Музей на страха

Първа глава

Пол Карп не можеше да повярва, че наистина ще стигне до желаното. Най-сетне. Вече беше на седемнайсет и най-накрая щеше да чука.

Той поведе момичето навътре в „Криволиците“. Това беше най-дивата, най-малко посещаваната част на Сентръл парк. Не беше най-доброто място, но трябваше да свърши работа.

— Защо просто не отидем у вас? — попита момичето.

— Моите са си у дома. — Пол я прегърна и я целуна. — Не се безпокой, тук е страхотно.

Лицето й пламтеше, чуваше дишането й. Потърси с поглед напред най-тъмното, най-уединеното местенце, което можеше да намери. Бързешком, тъй като не искаше да изпусне момента, той свърна от павираната пътека и се мушна в най-гъстите рододендронови храсти. Тя го следваше с радост. При самата мисъл за предстоящото по тялото му пробяга тръпка. Рече си, че тук само изглеждаше пусто. Непрекъснато имаше хора.

Проби си път в най-гъстия храсталак. Въпреки че есенното слънце бе виснало ниско в небето, покровът от явори, лаврови храсти и азалии създаваше някакъв призрачен полумрак. Опита се да убеди сам себе си, че е уютно, почти романтично.

Най-сетне стигнаха до едно скрито местенце — дебел килим от мирт, обрамчен с тъмни храсти. Тук никой нямаше да ги види. Бяха съвсем сами.

— Пол? Ами ако някой бандит…

— Никой бандит няма да ни види тук — отговори бързешком той, взе момичето в обятията си и го целуна. То отвърна, отначало колебливо, после по-пламенно.

— Сигурен ли си, че това място е безопасно?

— Разбира се. Съвсем сами сме.

Пол се огледа за последен път, полегна върху тревата и я притегни към себе си. Отново се целунаха. Пол мушна ръка под блузата й и тя не го спря. Почувства как дишането й се ускори, гърдите й се завълнуваха бързо-бързо. Птиците вдигаха врява над главите им, а миртът ги обгръщаше като дебел зелен килим. Беше много хубаво. Пол си помисли, че това бе страхотен начин да го направи. Имаше да разказва после. Но най-важното бе, че щеше да се случи. Приятелите му нямаше повече да му се присмиват — последният девственик в горните класове на училището „Хоръс ман“.

Той я притисна нетърпеливо и разкопча няколко копчета.

— Не натискай толкова силно прошепна момичето и се извъртя. — Земята е корава.

— Извинявай.

Отместиха се малко встрани върху гъстия мирт в търсене на по-удобно място.

— Сега пък някакво клонче ми убива на гърба.

Тя изведнъж се сепна.

— Какво?

— Счу ми се шумолене.

— От вятъра е.

Пол се отмести още малко и отново се прегърнаха. Усещаше пръстите си дебели и несръчни, докато дърпаше ципа на панталона й и доразкопчаваше блузата. Гърдите й се разлюляха освободени и при вида им — той усети, че се възбужда още повече. Положи длан върху голата й диафрагма и я плъзна надолу. Нейната далеч по-опитна ръка го изпревари и го улови първа. Усетил нежното й стискане, той изпъшка и я тласна напред.

— Ох. Почакай. Това клонче още ми убива.

Тя се изправи до седнало положение, задъхана, русите й коси се плиснаха върху раменете. Пол също седна, желанието се бе смесило с разочарование. Виждаше сплесканата трева там, където бяха лежали. Миртът бе смачкан и той видя очертанията на светлата клонка. Мушна ръка в мирта, хвана я и я дръпна ядно, опита се да я измъкне.

Нещо обаче не беше наред — на пипане беше странно, студено, меко и когато излезе изпод мирта, той видя, че изобщо не беше клон, а ръка. Листата се разпиляха и разкриха бавно, сякаш с нежелание, останалата част от тялото. Пръстите му се отпуснаха и ръката падна върху зеленината.

Момичето изпищя първо. Отдръпна се пълзешком, изправи се, препъна се, пак се изправи и затича, с разкопчан цип на джинсите с плющяща около тялото му блуза. Пол също се бе изправил, но чуваше единствено шума от трошащите се под стъпките й клонки. Всичко се бе случило толкова бързо, че сякаш беше някакъв сън. Усети как страстта му стихва заменена от облялата го вълна на ужаса. Обърна се да хукне. Но се спря и погледна потресен назад, ръководен от някакъв импулс да се увери дали всичко това бе истина. Пръстите бяха отчасти свити и бялата кожа бе изкаляна. А в мрачината по-нататък, под гъстия храсталак лежеше останалата част.

Втора глава

Доктор Бил Даусън се облегна на мивката и се вгледа без особен интерес в грижливо изрязаните си нокти. Още един, след това — обяд. Слава Богу. Чаша кафе и сандвич в магазина за деликатеси на ъгъла. Не беше съвсем сигурен за сандвича; може би синкавата кожа на последния труп го накара да си помисли за бекон. Във всеки случай доминиканецът зад щанда в магазина бе превърнал правенето на сандвичи в изкуство. Даусън почти можеше да усети хрупкавата салата, вкуса на доматения резен върху майонезата…

Сестрата донеса картона и той вдигна глава. Черната й коса беше късо подстригана, имаше стегнато тяло. Хвърли поглед на картона без да го вземе и й се усмихна.

— Какво имаме тук? — попита.

— Убийство.

Въздъхна подсилено и извъртя очи.

— Колко станаха за днес — четири? Сигурно са открили ловния сезон. Огнестрелна рана ли е?

— Не. Множество прободни рани. Намерила са я в Сентръл Парк в „Криволиците“.

Той кимна.

— Там ги изхвърлят, нали? Представям си. — Страхотно. Още едно шибано убийство. Погледна часовника си. — Докарай го, ако обичаш.

Изгледа излизащата сестра. Хубавка, много хубавка. Завърна се след минута с количка, покрита със зелен чаршаф.

Той не пристъпи към трупа.

— Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно днес, а?

Сестрата се усмихна.

— Не мисля, че идеята е добра, докторе.

— Защо?

— Казах ви и преди. Не излизам с лекари. Особено пък с онези, с които работя.

Той кимна, свали очилата си от челото и се ухили.

— Но аз съм твоят духовен приятел, нали не си забравила?

Тя се усмихна.

— Едва ли.

Забеляза обаче, че бе поласкана от интереса му. По-добре обаче ще е да не насилва нещата, не и в наши дни. С всичките тези приказки за сексуален тормоз и тъй нататък.

Въздъхна и се оттласна от мивката. Сложи си чифт нови ръкавици.

— Включи видеокамерите — каза на сестрата, докато се приготвяше.

— Добре, докторе.

Взе картона.

— Тук пише, че имаме бяла жена, идентифицирана като Дорийн Холандър, на 27 години, от Пайн крийк, Оклахома. Идентифицирана от съпруга й.

Прегледа останалата част от първия лист. След това окачи картона на количката, вдигна хирургическата си маска и с помощта на сестрата премести трупа върху обшитата със стоманена ламарина маса за аутопсия.

Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. До вратата стоеше висок, слаб мъж. Лицето и ръцете му изглеждаха съвсем бледи на фона на черния костюм. Зад мъжа стоеше униформено ченге.

— Да? — попита Даусън.

Мъжът приближи и отвори портфейла си.

— Специален агент Пендъргаст, доктор Даусън. А това е сержант О’Шонеси от нюйоркската полиция.

Даусън го изгледа от глава до пети. Това бе крайно необичайно. А и в този мъж имаше нещо много странно: тази толкова светлоруса коса, този тъй южняшки акцент.

— И?

— Мога ли да огледам?

— Делото на ФБР ли е?

— Не.

— Къде е разрешението ви?

— Нямам такова.

Даусън въздъхна с раздразнение.

— Знаете правилата. Не можете да гледате за нищо на света.

Агентът от ФБР пристъпи крачка напред, наближи твърде много и това не се понрави на доктора. Едва потисна импулса си да отстъпи.

— Вижте, господин Пендъргаст, снабдете се с необходимата документация и елате пак. Става ли?

— Ще отнеме много време — отвърна мъжът на име Пендъргаст. — Ще ви забави прекалено. Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да гледам.

В тона му имаше нещо, което звучеше далеч по-твърдо отколкото предполагаха сладкият като мед акцент и благите слова. Даусън се поколеба.

— Вижте, с цялото ми уважение…

— С цялото ми уважение, доктор Даусън, не съм в настроение да си разменям любезности с вас. Заемете се с аутопсията.

Тонът вече беше леден. Даусън си спомни, че видеокамерата беше включена. Хвърли крадешком поглед към сестрата.

Имаше усещането, че не е далеч от унижението. Това нямаше да бъде никак хубаво и по-късно можеше да доведе до неприятности. В крайна сметка онзи беше от ФБР. А и той в някаква степен се беше застраховал: беше заявил, че е необходимо оня да има разрешение.

Даусън въздъхна.

— Добре, Пендъргаст. Облечете със сержанта работни престилки.

Изчака да се върнат, след това отмахна с рязко движение чаршафа. Трупът лежеше по гръб — руса коса, млада, свежа жена. Хладното време през предната нощ бе предотвратило разложението. Даусън се наведе към микрофона и започна описанието си. Човекът от ФБР оглеждаше трупа с интерес. Но Даусън забеляза, че униформеният полицай започна да се чувства неловко, пристъпваше от крак на крак, стиснал здраво устни. Последното нещо, което би желал, беше някой да му се издрайфа в залата.

— Ще се справи ли? — попита Даусън Пендъргаст, като кимна към полицая.

Пендъргаст се обърна.

— Не е необходимо да гледате всичко това, сержант.

Ченгето преглътна, погледна трупа, после — Пендъргаст, после — отново трупа.

— Ще бъда във фоайето.

— На излизане изхвърлете престилката в кофата — рече Даусън със саркастично удовлетворение.

Пендъргаст изпроводи с поглед излизащия полицай. След това се обърна към Даусън.

— Предлагам преди да направите Y-разреза да обърнете трупа по корем.

— И Защо?

Пендъргаст кимна към картона.

— Страница втора.

Даусън го взе, отгърна първата страница. Значителни разкъсвания, дълбоки порезни рани… Както личеше, момичето бе намушквано неколкократно под кръста. Или нещо по-лошо. Както винаги, от полицейския рапорт бе трудно да се разбере какво точно се е случило от медицинска гледна точка. На местопрестъплението не е имало съдебен лекар. Явно случаят е бил е нисък приоритет. Не са я сметнали за кой знае какво тази Дорийн Холандър.

Даусън остави картона.

— Сю, моля те, помогни ми да я обърнем.

Обърнаха трупа, за да се разкрие гърбът. Сестрата ахна и отстъпи назад.

Даусън също се вторачи изненадан.

— Изглежда така, сякаш е починала на операционната маса по средата на операция за отстраняване на тумор в гръбначния стълб.

Да не би да се бяха объркали отново там, долу? Миналата седмица — при това на два пъти — му бяха пращали несъвпадаща с труповете документация. Но Даусън веднага забеляза, че това не бе свързано с болница деяние. Не и с тази кал и с листата, стърчащи от прясната рана, която заемаше цялата област около кръста.

Това беше необичайно. Наистина необичайно.

Взря се по-отблизо и започна да описва раната за пред камерата, опитваше се да прикрие изненадата в тона си.

— При първи оглед това не прилича на случайно намушкване, разсичане или порезните рани, описани в рапорта. Изглежда като… като дисекция. Срезът — ако е срез — започва на около двайсет и пет сантиметра под лопатката и на петнайсетина сантиметра над талията. Както изглежда, отстранена е цялата опашна част — cauda equina — от лумбален прешлен номер едно до кръстната кост.

В този момент агентът от ФБР изведнъж вдигна глава и го погледна.

— Дисекцията включва филум терминале. — Даусън се наведе по-близо. — Сестра, почистете ето тук.

Сестрата почисти Мръсотията около раната. В помещението се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от шума на камерата и на смиващите се в дренажния канал на масата клонки и листа.

— Гръбначният стълб — по-точно опашната му част — липсва. Бил е отстранен. Дисекцията се простира периферно до неврофорамена и обратно. Сестра, обмийте лумбални прешлени от едно до пет.

Сестрата бързо обми посочената област.

— При дисекцията… ъ-ъ-ъ… е отстранена кожата, подкожната тъкан и окологръбначната мускулатура. Както изглежда, бил е използван самозадържащ се ретрактор. Виждам белезите ето тук, тук и тук — той внимателно посочи местата заради камерата.

— Гръбначните израстъци и пластове са отстранени заедно със сухожилния флавум. Външната обвивка на мозъка (дурата) е на място. Има разрез по дължина на дурата от лумбален прешлен едно до кръстната кост, който позволява да бъде отстранен мозъкът. Изглежда като много… хм… много професионално направен срез. Сестра, стереомикроскопът.

Сестрата докара поставения на колелца голям микроскоп. Даусън бързо огледа гръбначните израстъци.

— Изглежда са използвани тесни щипци за отстраняване на израстъците и обвиващите пластове от дурата.

Изправи се и избърса с ръкав челото си. Това не беше стандартната дисекция, която човек обикновено прави в медицинския колеж. По-скоро приличаше на неврохирургическа операция, практикувана при лекциите за напредналите в невроанатомията. Сети се за агента от ФБР Пендъргаст. Погледна го, за да види как възприема всичко това. Беше виждал сума шокиран народ на аутопсиите, но сега нямаше нищо подобно: мъжът изглеждаше не толкова шокиран, колкото мрачен като самата смърт.

Агентът заговори:

— Докторе, мога ли да ви прекъсна с няколко въпроса?

Даусън кимна.

— Тази дисекция ли е причина за смъртта?

Даусън изобщо не се бе замислял за това. Потрепери.

— Ако субектът е бил жив, когато е сторено това, да, това е била причината за смъртта му.

— В кой момент?

— Веднага щом е бил направен срез на дурата, гръбначната течност би трябвало да изтече. Само това е достатъчно да причини смъртта.

Той отново огледа раната отблизо. Изглежда операцията е предизвикала доста силно кървене от епидуралните вени и някои от тях бяха отстранени — индикация за травма приживе. Ала онзи, който бе извършил дисекцията, не бе работил около вените така, както би сторил хирург при жив пациент, а направо ги беше разрязал. Операцията, макар и извършена с голямо умение, очевидно е била направена много набързо.

— Разрязани са били голям брой вени, но само най-големите, онези, чието кървене би попречило на работата, са били зашити. Субектът трябва да е починал от кръвозагуба преди разреза на дурата, в зависимост от това колко бързо… онзи е работил.

— Но субектът е бил жив, когато операцията е започнала?

— Така изглежда. — Даусън едва преглътна. — Но както по всичко личи, не е било направено никакво усилие субектът да остане жив по време на дисекцията.

— Бих препоръчал изследвания на кръвта и тъканите, за да се разбере дали субектът е бил упоен.

Лекарят кимна.

— Това влиза в стандартните процедури.

— По ваше мнение, докторе, доколко професионална е дисекцията?

Даусън не отговори. Опитваше се да сложи в ред мислите си. Цялата тази работа имаше потенциала да се превърне в нещо голямо и неприятно. Засега несъмнено щяха да се опитат да не шумят, да запазят колкото е възможно по-дълго информацията извън полезрението на нюйоркската преса. Но всичко щеше да излезе наяве — винаги излизаше — и след това щяха да се намерят сума хора, които да подложат действията му на съмнение. Най-добре щеше да бъде да намали темпото, да я кара стъпка по стъпка. Това не бе просто поредното убийство, както пишеше в полицейското сведение. Слава Богу, че още не бе започнал фактическата аутопсия. Трябваше да бъде благодарен на агента на ФБР за това.

Обърна се към сестрата:

— Повикай Джоунс с голямоформатната камера и с камерата за микроскопа. Искам да присъства и втори съдебен лекар. Кой е на повикване?

— Доктор Лофтън.

— Необходимо ми е да дойде до половин час. Бих искал да се консултирам и с нашия неврохирург — доктор Фелдмън. Помоли го да дойде колкото е възможно по-скоро.

— Добре, докторе.

Обърна се към Пендъргаст.

— Не съм сигурен, че мога да ви допусна да останете тук без някакво официално позволение.

За негова изненада мъжът изглежда прие това.

— Разбирам, докторе. Смятам, че тази аутопсия е в сигурни ръце. Лично аз видях достатъчно.

