Мустанги, убийци, Ласитър

6.

Баримор вдигна очи от бюрото си, когато откъм улицата шумно влезе Нат Хазард.

— Връща се и Уилям Ломакс с останалите. Май и те са нямали късмет. Или, въпреки всички заповеди, са убили копелето на самото място.

Тропот на копита се приближи до вратата, оставена отворена от помощник-шерифа. След минута ездачите спряха пред офиса и вътре влезе Уилям Ломакс, свали шапка и спря по средата на стаята.

Баримор сърдито изкриви лице. По вида на помощника му ясно личеше как е завършила акцията.

— По дяволите, Ломакс! Шестдесет мъже препускат навсякъде вече пети ден и не могат да открият един-единствен негодник!

— Сигурно е напуснал нашите места — отговори Ломакс.

— Открихте ли следи?

Ломакс поклати глава. Нат Хазард напрегнато наблюдаваше Баримор. Той присви очи.

— А в каньона Хако?

— Там няма никой. Нито жени, нито деца — каза Уилям Ломакс. — Целият каньон е свободен за стадата ви, сър!

— По-добре е да почакаме с това! Иначе хората ще си кажат, че и аз съм вътре в играта, за да си осигуря пасища. Трябва да е ясно, че сме премахнали крадци на добитък и бандити. И докато това не се разбере и в последната къща, ще почакаме с пускането на говедата.

— Да освободя ли хората? — попита Ломакс.

Баримор погледна през прозореца.

— Всички ли са наемници?

— Да, сър!

— Плати им и ги изпрати да си вървят!

Ломакс се обърна и закрачи навън с тежите си ботуши.

— В затвора Ласитър е разбрал, че животът му виси на косъм, и е офейкал, колкото се може по-бързо. Това е ясно, сър! — каза Нат Хазард.

Баримор се облегна назад в креслото и затвори главната книга, донесена му от счетоводителя. В момента сделките не го интересуваха. В главата му се въртеше единствено мисълта за Ласитър. Баримор добре познаваше хората. Затова този грамаден мъж го тревожеше.

— Ласитър не е страхливец!

Помощникът злобно се изсмя.

— Знам, той ме надви. Но това стана с хитрост.

— Как така ти не поиска да си отмъстиш?

Хазард втренчи очи в шефа си. Въпросът го свари неподготвен.

— Ласитър уби Харалд Берл и Лаурел Джуд — напомни му Баримор. — А те ти бяха приятели.

— Аз… аз…

Баримор се засмя.

— Просто си преценил добре какво ще ти се случи, ако го срещнеш сам. Това е! Не винаги са нужни пари, за да накараш някого да свърши нещо или да се откаже от нещо. Често е достатъчен само малко страх.

— Аз не съм се страхувал от Ласитър и сега не ме е страх от него! — избухна Нат Хазард. — Наистина не ме е страх. Не ме беше страх и в затвора, когато така коварно ме нападна в килията. Сега съм на служба тук, иначе непременно щях да замина с някоя от групите. Защото когато дойдох на себе си в килията, се заклех да го убия. Да, просто имах работа в бюрото.

Баримор се усмихна. В очите му се четеше съмнение.

— Можеше да се смениш с някого.

Помощникът сви рамене.

— Не ми дойде на ум. Не знам защо всъщност. Исках да го убия. Наистина това исках.

— Може би все пак ще имаш този шанс!

— Този кучи син вече отдавна го няма тук, сър!

— Пак ще чуем за него — каза Баримор повече на себе си, отколкото на помощника си. — Обзалагам се, че е извел жените и децата на Парсънови от каньона. Ще ги отведе някъде и ще се върне.

Нат Хазард се усмихна. Смяташе, че знае това по-добре.

— Да се обзаложим ли?

— Че ще се върне, така ли?

— Да, залагам хиляда долара! — прогърмя Баримор.

— Нямам толкова пари, сър! Но залагам срещу вас сто долара!

— Смяташ, че никога вече няма да видим Ласитър?

Нат Хазард се протегна.

— Да, сър! Точно така смятам.

Вратата се отвори и в бюрото влезе Джак Бенет. На гърдите си носеше звездата на помощник-шериф. Идваше да смени Нат Хазард.

— А, Джак! — посрещна го Нат. — Е, оттеглям се до утре сутринта, сър!

— И бъди нащрек! — напомни му Баримор.

Джак Бенет ги погледна изненадано. Внезапно Хазард почувствува, че се изпотява, и побърза да излезе навън. Слънцето беше вече на хоризонта и озаряваше билата и покривите на къщите с огненозлатна светлина. Нат Хазард спря, разкопча яката на ризата си и най-после прекоси улицата. Влезе отсреща в салона на Тилтън и си поръча една бира.

