Мраз и огън

VIII

Крайчецът на слънцето се показа над хоризонта.

— Аз съм Нхой — каза противникът на Сим, небрежно взе шепа камъни и ги претегли. Сим направи същото. Беше гладен. От много минути не бе ял. Гладът бе проклятието за жителите на тази планета — постоянното настояване на празните стомаси за още и още храна. Кръвта течеше по-слабо във вените му с горещо туптене, гърдите му се вдигаха и отпускаха тежко и нетърпеливо.

— Хайде! — зареваха тристата наблюдатели от скалите. — Хайде! — викаха мъже, жени и деца от корнизите. — Хайде! Започвайте!

Сякаш по техен сигнал изгря слънцето. Нанесе им удар като с плосък нажежен камък. Двамата мъже се олюляха, пот изби по голите им бедра и по кръста, лицата им заблестяха, сякаш бяха от стъкло.

Нхой премести огромната си тежест от единия крак на другия и погледна слънцето, сякаш не бързаше да се бие. После мълчаливо, без никакво предупреждение, изстреля едно камъче с едно стряскащо движение на палеца и показалеца. Улучи Сим по бузата и го накара да отстъпи назад; непоносимата болка се стрелна като ракета нагоре по ранения крак и избухна в нервна експлозия в корема му. Той усети вкуса на кръв от наранената си буза.

Нхой се движеше спокойно. Още три бързи движения на магическите му ръце и три мънички, на вид безобидни камъчета полетяха като свистящи птици. Всяко намери целта си. Нервните центрове на тялото му! Едно камъче удари корема му, така че храната от последните десет часа едва не изскочи навън. Второ го улучи по челото, трето — в шията. Сим рухна на горещия пясък. Коляното му почти рязко изтрака върху твърдата земя. Лицето му изгуби цвят, през плътно стиснатите му горещи клепачи избиха сълзи. Но докато падаше, успя с невероятен пристъп на сила да запрати цялата си шепа камъни!

Те полетяха във въздуха. Един, само един улучи Нхой. В лявото око. Нхой изстена и го затули с длан.

От Сим се изтръгна горчив смях. Поне сега получи своя триумф. Окото на противника. Това щеше да му даде… Време. Богове, помисли си той през спазмите в стомаха, докато се мъчеше да си поеме дъх. Това е свят на Времето. Дайте ми още мъничко, съвсем мъничко!

Останал с едно око, олюлявайки се от болка, Нхой бомбардираше с камъни гърчещото се тяло на Сим, но мерникът вече му изневеряваше, камъните прелитаха край противника му, а ако улучваха, то ударите им бяха съвсем слаби.

Сим с мъка се понадигна. С крайчеца на окото си зърна Лайт, която чакаше, взираше се в него, устните й изговаряха ободряващи и окуражаващи думи. Той се къпеше в собствената си пот, сякаш отгоре му се изливаше порой.

Слънцето вече съвсем се бе вдигнало над хоризонта. Можеше да се подуши. Камъните блестяха като огледала, пясъкът се раздвижи, завря. Долината се напълни с миражи. Вместо пред един Нхой Сим се озова пред дузина, всеки изправен, готов да запрати поредния снаряд. Дузина воини, блестящи заплашително в златното сияние на деня, вибриращи като бронзови гонгове!

Сим отчаяно си поемаше дъх. Ноздрите му горяха, устата му жадно гълташе огън вместо кислород. Дробовете му пламтяха като копринени факли, тялото му гореше. Потта избиваше от порите му и моментално се изпаряваше. Усети как се съсухря, как се сбръчква сам в себе си, представи си се такъв, какъвто бе баща му — стар, сбръчкан, безсилен! Къде бе пясъкът? Можеше ли да се движи? Да. Светът се гърчеше под него, но сега той се бе изправил на крака.

Нямаше да има още борба.

Разбра го от мърморенето откъм скалата. Изгорелите от слънцето лица на зрителите крещяха, подиграваха му се и окуражаваха своя воин.

— Изправи се, Нхой, пази силите си! Изправи се и се поти! — И Нхой се изправи, като се олюляваше леко, постоянно, като махало, побутвано от нажежения до бяло огнен дъх от небето. — Не се движи, Нхой, пази сърцето си, пази силите си!

— Изпитанието, изпитанието! — викаха хората отгоре. — Изпитанието на слънцето!

И това бе най-тежката част от двубоя. Сим присви болезнено очи към изкривените очертания на скалата. Стори му се, че вижда родителите си: баща си с изписано поражение на лицето и горящи зелени очи; майка си, чиято коса се развяваше като сив пушек на огнения вятър. Трябваше да стане заради тях, да живее заради тях и с тях!

Лайт тихо изхлипа зад него. Чу се шепот на плът върху пясък. Бе паднала. Той не смееше да се обърне. Усилието от обръщането щеше да го повали и да го хвърли в бездната на болката и мрака.

