Мраз и огън

IX

Чакаха при входа на новата си пещера. Слънцето залезе. Камъните изстинаха достатъчно, за да може да се стъпва по тях. Почти бе време да изскочат и да се затичат към далечното проблясващо метално зърно на далечната планина.

Скоро щяха да се изсипят дъждовете. И Сим си помисли за видяното — как дъждовете се събират в потоци, а те в реки, които всяка вечер прорязват нови корита. Една вечер реката тече на север, на следващата — на североизток, а третата — на запад. Долината постоянно се разрязваше и бележеше от пороите. Земетресения и лавини запълваха старите корита. На тяхно място се появяваха нови. Именно мисълта за реката и посоките й го занимаваше часове наред. Може би бе възможно… Е, сам щеше да види дали е възможно.

Забеляза, че животът в тази нова скала е забавил пулса му и всички жизнени процеси. Резултат от минералите, от защитата против слънчевата радиация. Животът бе все още бърз, но не толкова, колкото преди.

— Хайде, Сим! — викна Лайт.

Затичаха се. Тичаха между два вида смърт — гореща и студена. Заедно, обърнали гръб на скалите, напред към далечния, примамващ ги кораб.

Никога през живота си не бяха тичали така. Звукът от бягащите им крака отекваше силно над огромните каменни плочи надолу по дерета, нагоре по склонове, отново надолу и отново нагоре. Дробовете им бясно гълтаха и изпускаха въздух. Зад тях скалите избледняха, превърнаха се в някакви дребни неща, до които никога нямаше да могат да се върнат.

Не се хранеха. Бяха се натъпкали до пръсване в пещерата, за да пестят време. Сега оставаше единствено бягането — повдигане на крака, балансиране със свита в лакътя ръка, конвулсия на мускули, издишване на въздух, който отначало бе горещ, а сега ставаше все по-хладен.

— Гледат ли ни? — Задъханият глас на Лайт достигна до него през ударите на сърцето му.

Кой? Знаеше отговора. Скалните хора, разбира се. Колко време бе минало от последното подобно състезание? Хиляда дни? Десет хиляди? Колко време бе минало, откакто последният бе решил да рискува и бе спринтирал, следен от цялата цивилизация, през деретата и изстиващата равнина? Дали влюбените преставаха да се смеят за миг, загледани в черните точки — мъжа и жената, втурнали се към своята съдба? Дали децата, нагъващи новите плодове, спираха игрите си да видят как двама души се състезават с времето? Имаше ли подигравателни викове? Дали ги наричаха глупаци, идиоти? И сред всички тези викове дали се намираха хора, които да се молят за тях, да се надяват, че ще стигнат кораба?

Сим бързо погледна небето, което бе започнало да потъмнява с приближаването на нощта. Изневиделица се появиха облаци и лек дъжд премина през едно дере на двеста метра пред тях. Мълния удари далечните планини и раздвиженият въздух се изпълни с острата миризма на озон.

— Половината — задъхано рече Сим и видя как Лайт се обръща и с копнеж поглежда обратно към живота, който напускаше. — Сега е времето, ако решим да се връщаме. След минута…

Гръм проехтя в планините. Няколко камъка се свлякоха и бързо се превърнаха в огромна чудовищна лавина, която потъна в една дълбока цепнатина. Дъждовни капки покриха гладката бяла кожа на Лайт. След минута косата й блестеше от водата.

— Вече е късно — надвика тя шляпането на собствените си боси крака. — Трябва да продължаваме напред!

И наистина бе късно. Сим прецени разстоянията — връщане вече нямаше.

Кракът започна да го боли. Намали темпото. Изведнъж задуха вятър. Студен вятър, хапещ кожата. Но той идваше от скалите зад тях и им помагаше, вместо да ги забавя. Добра поличба? Не.

Защото с всяка минута все повече се уверяваше колко лошо е преценил разстоянието. Времето се стопяваше, но все още бяха на огромно разстояние от кораба. Не каза нищо, но безсилният гняв срещу слабите му мускули извика в очите му горещи сълзи.

Знаеше, че Лайт мисли същото. Но продължаваше да лети като бяла птица до него, сякаш едва докосваше земята. Чуваше дишането й — въздухът свистеше в гърлото й като шепота на остър нож, изваждан от канията.

