Мраз и огън

I

През нощта се роди Сим. Лежеше и плачеше на студените камъни на пещерата. Кръвта пулсираше през тялото му с хиляда удара в минута. Растеше непрекъснато.

Майката трескаво пъхаше храна в устата му. Кошмарът на живота бе започнал. Почти веднага след раждането очите му загледаха будно и после, без напълно да разбира защо, се изпълниха с ярък, настоятелен ужас. Задави се от храната, закашля се и заплака. Огледа се сляпо.

Всичко бе потънало в гъста мъгла. Постепенно тя се разсея. Появиха се очертанията на пещерата. Появи се някакъв мъж, безумен, див и ужасен. Мъж с умиращо лице. Стар, съсухрен от ветрове, изпечен като кирпич в пещ. Беше приклекнал в отдалечения ъгъл на пещерата — бялото на очите му проблясваше, — заслушан в далечния вятър, виещ горе на скованата от мразовита нощ планета.

Без да сваля очи от мъжа, като от време на време трепваше, майката хранеше Сим със скални плодове, треви от долината и ледени висулки, отчупили се при входовете на пещерата. Той ядеше, унищожаваше, отново ядеше и ставаше все по-голям и по-голям.

Мъжът в ъгъла бе негов баща! Очите му бяха единственото живо нещо на това лице. Държеше груб кремъчен нож в изсъхналите си ръце, долната му челюст бе увиснала безчувствено.

После зрението му се разшири и Сим забеляза старците, седящи в тунела оттатък жилищния им кът. Започнаха да умират пред очите му.

Агонията им изпълни пещерата. Топяха се като восъчни изображения, лицата им хлътваха към острите скули, зъбите им се оголваха. Преди минута лицата им бяха зрели, гладки, живи, напрегнати. А сега плътта им съхнеше и изгаряше.

Замята се в ръцете на майка си. Тя го задържа.

— Не, не — започна да го успокоява тихо, загрижено, като се оглеждаше дали това също няма да накара мъжа й да се надигне отново.

С бързо шляпане на боси крака върху камък бащата на Сим прекоси тичешком пещерата. Майка му изкрещя. Сим усети как го изтръгват от нея. Почувства как се търкаля върху камъните, пищеше с новите си влажни дробове!

Покритото с бръчки лице на баща му изникна над него. Ножът му бе вдигнат за удар. Бе като един от онези предродилни кошмари, които го бяха преследвали упорито в утробата на майка му. През следващите няколко ослепителни, невъзможни мига през ума му пробягваха мисли. Ножът бе вдигнат високо във въздуха, готов да го унищожи. А в новата главичка на Сим бушуваше въпросът за живота в тази пещера, за умиращите хора, за вехненето и безумието. Как така можеше да разбере всичко това? Новородено дете? Възможно ли бе едно новородено да мисли, да вижда, да разбира, да осмисля? Не. Това не бе редно! Бе невъзможно. Но ето че се случваше! С него. Беше жив от около час. А в следващия миг сигурно щеше да умре!

Майка му се метна върху гърба на баща му и изблъска ръката с оръжието. Сим долови ужасния прибой от емоции в изправените един срещу друг умове.

— Остави ме да го убия! — изкрещя баща му, дишаше тежко, сякаш ридаеше. — Защо му е да живее?

— Не, не! — Крехкото старо тяло на майка му се бе опънало по огромното туловище на мъжа и се мъчеше да му вземе оръжието. — Трябва да живее! Може да има бъдеще за него! Може да живее повече от нас и да бъде млад!

Баща му падна по гръб и блъсна каменното креватче. В него Сим видя някаква друга фигурка с блестящи очи. Момиченце, което тихо се хранеше, поднасяше храна към устата си с малките си ръчички. Сестра му.

Майка му измъкна ножа от хватката на мъжа си, стана, разплакана, и отметна разрошената си сива коса. Устните й трепереха.

— Ще те убия! — каза тя, гледаше свирепо мъжа си. — Остави децата ми на мира.

Старецът се изплю уморено, горчиво, и погледна безразлично момиченцето в каменното креватче.

— Една осма от нейния живот така или иначе е отминала — изхриптя той. — А тя не знае. Какъв е смисълът?

Пред очите на Сим майка му сякаш започна да се преобразява, да приема измъчена, подобна на дим форма. Слабото кокалесто лице се разпадна в лабиринт от бръчки. Разтърси я болка и трябваше да седне до него, трепереше и притискаше ножа към изсъхналите си гърди. Подобно на старците в тунела, тя също остаряваше и умираше.

Сим плачеше непрестанно. Навсякъде около него цареше ужас. Нечий ум посрещна неговия. Инстинктивно погледна към каменното креватче. Сестра му Дарк отвърна на погледа. Умовете им се докоснаха като блуждаещи пръсти. Той се поотпусна малко. Започна да се учи.

Баща му въздъхна и затвори зелените си очи.

— Храни детето — изтощено рече той. — Побързай. Почти утро е, а днес е последният ден от живота ни, жено. Погрижи се да порасне.

Сим притихна и от ужаса към него започнаха да носят образи.

