Мустанги, убийци, Ласитър

8.

Близо до Санта Доминго, почти на брега на Рио Гранде, съдията имаше приятели, при които щеше да се скрие, докато Баримор бъде обезвреден или докато в Блу Уотър пристигне областният шериф, който да уреди нещата.

Планът на Ласитър беше да проникне изненадващо в ранчото на Баримор и да го залови, а след това да го отведе в някой от големите градове по Рио Гранде. После щеше да съобщи на съдията да отиде там, за да бъде проведен съдебен процес срещу Баримор.

Но дотогава щеше да мине доста време.

Два дни Ласитър прекара в път със стария съдия. През цялото време беше напрегнат и все очакваше да ги настигнат хората на Баримор. И двамата бяха убедени, че шерифът ги преследва и твърдо е решил да ги премахне.

Но явно съдбата беше благосклонна към тях. Нямаше и следа от въоръжени мъже. Ласитър помисли, че хората на Баримор или изобщо не са открили следата им, или скоро са я загубили.

Фермата се намираше в зелена и плодородна долина, обградена от всички страни с гъста гора. По пътя си не срещнаха жива душа. Със сигурност това малко ранчо беше най-доброто място, където съдията може да изчака, без да се страхува, че хората на Баримор ще го открият.

То се обитаваше от семейството на стар приятел на съдията Сидни, който вече не беше между живите. Децата му се занимаваха с отглеждане на крави и от млякото, което продаваха, печелеха добре.

Не само съдията, но и Ласитър бе приет любезно от всички в ранчото. Стен Брукър, мъж на около четиридесет години, беше главата на семейството. Той увери Ласитър, че дори най-близките им съседи няма да узнаят кой е потърсил убежище и закрила в тяхното ранчо. Затова Ласитър още на следващата сутрин тръгна обратно.

След четири дни път той наближи надвечер Блу Уотър. Искаше да влезе в града с настъпването на нощта. Надяваше се, че междувременно нещата са се успокоили и че Баримор отново се чувствува сигурен господар.

Всичко обаче стана другояче. Баримор не беше човек, който би се примирил с факта, че хората му не са успели да открият Ласитър. Затова той присви очи, когато видя, че насреща му откъм града язди Джак Бенет.

Беше сигурен, че това не е случайно. Вероятно Баримор отдавна е информиран от съгледвачите си, че той се приближава към града, и беше изпратил насреща му Джак Бенет.

Ласитър спря жребеца и опря ръце на седлото.

— Здрасти, маршале! — каза той и се засмя. — Май че някои неща се объркаха, а други съвсем не успяха!

Джак се приближи до него и започна да се превива от смях. Вместо да му отговори, Ласитър уморено се усмихна.

— Ти тъкмо излезе от офиса, за да заловиш Баримор, когато от задната врата, без нищо да подозира, се появи Уилям Ломакс. Още е уплашен от това съвпадение. Трябвало е само да кихне пред вратата и щеше да хванеш и него!

— Карай направо, Бенет!

— Мислех си, че те интересува — обиди се Бенет.

— Какво иска Баримор?

— Да те види, какво друго! — отговори мъжът. — И преди да почнеш да дрънкаш, предупреждавам те: Фелиситас Парсън е в наши ръце. Тази сутрин я хванаха. Попаднала е право в ръцете на съгледвачите долу в каньона Хако. Откакто разбра, че идваш насам, Баримор вече не е на себе си от радост.

— И ти също, нали?

Джак Бенет се изсмя.

— Но да знаеш, че съдията оттегля думата си, Бенет! Няма да те оправдае. И ти ще увиснеш на бесилката заедно с Баримор. Един до друг!

В очите на Бенет се появи несигурност.

— Глупости! Всичко вече свърши! Сега ти си на ред. Ти, съдията, Нат Хазард и още някои други. Къде скри Сидни? Това е първото, което Баримор ще поиска да научи.

— Къде е затворил Фе? — попита вместо отговор Ласитър.

— В ранчото си на Стендинг Рок!

— А той самият е в Блу Уотър, така ли?

— Да, и те очаква с нетърпение. Вече ти е приготвил дървената клетка. Съдията и още няколко души също ще получат по една.

— Съдията ли? Ако го хване!

Джак Бенет отново се изсмя.

— Ти ще му кажеш всичко! Сигурен е в това.

— Защото Фе е в ръцете му?

— Точно така!

През цялото време Ласитър не изпускаше от очи околността. Започваше да се смрачава. Той знаеше, че повече не бива да допуска грешки, дори и най-незначителни. Иначе Фе ще си изпати. С всяка стъпка, която щеше да предприеме, той рискуваше живота й.

