувствата си, когато той се появи изневиделица в ролята на моя безстрашен рицар, който влезе в огъня, за да ме спаси. Ако някой трябваше да се съмнява в решението си, това беше той. Аз не знаех нито една дума на гръцки. И не ме биваше особено като готвачка. Зрението ми беше увредено. Каква полза можеше да има от мен?

В интерес на истината, аз изтъкнах някои от тези неща, а неговият отговор беше да ме заведе в гръцкия ресторант в Крауч Енд, да извади един годежен пръстен с диамант (по-скъп, отколкото можеше да си позволи) и да коленичи пред мен в присъствието на всички гости на ресторанта. Аз останах ужасена от този жест и му казах „да“ възможно най-бързо, само и само да стане от пода и да започне отново да се държи прилично. В крайна сметка не му се наложи да взема заем от банката. Аз продадох апартамента си и въпреки че той не беше съвсем доволен от този факт, настоях да инвестирам част от средствата в хотел „Полидорос“, така че да му бъда равнопоставен партньор в бизнеса. Това сигурно беше лудост от моя страна, но след всичко, което бях преживяла, не ме беше грижа. И не просто защото замалко не бях изгубила живота си. Освен това ми бяха отнели всичко, в което вярвах и на което се доверявах. Все едно че животът ми се беше разпаднал също толкова светкавично и напълно, колкото и името на Атикус Тип. Разбирате ли какво искам да кажа? Сякаш новият ми живот беше анаграма на стария — и аз не можех да разбера каква форма ще приеме, докато не започна да го живея.

Откакто напуснах Англия, минаха две години.

Хотел „Полидорос“ все още не е излязъл на печалба, но на гостите сякаш им харесва и през по-голямата част от този сезон нямаше нито една свободна стая, така че явно правим нещо както трябва. Хотелът е на края на Агиос Николаос — жизнерадостно, разхвърляно градче в ярки цветове, в което има прекалено много магазини за дрънкулки и туристически боклуци, но все пак е достатъчно автентично, така че на човек да му се иска да живее в него. Хотелът е на самия бряг и на мен никога не ми омръзва да гледам водата, която е зашеметяващо яркосиня — в сравнение с това море Средиземно прилича на локва. От кухнята и рецепцията се излиза на една настлана с каменни плочи тераса, на която имаме дузина маси — отворени за закуска, обяд и вечеря — и сервираме семпла, прясна местна храна. Андреас работи в кухнята. Братовчедът му Янис не работи почти нищо, но има добри връзки (тук ги наричат „висма“) и успешно отговаря за рекламата и маркетинга на местно ниво. А освен тях в хотела се събират и Филипос, Александрос, Георгиос, Нел и всички останали роднини и приятели, които ни помагат през деня, а вечер до късно пият анасонова ракия с нас.

Мога да напиша нещо за това и може би някой ден ще го направя. Историята на една жена на средна възраст, която скача в дълбокото и се премества да живее при гръцкия си любовник и ексцентричното му семейство, многобройните котки, съседи, доставчици и гости, наслаждавайки се на живота под егейското слънце. Едно време имаше пазар за такива книги — въпреки че аз няма да мога да напиша цялата истина, естествено; не и ако искам моята книга да се продава. На част от мен все още й липсва животът в Крауч Енд и издателският бизнес. Двамата с Андреас непрекъснато се тревожим за пари и това създава напрежение. Животът може и да имитира изкуството — но обикновено не успява да го достигне.

Странното е, че „Мозайка от убийства“ в крайна сметка беше публикувана. След фалита на издателство „Клоувърлийф Букс“ няколко други издателства взеха правата на някои от нашите заглавия — включително и за цялата поредица от романи за Атикус Тип, които по една случайност попаднаха в предишната компания, за която работех „Орион Букс“. Там ги преиздадоха с нови корици и в същото време пуснаха и новата книга, „Мозайка от убийства“. По това време вече целият свят знаеше за гадната тайна, скрита в името на детектива, но в краткосрочен план това нямаше никакво значение. Цялата безплатна реклама покрай реалното убийство и делото в съда накара хората да се интересуват още повече от книгата и аз не се изненадах, когато я видях в класациите за най-продавани заглавия. Робърт Харис написа много положителна рецензия за нея в неделното издание на „Таймс“.

Дори видях един екземпляр от книгата — онзи ден, докато се разхождах на плажа. Една жена седеше на шезлонг и я четеше, така че Алан Конуей се взираше в мен от задната корица на книгата. Когато го видях, ме обзе истински гняв. Спомних си какво беше казал Чарлс за Алан — за начина, по който егоистично и ненужно беше съсипал удоволствието на милиони непознати хора, които бяха обичали книгите за Атикус Тип. Той имаше право. И аз бях една от тях — и за миг си представих, че именно аз, а не Чарлс, се бях качила на върха на онази кула в имението „Аби Грейндж“ и бях блъснала Алан с две ръце, за да намери смъртта си. Можех да си представя, че съм способна да го направя. Точно това заслужаваше той.