Половината небе бе тъмно. Първите звезди надникваха зад дългите черни облаци. Мълния остави разкривената си диря покрай гребена пред тях. Бурята се нахвърли върху тях с цялата мощ на поройния дъжд и електрически експлозии.

Подхлъзваха се по покрити с мъх камъни. Лайт падна и бързо стана, проклинаше. Тялото й бе издраскано и кално. Дъждът я изми.

И с рев се стовари върху Сим. Напълни очите му и потече на реки надолу по гръбнака му. Прииска му се да реве заедно с него.

Лайт падна и остана да лежи. Дишаше с мъка, гърдите й трепереха.

Той я вдигна.

— Тичай, Лайт, моля те, тичай!

— Остави ме, Сим. Продължавай нататък! — Дъждът пълнеше устата й. Водата бе навсякъде. — Безсмислено е. Продължавай без мен.

Стоеше, измръзнал и безсилен, мислите му замираха, пламъкът на надеждата постепенно угасваше. Светът се изпълни с мрак, студени порои вода и отчаяние.

— Тогава ще вървим — рече той. — Ще вървим и ще си почиваме.

Изминаха петдесетина метра — бавно, без да бързат, като деца на разходка. Дерето пред тях се напълни с вода, която течеше с ромон към хоризонта.

Сим извика. Задърпа Лайт и отново се хвърли напред.

— Ново корито — каза и посочи. — Всеки ден дъждът прорязва ново речно корито. Хайде, Лайт!

Наведе се над водата. Гмурна се и повлече Лайт със себе си.

Течението ги понесе като парченца дърво. Бореха се да държат главите си над водата, водата пълнеше устата и носовете им. Земята летеше от двете им страни. Стиснал с все сили пръстите на Лайт, Сим усещаше как течението го подмята, видя блясъка на светкавици високо в небето и в него отново се роди ожесточена надежда. Вече не можеха да тичат — какво пък, тогава щяха да оставят водата да го прави вместо тях.

Новата недълговечна река ги блъскаше в скалите, разпаряше раменете им, ожулваше краката им.

— Насам! — надвика Сим гръмотевичния залп и загреба лудешки към отсрещния бряг. Планината с кораба бе точно пред тях. Не биваше да я пропуснат. Бореха се във водата и тя ги залепи за брега. Сим скочи, улови се за един надвиснал камък, хвана Лайт с крака и се набра нагоре.

Бурята спря толкова бързо, колкото и бе започнала. Светкавиците угаснаха. Дъждът спря. Облаците се стопиха в небето. Вятърът прошепна нещо и млъкна.

— Корабът! — Лайт лежеше на земята. — Корабът, Сим. Това е планината на кораба!

А сега приближаваше студът. Убийственият студ.

Насилиха се да продължат нагоре по склона, олюляваха се като пияни. Студът се плъзна по крайниците им, проникваше в артериите им като отрова и ги забавяше.

Пред тях, потънал в свежо сияние, лежеше корабът. Беше като сън. Сим не можеше да повярва, че са толкова близо до него. Двеста метра. Сто и седемдесет.

Земята започна да се покрива с лед. Подхлъзваха се и падаха непрекъснато. Зад тях реката се превърна в твърда студена синьо-бяла змия. Няколко последни капки дъжд паднаха като градушка.

Сим се облегна с цялата си тежест върху туловището на кораба. Та той го докосваше! Докосваше го! Чу как Лайт хлипа със сковано гърло. Това под дланите му бе метал, кораб. Колко други го бяха докосвали през дългите дни? Двамата с Лайт бяха успели!

Изведнъж вените му се смразиха още повече.

Къде бе входът?

Тичаш, плуваш, едва не се давиш, проклинаш, потиш се, трепеш се, стигаш планината, изкачваш я, блъскаш по метала, крещиш от облекчение, а накрая… накрая не можеш да намериш входа.

Помъчи се да се овладее. Заповяда си да обиколи кораба — бавно, но не прекалено бавно. Металът се плъзна под търсещите му длани — толкова студен, че мокрите му от пот ръце едва не се залепиха за него. Хайде, а сега от другата страна. Лайт вървеше до него. Студът ги държеше като в юмрук. Започна да стиска.

Входът.

