Мраз и огън

II

Зората разпусна огромните гранитни мускули. Това бе времето на лавината.

В тунелите отекна звукът от бягащи крака. Възрастни и деца с нетърпеливи и жадни очи се бутаха навън, към утрото. Някъде отдалеч се чу грохот на скала, писък, тишина. Лавините бяха започнали да се свличат по склоновете. Камъни, които бяха чакали времето си милиони години, поемаха надолу като една канара, но се разбиваха на хиляди шрапнели и нагорещени от триенето парчета по дъното на долината.

Всяка сутрин поне един човек попадаше в пороя.

Скалният народ предизвикваше лавините. Това добави още едно вълнение в и без това краткия им, бурен и изпълнен с опасности живот.

Сим усети как баща му го сграбчва. Пренесе го хиляда метра в тунела към мястото, откъдето струеше дневна светлина. В очите на баща му гореше безумие. Сим не можеше да помръдне. Усети какво ще се случи. Майка му бързаше отзад със сестра му Дарк.

— Чакай! Внимавай! — викна тя на мъжа си.

Сим почувства как баща му се навежда и се ослушва.

Високо горе се усети трус, нещо потръпна.

— Хайде! — изкрещя баща му и изскочи навън.

Отгоре им падаше лавина!

Възприятията го затрупваха все по-бързо и по-бързо — рухващи стени, прах, объркване. Майка му изкрещя! Последва раздрусване, пропадане.

С една последна стъпка бащата на Сим го изнесе навън. Лавината с грохот продължи зад него. Входът на пещерата, където бяха останали Дарк и майка му, бе задръстен от камъни и две канари, всяка поне петдесет килограма.

Трясъкът на лавината утихна до шепота на тънка струйка пясък. Бащата на Сим избухна в смях.

— Успяхме! За Бога! Останахме живи! — Погледна презрително скалата и плю. — Пфу!

Майка му си запробива път през камъните със сестра му Дарк и започна да ругае съпруга си.

— Глупак! Можеше да убиеш Сим!

— И все още мога! — озъби се баща му.

Сим не ги слушаше. Бе пленен от останките от лавината пред следващия тунел. Изпод купчина камъни течеше кръв и попиваше в земята. Не се виждаше нищо друго. Някой бе изгубил играта.

Дарк тичаше с гъвкавите си ловки крачета, гола и уверена.

Въздухът в долината бе като филтрирано между планините вино. Небето — непокорно синьо; не нажежената до бяло атмосфера на деня или черно-пурпурното сияние на нощта, обсипано с болнаво мъждукащи звезди.

Това бе останал след прилив вир. Място, където вълните на различните ужасни температури се разбиваха и се отдръпваха. Сега вирът бе спокоен, прохладен, и всичко живо се мъчеше да излезе.

Смях! Чу го някъде в далечината. Но защо? Как бе възможно някой от сънародниците му да намира време за смях? Може би по-късно щеше да разбере причината.

Внезапно долината пламна в ярки цветове. Растителният живот, стоплен в прибързаната утрин, се бе събудил и изскачаше от най-неочаквани места. Цъфтеше пред очите им. Бледозелени пипалца се появяваха върху голите скали. Секунди по-късно между острите листа се виждаха узрели плодове. Бащата даде Сим на майката и събра мимолетната, недълговечна реколта; аленочервени, сини и жълти плодове запълваха кожената торба, която висеше на кръста му. Майката дъвчеше влажните нови треви и ги слагаше на езика на Сим.

Възприятията му бяха наострени до краен предел. Жадно попиваше знанието. Осмисляше любов, брак, обичаи, гняв, уважение, ярост, егоизъм, отсенки и тънкости, реалности и отражения. Всяко нещо подсказваше нещо друго. Зелените растения завъртяха ума му като жироскоп, търсещ равновесие в свят, в който липсата на време го караше да търси и интерпретира сам. Лекият товар на храната му даваше познания за собственото му устройство, за енергията, за движението. Подобно на новоизлюпено птиче, той бе почти завършено, изпълнено със знание цяло. Наследствеността и телепатията, които подхранваха ума му, бяха причина за всичко това. Тази способност го възбуждаше.

