Мустанги, убийци, Ласитър

2.

Повел кафявия си кон за юздата, Ласитър вървеше бързо към масива Уайт Рок. Като че ли всичко се беше объркало по някакъв необикновен начин. През целия ден преследвачите бяха зад него, можеше да се закълне в това. Но, без да усети как, тия кучи синове се появиха внезапно пред него.

Пътят вървеше стръмно нагоре. Кафявият жребец пристъпваше с усилие, главата му висеше надолу. Изведнъж спря.

Ласитър дръпна юздата и вдигна очи. На около сто ярда по-нататък между скалите изникна нечия фигура. Беше жена, облечена в дълга светлосиня рокля, която вятърът увиваше около краката й.

По-късно Ласитър можеше да се закълне, че не беше и помислял за Фелиситас. Но това беше тя.

Той спря и изпусна юздите от ръцете си. Тя се затича надолу.

— Хелоу, Ласитър!

Той се учуди, че е запомнила името му.

Тя стоеше срещу него с дългата си руса коса, сплетена на плитка, с широката пола, увита около краката й — и се усмихваше.

— Фелиситас! — промълви Ласитър, изненадан и зарадван.

— Кажи „Фе“!

— Фе! — И той вдигна дясната си ръка за поздрав. — Как си?

Тя вече беше при него и обви ръце около шията му, сякаш бяха стари познати. Изгледа го внимателно и нежно докосна с върховете на пръстите си брадясалото му, потно и прашно лице.

— Вече трети ден те гонят в кръг, защото си убил двама мъже заради нас, конекрадците — каза тя и го целуна леко по върха на носа. — Бедничкият ми! Изглеждаш толкова уморен и гладен… Защо не дойде веднага при нас? Май си твърде горд. Или те е страх, че онези ще имат предлог да ни нападнат?

— От вчера на обед вече не знам къде съм!

— Тогава се радвай, че те намерих! — Тя се засмя и го пусна, тъкмо когато той се канеше да я притисне до себе си и да я целуне. — Ела! Тук горе няма да те открият.

Тя го побутна към коня му. Въпреки че смяташе да върви пеша, той се метна на седлото. Тя просто стъпи на ботуша му и се сгуши в него. Взе поводите от ръката му и подкара кафявия жребец. При това обви врата му с лявата си ръка и го погледна в очите. Сияеше така просто и естествено, че той я почувствува като своя сестра, която отдавна не беше виждал.

Дори кафявият жребец се зарази от нейното добро настроение. Досега едва-едва беше кретал в мъчителната горещина през стръмните скали. А сега закрачи бодро и гъвкаво като елен в сенчеста гора, макар че нито теренът, нито температурата се бяха променили.

— Защо не ми каза, че Баримор е самият шериф? — упрекна я Ласитър.

— Нали ти казах, че Баримор тук е всичко! — усмихна се Фелиситас и лицето й отново засия. — Казах ти също, че беше по-добре да не се намесваш. А на всичкото отгоре си застрелял и ония двамата! — Тя поклати русата си главица. — Само заради някаква си конекрадка…

Тъкмо преминаваха върха на скалите и пред очите на Ласитър се разкри зелена клисура със стръмни стени. Тук работеха ловците на коне. На мустанги!

Бяха издигнали високи бели стени от корабно платно, които заблуждаваха мустангите, че са истински скали. Те скриваха от очите на дивите коне приготвения им капан, в който неминуемо попадаха, когато, подкарани от викачите, искаха да избягат между предполагаемите скали.

Това обаче не беше каньонът Хако. В тази долина братята на Фелиситас ловяха мустанги. От другата страна имаше барака и площадка за обяздване. Това личеше по двете кошари, в които оседлаваха диво отбраняващите се четириноги.

Фелиситас насочи жребеца към хижата.

— Дотук може да се стигне само през каньона Хако — обясни тя на Ласитър, когато слязоха пред колибата. — И докато аз съм тук, братята ми няма да пуснат никого да се качи горе.

— Значи тук все още има диви коне? — попита Ласитър и се огледа с интерес.

— От хубави по-хубави! — въодушевено отговори Фелиситас. — Сега са на север. Вчера наблюдавах две млади жребчета. Ако имаме късмет, първото стадо ще се появи само след два-три дни.

„Ако имаме късмет!“ Какво искаше да каже? Дали говореше за себе си и братята си, или мислеше и за него? След два-три дни! Ласитър искаше да си отспи, а и жребецът му се нуждаеше от почивка. После обаче трябваше да продължи пътя си. Очакваше го командващият на Бригада Седем. А подобна отлагателна причина, колкото и руса и стройна да е, не можеше да бъде призната от неговите хора. Хубавичко щяха да го наредят!

