Мраз и огън

V

Измина една четвърт от живота му! Бебето бе останало в миналото. Вече бе момче! По залез-слънце върху долината се изсипаха бурни порои. Гледаше как дъното й се насича от нови реки, заобикалящи планината с металното зърно. Запази знанието за по-нататък. Всяка нощ имаше нова река, ново корито.

— Какво има оттатък долината? — попита Сим.

— Никой не е ходил там — обясни Дарк. — Всички опитали се да достигнат равнината или замръзвали, или изгаряли. Познаваме единствено земята на половин час тичане от това място. Половин час в едната посока и половин час в другата.

— Значи никой не е стигал до металното зърно?

Дарк се изсмя подигравателно.

— Учените се опитват. Глупаци. Не им стига ум да се откажат. Безсмислено е. Прекалено е далеч.

Учените. Думата го развълнува. Почти бе забравил видението, което бе имал в миговете преди и след раждането си.

— А къде се намират учените? — въодушевено попита той.

Дарк извърна поглед.

— И да знаех, нямаше да ти кажа. Ще те убият с опитите си! Не искам да ходиш при тях! Живей си живота, не го скъсявай наполовина, като се опитваш да стигнеш онова глупаво метално нещо на планината.

— Тогава ще науча от някой друг къде са!

— Никой няма да ти каже! Те мразят учените. Ще трябва сам да си ги намериш. И после какво? Ще ни спасиш ли? Давай, момченце, спаси ни!

Лицето й бе навъсено; половината от живота й вече бе отминал.

— Не можем просто да седим, да говорим и да ядем — възрази той. — И нищо друго.

Скочи на крака.

— Хайде, върви да ги търсиш! — ядно му рече тя. — Ще ти помогнат да забравиш. Да, да. — Направо изплю думите. — Да забравиш, че животът ти ще свърши само след още няколко дни!

Сим тичаше из тунелите и търсеше. Понякога изпитваше нещо като предчувствие, че знае къде са учените. Но всеки път, когато питаше в каква посока е пещерата им, биваше помитан от вълна гневни мисли, объркване и негодувание. Та нали именно учените бяха виновни, че се намират в този ужасен свят! Сим трепваше под бомбардировката ругатни и проклятия.

В една централна зала тихо приседна с останалите деца да слуша разговорите на възрастните. Това бе времето на обучението, Времето на разговорите. Макар и да се дразнеше от забавянето, макар нетърпеливостта му да растеше, макар животът да прелиташе край него и смъртта да приближаваше като черен метеор, той знаеше, че умът му се нуждае от знания. Ето защо тази нощ бе нощта на училището. Но въпреки това едва се удържаше на едно място. Оставаха му само пет дни живот.

Кайън седеше срещу Сим и го гледаше дръзко и предизвикателно.

Лайт се появи между двамата. За изминалите няколко часа бе станала по-уверена, по-нежна, по-висока. Косата й блестеше по-ярко. Усмихна се и седна до Сим, без да обръща внимание на Кайън. От това Кайън се вцепени и престана да яде.

Разговорите започнаха, изпълниха стаята. Бързи като ударите на сърцето — хиляда, две хиляди думи на минута. Сим учеше, главата му се пълнеше. Не затвори очи, но изпадна в нещо като дрямка, която почти напомняше просъницата и отпадналостта в майчината утроба. Думите звучаха като фон и изплитаха гоблена на познанието в главата му.

Сънуваше зелени поляни без камъни, целите покрити с трева — просторни, ширнали се с лекота към изгрева без никакъв намек за смразяващ, безмилостен студ или миризмата на кипнала скала и изгорена земя. Вървеше през зелената поляна. Над него прелитаха метални зърна. Всичко бе бавно, бавно, много бавно.

Птици бяха накацали по клоните на гигантски дървета, на които са им били нужни сто, двеста, пет хиляди дни, за да израснат. Всичко си оставаше на мястото, птиците не трепваха нервно при първия намек за слънце, нито пък дърветата се свиха уплашено, когато ги докоснаха първите лъчи.

Хората в съня се разхождаха, рядко тичаха, сърцата им биеха бавно, а не в безумен трескав ритъм. Тревата си оставаше трева и не изгаряше като факла. Хората говореха за утрешния ден и живеене, а не за утрешния ден и умиране. Всичко изглеждаше толкова познато, че когато усети как някой го хваща за ръката, Сим реши, че това е просто част от съня.

Ръката на Лайт лежеше в неговата.

— Сънуваш ли? — попита тя.

— Да.

— Нещата са балансирани. За да изравнят нещата, за да уравновесят несправедливостта на живота, умовете ни се затварят в себе си и намират нещо хубаво за виждане.

Той заудря с юмрук по каменния под.

— Това не прави нещата честни и справедливи! Мразя го! Напомня ми, че съществува нещо по-добро, нещо, което съм изгубил! Защо не си останем невежи!? Защо не живеем и не умираме, без да знаем, че животът ни не е нормален?

Дишаше тежко през полуотворената си изкривена уста.

— Всяко нещо си има смисъл — каза Лайт. — Това ни дава цел, кара ни да работим, да кроим планове, да се опитваме да намираме изход.

Очите му пламтяха като горещи изумруди.

— Изкачвах се по склона на един покрит с трева хълм. Много бавно — рече той.

— Същия, по който се разхождах и аз преди час ли? — попита Лайт.

— Може би. Или най-малкото много прилича на него. Сънят е по-добър от действителността. — Той присви очи. — Гледах хората и те не се хранеха.

— И не говореха?