Тази планета бе най-близката до слънцето. Нощите изгаряха с мраз, дните бяха като горящи факли. Стихиен, невъзможен свят. Хората живееха в скалите, за да се спасят от невъобразимия лед и от пламъците на деня. Единствено на разсъмване и по залез-слънце въздухът бе ласкав, изпълнен с аромата на цветя, и тогава пещерните хора водеха децата си навън в голата камениста долина. На разсъмване ледът се топеше в потоци и реки, привечер огънят утихваше. В интервалите на умерената, годна за живот температура хората живееха, тичаха, играеха, обичаха, свободни от пещерите; целият живот на планетата внезапно разцъфваше. Моментално никнеха растения, в небето се понасяха птици като хвърлени камъни. По-малки животинки с крака тичаха обезумяло по скалите; всичко се опитваше да изживее живота си в краткия час на отдих.

Това бе непоносима планета. Сим го разбра само няколко часа след раждането си. Расовата памет разцъфтя в него. Щеше да прекара целия си живот в пещерите, с два часа на ден на открито. Тук, в тези пълни с въздух канали, щеше да разговаря, да разговаря безспирно със съплеменниците си, без да мигне нито за миг, да мисли, да мисли, да лежи по гръб и да сънува. Но не и да спи.

И щеше да живее точно осем дни.

Каква жестока мисъл! Осем дни. Осем къси дни. Бе неправилно, невъзможно, но факт. Още в утробата на майка му някакво расово познание или странен далечен глас му бе казал, че се развива и оформя бързо и че скоро ще се роди.

Раждането е бързо като удар с нож. Детството отлита за миг. Юношеството трае колкото проблясъка на мълния. Възмъжаването е сън, зрелостта — мит, старостта — неотвратима бърза реалност, смъртта — стремителна неизбежност.

След осем дни ще бъде полусляп, съсухрен и умиращ като баща си, който сега стоеше и гледаше смутено собствената си жена и деца.

Този ден бе една осма от целия му живот! Трябваше да се наслаждава на всяка секунда от него. За да натрупа знания, трябваше да се разрови в мислите на родителите си.

Защото след няколко часа те щяха да са мъртви.

Това бе ужасно нечестно. Нима такъв е целият живот? Нима преди да се роди не бе сънувал дълъг живот, долини не от изгорен камък, а покрити със зелена растителност и с умерен климат? Да! А щом го бе сънувал, значи би трябвало да е истина. Как да потърси и намери продължителния живот? Къде? И как може да постигне такава огромна и тежка задача само за шест къси, бързо отлитащи дни?

Как народът му се е озовал в такива условия?

Видя образ, сякаш някой бе натиснал копче. Метални зърна, пръснати в космоса от далечен зелен свят, борещи се с дълги пламъци, рухващи върху тази сурова планета. От разбитите им корпуси се изсипват мъже и жени.

Кога? Много отдавна. Преди десет хиляди дни. Оцелелите се скрили в скалите от слънцето. Огън, лед и потопи отнесли останките от огромните метални зърна. Оцелелите били оформени и преобразявани като желязо в ковачница. Слънчевата радиация ги изпълвала. Пулсът им се ускорил на двеста, петстотин, хиляда удара в минута. Кожата им станала дебела, съставът на кръвта им се променил. Старостта настъпвала смазващо бързо. В пещерите се раждали деца. Процесът ставал все по-бърз и по-бърз. Подобно на целия див живот на планетата, мъжете и жените от катастрофата започнали да живеят по една седмица, обричайки децата си на същото.

Значи това е животът, помисли си Сим. Мисълта не бе изречена в мозъка му, тъй като не познаваше думите — познаваше единствено образите, старата памет, съзнаването, телепатията, способна да проникне през плът, скала и метал. На някакъв етап в промяната си те бяха развили телепатия и расова памет — единствените добри дарове, единствената надежда сред целия ужас. И тъй, помисли си Сим, аз съм петхилядният в дългата редица безполезни синове. Какво мога да сторя, за да се спася от умиране след осем дни? Има ли изход?

Очите му се разшириха — появи се нов образ.

Отвъд тази долина и скали, върху ниска планина, лежеше съвършено запазено цяло метално зърно. Космически кораб, неподвластен на ръждата, недокоснат от лавините. Напуснат, цял, непокътнат. Единственият от всички кораби, който бе все още едно цяло, все още годен за използване. Но се намираше прекалено далеч. Вътре нямаше никой, който би могъл да помогне. Значи този кораб на далечната планина бе съдбата, към която щеше да се стреми. Той бе единствената надежда за спасение.

Умът му се раздвижи.

В тази скала, дълбоко долу, затворени и изолирани, работеха неколцина учени. Трябваше да отиде при тях, когато станеше достатъчно голям и мъдър. Те също мечтаеха за измъкване, за дълъг живот, за зелени долини и умерен климат. Те също гледаха с копнеж към далечния кораб в планината, чийто метал бе тъй съвършен, че оставаше неподвластен на ръжда и време.

Скалите изстенаха.

Бащата на Сим вдигна ерозиралото си, лишено от живот лице и каза:

— Съмва се.