— Погрижи се за коня си! Аз ще приготвя нещо — рече Фелиситас и Влезе в колибата.

Ласитър хвана юздата и поведе кафявия жребец към преграденото място. Зад оградата забеляза великолепен мустанг, който пасеше свободно, но беше вързан с дълго въже за едно дърво и носеше букаи на предните си крака. По този начин конят правеше само малки крачки и не можеше да развали всичко наоколо в стремежа си да се освободи. Жребецът обърна към тях интелигентните си очи.

Ласитър свали седлото от коня си и го пусна да пасе свободно. Зад кошарата през долината течеше малка рекичка. Кафявият жребец веднага препусна натам. Мустангът изцвили, сякаш искаше същите права и за себе си. Десет подскока в едната посока, десет в другата, с високо вдигната глава и с очи, вперени в кафявия жребец.

В този момент от колибата излезе Фелиситас.

— Кротко! — извика тя и плесна с ръце.

Мустангът спря, обърна се към нея и размаха опашка.

— Доведох го със себе си тук горе — обясни тя на Ласитър, — за да не скучая и онези в каньона да не ме обвиняват, че само ям и нищо не върша.

— Обяздваш ли го?

— Той е едно проклето копеле, псе от преизподнята! Като се съблека, ще те уплаша. Цялата съм на сини и зелени петна. — Тя се върна в колибата. — След пет минути ще ядем.

Ласитър дълго гледа след нея с присвити очи. „Като се съблека…“ Дали наистина е още момиче? Почти повярва в това…

Мустангът отново изцвили, но скоро наведе глава и продължи да пасе. Жребецът на Ласитър жадно пиеше вода. Когато утоли жаждата си и се обърна към сочната трева, Фелиситас повика Ласитър.

Той пристъпи вътре и свали новия стетсън от главата си. Фелиситас, която носеше тенджерата от печката на масата, изненадано спря.

— Имаш добри маниери — промълви учудено тя.

— Братята ти не правят ли така? — ухили се Ласитър.

— Ах, те ли? Никога не си свалят шапката, а и се протягат по време на ядене.

Ласитър седна и през цялото време внимаваше да не опира лактите си на масата.

Имаше агнешко с фасул. Как ухаеше само! Едва по време на яденето той забеляза колко много е огладнял.

— Отлично! Много хубаво готвиш, Фе!

— Само го притоплих. Сготвих го, когато дойдох тук горе. Не обръщам голямо внимание на яденето.

— Дни наред ядеш едно и също?

Тя се засмя.

— Всеки ден да готвя — твърде много работа. Пък и не ми е приятно. Когато съм в ранчото, никога не готвя. Само когато съм сама, както тук горе.

— Кой те научи да обяздваш коне?

— Сама. Гледах братята си да плуват и когато един ден паднах във водата, вече можех да плувам. С обездката беше същото. Бяхме уловили един черен жребец. Същият негодник като онзи отвън. Когато вече никой не смееше да го яхне и братята ми искаха да го оставят за товарен кон, аз посмях да се кача отгоре му. Едва не ми счупи кръста. Но пък му изкарах всичкия въздух от конските дробове. Два пъти повторих този номер. После вече придоби по-добри маниери. По това се познават добре възпитаните коне. Че имат маниери. С мъжете е същото. За съжаление братята ми са зле възпитани.

— Колко братя имаш?

— Четири.

— О!

Тя наведе очи.

— Двама от тях са вече мъртви.

— Нещастен случай при обяздване или при лов на коне?

— Умряха на бесилката. Бяха конекрадци!

„Значи е вярно“, помисли си Ласитър.

— Поне Баримор твърдеше така — продължи Фелиситас, гребейки бързо с лъжицата си. — Ако ги познаваше, никога не би казал подобно нещо за тях.

— Съд ли ги осъди? Трябва да е имало свидетели…

Фе остави лъжицата.

— Готова съм. Ти наяде ли се?

— Почти ще се пръсна.

Тя погледна в тенджерата.

— Тъкмо ще стигне и за утре.

После стана отнесе съдинката на печката и я бутна в ъгъла.

— Да, имаше съдебен процес — каза тя, като седна отново на масата. — На улицата пред шерифския офис. Баримор накара десет от хората си да се явят като свидетели. Всички казаха едно и също. Тогава съдията осъди братята ми на смърт и същите тези мъже, които се явиха като свидетели, ги обесиха. Боже мой, какъв ужас беше!

Тя се загледа мрачно пред себе си и очите й се напълниха със сълзи.

— Бяха такива добри момчета…

— А другите ти братя? Искам да кажа, те не предприеха ли нещо?

— Те узнаха едва на следващата сутрин. Какво можеха да сторят?

