Мозайка от убийства

1

Полицейски инспектор Чъб много харесваше сградата на участъка на Ориндж Гроув в град Бат. Беше съвършен пример за архитектурата от началото на деветнадесети век — солидни и сериозни сгради, но в същото време достатъчно светли и елегантни, така че човек да се чувства добре в тях… поне ако е от правилната страна на закона. Всеки път, когато влизаше в участъка, неволно го обземаше чувството, че работата му наистина има значение, а в края на работния ден светът ще бъде поне малко по-добро място. Кабинетът му беше на първия етаж, с изглед към главния вход. Когато седеше зад бюрото си, можеше да гледа навън през прозореца, който стигаше чак до тавана — и това също го караше да се чувства доволен. В крайна сметка, нали законът гледаше с неговите очи. Беше съвсем подходящо да вижда толкова добре.

Беше накарал Джон Уайтхед да дойде тук, в кабинета му. Решението му беше съзнателно — искаше да го измъкне от черупката на Саксби на Ейвън, която му създаваше измамно усещане за сигурност, и да му напомни къде му е мястото. В този кабинет нямаше да търпи лъжи. Всъщност сега срещу него седяха четирима души: Уайтхед, жена му, Атикус Тип и младият му помощник Фрейзър. Обикновено държеше на бюрото си снимка на госпожа Чъб, но я беше прибрал в едно чекмедже, преди да влязат. Не беше съвсем сигурен защо го беше направил.

— Казваш се Джон Уайтхед, нали така? — започна той.

— Точно така.

Продавачът на антики изглеждаше потиснат и унил. Знаеше какво му се готви. И не се опитваше да го скрие.

— От колко време живееш в Саксби на Ейвън?

— Три години.

— Не сме направили нищо лошо — намеси се Джема Уайтхед.

Беше толкова дребна жена, че столът изглеждаше прекалено голям за нея. Държеше дамската си чанта в скута. Краката й почти не стигаха до пода.

— Вие знаете кой е той и какво е направил. Но всичко това остана зад него. Той си излежа присъдата и го освободиха за добро поведение. Напуснахме Лондон, за да живеем тихо и спокойно — и цялата тази работа със сър Магнъс няма нищо общо с нас.

— Нека аз да преценя това — отговори Чъб.

Дневникът на Мери Блекистън беше на бюрото пред него, и той за момент се изкуши да го отвори. Но нямаше нужда да го прави. Вече знаеше добре онова, което го интересуваше.

— На 9 юли е имало обир в дома на един жител на селото на име Артър Рийв. Господин Рийв е бил съдържател на „Кралския герб“, а сега е пенсионер и живее със съпругата си. Крадецът е счупил прозорец, за да влезе, и господин Рийв с тревога е установил липсата на колекцията си от медали, която е държал в дневната, включително и един рядък гръцки медал от периода на Джордж VI. Цялата му колекция е била на стойност над сто лири, но освен това е имала и голяма емоционална стойност за него, разбира се.

Уайтхед се изправи на стола, но жена му, която седеше до него, беше пребледняла. Явно чуваше всичко това за пръв път.

— Какво ме интересува това? — настоя да узнае той. — Не знам нищо за никакви медали.

— Крадецът се е порязал на прозореца — отговори Чъб.

— А един ден по-късно, на 10 юли, вие сте посетили кабинета на доктор Редуинг — добави Тип. — Ръката ви е била толкова дълбоко порязана, че сте имали нужда от шевове.

Той бегло се усмихна на себе си. В общия преглед на това конкретно престъпление две косвени линии току-що се бяха пресекли.

— Порязах се в кухнята — каза Джони.

Той хвърли поглед на жена си, която не изглеждаше убедена.

— Дори не съм се доближавал до господин Рийв и до неговите медали. Всичко това са лъжи.

— Какво ще ни кажеш за посещението на Мери Блекистън от 11 юли, четири дни преди да намери смъртта си?

— Кой ви каза за това? Следите ли ме?

— Отричаш ли?

— Защо да отричам? Да. Тя влезе в магазина. В магазина влизат много хора. Но не е споменавала нищо за никакви медали.

— В такъв случай може би е разговаряла с вас за парите, които сте платили на Брент — каза Тип.

Говореше тихо и разумно, но в гласа му имаше нещо, което подсказваше, че вече знае всичко и няма никакъв смисъл да се спори с него. В действителност Фрейзър знаеше, че това не отговаря на истината. Градинарят беше направил всичко възможно, за да укрие следите си. Беше им казал, че Уайтхед му е дължал тези пет лири — може би за някаква работа, която беше свършил за него. Предположението на Тип беше изстрел в тъмното. Но въпреки това думите му имаха незабавно въздействие.

— Добре де, добре — призна си Уайтхед. — Тя наистина дойде в магазина, за да си пъха носа навсякъде и да ме разпитва — точно като вас. Какво искате да кажете? Да не би да съм я бутнал по стълбите, за да я накарам да си мълчи?

— Джони! — възкликна отчаяно Джема Уайтхед.

— Всичко е наред, любов моя — каза той, като протегна ръка да я успокои, но тя се отдръпна. — Не съм направил нищо лошо. Брент дойде в магазина няколко дни след погребението на Мери. Носеше нещо, което искаше да ми продаде. Беше сребърна катарама, от римско време — хубава малка вещ. Според мен беше някъде от четвърти век преди Христа. Искаше двадесет кинта за него. Аз му дадох пет.

— Кога се случи това?

— Не си спомням точно. Не, в понеделник! Беше в седмицата след погребението.

— Каза ли Брент откъде я има? — попита Чъб.

— Не.

— А ти попита ли го?

— Защо да го питам?

— Сигурно си бил наясно, че едва преди няколко дни в имението „Пай Хол“ е имало обир. От дома на сър Магнъс са откраднати антични сребърни накити и монети. В същия ден, когато е било погребението на госпожа Блекистън.

— Чух за това, наистина. Да.

— И не събра две и две?

Уайтхед си пое дъх, преди да отговори:

— В магазина идват много хора. Купувам от тях много неща. Купих от госпожа Рийв един комплект чаши за кафе от устърски порцелан, а от семейство Финч — един голям часовник с месингови орнаменти. И това беше само миналата седмица. Мислите ли, че съм ги питал откъде ги имат? Ако започна да се отнасям с всички жители на Саксби като с престъпници, след една седмица ще остана без работа.

Чъб също си пое дъх.

— Но ти си престъпник, Уайтхед. Лежал си три години в затвора, защото си пласирал откраднати вещи.

— Ти ми обеща! — промърмори Джема. — Обеща ми, че няма да се захващаш повече с това.

— Не се бъркай, любов моя. Те просто се опитват да ме изкарат от кожата ми.

Уайтхед мрачно се обърна към Чъб:

— Не си прав, господин Чъб. Да. Аз наистина купих една сребърна катарама от Брент. И да, наистина знаех, че в имението „Пай Хол“ е имало обир. Но дали съм събрал две и две? Не. Не съм. Може да ме сметнеш за глупак, ако искаш, но глупостта не е престъпление — пък и откъде да знам, че тази катарама не се е предавала в семейството му от години насам? Ако искаш да кажеш, че е била открадната от сър Магнъс, трябва да се обърнеш към Брент по този въпрос, вместо към мен.