Наблюдаваше ли ги някой? Вече почти нищо не се виждаше. Беше стиснал револвера в ръка и сега вдигна дулото.

— Отведи ме при Фелиситас! — заповяда той на Джак Бенет, който междувременно беше окачил отново звездата си на помощник-шериф. Това беше знак за Ласитър, че негодниците бяха преобърнали къщата на съдията с главата надолу. Естествено, не бяха търсили тази звезда, а дебелата папка със свидетелските показания и обвинителния акт.

Джак Бенет загуби ума и дума.

— Ти полудя ли? — каза през зъби той. — Баримор веднага ще пререже гърлото на твоята кукла!

— Първо ти си на ред. Каза ми, че Фе е затворена в ранчото на Стендинг Рок. Отведи ме при нея, или ще стрелям!

— Но… През града ли ще яздим? По-добре по шосето, поне в началото.

Ласитър се усмихна.

— Ако ме открият, веднага натискам спусъка! Защото, ако тръгнат да ни преследват, ти си само допълнителен товар, амиго! Значи, внимавай! По този начин ще спасиш първо собствения си живот.

Той се наведе, измъкна първо револвера от колана на Бенет, а след това и уинчестъра му от чантата на седлото.

Бенет хвана юздите и двамата тръгнаха един до друг да заобиколят града.

— Той каза, че ще убие Фе, ако се върна без теб — каза дрезгаво Бенет.

— Нали няма да се върнеш!

Джак се извърна и вторачи поглед в него.

— Няма да се върнеш! Нито с мен, нито без мен! — Ласитър сурово се изсмя. — Освен това ти изобщо не си важен за него. Само си въобразяваш. Няма да пожертвува Фе заради теб. Защото, ако я убие, вече няма да има никого, с когото да ме изнудва. А съдията ще продължи работата си. Можете да бъдете сигурни в това, защото той вече има всичко необходимо, и Баримор го знае много добре. Доста лекомислено ще бъде от негова страна да убие Фе, само защото ти си изчезнал. Хайде, да побързаме!

— Дотам са десет мили!

— Знам! Добре съм информиран!

Вдясно от тях проблясваха светлините на града. Бенет ги погледна замечтано. Там ги чакаше Баримор. Но Джак сгреши, че каза на Ласитър къде е скрита Фе. За жалост беше вече късно. Сам се беше издал и се беше продал. Баримор със сигурност нямаше да се сети, че Ласитър ще има нахалството да отиде в ранчото му.

Ласитър лесно отгатна мислите му.

— Касае се за кожата ти, Бенет! — заяви му спокойно той. — Ако не успея да си взема Фе, ще се върна сам. За какво си ми ти тогава? Помисли си хубавичко! Ако ми помогнеш да я измъкна оттам, ще те пусна да си вървиш!

Джак Бенет мълчеше.

— Имаш време да размислиш — продължи Ласитър.

— Какво да му мисля! Преди да ме убият…

— Много разумно!

— И ти си същото копеле като Баримор — промълви ядно Бенет. — Само не си въобразявай, че си по добър от него!

— А ти не забравяй, че той започна играта и от самото й начало определяше ходовете. Затова — с неговите камъни по неговата глава! Няма какво да се оплакваш! Сега аз ще опра пистолета в гърдите ти, Бенет, така както ти и другите сте го опирали в гърдите на много хора. Или ще правиш това, което ти казвам, или ще те убия! Добре съм научил урока на Баримор, нали?

— Трябваше да се простирам според чергата си! Аз съм просто един бедняк. Цял живот съм бил слуга на чужди хора!

— Прекрасно! Сега се постарай да послужиш и на мен! С това ще откупиш живота си, който отдавна си объркал. Като казвам „отдавна“, не говоря само за братята Парсън! В папката на съдията прочетох и още нещо. Май много добре си служил на Баримор, Бенет… Затова сега по-добре работи за себе си.

Копитата на двата коня трополяха в тъмната нощ. Светлините на Блу Уотър отдавна бяха изчезнали зад тях и те отново яздеха по шосето, от което се отклониха, едва когато приближиха Стендинг Рок. Нощта проваляше и денят скоро щеше да настъпи.

— Познаваш ли ранчото?

— Да, идвал съм и друг път.

— Знаеш ли къде е затворена Фе?

Джак Бенет замълча.

— Май е време да изхвърля баласта! — заплаши го Ласитър.

— Да, знам къде е Фе Парсън.

— Точно там ще ме заведеш!

