Мраз и огън

VII

Бе утрин. Лайт дотича с викове, разплакана, хвърли се в обятията му. Отново се бе променила. Бе станала по-голяма, още по-красива. Тресеше се цялата и се притисна в него.

— Сим, идват за теб!

От коридора се чу шляпането на приближаващи боси крака. Появи се Кайън и се ухили. Той също бе станал по-висок; във всяка ръка държеше по един остър камък.

— А, ето те и теб, Сим!

— Махай се! — яростно викна Лайт и се извъртя към него.

— Не и преди да го вземем с нас — увери я Кайън. После се обърна към Сим и се усмихна. — Разбира се, ако дойде да се бие заедно с нас.

Дайънк се затътри към тях. Клепачите му примигваха често и слабо, размахваше немощно птичите си ръце.

— Махай се! — изписка гневно той. — Това момче е учен. Той работи с нас.

Усмивката на Кайън изчезна.

— Има и по-добра работа за вършене. Отиваме да се бием с хората от далечните скали. — Очите му проблеснаха нетърпеливо. — Сим, ще дойдеш с нас, нали?

— Не, не! — Лайт се вкопчи в ръката му.

Сим я потупа по рамото и се обърна към Кайън.

— Защо ги нападате?

— Ще има по три допълнителни дни за онези, които дойдат с нас.

— Три допълнителни дни! Живот ли?

Кайън кимна твърдо.

— Победим ли, ще живеем единайсет дни вместо осем. В онези скали има някакви особени минерали, които пазят от радиацията! Помисли само, Сим, още три дълги, чудесни дни живот. Ще дойдеш ли с нас?

— Тръгвайте без него — намеси се Дайънк. — Сим е мой ученик!

Кайън изсумтя.

— Върви да мреш, старче. До довечера от теб ще останат само овъглени кости. Кой си ти, че ни заповядваш? Ние сме млади, искаме да живеем по-дълго.

Единайсет дни. Звучеше направо невероятно. Единайсет дни. Сега разбираше защо има война. Кой не би воювал, за да удължи живота си почти наполовина. Толкова много допълнителни дни живот! Да. Наистина, защо не!

— Три допълнителни дни — остро извика Дайънк. — Ако доживеете да им се наслаждавате. Ако не ви убият в боя. Ако. Ако! Никога досега не сте побеждавали. Винаги сте губели!

— Но този път ще победим! — рязко отвърна Кайън.

Сим бе озадачен.

— Но нали всички имаме общи прародители. Защо не живеем заедно в по-добрите скали?

Кайън се разсмя и хвана по-удобно острия камък в ръката си.

— Онези от по-добрите скали се смятат за по-добри от нас. Човек винаги смята така, когато е по-силен. Освен това скалите са по-малки, в тях има място само за около триста души.

Три допълнителни дни.

— Ще дойда — каза Сим на Кайън.

— Чудесно! — Кайън бе зарадван, даже прекалено зарадван от решението му.

Дайънк ахна.

Сим се обърна към него и Лайт.

— Ако се бия и победя, ще съм с половин миля по-близо до кораба. И ще имам три допълнителни дни, през които да се опитам да го достигна. Изглежда, нямам никакъв друг избор.

Дайънк тъжно кимна.

— Това е единственият ти избор. Вярвам ти. Хайде, върви.

— Сбогом — рече Сим.

Старецът го погледна изненадано, после се разсмя, сякаш бе чул шега по свой адрес.

— Точно така — няма да те видя отново, нали? Е, сбогом. — И двамата си стиснаха ръцете.

Излязоха заедно — Кайън, Сим и Лайт, следвани от останалите — всички деца, бързо пораснали и станали млади воини. А пламъчето в очите на Кайън не предвещаваше нищо добро.

Лайт дойде с него. Избираше му камъни и ги носеше. Отказа да се върне, колкото и да я молеше. Слънцето бе зад хоризонта и те бързо се придвижваха през долината.

