Мраз и огън

VI

Третата нощ и третият ден отминаха. Настъпи четвъртата. Сим заживя живота на учените. Научи за металното зърно на върха на далечната планина. Чу за първите зърна — неща, наричани „кораби“, които се бяха разбили, и как оцелелите се скрили в скалите, започнали да остаряват бързо и в борбата си за оцеляване забравили всякакви науки. Механиката нямала шанс за оцеляване в такава вулканична цивилизация. За всеки човек съществуваше единствено СЕГА.

Вчерашният ден нямаше значение, утрешният се взираше безпощадно ясен в очите им. Но по някакъв начин радиацията, която бе ускорила стареенето, бе създала и телепатичното общуване, с чиято помощ новородените възприемаха знанията. Расовата памет, превърнала се в инстинкт, запазваше спомените за други времена.

— Защо не идем до кораба на планината? — попита Сим.

— Прекалено е далеч. Ще ни трябва защита от слънцето — обясни Дайънк.

— Опитвали ли сте се да измислите защита?

— Мехлеми и кремове, каменни костюми и птичи криле, а в последно време и груби метали. Нищо не помага. Може би след още десет хиляди поколения ще имаме метална броня със студена вода за охлаждане, която да ни защити при прехода до кораба. Но ние работим много бавно, на сляпо. Тази сутрин взимам инструментите си като зрял човек. Утре, умирайки, ги оставям. Какво може да направи човек за един ден? Ако имахме десет хиляди души, проблемът би могъл да намери решение…

— Ще ида до кораба — рече Сим.

— И ще умреш — отвърна старецът. След думите на Сим в помещението се бе възцарила тишина. Сега всички се взираха в него. — Ти си много егоистично момче.

— Егоистично!? — възмутено възкликна Сим.

Старецът размаха ръка.

— Егоистичен по начин, който ми харесва. Искаш да живееш по-дълго и си готов да направиш всичко за това. Ще опиташ да стигнеш кораба. Но аз ти казвам, че е безсмислено. Но все пак, щом искаш, не мога да те спра. Поне няма да си като онези от нас, които отиват на война, за да спечелят още няколко дни живот.

— Война ли? — попита Сим. — Как е възможно тук да има война?

По тялото му пробягаха тръпки. Не разбираше.

— Утре ще имаме достатъчно време за това — рече Дайънк. — А сега слушай.

Нощта отмина.