— Къде е тази катарама в момента?

— Продадох я на един приятел в Лондон.

— Предполагам, за доста повече от пет лири?

— Това си е моя работа, господин Чъб. Все пак се издържам с тази работа.

Атикус Тип ги слушаше мълчаливо. Но сега оправи очилата си и тихо отбеляза:

— Госпожа Блекистън ви е посетила, преди да оберат имението „Пай Хол“. Интересувала се е от откраднатите медали. Заплаши ли ви с нещо?

— Тя беше любопитна като сврака — и непрекъснато разпитваше за неща, които не й влизаха в работата.

— Купихте ли нещо друго от Брент?

— Не. Той нямаше нищо друго. Ако искате да намерите остатъка от съкровището на сър Магнъс, може би трябва да претърсите у тях, вместо да си губите времето с мен.

Тип и Чъб се спогледаха. От този разпит явно нямаше да научат нищо повече. Въпреки това полицейският инспектор беше твърдо решен последната дума по въпроса да бъде негова.

— Откакто си пристигнал в Саксби на Ейвън, там е имало многобройни случаи на дребни кражби — каза той. — Разбити прозорци, изчезнали антики и накити. Мога да ти обещая, че ще разгледаме подробно всеки един от тези случаи. Освен това искам да видя документи за всичко, което си купил и продал през последните три години.

— Аз не записвам всичко.

— Това няма да се хареса на данъчните служби. Надявам се, че нямаш планове да пътуваш някъде през следващите няколко седмици, Уайтхед. Пак ще те потърсим.

Антикварният търговец и жена му се изправиха и излязоха от кабинета, като не пожелаха да ги изпратят. Озоваха се на стълбищната площадка, от която надолу водеше голямо стълбище. Продължиха надолу, без да си говорят, но в момента, в който излязоха навън, Джема избухна:

— О, Джони! Как можа да ме излъжеш така?

— Не съм те излъгал — отговори нещастно Джони.

— След всичко, което сме си говорили. След всичките ни планове! — продължи тя, сякаш не го беше чула. — С кого се видя, докато беше в Лондон? И тази сребърна катарама — на кого я продаде?

— Нали вече ти казах?

— Значи на Дерек и Колин. Каза ли им за Мери? Каза ли им, че те е надушила?

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Едно време, когато още беше в бандата, винаги ставаше така — всеки път, когато някой прекалеше, с него се случваше нещо. Ние никога не говорехме за това и аз знам, че не си участвал лично в тези работа, но и двамата знаем за какво говоря. Хората изчезваха и никой повече не чуваше за тях.

— Какво? Да не мислиш, че съм поръчал да убият Мери Блекистън, за да се отърва от нея?

— Ти ми кажи — направи ли го или не?

Джони Уайтхед не отговори. Двамата мълчаливо продължиха към колата си.

2

Обискът на дома на Брент не беше извадил наяве нищо, което да е свързано с убийството или с откраднатото съкровище.

Брент живееше сам, в най-обикновена къща с две стаи на първия етаж и две спални на втория, същата като всички останали къщи на Дафни Роуд. Имаше обща веранда със съседа си, като входните им врати бяха разположени под ъгъл една спрямо друга. Погледната отвън, постройката имаше някакво кукленско очарование. Беше със сламен покрив, а глицинията и цветните лехи бяха старателно поддържани. Но отвътре къщата разказваше съвсем друга история. Във всичко се долавяше усещане за запуснатост — от мръсните съдове в умивалника до неоправеното легло и дрехите, разхвърляни нехайно по пода. Във въздуха се носеше упорита миризма, с която Чъб се беше сблъсквал много пъти през живота си, и винаги сбръчкваше нос, когато я долови. Миризмата на мъж, който живее сам.

В къщата не се виждаше нищо ново и луксозно, всичко изглеждаше старо и поскърпено — години след като дори самият израз беше излязъл от употреба. Чиниите бяха нащърбени, а столовете — стегнати с тел. Брент беше наследил къщата от родителите си и не беше правил никакви подобрения. Дори продължаваше да спи на същото единично легло, със същата завивка, които сигурно беше използвал като момче. По пода в спалнята му бяха разпръснати и комикси. И списания за бойскаути. Сякаш Брент така и не беше пораснал напълно — и ако наистина беше откраднал цялото римско сребърно съкровище на сър Магнъс, очевидно все още не го беше продал. В банковата му сметка имаше само сто лири. В къщата не беше скрито нищо: нито под дъските на пода, нито на тавана, нито дори в комина. Полицията старателно беше претърсила всичко.

— Не съм го взел. Не съм виновен. Не съм аз.

Бяха докарали Брент у дома от имението „Пай Хол“ с полицейска кола и той седеше с потресена физиономия, обграден от служители на реда, които бяха нахлули в окаяното убежище, каквото беше домът му. Сред тях бяха и Атикус Тип и Джеймс Фрейзър.

— Тогава откъде се сдоби с онази сребърна катарама, която си продал на Джон Уайтхед?

— Намерих я! — каза Брент.

Той забеляза недоверчивия поглед на полицейския инспектор и побърза да продължи:

— Това е самата истина. На следващия ден след погребението. В неделя. През почивните дни по правило не работя. Но сър Магнъс и лейди Пай току-що се бяха прибрали от почивката си, затова си помислих, че може да имат нужда от мен. Така че отидох до имението, за да покажа добра воля. И бях в градината, когато видях това нещо — лъщеше в тревата. Нямах представа какво е, но изглеждаше странно и на него имаше фигура на мъж — чисто гол.

Той се усмихна за кратко, все едно беше казал някой мръсен виц.

— Прибрах го в джоба си, а в понеделник го занесох в магазина на господин Уайтхед и той ми даде петарка за него. Два пъти повече, отколкото очаквах.

„Да. И два пъти по-малко, отколкото струва“, помисли си Чъб.

— На същия ден в имението „Пай Хол“ са повикали полиция — каза той. — Сър Магнъс е докладвал за обир. Какво можеш да ни кажеш за това?

— Аз си тръгнах преди обяд. Не съм видял никаква полиция.

— Но сигурно си чул за обира.

— Чух. Но вече беше късно. Вече бях продал онова нещо на господин Уайтхед, а може би и той вече го беше продал на някого. Погледнах на витрината, но не го видях.

Брент сви рамене, преди да добави:

— Нищо лошо не съм направил.

Това си оставаше под въпрос. Но дори Чъб щеше да бъде принуден да признае, че ако Брент беше извършил престъпление, то беше съвсем дребно. Ако, разбира се, казваше истината.

— Къде намери катарамата? — попита го той.

— Беше в тревата. Пред къщата.

Чъб хвърли един поглед на Тип, като че ли търсеше напътствие.

— Според мен ще бъде любопитно да видим точно къде — каза Тип.

Чъб се съгласи и четиримата потеглиха заедно с колата, а Брент се оплакваше през цялото време, докато го откарваха обратно в имението „Пай Хол“. Отново минаха покрай къщата на портиера и двата каменни грифона, които изглеждаха така, все едно си шепнеха помежду си, и Фрейзър за кратко си спомни за играта, която бяха играли нощем двете момчета, Робърт и Том Блекистън — онези кодови думи, които си бяха предавали с почукване по стената между леглата си. Внезапно му хрумна, че тази игра можеше да има и друго значение, за което досега не се беше сетил, но преди да успее да каже на Тип за това, вече бяха пристигнали. Брент им каза да спрат и те отбиха до средата на алеята, срещу езерото.