Коленете му се подгънаха. Падна ли, ще остана да лежа тук и ще се превърна в пепел, помисли си. Къде е Нхой? Тук, на няколко метра от него, наведен, облян в пот, сякаш е бил удрян с огромни чукове по гръбнака.

Падай, Нхой! Падай! Падай, падай! Падай, за да мога да заема жилището ти!

Но Нхой не падаше. Едно по едно камъчетата в полуотворената му лява ръка се изсипваха върху нажежения пясък; устните му се дръпнаха назад, слюнката върху тях завря, очите му се изцъклиха като от стъкло. Но не падаше. Волята му за живот бе огромна. Сякаш висеше като вързан на конец.

Сим падна на едно коляно.

— А-а-а! — разбиращо възкликнаха гласовете от скалата. Гледаха смърт. Сим вдигна глава, усмихваше се механично, нелепо, сякаш го бяха хванали в някаква глупава простъпка. „Не, не!“ — сънено настоя той и отново се изправи. Болката бе толкова силна, че отекваше навсякъде в него. Всичко наоколо бръмчеше, пържеше се, вреше. Високо горе падна лавина — беззвучно, като театрална завеса. Цареше пълна тишина, ако не се броеше постоянното бръмчене. Видя петдесет образа на Нхой, облечени в доспехи от пот, с изцъклени от болка очи, изскочили скули, опънати устни като белеща се кожа на изсъхващ плод. Но конецът все още го държеше.

— Сега — промърмори завалено Сим с дебел, изпечен език между нажежените зъби. — Сега ще падна, ще лежа и ще сънувам.

Каза го бавно, сякаш да продължи удоволствието си. Обмисляше го. Знаеше как трябва да се направи. И щеше да го направи внимателно. Вдигна глава да види дали има публика.

Всички бяха изчезнали!

Слънцето ги бе прогонило вътре. Всички без един-двама смелчаци. Сим се разсмя като пиян и се загледа как потта се събира в мъртвите му длани, колебае се, пада надолу към пясъка и се изпарява на половината път.

Нхой падна.

Невидимият конец бе прерязан. Нхой падна по корем и от устата му бликна кръв. Очите му се бяха обърнали в бяло, безчувствено безумие.

Нхой падна. Паднаха и петдесетте му илюзорни двойници.

През цялата долина пееха и стенеха ветрове. Сим видя синьо езеро, подхранвано от синя река, ниски бели къщи край реката, хора влизаха и излизаха от къщите и се разхождаха сред високи зелени дървета. Дървета, по-високи от седем мъже, наредени край реката-мираж.

„Сега вече мога да падна — обясни Сим на самия себе си. — Право… в… това… езеро“.

Полетя напред.

Смая се, когато усети как нечии ръце го спират насред падането, повдигат го и бързо го отнасят високо в гладния въздух като запалена факла.

Колко странна е смъртта, помисли си той и мракът го обгърна.

Събуди се от усещането за хладка вода по бузите си.

Боязливо отвори очи. Лайт държеше главата му в скута си и пръстите й поднасяха храна към устата му. Бе ужасно гладен и уморен, но страхът незабавно прогони всичко това. Помъчи се да се надигне, огледа непознатите контури на пещерата.

— Колко време е минало? — запита настоятелно.

— Още е денят на двубоя. Спокойно — отвърна тя.

— Същият ден!

Тя развеселено кимна.

— Не си изгубил нищо от живота си. Това е пещерата на Нхой. Намираме се вътре в черната скала. Ще живеем три дни повече. Доволен ли си? А сега лягай.

— Значи Нхой е мъртъв? — Падна задъхан назад, сърцето му блъскаше в гръдния кош. Отпусна се бавно. — Спечелил съм. Спечелил съм! — прошепна той.

— Нхой е мъртъв. И ние едва не умряхме. Внесоха ни точно навреме.

Той започна да яде лакомо.

— Нямаме време за губене. Трябва да съберем сили. Кракът ми… — Погледна го, опипа го. Глезенът му бе превързан с дълги жълти треви, болката бе изчезнала. Пред очите му страховитото туптене на тялото му работеше и лекуваше под превръзката. Трябва да се оправи до залез, помисли си той. Трябва.

Стана и закуцука из пещерата като уловено животно. Усети погледа на Лайт върху себе си. Не можеше да я погледне в очите. Накрая се обърна безпомощно.

Тя заговори преди него. Гласът й бе мек.

— Искаш да продължиш към кораба ли?

Той пое дъх, издиша.

— Да.

— Не можеш ли да изчакаш до сутринта?

— Не.

— Тогава ще дойда с теб.

— Не!

— Започна ли да се бавя, остави ме. За мен тук няма нищо.

Дълго се взираха един в друг. Той уморено сви рамене.

— Добре. Не мога да те спра, ясно е. Ще идем заедно.