— Лайт, моля те, върни се!

— И да чакам Кайън да се върне ли? Решил е, че след като умреш, ще стана негова съпруга. — Тя тръсна непокорно невероятните си синьо-бели къдрици. — Оставам с теб. Паднеш ли, падам и аз.

Лицето на Сим стана сурово. Бе висок. Светът се бе смалил през нощта. Децата тичаха на крещящи групички покрай него и търсеха храна. Погледна ги с почуда — нима наистина преди четири дни самият той бе като тях? Странно. Имаше усещането за много повече време, сякаш наистина бе живял хиляда дни. Измеренията на преживени събития и мисли бяха тъй мощни, тъй многоцветни, тъй разнообразни, че не можеше да повярва, че толкова много неща могат да се случат за толкова кратко време.

Бойците тичаха на групички от по двама-трима души. Сим погледна към издигащата се линия малки черни скали. Днес е четвъртият ми ден, каза си. А аз все още не съм се доближил до кораба, до нищо, дори — той чу леките стъпки на Лайт до себе си — до тази, която носи оръжията ми и ми събира узрели ягоди.

Половината му живот бе отминал. Или една трета… Ако спечели битката. Ако.

Тичаше с лекота, уверено, пъргаво. Това е денят, в който усещам най-добре тялото си. Тичам и се храня, храня се и раста, раста и като гледам Лайт, главата ми се замайва. И тя също ме гледа нежно. Това е денят на нашата младост. Дали я пропиляваме? Дали я губим заради една мечта, заради щуротия?

Чу далечен смях. Като дете му се беше учудил. Сега го разбираше. Конкретно този смях се пораждаше от катерене по скалите, от събиране на най-зелените треви, от пиенето на най-опияняващите реколти от утринния лед, от яденето на скални плодове и от докосването на млади устни.

Приближиха скалите на врага.

Гледаше стройната Лайт. Изпита нова изненада при вида на шията й там, където при докосване можеше да усети пулса й; пръстите й, докосващи неговите, винаги живи и неуморни; и…

Лайт рязко се обърна.

— Гледай напред! — извика тя. — Гледай какво предстои… гледай само напред.

Почувства, че препускат край част от живота си, оставят младостта си край пътя, без да имат време дори да погледнат към нея.

— Писна ми да гледам камъни — отвърна той, без да спира да тича.

— Тогава си намери други!

— Виждам камъни… — Гласът му стана нежен като дланта й. Земята се носеше под него. Сякаш сънено подухваше лек ветрец. — Виждам камъни, образуващи дере с прохладна сянка, където каменните ягоди са многобройни като сълзи. Докосваш камък и ягодите се посипват в беззвучни червени лавини, а тревата е нежна…

— Не го виждам! — Тя ускори крачка и обърна глава в друга посока.

Погледна косъмчетата на врата й, като финия сребрист мъх по прохладната повърхност на камъчетата, който се люлее и от най-слабия дъх. После погледна себе си — стиснал юмруци, летящ с всички сили към смъртта. По ръцете му вече се виждаха издути жили.

Лайт му подаде храна.

— Не съм гладен.

— Яж, дръж си устата пълна — заповяда му остро тя. — Трябва да си силен за битката.

— Богове! — с болка изрева той. — Кой го е грижа за битките!

Пред тях с тъп звук се посипаха камъни. Един мъж падна с разбит череп. Войната бе започнала.

Лайт му даде оръжията. Тичаха мълчаливо, докато не стигнаха бойното поле.

От укрепленията на врага се понесе изкуствена лавина.

Сега само една мисъл владееше ума му. Да убива, да лиши от живот някой друг, за да може да живее той, да се установи тук и да живее достатъчно дълго, за да се опита да стигне до кораба. Извърташе се, мяташе се, грабваше камъни и ги запращаше нагоре. Лявата му ръка намери плосък каменен щит, с който отбиваше каменната градушка. От всички страни се чуваше тракане. Лайт тичаше с него и го окуражаваше. Двама мъже паднаха повалени пред него с разкъсани до кост гърди, от които на ужасни фонтани бликаше кръв.