— Беше ето там! — каза той, като ги поведе през моравата.

Езерото се простираше пред тях с гладката си тъмна вода, а зад него се издигаше горичката. Може би заради историята, която им беше разказал Робърт по-рано, сега им се стори, че в него несъмнено имаше нещо зловещо. Колкото по-ярко светеше слънцето, толкова по-черна изглеждаше водата. Те спряха на петнадесет-двадесет стъпки от брега, а Брент посочи с пръст в тревата, когато си спомни точното място:

— Ето тук.

— И просто си лежеше в тревата, така ли? — попита го недоверчиво Чъб.

— Слънцето блестеше по нея. Затова я забелязах.

Чъб се замисли за възможното обяснение.

— Е, ако някой е носил цял куп такива неща и е тичал, за да се измъкне по-бързо, сигурно може да е изпуснал едно от тях, без да забележи.

— Не е невъзможно — съгласи се Тип.

Той вече се оглеждаше, за да се ориентира. Обърна поглед назад — към алеята, жилището на портиера и входната врата на къщата.

— И все пак е странно, инспекторе. Защо крадецът е дошъл насам? Нали е проникнал в къщата през задната врата…?

— Точно така.

— А след това, за да стигне до портала, това би станало много по-бързо, ако е продължил по предната част на алеята.

— Освен ако не е отивал към Дингъл Дел…

Инспекторът вдигна очи към гъстите дървета от другата страна на езерото. Домът на викария беше някъде зад тях.

— Ако е избягал през гората, никой не би го видял.

— Така е — съгласи се Тип. — И все пак, инспекторе. Представи си, че си крадец. Носиш със себе си голям брой сребърни накити и монети. Дали наистина ще решиш да минеш през гъста гора посред нощ?

Очите му се спряха на черната водна повърхност.

— Това езеро крие много тайни — каза той. — Вярвам, че има още какво да ни разкаже, и се питам дали ще бъде възможно да организираш оглед на езерото с участието на полицейски водолази. Имам едно подозрение, една идея…

Той поклати глава, сякаш искаше да се отърси от тази мисъл.

— Водолази? — каза Чъб невярващо. — Това ще излезе скъпичко. Какво точно се надяваш да откриеш?

— Истинската причина защо в имението „Пай Хол“ е имало обир вечерта на същия ден, в който е било погребението на Мери Блекистън.

Чъб кимна.

— Ще се погрижа.

— Искате ли нещо друго от мен? — попита Брент.

— Ще ви задържа само още няколко минути, господин Брент. Бих искал да ни покажете вратата, която е била разбита по време на обира.

— Разбира се, сър — каза Брент с облекчение, че разследването вече не е насочено срещу него. — Можем да минем напряко, през градината с розите.

— Има и още един въпрос, който бих искал да ви задам — каза Тип.

Докато крачеха към къщата, Фрейзър забеляза, че детективът се подпираше тежко на бастуна си.

— Доколкото разбрах, сър Магнъс ви е съобщил, че вече няма да се нуждае от вашите услуги.

Брент се стресна, сякаш го беше ужилила пчела.

— Кой ви каза за това?

— Истина ли е?

— Да — отвърна градинарят, като се намръщи.

Сякаш цялото му тяло се преви напред, а къдравата коса падна върху челото му.

— Защо не ми казахте за това, когато се срещнахме предишния път?

— Не сте питали.

Тип кимна. Човекът имаше право.

— Защо е поискал да напуснете?

— Не знам. Но той винаги ми се караше за нещо. Госпожа Блекистън непрекъснато се оплакваше от мен. Ах, тези двамата! Бяха като… като Боб и Глейдис Гроув.

— От един телевизионен сериал — обади се Фрейзър, който беше чул разговора им. — „Семейство Гроув“.

Това беше точно от онези неща, които Фрейзър знаеше, а Тип — не.

— Кога ви каза това?

— В деня, когато умря.

С други думи, точно преди смъртта си.

— Сигурно ви е обяснил защо.

— Нищо не ми обясни. Съвсем нищичко. Аз работя тук, откакто бях малко момче. А преди мен идваше баща ми. А той просто ми каза, че всичко е свършило.

Бяха стигнали до градината с розовите храсти. Градината беше обградена от стена с вход, оформен от подрязани тъмнозелени храсти. От другата му страна имаше пътека, застлана с камъни с неправилна форма, статуя на херувимче, многобройни розови храсти и една пейка.

А на пейката седяха Франсес Пай и Джак Дартфорд и се държаха за ръце, унесени в страстна целувка.

3

В интерес на истината, никой не остана особено изненадан. За Тип — и дори за Фрейзър — беше очевидно, че лейди Пай и нейният бивш тенис-партньор имат връзка. Какво друго можеше да са правили в Лондон в деня на убийството? Чъб също беше подозирал за това, и дори заловените на местопрестъплението изглеждаха съвсем леко стреснати, че са ги хванали в крачка. Рано или късно все щеше да се случи, така че защо не сега? Двамата останаха на пейката, седнали на известно разстояние помежду си, а тримата мъже застанаха срещу тях. Брент беше освободен и се отдалечи, подсмихвайки се под мустак.

— Мисля, че ни дължите обяснение за поведението си, лейди Пай — каза Чъб.

— Всъщност няма какво толкова да обяснявам — отговори хладнокръвно тя. — Двамата с Джак се срещаме от почти две години. Онзи ден в Лондон… през цялото време бях с него. Но не сме ходили по магазините, нито по галериите. След обяда си взехме стая в хотел „Дорчестър“. Джак остана с мен някъде до пет и половина. Аз си тръгнах в седем. Ако не ми вярвате, можете да попитате в хотела.

— Вие ме излъгахте, лейди Пай.

— Не биваше да го правя, господин полицейски инспектор, и съжалявам за това. Но в действителност това няма почти никакво значение, нали? Всичко останало, което ви казах, е истина. Прибрах се с влака. Пристигнах в осем и половина. Видях зелената кола. Това е важното.

— Съпругът ви е мъртъв. Вие сте го мамили. Според мен това също е важно, лейди Пай.

— Не беше така — намеси се Джак Дартфорд. — Тя не го е мамила. Поне аз не го разбирах по този начин. Вие не знаете какъв човек беше Магнъс. Беше истински звяр. Беше отвратително — как се отнасяше с нея, как избухваше без причина като малко дете. А тя се отказа от кариерата си заради него!

— Каква кариера? — попита Тип.

— В театъра! Франсес беше блестяща актриса. Гледах я на сцената, много преди да се запозная с нея.

— Стига толкова, Джак — обади се Франсес.

— Така ли се запознахте със съпруга си? — попита Чъб. — В театъра?

— Той изпрати цветя в гримьорната ми. Беше ме гледал в ролята на лейди Макбет.

Дори Чъб знаеше за какво става дума в тази пиеса: за една властна жена, убедила един мъж да извърши убийство.

