Музей на страха

Първа глава

Боксър „Граховото зърно“ огледа площадката с отвращение. Майсторът беше истински капут. Тайфата — тълпа нещастници. Но най-лошото беше, че онзи тип, който управляваше „Кет“-а1, хабер си нямаше от хидравлични багери. Може би дължеше работата си на профсъюзите; може да беше нечий приятел; и в двата случая беше пълен некадърник — джаскаше машината напред-назад, сякаш сега за пръв път се е качил на тренажора в „Куинс“. Боксър стоеше там, скръстил мускулестите си ръце на гърдите, и гледаше как голямата кофа захапва тухлените отломки на стария жилищен блок. Кофата пое, после изведнъж запъна с вой на хидравликата, пак тръгна, като се люлееше насам-натам. Господи, откъде ги изнамираха тия смешници?

Чу хрущенето на стъпки зад гърба си, обърна се и видя приближаващия майстор, чието лице бе покрито със спечена корица от прах и пот.

— Боксър! Ти да не си си купил билет за това представление, а?

Масивните ръце на Боксър потрепнаха, престори се че не е чул. Той бе единственият на тази площадка, който разбираше от строителство, и тайфата го ненавиждаше за това. На Боксър не му пукаше; харесваше му да е с една глава над тях.

Чу как багерът изръмжа, когато захапа солидната стена на стария запълнен изкоп. Слънцето огряваше разровените основи, на старите сгради, „цъфнали“ като рана: отгоре асфалт и цимент; отдолу — тухли, отломки, после пак тухли. А най-отдолу — пръст. За да положат сигурни основи на бъдещата жилищна стъклена кула, трябваше да копаят наистина дълбоко.

Хвърли поглед отвъд работната площадка. На ярката слънчева светлина рязко се очертаваха силуетите на старите, кафяви постройки в Долен Ийст сайд. Някои бяха наскоро обновени. Скоро щяха да ги последват и останалите. Облагородяване.

— Ей! Боксър! Да не си оглушал?

Боксър пак потрепна, като си представи за мит как юмрукът му потъва в зачервеното лице на майстора.

— Хайде, размърдай си задника. Това да не ти е пийпшоу?

Майсторът кимна към работната група на Боксър. Не приближи обаче. Толкова по-добре за него. Боксър се озърна за хората от смяната си. Товареха чевръсто един самосвал, несъмнено за да шитнат стоката на някое запалено юпи от тукашния тараф, което си пада по скапани стари тухли за по пет долара парчето. Закрачи едва-едва, за да даде на майстора да разбере, че няма никаква бърза работа.

Чу се вик. Ръмженето на багера изведнъж стихна. „Кет“-ът бе захапал тухлената стена в основите и бе отворил тъмна, назъбена дупка в нея. Багеристът скочи от машината, която работеше на празни обороти. Приближи намръщеният майстор и двамата заговориха оживено, ръкомахайки като в анимационно филмче.

— Боксър! — долетя гласът на майстора. — След като и без друго си айляк, намерих ти една работа.

Боксър едва-едва промени курса си, сякаш и без друго бе тръгнал за там, без да вдигне шава, без да даде да се разбере, че е чул — просто остави езикът на тялото да изрази презрението му към хилавия майстор. Спря пред него, вторачен в прашните му работни ботуши. Малки ходила — малка пишка.

Бавно вдигна глава.

— Добре дошъл отново на света, Грахчо. Я погледни тук.

Боксър хвърли небрежен поглед към дупката.

— Дай си фенерчето.

Боксър откачи жълтото си ръбесто фенерче от колана на панталоните и го подаде на майстора.

Той го включи.

— Ха, работи — рече майсторът и поклати глава при това чудо.

Надвеси се към отвора. Изглеждаше като пълен идиот, надигнал се на пръсти върху купчина паднали тухли, главата и трупът му бяха невидими в назъбената дупка. Каза нещо, но гласът му беше твърде приглушен, за да се разбере какво. Отдръпна се.

— Прилича на тунел. — Избърса лице и размаза праха в дълга, черна ивица. — Пфу, как вони!

— Да не би да си видял Тутанкамон там? — попита някой.

Всички освен Боксър се разсмяха. Кой, по дяволите, беше тоя Тутанкамон?

— Мамицата му, само да не е някаква археологическа глупотевина! — Обърна се към Боксър. — Грахчо, ти си як мъжага. Искам да хвърлиш едно око.

Боксър взе фенерчето и без да погледне към нещастниците наоколо, се покатери върху тухлената купчина към дупката, която багерът бе пробил в стената. Клекна върху потрошените тухли и насочи лъча светлина в кухината. Видя под себе си дълъг нисък тунел. По стените и по пода му се виждаха пукнатини. Изглеждаше готов да се срути всеки миг. Поколеба се.

— Влизаш ли, или не? — долетя до него гласът на майстора.

Чу и друг глас, хленчещо подражаващ:

— Да, ама това го няма в профсъюзния ми договор.

Избухна гръмогласен смях.

Влезе.

Нападалите по пода тухли препречваха достъпа към тунела. Боксър наполовина пропълзя, наполовина се плъзна вътре и вдигна облак прах. Изправи се на крака и насочи светлината напред. Лъчът прониза праха, но не стигна далеч. Отвътре това място изглеждаше още по-тъмно. Изчака очите му да свикнат и прахът да се слегне. Чуваше разговорите и смеха горе, но съвсем слабо, сякаш идваха много отдалеч.

Направи няколко крачка напред, размахал фенерчето. От тавана висяха тънки като нишки сталактити, лъхна го противната миризма на въздуха вътре. Навярно — на умрели плъхове.

Тунелът изглеждаше празен, ако се изключат няколко буци въглища. От двете страни имаше дълга редица сводести ниши, около метър широки и метър и половина високи, всичките — грубо зазидани с тухли. По стените блестяха капки вода и той чу хор от едва доловими капчуци. Сега вече беше съвсем тихо, стените на тунела поглъщаха целия шум от външния свят.

Направи още една крачки напред, освети с лъча на фенерчето покрива и стените. Паяжината от пукнатини изглеждаше още по-гъста, от тавана стърчаха парчета камъни. Предпазливо отстъпи назад, обгръщайки отново с поглед зазиданите сводести ниши в двете стени.

Приближи към най-близката. Една от тухлите бе паднала наскоро, а другите изглеждаха разхлабени. Зачуди се какво ли имаше в тези ниши. Други тунели? Нещо нарочно скрито?

Светна с фенерчето през дупката на падналата тухла, но не можа да проникне в тъмнината. Протегна ръка, улови долната тухла и я извъртя. Разхлабена беше, както си и мислеше. Измъкна я и подире й се посипа дъжд от хоросан и прах. След това извади още една и още една. Лъхна го по-силна от преди воня.

Отново светна в процепа. Нова тухлена стена, може би метър по-навътре. Насочи лъча към дъното на арката и надникна надолу. Там имаше нещо, приличаше на чиния. Порцелан. Отстъпи крачка назад, очите му се насълзиха от зловонния въздух. Любопитството му влезе в битка с неясно тревожно предчувствие. Вътре определено имаше нещо. Можеше да е старо и ценно. Защо иначе ще го зазиждат така?

Спомни си за един тип, който бе намерил торба със сребърни долари, докато разрушавали стара каменна къща. Ценни монети, струваха няколко хилядарки. Онзи си купи чисто нова самоходна косачка „Кюбота“. Ако имаше нещо ценно, — майната им на всички, Боксър щеше да го прибере.

Разкопча яката си и дръпна тениската, за да закрие носа си, след това бръкна в дупката с ръката с фенерчето, а после решително мушна глава и рамене, за да се огледа по-добре.

В първия миг застина на място като истукан. След това рязко отмахна шава назад и се удари в горния ред тухли. Изтърва фенерчето в дупката и, олюлявайки се, се отдръпна. Този път одраска челото си, докато изпълзяваше назад в тъмното, опрял крака в тухлите. Падна на пода и неволно извика.

В един миг се възцари пълна тишина. Облаците прахоляк се виеха нагоре, а далеч по-високо се виждаше мъждивата светлина, идваща от външния свят. Вонята го обгърна целия. Задъхан се изправи на крака и пое към светлината, закатери се по купчината тухли, падна и заби лице в прахоляка, отново стана и запълзя на четири крака. Изведнъж се озова отново на светло, претърколи се презглава от другата страна на тухлената купчина и се приземи по лице със зашеметителен удар. Едва дочу смеха, който секна веднага, щом се претърколи. Втурнаха се към него, протегнаха ръце и го вдигнаха, всички заговорили вкупом.

— Божичко, какво е станало с тебе?

— Ранен е — долетя нечий глас. — Целият е в кръв.

— Отдръпнете се — дочу друг глас.

Боксър се опита да поеме дъх, да укроти сърцебиенето си.

— Не го местете. Извикайте линейка.

— Срути ли се?

Глъчта не секваше. Най-накрая успя да се изкашля и седна, а всички изведнъж млъкнаха.

— Кости — успя да изрече Боксър.

— Кости ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Говори глупости.

Боксър почувства как съзнанието му се прояснява. Огледа се, усети как топлата кръв се стича по лицето му.

— Черепи, кости. Купища. Цели дузини човешки кости.

Почувства, че му призлява и отново легна под яркото слънце.

Втора глава

Нора Кели погледна през прозореца на кабинета си, разположен на четвъртия етаж — погледът й се зарея над медните покриви на Нюйоркския природонаучен музей, отвъд куполите и минаретата и обшитите с чудновати капчуци кули, към зеления покров на Сентръл парк. Най-накрая се вгледа в далечните сгради по Пето авеню — изглеждаха като монолитна стена, приличаха на вътрешния двор на някакъв безкраен замък, озарени в жълто от есенната светлина. Красивата гледка не й достави никакво удоволствие.

Почти беше станало време за срещата й. Понечи да потисне облялата я гневна вълна, но размисли. Този гняв щеше да й потрябва. През последните осемнайсет месеца научният й бюджет бе замразен. За това време бе свидетелка как броят на вицепрезидентите на музея се увеличи от трима на дванайсет, всеки с двеста бона годишна заплата. Беше свидетелка как отделът за връзки с обществеността, заспала малка служба, населена някога от симпатични бивши вестникари, се превърна в модерен офис, изпълнен с млади, изящно облечени мацки, които не разбираха нищо нито от археология, нито от каквито и да било други науки. Беше свидетелка как висшите ешелони на музея, някога съставени от учени и преподаватели, бяха превзети от юристи и фондонабиратели. Повечето коридори, завиващи под деветдесет градуса бяха превърнати в ъглови офиси за някакви функционери. Всички пари отиваха за фондонабирателни мероприятия, а събраните от тях пари се влагаха отново в такива събития в един безкраен кръг на онанистично пропиляна енергия.

И въпреки всичко, рече си тя, това все още беше Нюйоркският природонаучен музей: най-големият музей за естествена история в света. Беше извадила късмет, че намери работа в него. След неуспеха на последните й проучвания — странната археологична експедиция, която бе водила в Юта, и неочаквания провал на плановете за Музей на Лойд — се нуждаеше от тази служба, за да навакса. Този път, рече си тя, няма да се паля толкова, ще играя на сигурно — строго в рамките на системата.

Извърна се от прозореца и огледа кабинета си. Във или извън системата, нямаше начин да приключи проучването си на връзката анасази — ацтеки без допълнителни средства. Най-важното бе, че се нуждаеше от серия датировки с мас-спектрометърен ускорител с въглерод–14 на шейсет и шестте останки, които бе донесла от проучванията си в Южен Юта миналото лято. Това щеше да струва 18 000 долара, но трябваше да получи тези датировки, ако изобщо искаше да приключи работата си. Щеше да поиска тези пари сега, всичко останало можеше да почака.

Време беше. Надигна се, излезе и пое нагоре по тясното стълбище след което навлезе в плюшените покои на петия етаж на музея. Спря се пред кабинета на първия вицепрезидент, за да пооправи сивия си костюм. Тези хора само от това разбираха — от ушити по поръчка дрехи и лъскав външен вид. Трябваше да получи парите; нямаше никакво намерение да излезе от този кабинет без тях. Стегна се, усмихна се и почука. Номерът беше да е едновременно и любезна, и твърда.

— Влезте — долетя отвътре свеж глас.