Аз също, помисли си Даусън. Сега вече беше сигурен, че това бе дело на хирург. И от тази мисъл му призля.

О’Шонеси стоеше във фоайета Чудеше се дали да си купи кафе от автомата, но реши да не го прави. Определено се чувстваше объркан. Ужким се смяташе за кораво, язвително нюйоркско ченге, а се измъкна като мокра връв. Само дето не си издрайфа червата направо върху пода в залата за аутопсии. Гледката на онова голо момиче на масата, синьо и изпоцапано, с подпухнало младо лице, с отворена уста, с коса, от която стърчаха клечки и листа… Той потръпна от оживялата картина.

Освен това изпитваше силен гняв към онзи, който го бе сторил. Не беше ченге по убийствата и никога не бе искал да бъде, дори в началото на кариерата си. Не можеше да понася кървища. Но собствената му балдъза живееше в Олкахома. И беше на възрастта на това момиче. Сега вече чувстваше, че би понесъл всичко необходимо, за да заловят този убиец.

Пендъргаст се плъзна през стоманените врага като дух. Не погледна към О’Шонеси. Сержантът го последва на крачка, излязоха от сградата и мълчаливо се качиха в очакващата ги кола.

Нещо определено бе развалило настроението на Пендъргаст. Той и без друго си беше мрачен, но толкова навъсен досега не беше го виждал. О’Шонеси нямаше представа защо Пендъргаст толкова се интересуваше от новото убийство, та прекъсна работата си по убийствата от деветнайсети век. Но му се стори, че моментът не беше удобен да го пита.

— Ще оставим сержанта в участъка — нареди Пендъргаст на шофьора. — А след това можеш да ме откараш у дома.

Пендъргаст се облегна в коженото кресло. О’Шонеси се извърна и го погледна.

— Какво стана? — успя да попита. — Какво видяхте?

Пендъргаст гледаше през прозореца.

— Злото.

Не каза нищо повече.

Трета глава

Уилям Смитбак Младши, облечен в най-хубавия си костюм („Армани“, наскоро взет от химическото чистене), с най-хубавата си бяла риза и с най-официалната си вратовръзка, стоеше на ъгъла на Авеню ъв ди Америкас и Петдесет и пета улица. Погледът му пробяга по огромния монолит от стъкло и хромирана стомана — сградата на „Мойгън-Феърхевън“, върху която отразената светлина ромолеше синьо-зелена като огромно водно огледало. Някъде в този куб за сто милиона долара се намираше жертвата му.

Беше почти сигурен, че ще успее да се договори за среща с Феърхевън. Биваше го в тези неща. Тази задача бе далеч по-обещаваща, отколкото убийството на туристката в „Криволиците“, което редакторът му бе поискал да отрази днес. Спомни си изражението на посивелия редактор, с огромните му зачервени очи зад дебелите лещи на очилата, пожълтелия от цигарите показалец, който му размахваше, докато обясняваше, че убийството на тази дама от Оклахома ще се окаже голяма работа. Голяма ли? В Ню Йорк сити непрекъснато убиваха туристи. Жалко, наистина, но факт. Криминалните репортажи бяха изтощителна работа. А имаше предчувствие за Феърхевън, за музея и за всичките онези убийства, от които Пендъргаст толкова се интересуваше. Винаги се бе доверявал на предчувствията си. Редакторът му нямаше да се разочарова. Щеше да хвърли стръвта във водата и, един Бог знае, Феърхевън можеше и да я захапе.

Пое още веднъж дълбоко дъх и пресече улицата — като междувременно показа среден пръст на един таксист, който мина на милиметри от него с натиснат клаксон, — и приближи входа от гранит и титанови сплави. Озова се в огромна зала, също облицована с гранит. Имаше голямо писалище, зад което стояха половин дузина охранители, зад които се намираха няколко реда асансьори.

Смитбак решително се насочи към бюрото на охраната.

— Бих искал да се срещна с господин Феърхевън.

Най-близкият до него охранител разлистваше някаква компютърна разпечатка.

— Име? — попита онзи, без изобщо да си направи труда да вдигне глава.

— Уилям Смитбак Младши, от „Ню Йорк таймс“.

— Момент — рече тихо охранителят и вдигна телефонната слушалка. Набра някакъв номер и я подаде на Смитбак.

Чу се звънлив глас:

— С какво мога да ви помогна?

— Тук е Уилям Смитбак Младши от „Ню Йорк Таймс“. Дошъл съм да се видя с господин Феърхевън.

Беше събота, но Смитбак пое риска да предположи, че той ще е в офиса си. Хора като Феърхевън никога не почиваха в събота. А в съботите обикновено бяха по-слабо охранявани от секретарки и бодигардове.

— Имате ли уговорена среща? — попита женският глас, долетял от петдесетина етажа по-високо.

— Не. Аз съм авторът на онази статия за Енок Ленг и за костите, открити на строителната площадка на улица „Кетрин“, и трябва да разговарям с него веднага. Спешно е.

— Трябва да се обадите първо да си уговорите среща.

Гласът беше напълно неутрален.

— Добре. Приемете това за обаждане. Бих искал да си уговоря среща за… — Смитбак погледна часовника си, — за десет часа.

— Господин Феърхевън в момента е зает — отвърна мигновено гласът.

Смитбак пое дълбоко дъх. Значи той наистина беше тук. Време беше да започне атаката. Освен тази секретарка на телефона сигурно имаше още десетина на други нива, но той бе преодолявал поне по толкова при други случаи.

— Вижте, ако господин Феърхевън е толкова зает да разговаря с мен, ще трябва да напиша в статията, която подготвям за понеделничното издание, че е отказал коментар.

— В момента той е зает — повтори роботизираният глас.

— „Без коментар“ — това ще направи истински чудеса за обществения му имидж. И като дойде понеделник, господин. Феърхевън ще иска да узнае кой от офиса му е отблъснал репортера. Схващате ли накъде бия?

Последва дълга пауза. Смитбак пое отново дъх. Този процес често бе продължителен.

— Нали знаете… четете статия във вестника и тя е за някакъв съмнителен тип и той казва: „Без коментар“. Какво ще си помислите за този човек? Особено ако е строителен предприемач. Без коментар. Това „Без коментар“ може да ми свърши страшно много работа.

Последва нова пауза. Смитбак се питаше дали секретарката не бе прекъснала връзката. Но не, чу се някакъв шум от другата страна. Беше тих кикот.

Добра работа — рече нисък, приятен мъжки глас. — Хареса ми. Добра работа.

— Кой е насреща? — попита Смитбак.

— Един съмнителен строителен предприемач.

— Кой? — Смитбак нямаше да допусне да го подиграва някой лакей.

— Антъни Феърхевън.

— Аха! — В един миг Смитбак остана безмълвен, но се съвзе бързо. — Господин Феърхевън, вярно ли е, че…

— Защо не се качите, за да можем да поговорим лице в лице, като възрастни хора? На четирийсет и деветия етаж.

— Какво?

Смитбак бе още изненадан от бързината, с която постигна успеха си.

— Казах да се качите. Питах се кога ли ще се обадите, след като очевидно сте от онези амбициозни кариеристи в професията, за какъвто ви смятах.

Кабинетът на Феърхевън не беше съвсем такъв, какъвто си го бе представял Смитбак. Вярно, имаше няколко нива от секретарки и помощници, които охраняваха неговата светая светих. Но когато най-сетне достигна до кабинета на Феърхевън, той не се оказа огромна зала от хром, злато, абанос, картини от стари майстори на африканско изкуство, каквато бе очаквал. Кабинетът беше по-скоро семпъл и малък. Вярно, по стените имаше картини, но бяха недотам ценни литографии на Томас Харт Бентън, изобразяващи дребни земеделци. Освен тях имаше и стъклена витрина — заключена и очевидно с охранителна система — в която имаше най-различни пистолети, положени върху черно кадифе. Единственото писалище беше малко, от светла бреза. Имаше две кресла и износен персийски килим на пода. Една от стените бе заета от книжни лавици, изпълнени с книги, които очевидно се четяха, а не бяха купувани на метър като украса. Ако се изключи витрината с пистолетите, кабинетът повече подхождаше на професор, отколкото на строителен магнат. И все пак, за разлика от професорските кабинети, в който Смитбак бе попадал, този беше безукорно чист. Всяка повърхност светеше, безупречно лъсната. Дори книгите сякаш бяха излъскани. Носеше се лека миризма на почистващи препарати, но не беше неприятна.

— Моля, седнете — рече Феърхевън и разпери ръка към фотьойлите. — Ще желаете ли нещо? Кафе? Вода? Нещо безалкохолно? Уиски?

Усмихна се.

— Нищо, благодаря — отвърна Смитбак, докато сядаше.

Почувства познатата тръпка на очакване, която се появяваше преди напрегнато интервю. Феърхевън очевидно бе отракан, но беше богат и разглезен; определено му липсваха уличните хитринки. Смитбак бе интервюирал — и бе въртял на шиш — десетки като него. Това нямаше дори да бъде състезание.

Феърхевън отвори хладилник и извади малка бутилка с минерална вода. Наля си една чаша и седна, но не зад писалището си, а в другия фотьойл срещу Смитбак. Кръстоса крака, усмихна се. Бутилката с минералната вода блещукаше на слънцето, което струеше косо през прозорците. Смитбак погледна зад домакина си. Поне гледката беше страхотна.

После вниманието му отново се насочи към Феърхевън. Черна чуплива коса, силно чело, атлетична фигура, леки движения, язвителни пламъчета в очите. Трябва да беше трийсет, трийсет и пет годишен. Нахвърли няколко бележки.

— Е — рече Феърхевън с лека, самоиронизираща усмивка, — съмнителният строителен предприемач е готов да отговаря на въпросите ви.

— Мога ли да записвам разговора?

— Не бих очаквал нещо друго.

Смитбак извади диктофона от джоба си. Разбира се, че изглеждаше обаятелен. Хората като него са вещи в очароването и манипулирането. Но той никога не би позволил да го преметнат. Трябваше единствено да не забравя с кого си имаше работа — с безсърдечен, алчен бизнесмен, който би продал и собствената си майка за няколко долара повече от наемите!

— Защо разрушихте мястото на улица „Кетрин“?

Феърхевън го погледна благо и леко склони глава:

— Обектът изоставаше от графика си. Трябваше да побързаме с изкопите. Това щеше да ми струва четирийсет хиляди долара на ден. А и не съм в археологическия бизнес.

— Някои археолози твърдят, че сте разрушили едно от най-интересните места, открити в Манхатън през последните двайсет и пет години.

Феърхевън отметна глава.

— Така ли? Кои археолози?

— От Дружеството за американска археология, например.

Върху лицето на Феърхевън се появи цинична усмивчица.

— Аха, ясно. Е, те, разбира се, ще са против. Ако стане на тяхното, никой в Америка няма да може да изкопае и една лопата пръст, без до него да е застанал археолог със сито, мистрия и четка за зъби.

— Но да се върнем към това място…

— Господин Смитбак, онова, което направих, е напълно законно. Когато открихме онези останки, аз лично спрях цялата работа. Аз лично инспектирах мястото. Ние извикахме специалистите по съдебна медицина, които фотографираха всичко. Изнесохме най-внимателно останките, дадохме ги за изследвания и ги погребахме както трябва — всичкото това на мои разноски. Възобновихме работата си след като получихме лично разрешение от кмета. Какво още бихте искали да направя?

Смитбак усети леко бодване. Разговорът не вървеше така, както бе очаквал. Беше оставил Феърхевън да диктува дневния ред — това беше проблемът.

— Казахте, че сте погребали останките. Защо? Да не би да е имало нещо, което може би сте се опитвали да скриете?

След този въпрос Феърхевън се разсмя, облегна се назад и разкри красиви зъби.

— Прозвуча много подозрително. Малко ми е неудобно да призная, но съм човек със свои малки религиозни ценности. Тези бедни хора са били убити по ужасен начин. Исках да бъдат прилично погребани — с църковна служба, но тихо и достойно, без никакъв медиен цирк. Това и сторих — погребах ги заедно с малкото им вещи в истинско гробище. Не исках костите им да свършат в някой музеен шкаф. Затова купих хубаво място в гробището „Гейт ъв Хевън“ във Валхала, Ню Йорк. Сигурен съм, че директорът на гробището ще ви покаже с радост мястото. Останките бяха моя отговорност и, честно казано, трябваше да старя нещо с тях. Градската управа определено не ги искаше.

— Така, така — рече Смитбак замислено.

От това щеше да излезе добро съпътстващо материалче — скромното погребение под разлистените брястове. Но после се намръщи. Господи, дали не го будалкаха?

Време беше да смени курса.

— Според информациите, вие сте един от големите донори на кампанията за преизбиране на кмета. Строителният ви обект се забавя и кметът ви избавя от неприятностите. Съвпадение ли е?

Феърхевън се облегна назад.

— Оставете тази ококорена физиономия на попаднало в гората момченце. Знаете много добре как се правят нещата в този град. Когато давам пари за кампанията на кмета, аз упражнявам конституционното си право. Не очаквам някакво по-специално отношение и не моля за такова.

— Но ако го получите, толкова по-добре.

Феърхевън се усмихна широко, цинично, но не каза нищо. Смитбак пак усети тревожно бодване. Този тип внимаваше много какво точно казва. Бедата беше в това, че не можеше да запишеш циничната му усмивка на магнетофонна лента.

Изправи се и закрачи с (надяваше се) небрежна самоувереност към картините с ръце на гърба, разгледа ги, докато се опитваше да очертае нова стратегия. След това премина към шкафа с оръжията. Полираните пистолети блестяха.

— Интересен избор за украса на кабинет — рече той и посочи с ръка шкафа.

— Колекционирам най-редки пистолети. Мога да си го позволя. Онзи, който сочите, например, е „Лугър“, пригоден за 45-ти калибър. Единственият, който някога е произвеждан. Имам и колекция от мерцедеси роудстъри. Но тъй като изискват по-голяма изложбена площ, ги държа в имението си в С аг харбър. — Феърхевън го гледаше и продължаваше да се усмихва цинично. — Всички колекционираме разни неща, господин Смитбак. Каква е вашата страст? Музейни монографии и евтини книжлета, заети може би за проучване и невърнати обратно? Просто съвпадение, разбира се.

Смитбак го изгледа остро. Нима този бе претърсвал апартамента му? Не, Феърхевън просто опипваше почвата. Върна се на мястото си.

— Господин Феърхевън…

Феърхевън го прекъсна, тонът му изведнъж стана остър и недружелюбен.

— Вижте, Смитбак, знам, че упражнявате конституционното си право да ме въртите на шиш. Едрият строителен предприемач винаги е лесна мишена. А вие обичате лесните мишени. Защото вие и подобните ви сте скроени по един и същи шаблон. Всички вие си мислите, че вашата работа е важна. Но днешният вестник утре е вече постелка за птичетата в кафеза. Ефимерен е. Онова, което правете, погледнато на фона на големите неща, е нищожно.

Какво искаше да каже с това „нищожно“? Няма значение, важното бе, че е обидно. Значи влизаше под кожата на Феърхевън. А това беше хубаво, нали така?

— Господин Феърхевън, имам основания, да смятам, че оказвате натиск върху музея да прекрати разследването.

— Извинете, за какво разследване става дума?

— За Енок Ленг и убийствата от деветнайсети век.

— А, това разследване ли? Защо смятате, че давам пет пари за него? То не спря работата по обекта ми, а честно казано, това единствено ме интересува. Ако искат, могат да си разследват до посиняване. А на мен много ми харесва тази фраза, която вие, журналистите използвате: имам основания да смятам. Което всъщност означава: искам да смятам, но нямам никакви доказателства. Всички вие сякаш сте изучавали един и същи урок по журналистика: как да се направя на глупак, докато се преструвам, че разследвам някаква тема.

Феърхевън си позволи нов изблик на циничен смях.

Смитбак седеше като вдървен, заслушан как смехът бавно стихва. И отново се опита да си внуши, че е влязъл под кожата на Феърхевън. Най-сетне заговори, като се стремеше тонът му да е колкото е възможен по-хладен:

— Кажете, господин Феърхевън, защо проявявате такъв голям интерес към музея?