— Били ли сте някога щастливи заедно? — попита той.

Тя поклати глава, преди да отговори:

— Много бързо разбрах, че съм направила грешка, но тогава бях по-млада и предполагам, че от гордост не исках да си го призная. Проблемът с Магнъс беше в това, че не му беше достатъчно да се ожени за мен. Освен това трябваше и да ме притежава. И много бързо ми го показа съвсем ясно. Все едно че бях част от някаква колекция: къщата, имението, езерото, гората — и жената. Беше много старомоден в схващанията си за света.

— Проявявал ли е насилие срещу вас?

— Никога не ме е удрял, но насилието може да приеме много различни форми. Викаше. Понякога се държеше заплашително. И избухваше по начин, от който често ме беше страх.

— Разкажи им за меча! — настоя Дартфорд.

— О, Джак!

— Какво стана с меча, лейди Пай? — попита Чъб.

— Беше броени дни, преди да отида до Лондон да се видя с Джак. Трябва да разберете, че под всичко това у Магнъс се криеше едно голямо разглезено дете. Мен ако питате, цялата история с Дингъл Дел не беше толкова за да спечели пари, а за да ядоса хората. Беше избухлив, като малко момче. И ставаше особено неприятен, когато не получаваше точно онова, което поиска.

Тя въздъхна, преди да продължи:

— Той подозираше, че се срещам с някого — с всички тези пътувания до Лондон. А и двамата вече спяхме отделно, разбира се. Той не ме искаше вече — не и по начина, по който един мъж иска жена си — но гордостта му страдаше от това, че е възможно наистина да съм си намерила друг.

— Онази сутрин се скарахме. Дори не си спомням за какво точно. Но той започна да ми крещи — че съм била негова, че никога нямало да ме пусне. Аз вече бях чувала всичко това. Но този път той се държа по-налудничаво от всякога. Сигурно сте забелязали, че от голямото преддверие липсва една картина. Беше мой портрет, който беше поръчал като подарък за четиридесетия ми рожден ден. Художникът всъщност е Артър Редуинг.

Тя се обърна към Тип:

— Запознахте ли се вече с него?

— Той е съпругът на лекарката, нали?

— Да.

— Видях една друга негова творба, но все още не сме се запознали.

— Е, според мен той е много талантлив. И онзи портрет, който ми направи, много ми харесваше. Беше успял да улови един миг на истинско щастие — в градината, до езерото — а тези мигове бяха твърде редки, мога да ви уверя в това. Онази година лятото беше великолепно. Позирах на Артър четири или пет пъти, за да нарисува портрета, и въпреки че Магнъс почти не му плати за работата — нещо типично за неговата стиснатост, — според мен картината беше прекрасна. Знаете ли, ние дори обсъждахме дали да я предложим за участие в лятната изложба в Кралската академия. Но Магнъс не беше съгласен. Така щеше да му се наложи да ме сподели с други хора! Затова картината си остана на стената в голямото преддверие.

— А след това онази сутрин се скарахме. Признавам си, че когато поискам, мога да бъда много гадна, и този път определено не му спестих някои истини. Магнъс почервеня ужасно, като че ли всеки момент щеше да се пръсне. Винаги е имал проблеми с кръвното налягане. Пиеше прекалено много и лесно се докарваше до тези състояния на апоплектичен гняв. Казах му, че отивам в Лондон. Той отказа да ми даде разрешение да го направя. Аз му се изсмях и му казах, че нямам нужда от разрешение — нито от него, нито от някой друг. И той изведнъж скочи, отиде до онази глупава рицарска броня и с боен вик измъкна този меч…

— Същият меч, с който по-късно е бил убит?

— Да, господин Тип. Приближи се до мен, като го влачеше по пода след себе си, и за миг си помислих, че ще ме нападне с него. Но вместо това, той внезапно се обърна срещу картината и започна да я мушка с меча, отново и отново, пред очите ми. Знаеше, че ще ме заболи да я загубя. И в същото време ми показваше, че съм негова собственост и може да направи същото и с мен, когато си поиска.

— Какво стана след това, лейди Пай?

— Аз просто продължих да се смея в лицето му. „Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?“ Спомням си, че му извиках точно тези думи. След това се качих в стаята си и затръшнах вратата.

— А картината?

— Беше ми мъчно за нея. Картината не можеше да се поправи. Или това би излязло прекалено скъпо. Магнъс я даде на Брент, за да я изгори.

Тя замълча.

— Радвам се, че е мъртъв — промърмори изведнъж Джак Дартфорд. — Беше истински кучи син. Никога не се държеше добре с другите хора, а живота на Франсес беше превърнал в същински ад. Аз сам щях да го убия, ако имах достатъчно кураж за това. Но вече го няма, така че можем да започнем живота си наново.

Той протегна ръка към нейната.

— Вече няма да се крием. Няма да лъжем. Най-сетне ще можем да живеем живота, който заслужаваме.

Тип кимна на Чъб, тримата излязоха от градината с розите и поеха обратно през моравата. От Брент нямаше и следа. Джак Дартфорд и лейди Пай бяха останали там, където ги бяха намерили.

— Питам се къде е бил той в нощта на убийството — каза Фрейзър.

— За господин Дартфорд ли говориш?

— Никой друг освен него не може да потвърди, че е бил в Лондон. Той си е тръгнал от хотела в пет и половина. Така е имал предостатъчно време да се качи на влака преди лейди Пай. Просто ми хрумна…

— Смяташ ли, че е способен да извърши убийство?

— Смятам, че е опортюнист. От пръв поглед му личи. Попаднал е на привлекателна жена със съпруг, който я е тормозел — и освен това си мисля, че когато един човек отсича главата на друг, трябва да има по-сериозна причина за това от спасяването на някаква местна горичка. А точно тези двамата са имали най-сериозната причина от всички замесени.

— В това, което казваш, има нещо вярно — съгласи се Тип.

Колата им беше паркирана на известно разстояние от къщата и те бавно продължиха към нея. Чъб също беше забелязал, че Тип се облягаше повече от обикновено на бастуна си. Преди беше смятал, че детективът го носи само като аксесоар. Но днес явно имаше истинска нужда от него.

— Пропуснах да ти кажа нещо, Тип — сети се той.

Двамата за пръв път оставаха насаме след разпита на Робърт Блекистън, проведен предната вечер.

— Интересува ме всичко, което имаш да ми кажеш, инспекторе.

— Нали си спомняш онова парче хартия, което намерихме в камината в кабинета на сър Магнъс? Според теб беше вероятно по него да е останал пръстов отпечатък.

— Спомням си го много добре.

— Наистина имаше част от пръстов отпечатък. Лошата новина е, че не беше достатъчен, за да ни свърши работа. Определено не можем да открием на кого принадлежи, а дори да можехме, сигурно нямаше да съвпадне с пръстовите отпечатъци на нито един от нашите заподозрени.

— Жалко.

— Но все пак открихме нещо. Оказа се, че самата хартия е била изцапана с кръв. От същата кръвна група, от която е кръвта на сър Магнъс — въпреки че не можем да бъдем стопроцентово сигурни, че е неговата.

— Това е голямо откритие.