Преди бях в ролята на детектива, а сега — на убиеца.

И знаете ли какво? Мисля, че това ми харесваше повече.

Интервю на Антъни Хоровиц с Алан Конуей, Препечатано от списание „Спектейтър“

Когато се срещнах с Алан Конуей в частния клуб на ресторант „Айви“ в Лондон, ми хрумна колко много неща ни свързват. Или поне така си мислех в началото на срещата ни.

И двамата създаваме криминални истории, макар и с различни средства. Той е авторът на феноменално успешната поредица от романи за Атикус Тип, а в продължение на много години аз работих като сценарист в телевизионните сериали „Убийства в Мидсъмър“, „Войната на Фойл“ и „Поаро“. Сега работим с едно и също издателство, „Орион Букс“. Освен това имаме и обща връзка с графство Съфолк. Алан живее в едно имение, имитиращо викториански стил, недалеч от Фрамлингам, а аз имам малка къща в Орфорд — точно от другата страна на шосе А12. И най-сетне, каквото и значение да има това, и двамата сме членове на клуба към „Айви“ — въпреки че той предложи да се срещнем там, а не аз.

Една седмица преди излизането на седмия му роман, „Рози за Атикус“, от списание „Спектейтър“ ми предложиха да направя интервю с него, и аз очаквах с нетърпение този разговор. Винаги съм бил почитател на поредицата. В действителност дори работих в продължение на няколко месеца по екранизацията на „Атикус Тип започва разследването“ — първия роман от поредицата — за предстоящия сериал на Би Би Си. Проектът не завърши добре. Продуцентската компания „Ред Херинг“ внезапно и неочаквано реши да се раздели с мен и според последното, което чух по този въпрос, Алан се беше заел сам да адаптира книгата си за телевизионния сериал.

Вероятно беше грешка да споменавам това пред него — но неговата реакция ме изненада, меко казано.

— Да. Аз им казах, че предпочитам да го направя сам. Честно казано, никога не съм бил голям почитател на „Убийства в Мидсъмър“. Сериалът винаги ми се е струвал прекалено лековат и глупаво написан. Реших, че по моята книга има възможност да се създаде нещо по-смислено.

Между писателите, които промотират новата си книга, и журналистите — или каквито и да са там хората, които ги интервюират, — обикновено съществува негласна договорка. Писателят се държи вежливо и любезно. На свой ред журналистът, дори изобщо да не харесва книгата, той или тя не нарушава добрия тон. Това е причината никога да не бъдат публикувани отрицателни рецензии, преди да излезе книгата. Останах озадачен от факта, че Конуей се отнасяше толкова нехайно и грубо с мен — и сигурно в отговор на това трябваше да му отговоря със същото, когато публикувам интервюто.

Но не мога да го направя, защото нямам друг избор, освен да призная истината: „Рози за Атикус“ е една от най-добрите книги от поредицата. Това е първият роман, в който действието се развива извън Великобритания — предимно в Южна Франция — и този факт отначало ме притесняваше. Винаги ми се е струвало, че историите за Атикус Тип са най-добри, когато се разиграват в английската провинция. „Няма покой за злодеите“ и „Грог и цианид“, в които Атикус Тип разследва престъпления в Лондон, не ми допаднаха толкова. Въпреки това Конуей е успял да изгради много правдива картина на Лазурния бряг от края на петдесетте години. Човек едва ли не усеща аромата на бугенвилиите.

Освен това в този роман за пръв път има и завършена любовна история. Атикус се влюбва в Лидия Форд — сестрата на един прочут художник — и е принуден да се заеме с разследването, когато я арестуват за убийството на един местен галерист на име Джон Субару. Доказателствата срещу нея се трупат, а напрежението се засилва допълнително, когато в разследването се включва и един особено неприятен детектив от френската полиция — инспектор Рено. Краят на книгата определено успя да ме изненада и подозирам, че ще изненада и вас — въпреки че, както обикновено, Конуей играе точно по правилата.

Затова започвам разговора с репликата, че е необичайно за един детектив да се влюби. Той веднага възразява:

— Глупости. Ами Холмс и Айрин Адлър? Еркюл Поаро също се влюбва в онази руска графиня, Вера Росакофф…

Всъщност аз много добре знам това. Руската графиня участва в един разказ за Поаро, „Двойната улика“, който адаптирах за телевизия Ай Ти Ви. Но преди да успея да добавя, че тези любовни истории са твърде мимолетни, той продължава по начин, който поне привидно оспорва онова, което е казал току-що:

— Проблемът е там, че повечето детективи са прекалено двуизмерни. Те нямат „топки“ — все едно че са евнуси. Нямат дори собствен характер. Вместо това имат само специфични маниери.