Метал. Студен неподатлив метал. Тънка цепка по края на люка. Забравил всякаква предпазливост, той заудря по нея. Стомахът му кипеше от студ. Пръстите му се вкочаниха, очите му бяха почти замръзнали в очните кухини. Блъскаше с все сили, търсеше и крещеше срещу металната врата.

— Отваряй се! Отваряй се! — Олюля се. Удари нещо… Щракане!

Люкът въздъхна. Вратата меко се завъртя странично и потъна навътре с шепот на метал и гумени уплътнения.

Видя как Лайт тича напред, сграбчва гърлото си и потъва в малката светла кабина. Затътри се механично след нея.

Люкът се затвори херметично зад него.

Не можеше да си поеме дъх. Сърцето му започна да бие по-бавно, да спира.

Сега бяха хванати вътре в кораба и нещо се случваше. Той падна на колене, давеше се, мъчеше се да си поеме въздух.

Корабът, при който бе дошъл с надеждата да намери спасение, сега замъгляваше мозъка му, отравяше го. С някакъв уморен, заглъхващ ужас Сим разбра, че умира.

Мрак.

Смътно усещаше как минава времето, как мисли, бори се да накара сърцето си да забие по-бързо, по-бързо… Да накара очите си да се фокусират. Но соковете в тялото му се движеха бавно през укротените му вени, усещаше безкрайно забавения си, приспан пулс — туп, пауза, туп, пауза, туп.

Не можеше да помръдне нито ръка, нито крак, нито дори пръст. Нужно бе огромно усилие, за да повдигне тежащите цели тонове клепачи. Не можеше дори да обърне глава към лежащата до него Лайт.

Някъде отдалеч чуваше неравномерното й дишане. По същия начин ранената птица шумоли със сухите си омачкани пера. Бе толкова близо, че почти усещаше топлината й; и в същото време изглеждаше безкрайно далеч.

Изстивам! — помисли си той. Това ли е смъртта? Забавянето на кръвта, на сърцето ми, изстиването на тялото, бавният ход на мислите?

Взираше се в тавана на кораба. Проследи сложната система тръби и машини. Предназначението на кораба, начинът му на действие — цялото това познание се просмукваше в него. Започна да разбира в нещо като изтощено откровение какво представляват нещата, върху които се спира погледът му. Бавно. Много бавно.

Ето някакъв уред с блестящ бял циферблат.

Предназначението му?

Напрегна се върху задачата, сякаш се намираше под водата.

Хората са използвали този циферблат. Докосвали са го. Поправяли са го. Инсталирали са го. Сънували са го, преди да го създадат, преди да го инсталират, преди да го поправят, докосват и използват. Циферблатът съдържаше спомена за предназначението и начина на изработката му, самата му форма бе спомен като от сън и казваше на Сим защо и за какво е бил създаден уредът. След време, като гледаше всяко едно нещо, можеше да извлича нужното му познание. Някаква смътна част от него се пресягаше, правеше дисекция на нещата, анализираше съдържанието им.

Този циферблат измерваше време!

Милиони часове време!

Но как е възможно това? Очите на Сим се разшириха, в тях заблестяха горещи пламъчета. Къде бяха човешките същества, на които им трябваше подобен инструмент?

Кръвта запулсира зад очите му. Той ги затвори.

Обхвана го паника. Денят отминаваше. Лежа тук, помисли си той, а животът ми изтича покрай мен. Не мога да помръдна. Младостта ми отминава. Колко време ще мине, преди да съм в състояние да се движа?

През нещо като отвор видя как нощта отминава, настъпва денят, отминава и отново настъпва нощ. Звездите проблясваха мразовито.

Ще лежа тук четири или пет дни, ще се сбръчквам и съсухрям, помисли си. Корабът няма да ми позволи да се движа. По-добре да бях останал в родната ми скала и да се наслаждавам на краткия си живот. Каква полза, че дойдох тук? Пропуснах всички вечери и утрини. Никога не ще докосна Лайт, макар да е тук до мен.

Бълнуване. Умът му се понесе нанякъде. Мислите му се мятаха из металния кораб. Надуши острата миризма на метал. Чуваше как се свива корпусът през нощта и как се отпуска денем.

Утро.

Толкова бързо — и ново утро!