— Защото обичам музея. Той е любимият ми музей на света. Аз буквално израснах там, разглеждайки динозаврите, метеоритите, скъпоценните камъни. Имах гувернантка, която ме водеше там. Тя и гаджето й се гушкаха зад слоновете, докато аз си бродех сам из музея. Но това не ви интересува, защото не пасва на образа на алчния строителен предприемач, който сте си изградили. Смитбак, аз наистина съм наясно с играта ви.

— Господин Феърхевън…

Феърхевън се ухили.

— Желаете ли да направя признание?

Въпросът му за миг разколеба Смитбак.

Феърхевън сниши гласа си като за изповед:

— Извършил съм две непростими престъпления.

Смитбак се опита да запази нетрепващото изражение, което бе тренирал за подобни случаи. Знаеше, че онова, което щеше последва, ще е някакъв номер или шега.

— Моите две престъпления са следните… Гртов ли сте?

Смитбак провери дали диктофонът работи.

— Те са, че съм богат и че съм предприемач. Двата ми наистина непростими гряха. Mea culpa.

Противно на по-добрите си журналистически инстинкти, Смитбак усети как го обзема гняв. Беше изпуснал интервюто. Всъщност то направо бе безвъзвратно изгубено. Този тип бе слузест гадняр, но се справяше изключително изкусно с пресата. Дотук Смитбак не беше изкопчил нищо и нямаше да изкопчи нищо. Въпреки това направи още един опит.

— Все още не сте обяснили…

Феърхевън се изправи.

— Смитбак, ако само знаехте колко предвидими сте вие и вашите въпроси — ако само знаехте колко досаден и посредствен сте като репортер и, съжалявам да го кажа, като човешко същество — щяхте да потънете в земята.

— Бих искал обяснение на…

Но Феърхевън вече натискаше някакъв звънец. Гласът му заглуши края на въпроса на Смитбак.

— Госпожице Галахър, бихте ли била така добра да изпроводите господин Смитбак?

— Да, господин Феърхевън.

— Но това е доста рязко…

— Господин Смитбак, уморих се. Срещнах се с вас, защото не исках да прочета във вестника, че съм отказал коментар. Освен това бях любопитен да ви видя, за да разбера дали евентуално не сте с една глава над останалите. След като задоволих любопитството си, не виждам причини да продължавам този разговор.

Секретарката стоеше до вратата, солидна и непомръдваща.

— Господин Смитбак? Насам, моля.

На излизане Смитбак поспря в най-външната секретарска стая. Въпреки усилията си да се овладее, целият трепереше от възмущение. Феърхевън бе парирал неблагоприятните публикации за себе си повече от десетилетие и, разбира се, бе станал много добър в тази игра. Смитбак си беше имал и преди работа с други неприятни интервюирани, но този наистина успя да го вбеси. Да го нарича досаден, посредствен, ефимерен — за кого се мислеше той?

Самият Феърхевън бе прекалено хлъзгав, за да бъде прикован до стената. Нищо чудно. Но имаше и други начини да се научи това-онова за хората. Хората с власт си имат врагове, а враговете обичат да говорят. А понякога враговете работят за тях, под самите им носове.

Погледна секретарката. Беше млада сладурана и изглеждаше далеч по-достъпна от свирепите цербери, населяващи вътрешните кабинети.

— Всяка събота ли сте тук? — усмихна се безгрижно той.

— Повечето съботи — рече тя и вдигна глава от компютъра си. Беше хубавка с лъскавата си червена коса и опръсканите си с лунички бузи. Трепна вътрешно, защото изведнъж се сети за Нора.

— Кара ви здраво да работите, нали?

— Господин Феърхевън ли? Разбира се.

— Сигурно ви принуждава да работите и в неделя.

— О, не — отвърна тя. — Господин Феърхевън никога не работи в неделя. Тогава ходи на църква.

Смитбак изрази престорено учудване.

— На църква ли? Католик ли е?

— Презвитерианец.

— Обзалагам се, че не е лесно да се работи за него.

— Не, той е един от най-добрите началници, които съм имала. Всъщност много държи на нас, дребните рибки.

— Никога не бих го предположил — рече Смитбак, намигна й и излезе от стаята.

Навярно си я чука, нея и останалите „дребни рибки“, помисли си той.

Когато излезе отново на улицата, Смитбак си позволи най-непрезвитерианска серия от клетви. Ще разрови миналото на този тип, докато не узнае и най-малките подробности — чак до името на проклетото му любимо плюшено мече. Човек не може да стане едър строителен предприемач в Ню Йорк и да не изцапа ръцете си. Трябваше да има, със сигурност имаше много мръсотия и той щеше да я открие!

Четвърта глава

Манди Еклънд изкачи мръсните стълби на метростанцията към Първа улица, зави на север по авеню „А“ и се затътри към парка „Томпкинс скуеър“. Зад анемичните Дървета на парка се виждаше небето, едва обагрено от моравата зора. Ниско над хоризонта бледнееше зорницата.

Манди загърна шала си по-здраво върху раменете в безплоден опит да прогони утринния хлад. Чувстваше се леко замаяна; ходилата я наболяваха при всяка стъпка по тротоара. Ала вечерта в „Клуб Писоар“ беше страхотна: музика, безплатни питиета, танци. Цялата тайфа от агенцията „Форд“ беше там, както и група фотографи, хората от списания „Мадмоазел“ и „КОСМОПОЛИТЕН“, всички, които значеха нещо в света на модата. Тя наистина успяваше. Самата мисъл за това все още я смайваше. Само допреди шест месеца работеше в „Роднис“ в Бисмарк и правеше безплатни поправки на дрехите. Тогава в магазина се появи подходящият човек. И ето, че вече беше в ателиетата на агенцията „Форд“. Самата Айлийн Форд я бе взела под крилото си. Всичко ставаше по-бързо, отколкото някога си беше мечтала.

Баща й телефонираше почти всеки ден от фермата. Странно беше, всъщност — много мило, как се тревожеше за това, че тя живее в Ню Йорк сити. Смяташе града за бърлогата на порока. Щеше направо да се побърка, ако разбереше, че е стояла до призори. Той още искаше тя да постъпи в колеж. И може би щеше и да го направи — някой ден. Но сега точно беше на осемнайсет години и пред нея беше целият живот. Усмихна се нежно при мисълта за консервативния си стар баща, който караше своя трактор „Джон Диър“ и се безпокоеше за нея. Този път тя ще му се обади, ще го изненада.

Зави по Седма улица, пресичаща тъмния парк, като предпазливо се оглеждаше за бандити. Ню Йорк беше вече много по-безопасен град, но малко повечко внимание никога не бе излишно. Бръкна в чантичката си и пръстите й обвиха успокоително флакончето със сълзотворен спрей, прикрепено към ключодържателя й.

Двамина бездомници спяха върху парчета от кашони, а един мъж с окъсан кадифен костюм седеше на пейка, пиеше и климаше с глава. Ранният бриз разлюля безучастните явори и листата им се разшумяха. Бяха започнали да се обагрят в жълто.

Отново й се прииска апартаментът й да не беше толкова далеч от метростанцията. Не можеше да си позволи таксита — поне още не — и да измине през нощта девет пресечки до дома не беше никак приятно. Отпървом кварталът й се стори приятен, но после западналостта му започна да я дразни. Заселваха се и по-богати хора, но не достатъчно бързо: нечистите жилища и старите, изтърбушени сгради, зазидани със сгуробетонни блокчета, бяха потискащи. Районът „Флатайрън“ щеше да е по-добър, или може би дори Йорквил. Много от моделите на „Форд“, преуспелите, живееха там.

Излезе от парка и зави по авеню „С“. От двете му страни се издигаха старинни каменни къщи, а вятърът гонеше боклуците в канавките със сух, плашещ шум. От тъмните входове се носеше слабата амонячна миризма на урина. Никой не чистеше подир кучетата си и тя внимателно подбираше пътя си всред отвратително минно поле, осеяно с кучешки изпражнения. Тази част от пътя й бе винаги най-неприятната.

Вида далеч пред себе си приближаващ по тротоара силует. Стегна се, помисли си да пресече улицата, но сетне се успокои: беше възрастен мъж, който крачеше с мъка, подпирайки се с бастун. Когато приближи, тя забеляза, че носеше странно бомбе. Беше навел глава и тя виждаше дори периферията на шапката и извитите очертания на купола й. Не си спомняше да е виждала някого с такова бомбе, ако се изключат старите черно-бели филми. Изглеждаше много старомоден, тътреше се едва-едва. Запита се какво ли търсеше толкова рано навън. Може би страдаше от безсъние. Беше чувала, че старите хора често се оплакват от безсъние. Разхождат се в четири часа сутринта, не могат да заспят. Запита се дали и баща й страдаше от безсъние.

Почти се бяха изравнили. Старецът сякаш изведнъж забеляза присъствието й; вдигна глава и понечи да улови шапката си. Всъщност щеше да я поздрави.

Шапката се вдигна, а ръката му закриваше цялото лице с изключение на очите. Бяха удивително блестящи и студени и сякаш я гледаха съсредоточено. Сигурно страда от безсъние, помисли си тя — въпреки ранния час старецът изобщо не изглеждаше сънен.

— Добро утро, госпожице — поздрави я със стар, дрезгав глас.

— Добро утро — отвърна тя, опитвайки се да прикрие изненадата в тона си.

Никой не поздравяваше никого на улицата. Беше толкова нетипично за Ню Йорк. Това я очарова.

Докато го подминаваше, усети изведнъж как нещо се увива около шията й с ужасна бързина.

Опита се да се освободи и да извика, но лицето й бе покрито с влажен и вонящ на сладникав химикал парцал. Тя инстинктивно се опита да спре дъха си. Ръката й се зарови в чантичката, извади флакона със сълзотворния спрей, но ужасяващ удар я изби от ръката й върху тротоара. Тя се заизвива и заудря, стенеше от болка и страх, дробовете й горяха, пое изведнъж въздух, а след това всичко се завъртя пред очите й и тя изгуби свяст.

Пета глава

В претрупаната си кабинка на петия етаж на сградата на „Таймс“ Смитбак с неудоволствие прегледа списъка, който бе съставил в бележника си. Най-отгоре в него фразата „Служители на Феърхевън“ беше зачеркната. Не успя да се върне в сградата на „Мойген-Феърхевън“ — Феърхевън се беше погрижил за това. И „Съседи“ беше зачеркнато — от жилищната сграда на Феърхевън го бяха изхвърлили като скитник, въпреки всичките му номера и засукани стратегеми. Беше се разровил в миналото на Феърхевън, открил бе ранни негови партньори, но те или го засипваха с фалшиви похвала или просто отказваха коментар.

След това провери благотворителната дейност на Феърхевън. В Нюйоркския природонаучен музей удари на камък — никой, който познаваше Феърхевън, не поиска да говори за него по обясними причини. По-голям успех имаше с един от другите проекти на Феърхевън — детската клиника „Малкият Артър“. Ако изобщо можеше да се говори за успех. Клиниката беше малък изследователски център, който се грижеше за деца със „заболяванията на сираците“ — много редки болести, за които големите фармацевтични компании нямаха интерес да търсят лек. Смитбак се бе представил като себе си — репортер на „Ню Йорк таймс“, заинтригуван от работата им — без да предизвика подозрение. Организираха му дори опознавателна обиколка. Но в крайна сметка и това се оказа безплодна работа — лекарите, сестрите, родителите, та дори и децата пееха „Осанна!“ за Феърхевън. Просто да му се догади на човек: пуйки за Деня на благодарността, премии за Коледа, играчки и книжки за децата, посещения на стадиона на „Янките“. Феърхевън дори бе присъствал на няколко погребения, което няма да е било никак леко. И все пак, помисли си раздразнен Смитбак, всичко това доказваше, че Феърхевън грижливо е работил за обществения си имидж.

Този тип бе истински професионалист в PR-а — връзките с обществеността. Смитбак не можа да открие нищо. Нищичко.

Трябваше да закопае по-надълбоко. Във времето, отпреди Феърхевън да се заеме с професионалното изграждане на имиджа си. Когато е бил просто едно от многото пъпчиви гимназистчета. Значи Феърхевън смята, че Смитбак е просто един от многото еднакви репортери, занимаващ се с незначителни въпроси? Е, когато отвори понеделничния вестник, няма да се смее толкова силно.

Необходими му бяха десет минути в Мрежата, за да открие мръсотийка. Випускът на Феърхевън от „P. S.“ — 84 на авеню „Амстердам“ наскоро бе чествал петнайсет години от завършването си. Бяха създали уеб страница, в която бе включен годишният им дневник. Феърхевън не бе участвал в честването, възможно бе и да не е знаел за уеб страницата — цялата информация за него в стария дневник обаче си беше там, достъпна за всички: снимки, прякори, клубове, интереси, всичко.

Ето го: спретнато обикновено хлапе, усмихващо се наперено от поразмазаната абитуриентска снимка. Беше облечен с пуловер за тенис и карирана риза — типично облекло за богатско градско момче. Баща му беше в бизнеса с недвижими имоти, майка му — домакиня. Смитбак бързо узна неща от всякакъв характер: че е бил капитан на отбора по плуване; че е роден под знака на Близнаци; че е председателствал дискусионен клуб; че любимата му рок група е била „Ийгълс“; че е свирел на китара, но зле; че искал да стане лекар; че любимият му цвят бил тъмночервеният и че всички са смятали, че е най-вероятно да стане милионер.

Докато Смитбак ровеше из уеб страницата, отново го обзе униние. Беше тъй невъобразимо досадно. Но имаше един детайл, който погледът му улови. Всички ученици си имаха прякори, този на Феърхевън беше „Касапина“. Усети как разочарованието му леко се изпарява. Касапина. Хубаво щеше да бъде, ако се окаже, че е имал таен интерес към измъчването на животните. Не беше кой знае какво, но все пак — нещо.

А и беше завършил само преди шестнайсет години. Щяха да се намерят хора, които да го помнят. Ако имаше нещо гадно, Смитбак щеше да го открие. Нека онзи негодник отвори вестника си следващата седмица и да види как самодоволната му усмивка бързо сте стопява.

P. S. 84. За късмет училището беше наблизо. Смитбак обърна гръб на компютъра, изправи се и посегна за сакото си.

Училището се намираше в потънало в зеленина каре от сгради в Горен Уест сайд, между авенютата „Амстердам“ и „Колумб“, недалеч от музея — дълга сграда от жълти тухли с ограда от ковано желязо. В сравнение с останалите училища на Ню Йорк това беше доста хубаво. Смитбак спря пред входната врата, но тя беше заключена — охрана, разбира се — и позвъни. Отвори му полицай, Смитбак извади журналистическата си карта и ченгето го пусна.

Удивително беше как миришеше училището — досущ като неговата собствена гимназия, недалеч от тук и не много отдавна. И същата унила боя по стените от сгуробетонни блокчета. Изглеждат всички училищни директори са ползвали един и същи наръчник, помисли си Смитбак, докато ченгето го съпровождаше през металния детектор към кабинета на директора.

Директорката му се представи като госпожица Кайт. Смитбак я завари зад писалището й, проверяваше писмени работи на учениците между часовете. Беше симпатична жена с побеляла коса и когато Смитбак спомена името на Феърхевън, доволен установи, че по лицето й пробяга усмивката на спомена.

— О, да — рече тя. Гласът й беше благ, но в него се усещаше и твърда нотка, която накара Смитбак да си помисли, че не бе някаква си лековата лелка. — Спомням си добре Тони Феърхевън, защото беше в първия дванайсети клас, който водех, и беше един от най-доброто ни ученици. Беше близо до спечелването на Националната награда за научни заслуги.

Смитбак кимна почтително и си записа нещо в бележника. Нямаше намерение да записва този разговор — някои хора веднага млъкваха при вида на касетофончето.

— Разкажете ми за него. Откъм неофициалната страна. Какъв беше?

— Беше умно момче, доста популярно. Мисля, че оглавяваше отбора по плуване. Добър, усърден ученик.

— Правил ли е бели?

— Разбира се. Всички правят бели.

Смитбак се опита да изобрази небрежност.

— Наистина ли?

— Носеше китарата си в училище и свиреше в коридорите, което бе нарушение на правилата. Свиреше много лошо и най-вече за да развесели другите ученици. — Замисли се за миг. — Един ден предизвика задръстване в коридора.

— Задръстване в коридора, значи — повтори в очакване Смитбак. — И после?

— Конфискувахме му китарата и толкоз. Върнахме му я след като завърши.

Смитбак кимна, учтивата усмивка не слизаше от лицето му.

— Познавахте ли родителите му?