Той се усмихва на себе си:

— Когато една жена каже на някой детектив, че го интересува само едно нещо у нея, тя не говори за секс. Детективът сигурно си мисли не как да я вкара в леглото си, а зад решетките.

Отбелязвам, че това не отговаря на истината в случая с Атикус Тип. В новата книга се появява един герой на име Ото Даймлер, който е бил заедно с Тип в концентрационния лагер в Собибор — и това добавя към историята едно особено лично и трогателно измерение. Конуей отново възразява, този път почти враждебно:

— Хората не четат моите книги, защото ги интересува Тип или онова, което са му причинили нацистите. Четат ги, защото искат да разберат кой е убиецът.

Но нали детективът трябва да бъде описан като истинско човешко същество, за да му повярват читателите?

— Всъщност не трябва. Детективът изпълнява определена функция — и това е единственото, което има значение. Погледни Холмс! Самият Дойл си признава, че той не се интересува от литература, философия или политика. Той няма приятели. Има само познати.

И въпреки това Холмс е един от най-обичаните герои в популярната литература. За вдъхновение за образа на самия Атикус Тип се смята един учител по английска литература на име Стивън Пит, който е преподавал на Конуей в Сейнт Олбънс. (Пит все още работи като учител, но не успях да се свържа с него.) Нима неговият герой наистина не е нищо повече от грубо скициран силует, зад който няма нищо?

— Разбира се, че е така. А и убиецът в „Рози за Атикус“ посвоему също е напълно неутрален образ. Двамата заедно съставляват нещо като уравнение. Единствената причина да се прочете тази книга е да се стигне до знака за равенство.

Наистина ли? Когато слуша Конуей, човек може да си помисли, че в думите му се долавя определено презрение към собствените му книги — макар и не към богатството, което са му донесли. Когато идва за интервюто — със закъснение от четиридесет и пет минути, между другото — той е облечен с джинси, бяла риза и сако: чисто нови и скъпи. Пред мен има чаша чай, но той си поръчва шампанско. Не спира да си играе със златния пръстен на безименния си пръст, като го върти непрекъснато, докато говоря, сякаш е някакво копче за звука. Колкото повече говоря, толкова по-бързо се върти пръстенът. И след като съм започнал разговора с мисълта колко си приличаме, сега съм поразен от друга мисъл: ние сме пълни противоположности.

По време на нашия разговор той непрекъснато поглежда часовника си и едва тридесет минути след началото на интервюто при нас идва един млад мъж, който се представя като Джеймс Тейлър, личен асистент на Конуей. Колата го чака отвън. Интервюто е приключило. Конуей отива до бара, за да плати сметката, и двамата е Тейлър — който всъщност е интимният му партньор — оставаме на четири очи.

— Надявам се, че не е бил прекалено троснат с теб. Не обича да дава интервюта.

— Тогава защо се е съгласил да го направи?

— Е, очевидно от издателството са го накарали. Преди няколко седмици бяхме на литературния фестивал в Единбург — и той едва издържа. Непрекъснато повтаря, че писателите не бива да говорят за книгите си, а само да ги пишат.

Не съм съгласен с това. Писането е толкова самотна работа, че аз винаги съм обичал литературните фестивали и за мен е удоволствие да си поговоря с хора, които са чели книгите ми. За Конуей е известно, че веднъж разплакал една журналистка на литературния фестивал в Хей на Уай. След като се запознах на живо с него, вече съм склонен да вярвам на тази история.

Накрая той се връща от бара.

— Надявам се, че интервюто ще ти свърши работа. Всъщност прочете ли книгата?

Отговарям му, че съм я прочел, естествено, и той ме удостоява с една особено тънка усмивка.

— Знаеш ли, докато разговаряхме, аз нарочно споменах името на убиеца. Надявам се, че никой няма да прочете това интервю. Може да му съсипе удоволствието от книгата.

Това е последният му удар, преди да се разделим. Оставам с въпроса какво точно мотивира Алан Конуей — несъмнено един от най-смущаващите писатели, с които съм се срещал. Какво точно искаше да каже с тези последни думи? Записал съм целия ни разговор и прослушах записа няколко пъти, преди да напиша тази статия — но определено не мога да открия името на убиеца в него. Дали наистина е някъде там, или той просто искаше да ме подразни?

Колкото и да ми е тъжно да го призная, все пак има едно име, което до голяма степен съсипа удоволствието ми от неговите книги. За съжаление, това име е неговото.

Септември 2014 година