Мустанги, убийци, Ласитър

5.

Ласитър отвори очи, но бързо ги затвори, без да успее да разбере нещо. В главата му всичко се въртеше и той се напрегна да осъзнае къде се намира. Но нищо не му идваше на ума. Нищичко! Усещаше само силна болка в главата. Затова вдигна ръце и притисна лицето си. Чуваше и някакви гласове, но не можеше да установи откъде идват.

Какво беше станало с него и къде, по дяволите, се намираше?

Мина доста време, преди да започне да си спомня. Най-после разбра, че лежи в някаква килия, и то в затвора на Блу Уотър. Разбра също, че е попаднал във властта на Баримор и е напълно изложен на неговия произвол, без помощ отникъде.

Той се надигна и надникна през решетките към съседната килия, в която бяха братята на Фе.

Лем, този кучи син, го беше ударил. После го бяха докарали в града, точно при този негодник, който беше опожарил ранчото им. Но и те явно бяха объркали конците. Иначе не биха били тук.

— Е, глупаци такива! — промърмори Ласитър, но веднага усети как остра болка прониза, главата му.

Двамата го изгледаха мълчаливо.

— Къде е Фе?

— На сигурно място — отговори Ори. — Остана в каньона.

Предната врата се отвори с трясък. Двама мъже влязоха в затвора и спряха пред килията на Ласитър. Единият насочи револвера си към него, другият отключи, влезе в килията, надяна му белезници и отстъпи назад.

— Ставай и върви с нас! — заповяда той. Двамата бяха помощници на шерифа. Носеха цивилни костюми и ботуши с тежки шпори, които звънтяха на всяка крачка. Отведоха Ласитър в офиса. Там седеше Баримор заедно с един възрастен джентълмен.

— Ето го този негодник — заяви Баримор, измервайки Ласитър с гневен поглед. — Уби двама от най-добрите ми хора и упорито се съпротивляваше при арестуването си.

— Но все пак го хванахте! — отбеляза джентълменът, който беше облечен в сив двуреден костюм. Пред него на масата лежеше цилиндър в същия цвят.

Баримор посочи възрастния мъж:

— Това е съдията, Ласитър! Иска да се запознае с вас.

— Признавате ли се за виновен, Ласитър? — попита съдията.

— Не!

— „Не, Ваша светлост“! — поправи го Баримор. — Или, още по-добре: „Да, Ваша светлост“. Защото упоритото отричане се наказва.

— Не, Ваша светлост. Не се признавам за виновен — отговори Ласитър.

Не съдията, а Баримор бутна в ръцете му изписан лист.

— Подпишете това! Ако не го направите, ще ви обесим. Нямате никакъв избор.

Дъхът му спря. Това беше протокол. Черно на бяло беше написано, че Ори и Лем Парсън са направили опит за бягство от затвора и са били застреляни. Петима други свидетели вече го бяха подписали.

Баримор му подаде молив и се усмихна смразяващо.

— Но двамата са в затвора и са живи — промълви Ласитър.

— Не познавате тия кучи синове — отговори Баримор. — Те само за това си мислят — как да убият някой от хората ми и да се измъкнат оттук.

Ласитър обърна поглед към съдията. Той остана невъзмутим и не помръдна от мястото си.

Баримор погледна другия лист. Там пишеше, че той е мъртъв, убит при опит за бягство. И този протокол беше подписан от петима свидетели.

— Ако не подпишете, ще отида с този протокол при Ори и Лем Парсън и те ще подпишат. Обзалагам се, че няма да се превземат като вас, Ласитър!

Ласитър впи очи в съдията и остави молива на масата.

— Подпишете в присъствието на съдията.

— „Ваша светлост“! — изръмжа Баримор — Подпис в присъствието на съдията.

— Опитайте с вашата марионетка, Баримор! — каза Ласитър.

Баримор тропна по масата.

— „Ваша светлост“!

Двамата помощници на шерифа влязоха в стаята, сграбчиха Ласитър и опряха дула в слепоочията му.

— Хайде, кажи го пак и си труп! — изсъска единият в ухото му.

Баримор се усмихна. Изчакваше и потропваше с пръсти по масата.

— Като престане да тропа, натискам спусъка! — предупреди другият помощник.

— Ваша светлост — каза най-после Ласитър. Съдията се усмихна любезно и поклати глава.

Лицето на Баримор потъмня.

— Отведете го! — изръмжа той. Помощниците изпълниха заповедта. Докато единият отключваше вратата, другият държеше револвера насочен срещу Ласитър.

Ласитър влезе в килията, твърде решен да сграбчи негодника за гушата, щом се наведе да снеме белезниците му. Но вратата зад него се затвори.

— Хей! — извика сърдито Ласитър, обърна се и вдигна ръце. — А това тук?

— Мърморковци и протестиращи носят белезници и в килията — беше отговорът.

Дрънчейки с шпорите си, мъжете тръгнаха да излизат.

— Ами ние? — извика Лем. — Хей, трябва да ни разпитат, за да докажем невинността си!

Никой не им обърна внимание. С тъп звук вратата се затвори. Лем ядно изруга.