— Баща му се занимаваше с недвижими имоти, но, разбира се, Тони всъщност постигна големия успех в бизнеса: Не помня майката.

— Братя? Сестри?

— По онова време беше единствено дете. Но, разбира се, имаше една семейна трагедия.

Смитбак неволно се наведе напред.

— Каква семейна трагедия?

— По-големият му брат Артър почина. От някаква рядка болест.

Смитбак веднага направи връзката.

— Случайно да са го наричали „Малкият Артър“?

— Мисля, че да. Баща му беше „Големият Артър“. Тони го изживя много тежко.

— Кога се случи това?

— Когато Тони беше в десети клас.

— Значи брат му е бил по-голям. И той ли учеше в това училище?

— Не. Беше хоспитализиран от години. Страдаше от някаква много рядка и обезобразяваща болест.

— Каква болест?

— Всъщност не знам.

— Казахте, че Феърхевън го е изживял тежко. Как?

— Затвори се, стана асоциален. Но в крайна сметка го преодоля.

— Да, да. Чакайте да видя… — Смитбак провери записките си. — Да видя. Имал ли е проблеми с алкохол, наркотици, някакви дребни престъпления…? — Смитбак се опита думите му да прозвучат небрежно, лековато.

— Не, не, тъкмо обратното — дойде лаконичният отговор. Чертите на лицето на директорката бяха станали по-сурови. — Кажете ми, господин Смитбак, защо точно ще пишете тази статия?

Смитбак „нахлузи“ най-невинната си маска.

— Работя по един биографичен очерк за господин Феърхевън. Нали разбирате, искаме да дадем пълна картина — и доброто, и лошото. Но не търся нещо особено.

Точно така.

— Разбирам. Е, Тони Феърхевън беше добро момче, беше настроен, враждебно към наркотиците и алкохола, дори към тютюнопушенето. Спомням си, че не пиеше дори кафе. — Тя се поколеба. — Не знам, но ако има нещо, то е, че беше прекалено добър. И понякога бе трудно да се разбере какво мисли. Беше доста затворено момче.

Смитбак надраска още няколко ненужни бележки.

— Някакви хобита?

— Говореше много за спечелването на пари. Работеше много след училище и поради това разполагаше с доста джобни пари. Мисля, че това не е учудващо, като се има предвид какво направи после. Чета от време на време статии за него, как е преодолял протестите на местните хора за този или онзи свой предприемачески обект. И, разбира се, четох вашата статия за разкритията на улица „Кетрин“. Нищо учудващо. Момчето просто се е превърнало в мъж и толкоз.

Смитбак бе слисан — тя не беше дала знак, че знае кой бе той, камо ли, че е чела нещо от него.

— Между другото, намерих статията ви за много интересна. И обезпокоителна.

Смитбак усети как се изчервява от удоволствие.

— Благодаря ви.

— Мисля си, че тъкмо затова се интересувате от Тони. Е, тези прибързани изкопни работи, за да може да завърши строежа — това е типично за него. Винаги е бил целеустремен, нетърпелив да стигне до края, да приключи, да успее. Предполагам, че затова има такива успехи като предприемач. Може да бъде и много саркастичен и нетърпелив с хората, които смята за стоящи по-долу от него самия.

Точно така, помисли си Смитбак.

— А имаше ли врагове?

— Чакайте да си помисля… Не, не си спомням. Той никога не беше импулсивен, винаги обмисляше действията си. Макар, че май имаше веднъж нещо, свързано с някакво момиче. Сбутали се с друго момче и беше изгонен от следобедните занятия. Нямаше разменени удари обаче.

— А другото момче?

— Трябва да е било Джоел Амбърсън.

— Какво стана с Джоел Амбърсън?

— Ами, нищо.

Смитбак кимна и кръстоса крака. Всичко това не водеше доникъде. Време беше да атакува фронтално.

— Имаше ли прякори? Знаете как децата вината си измислят прякори в гимназията.

— Не си спомням да е имал други имена.

— Аз погледнах в годишния дневник, публикуван във вашия уеб сайт.

Учителката се усмихна.

— Започнахме я преди няколко години. Оказа се доста популярна.

— Не ще и дума. Но в този дневник той има прякор.

— Наистина ли? И какъв?

— „Касапина“.

Лицето й се смръщи, но почти веднага се проясни.

— А, да. Онзи прякор.

Смитбак се наведе напред.

— Онзи ли?

Учителката леко се засмя.

— Трябваше да правят дисекция на жаби в час по биология.

— И…?

— Тони беше малко гнуслив — два дни се опитваше отново и отново и все не успяваше. Децата го дразнеха за това и някой започна да му вика така — „Касапина“. И прякорът някак си остана, като шега, нали разбирате? В крайна сметка той преодоля слабостта си и — доколкото си спомням, получи отлична оценка по биология — но нали знаете какво става, като ви лепнат прякор.

Смитбак не потрепна. Не можеше да повярва. Нещата вървяха от лошо към по-лошо. Този тип бе кандидат за светец.

— Господин Смитбак?

Той се направи, че проверява нещо в бележките си.

— Нещо друго?

Любезната белокоса учителка се засмя тихо.

— Вижте, господин Смитбак, ако търсене някаква мръсотия за Тони — а аз виждам, че точно това е целта ви, изписано е върху лицето ви — просто няма да намерите такава. Той беше нормално, целеустремено, усърдно момче, което, както изглежда, се е превърнало в нормален, целеустремен и усърден мъж. А сега, ако нямате нищо против, бих искала да се заема отново с проверката на тези работи.

Смитбак излезе от P. S. 84 и тръгна мрачно към авеню „Колумб“. Всичко това не вървеше така, както го бе планирал. Изгуби огромно количество време, енергия, напразни усилия, а насреща нямаше нищо. Нима бе възможно инстинктите му да грешаха — нима гонеше призраци, нима се беше натресъл в задънена улица, воден единствено от жаждата за отмъщение. Но не, това бе немислимо. Беше опитен репортер. Когато имаше някакво предчувствие, то обикновено се оказваше вярно. Тогава защо не можеше да открие нищо за Феърхевън?

Когато стигна до ъгъла, погледът му спря върху вестникарската будка и върху първата страница на току-що отпечатания „Ню Йорк поуст“. Заглавието го накара да закове на място.

Репортажът, който следваше, бе дело на Брайс Хариман.

Смитбак бръкна в джоба си за дребни, тръсна центовете върху очукания дървен щанд и грабна един вестник. Зачете с треперещи ръце:

Смитбак нададе вой от мъка. Туристката в Сентръл парк, чието убийство той като пълен глупак отказа да отразява. Вместо това бе обещал на редактора си да му поднесе на тепсия главата на Феърхевън. А сега не само, че не разполагаше с нищо, което да оправдае цял ден шляене из града, но и го бяха изпреварили в темата, която първи бе открил — и то го бе изпреварил не кой да е, а старият му съперник Брайс Хариман.

Сега неговата собствена глава трябваше да бъде поднесена на тепсия.

Шеста глава

Нора зави от „Канъл стрийт“ към „Мот“ и бавно си запробива път всред тълпите. Беше седем часът в петък вечерта и Китайският квартал беше претъпкан. В канавките се търкаляха листи от гъсто изпечатани китайски вестници. Щандовете на продавачите на риба бяха подредени на тротоарите — най-различни екзотични на вид риби бяха изложени върху лед. На витрините висяха на ченгели патици и сготвени сепии. Купувачите, предимно от китайски произход, се бутаха и викаха като обезумели под изумените погледи на преминаващите туристи.

Компанията „Тен Рен чай и сенсен“ се намираше на стотина метра по-надолу. Бутна вратата и се озова в продълговато, светло и подредено помещение. В чайния магазин витаеха безброй фини аромати. Отпървом си помисли, че чайната е празна. Но като се огледа по-внимателно, забеляза Пендъргаст на масичка в дъното, гушната между две изложбени витрини със сенсен и джинджифил. Би могла да се закълне, че допреди миг масичката беше празна.

— Обичате ли чай? — попита той, когато тя приближи и й предложи да седне.

— Понякога.

Влакчето на метрото бе спряло между две спирки в продължение на двайсет минути и тя разполагаше с достатъчно време да репетира онова, което щеше да каже. Щеше да приключи набързо и да си тръгне.

Но Пендъргаст очевидно не бързаше. Седяха в мълчание, докато той разглеждаше лист, изпъстрен с китайски йероглифи. Нора се запита дали това бяха различни видове чай, но изглеждаха прекалено много — навярно в целия свят нямаше толкова видове чай.

Пендъргаст се обърна към собственичката — дребна, жива жена — и заговори бързо:

— Ний хуей шох гуалнг донг хуа ма?

Жената поклати глава.

— Бу, уоа хуей шох гуо ю…

— На йех хънг хау. Ний дзин таен йен ий нар цонг дза?

Жената си обърна и след малко се върна с пръстено чайниче, от което наля миниатюрна чашка с чай. Положи чашката пред Нора.

— Знаете китайски? — попита Нора.

— Малко „мандарински“. Признавам, че владея далеч по-добре кантонския диалект.

Нора замълча. Кой знае защо не се изненада.

— Царският чай от Османтус Оолонг — рече Пендъргаст и кимна към чашката й. — Един от най-хубавите на света. Набран от храсти, растящи по слънчевите склонове на планината, като листенцата се берат само напролет.

Нора вдигна чашката. Деликатният аромат се понесе към ноздрите й. Сръбна една глътка и усети сложната смесица от зелен чай и други изтънчени и деликатни аромати.

— Много е хубав — съгласи се тя и остави чашката.

— Наистина е така.

Пендъргаст я погледна отново за миг. След това заговори отново на китайски, жената напълни една торбичка, изтегли я, запечата я и написа цената върху пластмасовото пакетче. Подаде го на Нора.

— За мен ли е? — попита Нора.

Пендъргаст кимна.

— Не желая подаръци от вас.

— Моля, приемете го. Чудесен е за храносмилането. Освен това е великолепен антиоксидант.

Нора го взе с известно раздразнение, след това видя цената.

— Чакайте малко, тук пише двеста долара!

— Ще ви стигне за три или четири месеца — каза Пендъргаст. — Цената е ниска, ако се вземе предвид, че…

— Вижте какво, господин Пендъргаст — рече Нора и остави торбичката на масата, — дойдох тук, за да ви съобщя, че не мога да работя повече за вас. Кариерата ми в музея е изложена на опасност. Една торбичка с чай няма да промени решението ми, дори и да струва двеста кинта.

Пендъргаст я слушаше внимателно, леко склонил глава.

— Казаха ми — и намекът беше много ясен — че не бива повече да работя за вас. А аз обичам онова, което върша. Ако продължа с вас, ще си изгубя работата. Вече я изгубих един път, когато беше закрит музеят на Лойд. Не мога да си го позволя отново. Тази служба ми е необходима.

Пендъргаст кимна.

— Бризбейн и Колъпи ми отпуснаха парите, необходими за въглеродните датировки. Сега ми предстои доста работа. Не мога да отделя никакво време.

Пендъргаст изчака, не отвърна нищо.

— А и за какво съм ви необходима? Аз съм археоложка, а няма вече площадка, която да бъде изследвана. Притежавате копие от писмото. Вие сте от ФБР, Трябва да имате десетки специалисти, които да ви се притекат на помощ при първо повикване.

Пендъргаст продължи да мълчи, докато Нора отпи нова глътка чай. Чашата издрънка, докато я оставяше върху чинийката.

— Така — рече тя. — Значи всичко вече е уредено.

Пендъргаст заговори:

— Мери Грийн е живеела на няколко преки оттук, на улица „Уотър“. Номер 16. Къщата е още там. На пет минути пешком е оттук.

Нора го погледна, свила вежди в изненада. Никога не й бе минавало през ума, че се намираха толкова близо до квартала на Мери Грийн. Спомни си написаната с кръв бележка. Мери Грийн е знаела, че ще умре. Желанието и е било простичко: да не умре в пълна забрава.

Пендъргаст я улови леко за ръката.

— Елате — каза той.

Тя не го отблъсна. Той каза нещо на собственичката на чайната, взе торбичката с чай с лек поклон и в следващия миг се озоваха отново на оживената улица. Минаха през „Мот“, след това прекосиха първо „Баярд“, сетне — площад „Чатъм“ и навлязоха в лабиринт от тъмни и тесни улички, свършващи до Ийст ривър. Шумът от блъсканцита на Китайския квартал отстъпи място на тишината на индустриалните сгради. Слънцето бе залязло, оставило леко сияние в небето, което очертаваше едва-едва покривите на сградите. Когато стигнаха улица „Кетрин“, завиха на югоизток. Нора се огледа с любопитство към улица „Хенри“, докато подминаваха строежа на новия жилищен небостъргач на „Мойгън-Феърхевън“. Изкопът вече беше по-голям; масивни основи и носещи стени се издигаха в полумрака, от наскоро излятия бетон се виеха и се люлееха като тръстики арматурни железа От стария въглищен тунел не бе останало нищо.

Само след миг се озоваха на улица „Уотър“. От двете й страни се издигаха стари производствени сгради и грохнали жилищни здания. Далеч отвъд лениво се носеше Ийст ривър — тъмноморава на лунната светлина. Мостът „Манхатън“ се мержелееше над тях, а вдясно арката на Бруклинския мост се извисяваше над тъмната река и яркоосветеният му свод хвърляше отблясъци във водата под него.

Пендъргаст спря пред стара жилищна сграда до „Маркет слип“. Тя продължаваше да бъде необитаема — само един прозорец светеше с жълтеникава светлина. На първия етаж на фасадата се виждаше метална врата. До нея имаше очукан домофон с редица бутони.

— Ето го — рече Пендъргаст. — Номер шестнайсет.

Стояха там под сгъстяващия се мрак.

Пендъргаст заговори тихо в мрачината:

— Мери Грийн произхожда от работническо семейство. След като фермата на баща й фалирала, той довел семейството си тук. Работил като стифадор на пристанището. Но и той, и майката на Мери починали по време на една холерна епидемия, когато момичето е било петнайсетгодишно. Причината за епидемията е била заразена вода. Имала е по-малък брат — Джоузеф, седемгодишен, и по-малка сестричка.

— Констанс, на пет години.

Нора мълчеше.

— Мери Грийн се опитала да се заеме с пране и шивачески услуги, но очевидно не изкарвала достатъчно да плати наема. Нямала друга работа, нямала начин да спечели пари. Изгонили ги. В крайна сметка Мери се заела с онова, което е трябвало да стори, за да издържа братчето и сестричето си, които очевидно обичала много. Станала проститутка:

— Какъв ужас! — прошепна Нора.

— Но и това не е най-лошото. Арестували я, когато била на шестнайсет години. Навярно по това време двете по-малки деца вече са били скитници. По онова време ги наричали улични деца, В никакви градски архиви няма повече данни за тях; навярно са умрели от глад. През 1871 година се е смятало, че по улиците на Ню Йорк са живеели двайсет и седем хиляди безпризорни деца. Във всеки случай по-късно Мери била изпратена в приюта, известен като „Девическо общежитие“ на улица „Деланси“. Бил е на практика дом за експлоатация на обитателите му. Но е бил по-добър от затвора. На пръв поглед, това би трябвало да се оцени като щастливо избавление за Мери Грийн.

Пендъргаст замълчи. Един шлеп по реката изрева тъжно отдалеч.

— И какво й се е случило тогава?

— Документацията свършва с прекрачването й на входа на приюта — отвърна Пендъргаст.

Обърна се към нея, бледото му лице почти светеше в мрака.

— Енок Ленг — доктор Енок Ленг предложил медицинските си услуги на Девическото общежитие, както и на Дома на петте кьошета — приют за сираци, който се е намирал там, където днес е площад „Чатъм“. Предложил услугите си безплатно. Както ни е известно, доктор Ленг е държал през седемдесетте години стаи на най-горния етаж в Музея на Шотъм. Няма съмнение, че е държал къща и някъде другаде в града. Свързал се е с двата приюта около година преди Музеят на Шотъм да изгори.

— Вече ни е известно от писмото на Шотъм, че Ленг е извършил тези убийства.

— Без съмнение.

— Тогава защо ви е нужна моята помощ?