Ъгловият кабинет пред нея бе облян от утринната светлина. Първият вицепрезидент Роджър Бризбейн III седеше зад блестящо писалище в стил „Баухаус“. Нора бе виждала снимки на този кабинет от времето, когато принадлежеше на тайнствения д-р Фрок. Тогава той бе истинска обител на музеен уредник, прашна и разхвърляна, пълна с вкаменелости и книги, със стари викториански кресла, копия на масаи и с туловището на препарирана морска крава. Сега стаята изглеждаше като чакалня на стоматолог хирург. Единственият знак, че това би могло да бъде музеен кабинет, беше заключената стъклена кутия върху писалището на Бризбейн, в която лежаха сума ефектни скъпоценни камъни — шлифовани и нешлифовани, — които намигаха и блещукаха от малките си кадифени гнезда. Според носещите се в музея клюки Бризбейн възнамерявал да стане специалист по скъпоценните камъни, но бил принуден от прагматичния си баща да завърши право. Нора се надяваше това да е вярно: в такъв случай поне донякъде би проявил разбиране към науката.

Опита се усмивката й да изглежда колкото е възможно по-искрена. Бризбейн изглеждаше зализан и самоуверен. Лицето му бе спокойно, гладко и розово като вътрешността на мидена черупка — безупречно избръснат, напудрен, вчесан и одеколониран. Чупливата му кестенява коса, гъста, лъскава и излъчваща здраве, бе въздълга.

— Д-р Кели — рече Бризбейн и разкри блестяща редица зъби, перфектно изпълнение на майстор зъболекар, — чувствайте се у дома си.

Нора се отпусна внимателно върху конструкцията от хром, кожа и дърво, която би трябвало да минава за стол. Беше ужасно неудобен и скръцваше при всяко нейно движение.

Младият вице се облегна на стола си, при което се чу леко изшумоляване, и сключи длани зад главата си. Ръкавите му бяха безупречно навити, а възелът на английската му копринена връзка оформяше безупречен триъгълник с трапчинка в средата. Да не би това да е грим — помисли си Нора — под и около очите му, за да скрие бръчиците? Мили Боже, наистина беше грим. Тя извърна поглед, усетила, че се е вторачила прекалено нахално.

— Как вървят работите в работилницата за дрипи и кокали? — попита Бризбейн.

— Страхотно. Чудесно. Има само една малка подробност, за която исках да поговорим.

— Добре, добре. Аз също трябва да поговоря с вас.

— Господин Бризбейн — започна бързешком Нора, — аз…

Бризбейн обаче я спря с вдигната ръка.

— Нора, знам защо сте тук. Имате нужда от пари.

— Точно така.

Бризбейн кимна съчувствено.

— Не можете да завършите изследването си при този замразен бюджет.

— Точно така — повтори Нора, изненадана, но и нащрек. — Беше страхотен удар да получим финансирането от „Мърчисън“ за това проучване на индианците анасази, но няма как да завърша работата си без серия от добри датировки с въглерод–14. Точните датировки са в основата на всичко останало.

Опита се тонът й да се запази приятно покорен, сякаш умираше да се прави на самата невинност.

Бризбейн кимна отново, полузатворил очи, и леко се завъртя с креслото си. Въпреки всичко Нора се почувства окрилена. Не беше очаквала толкова съчувствена реакция. Май щеше да сполучи.

— За колко пари говорим? — попита Бризбейн.

— Срещу осемнайсет хиляди долара мога да изпратя за датировка всичките шейсет и шест проби в Мичиганския университет, който разполага с най-добрата мас-спектрометрова лаборатория в света за датиране с въглерод–14.

— Осемнайсет хиляди долара. Шейсет и шест проби.

— Точно така. Не моля за постоянно увеличение на бюджета, а за еднократно отпусната сума.

— Осемнайсет хиляди долара — повтори бавно Бризбейн, сякаш обмисляше нещата. — Като се замисли човек, не изглеждат чак толкова много, нали, д-р Кели?

— Така е.

— Всъщност сумата е съвсем малка.

— Особено в сравнение с научните резултати, до които ще доведе.

— Осемнайсет хиляди. Какво съвпадение.

— Съвпадение ли? — Нора изведнъж се почувства неловко.

— Точно с толкова ще трябва да съкратите бюджета си през следващата година.

— Вие намалявате бюджета ми?

Бризбейн кимна.

— Десетпроцентно всеобщо съкращение. За всички научни отдели.

Нора усети как се разтреперва и стисна здраво хром-никеловите подлакътници на стола си. Понечи да каже нещо, но си спомни клетвата пред себе си и преглътна думите.

— Разходите по новите зали за динозаври се оказаха по-големи от очакваните. Ето защо се радвам, че смятате тази сума за незначителна.

Нора успя да си поеме дъх и да модулира тона си.

— Господин Бризбейн, не мога да завърша изследването си при такъв бюджет.

— Ще се наложи да го направите. Научните изследвания са само малка част от дейността на музея, д-р Кели. Имаме задължението да правим изложби, да изграждаме нови зали, да забавляваме публиката.

Нора заговори разпалено:

— Но фундаменталните научни изследвания са кръвоносната система на музея. Без наука всичко това ще се превърне в едно кухо шоу.

Бризбейн се надигна от стола си, заобиколи писалището и се спря пред стъклената кутия. Набра кода на клавиатурата и пъхна ключ в ключалката.

— Виждали ли сте някога смарагда „Тев Мираби“?

Бризбейн отвори кутията и посегна с тънката си ръка към смарагд с големината на яйце от червеношийка. — Смарагдът „Тев Мираби“. Безупречен е. Като специалист по скъпоценните камъни по призвание мога да ви кажа, че смарагдите с подобен размер никога не са безупречни. Освен този.

Той го вдигна пред едното си око, което изведнъж се уголеми като че пред него бе поставена лупа. Премигна веднъж, след това свали камъка.

— Разгледайте го.

Нора отново се застави да преглътне възражението си. Взе смарагда.

Завъртя го внимателно между пръстите си.

— Хайде, хайде, продължете. Светът изглежда по-различен, погледнат през смарагд.

Нора се взря в дълбините му и видя как на погледа й отвръща един изкривен свят, в който плуваше някакво подуто създание, приличащо на зелена медуза — Бризбейн.

— Много интересно. Но, господин Бризбейн…

— Безупречен.

— Не ще и дума. Но ние говорехме за друго.

— Колко мислите, че струва? Милион? Пет? Десет? Той е уникален. Ако го продадем — край на паричните ни тегоби. — Той се изкиска и отново вдигна смарагда към окото си. То отново се завъртя зад камъка, черно, уголемено, влажно на вид. — Но не можем да го продадем, разбира се.

— Съжалявам, но не разбирам накъде биете.

Бризбейн се усмихна едва-едва.

— Вие и останалия научен персонал. Винаги забравяте едно нещо: наистина става дума за шоу. Вземете за пример този смарагд. От научна гледна точка в него няма нищо, което не бихте открили в който и да е смарагд със сто пъти по-малки размери. Но хората не искат да видят който и да е смарагд — те искат да видят най-големият смарагд. Шоуто, д-р Кели, е кръвоносната система на този музей. Как смятате, колко време биха продължили вашите скъпоценни научни изследвания, ако хората престанат да идват, ако изгубят интерес, ако престанат да дават пари? За да задържим вниманието им, ние се нуждаем от колекции: ослепителни изложби, колосални метеорити, динозаври, планетариуми, злато, птици додо и гигантски смарагди. А вашата работа просто не попада в тази категория.

— Но моята работа наистина е интересна.

Бризбейн разпери ръце.

— Скъпа моя, всеки тук е убеден, че неговите изследвания са най-интересните.

Точно това „скъпа моя“ я взриви. Нора скочи на крака с побелели от гняв устни.

— Не би трябвало да седя тук и да защитавам правотата си. Проучването от Юта ще установи точно кога се е появило влиянието на ацтеките, което е преобразило културата на анасазите. То ще даде възможността да разберем…

— Ако правехте разкопки за динозаври, щеше да бъде по-различно. Там е екшънът. А и по стечение на обстоятелствата, там са и парите. Истината, д-р Кели, е, че никой не изглежда ужасно заинтригуван от вашите малки купчинки чирепи, освен самата вас.

— Истината — отвърна разгорещено Нора, — е, че вие самият сте учен недоносче. Само се правите на велик бюрократ, а, честно казано, преигравате в тази си роля.

Още щом изрече тези думи, Нора разбра, че бе отишла твърде далеч. За миг лицето на Бризбейн сякаш се смръзна. Съвзе се, усмихна й се ледено и издърпа кърпичката от горното си джобче. Започна да бърше смарагда — бавно и продължително. След това го върна в кутията, заключи я и започна да бърше нея, отпървом — отгоре, а после и отстрани, полека и внимателно. Най-накрая проговори:

— Не се вълнувайте толкова. Вълнението втвърдява артериите и изобщо е вредно за здравето.

— Извинете, не исках да ви обидя, но няма да приема тези съкращения.

Бризбейн заговори с приятен тон:

— Казах ви онова, което трябваше да ви кажа. Уредниците, които не намират начин да съкратят бюджета си, нямат проблеми — ще се радвам да го сторя вместо тях.

Когато изрече това, вече не се усмихваше.

Нора затвори вратата на външния офис и се спря напълно объркана в коридора. Беше се заклела да не напуска онзи кабинет без допълнителните пари, а ето, че стана още по-зле, отколкото преди да влезе в него. Дали да не отиде при Колъпи, директора на музея? Но той бе суров и недостъпен, а и това сигурно щеше да ядоса Бризбейн. Вече един път изпусна езика си. Ако прескочи Бризбейн, може и да я уволнят. А каквото и да стореше, не биваше да изгуби тази работа. Щом замразяваха този проект, можеше да работи върху нещо друго. Може би щеше да намери отнякъде пари, да открие ново финансиране. А след шест месеца щеше да има ново преразглеждане на бюджета. Човек винаги може да се надява…

Тя бавно слезе по стълбите към четвъртия етаж. В коридора се спря, изненадана, че вратата на кабинета й беше широко отворена. Надникна вътре. Там, където сама бе стояла преди петнайсетина минути, на фона на прозореца се очертаваше фигурата на много странен на вид мъж, който прелистваше някаква монография. Беше облечен с чисто черен, строго скроен костюм, който определено му придаваше погребален вид. Кожата му беше много бледа, по-бяла, отколкото бе виждала досега у жив човек. И русата му коса бе почти бяла. Разлистваше монографията с удивително дълги и тънки пръсти с цвят на слонова кост.

— Извинете, но какво правите в кабинета ми? — попита Нора.

— Интересно — промърмори мъжът, докато се обръщаше.

— Моля?

Той вдигна монографията — „Геохронология на пещерата Сандия“.

— Странно е, че над равнището на Сандия са намирани само цели фолсъмови връхчета на стрели. Много показателно, не намирате ли?

Говорът му имаше мекия южняшки акцент на човек от висшата класа и сякаш се лееше като медена струя.

Нора почувства как изненадата от това нахлуване в кабинета й се превръщаше в гняв.

Той отиде до библиотечния шкаф, върна монографията на мястото й върху лавицата и започна да разглежда другите заглавия, като пръстът му потропваше по гръбчетата на книгите с леки, точни движения.

— Аха — рече той и издърпа друга монография. — Както виждам оспорват се резултатите от Монте Верде.

Нора пристъпи напред, издърпа монографията от ръцете му и я мушна обратно на лавицата.

— В момента съм заета. Ако искате да ви приема, можете да телефонирате. И на излизане, моля затворете вратата.

Обърна се гърбом към него и зачака да си излезе. Десет процента! Тя поклати глава, уморена и все още невярваща. Как би могла изобщо да се справи?

Ала мъжът не си тръгна. Вместо това чу отново медения му плантаторски глас.

— Най-добре веднага да си кажа, ако нямате нищо против. Д-р Кели, мога ли да се осмеля да ви обезпокоя с един малък и досаден проблем?

Тя се обърна. Той протегна ръка. В дланта му се беше сгушил малък кафеникав череп.

Трета глава

Нора вдигна поглед от черепа към лицето на посетителя.

— Кой сте вие?

Вглеждайки се вече по-внимателно, тя забеляза колко бледосини бяха очите и колко фини — страните му. С тази своя бяла кожа и с класическите черти на лицето си той изглеждаше като изваян от мрамор.

Мъжът направи благоприличен жест, нещо средно между кимване и поклон.

— Специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.

Сърцето на Нора се сви. Нима имаше още мръсотии около и без това белязаната от неприятности експедиция в Юта? Само това й липсваше.

— Имате ли значка? — попита предпазливо. — Някакъв документ за самоличност?

Мъжът се усмихна снизходително, извади портфейл от джоба на сакото си и го разтвори. Нора се наведе, за да разгледа значката. Определено изглеждаше истинска — а през последните осемнайсет месеца й се бе наложило да види достатъчно на брой такива значки.

— Добре, добре, вярвам ви. Специален агент… — поколеба се тя. Как, по дяволите, се казваше? Погледна отново към значката, но тя вече пътуваше към джоба на сакото му.