Барът беше препълнен. Денят беше горещ и след работа мъжете с удоволствие се отбиваха да пийнат по чаша студена бира. Нат Хазард скоро се заприказва с познати. Той живееше сам в малка къща на края на града. Но преди четири години там живееше и жена му. Да, Нат беше женен и дълги години съпругата му обаче не можа да му роди деца. Колкото и да я биеше той… Нищо чудно, че тя не можа да понесе този тормоз и един ден избяга от него завинаги. Повече не се върна.

Баримор се беше погрижил съдията да им даде развод. Затова Нат му беше вечно благодарен. Оттогава все си търсеше нова жена, но рядко ходеше по-далеч от Тилтъновия салон.

Тази вечер обаче си тръгна още след третата чаша. Мина през целия град, докато стигне къщата си, в която тази вечер го чакаше някой. И този някой беше Ласитър.

Когато Хазард видя грамадния мъж да седи в ъгъла до прозореца, той не повярва на очите си.

— Господи, май съм пиян! — промълви той и почна да брои колко бири е изпил. Но както и да ги броеше, не бяха повече от три. Поиска да извади револвера си и да стреля в призрака като в огледало, за да се разпръсне образът му на хиляди парченца. Но в този момент видя срещу себе си дулото на тежка двуцевна пушка.

Нат Хазард замръзна на място, явно преценил, че има пред себе си не призрак, а някакъв дух, който е дошъл да си поиграе с него.

— Сядай, Хазард! Трябва да си поговоря с теб! — каза Ласитър и посочи стола от другата страна на прозореца.

Наистина беше Ласитър! Помощник-шерифът се обля в пот и най-после проумя защо Баримор го беше предупредил да бъде нащрек. При мисълта за Ори и Лем Парсън едва не му прилоша. Веднага разбра, че ще говорят за тях. Ласитър му го беше казал още онази вечер.

Когато пристъпи към стола, Нат почувствува, че коленете му омекват.

— Предупредих те, Хазард! — и Ласитър насочи паркъра право в гърдите му. — Заредил съм и двете цеви с едри сачми. Затова — без погрешни движения! Онази нощ вие убихте Ори и Лем Парсън. Ти отрече това. Затова съм тук сега.

— О, не! — промърмори Нат Хазард.

— Да, да! Мъртви са, нали?

— Аз само ги изведох от килията, не съм стрелял!

— Кой тогава ги застреля?

Нат Хазард се обливаше в пот. „Бъди нащрек!“ — беше му казал Баримор. Трябваше и сега да внимава да не издаде нещо, да не бъде принуден от Ласитър да стане предател.

Той пое дълбоко въздух.

— Отговаряй, по дяволите — рече Ласитър. — Няма да седя вечно тук. Или ще ми отговориш, или натискам спусъка.

Нат Хазард се сети, че и той е въоръжен, но мисълта за това го уплаши. Защо Ласитър не беше взел оръжието му? Явно искаше той да посегне към него, за да може да го убие уж при самоотбрана.

Но не, Нат не искаше да умира. Много му беше рано, нямаше и четиридесет години.

Ако си намери нова жена, която да му роди деца, животът ще започне отново. Не непременно в Блу Уотър.

— Стреля Джак Бенет! — чу се да казва той и се стресна от звука на собствения си глас. — Той уби и двамата.

— Логан Баримор ли ви заповяда?

— Да, разбира се. Естествено.

— А онази работа с Милтън и Бъд Парсън? — продължи разпита Ласитър.

Нат Хазард изруга вътрешно. Но нямаше как, вече си беше отворил устата.

— Заловиха Милтън и Бъд при опит за кражба на говеда — проговори той.

— Но двамата не са крали говеда, нали? — уточни Ласитър.

Нат Хазард се поколеба. Но каква полза да мълчи или да отрича? Така и така този кучи син знаеше всичко.

— Не, не бяха крали.

— А кон или пък сребърна лъжичка от къщата на Баримор?

— Нищичко.

— И ти ли беше един от свидетелите?

Нат Хазард се обля в студена пот. Искаше му се да потъне в земята от срам. Беше подал малкия си пръст на този тип и сега той щеше да го изстиска докрай.

— Да, аз бях между свидетелите. Нямаше как. Баримор щеше да убие всеки, който се скриеше или кажеше нещо различно от това, което е наредил той.

— Дал ти е пари. Колко?

— Петдесет долара — отговори Хазард.