— Това е голямо главоболие, мен ако питаш. Как да сглобим всичко, с което разполагаме? Имаме плик, надписан на ръка, и смъртна заплаха, напечатана на пишеща машина. Това парче хартия очевидно не е част нито от едното, нито от другото, и няма как да разберем откога е в камината. Кръвта по него може би подсказва, че е хвърлено в огъня след убийството.

— Но откъде се е взело изобщо?

— Точно това е въпросът. Както и да е — накъде да продължим сега?

— Надявах се ти да ми кажеш, инспекторе.

— В интерес на истината, тъкмо се канех да направя едно предложение. Снощи, преди да си тръгна от работа, проведох един много интересен разговор по телефона с доктор Редуинг. Разбрахте ли, че баща й току-що е починал? От естествена смърт — приятно разнообразие, като се има предвид всичко останало, което се случи наскоро. Е, явно преди това е успял да й разкаже нещо важно — и аз си мисля, че наистина се налага да поговорим с Клариса Пай.

4

Клариса Пай влезе в дневната, носейки поднос с три чаши чай и бисквити, прилежно подредени в чиния, сякаш симетрията щеше да подобри вкуса им. Стаята изглеждаше ужасно малка, когато в нея имаше толкова много хора. Атикус Тип и неговият помощник седяха един до друг на канапето с тапицерия от изкуствена кожа, така че коленете им почти се докосваха. Полицейският инспектор от Бат с широкото лице беше заел фотьойла срещу тях. Тя усещаше как стените ги притискат. Но откакто беше научила новината от доктор Редуинг, къщата сякаш не беше същата. Това не беше нейната къща. Това не беше нейният живот. Все едно че я бяха разменили с някой друг — като в някой от онези романи от викторианската епоха, които винаги беше обичала да чете.

— Предполагам, че решението на доктор Редуинг да ви каже какво е научила от баща си, е разбираемо — започна тя, като говореше малко троснато. — Но все пак щеше да бъде по-възпитано първо да ме уведоми, че възнамерява да го направи.

— Не се съмнявам, че го е направила, за добро, госпожице Пай — каза Чъб.

— Е, така или иначе полицията сигурно трябваше да разбере за това. Все пак, каквото и да си мислите за доктор Ренард, той е извършил престъпление.

Тя остави подноса на масичката между тях.

— Попълнил е фалшифицирано рождено свидетелство. И двамата сме се родили в неговите ръце, но аз съм била първа. Наистина трябва да го осъдят за това.

— Той вече се намира на място, където законът не може да го достигне.

— Човешкият закон със сигурност.

— Не сте имали достатъчно време, за да свикнете с тази мисъл — отбеляза меко Тип.

— Да. Разбрах едва вчера.

— Предполагам, че това е било истински шок за вас.

— Шок? Не съм сигурна, че бих използвала точно тази дума, господин Тип. Усещам го по-скоро като земетресение. Много добре си спомням Едгар Ренард. В селото много го обичаха и той често идваше в къщата, където отраснахме двамата с Магнъс. Никога не съм оставала с впечатлението, че е зъл човек, но онова, което е сторил, наистина е чудовищно. Неговата лъжа е отнела целия ми живот. А Магнъс! Питам се дали е знаел за това? Той винаги се е смятал за нещо повече от мен, държеше се така, като че ли знае за някаква страхотна шега, която само аз не схващам. Той ме изхвърли от собствения ми дом, разбирате ли? Наложи се да се издържам сама, първо в Лондон, а след това и в Америка. А през цялото време не е имало нужда да го правя.

Тя въздъхна, преди да добави:

— Чувствам се толкова измамена.

— Какво ще правите сега?

— Ще си върна това, което ми принадлежи. Защо не? Аз имам правото да го притежавам.

Инспектор Чъб се размърда от неудобство.

— Това може би няма да бъде толкова лесно, колкото си мислите, госпожице Пай — каза той. — Доколкото разбрах, доктор Редуинг е била сама в стаята, когато нейният баща й е казал какво е направил. На разговора им не са присъствали други свидетели. Предполагам, че има някаква вероятност да откриете нещо в книжата му. Може би някъде е записал нещо за това. Но засега не разполагате с нищо друго освен с думата си.

— Може да е казал и на някой друг.

— Почти сигурно е казал на сър Магнъс — намеси се Тип.

После се обърна към полицейския инспектор:

— Нали си спомняш бележника, който намерихме на писалището му в деня, след като беше убит? „Аштън X. (Св) Момиче.“ Сега всичко е ясно. Обаждането по телефона е било от дома за възрастни хора „Аштън Хаус“. Едгар Ренард е разбрал, че ще умре, и се е обадил на сър Магнъс от чувство за вина, за да му обясни, че когато е станал свидетел на раждането на близнаците, първородното дете в действителност е било момиче. В бележника имаше и няколко яростно надраскани линии. Сър Магнъс явно е реагирал емоционално на новината.

— Е, това обяснява и нещо друго — каза Клариса и този път в гласа й се долавяше истински гняв. — В самия ден на смъртта си той беше тук — седеше точно там, където седите вие сега! И ми предложи работа в имението „Пай Хол“! Искаше да се преместя в жилището на портиера и да поема задълженията на Мери Блекистън. Представяте ли си? Може би се е страхувал, че истината ще излезе наяве. А може би всъщност е искал да ме затвори там. Ако се бях преместила да живея в имението, може би аз щях да свърша с отсечена глава.

Пожелавам ви късмет, госпожице Пай — каза Чъб. — Стореното несъмнено представлява голяма несправедливост и ако успеете да откриете други свидетели, това ще помогне на каузата ви. Но бих искал да ви дам един съвет, ако това не ви обижда. Може би ще се чувствате по-добре, ако просто приемете нещата такива, каквито са. Къщата ви е прилична. В селото ви познават и ви уважават. Това не е моя работа, но понякога човек може да прекара толкова много време в преследване на нещо, че да изгуби всичко останало, докато се занимава с това.

Клариса Пай го погледна озадачено.

— Благодаря ви за съвета, инспектор Чъб. Но аз предполагах, че причината за това посещение е желанието ви да ми окажете съдействие. Доктор Ренард е извършил престъпление и думата на дъщеря му е единственото доказателство, че не му е било платено за това. Във всеки случай това със сигурност е нещо, което би трябвало да разследвате.

— Налага се да бъда честен с вас. Това не ми беше хрумвало досега.

Чъб изведнъж беше обзет от видимо неудобство и се обърна към Тип, сякаш искаше да го помоли за помощ.

— Да не забравяме, че в това село имаше два смъртни случая, за които все още няма обяснение, госпожице Пай — каза Тип. — Разбирам желанието ви полицията да разследва събитията от времето на вашето раждане, но в действителност ние сме дошли тук по друг въпрос. Не бих искал да ви притеснявам допълнително в този момент, който явно е труден за вас, но се боя, че трябва да ви задам един въпрос във връзка с двата смъртни случая — на сър Магнъс и на Мери Блекистън. Става дума за една стъкленица с течност, която съвсем наскоро е изчезнала от кабинета на доктор Редуинг. Стъкленицата е съдържала отрова на име физостигмин. Случайно да знаете нещо за това?