— Пендъргаст — довърши той вместо нея. След това добави, сякаш бе прочел мислите й: — Между другото това няма нищо общо със случилото се в Юта. Става дума за съвсем друг случай.

Тя отново го погледна. Този напет и замислен мъж в черно и бяло никак не приличаше на ченгетата, с които се бе срещала на Запад. Имаше необичаен, дори ексцентричен вид. В безизразното му лице имаше нещо пети привлекателно. След това Нора отново се вгледа в черепа.

— Не съм антрополог — рече бързешком. — Костите не са в моята специалност.

Единственият отговор на Пендъргаст бе да й подаде черепа.

Тя го взе, любопитна въпреки всичко, и го завъртя в ръце.

— ФБР сто на сто разполага с научни експерти, които да му помогнат в тази работа.

Агентът от ФБР се усмихна едва-едва, отиде до вратата и я заключи. Плавно се завърна до писалището, вдигна телефонната слушалка от вилката й и я сложи внимателно настрани.

— Можем ли да поговорим без да ни безпокоят?

— Разбира се. За каквото и да е.

Нора усети, че отговорът издаваше объркване и се ядоса на себе си. Никога не бе срещала толкова самоуверен човек.

Той се настани на дървения стол до писалището й и кръстоса дългите си крака.

— Независимо от специалността ви, бих искал да чуя какво мислите за този череп.

Тя въздъхна. Дали трябваше да разговаря с този мъж? Какво ще си помислят в музея? Със сигурност нямаше да са доволни, че ФБР се е консултирало с техен човек. А може би пък тъкмо такава „известност“ желаеше Бризбейн?

Тя отново огледа черепа.

— Ами, да започнем оттам, че… бих казала, че това дете е имало доста тъжен живот.

Пендъргаст направи купичка с пръсти и повдигна вежда в мълчалив въпрос.

— Незатвореният напълно шев сочи, че е едва надхвърлило десет години. Вторият кътник едва е набол. Това означава, че е било на около тринайсет, плюс минус няколко години. Предполагам — момиче, ако се съди по деликатните издатини на веждите. Много лоши зъби, между другото, без каквато и да е зъболекарска намеса. Това предполага най-малкото немара. А тези два пръстена в зъбния емайл показват забавен растеж, навярно са причинени от два периода на гладуване или от сериозно заболяване. Черепът определено е стар, макар състоянието на зъбите да говори за историческа, а не за праисторическа датировка. Няма да срещнете такива развалени зъби в праисторически екземпляр, а и черепът изглежда е на дете от бялата раса, не е от туземното индианско население. Бих рекла, че е на възраст най-малко седемдесет до сто години. Разбира се, това са умозрителни заключения. Всичко зависи от това къде е намерен и при какви условия. Може би си струва да бъде датиран с въглерод–14.

При това неприятно напомняне за неотдавнашната й среща, тя неволно замлъкна.

Пендъргаст чакаше. Нора имаше чувството, че очаква да чуе още. Усети как раздразнението й се завръща и отиде до прозореца, за да разгледа черепа на ярката утринна светлина. След това, още вторачена в него, изведнъж й се догади.

— Какво има? — попита остро Пендъргаст, усетил промяната у нея.

Жилавата му фигура се надигна от стола, напрегната като пружина.

— Тези едва видими драскотини в самата основа на тилната кост… — тя улови лупата, която висеше на връвчица на врата й и я вдигна към окото си. Обърна черепа наопаки и го изследва по-внимателно.

— Продължете.

— Причинени са от нож. Сякаш някой е отстранявал тъкан.

— Каква тъкан?

Обля я вълна от облекчение, когато разбра за какво ставаше дума.

— Това са от онзи тип следи, причинени от скалпел, които могат да се видят след аутопсия. Детето е било аутопсирано. Белезите са били направени, докато се е разкривала горната част на гръбначния мозък или може би продълговатия мозък — медула облонгата.

Тя остави черепа на масата.

— Но аз съм археоложка, господин Пендъргаст. Най-добре е да използвате нечий друг опит. Ние тук имаме медикантрополог — д-р Уайдънрайх.

Пендъргаст вдигна черепа и го постави в найлонова торбичка със самозалепващ се капак. Торбичката изчезна безследно в гънките на костюма му, все едно, че беше фокусник.

— Нуждая се именно от вашия археологически опит. А сега — продължи оживено той, докато връщаше телефонната слушалка на мястото й и отключваше вратата с бързи и икономични движения, — бих искал да ме придружите до центъра на града.

— До центъра ли? Искате да кажете до вашето управление?

Пендъргаст поклати отрицателно глава.

Нора се поколеба.

— Не мога просто ей така да си тръгна. На работа съм.

— Няма да се бавим много, д-р Кели. А няма никакво време.

— Но за какво става дума?

Той обаче вече бе излязъл от кабинета й и крачеше бързо и безшумно по дългия коридор. Тя го последва, неспособна да измисли какво друго да стори, а агентът пое по серията извити стълби през залите „Птиците на света“, „Африка“, „Бозайници от плейстоцена“, докато най-сетне двамата стигнаха до кънтящата Голяма ротонда.

— Познавате много добре музея — рече тя, опитвайки се да върви в крачка с него.

— Да.

Излязоха от бронзовите порти и се спуснаха по просторното, извито, мраморно стълбище към „Мюзиъм драйв“. Агент Пендъргаст се спря в основата на стълбите и се извърна, облян от ярката есенна светлина. Сега очите му бяха почти бели, с едва доловим оттенък на синьо. Когато отново тръгна, тя изведнъж придоби чувството, че под тесния му костюм се крие голяма физическа сила.

— Запозната ли сте със закона за опазване на археологическото и историческото наследства в Ню Йорк?

— Разбира се.

Законът повеляваше, ако на дадена площадка бъде разкрито нещо с археологическа стойност, изкопните или строителните работи да се прекратят, докато не бъдат направени разкопки и находките не бъдат документирани.

— Доста интересна площадка се разкри в Долен Манхатън. Вие ще бъде надзираващият археолог.

— Аз ли? Нямам нито опита, нито специалността…

— Не се бойте, доктор Кели. Страхувам се, че тази ваша служба ще бъде съвсем кратка.

Тя поклати глава.

— Но защо аз?

— Имате известен опит в подобни… ъ-ъ-ъ — точно такива места.

— И що за място е това?

— Костница.

Тя зяпна.

— А сега — рече той и посочи с ръка мъркащия до тротоара Ролс-ройс модел „Сребрист призрак 59“, — трябва да тръгваме. След вас, моля.

Четвърта глава

Нора излезе от Ролс-ройса с неловкото чувство, че биеха твърде много на очи. Пендъргаст затвори вратата зад нея; изглеждаше спокойно безразличен на нелепия фон на елегантния автомобил, паркиран всред прахоляка и шума на голямата строителна площадка.

Прекосиха улицата и спряха пред висока ограда от телена мрежа. Отвъд нея щедрото следобедно слънце огряваше скелетните основи на редица стари сгради. Няколко големи, пълни с тухли самосвала обрамчваха площадката. До бордюра бяха паркирани две полицейски коли и Нора видя две униформени ченгета, които надничаха през някаква дупка в неразрушена подпорна стена. Недалеч от тях стоеше група костюмирани бизнесмени. Строителната площадка бе обградена от изоставени жилища, които намигаха с празните си прозорци.

— На това място групировката „Мойгън-Феърхевън“ ще строи шейсет и пет етажна жилищна кула — каза Пендъргаст. — Около четири часа вчера са проникнали през онази стена, ей там. Един работник намерил черепа, който ви показах, в гробница зад стената. Заедно с още много, много други кости.

Нора погледна в указаната й посока.

— Какво е имало на това място преди?

— Каре от жилищни сгради, строени към края на деветдесетте години на XIX век. Както изглежда обаче, тунелът е бил построен преди тях.

Нора вече можеше да види, че багерът беше разкрил ясен профил. Старата подпорна стена се намираше под основите от деветнайсети век, а дупката в нейната основа определено бе част от по-стара постройка. На една страна бяха струпани някакви обгорели и изгнили старинни греди.

Докато вървяха покрай оградата, Пендъргаст се наведе към нея.

— Боя се, че нашето посещение тук може да се окаже проблематично и че разполагаме с твърде малко време. Тази площадка се е променила обезпокоително много през последните няколко часа. „Мойгън-Феърхевън“ са едни от най-енергичните предприемачи в този град. И разполагат със забележително голяма… ъ-ъ-ъ… мощ. Забелязвате ли, че наоколо няма представители на пресата? Полицията бе повикана много дискретно на място.

Той я поведе към затворената с верига врата в оградата, охранявана от ченге, на чийто колан се мандахерцаха белезници, радиостанция, палка, пистолет и муниции. Общото тегло на цялото това снаряжение дърпаше колана надолу и поради това коремът под синята му риза се издуваше свободно напред.

Пендъргаст спря пред вратата.

— Движение — рече ченгето. — Няма нищо за гледане, приятел.

— Тъкмо обратното — усмихна се Пендъргаст и показа картата си. Ченгето се наведе напред и се намръщи. Погледна лицето на агента, после отново документа, пак — лицето, и така няколко пъти.

— ФБР, а? — Повдигна колана си и снаряжението му издрънча.

— Да, това са трите букви — отвърна Пендъргаст и мушна портфейла си в джоба.

— А коя е спътничката ви?

— Археоложка. Възложено й е да изследва мястото.

— Археоложка ли? Изчакайте.

Ченгето прекоси бавно празния терен и спря до скупчилите се полицаи. Размениха няколко думи, след това един от тях се отдели от групата. Тичешком го последва облечен в кафяв костюм мъж. Беше нисък и набит, дебелата му гуша преливаше над тясната яка на ризата. Правеше прекалено големи крачки за късите си крака и поради това походката му беше прекалено пружинираща.

— Какво, по дяволите, означава това? — рече задъхано като приближи портата, обръщайки се към новодошлото ченге. — Не ми каза нищо за ФБР?

Нора забеляза, че новото ченге носеше на раменете си златните отличителни знаци на капитан. Имаше оредяла коса, жълтеникаво лице и присвити черни очи. Беше почти толкова дебел, колкото и мъжа в кафявия костюм.

Капитанът погледна Пендъргаст.

— Мога ли да видя картата ви?

Гласът му беше тих, напрегнат и висок.

Пендъргаст отново извади портфейла си. Капитанът го взе, разгледа документите и го върна през портата.

— Съжалявам, господин Пендъргаст, но нещата тук не са от компетенцията на ФБР, особено пък на нюорлеанския му офис. Знаете каква е процедурата.

— Капитан…?

— Къстър.

— Капитан Къстър, тук съм с доктор Нора Кели от Нюйоркския природонаучен музей, на която е възложено археологическото проучване. А сега, ако ни пуснете…

— Това е строителна площадка — намеси се мъжът в кафявия костюм. — В случай, че не сте забелязали, опитваме се да построим сграда. Вече изпратиха човек, който да огледа костите. Всемогъщи Боже, ние губим по четирийсет хиляди долара на ден, а сега и ФБР…

— А кой бихте благоволили да бъдете вие? — попита Пендъргаст мъжа с приятен тон.

Очите на онзи щъкаха непрекъснато.

— Ед Шенк.

— А, господин Шенк… — в устата на Пендъргаст името прозвуча като термина за някакъв вид груб инструмент. — И сте служител на „Мойгън-Феърхевън“?

— Началник на строежа.

Пендъргаст кимна.

— Радвам се, че се запознахме, господин Шенк.

Мигновено се обърна към капитана, пренебрегвайки напълно Шенк.

— А сега, капитан Къстър — продължи със същия благ тон, — да разбирам ли, че няма да отворите тази порта и да ни позволите да се заемем с работата си?

— Това е много важен проект за групировката „Мойгън-Феърхевън“ и за града. Работата се забавя и по най-високите етажи се безпокоят за това. Господин Феърхевън посети лично мястото вчера вечерта. Последното нещо, което биха желали, е ново забавяне. Не съм чувал нищо за участие на ФБР, не знам нищо за някакви археологически проучвания…

Той замлъкна. Пендъргаст бе извадил клетъчния си телефон.

— На кого се обаждате? — попита Къстър.

Пендъргаст не отвърна нищо, усмивката не слизаше от лицето му. Пръстите му пробягаха по миниатюрните клавиши със смайваща бързина.

Погледът на капитана се стрелна към Шенк, после се извърна.

— Сали? — заговори Пендъргаст по телефона. — Тук е агент Пендъргаст. Мога ли да говоря с комисар Рокър?

— Вижте сега… — започна капитанът.

— Да, моля те, Сали. Ти си истинско съкровище.

— Можем да обсъдим нещата вътре.

Чу се дрънчене на ключове. Капитан Къстър започна да — отключва портата.

— Ще ти бъда много благодарен, ако го прекъснеш и ме свържеш.