Конфликтът беше безсмислен. Моментално разбра колко безумно е това начинание. Никога нямаше да успеят да превземат скалата. Отгоре им се сипеха остри камъни. Десетина мъже паднаха с черни парчета в мозъците си, неколцина бяха със счупени ръце. Един изкрещя, когато бялата кост на коляното му изхвръкна през кожата; плътта бе разпрана от две точно хвърлени парчета гранит. Мъжете се блъскаха един в друг.

Мускулите на бузите му се опънаха; започна да се пита защо изобщо е дошъл тук. Но въпреки това вдигна очи, докато скачаше от една страна на друга, приклякаше и тичаше напред, без да изпуска скалите от поглед. Толкова много искаше да живее тук, да има своя шанс. Трябваше да постигне своето. Но смелостта му беше изчезнала.

Лайт изкрещя пронизително. Обхванат от ужас, Сим се извъртя. Ръката й бе улучена в китката, от ужасната рана се лееше кръв. Тя притисна ръка под мишницата си, за да намали болката. Гневът се надигна и експлодира в него. В яростта си се втурна напред, хвърляше снарядите си с убийствена точност. Видя как един мъж рухна и започна да пада от едното ниво на пещерата към друго. Сигурно крещеше, защото дробовете му бясно се разгъваха и свиваха, гърлото му бе като ожулено, земята летеше стремително под краката му.

Камъкът го удари по главата и го запрати назад. Устата му се напълни с пясък. Вселената изчезна в пурпурни вихрушки. Не можеше да стане. Лежеше и знаеше, че това е последният му ден, последните му минути. Битката кипеше около него. Смътно почувства, че Лайт е клекнала до него. Усети хладните й ръце на главата си. Опита се да го измъкне от бойното поле, но той лежеше и задъхано й казваше да го остави.

— Спрете! — изкрещя нечий глас.

Цялата война като че ли поспря за миг.

— Отстъпваме! — бързо заповяда гласът.

И легнал на една страна, Сим видя как другарите му се обръщат и побягват към къщи.

— Слънцето изгрява, времето ни изтече!

Видя мускулестите им гърбове, вдигащите се и спускащи се напрегнати крака. Мъртвите бяха оставени да лежат на бойното поле. Ранените викаха за помощ. Но нямаше време за тях. Само бързи мъже можеха да пробягат безславно разстоянието до дома и с разкъсващи се дробове да се хвърлят в пещерите, преди палещото слънцето да ги настигне и да ги убие.

Слънцето!

Сим видя някой да тича към него. Кайън! Лайт му помагаше да се изправи и му шепнеше ободрително.

— Можеш ли да вървиш? — попита го.

Той изстена.

— Май да.

— Върви тогава — рече тя. — Върви бавно, после по-бързо и по-бързо. Ще стигнем. Тръгни бавно, внимателно. Ще успеем. Сигурна съм, че ще успеем.

Сим се изправи и се олюля. Кайън стигна до тях; лицето му бе изкривено в странна гримаса, очите му все още горяха от възбудата на битката. Грубо изблъска Лайт, грабна един камък и го запрати точно в глезена на Сим, разкъса плътта му. И всичко това — без нито един звук.

После отстъпи назад, все така мълчаливо, ухилен като животно от нощните планини. Гърдите му се повдигаха тежко, погледът му се местеше от крака на Сим към Лайт и обратно. Накрая успя да си поеме дъх.

— Няма да успее — каза той и кимна към Сим. — Ще трябва да го оставим тук. Хайде, Лайт.

Лайт се метна като котка към Кайън, мъчеше се да достигне очите му, пищеше през оголените си зъби. Пръстите й оставиха дълбоки драскотини по ръцете на Кайън, после и по врата му. Той изруга и отскочи. Тя хвърли камък по него. Той се извъртя със сумтене и избяга още няколко метра.