Ласитър седна на нара. Слънцето залязваше. Скоро съвсем се стъмни.

— Ще ви пуснат на свобода — рече той. — Но тогава тичайте колкото ви държат краката!

Братята го гледаха с неприязън.

— Ти се погрижи за собствената си кожа! — отговори злобно Лем.

Посред нощ Ласитър се стресна в съня си. Беше тъмно като в рог. Вратата срещу него се отвори и той чу глас:

— Свободни сте! Изчезвайте и повече не се мяркайте насам!

Двамата мъже изскочиха от килията, която помощник-шерифът беше оставил отворена и бързо ги последва. Ласитър се надигна, но беше вече късно. Вратата на затвора хлопна. Само след няколко секунди се чуха изстрели.

Ласитър разбра със сигурност, че животът му не струва вече нито цент, ако не успее по-скоро да се измъкне оттук. До края на нощта лежа буден. Непрекъснато мислеше за Фе и за семействата на братята й. Баримор беше една безмилостна свиня.

Денят отдавна беше настъпил, когато един от помощниците влезе и донесе на Ласитър супа в глинено гърне. Беше набит момък с огромен квадратен череп и катраненочерни коси и вежди.

— Здрасти, Ласитър! Ставай! Нося ти закуска.

Беше същият, който през нощта изведе братята навън. Ласитър беше запомнил гласа му. Той пусна крака надолу и седна на нара.

— Вярно, гладен съм! Но я виж! — и той протегна ръце, които все още бяха в белезници.

Помощник-шерифът кимна, бръкна в джоба си за ключа, отвори вратата, влезе, сложи канчето на масата, пристъпи към Ласитър и отключи желязната осмица.

Ласитър беше заложил всичко на карта. В миг скочи на крака, сграбчи помощник-шерифа и го блъсна на земята. Стовари му един удар право в лицето и светкавично измъкна револвера му от кобура, преди онзи да успее да се опомни. После го дръпна към себе си и насочи револвера под брадата му, с очи, отправени към вратата на затвора, която се затвори от само себе си. Но или помощникът е бил сам в офиса, или никой не беше чул.

— Ще съжаляваш за това, Ласитър — проговори прегракнало мъжът.

— Май ще натисна спусъка! Как се казваш? — попита Ласитър.

— Нат Хазард. Добре запомни това име!

Ласитър го ритна с коляно отзад и мъжът уплашено извика.

— Тази нощ ти изведе братята Парсън навън, нали?

— Теб никога няма да те освободим — прекъсна го мъжът и получи нов удар с коляно.

— Вие не ги пуснахте на свобода, а ги застреляхте навън — каза Ласитър. — Зад къщата. Нали чух изстрелите!

— Стреляхме във въздуха. Братята Парсън са свободни — заяви нагло Нат Хазард.

— Радвай се, ако е така — настави Ласитър. — Защото, ако сте ги убили, всички, които са взели участие в това дело, ще увиснат на бесилката. Кълна се, амиго!

— Ти май си въобразяваш, че вече си излязъл оттук! — изсмя се Нат Хазард. — Няма да е толкова скоро. Ти ще бъдеш обесеният, а не другите!

Ласитър не искаше да мисли защо тия типове оставяха в тая ситуация толкова неохранявани места. Може би защото досега Баримор не знаеше поражение. Но това скоро щеше да се промени. Ласитър беше твърдо решен да го унищожи.

Той удари помощник-шерифа със собствения му колт по главата и внимателно пусна на нара загубилия съзнание мъж. Белезниците взе със себе си. На вратата вдигна канчето и изпи набързо супата, като гледаше към вратата на офиса. Беше страшно гладен. Откак ядоха с Фе фасула с агнешкото, не беше вкусвал нищо.

Още не беше готов, когато вратата се открехна и един помощник-шериф провря главата си през нея. Съзря Ласитър и отвори широко очи и уста. Понечи да избяга и да я тресне след себе си, но Ласитър светкавично запрати тежкото глинено канче в главата му. Мъжът затвори очи и се строполи на земята.

С две крачки Ласитър се озова до вратата и се ослуша. После я отвори цялата и като не чу нищо, влезе в офиса. Беше празно. Двамата помощници бяха сами.

Ласитър взе револвера на втория помощник и излезе през задната врата. В обора намери кафявия си кон, седлото и всичките си неща.

Имаше още работа в Блу Уотър. Първо обаче трябваше да узнае как е Фе и да разбере дали братята й наистина са мъртви. Ако беше истина, значи Баримор беше убил четирима души от семейство Парсън. Затова трябваше да си получи заслуженото. Той нямаше да напусне града, преди да го е окачил на бесилката. По дяволите командирът, който го очакваше във Фармингтън! Не можеше току-така да изостави Фе и семейството й. Баримор беше богат човек. Ласитър ще го изправи пред съда и преди да увисне на бесилката, онзи негодник ще трябва да възстанови опожареното ранчо. Трябва да възмезди семейството за всички щети, и то в брой.