— Господин Пендъргаст, няма нужда — каза Къстър.

Портата се отвори широко.

— Сали? Ще ти позвъня по-късно — рече Пендъргаст и затвори телефона с щракване.

Мина през портата заедно с Нора. Без да се спира или да разговаря, агентът от ФБР прекоси засипаната с боклуци площадка, понесъл се в тръс право към дупката в тухлената стена. Отпървом слисани, другите го последваха със закъснение.

— Господин Пендъргаст, трябва да разберете, че… — капитанът се опитваше да го настигне.

Шенк ги следваше разярен като бик. Спъна се, изруга, но продължи пътя си.

С приближаването им към дупката, Нора забеляза бледата светлинка, която идваше отвътре. Изведнъж проблесна светкавица. Пауза, нова светкавица. Някой правеше снимки.

— Господин Пендъргаст — извика капитан Къстър.

Ала гъвкавият агент от ФБР вече се катереше по купчината отломки. Другите спряха тежко задъхани в основата й. Нора последва Пендъргаст, който вече бе изчезнал в черната дупка. Тя се спря пред нея и погледна надолу.

— Влезте — рече Пендъргаст с най-привлекателния си южняшки тон.

Тя се спусна по изпопадалите тухли на влажния под. Отново проблесна светкавица. Мъж в бяла лабораторна престилка се бе навел и изследваше нещо в малка сводеста ниша. Пред друга ниша се бе изправил фотограф с широколентов апарат с две синхронизирани светкавици.

Мъжът в бялата престилка се изправи и ги погледна през виещия се прахоляк. Имаше гъста, рошава, посивяла коса, която в съчетание с кръглите му очила с телени рамки му придаваше донякъде вид на стар революционер болшевик.

— Кои, по дяволите, сте вие, та да нахълтвате така? — извика мъжът и думите му отекнаха в гробницата. — Казаха ми, че никой няма да ме безпокои.

— ФБР — избълва Пендъргаст. Тонът му сега беше коренно различен — остър, строг, официален. Разтвори с плясък на кожата портфейла си и завря значката в лицето на мъжа.

— А-а-а — рече, заеквайки онзи, — разбирам.

Нора гледаше ту единия, ту другия, изненадана от очевидната способност на Пендъргаст да оценява мигновено хората и да ги манипулира съобразно преценката си.

— Бих ли могъл да ви помоля да напуснете това място, докато моята колежка доктор Кели и аз извършим своя оглед?

— Вижте сега, тъкмо съм по средата на работата си.

— Пипали ли сте нещо? — Въпросът прозвуча заплашително.

— Не… не много. Взех някои от костите…

— Взели ли сте някои от костите?

— В съответствие с моята отговорност да установя причината за смъртта…

— Пипали сте някои от костите? — Пендъргаст извади тънък бележник и златна писалка от джоба на сакото си, записа си нещо, клатейки възмутено глава. — Името ви, докторе?

— Ван Бронк.

— Записвам си го за разследването. А сега, доктор Ван Бронк, ако обичате да ни оставите да продължим.

— Слушам, сър.

Пендъргаст изгледа как съдебният лекар и фотографът с мъка се изкатериха и излязоха от тунела. След това се обърна към Нора и заговори тихо и бързо:

— Мястото е вече ваше. Издействах ни около час, може би дори по-малко, тъй че се възползвайте най-пълноценно.

— Най-пълноценно за какво? — попита изплашено Нора. — Какво би трябвало да сторя? Никога не съм…

— Обучена сте на неща, които аз не познавам. Огледайте мястото. Искам да знам какво е ставало тук. Помогнете ми да разбера.

— За един час? Нямам никакви инструменти, нямам къде да слагам пробите…

— И без друго вече сме твърде закъснели. Забелязахте ли, че са докарали тук капитана на полицейския участък? Както вече казах, „Мойгън-Феърхевън“ могат да упражнят огромно влияние. Това ще е единствената ни възможност. Необходима ми е максимум информация за минимум време. Изключително важно е.

Той й подаде писалката и бележника, след това извади от джоба си две тънки фенерчета и й подаде едното.

Нора го включи. Беше много мощно за размера си. Тя се озърна и за първи път огледа онова, което я заобикаляше. Беше хладно и тихо. На фона на единствения сноп светлина, струящ от назъбената дупка, танцуваха прашинки. Миришеше на гнилоч — на смесица от плесен и развалено месо. Въпреки това тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се съсредоточи. Археологията е бавна и методична дисциплина. А тук, изправена пред неумолимо цъкащия часовник, тя дори не знаеше откъде да започне.

Поколеба се още един миг. След това започна да скицира тунела. Беше около двайсет и четири метра дълъг, три метра висок в най-високата част на свода и зазидан в двата си края. Таванът бе прорязан от пукнатини. Прахът по пода бе наскоро разбутан и то прекалено много, за да е дело само на един съдебен медик. Нора се запита колко ли строители и полицаи вече се бяха мотали тук.

По протежение на двете стени се виждаха половин дузина ниши. Тя тръгна по мокрия под, скицираше, опитваше се да придобие цялостна представа за това място. Нишите също са били зазидани, но сега тухлите бяха махнати и подредени на купчини до всяка ниша. След като осветяваше всяка поредна ниша, тя на практика виждаше едно и също: разбъркани кости и черепи, късчета тъкани, части от стара плът, хрущяли и коси.

Озърна се през рамо. В другия край на тунела Пендъргаст правеше собственото си проучване, профилът му се очертаваше рязко на фона на снопа светлина, бързият му поглед се стрелкаше сякаш навсякъде. Изведнъж се наведе и се взря напрегнато не в костите, а в пода — вдигна нещо от праха.

След като завърши обиколката си Нора се зае да изследва по-внимателно първата ниша. Клекна пред нея и я огледа бързешком, опитвайки се да намери някаква закономерност в купчината кости, като се стремеше да пренебрегне доколкото е възможно миризмата.

В тази ниша имаше три черепа. Не бяха свързани с гръбнака — явно са били отделени от тялото — ала гръдните кошове бяха цели, както и костите на краката — някои свити, но всичките добре запазени. Няколко прешлена бяха увредени по необичаен начин, разрязани, сякаш за да се разкрие гръбначният мозък. Зловещ кичур коса лежеше наблизо. Къса. Момчешка. Ясно бе, че труповете са били разчленявани на парчета и струпвани в нишата, в което имаше логика, като се има предвид размерът й. Би било неудобно да се набута цял труп в толкова ограничено пространство, но ако се разреже на части…

Преглъщайки с мъка, тя хвърли поглед на останките от дрехи. Те изглежда са били нахвърляни вътре отделно от разчленените трупове. Протегна ръка, спря я обичайната задръжка на археолога, сетне си спомни какво бе казал Пендъргаст. Внимателно започна да измъква парчетата от дрехи и кости, като на ум съставяше опис на действията си. Три черепа, три чифта обувки, три запазени гръдни коша, множество прешлени, най-различни по-дребни кости. Само един от черепите носеше белези, сходни с онези на черепа, шито й бе показал Пендъргаст. Но много от гръбнаците бяха разкрити по същия начин — от първия лумбален прешлен до кръстната кост. Продължи да сортира. Три чифта гащи; копчета, гребен, парчета хрущял и изсъхнала плът; шест чифта кости на крака, обувките — свалени от ходилата. Обувките са били нахвърляни отделно. „Ех, да имах торбички за проби“, помисли си тя. Изтръгна част от кичура коса с част от скалпа и я мушна в джоба си. Това беше лудост — мразеше да работи без подходящо оборудване. Целият й професионален инстинкт се бунтуваше срещу подобна прибързана, небрежна работа.

Насочи вниманието си към останките от облеклото. Беше бедняшко, грубо и много мръсно. Беше прогнило, но — също като костите — не носеше белези да е глозгано от гризачи. Напипа лупата си, вдигна и огледа по-внимателно парче от дреха. Множество въшки; умрели, разбира се. Имаше дупки, които изглеждаха като последица от износване, много кръпки. Обувките бяха очукани, някои с напълно изтрити кабари. Бръкна в джоба на един от панталоните — гребен, парче връв. Пребърка и други джобове — нищо. В третия панталон намери монета. Измъкна я, а тъканта се разтроши. Беше американски цент от 1877 година. Напъха набързо всичко в собствените си джобове.

Премина към следващата ниша и отново подреди и инвентаризира останките колкото е възможно по-бързо. Картината беше сходна: три черепа и три разчленени трупа с три комплекта дрехи. Пребърка джобовете на панталоните — изкривена карфица и още две монети, от 1880 и 1872 година. Погледът й се върна върху костите — и отново забеляза същите странни белези по гръбнаците. Вгледа се по-внимателно. Лумбалните прешлени, все лумбалните прешлени бяха разрязани внимателно — с почти хирургическа точност — след което бяха отворени. Мушна един от тях в джоба си.

Продължи нататък по тунела, изследваше нишите една по една и записваше наблюденията си в бележника на Пендъргаст. Във всяка ниша имаше точно по три трупа. Всичките разчленени по един и същи начин — при врата, раменете и бедрата. Няколко от черепите носеха същите дисекционни белези, които бе забелязала при екземпляра, който Пендъргаст й показа първи. Всички скелети бяха претърпели жестоки травми в долната част на гръбначния стълб. От беглия й оглед на черепната морфология следваше, че попадаха в една и съща възрастова граница — между тринайсет и двайсет и една години или приблизително толкова — бяха смесица от мъжки и женски екземпляри, като мъжките преобладаваха. Запита се какво ли бе открил съдебният лекар. Можеше да узнае това по-късно.

Дванайсет ниши, по три трупа във всяка от тях… Всичко това бе подредено твърде прецизно, твърде точно… Странно… При предпоследната ниша се спря. Върна се в средата на тунела, опитваше се да отхвърли изводите от видяното, стремеше се да се придържа само към фактите. При археологическите разкопки е много важно да спреш за миг, да замълчиш, да потиснеш разума и да се опиташ просто да усетиш мястото. Тя се огледа, опита се да забрави за неумолимия часовник, да отхвърли предубедеността си. Подземен тунел отпреди 1890 година, внимателно изградени ниши, трупове и дрехите на трийсет и шест млади мъже и жени. С каква цел е бил изграден? Хвърли поглед към Пендъргаст. Той още беше в далечния край, изследваше тухлената стена изчовъркваше с нож парче хоросан.

Върна се отново към нишата, като внимателно отбеляза положението на всяка кост, на всяко парче дреха. Два чифта бричове, в джобовете им — нищо. Рокля: мръсна, окъсана, трогателна. Вгледа се в нея по-отблизо. Рокля на момиченце — малко, слабичко. Взе лежащия наблизо череп.

Принадлежеше на млада жена, на може би шестнайсет-седемнайсет годишна девойка. Обля я вълна на ужас — току под черепа беше купчинката коса, дълги златисти кичури, все още свързани с розова дантелена панделка. Огледа черепа — същата лоша хигиена на зъбите. На шестнайсет години, а зъбите й вече бяха започнали да загниват. Панделката беше копринена и далеч по-качествена от роклята; сигурно е била гордостта й. Този проблясък на чисто човешко чувство я накара да замръзне на място.

Докато се опитваше да бръкне в джоба, нещо изшумоля в пръстите й. Хартия. Опипа роклята, разбра, че хартията изобщо не бе в джоба, а бе зашита в подплатата. Започна да издърпва роклята от нишата.

— Намерихте ли нещо интересно, д-р Кели?

Гласът на съдения лекар я сепна. Ван Бронк. Тонът му бе променен — сега звучеше високомерно. Надвеси се над нея.

Тя се огледа. Погълната от работата си, не бе чула кога се е завърнал. Пендъргаст беше до входа на костницата и настойчиво спореше с някакви униформени лица, които надничаха отгоре.

— Ако можете да наречете всичко това интересно — рече тя.

— Знам, че не сте от съдебните лекари, значи сте съдебен експерт на ФБР.

Нора се изчерви.

— Не съм доктор по медицина. Археоложка съм.

Веждите на д-р Ван Бронк отхвърчаха нагоре, а лицето му разцъфна в язвителна усмивка. Имаше перфектно оформена малка уста, сякаш изрисувана от някой ренесансов художник.

— Аха. Не сте доктор по медицина. Май не съм доразбрал колегата ви. Археология. Колко хубаво.

Не й отпуснаха цял час; не разполагаше дори и с половин.

Мушна роклята обратно в нишата и я набута в прашната пукнатина в дъното й.

— А вие, докторе, открихте ли нещо интересно? — попита тя с възможно най-небрежен тон.

— Ще ви изпратя доклада си — отвърна той. — Но едва ли бих могъл да очаквам да го разберете. С всичкия този професионален жаргон, нали разбирате?