— Ще ти предложа нещо, Ласитър! Ще отида сам и ще им кажа, че Баримор ме праща да взема Фе.

— Добра идея.

— Но за това ще ми трябва конят ти!

— Какво?!

— През февруари във фермата имаше антракс. Затова няма коне. Баримор никога не би изпратил човек да доведе някого, без да му даде коне или кола. Всички в ранчото го знаят.

Ласитър обаче не искаше да даде коня си. Може би Джак Бенет беше честен, но надали…

— Предложението ти не е добро, Бенет! — каза той. — Никой там не ме познава. Нека и двамата се представим за пратеници на Баримор. Все едно, че имаме заповед да отведем Фе в Блу Уотър, за да може той с нейна помощ да принуди Ласитър да се предаде.

Джак Бенет упорито мълчеше. Размишляваше ли? За какво? Ласитър постоянно беше нащрек.

Когато вече бяха близо до къщите, почна да се зазорява. Сградите, храстите, дърветата и близките планини се издигаха сиво-сини в здрача на отиващата си нощ.

Дъбове обграждаха от двете страни пътя чак до централната сграда. Мъжете слязоха от конете и ги завързаха за едно дърво. Клоните предлагаха добро прикритие и никой от къщата не можеше да ги види.

Ласитър побутна Джак Бенет с двуцевката си. Той се намръщи и тръгна напред.

— Има ли стража? — прошепна Ласитър.

— Само в непосредствена близост до къщата — също тихо отговори Бенет.

Двамата пресякоха откритото място пред къщата и се залепиха до задната й стена, без да ги усети някой. Още на първата врата се спряха, огледаха се внимателно и се ослушаха дали в къщата се чува шум. Вратата беше заключена. Ласитър успя да я отвори с джобното си ножче. Джак Бенет го наблюдаваше с дебнещ поглед, но двуцевката го държеше на разстояние.

Двамата тихо се промъкнаха вътре. Ласитър остави Бенет да върви пред него. Тесен коридор ги отведе в големия салон. Навън бързо просветляваше, но в къщата все още беше тъмно. Ласитър спря на входа за салона. Тъкмо искаше да попита Бенет къде е затворена Фе, когато забеляза няколко кресла, поставени пред камината в другия край на салона. Там седяха двама мъже, които явно бяха заспали. Те седяха отпуснати на креслата, опънали крака върху масата, и държаха в ръце пушките си.

Ласитър бързо разбра, че е по-добре да разговаря с един от мъжете, отколкото с Джак Бенет, който само дебнеше удобна минута, за да го нападне. Затова бързо му стовари един удар по тила с приклада на паркъра, подхвана изпадналия в безсъзнание мъж и внимателно го положи на пода, без да откъсва очи от спящите мъже. Те обаче не помръдваха.

Ласитър влезе в салона и ги огледа с бърз поглед. Единият беше с рошава брада. Той отиде при него и леко го стисна за носа. Мъжът се ококори, отвори уста, за да си поеме въздух, размаха ръце и се опита да посегне към нападателя. В този момент Ласитър насочи към очите му дулото на двуцевката и мъжът замръзна на мястото си, слисан и уплашен. Ласитър взе уинчестъра му, сложи го зад себе си на масата и измъкна револвера от кобура му.

— Нищо няма да ти се случи — прошепна той. — Само ми кажи къде сте скрили Фелиситас Парсън.

Мъжът присви очи и изгледа Ласитър с гневен поглед.

— Това тук стреля доста шумно — предупреди го Ласитър. — Щом натисна спусъка, искам да кажа. Но ти ще си единственият в къщата, който няма да чуе нищо. И не си въобразявай, че изстрелът ще ти откъсне само ушите!

— Тя е на горния етаж — произнесе задавено мъжът.

— Охраняват ли я?

Брадатият кимна.

Ласитър го издърпа от креслото. Мъжът бързо свали крака от масата и се изправи.

— Покажи ми пътя! — заповяда Ласитър и тресна с приклада на двуцевката си и втория мъж по тила. Не искаше при завръщането си да се натъкне на насочената му пушка.

Брадатият не забеляза какво става. На стълбата обаче внезапно спря, защото видя лежащия Джак Бенет. Обърна се назад и каза:

— Ти ли си Ласитър?

— До три пъти имаш право да гадаеш!

Мъжът продължи по стълбите. Двамата се качиха на горния етаж. Там имаше много врати. Пред последната на табуретка седеше мъж, нахлупил шапка над очите си. Явно всички пазачи в къщата дълбоко спяха. За Ласитър това беше най-доброто. Постът беше сложил пушката на скута си, а на стената до него беше опрян друг уинчестър. Със сигурност това оръжие не беше негово. Преди Ласитър да си помисли какво може да означава това, брадатият се нахвърли върху него.