Днес щях да съм напълно възмъжал. Стисна зъби. Трябва да стана. Трябва да се движа. Трябва да се насладя на това време.

Но не помръдна. Чувстваше как кръвта му сънено се изпомпва от едната камера на сърцето му към другата, как оттам потича през мъртвото му тяло, за да бъде после пречистена от разгъващите се и свиващи се бели дробове.

Корабът се затопляше. Някъде изщрака машина. Температурата автоматично започна да се понижава. Въздухът в помещението се раздвижи.

Отново нощ. И още един ден.

Лежеше и гледаше как отминават четири дни от живота му.

Не се опита да се бори. Нямаше смисъл. Животът му свършваше.

Вече не искаше да обърне глава. Не искаше да види Лайт с лице като на измъчената си майка — клепачи като сива пепел, очи като очукан, издраскан от пясък метал, бузи като ерозирали камъни. Не искаше да вижда шия като изсъхнала пожълтяла трева, ръце като дим от огнище, гърди като изсъхнали кори и коса на сплъстени кичури като влажни сиви плевели!

А той? Как изглеждаше самият той? Дали челюстта му бе отпусната, очите — хлътнали, челото — покрито с бръчките на старостта?

Силите му започнаха да се връщат. Бавният ритъм на сърцето му го изумяваше. Сто удара в минута. Невъзможно. Усещаше се толкова хладнокръвен, така спокоен.

Главата му се наклони на една страна. Впери поглед в Лайт. Извика от изненада.

Тя бе млада и хубава.

Гледаше, прекалено слаба, за да може да каже нещо. Очите й бяха като мънички сребърни медали, шията — извита като детска ръка. Косата й бе синкав пламък, подхранван от живота на стройното й тяло.

Минали са четири дни, а тя все още бе млада… не, даже по-млада, отколкото когато влязоха в кораба. Все още бе девойка.

Не можеше да повярва.

— Колко ще продължи това? — бяха първите й думи.

— Не знам — предпазливо отвърна той.

— Ние сме все още млади.

— Корабът. Металът му е около нас. Той спира слънцето и онова, което ни състарява.

Очите й се преместиха замислено.

— Значи ако стоим тук…

— Ще си останем млади.

— Още шест дни? Четиринайсет? Или двайсет?

— А може би и повече.

Тя замълча. Мина много време, преди да заговори отново.

— Сим? — Да.

— Хайде да останем тук. Да не се връщаме. Ако се върнем, нали знаеш какво ще ни се случи…?

— Не съм сигурен.

— Няма ли да започнем да остаряваме отново?

Той извърна очи. Загледа се в тавана и часовника с движещата се стрелка.

— Да. Ще се състарим.

— А може да се състарим… моментално. Когато излезем от кораба, това няма ли да е твърде много за нас?

— Може би.

Отново мълчание. Сим започна да движи крайниците си, да ги проверява. Беше много гладен.

— Другите чакат — каза той.

Думите й го накараха да ахне.

— Другите са мъртви — отвърна тя. — Или ще са мъртви след няколко часа. Всички, които познавахме там, сега са старци.

Опита се да си ги представи стари. Сестра му Дарк, прегърбена и оглупяла от времето. Поклати глава и прогони образа.

— Може и да умрат. Но пък са се родили други.

— Хора, които дори не познаваме.

— Но въпреки това са наши хора — отвърна той. — Хора, които ще живеят само осем или единайсет дни, ако не им помогнем.

— Но ние сме млади, Сим. И можем да останем млади!

Не искаше да я слуша. Думите й бяха прекалено примамливи. Да останат тук. Да живеят.

— Вече и без това сме надживели другите — каза той. — Трябват ми работници. Хора, които да излекуват кораба. Сега ние с теб ще се изправим на крака, ще намерим някаква храна, ще се наядем и ще видим дали корабът може да се движи. Страх ме е да се опитам да го задвижа сам. Прекалено голям е. Ще ми трябва помощ.

— Но това означава да тичаме обратно цялото онова разстояние!

— Знам. — Той слабо се повдигна. — Но ще го направя.

— А как ще доведеш хората тук?

— Ще използваме реката.

— Ако има река. Може да е някъде другаде.