Той се усмихна и този път в усмивката му нямаше и капка дружелюбност.

— Аз още не съм приключила тук — каза тя. — Когато свърша, с удоволствие ще си побъбря с вас.

Тя понечи да поеме към последната ниша.

— Можете да продължите с изследванията си след като изнеса човешките останки.

— Няма да изнасяте нищо, докато не съм ги изследвала.

— Кажете им го на тях — рече той и кимна през рамо. — Не знам откъде сте придобили впечатлението, че това е археологическа площадка. За щастие всичко вече се изясни.

Нора видя група полицаи да се спуска в гробницата. Носеха тежки сандъци за доказателствен материал. Тунелът скоро се изпълни с какофония от ругатни, сумтене и високи гласове. Пендъргаст не се виждаше никъде.

Последни влязоха Ед Шенк и капитан Къстър. Къстър я забеляза и тръгна към нея, проправяйки си предпазливо път около купчините тухли, последван от двама лейтенанти.

— Доктор Кели получихме заповед от нашето командване — рече той бързешком на висок тон. — Можете да съобщите на шефа си, че той здравата се е объркал. Това е необичайно място на престъпление, но не е от значение за днешните правоохранителни органи, особено пък за ФБР. То е на възраст над сто години.

А трябва и да се строи нова сграда — помисли си Нора и хвърли поглед към Шенк.

— Не знам кой ви е наел, но със задачата ви е приключено. Ще отнесем човешките останки в офиса на съдебната медицина Всичко останало ще бъде етикетирано и прибрано в торби.

Ченгетата стоварваха сандъците за веществените доказателства върху влажния под и тунелът заехтя от кухите и тъпи удари. С гумени ръкавици на ръцете съдебният лекар започна да изважда кости от нишите и да ги поставя в сандъците; дрехите и другите лични вещи отделяше настрани. Гласовете се размесваха с вдигнатия прах. Лъчите на фенерчетата кръстосваха мрака. Обектът за изследване се съсипваше пред очите й.

— Бихте ли искали моите хора да ви съпроводят на излизане, госпожице? — попита капитан Къстър с престорена вежливост.

— Мога и сама да си намеря пътя — отвърна Нора.

Слънчевата светлина я ослепи за миг. Тя се закашля, пое глътка свеж въздух и се огледа ролсът още бе паркиран отсреща, а облегнатият на него Пендъргаст я очакваше.

— Този полицейски капитан беше прав, нали? — рече тя. — Това място е извън вашата юрисдикция.

Той бавно сведе глава, по лицето му се изписа безпокойство. Нора усети как гневът й се изпарява Агентът извади от джоба си копринена кърпичка и попи потта на челото си. Лицето му неусетно за нея си възвърна обичайното непроницаемо изражение, докато заговаряше:

— Понякога няма време, за да се мине по каналния ред. Ако бяхме чакали до утре, обектът вече нямаше да съществува. Виждате колко бързо действат „Мойгън-Феърхевън“. Ако обектът беше обявен за ценен от археологическа гледна точка това би ги забавило със седмици. Нещо, което те, разбира се, не можеха да си позволят да се случи.

— Но то наистина има археологическа стойност! Пендъргаст кимна:

— Разбира се. Но битката вече е загубена, доктор Кели. Както и очаквах.

Сякаш като доказателство за това един голям жълт багер изрева, моторът му се закашля и изръмжа. От фургоните и кабините на пикапите заизлизаха строители. Сините сандъци започнаха да се появяват от тунела, товареха ги в линейка. Багерът се наклони и тежко пое към дупката, кофата му се заиздига и от стоманените й зъби се посипа пръст.

— Какво открихте? — попита Пендъргаст.

Тя не отговори веднага. Дали трябваше да му каже за хартията, зашита в роклята? Можеше да няма никакво значение, а освен това вече я нямаше.

Тя откъсна бързешком изписаните листчета от бележника и му го върна.

— Ще ви запиша общите си наблюдения тази вечер — рече Нора. — По всичко личи, че лумбалните прешлени на жертвите са били нарочно отваряни. Прибрах тайно един от тях.

Пендъргаст кимна:

— В праха имаше множество стъклени парченца. Взех няколко за анализ.

— Освен скелетите, в нишите намерих няколко монети от 1872, 1877 и 1880 година. — И няколко дреболии в джобовете им.

— Това определя 1880 като terminus post quern за обекта прошепна Пендъргаст сякаш на себе си. — Жилищата са били построени през 1897 година. Това е нашият terminus ante quern. Значи, имаме най-малко 17-годишен времеви „прозорец“, през който трябва да се е случила цялата тази… м-м-м… история.

Дълга черна лимузина с блеснали на слънцето затъмнени стъкла се плъзна зад тях. От нея излезе висок мъж в елегантен тъмносив костюм, последван от още неколцина мъже. Огледа обекта, като погледът му за миг прониза Пендъргаст. Имаше продълговато тясно лице с широко раздалечени очи, черна коса и толкова високи и ъгловати скули, че би могло да се приеме, че са били издялани с брадвичка.

— А ето го и самият господин Феърхевън, дошъл лично да се увери, че няма да има повече неочаквани забавяния — рече Пендъргаст. — Мисля, че това е намек да си тръгваме.

Отвори вратичката за Нора, след това се качи в колата.

— Благодаря ви, доктор Кели — рече той и даде знак на шофьора си да тръгва. — Утре ще се видим отново. Този път, надявам се, в по-официална обстановка.

Докато излизаха от трафика на Долен Ийст сайд, Нора се обърна към него:

— Откъде все пак научихте за този обект? Открили са го едва вчера.

— Имам си връзки. Най-полезното нещо в моя занаят.

— Обзалагам се, че е така. Е, като стана дума за връзки, защо не опитахте отново да позвъните на онзи свой приятел — комисар в полицията? Той сигурно би ви подкрепил.

Ролсът зави плавно по „Ийст ривър драйв“ с едва доловимо мъркане на двигателя си.

— Комисар ли? — Пендъргаст премигна, обръщайки се към нея. — Нямам честта да познавам такъв.

— Тогава на кого телефонирахте?

— На собствения си апартамент — отвърна той и съвсем леко се усмихна.

Пета глава

Уилям Смитбак младши се бе изправил доста самоуверено на входа на „Кафе дез артист“. Новият му костюм от тъмносиня италианска коприна прошумоля, докато оглеждаше приглушено осветената зала. Опитваше се да изглежда както винаги — изправен, като глътнал бастун, с величествена аристократична осанка. Костюмът от „Армани“ му струваше малко състояние, но като застана на този вход, той усети, че си струваше парите. Чувстваше се изтънчен, възпитан, донякъде приличащ на Том Уулф — макар, разбира се, да не посмя да прибегне до цялата „униформа“ с бялата шапка и всичко останало. Меката копринена носна кърпичка се подаваше елегантно от джобчето му, макар и да изглеждаше донякъде прекалено пищно. Но нали в крайна сметка беше прочут автор — е, почти прочут — ако последната му проклета книга беше се изкачила само с още две места нагоре, щеше да попадне в списъка, — та затова можеше да си позволи подобни изцепки. Обърна се с небрежна, както си мислеше, елегантност и вдигна вежди към метр д’отела, който веднага се насочи усмихнат към него.

Смитбак обичаше този ресторант повече от всички останали в Ню Йорк. Определено не беше моден, тъкмо обратно — беше старомоден и предлагаше превъзходна храна. Тук нямаше да намерите обичайните посетители на „Тауър“ или „Тънъл“, както обикновено ставаше през 2000 година. А стенописът на Хауърд Чандлър Кристи добавяше към впечатлението точното количество кич.

— Господин Смитбак, колко мило от ваша страна, че дойдохте тази вечер. Вашата партньорка току-що пристигна.

Смитбак кимна важно. Да те познава метр д’отелът на първокласен ресторант — това означаваше много за него, макар че никога нямаше да си го признае. За това му бяха потрябвали няколко посещения и няколко сръчно пуснати двайсетачки. Но онова, което свърши работа, бе положението му във вестник „Ню Йорк таймс“.

Нора Кели го очакваше, седнала в ъгловото сепаре. Както винаги, само като я зърна, усети лекото електричество на удоволствието да пробягва по тялото му. Макар че тя беше в Ню Йорк вече над година, все още запазваше свежия си вид на пришелка, който го възхищаваше. А и, както изглежда, изобщо не бе изгубила тена си от Санта Фе. Странно, бяха се запознали при възможно най-лошите обстоятелства: археологична експедиция в Юта, при която и двамата едва не загинаха. Тогава обаче тя му даде ясно да се разбере, че го смята за високомерен и противен. А ето ги сега — две години по-късно, почти готови да заживеят заедно. А Смитбак не можеше изобщо да си представи да бъде разделен от нея и за един ден.

Той се мушна в сепарето и се усмихна. Нора изглеждаше както винаги страхотно — косата й с меден цвят се лееше върху раменете, тъмноватите зелено-кафяви очи блещукаха на светлината на свещите, луничките, пръснати по носа й добавяха усещането за нещо хлапашко. Погледът му се спря на дрехите й. Виж, тук имаше много още да се желае. Господи, та тя беше направо мръсна.

— Няма да повярваш какъв ден имах — рече тя.

— Хм.

Смит поправи вратовръзката си и се обърна едва-едва, за да даде възможност на светлината да улови елегантно скроените рамене на костюма му.

— Кълна се, Бил, няма да повярваш. Но внимавай, всичко, което ще ти кажа, остава помежду ни.

Сега вече Смитбак се почувства леко засегнат. Тя не само че не забеляза новия му костюм, но и напомнянето, че разговорът им не е за публикуване, бе ненужно.

— Нора, всичко помежду ни си остава между нас…

Тя не го изчака да довърши.

— Първо, онзи мръсник Бризбейн отряза бюджета ми с десет процента.

Смитбак издаде някакви съчувствени звуци. На музеите непрекъснато не им достигаха средства.

— А след това намерих онзи странен тип в кабинета си.

Смит издаде друг звук и едва забележимо премести лакътя си до чашата си за вода. Сега вече сигурно щеше да забележи тъмната коприна на фона на белия мъх на покривката.

— Разлистваше книгите ми, държеше се така, сякаш кабинетът е негов. Приличаше на собственик на погребално бюро, облечен в черен костюм, с невероятно бяла кожа. Не беше албинос, а просто много бял.

В съзнанието на Смитбак започна да се надига усещането за deja vu2, но той го отхвърли.

— Каза, че бил от ФБР, замъкна ме в центъра, на една строителна площадка, където били открили…

Усещането му изведнъж се възвърна.

— ФБР ли каза?

Няма начин. Не можеше да бъде той.

— Да, от ФБР. Специален агент…

— Пендъргаст — довърши вместо нея Смитбак.

Сега вече беше ред на Нора да се изненада.

— Познаваш ли го?

— Дали го познавам? Пиша за него в книгата си за музейните убийства. Споменава се в онази моя книга, за която та каза, че си я чела.

— О, да де, добре. Добре.

Смитбак кимна, прекалено заинтригуван, за да се възмути. Пендъргаст не се е завърнал в Манхатън за светски посещения. Този човек се появяваше само там, където имаше неприятности. Или може би той самият винаги носеше неприятностите със себе си. И в двата случая Смитбак се молеше Богу да не са неприятности като последния път.

Сервитьорът се появи и взе поръчките им. Смитбак, който предварително си беше наумил да вземе едно малко сухо шери, поръча мартини. Пендъргаст. О, Господи! Колкото и да му се възхищаваше, никак не съжаляваше, когато го видя да се изнася с черния си костюм обратно към Нови Орлеан.

— Е, разкажи ми за него — рече Нора и се облегна назад.

— Той е… — Смитбак замлъкна, изведнъж усетил нехарактерната за себе си неспособност да намери подходящите думи. — Той е нестандартен. Очарователен аристократ от Юга, много пари, наследствено богатство от фармацевтиката или нещо подобно. Наистина не знам какви са взаимоотношенията му с ФБР. Изглежда е свободен да си пъха носа навсякъде, където си поиска. Работи сам и го смятат за много, много добър професионалист. Познава сума важни личности. Що се отнася до самия него, не знам нищо. Пълна загадка. Никога не знаеш какво всъщност мисли. Господи, та аз дори не знам малкото му име.

— Не може да е толкова могъщ. Днес го прецакаха.

Веждите на Смитбак се извиха нагоре.

— Какво стана? Какво искаше той?

Нора му разказа за бързото си посещение в гробницата в изкопа на строежа. Приключи, точно когато пристигнаха кнедлите им от кучешко грозде и черни трюфели.