По лицето на Клариса Пай се изписа цяла поредица от емоции, всяка от които беше изразена толкова отчетливо, че можеха да ги окачат една до друга, като серия от портрети. Първоначално беше шокирана. Въпросът беше толкова неочакван — откъде изобщо знаеха за това? След това имаше страх. Дали щеше да има последствия? Последва възмущение, вероятно престорено. Беше възмутена, че я подозират в подобно нещо! И накрая — всичко това за части от секундата — примирение. Вече се бяха случили толкова много други неща. Нямаше никакъв смисъл да отрича.

— Да. Аз я взех — каза тя.

— Защо?

— Как разбрахте, че съм била аз? Ако нямате нищо против да попитам, разбира се.

— Мери Блекистън ви е видяла да излизате от лекарския кабинет.

Клариса кимна.

— Да. Забелязах, че ме наблюдава. Мери имаше необикновената способност да се озовава на неподходящо място в неподходящ момент. Не знам как го постигаше.

Тя замълча за малко, преди да попита:

— Кой друг знае за това?

— Тя си е водила дневник, който понастоящем е у полицейски инспектор Чъб. Доколкото знаем, не е казвала на никой друг.

Така беше по-лесно.

— Взех я импулсивно — каза тя. — Случайно се озовах сама в кабинета и видях физостигмина на лавицата. Знаех какво точно представлява. Преди да замина за Америка, преминах известно медицинско обучение.

— За какво ви беше?

— Срам ме е да ви отговоря, господин Тип. Давам си сметка, че не биваше да го правя, и може би не съм била съвсем на себе си. Но в светлината на онова, за което разговаряхме току-що, точно вие би трябвало да разберете, че в моя живот почти нищо не се разви така, както исках. И не става дума само за Магнъс и къщата. Така и не се омъжих. Така и не се влюбих истински, дори когато бях млада. О, да — имам в живота си църквата и селото, но понякога се поглеждам в огледалото и се питам: какъв е смисълът? Какво правя тук? Защо изобщо да продължавам?

— Библията е пределно ясна по въпроса за самоубийството. В морално отношение то е равносилно на убийство. Господ дава живота. „Господ дава, и Господ отнема.“ Пише го в книгата на Нов. Ние нямаме право да се намесваме в това.

Тя замълча за малко и погледът й внезапно стана суров.

— Но е имало моменти, когато съм се чувствала потънала в сенките, когато съм поглеждала в долината на смъртта и ми се е искало… искало ми се е да вляза в нея. Как си мислите, че се чувствах, когато гледах Магнъс и Франсес, и Фреди? Преди и аз живеех в тази къща! Цялото това богатство, всички тези удобства бяха и мои! Дори да забравим за миг, че всичко това в действителност ми е било отнето с измама, аз никога не биваше да се връщам в Саксби на Ейвън! Беше истинска лудост от моя страна да се унижавам така, връщайки се да живея близо до господарската маса. Така че отговорът е „да“. Мислех да се самоубия. Взех физостигмина, защото знаех, че ще свърши тази работа бързо и безболезнено.

— Къде е лекарството сега?

— Горе. В банята.

— Боя се, че се налага да ви помоля да ми го дадете.

— Е, вече със сигурност нямам нужда от него, господин Тип — каза тя леко, почти небрежно, едва ли не със светнали очи. — Какво ще правите сега? Ще ме арестувате ли за кражба?

— Няма нужда да го правим, госпожице Пай — отговори Чъб. — Просто ще се погрижим да го върнем на доктор Редуинг.

Няколко минути по-късно те си тръгнаха, а Клариса Пай затвори входната врата след тях, доволна, че са я оставили сама. Остана съвсем неподвижна, само гърдите й се надигаха и отпускаха, и се замисли за всичко, което си бяха казали току-що. Въпросът за отровата нямаше никакво значение. Това вече не беше важно. Но беше странно, че са дошли заради подобна дребна кражба, когато от самата нея беше откраднато много повече. Дали щеше да успее да докаже, че имението „Пай Хол“ беше по право нейна собственост? Ами ако полицейският инспектор казваше истината? Тя не разполагаше с нищо друго, освен с думите на един болен, умиращ човек, изречени в стая без никакви други свидетели, и без никакво доказателство, че изобщо е бил на себе си, когато ги е произнесъл. Изходът на делото щеше да зависи от дванадесет минути, които бяха изтекли преди повече от петдесет години.

Откъде изобщо можеше да започне?

И дали наистина искаше да го прави?

Беше необяснимо усещане, но Клариса изведнъж се почувства така, сякаш от раменете й беше паднала някаква тежест. Фактът, че Тип беше взел отровата със себе си, със сигурност имаше нещо общо с това. Присъствието на физостигмина беше измъчвало съвестта й по много различни причини, и тя си даваше сметка, че от самото начало беше съжалявала, задето го бе взела. Но имаше и нещо друго. Тя си спомни какво й беше казал Чъб. „Може би ще се чувствате по-добре, ако просто приемете нещата такива, каквито са. Къщата ви е прилична. В селото ви познават и ви уважават.“

Наистина я уважаваха. Това беше съвсем вярно. Все още беше популярна сред учениците в местното училище. И винаги печелеше най-много от всички участници в градинската разпродажба на празника на селото. Всички харесваха цветните аранжировки, които правеше за неделната служба: нещо повече, Робин Осбърн често беше казвал, че не знае как би се справял без нея. Може би сега, когато вече знаеше истината, имението „Пай Хол“ вече не притежаваше силата да я плаши? Беше нейно. И открай време е било така. В крайна сметка, Магнъс не беше виновен за това, че й го беше отнел. И съдбата не беше виновна. Виновен беше собственият й баща — човек, за когото винаги си беше спомняла с топли чувства, но сега се оказваше, че е бил истинско праисторическо чудовище! Наистина ли искаше да се бори с него и да го върне в живота си, след като беше заровен под земята толкова отдавна?

Не.

Тя щеше да се издигне над всичко това. Може би дори щеше да посети Франсес и Фреди в имението „Пай Хол“, и този път тя щеше да бъде онази, която щеше да знае нещо повече от тях. Този път шегата щеше да бъде за тяхна сметка.

По устните й вече играеше нещо подобно на усмивка, когато влезе в кухнята. В хладилника имаше консерва сьомга и компот от плодове. Съвсем достатъчно за един сносен обяд.

5

— Останах с впечатлението, че прие тази новина забележително добре — каза Емилия Редуинг. — Отначало дори не бяхме сигурни, че трябва да й казваме. Но сега се радвам, че го направихме.

Тип кимна. Двамата с Фрейзър бяха дошли без инспектор Чъб, който се беше върнал в имението „Пай Хол“, за да се срещне с двамата полицейски водолази, повикани от Бристъл — най-близкия голям град, който разполагаше с такива ресурси. Още същия ден щяха да направят оглед на езерото, но Тип вече имаше доста добра представа какво ще открият там. Бяха седнали в лекарския кабинет. Присъстваше и Артър Редуинг, който видимо се измъчваше от неудобство, сякаш му се искаше да бъде където и да било другаде, само не и там.

— Да. Госпожица Пай определено е забележителна личност — съгласи се Тип.

— Е, как върви разследването? — попита Артър Редуинг.