— Никъде другаде за Ленг не съществуват някакви данни. Опитах в Историческото дружество, в Нюйоркската градска библиотека, в Градския съвет. Сякаш е изчезнал от историческите архиви. Имам достатъчно основания да смятам, че той сам е ликвидирал тези архиви. Изглежда Ленг е бил един от първите спомоществователи на музея и ентусиазиран таксономист. Убеден съм, че в музея може да има други документи за Ленг, най-малкото непряко свързани с него. Архивите са толкова огромни и толкова неорганизирани, че ще е било буквално невъзможно да бъдат прочистени.

— Но защо аз? Защо ФБР не издаде официално искане за документите или нещо подобно?

— Документите имат обичая да изчезват веднага, щом бъдат потърсени. Дори ако човек знае кои документи да търси. Освен това ви видях как действате. Подобна компетентност е голяма рядкост.

Нора едва поклати глава.

— Господин Пък беше — и несъмнено ще бъде — от голяма полза. А има и нещо друго. Дъщерята на Тинбъри Макфадън е още жива. Живее в стара къща в Пийкскил. На деветдесет и пет години е, но доколкото разбрах, е в отлично състояние на ума. Може да има много неща за разказване за баща си. Възможно е дори да е познавала Ленг. Имам чувството, че ще бъде повече склонна да разговаря с млада жена като вас, отколкото с агент на Федералното бюро за разследване.

— Вие все още не сте обяснили всъщност защо се интересувате от това дело?

— Причините за моя интерес нямат никакво значение. Онова, което е важно, е, че едно човешко същество не бива да остане ненаказано за подобно престъпление. Дори това същество да е отдавна мъртво. Ние не забравяме и не прощаваме на Хитлер. Миналото е част от настоящето. А в момента, то на практика е прекалено голяма част от настоящето.

— Навярно имате предвид двете нови убийства.

Целият град жужеше около новините. И едни и същи думи бяха на устата на всички — убиец папагал.

Пендъргаст кимна безмълвно.

— Но наистина ли смятате, че убийствата са свързани? Че има някакъв смахнат, който е прочел статията на Смитбак, и сега се опитва да повтори експериментите на Ленг?

— Да, мисля, че убийствата са свързани.

Вече се беше стъмнило. Улица „Уотър“ и кейовете отвъд нея бяха пусти. Нора отново потрепери.

— Вижте, господин Пендъргаст, бих искала да помогна. Но както вече казах, не смятам, че бих могла да сторя още нещо за вас. По мое лично мнение по-добре ще е да разследвате новите, а не старите убийства.

— Точно това и правя. Ключът към разкриването на новите убийства е в старите.

Тя го изгледа озадачена.

— Как така?

— Не му е дошло още времето, Нора. Не разполагам с достатъчно информация, за да ви отговоря. Всъщност вече казах прекалено много.

Нора въздъхна раздразнена.

— Тогава съжалявам, но изводът е, че аз просто не мога да си позволя да излагам повторно на риск службата си. Особено пък с още информация. Разбирате, нали?

Последва кратко мълчание.

— Разбира се. Уважавам решението ви.

Пендъргаст леко кимна. Успя някак си да придаде и на този малък жест елегантен щрих.

Пендъргаст помоли шофьора си да го остави на една пряка от сградата на апартамента му. Докато Ролс-ройсът тихо се отдалечаваше, Пендъргаст крачеше замислен по тротоара. След няколко минути спря и се вторачи в резиденцията си: жилищният комплекс „Дакота“7, грамадата с чудати чупки и улуци на ъгъла на Сентръл парк. Но не тази гледка занимаваше мислите му, а малката жилищна сграда с изронена мазилка на улица „Уотър“ 16, където някога живяла Мери Грийн.

В къщата не можеше да се намери някаква специфична информация; не си струваше да се претърсва. И все пак тя притежаваше нещо по-трудно уловимо. Там нямаше да намери факти и данни, които трябваше да узнае, но трябваше да я усета, да я почувства. Мери Грийн бе израсла тук. Баща й е бил част от онова голямо преселение от селото към града в годините слез Гражданската война. Детството й е било трудно, но може и да е била щастливо. Стифадорите са изкарвали достатъчно пари за преживяване. Едно време тя е играела върху този паваж. Детските й викове са отеквали от същите тези тухлени стени. А след това холерата е отнесла родителите й и е променила живота й завинаги. Поне трийсет и пет истории като нейната бяха завършили по такъв жесток начин в костницата в избата.

Пендъргаст мерна някакво движение в дъното и се обърна. Старец, облечен в черно, с бомбе на главата и с лека пътна чанта „Гладстон“ крачеше с мъка по тротоара. Беше прегърбен, използваше бастун. Все едно мислите на Пендъргаст бяха извикали някакъв призрак от миналото. Мъжът бавно крачеше към него й бастунът му леко потракваше по тротоара.

Пендъргаст го изгледа за миг. След това се обърна и пое към „Дакота“, забави се за малко, за да проветри мозъка си. Но не намери яснота — вместо това в съзнанието му се бе вселила Мери Грийн, момиченцето, което със смях подскачаше по паважа.

Седма глава

Много дни бяха минали, откакто Нора за последен път бе влизала в лабораторията си. Отвори старата метална врата, запали осветлението и спря на прага. Всичко си беше така, както го бе оставила. Покрай стената в дъното бе разположена бяла маса: двуокулярен микроскоп, флотационен комплект, компютър. Встрани имаше черни метални шкафове, в които бяха образците й — дървени въглища, камъни, кости и други органични материали. Застоялият въздух миришеше на прах, долавяше се и лек мирис на дим, на хвойна. Веднага й домъчня за Ню Мексико. И какво в крайна сметка търсеше в Ню Йорк? Нали беше археоложка от Югозапада? Брат й Скип едва ли не всяка седмица настояваше да се връща в Санта Фе. Беше казала на Пендъргаст, че не може да си позволи да изгуби работата си в музея. Но кое беше най-лошото, което можеше да се случи? Можеше да си намери място в университета в Ню Мексико, или в щатския университет в Аризона. И в двата имаше превъзходни археологически департаменти, в които нямаше да се налага да защитава стойността на труда си пред кретени като Бризбейн.

Мисълта за Бризбейн я стресна. Кретени или не, но това беше Нюйоркският природонаучен музей! Никога не би могла да получи отново такава възможност — никога!

Бързо влезе в кабинета си, затвори и заключи вратата подире си. Сега, след като вече разполагаше с парите за датировките с въглерод–14, можеше отново да се заеме с истинска работа. Това поне бе единственото нещо, което цялото онова фиаско й донесе — парите за изследванията. Сега можеше да подготви въглените и органичния материал за изпращане в радиовъглеродната лаборатория в Мичигънския университет. А след като получи датировките, щеше да започне сериозна работа по връзката „анасази-ацтеки“.

Отвори първия шкаф и внимателно извади тавичка, върху която бяха положени десетки запушени епруветки. Всяка бе с етикет и всяка съдържаше различни образци: парченце въглен, вкаменено зърно, част от царевичен кочан, късчета от дърво или кости. Извади три такива тавички и ги постави върху бялата маса. След това включи компютъра и зареди каталожните матрици. Започна проверката за да се убеди, че всеки образец имаше правилен етикет и точно определено местоположение. При цена от 275 долара на една датировка беше много важно да бъде точна.

Докато работеше мислите й запрепускаха към събитията от последните дни. Запита се дали отношенията й с Бризбейн можеха да се поправят. Беше началннк тъпанар, но все пак началник. А беше и хитър; рано или късно щеше да разбере, че за всички ще е най-добре, ако заровят томахавката…

Нора рязко поклати глава, малко гузна от този егоистичен ход на мисли. Статията на Смитбак не само бе „накиснала“ нея, тя очевидно бе вдъхновила убиец папагал, когото жълтите вестници вече наричаха „Хирурга“. Не можеше да разбере защо Смитбак си бе въобразил, че статията му ще й помогне. Тя отдавна знаеше, че е кариерист, но това бе вече прекалено. Надут егоманиак. Спомни си кога го видя за първи път — в Пейдж, Аризона, заобиколен от празноглави девойчета по бански костюми, раздаваше автографи. Или поне се опитваше да го прави. Какъв майтап! Трябваше да се довери на първото си впечатление от него.

Мислите й се отместиха от Смитбак към Пендъргаст. Странна птица. Не беше дори сигурна дали е упълномощен да работи по този случай. Нима ФБР ще пусне един от агентите си да работи така — „на свободна практика“? Защо отговори толкова уклончиво за интереса си? Дали не бе по природа тайнствен? Каквито и да бяха отговорите, нещата бяха много странни. Но тя вече се бе отървала и бе доволна. Много доволна.

И все пак, докато се заемаше отново с епруветките си, почувства, че не беше чак толкова доволна. Може би тези отегчителни проверки и подреждания си казваха своето, но тя усети, че Мери Грийн и нейният тъжен живот продължаваха да занимават част от съзнанието й. Мрачната сграда, трогателната рокля, будещата състрадание бележка…

С голямо усилие прогони тези мисли. Мери Грийн и семейството й отдавна не бяха на този свят. Беше трагично, ужасяващо, но не я засягаше.

След като завърши със сортирането, тя започна да поставя епруветките в специалните им контейнери за транспортиране, облицовани с дунапрен. Най-добре ще е да ги раздели на три партиди, в случай, че един от контейнерите се изгуби. Запечата контейнерите и се зае с товарителниците и етикетите на „Федеръл експрес“ за пратката.

На вратата се почука. Дръжката се завъртя, но металната врата само издрънча в рамката си. Нора погледна през рамо.

— Кой е? — извика.

Дрезгавият шепот бе заглушен от вратата.

— Кой?

Неочаквано се изплаши.

— Аз съм. Бил.

Плахият глас бе малко по-силен.

Нора се изправи, обзета от смесено чувство на облекчение и гняв.

— Какво търсиш тук?

— Отвори.

— Да не си мръднал? Махай се оттук. Веднага.

— Нора, моля те. Важно е.

— Важно е да се разкараш веднага и да стоиш настрани от мен. Предупреждавам те.

— Трябва да говоря с теб.

— Край. Викам охраната.

— Не, Нора. Почакай.

Нора вдигна слушалката и набра номера. Охранителят, с когото бе свърза, й заяви, че с най-голямо удоволствие ще изгони натрапника. Гардовете веднага ще дойдат.

— Нора! — извика Смитбак.

Нора седна до работната си маса и се опита да успокои мислите си. Затвори очи. Игнорирай го. Просто не му обръщай внимание. Охраната щеше да дойде всеки момент.

Смитбак продължаваше да я умолява иззад вратата.

— Пусни ме само за минута. Има нещо, което трябва да узнаеш. Снощи…

Нора чу тежки стъпки и твърд глас:

— Господине, вие се намирате в забранена за външни лица зона.

— Ей! Пуснете ме! Аз съм репортер от…

— Моля ви, елате с нас, господине.

Чу се шум от боричкане.

— Нора!

В гласа на Смитбак прозвуча още по-силна нотка на отчаяние. Въпреки всичко Нора отиде до вратата, отвори я и надникна навън. Двама яки мъже от охраната държаха Смитбак помежду си. Той я погледна, лизнатият му кичур коса се тресеше укорително, докато се опитваше да се освободи.

— Нора, не мога да повярвам, че си повикала охраната!

— Добре ли сте, госпожице? — попита единият от мъжете.

— Добре съм. Но този човек не трябва да бъде тук.

— Насам, господине. Ще ви съпроводим до вратата.

Охранителите задърпаха Смитбак назад.

— Пусни ме дебелак, такъв! Ще се оплача от теб, господин 3467!

— Добре, господине, направете го, господине.

— Стига си ми викал „господине“. Това е нападение.

— Да, господине.

Двамината невъзмутимо го поведоха по коридора към асансьора.

Докато гледаше това, Нора бе обзета от объркани, противоречиви чувства. Горкият Смитбак. Какво недостойно изхвърляне. Но той пък сам си го бе заслужил, нали така? Нужен му беше подобен урок. Не можеше да се появява ей така, загадъчно и театрално и да очаква от нея…

— Нора! — понесе викът му от дъното на коридора. — Трябва да ме изслушаш, моля те! Пендъргаст е бил нападнат, чух го по полицейския скенер. Намира се в „Сейнт Люкс — Рузвелт“, на Петдесет и девета. Той е…

В следващия миг Смитбак вече го нямаше, гласът му заглъхна зад затворените врати на асансьора.

Осма глава

Никой не искаше да каже нищо на Нора. Мина цял час, преда да се срещне с лекаря. Най-сетне той се появи в чакалнята. Беше млад, уморен, с измъчено лице и с двудневна брада.

— Доктор Кели? — рече той, докато оглеждаше стаята, след като погледна и картона, който носеше.

Тя се надигна и погледите им се срещнаха.

— Как е той?

Лицето на лекаря се разтегли в хладна усмивка.

— Ще се оправи. — Погледна я с любопитство. — Доктор Кели, вие медицински…

— Археоложка съм.

— Аха. И каква се падате на пациента?

— Приятелка. Мога ли да го видя? Какво се е случило?

— Снощи е бил намушкан с нож.

— Боже мой!

— Острието е минало на сантиметри от сърцето. Извадил е голям късмет.

— Как е сега?

— Той е в… — лекарят млъкна за миг и леката усмивка отново се появи — в отлично настроение. Странна птица е този господин Пендъргаст. Настояваше за местна упойка при операцията — крайно необичайно, всъщност дори нечувано, но инак не искаше да подпише документите, че е съгласен да бъде опериран. След това поиска огледало. Трябваше да донесем от родилното. Никога не съм имал толкова… хм… взискателен пациент. Дори си помислих, че на операционната ми се намира хирург. Те са най-лошите пациенти, нали разбирате?

— За какво поиска огледало?

— Настояваше да гледа. Жизнените му показатели спадаха, губеше кръв, но настояваше категорично да види раната от различни ъгли, преди да ни позволи да оперираме. Много необичайно. Каква е професията на господин Пендъргаст?

— ФБР.

Усмивката се изпари.

Разбирам. Е, това обяснява донякъде нещата. Отначало го настанихме в двойна стая, нямаше единични, но много скоро трябваше да му намерим отделна стая. Наложи се да преместим един сенатор.

— Защо? Пендъргаст ли се оплака?

— Не… не той. — Лекарят се поколеба за миг. — Взел да гледа видеофилм за някаква аутопсия. Много натуралистичен. Съквартирантът му, разбира се, се възпротиви. И добре, че го преместихме. Защото преди час се започна. — Лекарят сви рамене. — Отказа да яде болничната храна, настояваше да поръча ядене от „Балучи“. Отказа да го включим на системи. Отказа обезболяващи лекарства — никакъв оксиконтин, нито дори викодин или тиленол номер три. Сигурно изпитва адска болка, но не го показва. С тези нови правилници за правата на пациента ръцете ми са направо вързани.

— Звучи съвсем типично за него.

— Хубавото е, че най-трудните пациента обикновено се възстановяват най-бързо. Само дето ми е жал за сестрите. — Лекарят погледна часовника си. — Можете да го видите. Стая 1501.

Когато Нора приближи стаята, усети лек аромат във въздуха — нещо не съвсем на място сред миризмите на застояла храна и на медицински спирт. Нещо екзотично, благоуханно. От отворената врата долетя пронизителен вик. Тя се спря пред вратата и почука.

Подът на стаята бе отрупан с купчини книги, върху които бяха разтворени карти и други книжа. Дълги пръчици сандалово дърво стърчаха от сребърни чаши и от тях се издигаха тънки струйки дим. Ето откъде идва миризмата, помисли си Нора. Една сестра стоеше до леглото, стиснала пластмасова опаковка с хапчета в едната и спринцовка — в другата си ръка. Пендъргаст лежеше на леглото, облечен в черен, копринен халат. На екрана на вдигнатия над него телевизор се виждаше простряно тяло, нелепо и кърваво, върху което работеха най-малко трима лекари. Един от тях тъкмо изваждаше от черепа тресящ се мозък. Нора се извърна. Върху масичката до леглото имаше чиния с масло и останки от омарови опашки.

— Господин Пендъргаст, настоявам да приемете тази инжекция — викаше сестрата. — Претърпели сте тежка операция. Трябва да поспите.

Пендъргаст изтегли ръцете си изпод главата, взе прашното томче, което лежеше върху чаршафа и започна безгрижно да го прелиства.

— Сестро, нямам никакво намерение да приема тази инжекция. Ще спя, когато съм готов.

Пендъргаст духна праха от задната корица и запрелиства томчето.