— „Мойгън-Феърхевън“ — рече Смитбак и заби вилицата си дълбоко в сметановия сос, за да се понесе след това божественият аромат на мускус и гъста гора. — Не бяха ли те същите, дето си навлякоха неприятности, загдето събориха онези едностайни апартаменти без разрешение — и там още живееха хора?

— Онзи блок с едностайни жилища на Първа източна ли? Мисля, че са те.

— Гадна пасмина.

— Феърхевън се появи с дългата си лимузина, тъкмо когато ние си тръгвахме.

— Аха. С Ролс, нали така каза?

Смитбак не се сдържа и се разсмя. Когато разследваше музейните убийства, Пендъргаст се движеше с обикновен Буик. Биещият на очи Ролс трябва да означаваше нещо — всичко, което Пендъргаст правеше, имаше своя логика.

— Е, поне сте се возили класно. Но това не ми звучи като нещо, от което Пендъргаст би се заинтересувал.

— Защо не?

— Обектът е невероятен, но е на възраст над сто години. Откъде накъде ФБР или която и да е правоохранителна агенция ще се интересува от толкова древно място на престъплението?

— Това не е обичайно местопрестъпление. Три дузини млади хора, убити, разчленени и зазидани в подземно скривалище. Това е едно от най-големите серийни убийства в историята на Съединените щати.

Сервитьорът се върна и положи чиния пред Смитбак — бифтек алангле с черен пипер.

— Хайде, Нора — рече той и вдигна нетърпеливо ножа си. — Убиецът е отдавна мъртъв. Това е историческа рядкост. Ще стане страхотна статия за вестника — само като си помисли човек, — но аз въпреки всичко не разбирам защо ФБР ще проявява интерес?

Той усети как Нора го изгледа сърдито.

— Бил, всичко това е между нас, забрави ли?

— Та това е почти праисторическо, Нора, а ще излезе сензационен материал. Как би могло евентуално да навреди…

— Не е за печат! Смитбак въздъхна.

— Само ме пусни за първия изстрел, Нора. Когато му дойде времето.

Нора се усмихна самодоволно.

— Винаги получаваш първия изстрел, Бил. Знаеш го.

Смитбак се изкиска и отряза едно крехко парченце от бифтека си.

— Е, и какво намери там долу?

— Не много. Някои неща из джобовете им — няколко стари монети, гребен, карфици, въженце, копчета. Онези хора са били бедни. Взех един прешлен, проба от коса и… — тя се поколеба. — Имаше и още нещо.

— Изплюй камъчето.

— В подплатата на роклята на едно от момичетата имаше зашито парче хартия. На пипане ми се стори като писмо. Не мога да престана да мисля за него.

Смитбак се наведе напред.

— И какво пишеше в него?

— Наложи се да върна роклята на мястото й преди да съм я разгледала по-подробно.

— Искаш да кажеш, че още е там?

Нора кимна.

— И какво ще правят с нещата?

— Съдебният лекар взе костите, но казаха, че ще приберат всичко останало в торбички. А аз придобих усещането, че горят от желание да изгубят следите на всичко в някой склад. Колкото по-бързо се отърват от нещата, толкова по-малка е възможността обектът да бъде обявен за археологическа ценност. Била съм свидетелка как предприемачите съсипват даден обект, само за да са сигурни, че когато археолозите пристигнат, няма да намерят нищо за изследване.

— Това е незаконно, нали така? Не би ли трябвало да спрат, ако е толкова важно?

— Ако обектът, го няма, как можеш да докажеш, че е бил важен? Всеки ден в Америка предприемачите разрушават десетки подобни археологически обекти.

Смитбак промърмори нещо от категорията „справедливо възмущение“ и продължи с бифтека си. Умираше от глад. Никой не умееше да приготви бифтек така, както го правеха в „Кафе дез артист“. А и порциите бяха прилични, като за зрели мъже, а не като онези боклуци от модните заведения с миниатюрните им порцийки храна, плеснати по средата на огромни бели чинии и олигавени в сос…

— И защо момичето ще зашива писмо в роклята си?

Смитбак вдигна глава, отпи глътка от червеното си вино и лапна още една хапка от бифтека.

— Може би е любовно писмо?

— Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че може да се окаже важно. Най-малкото ще е нишка към това, какви са били тези хора. В противен случай, след като дрехите им бъдат изнесени и унищожени, е възможно никога да не узнаем. — Тя го гледаше сериозно, без да се докосне до чинията си. — По дяволите, Бил, това е археологически обект.

— Може би вече съсипан, както сама каза.

— Беше към края на работния ден. Аз мушнах роклята дълбоко в нишата.

— Тогава навярно са я изхвърлили заедно с останалите неща.

— Не вярвам. Набутах я в една цепнатина в дъното на нишата. А и те бързаха. Възможно е да са я пропуснали.

Смит забеляза блясъка в пъстрите очи на Нора. Беше му познат отпреди.

— Няма начин, Нора — рече бързешком. — Мястото сигурно се охранява. Навярно е по-осветено от театрална сцена. Изобщо не си го и помисляй.

Знаеше, че в следващия миг щеше да го помоли да я придружи.

— Трябва да дойдеш с мен. Тази вечер. Това писмо ми трябва.

— Ти дори не знаеш дали е писмо. Може да е квитанция от пералнята.

— Бил, дори квитанция от пералнята ще бъде важна улика.

— Могат да ни арестуват.

— Не, няма да те арестуват.

— Какво искаш да кажеш с това „ти“?

— Аз ще отвлека вниманието на пазача, докато ти се прехвърлиш през оградата. Можеш да се преоблечеш така, че да не биеш на очи. — Очите на Нора засвяткаха още по-силно. — Да! Можеш да се предрешиш, да речем, като бездомен клошар, който просто се ровичка из боклука. Ако те уловят, в най-добрия случай ще те прогонят.

Смитбак беше ужасен.

— Аз? Клошар?! Няма начин. Ти ще бъдеш клошарят.

— Не, Бил, това няма да сработи. Аз ще трябва да съм проститутката.

Набученият на вилицата къс от бифтека застина на половината път към устата на Смитбак.

Нора му се усмихна сладко:

— Току-що заля със сос цялата предница на прекрасния си италиански костюм.

Шеста глава

Нора надникна иззад ъгъла към улица „Хенри“, потрепервайки леко. Нощта бе хладна, а оскъдната й минипола и сребристата найлонова блузка не можеха да я стоплят. Помисли си, че единствено тежкият грим добавяше някаква достоверност на образа й. В далечината се чуваше трафикът от площад „Чатъм“, а наблизо се мержелееше огромният, черен и зловещ силует на Манхатънския мост. Беше почти три часът сутринта и улиците на Долен Ийст сайд бе пуст.

— Какво виждаш? — попита зад гърба й Смитбак.

— Мястото е доста добре осветено. Виждам обаче само един пазач.

— Какво прави?

— Седи си, пуши и чете романче с меки корици.

Смитбак се намръщи. Оказа се потискащо лесно да бъде посветен в скитничеството.

Ъгловатото му тяло бе загърнато в лъскава черна мушама, под нея носеше риза на карета, чифт мръсни дънки, беше обул охлузени маратонки. В гардероба му имаше достатъчно богат избор от стари мръсни дрехи. Предрешаването се довършваше от малко сажди по лицето, малко зехтин по косата, плюс пет найлонови плика с мръсно бельо на дъното.

— Как изглежда?

— Едър и гаден.

— Стига, де.

Смитбак не беше в настроение за шеги. Така както бяха облечени, не можаха да спрат такси в Горен Уест сайд и се принудиха да вземат метрото. Никой не й направи предложение, но беше обект на маса зазяпвания, последвани от погледи към Смитбак, чието послание беше ясно: какво търси високоплатено момиче на повикване с този скитник? Дългото пътуване с две прехвърляния не подобри настроението на Смитбак.

— Този твой план е доста уязвим — мрънкаше той. — Сигурна ли си, че ще се справиш?

Изражението му бе маска на раздразнението.

— И двамата имаме клетъчни телефони. Ако се случи нещо, ще пищя, че ме убиват, а ти ще звъннеш на 911. Но не се безпокой, той няма да прави бели.

— Ще бъде твърде зает да зяпа циците ти — рече мрачно Смитбак. — С тази блузка все едно си гола.

— Повярвай ми, мога да се погрижа за себе си. Не забравяй, че роклята е в предпоследната ниша вдясно. Опипай задната стена, да намериш процепа. След като се измъкнеш навън ми се обади. Хайде, тръгваме.

Тя излезе на уличното осветление и тръгна по тротоара към входа на строителната площадка, токчетата й остро потракваха по настилката, гърдите й се полюшваха. Когато наближи, тя спря, бръкна в златистата си чантичка и направи пресилена гримаса. Вече усещаше погледа на пазача върху тялото си. Изпусна червилото си, наведе се да го вдигне — целта беше той да огледа добре какво има под роклята й — и докосна устните си. След това отново се разрови в чантичката си, изруга и се огледа. Погледът й спря върху пазача. Той я зяпаше, книгата лежеше забравена в скута му.

— По дяволите! Забравила съм си цигарите в бара — усмихна му се ослепително Нора.

— Ето — рече онзи и се надигна бързо. — Вземете една от моите.

Тя пристъпи с рамо напред и прие цигарата през дупка в заключената с верига телена порта и се обърна гърбом към площадката. Молеше се Смитбак да действа бързо.

Пазачът извади запалка, опита се да я мушне през портата, но не успя.

— Само минутка, да отключа тая врата.

Тя зачака с цигара в ръка.

Вратата се отвори и той щракна запалката. Нора приближи, наведе се над пламъчето и пое дима с надеждата да не се закашля.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна пазачът.

Беше млад, сламенорус, нито дебел, нито слаб, малко заспал на вид, не беше кой знае колко як и определено бе смутен от присъствието и. Добре.

Без да помръдва тя дръпна още веднъж от цигарата и каза:

— Хубава нощ.

— Сигурно ви е студено.

— Малко.

— Ето, вземете това.

С галантен жест пазачът свали якето си и го наметна върху раменете й.

— Благодаря.

Пазачът изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Нора знаеше, че е привлекателна; знаеше също, че тялото й, след всичките години прекарани с раница в пустинята, не изглежда никак зле. Прекаленият грим й внушаваше някакво чувство за безопасност. Беше сигурна едно на милион, че пазачът не би могъл после да разпознае археоложката от Нюйоркския природонаучен музей. По някакъв — странен начин облеклото й я караше да се чувства дръзка, нахална и доста секси.

Дочу далечно изтрополяване; Смитбак трябва да се бе прехвърлил през оградата.

— Всяка вечер ли работиш тук? — попита бързешком.

— Пет нощи седмично — отвърна пазачът, адамовата му ябълка сякаш вибрираше. — След като строежът вече започна. Вие — ъ-ъ-ъ тук някъде ли живеете?

Тя кимна неопределено в посока към реката.

— А ти?

— В „Куинс“.

— Женен ли си?

Тя забеляза как ръката му, на която преди това бе мярнала брачна халка се плъзна зад кобура на пистолета.

— Не, не и аз.

Тя кимна и дръпна отново от цигарата. Зави й се свят. Как могат хората да ги пушат тези неща? Искаше й се Смитбак да побърза.

Усмихна се, пусна фаса на земята и го размаза с крак.

Пакетът мигновено се появи отново.

— Още една?

— Не — отвърна тя. — Опитвам се да ги намаля.

Забеляза, че погледът му опипваше ластичната й блузка, мъчеше се да го прави незабележимо.

— В бар ли работите? — попита той и се изчерви.

Неудобен въпрос. Нора долови нов шум — от падащи тухли.

— Нещо такова — отвърна тя и загърна по-плътно раменете си с якето му.

Той кимна. Изглеждаше вече малко по-смел.

— Мисля, че сте много привлекателна — рече бързешком, сякаш изстреля думите.

— Благодаря — каза Нора.

Господи, та това беше работа за половин минута. Защо се бавеше толкова Смитбак?

— Ще бъдете ли ъ-ъ-ъ… свободна по-късно?

Тя нарочно го изгледа бавно от глава до пети.

— Среща ли искаш да си чукнем?

— Да, да, разбира се.

Последва нов, по-силен шум, издрънча телената ограда. Дали Смитбак се бе прехвърлил обратно? Пазачът се обърна натам.

— Каква среща? — попита Нора.

Пазачът отново насочи погледа си към нея, вече не се опитваше да скрие щъкащия си насам-натам поглед. Нора се чувстваше като гола. Чу се ново издрънчаване. Пазачът се обърна отново и този път забеляза Смитбак. Трудно можеше да не го види: увиснал най-отгоре на оградата, опитваше се да освободи закачилата се мушама.

— Ей! — извика пазачът.

— Остави го — рече бързешком Нора. — Някакъв клошар.

Смитбак се бореше да се освободи. Сега се опитваше да съблече мушамата, но само се заплете още повече.