— Чухте ли това, Ваша светлост? — попита Ласитър.

Нат Хазард подскочи, като видя как фигурата на съдията изникна от тъмното. Още един дух, помисли си той и ужасено се прекръсти. Но бързо си спомни, че и Ласитър беше човек от плът и кръв.

— Чух всичко, Хазард, и ми е трудно да го повярвам — рече съдията. — Утре ще дойдеш при мен да подпишеш протокола.

Утре! Имаше време. Ще отиде първо в офиса и ще разкаже всичко на Баримор.

— Хазард, не мисли за Баримор! — откъсна го от тези мисли Ласитър. — Ти добре го познаваш. Той е недоверчиво копеле. Ще усети, че си се раздрънкал, и ще накара да те убият на място, както е убил толкова други преди теб. Помисли добре!

— Ще дойдеш при мен да ми разкажеш всичко и ще подпишеш протокола — повтори съдията.

— Да, Ваша светлост — отговори Нат Хазард.

— Тогава да вървим, Ласитър! — рече съдията и тръгна към вратата.

Ласитър стана и отиде при Нат Хазард. Опря дулото на паркъра в гърдите му, наведе се и го погледна право в очите.

— И да не ти хрумне нещо друго, омбре! Иначе ще дойда и ще те грабна като истински дявол!

— Не! Да, да! — едва успя да каже Нат Хазард.

— Ако случайно не успея, ще съобщя на Баримор за нашия разговор. Тогава няма да има нужда да вземам живота ти. Недоверието и отмъстителността на Баримор не прощават и на старите приятели и ти много добре го знаеш.

— Да, знам го!

Ласитър изчезна като сянка. Нат Хазард чу само как външната врата се затвори. Той продължи да седи на стола, загледан втренчено пред себе си. Най-добре ще бъде да отиде веднага при Баримор. Обзе го истински ужас. Баримор нямаше да му повярва, както на никого досега не беше вярвал.

Някъде по брега на Рио Сан Хосе или в някоя плитчина на Рио Гранде някой рибар щеше да го намери с куршум в тила.

Не, трябваше да действува по-умно.

Нат обичаше дома си. Но какво ще означава той за него, когато вече ще е в отвъдния свят, изпратен там от Баримор или от Ласитър?

Не, хиляди пъти не!

Защо тогава веднага да не избяга от Блу Уотър? По дяволите къщата! В ада да гори Баримор, а също и Ласитър! Навън е тъмна нощ. Нека оня кучи син го търси в храстите утре сутринта…

Той стана и взе най-необходимото на един мъж, който си пробива път в Дивия запад. Смяташе да отиде чак до океанския бряг, за да бъде в безопасност.

Със седлото през рамо, влачейки след себе си пълен чувал, той излезе от къщата и тръгна към обора. Сърцето му се удряше в гърдите, но Нат беше доволен, че му е дошло на ума да напусне този проклет град. Оседла коня си, закачи чувала и пакетите отстрани и го поведе за юздите към вратата.

Кой го хвана за рамото? Той се вцепени и почувствува как го побиват студени тръпки. Беше ли това костеливата ръка на смъртта? Толкова се уплаши, че мислите му се объркаха.

Беше Ласитър с проклетия си паркър, голямата пушка, чиито цеви бяха скъсени до една педя, за да могат сачмите да се разпръскват по-надалеч. Нат Хазард знаеше, че с нея човек можеше да бъде направо разкъсан.

Но не само това го уплаши. Той не смяташе, че ще свърши от изстрела на паркъра. Най-важното беше да избегне отмъщението на Баримор, но едва ли щеше да успее, защото Ласитър беше дошъл в обора, за да му попречи.

— Ти, изменнико! — проговори грамадният мъж зад гърба му. — Дали първо да ти стоваря един по тиквата, или да получиш куршум, за да разбереш най-после, че пътят за тебе е само един: към съда!

Нат Хазард не се помръдна. Не можеше нито да ходи, нито да говори, а и не знаеше какво да каже.

— Свали седлото и отнеси нещата си обратно! — заповяда Ласитър. — Коня остави тук, в тъмното ще си счупи краката.

Най-после Нат Хазард се раздвижи. Без да се противи, той се подчини на заповедта и Ласитър отпусна двуцевката си.

Като излезе от обора. Нат Хазард никъде не видя Ласитър. Той обаче добре знаеше, че този тип е някъде наблизо с насочена към него пушка.