— Ще извикам лекаря. Това е абсолютно неприемливо. И цялата тази мръсотия е недопустима от санитарна гледна точка.

Тя размаха ръце, за да разпръсне облачето прах.

Пендъргаст кимна и обърна следващата страница.

Сестрата изфуча покрай Нора и излезе.

Пендъргаст вдигна глава, видя я и се усмихна.

— А, доктор Кели. Влезте моля й се настанете удобно.

Нора седна на стола до края на леглото.

— Добре ли сте?

Той кимна.

— Какво стана?

— Проявих небрежност.

— Но кой ви стори това? Къде? Кога?

— Пред жилището ми — отвърна Пендъргаст. Вдигна дистанционното, за да спре видеото, след което остави книгата настрани. — Мъж в черно, с бастун и бомбе. Опита се да ме упои с хлороформ. Задържах дъха си и се престорих, че губя съзнание; след това се освободих. Но той бе изключително силен и бърз, а аз го подцених. Намушка ме, след което избяга.

— Можел е да ви убие.

— Такова беше намерението му.

— Лекарят каза, че острието минало на няколко сантиметра от сърцето ви.

— Да. Когато усетих, че ще ме промуши, отклоних ръката му към по-безопасно място. Полезен номер, между другото, ако се окажете в подобно положение.

Той се наведе леко напред:

— Доктор Кели, убеден съм, че това е същият мъж, който е убил Дорийн Холандър и Манди Еклънд.

Нора го погледна сепната.

— Какво ви кара да мислите така?

— Зърнах оръжието му — хирургически скалпел с миринготомично острие.

— Но… но защо точно вас?

Пендъргаст се усмихна, ала в усмивката му имаше повече болка, отколкото веселост.

— Няма да е много трудно да се отговори на този въпрос. Някъде по пътя си сме се доближили твърде близо до истината. Предизвикали сме го. Това е много положително развитие на нещата.

— Положително развитие ли? Значи е възможно още да сте в опасност?

Пендъргаст вдигна глава и я погледна внимателно със светлите си очи.

— Не само аз, доктор Кели. Вие и господин Смитбак също трябва да вземете предохранителни мерки.

Той леко потрепна.

— Трябваше да вземете онова обезболяващо лекарство.

— За онова което възнамерявам да сторя, е жизненоважно главата ми да е ясна. Хората са се справяли векове наред без обезболяващи. Както вече ви казах, трябва да вземете предохранителни мерки. Не рискувайте да излизате вечерно време сама на улицата. Имам голямо доверие на сержант О’Шонеси. — Той мушна в ръката й визитка. — Ако се нуждаете от нещо, обадете му се. А аз ще се вдигна на крака до няколко дни.

Тя кимна.

— Междувременно, може би ще е добра идея да напуснете града за ден. Има една приказлива и самотна стара дама в Пийкскил, която много обича посетители.

Тя въздъхна.

— Казах ви защо не мога да ви помагам повече. А и вие още не сте ми казали защо си губите времето с тези стари убийства.

— Каквото и да ви кажа, ще бъде непълно. Трябва да свърша сам още работа, да подредя още парченца от мозайката. Но нека ви уверя в едно нещо, доктор Кели: това няма да бъде някаква несериозна екскурзийка. От жизнена важност е да узнаем повече за Енок Ленг.

Последва кратко мълчание.

— Направете го за Мери Грийн, не за мен.

Нора се надигна да си ходи.

— И още нещо, доктор Кели.

— Да?

— Смитбак не е чак толкова лошо момче. Знам от опит, че в тежка ситуация може да се разчита на него. Ще бъда по-спокоен, ако докато всичко това продължава, вие двамата действате заедно…

Нора поклати глава.

— В никакъв случай.

Пендъргаст вдигна нетърпеливо ръка.

— Направете го заради собствената си безопасност. А сега трябва да се заемам с работата си. С нетърпение очаквам да ви видя утре.

Тонът му беше безапелационен. Нора си тръгна обезпокоена. Пендъргаст отново я беше въвлякъл в този случай, а сега искаше и да я натовари с онова магаре Смитбак. Е, да оставим настрани Смитбак. Той просто изгаря от нетърпение да се добере до част втора на репортажа си. Той и тази негова лелеяна награда „Пулицър“. Добре, ще отиде до Пийкскил, но ще го стори сама.

Девета глава

Стаята в сутерена беше малка и изпълнена с тишина. По простотата си напомняше монашеска килия. Само една дървена маса с тънки крака и неудобен стол с права облегалка нарушаваха монотонността на неравния каменен под и влажните неизмазани стени. Ултравиолетовата лампа на тавана хвърляше призрачен синкав покров върху четирите неща върху масата: опърпан, разпадащ се бележник с кожена подвързия; автоматична писалка; гумена лента и спринцовка.

Човекът на стола огледа внимателно подредените предмети. След това много бавно посегна към спринцовката. Иглата блестеше със странна, магическа сила на ултравиолетовата светлина, а серумът в стъкления цилиндър сякаш димеше.

Вторачи се в серума, завъртя го насам-натам, омаян от водовъртежчетата, от безбройните миниатюрни извивки. Това беше нещото, което древните са търсили: Философския камък, Свещения Граал, единственото истинско име на Бога. Големи жертви бяха дадени, за да бъде постигнат — от негова страна, от дългата верига от източници, които бяха дарили живота си за неговото рафиниране. Но всяка жертва бе приемлива. Тук пред него беше вселената на живота, заключена в стъклен затвор. Неговият живот. И като си помисли човек, че всичко започна с един-единствен материал — невронната мембрана на cauda equina, разклоняващият се сноп от гръбначни ганглии с най-дългите нервни корени. Да се облеят всички клетки на тялото с есенцията на невроните, клетките, които не умират — това бе простичката, а тъй дяволски трудна за разработване идея.

Процесът на синтез и рафиниране беше мъчителен. Ала въпреки това той изпита огромно удоволствие от него, толкова, колкото и от ритуала, който щеше да изпълни. Създаването на крайния продукт, изминаването на стъпка подир стъпка, се бе превърнало за него в религиозно преживяване. Беше като безбройните гностични акорди, които вярващият трябва да изсвири, преди да започне истинската молитва. Или органистът, който си проправя пътя през двайсет и деветте вариации на Голдбърг, преди да достигне до финалната, чиста, неукрасена истина, която Бах е подразбирал.

Удоволствието от тези спомени бе за кратко смутено от мисълта за онези, които биха го спрели, ако могат — онези, които Ще го търсят, ще последват внимателно прикритите следи към тази стая и биха преустановили благородната му работа. Най-пакостливият вече беше наказан за предположенията си — макар и не изцяло наказан, каквито бяха намеренията. Но щеше да има други начини, други възможности.

Остави леко спринцовката настрани, взе бележника с кожената подвързия и отгърна корицата му. В стаята изведнъж се разнесе нова миризма — на плесен, на гниене, на разложение. Винаги го беше шокирала иронията на факта, че това томче, което с годините бе толкова изгнило, беше успяло да запази тайната на ликвидираното тление.

Запрелиства страниците бавно, с обич, разглеждаше ранните години на мъчителната работа и изследвания. Най-сетне стигна до края, където записките бяха още нови, пресни. Разви капачката на писалката и я постави върху последната бележка, готов да впише новите си наблюдения.

Би искал да се забави още, но не смееше — серумът изискваше специална температура и бързо ставаше нестабилен. Огледа масата и въздъхна, едва ли не със съжаление. Но това, разбира се, не беше съжаление, защото след инжекцията щеше да дойде краят на телесните отрови и оксиданти и щеше да спре процесът на стареене — накратко казано, онова, което бе убягвало на най-добрите мозъци в продължение на три дузини столетия.

Вече по-бързо взе гумената лента, завърза я над десния си лакът, потупа подулата се вена с нокът, постави иглата върху лакътната вдлъбнатина и я заби.

После затвори очи.

Десета глава

Нора пое от червената сграда на пийкскилската гара, присвила очи на яркото утринно слънце. Когато се качи на влака в Гранд сентръл, валеше. Но тук синьото небе над стария градски център край реката бе изпъстрено само от няколко облачета. Триетажните сгради се гушеха близо една до друга, а избелелите им фасади гледаха към река Хъдсън. Тесните улички зад тях водеха нагоре към обществената библиотека и Градския съвет. А още по-нататък, върху скалистите хълмове бяха кацнали къщите от старите квартали с малките си градинки и престарели дървета. Между стареещите сгради бяха пръснати и по-малки, по-нови къщи, автомобилен сервиз, тук-таме — по някое латиноамериканско минимаркетче. Всичко изглеждаше овехтяло и свръхостаряло. Това беше горд, стар град в процеса на неприятен преход, който се придържаше към достойнството си пред заплахата от разруха и немара.

Нора провери записките си за маршрута, които Клара Макфадън й бе продиктувала по телефона, и пое нагоре по Сентръл авеню. Зави по „Вашингтон“ към „Симпсън плейс“, преметнала чантата си през рамо. Наклонът бе стръмен и тя леко се задъха. През клоните на дърветата можеше да се зърнат насипите на Мечата планина: черга от есенно жълто и червено, прошарена с по-тъмните петна на смърчове и борове.

Къщата на Клара Макфадън беше разнебитена сграда в стил „Кралица Ана“ със скосени мансарда, с разчупени триъгълни покриви и с две купички, украсени с еркерни прозорци. Бялата боя бе напукана и се лющеше. Първият етаж бе обрамчен с веранда, оградена с перила с вретеновидни колонки. Докато пресичаше късата подходна алея се изви вихрушка и падащите листа я обгърнаха във водовъртежа си. Изкачи се на верандата и удари тежкото бронзово чукче на вратата.

Мина минута, после — две. Тъкмо се канеше да удари отново чукчето, когато си спомни, че старата дама й бе казала да влиза направо.

Улови голямата бронзова дръжка и бутна вратата; тя се отвори с проскърцването на рядко използвани панти. Влезе в антрето и окачи палтото си върху единствената закачалка. Миришеше на прах, на стари тъкани и на котки. Нагоре се виеха изтъркани стъпала, а вдясно от себе си видя широка врата с арка, с резбована дъбова каса, която водеше към нещо, което приличаше на салон.

Отвътре долетя учудващо силен, макар и старчески глас:

— Влизайте смело.

Нора се спря на прага на салона. След ярката светлина навън той изглеждаше ужасно тъмен, високите прозорци бяха закрити с дебели зелени завеси със златисти пискюли. Когато очите и свикнаха, забеляза стара жена, облечена във вълнени и крепдешинови одежди, сгушена във викториански фотьойл. Беше толкова тъмно, че Нора отпървом видя бяло лице и бели ръце, които сякаш висяха несвързани в мрака. Очите на жената бяха полупритворени.

— Не се бойте — рече безплътният глас от дълбокото кресло.

Нора пристъпи напред. Бялата ръка се отмести, посочи друго кресло, драпирано с дантели.

— Седнете.

Нора предпазливо седна. От креслото се вдигна прах. Чу се шумолене, иззад завесата изскочи черна котка и изчезна в мрака.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — рече Нора.

Вълнената блуза изшумоля, докато старицата вдигаше ръка.

— Какво желаете, мое дете?

Въпросът беше неочаквано директен, а тонът й беше остър.

— Госпожице Макфадън, искам да ви задам някои въпроси за баща ви Тинбъри Макфадън.

— Мила моя, ще трябва да ми кажете още веднъж името си. Аз съм стара жена и паметта ми изневерява.

— Нора Кели.

Костеливата ръка на старицата се протегна и дръпна шнура на лампата до фотьойла й. Абажурът бе украсен с тежки пискюли, а самата лампа хвърляше бледожълта светлина. Сега Нора можеше да види Клара Макфадън по-ясно. Лицето й бе старческо и хлътнало, през тънката като пергамент кожа прозираха бледосини вени. Дамата я разглежда в продължение на няколко минути с блестящи очи.

— Благодаря ви, госпожице Кели — рече тя и угаси лампата. — И какво точно искате да узнаете за баща ми?

Нора извади една папка от чантата си, присвила очи в мрака, за да прочете въпросите, които бе нахвърляла във влака на път за Пийкскил. Добре, че се беше подготвила; интервюто взе да става неочаквано застрашително.

Старицата взе нещо от масичката до креслото си — старинна половинлитрова бутилка със зелен етикет. Наля си една чаена лъжичка, глътна течността и остави лъжичката. Друга черна котка, а може би — същата, скочи в скута на старата дама. Тя започна да я гали и котката замърка от удоволствие.

— Баща ви е бил уредник в Нюйоркския природонаучен музей. Бил е колега на Джон Канадей Шотъм, който е притежавал „музей“ с чудатости в централен Манхатън.

Старата дама не отговори.

— И се е познавал с учен на име Енок Ленг.

Госпожица Макфадън изведнъж притихна съвсем. След това заговори с язвителна острота, гласът й сякаш режеше застоялия въздух. Сякаш името я беше събудило.

— Ленг ли? Какво за Ленг?

— Любопитно ми е дали знаете нещо за доктор Ленг; или дали имате писма или някакви документи, отнасящи се до него.

— Разбира се, че знам за Ленг — долетя пискливият глас. — Той уби баща ми.

Нора бе слисана. В онова, което бе чела за Макфадън, не се споменаваше нищо за убийство.

— Моля? — успя да каже най-сетне.

— О, знам, че всички твърдяха, че просто е изчезнал. Но грешаха.

— Откъде знаете?

Нещо отново изшумоля.

— Откъде ли? Чакайте да ви разкажа.

Госпожица Макфадън запали отново лампата и насочи вниманието на Нора към стара, сложена в рамка фотография. Беше избелял портрет на млад мъж в строг, закопчан догоре костюм. Беше усмихнат — на снимката блестяха два облечени в сребро предни зъба. Едното му око бе скрито зад театрална превръзка. Имаше същите като на Клара Макфадън тясно чело и високи скули.

Тя заговори, гласът й бе необичайно висок и гневен:

— Снимката е направена малко след като баща ми е изгубил дясното си око на остров Борнео. Той беше колекционер, сигурно разбирате. Като младеж прекарал няколко години в Британска Източна Африка. Създал значителна колекция от африкански бозайници и артефакта, събрани от туземците. Когато се завърнал в Ню Йорк станал уредник в новия музей, който току-що бил открит от колегите му от Академията. Нюйоркският природонаучен музей. Тогава нещата бяха много по-различни, госпожице Кели. Повечето от първите уредници на музея бяха господа, на които не им се налагаше да работят за хляба, досущ като моя баща. Липсваше им систематично научно обучение. Бяха любители в най-добрия смисъл на тази дума. Баща ми винаги се бе интересувал от необичайните, от странните неща. Запозната ли сте, госпожице Кели, е музеите за чудатости?

— Да — отвърна Нора и продължи да пише, колкото можеше по-бързо. Съжаляваше, че не бе взела диктофон.

— По онова време в Ню Йорк имаше доста такива. Но Нюйоркският музей бързо започна да ги изхвърля от бизнеса им. Задачата на баща ми в музея беше да придобива колекциите на фалиралите „музеи“. Общуваше с много от собствениците им — семейство Делакорт, Финеъс Арнъм, братята Кадуолъдър. Един от тези собственици беше Джон Канъдей Шотъм.

Старата дама си наля още една лъжичка от бутилката. Вече на светлината Нора успя да прочете етикетчето: „Зеленчуков тоник на Лидия Пинкъм“.

Нора кимна.

— „Музеят на Дж. К. Шотъм за природни забележителности и чудатости.“

— Точно така. В онези времена имаше само ограничен кръг учени хора и всички до един членуваха в Академията.

Бих добавила — хора с различни способности. Шотъм членуваше в Академията, но беше колкото учен, толкова и шоумен. Беше отворил „музея“ на улица „Кетрин“ и вземаше минимална входна такса. За разлика от своите колеги, Шотъм имаше идеи за подобряване на тежкото положение на бедните чрез образование. Ето защо откри заведението си в толкова неприемлив район. Интересуваше се особено от използването на естествознанието за образоване на младите. Във всеки случай той се нуждаеше от помощ при идентифицирането и класифицирането на колекцията си, която бе придобил от семейството на млад мъж, убит от туземците в Мадагаскар.

— Алигзандър Марисъс.

Откъм старата дама отново се дочу шумолене. Тя отново изгаси лампата, стаята потъна в мрак, а портретът на баща й — в сянка.

