Мраз и огън

III

Цял ден слънцето сякаш гореше и изригваше в долината. Сим не го виждаше, но живите картини в умовете на родителите му бяха достатъчни, за да си представи дневния огън. Светлината течеше като живак, цвъртеше и изпичаше кухините, протягаше се навътре, но не проникваше достатъчно дълбоко. Осветяваше пещерите. Правеше ги приятно топли.

Сим се мъчеше да запази родителите си млади. Но колкото и да напрягаше ум и образ, те пред очите му се превръщаха в мумии. Баща му сякаш се разтваряше от един етап на старостта в друг. Същото ще се случи скоро и с мен, помисли си с ужас Сим.

Той пък растеше стремително. Усещаше движенията на собствените си органи. Хранеха го през цялото време, непрекъснато поглъщаше нещо. Започна да свързва думи към образите и процесите. Една от тези думи бе „любов“. Тя не бе някаква абстракция, а процес, лек дъх, аромат на сутрешен въздух, трепване на сърцето, извивката на държащата го ръка, изражението на надвесилата се над него майка. Виждаше процеса, после търсеше в лицето й и намираше думата в мозъка й. Гърлото му се готвеше да заговори. Животът го буташе, увличаше го напред към забвението.

Усещаше растежа на ноктите си, настройването на клетките, никненето на косата, издължаването на костите и сухожилията, нагъването на мекия блед восък на мозъка. При раждането мозъкът му бе чист като топче лед, невинен, небелязан, а миг по-късно, като ударен с камък, се напука и се покри с милионите пукнатини на мислите и откритията.

Сестра му Дарк тичаше с други оранжерийни деца, без да спира да яде. Майка му трепереше над тях, не слагаше нищо в уста. Нямаше апетит, очите й бяха като покрити с паяжина.

— Залез — произнесе най-сетне баща му.

Денят свърши. Светлината угасваше, чу се вой на вятър.

Майка му стана.

— Искам да видя външния свят още веднъж… само още веднъж… — Взираше се сляпо, трепереше.

Баща му лежеше до стената със затворени очи.

— Не мога да стана — едва чуто рече той. — Не мога.

— Дарк! — изграчи майката и детето изприпка при нея. — Вземи. — Подаде й Сим. — Пази го, Дарк, храни го, грижи се за него.

Докосна го нежно за последен път.

Дарк не каза нито дума. Прегърна Сим, огромните й зелени очи проблеснаха влажно.

— Вървете — каза майка й. — Изнеси го навън за залеза. Наслаждавайте се. Съберете храна, яжте. Играйте.

Дарк тръгна, без да се обръща назад. Сим се изви в ръцете й, гледаше над рамото на сестра си с невярващи очи. Извика и някак успя да накара устните си да произнесат първата му дума.

— Защо…?

Видя как майка му замръзна.

— Детето проговори!

— Да — каза бащата. — Чу ли го какво каза?

— Чух — тихо отвърна майката.

Едва-едва, олюлявайки се, майка му бавно тръгна по каменния под и легна до притихналия си съпруг. Това бе последният път, когато Сим видя родителите си да се движат.