— Не би трябвало да е там! — каза пазачът.

За съжаление този тип се отнасяше сериозно към работата си.

Пазачът сложи ръка върху пистолета си.

— Ей, ти! — извика по-силно. — Ей! — и направи крачка към журналиста.

Смитбак се бореше отчаяно с мушамата.

— Понякога го правя и без пари — каза Нора.

Пазачът се завъртя на пета към нея, очите му бяха широко разтворени, скитникът бе моментално забравен.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не? За готино момче като теб…

Той се ухили като идиот. Сега вече Нора забеляза, че ушите му стърчаха настрани. Какъв хлапак, толкова да му се иска да изневери на жена си. И без пари при това.

— Сега ли? — попита той.

— Много е студено. Утре.

Тя долови раздиращия звук на скъсано, глухо изтопуркване и приглушена ругатня.

— Утре ли? — изглеждаше съсипан. — Защо не сега? У вас.

Тя свали якето и му го подаде.

— Никога у дома.

Пазачът пристъпи към нея.

— Има един хотел на ъгъла.

Той протегна ръка, опита се да я прегърне през кръста.

Тя леко отскочи назад и отново се усмихна. В този момент клетъчният й телефон иззвъня. С огромно облекчение го отвори.

— Задачата е изпълнена — долетя гласът на Смитбак. — Можеш да се махаш от онзи тъпанар.

— Разбира се, господин Макнали — отвърна топло тя. — Звучи прекрасно. Ще се видим там.

Изобрази шумна целувка по телефона и го затвори с изщракване.

Обърна се към пазача.

— Съжалявам. Работа.

Отстъпи още крачка назад.

— Почакай, хайде, нали каза, че… — в тона му се прокрадна нотка на отчаяние.

Тя отстъпи още няколко крачки назад и затвори портата пред лицето му.

— Утре. Обещавам.

— Не, почакай!

Тя се обърна и закрачи бързо по тротоара.

— Хей, хайде, почакайте! Госпожо!

Отчаяните му призиви отекваха в близките жилищни сгради.

Нора зави зад ъгъла. Смитбак я чакаше и я прегърна набързо.

— Последва ли те онзи тъпанар?

— Давай да вървим.

Затичаха по тротоара, Нора залиташе на високите си токове. Завиха зад далечния ъгъл и прекосиха улицата, след това спряха задъхани и се ослушаха. Пазачът не беше ги последвал.

— Господи — изпъшка Смитбак и се облегна на стената. — Мисля, че си строших ръката, като паднах от онази проклета ограда.

Протегна ръка. Мушамата и ризата му бяха разкъсани, а от дупката се подаваше кървящият му лакът.

Нора го огледа.

— Добре си. Взе ли роклята?

Смитбак потупа по мръсната си торба.

— Страхотно.

Смитбак се огледа.

— Никога няма да намерим такси в този район — изстена той.

— И да се появи, няма да спре. Да не си забравил как изглеждаме? Дай ми мушамата си. Замръзвам.

Смитбак я загърна. Спря се и се ухили.

— Изглеждаш някак… секси.

— Спести си го.

Тя закрачи към метрото.

Смитбак заподскача подире й. На входа на метростанцията той спря.

— Какво ще кажеш да излезем, госпожо? — рече похотливо. — Ей, госпожо, моля те!

Имитираше последните отчаяни молби на пазача.

Нора го погледна. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки, лицето му беше още по-мръсно, миришеше на прах и плесен. Не би могъл да изглежда по-смешен.

Не можа да сдържи усмивката си.

— Ще ти струва сума мангизи. Аз съм мацка от висока класа.

Той се ухили.

— Диаманти. Перли. Зелени гущери. Нощни танци в пустинята под койотската луна. Всичко, което пожелаеш, бейби.

Тя го улови заръка.

— Е, това вече е моят тип мъжага.

Седма глава

Нора заключи вратата на кабинета си, постави пакета върху стола и разчисти писалището от книжата и клатещата се купчина публикации. Едва минаваше осем и половина сутринта и музеят изглежда още спеше. Въпреки това тя погледна прозорчето на вратата към кабинета, след което — следвайки някакъв гузен импулс, който не разбираше съвсем — отиде и дръпна щората му. След това постла внимателно плота на писалището с бяла безкиселинна хартия, залепи я със скоч по краищата, постави още един лист отгоре и в единия край — няколко торбички за проби, запушени епруветки, пинсети и шпатули. Отключи чекмеджето на писалището си и извади нещата, които беше прибрала от обекта: монети, гребен, коса, въженце, прешлен. Най-накрая положи роклята върху листа хартия. Държеше я леко, много предпазливо, сякаш за да компенсира лошото отношение, което дрехата бе изтърпяла през последните двайсет и четири часа.

Предишната вечер Смитбак не бе на себе си, толкова бе разстроен, че тя отказа да разреже веднага роклята ида вида какво е написано на скритата вътре хартия, ако изобщо бе написано нещо. Спомни си го: все още облечен в скитническата си премяна, достигнал до върховното негодувание, на което е способен само един искащ да узнае новината журналист. Но тя не се трогна. След като обектът бе разрушен, тя бе твърдо решена да изстиска всяко късче информация от роклята, което бе по силите й. И щеше да го направи както трябва.

Отстъпи крачка назад от писалището. Можеше да огледа най-внимателно роклята на ярката светлина в кабинета си. Беше дълга, съвсем обикновена, от груб зелен вълнен плат. Изглеждаше като от деветнайсети век, с висока яка по врата, с тесен корсаж, от който се спускаше надолу на дълги плисета. Корсажът и плисетата бяха с бяла, вече пожълтяла памучна подплата.

Нора плъзна ръка надолу по плисетата и току под талията напипа нагънатата хартия. Не, още не — рече си, докато сядаше зад писалището. Стъпка по стъпка.

Роклята бе зацапана с множество петна. Без химичен анализ бе невъзможно да се каже какви бяха тези петна — някои изглеждаха като от кръв и други телесни течности, докато други можеха да бъдат от мазнини, въглищен прах и може би восък. Подгъвът беше изтъркан и прокъсан, самият плат бе скъсан на няколко места, най-голямата дупка бе грижливо закърпена. Тя огледа с лупата си петната и скъсаните места. Кръпките бяха направени с няколко разноцветни конци, нито един от които — зелен. Дело на бедното момиче, използвало каквото му попадне под ръка.

Нямаше следи от увреждания от насекоми или гризачи; роклята е била грижливо зазидана в нишата. Смени лещите на лупата и се вгледа по-отблизо. Забеляза значително количество мръсотия, включително и няколко черни зрънца, които приличаха на въглищен прах. Взе с пинсетата няколко от тях и ги пъхна в прозрачен плик. Взе и други песъчинки, прах, косми и нишки и също ги постави в торбички; Имаше и друга частици, по-малки от песъчинки; тя домъкна преносим стереомикроскоп с вариообектив, постави го на масата и го фокусира.

Веднага в полезрението й се появиха десетки въшки, мъртви, изсъхнали, прилепнали към грубо изтъкания плат, размесени бяха с ларви и с няколко гигантски бълхи. Неволно отметна глава назад. А после, усмихвайки се вътрешно на себе си, се вгледа по-внимателно отблизо. Роклята представляваше богат пейзаж от чужда биология, заедно с редица вещества, които можеха да занимават един съдебен химик със седмици. Зачуди се доколко би бил полезен подобен анализ, пресметна разходите и за момента се отказа от идеята. Улови по-големите пинсети, за да вземе още проби.

Изведнъж й се стори, че тишината в кабинета й бе прекадено пълна; усещаше как по тила й пропълзяха тръпки. Обърна се със стола си и ахна — зад нея стоеше специален агент Пендъргаст, сключил ръце зад гърба си.

— Господи! — рече тя и скочи от стола. — Изплашихте ме до смърт!

Пендъргаст леко се поклони.

— Поднасям извиненията си.

— Мислех си, че съм заключила вратата.

— Заключена беше.

— Вие да не сте магьосник, агент Пендъргаст? Или просто разбихте ключалката ми?

— Може би по малко и от двете. Но тези стари ключалки в музея са толкова груби, че едва ли би могло да се каже „разбиване“. Тук ме познават доста добре, което налага да бъда дискретен.

— Не бихте ли могли следващия път първо да ми позвъните?

Той се извърна към роклята.

— Това нещо вчера не беше у вас.

— Не, не беше.

Той кимна.

— Много съобразително от ваша страна, д-р Кели.

— Върнах се снощи и…

— Никакви подробности за съмнителни действия, моля. Въпреки всичко приемете моите поздравления.

Нора видя, че беше доволен.

Той протегна ръка.

— Продължете.

Нора се зае отново с работа си. Пендъргаст заговори:

— В тунела имаше много дрехи. Защо избрахте точно тази рокля?

Без да отвръща Нора внимателно обърна плисетата на роклята и разкри грубо зашито парче върху подплатата. Пендъргаст веднага приближи.

— Вътре има зашито парче хартия — рече тя. — Натъкнах се на това тъкмо преди да затворят обекта.

— Мога ли да заема лупата ви?

Нора я измъкна през глава и му я подаде. Той се наведе над роклята и я заразглежда толкова професионално, че Нора се изненада и се впечатли силно. Най-сетне той се изправи.

— Много прибързана работа — каза Пендъргаст. — Ще забележите, че останалите кърпежи са направени внимателно, едва ли не с любов. Тази рокля е била най-хубавата дреха на някое момиче. Но този шев тук е направен с нишки, измъкнати от самия плат, а дупките са неравни — предполагам, че е шила с дървена тресчица. Шевът е дело на човек, който е нямал много време и не е имал достъп дори до игла.

Нора премести микроскопа над кръпката и засне няколко кадъра с различно увеличение. След това постави макрообектив и направи още снимки. Работеше сръчно, усещаше погледа на Пендъргаст.

Премести микроскопа настрани и взе пинсетите.

— Да я отворим.

Много внимателно измъкна края на нишката и започна да разшива кръпката. След няколко минути старателна работа кръпката се отдели. Нора постави нишката в епруветка и вдигна материята.

Под нея имаше парче хартия, откъснато от книга. Беше сгънато на две.

Нора постави кръпката в друга самозалепваща се торбичка. След това с два чифта пинсети с гумени накрайници разтвори хартията. Върху нея беше написано нещо с груби кафяви букви. Част от тях бяха замърсени и избелели, но текстът можеше да се прочете безпогрешно:

Нора премести листчето под микроскопа и го разгледа с малко увеличение. След това отстъпи назад и Пендъргаст нетърпеливо зае мястото й над окулярите. Минаха няколко минути, докато той наблюдаваше. Най-сетне се отдръпна.

— Навярно е написано със същата клечица — рече той.

Нора кимна. Буквите бяха изписани с драскотини и чертици.

— Мога ли да направя един тест? — попита Пендъргаст.

— Какъв тест?

Пендъргаст извади малка запушена епруветка.

— Ще изчистя съвсем малка част от мастилото на тази бележка с разтворител.

— Какво е това?

— Заешки кръвен серум.

— Моля, заповядайте.

Странно беше, че Пендъргаст носеше в джобовете си химикали за съдебномедицински изследвания. Какво ли още беше скрито в този негов бездънен черен костюм?

Пендъргаст отпуши епруветката и извади малко тампонче. Използвайки микроскопа, той мазна крайчеца на една буква, след това пъхна тампончето в епруветката. Разклати я и я вдигна към прозореца. След малко течността в нея стана синя. Обърна се към Нора.

— Е, и? — попита тя, но вече бе прочела резултатите от теста по изражението му.

— Бележката, д-р Кели, е написана с човешка кръв. Не ще и съмнение — с кръвта на самата млада жена.

Осма глава

В музейния кабинет се възцари тишина. Нора изведнъж почувства, че трябва да седне. Известно време никой не проговори; Нора едва-едва дочуваше шума от трафика навън, далечен телефонен звън, стъпки в коридора. Постепенно започна да схваща пълните измерения на откритото: тунела, трийсет и шестте разчленени трупа, ужасяващата бележка отпреди цял век.

— Какво мислите, че означава всичко това? — попита тя.

— Може да има само едно обяснение. Момичето трябва да е знаело, че никога няма да напусне избата живо. Не е искало да умре в неизвестност. Ето защо е записала името, възрастта и домашния си адрес, след което е скрила бележката. Сама е избрала епитафа си. Единственият достъпен за нея.

Нора потръпна.

— Какъв ужас!

Пендъргаст бавно закрачи към библиотечните й лавици. Тя го проследи с поглед.

— С какво си имаме работа? — попита тя. — Със сериен убиец?

Пендъргаст не отговори. По лицето му се бе изписало същото онова тревожно изражение, което имаше на мястото на разкопките. Продължи да стои изправен пред лавиците.