— Както личи, знаете доста по тази тема, госпожице Кели — рече с нотка на подозрение Клара Макфадън. — Надявам се, че не ви отегчавам с моята история.

— Ни най-малко. Моля, продължете.

— „Музеят“ на Шотъм беше доста окаян. Баща ми му помагаше от време на време, но работата му тежеше. Колекцията не беше добра. Събирана напосоки, без система. За да привлече бедните, особено хлапетиите, експонатите й клоняха към сензационното. Имаше дори нещо, наречено „Галерия на неестествени чудовища“. Мисля, че бе вдъхновена от „Стаята на ужасите“ на мадам Тюсо. Носеха се слухове, че някои от влезлите в нея хора повече не се появили на белия свят. Глупости на търкалета, разбира се, най-вероятно съчинени от самия Шотъм, за да увеличи посещаемостта.

Клара Макфадън извади дантелена кърпичката и се изкашля в нея.

— Точно по това време в Академията се появи мъж на име Ленг. Енок Ленг.

В тона й прозвуча дълбока омраза.

Нора усети как сърцето й се разтуптява.

— Вие познавахте ли Ленг?

— Баща ми говореше доста за него. Особено към края. Знаете ли, баща ми имаше проблеми със зрението и със зъбите. Ленг помогна да му направят сребърен мост и специални очила с необикновено дебели лещи. Беше нещо като енциклопедист.

Тя прибра кърпичката в някоя от многобройните гънки на одеждите си и отпи нова лъжичка от еликсира.

— Говореше се, че произхожда от Франция, от някакво планинско градче близо до белгийската граница. Говореше се също, че бил барон, роден в благородно семейство. Учените са големи клюкари, нали знаете? Ню Йорк по онова време беше съвсем провинциален град и Ленг бе направил силно впечатление. Никой не се съмняваше, че е образован човек. Титулуваше се доктор, между другото, а се говореше, че бил хирург и химик.

В тона й прозвуча кисела нотка.

В тежкия въздух се виеха облачета от прашинки. Мъркането на котката не спираше — досущ като турбина.

Пронизителният глас отново раздра въздуха:

— Шотъм търсеше уредник за „музея“ си. Ленг се заинтригува, макар че това бе навярно най-ниско платената уредническа служба сред всичките „музеи на чудатости“. Въпреки това Ленг се нанесе на етажа над Шотъм.

Дотук всички подробности от писмото на Шотъм съвпадаха.

— И кога беше това? — попита Нора.

— През пролетта на 1870 година.

— Ленг в сградата на „музея“ ли живееше?

— Човек с произхода на Ленг да живее на Петте кьошета? Определено — не. Но той не казваше къде живее. Беше странен, недостъпен човек, много официален в говора и маниерите си. Някой, дори баща ми, не знаеше къде живее. Ленг не допускаше фамилиарности.

— Той прекарваше повечето от времето си у Шотъм или в Академията. Доколкото си спомням, работата му при Шотъм трябваше да трае само година или две. Отначало Шотъм беше много доволен от работата на Ленг. Ленг състави каталог на колекцията, написа подробни етикети на всички експонати. Но сетне нещо се случи — баща ми никога не узна какво — и Шотъм започна да изпитва все по-големи подозрения към Ленг. Искаше да го накара да напусне, но се колебаеше. Ленг плащаше добре за използването на третия етаж, а Шотъм се нуждаеше от тези пари.

— Какви експерименти е извършвал Ленг?

— Предполагам — обичайните. Всички учени притежаваха лаборатории. И баща ми — също.

— Казахте, че баща ви не знаел какви са основанията за подозренията на Шотъм. Това означава, че Макфадън никога не е чел писмото, скрито в сандъчето от слонско стъпало.

— Точно така. Баща ми не го притискаше по въпроса. Шотъм винаги си е бил ексцентрик, предразположен към опиума, имаше меланхолични пристъпи и баща ми подозираше, че е емоционално нестабилен. Сетне, през една лятна нощ на 1881 година, „Музеят на Шотъм“ изгоря. Пожарът беше толкова силен, че намериха само няколко парчета от овъглените кости на Шотъм. Говореше се, че огънят започнал от първия етаж. Причината била повредена газова лампа.

Още едно мрачно изсумтяване.

— Но вие не мислите, че е било така?

— Баща ми беше убеден, че пожарът е дело на Ленг.

— Знаете ли защо?

Дамата бавно поклати глава.

— Не ме посвети в тази тема.

След малко тя продължи:

— Долу-горе по времето на пожара Ленг престана да посещава събранията в Академията. Престана да ходи в Нюйоркския музей. Баща ми изгуби контакт с него. Той сякаш бе изчезнал от научните кръгове. Трябва да бяха минали трийсет години преди да се появи отново.

— Кога стана това?

— По време на Първата световна война. Тогава бях малко момиче. Баща ми се е оженил късно, нали разбирате? Та, тъкмо тогава получи писмо от Ленг. Много дружелюбно писмо, изразяващо желание за възстановяване на познанството. Баща ми отказа. Ленг настояваше. Започна да ходи в музея, да присъства на лекциите на баща ми, да прекарва известно време в архивите на музея. Баща ми се обезпокои, а след време се и изплаши. Толкова беше загрижен, та мисля, че дори се съветва по този въпрос с някои от членовете на Академията, с които беше близък. Джеймс Хенри Пърсивал и Дюмонт Бърли са две от имената, за които се сещам сега. Идваха на няколко пъти у дома преди края.

— Разбирам — рече Нора и нахвърля още няколко бележки. — Но вие никога не сте се срещали с Ленг?

Последва кратка пауза.

— Само веднъж. Дойде веднъж у дома късно вечерта с някакъв образец за баща ми, но бе отпратен. Остави образеца. Някакъв истукан от Южните морета, без особена стойност.

— И после?

— На следващия ден баща ми изчезна.

— И вие сте убедени, че това е дело на Ленг.

— Да.

— Защо?

Старата дама пооправи косата си. Острият й поглед срещна погледа на Нора.

— Мило дете, откъде бих могла да знам?

— Но защо Ленг ще го убива?

— Мисля, че баща ми беше открил нещо за него.

— Музеят не проведе ли разследване?

— Никой не беше виждал Ленг в музея. Никой не го бе виждал да посещава баща ми. Нямаше никакви доказателства Нито Пърсивал, нито Бърли проговориха. На хората от музея им беше по-лесно да опетнят името на баща ми — да намекнат че е избягал поради някаква неизвестна причина — отколкото да проведат разследване. По онова време бях още момиче. Когато пораснах и поисках случаят да бъде разследван, не можех да предложа нищо ново. Искането ми беше отхвърлено.

— А майка ви? Тя имаше ли подозрения?

— По онова време тя беше вече починала.

— А какво стана с Ленг?

— След последното му посещение при баща ми никой повече не го е виждал или чувал.

Нора пое дълбоко въздух.

— Как изглеждаше Ленг?

Клара Макфадън не отговори веднага.

— Никога няма да го забравя — рече най-сетне. — Чела ли сте „Падането на къщата на вратаря“ от Едгар Алън По? Там има едно описание, което ме порази, когато попаднах на него. То сякаш обрисуваше точно Ленг. И до ден-днешен е запечатано в съзнанието ми и мога да цитирам части от него: „мъртвешки бледно лице; големи, блестящи и много светли очи… фино изваяна брадичка, която издаваше желание за известност, за морална енергия.“ Ленг имаше руса коса, сини очи и орлов нос. Старомодно черно палто, официално облечен.

— Това е много живо описание.

— Ленг беше от онзи вид хора, чийто образ остава у вас дълго след като самият него го няма. И въпреки това, знаете ли, аз запомних най-вече гласа му. Беше нисък, кънтящ, със силен акцент, звучеше много странно — все едно двамина души говорят в унисон.

Изпълващият стаята мрак някак необяснимо се беше сгъстил. Нора преглътна. Вече беше задала всички въпроси, които бе планирала да зададе.

— Благодаря ви много за времето, което ми отделихте, госпожице Макфадън — каза тя, докато се изправяше.

— Защо се занимавате с всичко това сега? — попита рязко старата дама.

Нора осъзна, че тя сигурно не бе виждала вестникарската статия, нито пък бе чувала нещо за скорошните „папагалски“ убийства, дело на „Хирурга“. Запита се какво да й каже. Огледа стаята, тъмна, застинала в сенките на викторианското си безредие. Не искаше именно тя да смути света на тази жена.

— Правя проучвания на ранните „музеи на чудатостите“.

Старата дама я фиксира с блестящите си очи.

— Интересна тема, дете мое. И може би — опасна.

Единадесета глава

Специален агент Пендъргаст лежеше в болничната си стая напълно неподвижен (ако се изключат бледосините му очи). Изгледа как Нора Кели излиза и затваря подире си вратата. Погледна към стенния часовник — точно девет вечерта. Тъкмо време да започва.

Обмисли отново всяка дума, която Нора бе изрекла по време на посещението си, търсеше и най-малкия факт или отправка, които би могъл да пропусне при първоначалното й изслушване. Но нямаше нищо подобно.

Посещението й в Пийкскил бе потвърдило най-мрачното му подозрение: Пендъргаст отдавна бе убеден, че Ленг е убил Шотъм и е изгорил „музея“ му. А сега изпитваше увереност, че изчезването на Макфадън също е причинено от Ленг. Шотъм сигурно е предизвикал Ленг малко след като е скрил писмото в кутията в слонското стъпало. Ленг го е убил и е прикрил престъплението с пожара.

Ала най-важните въпроси оставаха. Защо Ленг е избрал „музея“ за база на действията си? Защо е предложил услугите си на приютите, година преди да убие Шотъм? И къде е преместил лабораторията си, след като „музеят“ е изгорял?

Пендъргаст знаеше от собствен опит, че серийните убийци бяха „мърлячи“ — бяха невнимателни и оставяха улики. Но Ленг, разбира се, беше съвсем различен. Погледнато по-стриктно, той не беше сериен убиец. Беше забележително умен. Ленг оставяше някакъв негативен отпечатък навсякъде, където се появяваше; освен това се характеризираше с това колко малко се знае за него. Имаше още много неща за установяване, но те бяха скрити в огромната информация, пръсната из болничната стая. Имаше само един начин да се извлече тази информация. Само проучването нямаше да бъде достатъчно.

Освен това съществуваше проблемът на растящата му необективност по това дело, растящата му емоционална ангажираност. Ако не предприемеше най-строги мерки, ако не установеше обичайната си дисциплина, щеше да се провали. А той не можеше да си позволи това.

Време беше да започне пътуването си.

Погледът на Пендъргаст се отмести към купчините книги, карти и стари периодични издания, които изпълваха половин дузина медицински колички в стаята му. Погледът му се спираше ту на една, ту на друга наклонена повърхнина. Най-важният документ лежеше върху нощното му шкафче: плановете на „Музея на Шотъм“. Взе го за пореден път, вторачи се в него, запомняйки всяка подробност. Секундите неумолимо течаха. Остави настрани пожълтелия чертеж.

Време беше. Но първо трябваше да стори нещо за непоносимия шум, който го обгръщаше.

След като състоянието му премина от „сериозно“ към „стабилно“, Пендъргаст се премести от „Сейнт Люкс — Рузвелт“ в болницата „Ленъксхил“. Старата сграда на авеню „Лексингтън“ имаше най-дебелите стени от всички здания в града с изключение на „Дакота“, където беше апартаментът му. Ала дори тук го връхлитаха най-различни звуци: писукането на апарата за измерване на кислорода в кръвта над главата му; приглушените гласове на клюкарстващите сестри в стаята им; хъркането на пациента с тумора в съседната стая; бученето в тръбите на вентилационната система, вкопани в стените и тавана. Не можеше да стори нищо, за да отстрани физически тези шумове; ала те можеха да изчезнат посредством друг начин. Това бе мощна мисловна игра, която бе усвоил и развил — собствена адаптация на чонг ран, старинна техника за медитация, разработена от бутанските будисти.

Пендъргаст затвори очи. Представи си, че в съзнанието му е разположена шахматна дъска върху дървена масичка, ярко осветена от сноп жълта светлина. След това „създаде“ двама играчи. Единият направи първия ход, другият го последва. Започна партия по ускорен шахмат; след това — втора, трета. Двамата играчи променяха стратегиите си, предприемаха съответстващи контраатаки: обърната наопаки „Ханъм“, ендшпил с два офицера, Виенски гамбит.

Шумовете изчезваха един по един.

Когато последната партия завърши реми, Пендъргаст махна шахматната дъска. След това „създаде“ пред вътрешния си взор четирима играчи и ги настани около масичка за игра с карти. Пендъргаст винаги бе смятал бриджа за по-благородна и по-изтънчена игра от шахмата, но рядко играеше с други хора, тъй като ако се изключат починалите членове на семейството му, не намираше стойностни партньори. И ето, че играта започна, всеки играч бе зает единствено със собствените си тринайсет карти, със собствени стратегии и интелектуални възможности. Играта започна с анонси на цветове, шлемове и дълбоки хитрости. Пендъргаст се забавляваше с играчите, сменяше системите на Блакууд, Гербер и Стейман, принуждаваше анонсиращият да забравя, а Запад и Изток да си подават погрешни анонси.

Докато свърши първият робер, всички разсейващи шумове бяха изчезнали. В съзнанието му властваше дълбока тишина. Пендъргаст се обърна още по-навътре в себе си.

Време беше да започне със съпоставките на спомените.

Минаха няколко минути на интензивно умствено съсредоточаване. Най-накрая се почувства готов.

Мислено се надигна от леглото. Чувстваше се лек, „въздушен“, досущ като призрак. „Видя се“ как крачи из пустите болнични коридори, как слиза по стълбите, как прекосява сводестото фоайе и излиза на широко стълбище пред фасадата на болницата.

Само че сградата вече не беше болница. Преди сто и двадесет години тя бе известна като Нюйоркския санаториум за болни от туберкулоза.

Пендъргаст се спря за миг на най-горната площадка, огледа се в напиращия мрак. На запад, към Сентръл парк, Горен Ийст сайд бе като шарена черга от свинеферми, пустеещи земи и скалисти възвишения. Тук-таме се издигаха струпани набързо коптори, сгушили се така, сякаш да се защитят срещу природните стихии. По авенюто имаше газови лампи, макар и нарядко разположени, те хвърляха малки кръгове светлина върху мъглявия макадам.

Пейзажът беше неясен, мъгляв — подробностите в този район не бяха от значение. Пендъргаст обаче си позволи да опита въздуха. Миришеше силно на въглищен дим, влажна земя и конски тор.

Слезе по стълбите, зави по Седемдесет и шеста улица и пое покрай реката на изток. Тук беше най-гъсто населено, нови каменни сгради се издигаха досами старите здания с дървен гредоред и фасади. По наръсените със слама улици се клатушкаха карети. Хората го подминаваха мълчаливо; мъжете, облечени в дълги сюртуци с тесни ревери, а жените — с турнюри и шапки с воали.

На следващата пресечка се качи на трамвай и плати пет цента за пътуването до Четирийсет и втора улица. Там се прехвърли на вдигнатата над улицата железница „Бауъри и Трето авеню“ и плати още двайсет цента. Тази „огромна“ цена му осигури отделно купе със завеси и плюшени седалки. Парният локомотив, начело на композицията, носеше името „Чонси М. Дипю“. Докато фучеше на юг, Пендъргаст се отпусна без да помръдне в плюшеното си кресло. Бавно-бавно в света му отново започнаха да нахлуват звуци: първо, потракването на колелетата върху релсите, след това — бъбренето на пътниците. Бяха погълнати от грижите на 1881 година: оздравяването на президента и неминуемата забрана на оръжия на баловете; ветроходната регата на яхтклуба „Кълъмбъс“ по река Хъдсън, проведена същия следобед; чудодейните лечебни свойства на магнетичните облекла на „Уилсония“.

Все още имаше, разбира се, празни места — смътни тъмни петна, досущ като мъгла — за които Пендъргаст имаше малко или никаква информация. Нито едно пътуване из паметта не беше цялостно. Напротив, имаше исторически подробности, които бяха безвъзвратно изгубени.

Пендъргаст слезе, когато влакът най-сетне стигна до ниската част на „Бауъри“ Постоя известно време на перона, този път се огледа по-внимателно. Релсите се издигаха над тротоарите, а не вървяха по средата на улиците, а навесите йод тях бяха покрити с мазен слой стичащо се масло и пепел. „Чонси М. Дипю“ издаде остър писък и яростно се втурна към следващата си спирка. Коминът му избълва пушек и гореща сгурия, които се пръснаха в оловния въздух.