— Тогава ще чакаме, докато се появи. Трябва да се върна, Лайт. Синът на Дайънк ме чака там, сестра ми и брат ти са старци, готови да умрат, и чакат някаква вест от нас…

След дълго мълчание я чу как се движи, как уморено припълзява до него. Положи глава на гърдите му и със затворени очи го погали по ръката.

— Прости ми. Трябва да се върнеш. Аз съм егоистична глупачка.

Той непохватно докосна бузата й.

— Ти си човешко същество. Разбирам те. Няма какво да ти прощавам.

Намериха храна. Обиколиха кораба. Бе празен. Само в контролната зала намериха останките на мъж, който сигурно е бил главен пилот. Останалите явно бяха напуснали кораба в космоса със спасителните капсули. Пилотът сам бе успял да се приземи тук, недалеч от другите паднали и разбили се кораби. Високото място го бе спасило от наводненията. Самият пилот бе умрял малко след това — сигурно сърцето му не бе издържало. Корабът бе останал тук, почти в обсега на оцелелите, идеално запазен, но притихнал от… от колко хиляди дни? Ако пилотът не бе умрял, животът на прародителите на Сим и Лайт сигурно щеше да е съвсем друг. Докато си мислеше за всичко това, Сим долови зловещия трепет на война. Защо бе избухнала тази война между различни светове? Кой бе победил? Или и двете планети бяха изгубили и така и не се бяха опитали да потърсят оцелели? Кой е бил прав и кой — крив? Народът на Сим ли бе виновник за войната, или не? Сигурно никога нямаше да разберат.

Забързано провери кораба. Не знаеше нищо за устройството му, но се учеше, докато вървеше по коридорите и докосваше машините. Трябваше му само екипаж. Сам човек не можеше да задвижи всичко това. Дланта му докосна нещо заоблено като муцуна. Бързо отдръпна ръка, сякаш се бе опарил.

— Лайт!

— Какво има?

Отново докосна машината и я поглади; ръката му трепереше ужасно, очите му се напълниха със сълзи, устата му се отвори и затвори. Взираше се с любов в уреда, но накрая се обърна към Лайт.

— С това нещо… — тихо заекна той, сякаш не вярваше на собствените си думи. — С… с това нещо мога…

— Какво, Сим?

Той пъхна ръка в нещо като чаша с ръчка вътре. През илюминатора пред себе си виждаше далечната редица скали.

— Бояхме се, че може да няма друга река покрай планината, нали? — ликуващо попита той.

— Да, Сим, но…

— Ще има река. И аз ще се върна, още тази вечер! И ще доведа хората със себе си. Петстотин души! Защото с това нещо мога да прокопая речно корито чак до скалите, водата ще потече по него и ще ме върне бързо заедно с другите! — Той потърка бъчвовидното тяло на машината. — Когато я докоснах, моментално разбрах как действа. Гледай!

Натисна ръчката.

От кораба с писък изскочи нажежен до бяло лъч.

Спокойно и точно Сим започна да изсича речно корито за пороите. Нощта се превърна в ден от гладния лъч.

Трябваше да се върне при скалите сам. Лайт щеше да остане на кораба в случай на неуспех. На пръв поглед обратният път изглеждаше невъзможен. Този път нямаше да има река, която да го понесе бързо към целта му. Трябваше да пробяга цялото разстояние на разсъмване и слънцето щеше да го настигне, преди да е стигнал някакво укритие.

— Значи единственият начин е да се тръгне преди изгрева.

— Но така ще замръзнеш, Сим.

— Виж. — Нагласи машината, с която току-що бе изрязал речното корито в скалната основа на долината. Вдигна гладкото дуло на оръжието, натисна ръчката и я остави в това положение. Към скалите се понесе пламък. Сим се зае с мерника и нагласи пламъка да свършва на три мили от кораба. Готово. Обърна се към Лайт.

— Не разбирам — каза тя.

Той отвори люка.

— Студът си го бива, а до изгрева има още половин час. Ще тичам успоредно на пламъка и ще се придържам достатъчно близо до него. Няма да е много горещо, но все пак ще остана жив.

— Не ми изглежда безопасно — възрази Лайт.

— Нищо на този свят не е безопасно. — Той тръгна напред. — Ще имам половин час предимство. Би трябвало да е достатъчно, за да стигна скалите.