Тази нощ Хазард изобщо не заспа. Изтегна се на леглото и дълго лежа буден. Непрекъснато се питаше защо одеве в обора просто не се обърна, не извади колта си и не стреля в Ласитър. Онзи кучи син нищо нямаше да види в тъмното. Беше напълно сигурен, че Ласитър е някъде около къщата и го пази, но не посмя да се промъкне навън с пистолет в ръка и да го открие. Баримор също уважаваше този негодник. И с право, както вече беше разбрал Нат Хазард.

Сутринта Хазард стана рано. Не беше гладен, затова си наля чаша уиски и я изпи наведнъж.

После излезе от къщи и тръгна към съда. Ласитър не се виждаше никъде, но Хазард беше сигурен, че го следва по петите.

Съдията го видя отдалеч и отвори вратата.

— Имаш шанс да избегнеш наказанието, Хазард! — посрещна го той дружелюбно.

Нат Хазард свали шапка, спря се и смутено го изгледа.

— Винаги съм мислил, че сте на страната на мистър Баримор, Ваша светлост!

— Не само ти мислиш така, синко — усмихна се мъдро съдията. — А и така си беше. Какво можех да предприема сам срещу този дявол? Затова бях принуден да играя по свирката му. Но през цялото време чаках да се появи някой като Ласитър. Тази надежда никога не ме напускаше. Както и много други хора в този град! Никога ли не ти е хрумвало подобно нещо, Хазард?

Нат Хазард се замисли дълбоко и кимна.

— Наистина! Прав сте, Ваша светлост!

— Снощи провъзгласих Ласитър за градски маршал — продължи съдията. — Щом събера достатъчно доказателства срещу Баримор, Ласитър ще го арестува и ще го изправи пред съда. Още мнозина други ще увиснат на въжето заедно с него. Не и ти, Хазард! Ти си разумен мъж!

— А нима имате доказателства срещу Баримор, Ваша светлост?

Двамата влязоха в кабинета и съдията посочи дебела папка.

— Седни, Хазард, и прочети какво пише вътре! — подкани го той. — Тогава ще разбереш, че е настъпил часът на Баримор. Последният!

Нат Хазард огледа купчината изписани листа и почувствува облекчение. Значи той не беше единственият, който ще помогне за наказването на Баримор. Седна и запрелиства отгоре-отгоре подредените документи. Явно Логан Баримор вече не беше толкова силен и страшен, че да трепери от него както досега.

Старият джентълмен седна срещу него. Чувство на уважение към съдията обзе Нат Хазард. Ето че този възрастен мъж, когото досега беше смятал за оглупял старец, години наред беше работил тайно срещу Баримор.

Съдията му подаде лист и молив и се усмихна.

— Напиши всичко, което знаеш за смъртта на четиримата братя Парсън и за хората от каньона Хако.

Нат Хазард започна да пише. Папката беше дебела и тежка. Той не беше сам. Позицията на Баримор беше много по-слаба, отколкото беше предполагал. Сега той се почувствува вече по-добре. Съдията беше събрал свидетелства от поне две дузини хора. Ако Баримор реши да ги избие всичките…

Нат Хазард беше твърдо решен да офейка през девет планини в десета, преди Баримор да успее да го погуби.

„Аз, Нат Хазард, миньор, златотърсач, работещ в компанията «Уелс Фарго», преден пост на ранчо и помощник-шериф на Блу Уотър, дълги години съм яздил коня си в служба на един кучи син, без да зная това…“

Така започна своите показания Нат Хазард. След това подробно описа как са намерили смъртта си братята Парсън. От време на време той вдигаше очи и всеки път съдията се усмихваше окуражително и поклащаше голямата си глава. Хазард сам се изненада от способностите си. Никога не си беше представял, че може да напише сам толкова изречения едно след друго.

— Колко време трябва да бъда на ваше разположение в Блу Уотър, Ваша светлост? — попита Нат уж между другото.

— Щом напишеш името си под протокола, вече не е нужно да оставаш в града — отговори съдията.

И така, Нат Хазард написа всичко, което знаеше, и след като се подписа с името си, свали звездата от гърдите си и я сложи на масата.

Съдията здраво стисна ръката му.

— Хазард, ти направи голяма услуга на целия град.

Нат Хазард се изправи и се протегна. Беше горд със себе си. Въпреки това нямаше намерение да остава в Блу Уотър по-дълго, отколкото беше необходимо. Не искаше и да знае как ще завърши борбата срещу Баримор. Искаше само да се махне оттук, да отиде далеч, колкото се може по-бързо.

С широки крачки той се прибра вкъщи и оседла коня си, като непрекъснато се оглеждаше. Но от Ласитър нямаше и следа.