Успя да напусне незабелязано сградата, а също и града. Потегли по най-късия път към каньона Хако и когато стигна брега на Рио Хако, видя как срещу него в луд галоп се носи Фелиситас. Русата й коса се развяваше от вятъра. Тя замаха с двете си ръце. Отново яздеше мустанг, но не онзи бесен дявол от Долината на мустангите.

Ласитър спря, слезе от седлото и в същия момент тя пусна юздите на коня си, скочи на земята и се затича към него.

— Ласитър! — крещеше тя. — Ласитър!

Стройните й крака се носеха в бърз ритъм, очите й блестяха. Цялото й същество излъчваше щастие от новата среща с любимия. По едно време се спъна и за малко да се строполи на земята. Ласитър с един скок се озова до нея и я прихвана. Тя го прегърна и почна да го целува, като се смееше и плачеше от радост едновременно.

Ласитър я притисна здраво до себе си. Беше му изключително приятно да усеща близо до себе си стройното младо тяло и топлите й гърди. Целуна нежно очите й, нослето, врата. Тя притихна и затвори очи, за да се наслади на целувките му.

— Ти си свободен, Ласитър! — прошепна тя. — Знаех си, че ще дойдеш. Но къде са братята ми, тия дебелаци?

Ласитър притисна главата й до гърдите си и през косите й погледна нататък в каньона. И двамата бяха мъртви. Мъртви! Застреляни при опит за бягство, както беше написал онзи негодник още преди да им тегли куршума. Но как би могъл да каже това на Фе? Сърцето не му позволяваше да го стори.

— Къде са Лем и Ори? — попита отново тя и му се стори, че е разбрала нещо.

— Не зная — отговори предпазливо Ласитър. — Те ме откараха в Блу Уотър и оттогава не съм ги виждал.

Тя вдигна лице и впи очи в неговите.

— Ти си избягал от затвора?

— Да.

— Ласитър, моля те! Братята ми… — устните й затрепераха. — Разбери ме! Те не постъпиха честно с теб. Но са ми братя. Ако ги убиеш заради това, което ти сториха, аз…

И тя скри лице в гърдите му.

— Фе, аз се върнах само заради теб — увери я Ласитър и това беше самата истина. — Баримор ще продължи да ме преследва. Затова трябва да се махна оттук. Исках само да се уверя, че си на сигурно място. Имате ли убежище, където няма да открият теб и семействата на братята ти?

— А къде са Ори и Лем? Защо не се връщат? — продължи да пита Фе и се опита да прочете отговора в очите му.

— Сигурно ще потеглят насам като преден пост на Баримор. Затова е по-добре да ме няма, когато се върнат.

— Жените и децата са на сигурно място. Тук в каньона имаме скривалище, за което не знае никой. Но ти къде ще отидеш? Не познаваш тези места. Ще дойда с теб!

Тя се изплъзна от прегръдката му, отиде при мустанга си и се качи на седлото.

— Почакай! — помоли Ласитър и я последва. — Мисля, че е по-добре, ако останеш при жените и децата.

— Утре рано ще съм при тях. Хайде, ела! В планините знам няколко скривалища, които не са известни даже на Ори и Лем. Има дълго да ни търсят.

Той се поколеба.

— Ласитър, братята ми ще се сетят, че си тръгнал насам. Скоро ще бъдат тук. Моля те, ела!

Той се подчини на молбата й и докато яздеха, напрегнато размишляваше как по-безболезнено да й съобщи жестоката истина. Двамата излязоха от каньона и потеглиха нагоре към Долината на мустангите. Но на половината път Фе смени посоката. През прорязаната от пропасти планинска местност пътят водеше стръмно нагоре и те бяха принудени да слязат от конете и да ги водят за юздите. От около 2000 стъпки височина забелязаха под себе си група от двадесетина ездачи.

— Хората на Баримор! — посочи ги Фе. — Лем и Ори сигурно са с тях!

Ласитър дълго преди нея беше видял ездачите и беше сигурен, че Ори и Лем Парсън не са между тях.

Слънцето вече беше залязло, когато Фе спря пред една пещера.

— Вътре тече вода, има и място за конете. Само трябва да насечем дърва за огън. През нощта става много студено, а и аз съм малко зиморничава.

Тя му хвърли влюбен поглед и цялата поруменя. Той я взе на ръце и я целуна.

— Аз ще те топля!

— Не знаеш колко много те обичам, Ласитър! — прошепна тя и продължи да му го повтаря, докато двамата се озоваха върху постеля от клонки, покрита с връхната му дреха, голи и плътно прегърнати. Развълнуваната млада жена не можа да произнесе повече нито дума. Ласитър почувствува как лудо бие сърцето й, а когато сложи ръка върху стройното й тяло и започна да я милва, тя се разтрепера от глава до пети. Побиваха я ту горещи, ту студени тръпки. Тя се стресна леко, когато той проникна в нея, но бързо преодоля болката. Горещи вълни разтърсваха тялото й и скоро тя се отдаде напълно на удоволствията на любовта. После, напълно изтощена, тихо се сгуши в обятията на големия мъж, който, изпълнен с разбиране, й остави достатъчно време да се възстанови и да почувствува наново желание за любов.