— Ами ако машината се повреди, докато все още тичаш покрай лъча?

— Хайде да не мислим за това.

Миг по-късно беше навън. Олюля се, сякаш го бяха ритнали в корема. Сърцето едва не се взриви в гърдите му. Средата на планетата го накара отново да живее бързо. Усети как пулсът му се ускорява и кръвта се втурва по вените.

Нощта бе студена като смъртта. Горещият лъч от кораба пресичаше долината и бръмчеше. Тръгна покрай него, съвсем близо до него. Една погрешна стъпка и…

— Ще се върна — викна на Лайт.

И пое заедно с лъча светлина.

В ранната утрин хората от пещерите видяха дългия оранжев пръст и странното белезникаво привидение, което се рееше и тичаше покрай него. Чу се мърморене, стонове и множество благоговейни ахкания и охкания.

И когато най-сетне стигна скалите от своето детство, Сим видя пред себе си куп напълно чужди хора. Нямаше нито едно познато лице. Едва после осъзна колко глупаво е да очаква друго. Един от по-старите го изгледа свирепо.

— Кой си ти? — викна той. — От скалите на врага ли дойде? Как ти е името?

— Аз съм Сим, синът на Сим!

— Сим! — изпищя една старица от скалата над него и с мъка заслиза надолу по каменната пътека. — Сим, Сим, това си ти!

Погледна я напълно объркан.

— Но аз не те познавам — промърмори.

— Сим, не ме ли позна? О, Сим, това съм аз! Дарк!

— Дарк!?

Стомахът му се сви. Жената падна в обятията му. Тази стара, трепереща, полусляпа жена бе сестра му.

Горе се появи друго лице. Лице на старец. Жестоко, злобно лице. Погледна Сим и изръмжа.

— Прогонете го! — извика старецът. — Той идва от скалата на врага. Живял е там! Още е млад! Онези, които отидат там, нямат място сред нас. Мръсен предател! — И хвърли камък по него.

Сим отскочи встрани и дръпна и старицата.

Хората нададоха рев. Затичаха към Сим, размахваха юмруци.

— Убийте го, убийте го! — ревеше старецът, а Сим все така не знаеше кой е той.

— Спрете! — Той вдигна ръце. — Дойдох от кораба!

— От кораба ли? — Хората забавиха крачка. Дарк се вкопчи в него, взираше се в младото му лице, объркана от гладките му черти.

— Убийте го, убийте го, убийте го! — изграчи старецът и вдигна нов камък.

— Предлагам ви още десет, двайсет, трийсет дни живот!

Хората спряха. Челюстите им увиснаха. Зяпнаха го невярващо.

— Трийсет дни? — заповтаряха те. — Как?

— Елате на кораба с мен. Вътре в него човек може да живее вечно!

Старецът вдигна камъка, но изхриптя, сразен от апоплектичен удар, и се затъркаля надолу по скалите. Спря в краката на Сим.

Сим се наведе и се загледа в древното лице, в суровите мъртви очи, в дръпнатите устни, в съсухреното неподвижно тяло.

— Кайън!

— Да — изкряка непознатият глас на Дарк зад него. — Врагът ти. Кайън.

Тази вечер двеста души поеха към кораба. Водата потече в новото корито. Сто от тях се удавиха или се изгубиха в студа. Останалите заедно със Сим се добраха до кораба.

Лайт ги очакваше и отвори широко металната врата.

Седмиците минаваха. Поколения живееха и умираха в скалите, докато учените и работниците се трудеха върху кораба, изучаваха функциите и устройството му.

И ето че на последния ден двайсетина души заеха местата си на различни места в кораба. Очакваше ги нова съдба — пътуването.

Пръстите на Сим докоснаха пластините за управление.

Лайт седна на пода до него, разтърка очи и сънено отпусна глава на коляното му.

— Сънувах — рече тя, загледана някъде надалеч. — Сънувах, че живея в пещери на една студена и гореща планета, където хората остаряват и умират за осем дни.

— Ама че отвратителен сън — отвърна Сим. — Хората не биха могли да живеят в подобен кошмар. Забрави го. Вече си будна.

Леко докосна пластините. Корабът се издигна и излезе в космоса.

Сим беше прав.

Кошмарът най-сетне бе свършил.