Фелиситас събра чиниите и приборите, стана и отиде да ги измие. Ласитър не искаше да я притеснява повече с въпросите си. Трябваше да си изясни някои детайли, които го интересуваха. Мустангът зад къщата пронизително изцвили. Фелиситас подскочи и се обърна към Ласитър:

— Табун диви коне! Усетил ги е. Ела! Ела да видим!

Тя хукна навън и Ласитър бързо я последва. Когато пристъпи прага, тя вече стоеше с разкрачени крака и далекоглед на очите си. Въобще не беше забелязал кога го е взела. След малко Фе свали далекогледа, обърна се към него и замаха с ръка:

— Ела при мен! Там са, на север!

Ласитър застана до нея, взе далекогледа и погледна. През един прорез между скалите в края на клисурата откри три коня, изправени върху отдалечено карстово било. Животните бяха на черно-бели петна. Повече не се виждаше.

— Виждам три!

— Да, нещо като преден пост — обясни Фе. — Утре ще сляза в каньона Хако да съобщя на братята си.

Той й подаде далекогледа и тя отново погледна през него. Беше възбудена от появата на конете.

Слънцето залезе и за секунди животните в далечината изчезнаха. Фе отпусна далекогледа.

— След два дни са тук. Всички! Цялото стадо. Би могъл да ни помогнеш да ги докараме пред платнищата!

Без да изчака отговора му, тя отиде до оградата и се облегна. Мустангът се обърна към нея и я загледа с интерес.

— Благодаря ти — каза му тя. — Видях ги. Но въпреки това утре е твой ред!

Дивият кон кратко изцвили. Фе се извърна към Ласитър:

— Виждаш ли! Той ме разбира. Всички коне ни разбират, само дето ние не ги разбираме.

Ласитър кимна с глава. Вероятно тя имаше право. Никога не беше разглеждал въпроса от тази му страна. Май беше вярно това, което каза Фе. Често беше забелязвал, че конят му много добре разбира какво се иска от него. Ласитър обаче не винаги можеше да си обясни поведението му.

— Искаш ли чаша уиски? — изтръгна го от мислите му Фелиситас.

Той я изгледа. Това момиче непрекъснато го смущаваше. Последва я в колибата, където ги очакваха две пълни чаши — една за него и една за нея.

Беше твърде много за жена. Затова задържа ръката й.

— Ако изпиеш това, Фе, ще паднеш под масата!

— Искам да забравиш какво щеше да се случи там долу — произнесе с треперещ глас тя. — Искам да мислиш, че съм красива.

Той взе чашата от ръката й, остави двете чаши на масата и я обгърна с ръце.

— Но за това не ни е нужно уиски!

Слънцето отдавна беше залязло, смрачаваше се. В колибата беше полутъмно. Предметите почти не се различаваха.

Фелиситас потърси погледа му.

— Ти си красив и голям мъж, Ласитър. Моля те, обичай ме!

Ласитър нежно я целуна.

— Няма защо да ме молиш!

Тя скри лице на гърдите му.

— Аз… аз още никога не съм го правила. Трябва ли да се страхувам?

Тия копелета долу на пътя! Щяха да съсипят младостта й! Ласитър беше истински доволен, че случайността го отведе там точно навреме. Той я притисна нежно до себе си и започна да я милва.

— Не бива да се страхуваш! Много е хубаво, когато се любиш.

Тя закима с глава, но не посмя да го погледне. Той почувствува желанието и очакването й, вдигна я на ръце и я зацелува. Тя обгърна с ръка врата му и отговори на целувките му, без да отвори очи. Ласитър я отнесе в стаята, отпусна се с нея на леглото и продължи да я милва нежно, докато не я облада с голямо внимание. Тя потрепера и за момент като че ли се вцепени от страх. Но Ласитър беше достатъчно опитен и бързо успя да я върне към върховното преживяване. Чертите на лицето й се отпуснаха и по устните й пробягна унесена усмивка. Той успя да разбуди чувствеността й и в нея избухна буря от емоции, които я накараха почти да загуби съзнание.

Огънят беше запален, пламъците на страстта се разгаряха с буйна сила. Фе беше щастлива, че е станала жена, и още по-щастлива от това, че именно Ласитър я беше направил такава. Той беше толкова голям, толкова силен и същевременно толкова нежен и мил! Тези мисли предизвикаха сълзи в очите й. Големият мъж нежно пресуши сълзите й с целувки, без да задава въпроси. Фе беше сигурна, че той разбира какво става с нея и беше толкова щастлива, че й се искаше единението им да трае вечно.

Любовното опиянение продължаваше и така първият любовен час се превърна в дълга любовна нощ. Вече се зазоряваше, когато двамата заспаха прегърнати.