Тип за пръв път се срещаше със съпруга на доктор Редуинг — художникът, който беше нарисувал портрета на Франсес Пай, а съвсем очевидно и портрета на момчето, който висеше на стената зад него. Момчето явно беше неговият син. Имаше същата тъмна коса и хубави черти, с онова леко неугледно излъчване, толкова характерно за англичаните. Но въпреки това между двамата нямаше близост. Някакъв конфликт беше оставил следа между тях. Тип винаги се беше интересувал от уникалните взаимоотношения, които съществуват единствено между автора на един портрет и неговия обект, и за невъзможността между тях да съществуват тайни. Този феномен беше налице и в този случай. Начинът, по който беше нарисувано момчето, позата му, небрежната стойка с рамене, подпрени на стената, с едно подвито коляно и ръце в джобовете… всичко това говореше за близост, дори за обич. Но освен това Артър Редуинг беше уловил и нещо друго, нещо мрачно и подозрително в погледа на момчето. В очите му прозираше нежелание да бъде там.

— Това синът ви ли е? — попита той.

— Да — отговори Артър. — Себастиан. Той е в Лондон.

Тези четири думи по някакъв начин описаха цял един живот, изпълнен с разочарование.

— Боя се, че не го виждаме много често — добави Емилия Редуинг. — Артър го нарисува, когато Себастиан беше на седемнадесет години.

— Портретът е страшно добър — намеси се Фрейзър.

По отношение на изкуството специалистът беше той, а не Тип, и Фрейзър се зарадва на възможността да блесне.

— Участвате ли в изложби? — продължи той.

— Иска ми се, но… — промърмори Артър.

— Щяхте да ни разказвате за разследването — намеси се в този момент Емилия Редуинг.

— Да, доктор Редуинг, точно така — усмихна се Тип. — Разследването ми почти завърши. Не очаквам да се наложи да останем повече от две вечери в Саксби на Ейвън.

Фрейзър наостри уши, когато чу тези думи. Нямаше представа, че Тип е толкова близо до развръзката, и се зачуди кой беше казал нещо, което му е разкрило решението, и кога точно беше станало това. Нямаше търпение да разбере как ще завърши това разследване — освен това не би имал и нищо против да се върнат към удобствата на апартамента в „Танър Корт“.

— Знаете ли вече кой е убил сър Магнъс?

— Имам една теория по този въпрос, както се казва. Липсват още само две парчета от мозайката и след като бъдат открити, те ще потвърдят подозренията ми.

— И какви са те, ако нямате нищо против този въпрос? — попита го Артър Редуинг, който изведнъж се беше оживил.

— Нямам абсолютно нищо против този въпрос, господин Редуинг. Първото парче от мозайката ще бъде разкрито в резултат от нещо, което се случва може би точно в този момент. Под ръководството на инспектор Чъб, двама полицейски водолази претърсват езерото в имението „Пай Хол“.

— Какво очаквате да открият? Още един труп?

— Надявам се да не е нещо толкова злокобно.

Беше очевидно, че няма намерение да се разпростира по-подробно на тази тема.

— А другото парче от мозайката? — попита доктор Редуинг.

— Остава един човек, с когото бих искал да разговарям. Той може би не го знае, но според мен държи ключа към всичко, което се е случило в Саксби на Ейвън.

— И кой е този човек?

— Говоря за Матю Блекистън. Бившият съпруг на Мери Блекистън, който освен това е баща на двете момчета, Робърт и Том, разбира се.

— Него ли издирвате сега?

— Помолих полицейски инспектор Чъб да ми съдейства за това.

— Но вие знаете, че той е бил тук! — каза доктор Редуинг, като изглеждаше едва ли не развеселена. — Аз го видях с очите си, в селото. Дойде на погребението на жена си.

— Робърт Блекистън не ми каза за това.

— Може би не го е видял. Отначало и аз не го познах. Носеше шапка, която беше спуснал ниско над очите си. Не разговаряше с никого и беше застанал най-отзад. Освен това си тръгна преди края.

— Казахте ли на някого за това?

— Ами не — отговори доктор Редуинг.

Изглеждаше изненадана от този въпрос.

— Стори ми се, че е съвсем естествено да присъства. Двамата с Мери Блекистън са били женени много дълго време, а освен това не са се разделили от омраза. Разделили са се от скръб. Изгубили са дете. Донякъде съжалих, че той беше решил да не се вижда с Робърт. А можеше да се запознае и с Джой, докато беше тук. Всъщност е много жалко. Смъртта на Мери толкова лесно можеше да им помогне да се сближат.

— Може би той я е убил! — възкликна Артър Редуинг, като се обърна към Тип. — Затова ли искате да се срещнете с него? Заподозрян ли е?

— На този въпрос не е възможно да се отговори, докато не разговарям с него — отвърна дипломатично Тип. — Поне засега инспектор Чъб не е успял да го открие.

— Той живее в Кардиф — каза доктор Редуинг.

Този път дори Тип остана изненадан.

— Не знам точния му адрес, но лесно мога да ви помогна да го откриете. Преди няколко месеца получих писмо от един общопрактикуващ лекар от Кардиф. Беше съвсем рутинна молба. Искаше да му изпратя бележките си от диагнозата на една стара травма, понесена от един от неговите пациенти. Ставаше дума за Матю Блекистън. Аз му изпратих, каквото искаше, и забравих за това.

— Спомняте ли си името на този лекар?

— Разбира се. Имам го записано. Ще ви го дам.

Но преди доктор Редуинг да излезе от стаята, пред външната врата на кабинета й изведнъж се появи една жена, която влезе без покана. Вратата на кабинета на доктор Редуинг беше отворена и всички я видяха: беше жена на четиридесет и няколко години, с обикновено, широко лице. Казваше се Даяна Уийвър и беше дошла да почисти лекарския кабинет, както правеше всеки ден. Тип знаеше точно в колко часа ще пристигне. И всъщност беше дошъл да се срещне именно с нея.

Колкото до самата жена, тя се изненада да види някого в кабинета толкова късно през деня.

— О… съжалявам, доктор Редуинг! — подвикна тя. — Искате ли да дойда утре?

— Не, госпожо Уийвър, влезте, моля ви.

Жената влезе в лекарския кабинет. Атикус Тип стана от мястото си, за да й предложи да седне, и тя се настани на неговия стол, като се оглеждаше притеснено.

— Госпожо Уийвър — започна той. — Позволете да ви се представя…

— Аз знам кой сте — прекъсна го тя.

— В такъв случай сигурно знаете и защо искам да разговарям с вас — каза той и замълча.

Не му се искаше да я тревожи, но нямаше друг избор.

— В деня на смъртта си сър Магнъс Пай е получил едно писмо във връзка с новите къщи, които е планирал да построи. В резултат на застрояването местността Дингъл Дел щеше да бъде унищожена. Питам се дали ще ми отговорите на един въпрос — вие ли написахте това писмо?

Жената не каза нищо, така че той продължи:

— Установих, че писмото е напечатано на машината, която се намира в този кабинет, а до нея са имали достъп само трима души: Джой Сандърлинг, доктор Редуинг и вие самата.