— Мога ли да ви попитам нещо?

Пендъргаст отново кимна.

— Защо се занимавате с всичко това? Серийните убийства отпреди сто и трийсет години едва ли могат да представляват интерес за ФБР.

Пендъргаст взе от лавицата малка анасазийска паница и я огледа.

— Чудесна кайента в черно и бяло. — Вдигна глава. — Как върви, проучването ви на анасазите от Юта?

— Не върви. Музеят не иска да ми отпусне пари за необходимите ми датировки е въглерод–14. Но какво общо има…

— Добре.

— Добре ли?…

— Доктор Кели, познат ли ви е терминът „Музей на чудатостите“?

Нора се удиви от способността на този мъж да прескача с лекота от една към друга напълно несвързани теми.

— Не беше ли това някакъв вид колекции по естествена история?

— Точно така. Те са предходниците на природонаучните музеи. Мнозина образовани джентълмени са събирали странни, редки, причудливи предмети, докато обикаляли света — вкаменелости, кости, смалени и изсушени човешки глави, препарирани птици, все неща от този сорт. Първоначално просто излагали тези артефакти в остъклени шкафове за забава на приятелите си. По-късно, когато станало ясно, че хората са склонни да плащат пари, за да ги разгледат — някои от тези сбирки се превърнали в комерсиални предприятия. Все още ги наричали „шкафовете с раритети“, макар че колекциите изпълвали много зали.

— Какво общо има това с убийствата?

— През 1848 година един заможен млад господин от Ню Йорк на име Алигзандър Марисас тръгнал на ловна и колекционерска експедиция около света — от Южния Пасифик до Огнена земя. Починал в Мадагаскар, но сбирките му — а те били наистина изключителни — се завърнали в трюмовете на кораба му. Закупил ги един предприемач на име Джон Канъдей Шотъм, който през 1852 година отворил „Музей на природни явления и рядкости“.

— И?

— „Музеят“ или „шкафът“ на Шотъм се е намирал в сградата, която някога се е издигала над тунела, където бяха намерени тези скелети.

— Как разбрахте това?

— Благодарение на един добър мой приятел, който работи в Нюйоркската обществена библиотека. Тунелът, който вие изследвахте, е бил всъщност въглищният тунел, чрез който се е обслужвал първия парен котел на сградата. Тя е била триетажна, построена в популярния през 50-те години на XIX век неоготически стил. На първия етаж е бил музеят и нещо, наричано „циклорама“, на втория етаж е бил кабинетът на Шотъм, а третият се отдавал под наем. Музеят е жънел доста успехи, въпреки че в този район на „Петте кьошета“ са се намирали най-ужасните бордеи на Манхатън. Сградата изгоряла през 1881 година. Шотъм загинал по време на пожара. Полицията подозирала палеж, но не били открити заподозрени. Мястото останало празно до 1897 година, когато били построени тези жилищни сгради.

— А какво е имало на мястото преди „музея“ на Шотъм?

— Малка свинеферма.

— Значи тези хора трябва да са били убити, докато сградата е била „Музеят на Шотъм“?

— Точно така.

— Мислите ли, че извършител е бил Шотъм?

— Невъзможно е да се каже засега. Повечето от онези стъклени парченца, които намерих в тунела, са предимно от счупени епруветки и дестилационна апаратура. Върху тях намерих следи от най-различни химикали, които още не съм анализирал. Трябва да узнаем много повече за Дж. К. Шотъм и за неговия „музей с чудатости“. Питам се дали бихте била така добра да ме придружите?

Той услужливо отвори вратата на кабинета й и Нора машинално го последва в коридора. Той продължи да върви, стигнаха до асансьора и се изкачиха на петия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха с изсъскване, Нора изведнъж дойде на себе си.

— Чакайте малко. Къде всъщност отиваме? Имам работа!

— Както вече казах, нуждая се от помощта ви.

Бодна я чувството на раздразнение. Пендъргаст говореше толкова самоуверено, сякаш времето й вече му принадлежеше.

— Съжалявам, но аз съм археоложка, а не детектив.

Той повдигна вежди.

— Има ли разлика?

— Какво ви кара да мислите, че ще се заинтересувам?

— Вече се заинтересувахте.

Нора се вбеси на дързостта му, макар че беше напълно прав.

— И какви по-точно обяснения ще дам на шефовете в музея?

— Именно това, доктор Кели, е целта на посещението ни.

Той посочи една дъбова врата в дъното на коридора, върху която бе закована лъскава месингова табелка с името на обитателя; й.

— О, не! — изстена Нора. — Не.

Намериха Роджър Бризбейн удобно настанен на стола си в стил „Баухаус“, с безупречна риза от „Търнбул & Асър“ с навити маншети — стопроцентов адвокат. Толкова високо ценените от него скъпоценни камъни си лежаха в стъклената — кутия и внасяха единствената топлинка в студения, безупречен кабинет. Той кимна към двата стола срещу писалището си. Не изглеждаше да е в добро настроение.

— Специален агент Пендъргаст — рече Бризбейн и вдигна глава от дневника на срещите си, без изобщо да забелязва Нора. — Защо това име ми звучи познато?

— Работил съм в музея и преди — отвърна Пендъргаст с най-сладурския си акцент.

— За кого работихте?

— Не ме разбрахте. Казах, че съм работил във музея, а не за музея.

Бризбейн махна с ръка.

— Няма значение. Господин Пендъргаст, обичам да прекарвам предобедите си у дома. Не мога да разбера що за спешен случай изисква присъствието ми в кабинета в този час.

— Престъпниците никога не спят, господин Бризбейн.

На Нора й стори, че долови в тона на Пендъргаст нотка сарказъм.

Погледът на Бризбейн се спря върху Нора, после отново се отклони.

— Доктор Кели има свои отговорности тук. Мисля, че обясних ясно това по телефона. Обикновено музеят с радост помага на ФБР, но просто не виждам как можем да ви бъдем полезни в този конкретен случай.

Пендъргаст не отговори, погледът му се спря върху скъпоценните камъни.

— Не знаех, че сапфирът „Могул стар“ е изваден от публичната експозиция. Това наистина е „Могул стар“, нали?

Бризбейн се размърда на стола си.

— Сменяме периодично експонатите, за да могат посетителите да видят нещата, които държим в хранилищата.

— А вие държите — м-м-м — излишните предмети тук…

— Господин Пендъргаст, както казах, не виждам как можем да ви помогнем.

— Това е било уникално престъпление. Вие разполагате с уникални ресурси. Аз трябва да се възползвам от тези ресурси.

— Споменатото престъпление в музея ли е извършено?

— Не.

— На територията на музейна собственост?

Пендъргаст поклати глава.

— Боя се, че в такъв случай отговорът е отрицателен.

— Това последната ви дума по въпроса ли е?

— Абсолютно. Не искам музеят да се забърква по никакъв начин с работата на полицията. Намесата ни в разследвания, съдебни процеси, мръсотии е сигурен начин да вкараме музея в нежелани спорове. Мисля, че това ви е добре известно, господин Пендъргаст.

Пендъргаст извади лист хартия от джоба на жилетката си и го постави пред Пендъргаст.

— Какво е това? — попита Бризбейн, без да го поглежда.

— Договорът на музея с град Ню Йорк.

— И какво общо има той с всичко това?

— В него е записано, че една от отговорностите на музейните служители е да вършат доброволна обществена дейност за град Ню Йорк.

— Ние правим това всеки ден като управляваме музея.

— Да, тъкмо там е проблемът. До неотдавна отделът по антропология на музея редовно помагаше на полицията в съдебномедицинските проблеми. Всъщност това беше част от задълженията им. Спомняте си, разбира се, отвратителното „убийство в кофата за боклук“ от 7 ноември 1939 година?

— Жалко, но сигурно съм пропуснал тъкмо тази статия в… „Таймс“.

— Един от уредниците помогна много за решаването на този случай. Той намерил обгорената очна орбита в кофата за боклук и успял да определи, че е човешка…

— Господин Пендъргаст, не съм тук, за да ми четете лекции по история. — Бризбейн стана от стола си и наметна сакото си. — Отговорът е „не“. Имам си работа. Доктор Кели, моля върнете се в кабинета си.

— Съжалявам, че чувам такъв отговор. Това ще доведе, разбира се, до враждебни отзиви.

При тези две думи Бризбейн се спря, след това върху лицето му се появи студена усмивчица.

— Прозвуча ми съвсем като заплаха.

Пендъргаст продължи в своя топъл, южняшки маниер.

— Истината е, че договорът определено изисква от музея услуги извън обичайните му задължения. От почти десетилетие музеят не изпълнява договора си с Ню Йорк, въпреки че получава милиони долари от гражданите данъкоплатци на град Ню Йорк. Освен че не вършите обществени услуги, вие затворихте библиотеката си за всички, освен за собствените си научни работници; затворихте колекциите си, освен за т.нар. акредитирани учени; освен това вземате такси за всичко и го правите все в името на правата на интелектуалната собственост. Започнахте дори да предлагате въвеждането на входна такса, макар че това е изрично забранено в договора ви. Ето тук се казва: „… за създаването на природонаучен музей на града Ню Йорк, който да бъде отворен и безплатен за всички членове на обществото без никакви ограничения…“

— Я да видя.

Бризбейн го прочете и гладкото му чело се сбърчи едва-едва.

— Старите документи понякога могат да бъдат толкова досадни, нали, господин Бризбейн. Също като конституцията. Винаги се появяват, когато най-малко ги желаете.

Бризбейн пусна листа на писалището си, лицето му почервеня леко, преди да възвърне отново обичайния си здравословен розов цвят.

— Ще се наложи да представя това пред борда.

Пендъргаст се усмихна леко.

— Какво чудесно начало. Мисля, че можем да оставим музея сам да реши този малък проблем — как мислите, господин Бризбейн, — стига да получа от доктор Кели малката помощ, от която се нуждая.

Последва мълчание. След малко Бризбейн вдигна глава, изражението му бе променено.

— Разбирам.

— И ви уверявам, че няма да отнема прекалено много от времето на доктор Кели.

— Разбира се — вдигна рамене Бризбейн.

— По-голямата част от работата ще бъде по същество архиварска. Доктор Кели ще се намира в сградата на музея и ще ви е под ръка, ако ви потрябва.

Бризбейн кимна.

— Правим всичко, което можем, за да избегнем неприятни публични отзиви. Естествено, всичко това ще бъде конфиденциално.

— Естествено. Винаги е най-добре така.

— Искам да добавя, че не доктор Кели ме е потърсила. Аз й възложих тази отговорност. Тя вече ме информира, че би предпочела да работи с керамичните си останки.

— Разбира се.

Върху лицето на Бризбейн се изписа непроницаема маска. Нора не можеше да разбере какво си мисли. Запита се дали тази малка силова хватка, която Пендъргаст приложи, няма да навреди на перспективите й в музея. Навярно щеше да й навреди. Погледът й към Пендъргаст бе укоризнен.

— Откъде казахте, че сте? — попита Бризбейн.

— Не съм казвал. Но съм от Нови Орлеан.

Бризбейн веднага се отпусна на стола си и с усмивка рече:

— Нови Орлеан. Разбира се. Трябваше да се сетя по акцента. Доста надалеч от дома ви е отвяла съдбата, господин Пендъргаст.

Пендъргаст се поклони и отвори вратата за Нора. Тя мина шокирана през нея. По средата на коридора спря и се обърна към Пендъргаст:

— Набутахте ме в осма глуха в онзи кабинет Нямах изобщо представа какво сте замислили, докато не влязохме в офиса на Бризбейн. И това никак не ми харесва.

Пендъргаст я погледна със светлите си очи.

— Методите ми са нестандартни, но имат едно предимство.

— И какво е то?

— Ефикасни са.

— Да, ама какво ще стане с кариерата ми?

Пендъргаст се усмихна.

— Мога ли да направя едно предсказание?

— Защо не, след като не ви струва нищо?

— Когато всичко това свърши, вас ще ви повишат.

Нора изсумтя.

— Как не. След като изнудихте и унизихте шефа ми, той непременно ще ме повиши.

— Боя се, че малката бюрокрация не ми понася много-много. Твърде лош навик, но ми е трудно да го преодолея. Въпреки това, доктор Кели, ще забележите, че унижението и изнудването могат да бъдат невероятно ефикасни, когато се използват разумно.

Пред стълбището Нора спря още веднъж.

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо ФБР се интересува от убийства, крито са станали преди повече от сто години?

— Всичко с времето си, доктор Кели. Засега нека се задоволим с това, че лично аз смятам тези убийства за доста… хм… интересни.

Нещо в начина, по който Пендъргаст изрече това „интересни“, накара Нора да почувства, че по гърба й пробягват ледени тръпки.