— Глупачка! — викна презрително. — Ела с мен. Сим ще е мъртъв след няколко минути. Ела с мен!

Лайт му обърна гръб.

— Ще дойда, ако ме носиш.

Изражението на Кайън се промени. Блясъкът в очите му изчезна.

— Няма време. И двамата ще умрем, ако те нося.

Лайт гледаше през него, сякаш го нямаше.

— Носи ме, така искам.

Без да каже нищо повече, Кайън хвърли уплашен поглед към слънцето и побягна. Краката му го отнесоха бързо и не успя да чуе клетвата.

— Дано паднеш и си счупиш врата — прошепна Лайт, гледаше свирепо пресичащия дерето мъж. После се обърна към Сим. — Можеш ли да вървиш?

Болката се стрелна по целия му крак от наранения глезен. Кимна иронично.

— С ходене ще стигнем пещерата за два часа. Хрумна ми нещо, Лайт. Носи ме. — И се усмихна на мрачната си шега.

— Въпреки това ще вървим. Хайде. — Тя го хвана за ръката.

— Не — рече той. — Оставаме тук.

— Но защо?

— Дойдохме тук, за да си намерим дом. Тръгнем ли, ще умрем. Предпочитам да умра тук. Колко време ни остава?

Заедно прецениха колко остава до изгрева.

— Няколко минути — каза тя с безизразен глух глас. Притисна се към него.

По черните скали се появиха пурпурни и кафяви оттенъци, слънцето започна да изпълва света.

Ама че глупак беше! Трябваше да остане и да работи с Дайънк, да мисли и да мечтае.

Обърна се и изрева предизвикателно нагоре към дупките:

— Пратете някого да се бие с мен!

Жилите на врата му се издуха.

Мълчание. Гласът му отекна в скалата. Въздухът започна да се затопля.

— Няма смисъл — рече Лайт. — Няма да ни обърнат внимание.

— Чуйте ме! — извика отново той. Беше прехвърлил цялата си тежест на здравия си крак; раненият пулсираше от болка. Размаха юмрук. — Пратете воин, който да не е страхливец! Няма да се обърна и да тичам към къщи! Дойдох да се бия в честен двубой! Пратете някой, който да се бие за правото върху своята пещера! Ще го убия!

Още мълчание. Вълна от жега мина над земята, оттегли се.

— Стига бе — подигравателно викна Сим, поставил ръце на голите си бедра, отметнал глава, отворил широко уста. — Нима сред вас няма нито един, който да се осмели да се бие с един сакат?

Мълчание.

— Наистина ли няма?

Мълчание.

— Значи съм ви надценил. Сгрешил съм. Тогава ще остана тук, докато слънцето не смъкне плътта от костите ми на черни люспи, и ще ви ругая така, както заслужавате.

Накрая получи отговор.

— Не обичам да ме ругаят — извика мъжки глас.

Сим се наведе напред, забравил за ранения крак.

Огромен здравеняк се появи от една пещера на третото ниво.

— Слез долу — подкани го Сим. — Слез, дебелако. Убий ме.

Мъжът се намръщи, после бавно заслиза по пътеката. В ръцете му нямаше никакво оръжие. Незабавно във всички отвори се показаха глави. Зрители на драмата.

Мъжът приближи Сим.

— Ще се бием по правилата, ако ги знаеш.

— Ще се уча в движение — отвърна Сим.

Това се хареса на мъжа. Погледна Сим предпазливо, но без неприязън.

— Ето какво ще ти кажа — великодушно предложи той. — Умреш ли, ще дам на спътницата ти подслон и тя ще живее както й се хареса, защото е жена на добър мъж.

Сим бързо кимна и каза:

— Готов съм.

— Правилата са прости. Не се докосваме един друг, само с камъни. Камъните и слънцето ще убият някой от нас. А сега е време…