Вървяха — майка, баща и двете деца, вдишваха миризмите, гледаха как птиците летят между стените на долината като запратени камъчета, и изведнъж бащата каза нещо странно.

— Помниш ли?

Какво да помни? Нима можеше да се забрави нещо преживяно за кратките седем дни от живота им! Съпруг и съпруга се спогледаха.

— Нима бе само преди три дни? — Жената трепна и затвори очи. — Не мога да повярвам. Толкова е нечестно.

Захлипа, после прокара длан по лицето си и прехапа напуканите си устни. Вятърът развяваше сивата й коса.

— Сега е мой ред да плача. Твоят бе преди час!

— Един час е половин живот.

— Ела. — Тя хвана мъжа си за ръка. — Хайде да погледнем всичко. За последен път ни е.

— След няколко минути ще изгрее слънцето — каза старецът. — Трябва да се връщаме…

— Още съвсем мъничко — замоли се жената.

— Слънцето ще ни застигне.

— Тогава нека застигне мен!

— Нямаш това предвид.

— Нищо нямам предвид, аз самата съм едно нищо! — изплака жената.

Слънцето идваше бързо. Зеленината в долината изгоря. От скалите задухаха изпепеляващи ветрове. Далеч, където слънчевите стрели се стоварваха върху скалните бастиони, огромните каменни повърхности се отърсваха от съдържанието си; лавините, които се бяха задържали преди, сега се освобождаваха и падаха като мантии.

— Дарк! — извика бащата. Дарк побягна по топлите камъни на долината, черната й коса се развя зад нея като флаг. Присъедини се към тях с пълни шепи плодове.

Слънцето поръби хоризонта с пламък, въздухът се люшна застрашително и засвистя.

Пещерните хора побягнаха с викове, вдигаха падналите си деца, носеха огромни товари плодове и трева към дълбоките си скривалища. За няколко мига долината опустя. С изключение на едно малко дете, забравено от някого. Момченцето тичаше далеч по равните камъни, но нямаше достатъчно сили; от скалите се носеше горещата вълна, а детето бе все още насред долината.

Цветята изгоряха, тревите се прибираха в пукнатините като изгорени змии. Семена се подмятаха и падаха във внезапните изпепеляващи пориви на вятъра, биваха засети дълбоко в процепите, готови да разцъфнат по залез, да дадат плод и отново да умрат.

Бащата на Сим гледаше как детето тича само̀ по дъното на долината. Той заедно с жена си и двете си деца бе в безопасност при входа на тунела.

— Няма да успее — каза бащата. — Обърни се, жено. По-добре е да не се гледат подобни неща.

Извърнаха се. Всички с изключение на Сим, който бе зърнал блясъка на метал някъде далеч. Сърцето заблъска в гърдите му, зрението му се замъгли. Далеч оттук, на върха на ниската планина, едно от онези метални семена от космоса отразяваше ослепителната светлина! Сякаш един от сънищата му в утробата на майка му се бе сбъднал! Това бе неговото бъдеще! Неговата надежда за спасение! Именно натам щеше да тръгне след няколко дни, когато станеше — ама че странна мисъл — голям човек!

Слънцето изпълни долината като разтопена лава.

Малкото бягащо дете изкрещя, слънцето го изгори и писъкът замлъкна.

Внезапно остаряла, майката на Сим вървеше мъчително по коридора, поспря, протегна ръка, отчупи двете последни висулки, които се бяха образували през нощта. Подаде едната на мъжа си, другата остави за себе си.

— Да вдигнем последен тост. За теб, за децата.

— За теб — отвърна той. — За децата.

Вдигнаха висулките. Топлината разтопи леда в жадните им уста.