— И не говореха. А ние винаги ядем, винаги говорим. Понякога онези хора от съня лежат със затворени очи, без да помръдват нито мускул.

Докато Лайт го гледаше, стана нещо ужасно. Представи си как лицето й потъмнява, набръчква се, изкривява се във възлите на старостта. Косата й се развяваше като сняг около ушите й, очите — като обезцветени монети, хванати в паяжината на миглите й. Зъбите изчезнаха зад устните, нежните й пръсти увиснаха като овъглени вейки от атрофиралите й китки. Красотата се съсипваше и изчезваше пред очите му. Хвана я и извика — представи си с ужас, че и собствената му ръка е съсухрена.

— Сим, какво има?

Слюнката в устата му пресъхна от вкуса на думите.

— Още пет дни…

— Учените.

Сим трепна. Кой каза това? Някакъв висок мъж говореше в слабата светлина.

— Учените ни стовариха на този свят и досега са пропилели хиляди животи, огромно количество време. Напълно безсмислено. Безсмислено. Търпете ги, но не им давайте времето си. Не забравяйте, че ще живеете само веднъж.

Къде бяха тези омразни учени? Сега, след Обучението, след Времето на разговорите, той бе готов да ги намери. Най-сетне знаеше достатъчно, за да започне своята борба за свободата, за кораба!

— Сим, какво правиш?

Но Сим вече го нямаше. Ехото от бягащите му крака заглъхна в тунела от полиран камък.

Като че ли половината нощ бе загубена. Натъкна се на десетки задънени проходи. Много пъти го нападаха безумни младежи, жадни за жизнената му енергия. Суеверните им викове отекваха след него. Драскотините от алчните им нокти покриха цялото му тяло.

Намери каквото търсеше.

Половин дузина мъже, събрали се в малка базалтова пещера дълбоко в скалата. На масата пред тях имаше предмети, които макар и непознати, събудиха хармонични акорди в душата му.

Учените работеха на групи — старците вършеха важната работа, младите се учеха и задаваха въпроси; в краката им имаше три малки деца. Те бяха процес. На всеки осем дни имаше съвсем нова група учени, работещи по един или друг проблем. Количеството свършена работа бе ужасно нищожно. Състаряваха се и умираха точно когато започваха съзидателния си период. Творческото време на един човек бе най-много дванайсет часа. Три четвърти от живота минаваше в учене, следваше кратък период на творчество, следван от старческо оглупяване, безумие и смърт.

Обърнаха се, когато Сим влезе.

— Нима имаме новобранци? — обади се най-възрастният.

— Не ми се вярва — отвърна един по-млад. — Изгонете го. Сигурно е някой от онези подстрекатели на война.

— Не, не — възрази старият и затътри босите си крака към Сим. — Ела, момче, ела тук. — Имаше дружелюбни очи, бавни очи, различни от тези на пъргавите обитатели на горните пещери. Сиви и спокойни. — Какво искаш?

Сим се поколеба и наведе глава, неспособен да издържи на спокойния, дружески поглед.

— Да живея — прошепна той.

Старецът тихо се разсмя. Докосна Сим по рамото.

— Да не би да си някаква нова порода? Или си болен? — запита го полу на шега. — Защо не играеш? Защо не се подготвяш за времето на любовта, брака и децата? Нима не знаеш, че утре вечер ще си почти възрастен? Не разбираш ли, че ако не внимаваш, ще пропуснеш живота си?

Млъкна.

Погледът на Сим се местеше при всеки въпрос. Примигна към инструментите на масата.

— Значи не трябва да съм тук? — попита той.

— Разбира се, че трябва — изгърмя гласът на стареца. — Но е цяло чудо, че дойде. Вече хиляда дни, откакто нямаме никакви доброволци! Наложи се сами да си отглеждаме учени, от затворената ни група! Преброй ни! Шестима! Шестима мъже! И три деца! Страшна сила сме, нали? — Старецът плю на каменния под. — Търсим доброволци, а хората ни викат „Намерете си някой друг!“ или „Нямаме време!“ И знаеш ли защо го казват?

— Не. — Сим трепна.

— Защото са егоисти. Разбира се, искат да живеят по-дълго, но знаят, че каквото и да направят, това няма да продължи техния собствен живот. Може да гарантира по-дълъг живот на някои бъдещи потомци. Но те не искат да пожертват своята любов, кратката си младост, някой изгрев или залез!

Сим се опря на масата и каза сериозно:

— Разбирам.

— Нима? — Старецът го гледаше разсеяно. Въздъхна и нежно го потупа. — Да, разбира се. Вече е прекалено много да се очаква от някой да разбира. Ти си истинска рядкост.

Останалите ги наобиколиха.

— Аз съм Дайънк. Утре вечер Корт ще заеме мястото ми. По това време вече ще съм мъртъв. А през следващата нощ някой друг ще смени Корт, след което ще дойде твоят ред, ако работиш и вярваш… но първо ще ти дам един шанс. Ако искаш, върни се при другарите си по игра. Обичаш ли някое момиче? Върни се при нея. Животът е къс. Защо да те е грижа за неродените? Имаш право на младост. Върви, ако искаш. Защото ако останеш, през цялото време ще работиш, ще остаряваш и ще умреш, работейки. Но пък ще вършиш добро дело. Е?

Сим погледна към тунела. Някъде в далечината ревеше вятър, миришеше на готвено, чуваше се шляпане на боси крака, разнасяше се все по-вълнуващ смях на млади хора. Поклати нетърпеливо глава и очите му се напълниха със сълзи.

— Оставам.