Най-важното за Ласитър сега беше да спаси живота на Фелиситас. Затова той реагира светкавично. Удари с все сила брадатия с тежката двуцевка, а само след секунда я стовари върху шапката на заспалия пост, така че и двамата се строполиха на земята. Вдигна се шум. Ласитър внимателно огледа вратата. Ключът беше отвън. Искаше веднага да се втурне вътре, но обузда порива си, внимателно завъртя ключа и тъй като отвътре не се чуваше никакъв шум, отвори леко вратата и надникна.

В стаята имаше легло. Виждаше се къдравата руса глава на Фе. До нея лежеше някакъв мъж, гол до кръста. Той спеше с отворена уста и силно хъркаше, Фе се беше обърнала с гръб към него.

Ласитър беше сигурен, че тя никога доброволно не би се съгласила на това. Нали я познаваше — беше съвсем почтено момиче.

Ласитър дълго стоя до леглото и гледа заспалата девойка. По лицето й личеше колко е страдала. После внезапно посегна, сграбчи негодника за косите и го изхвърли от леглото. Мъжът извика. Беше гол-голеничък. И той получи силен удар с приклада на двуцевката, който бързо го приспа на земята.

Фе се стресна в съня си и впи уплашени очи в Ласитър, като че виждаше пред себе си призрак. Гърдите й се повдигаха от учестеното дишане.

— Ласитър! — изплака тя, хвърли се по корем на леглото и скри лице от срам, че я е изненадал в такова положение. — Искам да умра, Ласитър! Убий ме! Моля те! — хълцаше тя.

— Хайде, облечи се! Трябва да се махнем оттук. Бързо, иначе няма да успеем.

Дрехите на тоя негодник бяха разпръснати по цялата стая. Ласитър се спъна в ботушите му, когато отиде да вземе от стола дрехите на Фе, и ги ритна настрани. После вдигна тялото на мъжа и го сложи на леглото, за да не настъпи и него. След това издърпа Фе от леглото. Тя се сгуши в него и скри лице в гърдите му. Искаше да умре, да се удави! Той бързо й облече дрехите, една по една, като на дете.

Само един човек беше виновен за всичко това: Логан Баримор, този кучи син! Повече от друг път той беше решен да плати на престъпника за цялото зло, което й е причинил.

Толкова го болеше за Фе, че забрави всякакви скрупули и реши да си пробие път с изстрели. С писъците си тя беше събудила цялата къща. По стълбата се чуваха стъпки. В стаята нахлу група мъже. Ласитър се прикри и една след друга изпразни двете цеви срещу тях. Изстрелите отхвърлиха мъжете надолу по стълбите и изрониха мазилката по стената.

Ласитър бързо зареди отново, прехвърли пушката в лявата си ръка и метна Фе като вързоп на рамото си, понеже тя се беше свила на пода и не искаше да стане. Извади 45-милиметровия револвер и изтрополи с ботушите си по стълбата. Навсякъде миришеше на изгорял барут, но Ласитър не обръщаше внимание на нищо.

Къщата се пробуди от шумотевицата. Чуваха се виковете. Тропаха врати. Дявол знае по какви причини цялата шайка на Баримор беше в ранчото.

Но големият мъж успя да преодолее всичко. Най-доброто оръжие беше изненадата. Фе не му пречеше, защото беше лека като перце. С двуцевка в ръка, той принуди всички да се скрият.

Никой не можа да го спре. Излезе от къщата с Фе на рамо, метна се на кафявия си кон и потегли в бесен галоп.

Зад него се чуха ругатни и крясъци. Изтрещяха и няколко изстрела, но дъбовите клони бяха достатъчно добро прикритие. Никой не можеше да го види накъде язди. Стрелците се ориентираха само по тропота на копитата, затова и не успяха да го улучат.

Ласитър и Фе потеглиха на запад. Скоро изгря слънцето. Кафявият жребец вървеше в лек тръст, Фе беше седнала пред Ласитър и се държеше с две ръце за него. Само избягваше да го погледне в очите.

Преследвачи не се виждаха, вероятно бяха сбъркали посоката. Ласитър обърна на север. Фе не плачеше, но продължаваше да крие лицето си в широките му гърди. Ласитър също мълчеше, но я притискаше до себе си. Искаше тя да усети, че е в добри ръце и че отсега нататък може да разчита на него.