Той се усмихна:

— Би трябвало да добавя, че няма за какво да се тревожите. Да се изпрати протестно писмо не е престъпление, дори в него да са употребени някои по-невъздържани фрази. Освен това дори за миг не си представям, че наистина сте изпълнили на дело заплахите, отправени в това писмо. Просто искам да разбера откъде е дошло писмото, така че ще ви попитам отново. Вие ли го написахте?

Госпожа Уийвър кимна. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Да, сър.

— Благодаря ви. Разбирам, че сте била разстроена, съвсем оправдано, от перспективата тази гориста местност да бъде изгубена.

— Просто не бяхме съгласни да развалят селото по този начин, без причина. Говорих за това с мъжа ми и свекър ми. Те живеят в Саксби, откакто са се родили. Всички сме така. И това е много специално място за нас. Не ни трябват нови къщи. Тук няма нужда от тях. Пък и точно в Дингъл Дел! Ако започнат оттам, докъде ще стигнат? Вижте какво стана с Тоубъри и Маркет Бейсинг. Шосета, светофари и новите супермаркети — в тези села не остана нищо и сега хората само минават през тях с колите си, и…

Тя се овладя, преди да продължи:

— Съжалявам, доктор Редуинг. Не биваше да ползвам машината без разрешение. Реагирах импулсивно.

— Всичко е наред — каза Емилия Редуинг. — Наистина нямам нищо против. Нещо повече, съгласна съм с теб.

— Кога занесохте писмото? — попита Тип.

— В четвъртък следобед. Просто отидох до вратата и го пуснах.

Госпожа Уийвър наведе глава.

— На следващия ден, когато чух какво е станало… за убийството на сър Магнъс… Не знаех какво да мисля. Искаше ми се да не го бях оставяла. За мен е необичайно да действам така необмислено. Кълна се, сър, наистина нямах никакви лоши намерения, когато оставих това писмо.

— Повтарям, че писмото няма връзка със случилото се — увери я Тип. — Но трябва да ви задам още един въпрос и искам да си помислите много внимателно, преди да ми отговорите. Става дума за плика, в който е било поставено писмото, и по-специално за името на получателя…

— Да, сър?

Но Тип не продължи. Вместо това стана нещо много странно. Той беше застанал по средата на стаята, като се подпираше на бастуна си, но по време на разговора с госпожа Уийвър всички забелязаха, че все повече отпуска тежестта си на него. И сега, много бавно, се килна на едната си страна. Фрейзър пръв видя какво става и скочи на крака, за да го подхване, преди да е паднал на пода. И успя, тъкмо навреме. В момента, в който го достигна, краката на детектива се подгънаха под него и цялото му тяло се свлече. Доктор Редуинг вече се беше изправила. Госпожа Уийвър стреснато се взираше в него.

Очите на Атикус Тип бяха затворени. Лицето му беше пребледняло. Сякаш изобщо не дишаше.

6

Доктор Редуинг беше с него, когато дойде на себе си.

Тип се свести на високото легло за прегледи на пациентите. Беше останал в безсъзнание по-малко от пет минути. Тя стоеше до него, със стетоскоп на врата. По лицето й се изписа облекчение, когато видя, че той идва на себе си.

— Не се движете — каза му тя. — Прилоша ви…

— Прегледахте ли ме? — попита Тип.

— Проверих сърдечния ритъм и пулса. Може би просто страдате от изтощение.

— Не е изтощение — каза той.

Усещаше пронизваща болка в слепоочието си, но се опита да не й обръща внимание.

— Не се тревожете, доктор Редуинг. Страдам от заболяване, за което ми съобщи моят лекар в Лондон. Освен това ми предписа и лекарства. Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да остана тук още няколко минути. Но няма нищо повече, което да можете да направите за мен.

— Естествено, че можете да останете — отговори доктор Редуинг.

Тя продължи да се взира в очите на Тип, преди да го попита:

— Не може ли да се оперира?

— Вие виждате онова, което другите не виждат. В света на медицината вие сте детективът, докторе — каза Тип, като се усмихна малко тъжно. — Казаха ми, че няма какво да се направи.

— Отидохте ли на преглед при друг лекар, за да получите второ мнение?

— Няма нужда. И сам разбирам, че не ми остава много време. Усещам го.

— Съжалявам да го чуя, господин Тип — каза тя, после се замисли за момент. — Вашият колега сякаш не знаеше за този проблем.

— Не, не съм уведомил Фрейзър, и предпочитам това да си остане така.

— Не се тревожете. Аз го помолих да си тръгне. Госпожа Уийвър и моят съпруг излязоха заедно с него. Казах му, че ще ви изпратя до „Кралския герб“ веднага щом се почувствате достатъчно добре, за да вървите.

— Аз вече се чувствам малко по-добре.

С помощта на доктор Редуинг Тип се изправи до седнало положение и с несигурни пръсти извади хапчетата, които носеше в джоба на сакото си. Доктор Редуинг отиде да му донесе чаша вода. Беше забелязала името на лекарството, отпечатано на опаковката — дилаудид.

— Това е хидроморфон — каза тя. — Добър избор. Действа много бързо. Но трябва да внимавате с него. Може да предизвика умора, както и неконтролируеми промени в настроението.

— Аз наистина съм уморен — съгласи се Тип. — Но настроението ми е забележително стабилно. В действителност, ако трябва да бъда честен с вас, се чувствам дори жизнерадостен.

— Може би това се дължи на разследването. Сигурно е било от голяма полза да имате нещо, върху което да се съсредоточите. А и разказвахте на мъжа ми, че разследването върви добре.

— Така е.

— А когато приключи? Какво ще правите след това?

— Когато разследването приключи, доктор Редуинг, няма да ми остане нищо друго.

Тип несигурно се изправи на крака и протегна ръка за бастуна си.

— Сега бих искал да се върна в стаята си, ако нямате нищо против.

Двамата излязоха заедно от кабинета.

7

В другия край на селото полицейските водолази вече излизаха от езерото. Реймънд Чъб стоеше в тревата на брега, докато изсипваха в краката му онова, което бяха открили във водата. Питаше се откъде ли знаеше Тип, че ще намерят това в езерото?

Имаше три съда, украсени с изображения на морски нимфи и тритони; една купа с извити ръбове, на която се виждаше кентавър, увлечен в преследване на гола жена; няколко лъжици с дълги дръжки; piperatorium — съдинка за пипер, в която може да са се съхранявали и други скъпи подправки; шепа различни монети; статуетка на тигър или някакво друго подобно създание; и две гривни. Чъб знаеше точно какво представлява всичко това. Беше съкровището, откраднато от сър Магнъс Пай. Всеки отделен предмет беше описан подробно от него, когато се беше обадил в полицията. Но защо някой беше откраднал съкровището, само за да го захвърли? Чъб вече разбираше, че крадците сигурно са изпуснали един предмет от него — катарамата, която беше намерил Брент — докато са прекосявали моравата. След това бяха стигнали до брега на езерото и бяха захвърлили всичко останало в него. Дали ги бяха изненадали, докато се бяха опитвали да избягат? Или бяха планирали да се върнат и да приберат плячката друг път? Той не откриваше никакъв смисъл в това.

— Мисля, че това е всичко — провикна се един от водолазите.

Чъб сведе очи към сребърното съкровище… толкова много сребро, което проблясваше под лъчите на залязващото слънце.