Той се спусна по дървената стълба на равнището на земята пред малък дюкян. Погледна фирмената му табела: „Джордж Уошингтън Абакус, лицев оператор и художник-бръснар.“ Широката улица пред него беше море от подскачащи цилиндри. Омнибуси и каруци препускаха по средата на пътя. Амбулантни търговци на всякакви стоки се бяха сбутали на тесния тротоар и рекламираха шумно стоките си.

— Тенджери, тигани — викаше калайджия. — Поправете тенджерите и тиганите си!

Някаква жена мъкнеше димящ котел на колела и викаше:

— Стриди! Тук са вашите най-хубави стриди!

Вляво от Пендъргаст един мъж, който продаваше варена царевица от детска количка, извади един кочан, избърса го с мазен парцал и го протегна подканващо. Пендъргаст поклати отрицателно глава и си запроправя път през тълпящите се хора. Избутаха го встрани; за миг го обгърна мъгла, загуби концентрацията си, но бързо се съвзе. Сцената се появи отново.

Пое на юг, постепенно петте му сетива се възвърнаха и започна да възприема околната среда. Шумът беше почти смазващ — чаткане на копита, безброй откъслеци от музика и песни, викове, писъци, вой, ругатни. Въздухът бе напоен с миризмата на пот, тор, евтин парфюм и печено месо.

По-нататък по улицата — на „Бауъри“ 43 Бъфало Бил играеше в „Уиндзър“ своето шоу „Разузнавачи от равнините“. По-нататък имаше още няколко театъра, чиито големи табла рекламираха играещите се в момента пиеси: „Федора“, „Лошите момчета на Пък“, „Тъмнина на север“, „Кит“ и „Арканзаският пътешественик“. Сляп ветеран от Гражданската война седеше между два входа, протегнал умолително шапката си.

Пендъргаст мина покрай всичко това без изобщо да го погледне.

На ъгъла се спря, за да се ориентира, след това зави по „Източен Бродуей“. След трескавото оживление на „Бауъри“ тук попадна в по-тих свят. Мина покрай безброй дюкяни на стария град, затворени с кепенци в този късен час: сарачници, шапкарници, заложни къщи, касапници. Някои от сградите можеше да различи, други Пендъргаст не успя да разпознае — бяха замъглени, потънали в мрака, скрити зад някаква неуловима мъгла.

На улица „Кетрин“ той зави към реката. За разлика от „Източен Бродуей“ тук всички дюкяни бяха отворени — кафенета, предлагащи грог, моряшки общежития, стриди. Лампите хвърляха смъртнобледи червени ивици върху улицата. На ъгъла се мержелееше тухлена сграда — ниска и дълга, изпомацана със сажди. Гранитните й корнизи и сводести трегери напомняха, че сградата е била построена в калпава имитация на неоготическия стил. Дървена табела със златни букви с черен кант висеше над вратата:

Три голи електрически крушки в телени „джобове“ осветяваха входа и хвърляха студена светлина върху улицата. „Шотъм“ бе отворен. Нает викач крещеше пред вратата. Пендъргаст не можеше да долови думите, удавени в шума и суетнята. Голяма табела на тротоара отпред рекламираше предлаганите атракции: „Вижте детето с двата мозъка и посетете новата ни атракция — омагьосани жени се къпят в истинска вода.“

Пендъргаст спря на ъгъла, останалата част от града избледня в мъгла, докато вниманието му се съсредоточаваше върху сградата пред него и педантично възстановяваше всяка подробност. Стените бавно-бавно добиваха по-ясни очертания — мръсните прозорци, интериорите, странните сбирки, лабиринта от изложбени зали, — докато съзнанието му свързваше и формираше огромното количество информация, която бе натрупал.

Когато беше готов, пристъпи напред и се нареди на опашката. Плати две пенита на мъжа с омазнен цилиндър на главата и влезе. Озова се в ниско фоайе, доминирано от мамутски череп в дъното. До него се намираше проядена от молците препарирана мечка от Кодияк, индианско кану от брезова кора, вкаменен дънер. Погледът му пробяга по стаята. На отсрещната стена бе подпряна голямата бедрена кост на „Следпотопното чудовище“, а тук-таме безразборно бяха нахвърляни и други експонати. Знаеше, че по-добрите екземпляри се намират във вътрешните помещения на „музея“.

Коридорите водеха наляво и надясно към зали, препълнени с природни феномени. В свят без кино, телевизия и радио — в който пътуването бе възможност само за богатите — популярността на подобно заведение не бе никак учудваща. Пендъргаст пое наляво.

Първата част от залата се заемаше от системна сбирка от препарирани птици, изложени на лавици. Тази част от изложбата — плах опит да подтикне към образованост — не представляваше никакъв интерес за публиката, която минаваше бързешком по пътя си към по-впечатляващите експонати нататък.

Коридорът излезе в голяма зала, с горещ и застоял въздух. В средата й стоеше нещо като препариран човек — кафеникав и съсухрен, с ужасно криви крака, уловил се за някакъв стълб. На залепения под него етикет пишеше: „Пигмей от тъмните дебри на Африка, живял триста и петдесет години и умрял от ухапване на змия.“ Ако се вгледаше човек по-отблизо, щеше да забележи, че е обръснат орангутан, докаран да изглежда като човек, очевидно запазен чрез опушване. От него се носеше ужасна миризма. До него стоеше египетска мумия, изправена до стената в дървен саркофаг. Имаше и обезглавен скелет с надпис: „Красивата графиня Адел дьо Брисак, екзекутирана чрез гилотина през 1789 година в Париж.“ До него имаше ръждиво парче желязо, опръскано с червена боя и с надпис: „Острието, което я обезглавило“

Пендъргаст застана по средата на залата и насочи вниманието си към шумната публика. Изпита лека изненада. Имаше много повече млади хора, отколкото бе предполагал, както и почти цялостна извадка на обществото — от най-висшата до най-низшата му прослойка. Млади джентълмени, пуфкащи пури, се смееха снизходително на експонатите. Мина група яки младежи, облечени в червени, вълнени пожарникарски пуловери, с клош панталони и зализани перчеми — очевидно бяха „Момчета от «Бауъри»“. Имаше млади момичета работнички, проститутки, хлапетии, амбулантни търговци и бармани. Накратко казано, това бе същата тълпа, която изпълваше и улицата навън. Сега, след като за мнозина работният ден бе свършил, те бяха дошли в „Шотъм“ за вечерно забавление. Двете пенита вход бяха по възможностите на всекиго.

Двете врати в дъното на залата водеха към още експонати — едната към омагьосаните дами, а на другата имаше табела „Галерия на неестествените чудовища“. Втората беше тясна и тъмна и тъкмо заради нея беше дошъл Пендъргаст.

Тук шумът на тълпата беше приглушен, имаше по-малко посетители, повечето поизплашени, зяпнали младежи. Карнавалната атмосфера бе отстъпила място на нещо по-тихо и по-призрачно. Тъмнината, тясното пространство, неподвижността — всичко това бе предназначено да създаде ефекта на страха.

При първия завой на галерията стоеше маса, върху която имаше голям буркан от дебело стъкло, затворен и запечатан, в който плуваше бебешко телце. Миниатюрните му, съвършено оформени ръце стърчаха от челото. Пендъргаст се взря по-отблизо и забеляза, че за разлика от другите експонати, този не беше изкуствено променен. Продължи нататък. В една малка ниша имаше куче с котешка глава — определено менте, шевовете се виждаха през оредялата козина. До него лежеше гигантска отворена мида, в която се виждаха костите от човешко стъпало. Текстът на етикета й разказваше страховитата история на гмуркач за перли. Зад следващия ъгъл имаше най-различни предмети в стъкленици с формалдехид: португалски военен кораб, гигантски плъх от Суматра, зловещо кафеникаво нещо с размера на сплескана диня, с надпис „Черен дроб от космат мамут, замръзнал в сибирския лед“. До него имаше ембриони на сиамски близнаци жирафи. След поредния завой се разкри лавица с човешки череп с отвратителен израстък на челото, с надпис „Човекът-носорог от Синсинати“.

Пендъргаст се спря и се заслуша. Сега вече шумът на тълпата бе едва доловим, беше останал сам. Затъмненият коридор пред него завършваше с последен остър завой. Стилизирана стрелка сочеше към невидим експонат зад ъгъла.

На табелката бе изписано: „Посетете Едноръкия Уилсън: за онези, които имат куража да го сторят.“

Пендъргаст се шмугна зад ъгъла. Тук вече цареше почти пълна тишина. В момента нямаше други посетители. Залата свършваше с малка ниша. В нея имаше един-единствен експонат: в стъклена витрина бе поставена отрязана глава. Сбръчканият език още се подаваше от устата, като пура, захапала между изкривените устни. До нея лежеше нещо, което приличаше на изсушен колбас, дълго около трийсет сантиметра, с ръждива кука, прикрепена с кожени ремъци към единия му край. От другата й страна беше положен оръфаният край на примка от бесило.

Надписът обясняваше експонатите:

Пендъргаст огледа тясното помещение. Беше изолирано и много тъмно. Не се виждаше от другите зали, защото се намираше зад остър завой на коридора. В него можеше да се разположи спокойно само един посетител.

Евентуален вик за помощ не би могъл да бъде чут от основните галерии.

Малката ниша беше краят на задънен коридор. Докато се взираше в нея, стената потрепна, след това изчезна, мъглата отново обгърна тази мислена реконструкция и образът изчезна. Но вече нямаше значение — той бе видял достатъчно, беше минал през достатъчно коридори, за да разбере.

И сега — най-сетне — той знаеше как Ленг се бе снабдявал с жертвите си.

Дванадесета глава

Патрик О’Шонеси стоеше на ъгъла на седемдесет и втора улица и „Сентръл парк уест“ и гледаше фасадата на жилищната сграда „Дакота“. Имаше обширен сводест вход, който водеше към вътрешен двор, а след входа сградата заемаше почти една трета от карето до следващата пресечка. Точно тук, в мрака, бе нападнат Пендъргаст.

Всъщност обстановката изглеждаше точно такава, каквато е била, когато Пендъргаст е бил намушкан — само дето липсваше старецът, разбира се; онзи с бомбето, когото Пендъргаст бе видял. Учудващото беше, че почти бе успял да надвие агента на ФБР, дори ако се отчете факторът изненада.

О’Шонеси се запита отново какво, по дяволите, диреше тук. Не беше на служба. Би трябвало да е в „J. W.“, да удари няколко питиета с приятели или да се мотае из апартамента си и да слуша новия запис на „Продадена невеста“. Не му плащаха, защо тогава да му пука?

Но колкото и да е странно, пукаше му.

Къстър, разбира се, се бе отнесъл пренебрежително като към обикновено улично нападение:

— Скапан провинциален дървеняк, нищо чудно, че са му наръгали задника.

Е, О’Шонеси знаеше, че Пендъргаст не беше дървеняк. Човекът навярно подчертаваше новоорлеанските си корени, само за да изненада хора като Къстър със свален гард. А и не мислеше, че Пендъргаст е станал жертва на случайно нападение. Но сега беше време да реши: какво трябва да предприеме по въпроса?

Бавно пое към мястото на нападението.

По-рано същия ден бе посетил Пендъргаст в болницата. Пендъргаст му бе намекнал, че ще бъде от полза — даже много от полза — да получат доклада на съдебния лекар за костите, намерени на строителната площадка. О’Шонеси осъзна, че за да го стори, трябваше да заобиколи Къстър. Пендъргаст искаше да получи и повече информация за предприемача Феърхевън — за когото Къстър бе дал да се разбере, че е извън досега им. Точно тогава О’Шонеси установи, че бе прекрачил онази невидима линия, която разделяше това да работи за Къстър, и да работи за Пендъргаст; Беше ново, опияняващо чувство: за първи път през живота си работеше с човек, когото уважаваше. Човек, който не го осъждаше предварително за минали истории, нито пък се отнасяше към него като към безполезно ирландско ченге от пето поколение. Именно това бе причината да е тук, пред „Дакота“, без да е на служба. Точно това бе нещото, което единият партньор трябваше да стори, когато другият бе попаднал в беда.

Както и можеше да се очаква, Пендъргаст не бе словоохотлив за нападението. Но за О’Шонеси то не носеше белезите на случайна атака. Спомни си смътно дните на обучението си в Полицейската академия, всичките онези статистики за различни видове престъпления и как са били извършени. Тогава имаше големи намерения за онова, което щеше да извърши в полицията. Но това бе преди да беше взел двеста долара от една проститутка, само защото я бе съжалил.

И — трябваше да признае пред себе си — защото парите му трябваха.

О’Шонеси се закашля и се изплю на тротоара.

В академията ги учеха: мотив, средства, възможност. Да започнем от мотивите. Защо ще убиват Пендъргаст?

Подреди фактите. Първо: той разследва сериен убиец отпреди 130 години. Тук мотив липсва: убиецът е отдавна мъртъв.

Второ: появява се убиецът папагал. Пендъргаст се явява на аутопсията, още преди тя да е започнала. Господи, помисли си О’Шонеси, той трябва да е знаел за какво става дума, преди лекаря да научи. Пендъргаст бе направил връзката между убиеца на туристката и убийствата от деветнайсети век.

Но как?

Трето: Пендъргаст бива нападнат.

Това бяха фактите — такива, каквито ги виждаше О’Шонеси. Какво заключение можеше да се направи?

Че Пендъргаст вече е знаел нещо важно. И че убиецът папагал също го е знаел. Каквото и да беше, то бе достатъчно важно този убиец да поеме риска да го нападне на Седемдесет и седма улица — която не би могла да бъде наречена напълно пуста в девет вечерта — и почти да успее да го убие, което пък бе най-удивително.

О’Шонеси изруга. Голямата загадка бе самият Пендъргаст. Би му се искало Пендъргаст да се държи като равен, да сподели повече информация. Но той го държеше на тъмно. Защо? Сега именно това е въпросът, който си струваше да бъде зададен.

Отново изруга. Пендъргаст задаваше маса въпроси, но не споделяше в замяна нищо. И защо си губеше времето в тази хубава есенна вечер, да се скита край „Дакота“ и да търси несъществуващи улики за един човек, който не искаше помощ?

Я успокой топката, рече си О’Шонеси. Пендъргаст бе най-логичният и методичен човек, когото познаваше. Трябва да си има свои причини. Всичко с времето си. А междувременно тук само си губеше времето. Време беше за вечеря и за последното издание на „Оперни новини“.

О’Шонеси се обърна да поеме към дома. И точно тогава зърна появилия се иззад ъгъла висок силует.

Инстинктивно се мушна в най-близкия вход. Зачака. Силуетът стоеше на ъгъла, където самият той бе стоял преди няколко минути, огледа се. След тора пое бавно и потайно към него.

О’Шонеси се стегна, потъна по-дълбоко в сянката. Силуетът се промъкваше крадешком близо до сградата, спря на мястото, където бе нападнат Пендъргаст. Светна с фенерче. Май оглеждаше тротоара, озърна се. Определено не беше ченге. А за нападението не беше съобщено в пресата.

О’Шонеси взе мигновено решение. Извади служебния си револвер с дясната ръка и полицейската си значка с лявата. След това излезе от сянката.

— Полиция — рече тихо, но твърдо. — Не мърдай. Искам да виждам ръцете ти.

Силуетът отскочи встрани с вик и вдигна мършавите си дълги ръце.

— Чакай! Не стреляй! Аз съм репортер!

Когато го позна, О’Шонеси се успокои.

— А, значи сте вие — рече и прибра разочарован револвера в кобура.

— Аха, и това сте вие — свали треперещите си ръце Смитбак. — Ченгето от откриването на изложбата.

— Сержант О’Шонеси.

— Точно така. И какво търсите тук?

— Предполагам същото, което и вие — отвърна О’Шонеси.

Но изведнъж замлъкна, спомни си, че разговаря с репортер. Никак нямаше да е хубаво, ако това стигнеше до Къстър.

Смитбак избърса челото си със замърсена носна кърпа.

— Изплашихте ме до смърт.

— Съжалявам. Изглеждахте подозрителен.

Смитбак поклати шава.

— Представям си. — Огледа се. — Намерихте ли нещо?

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Кой мислите, че го е сторил? Смятате ли, че е някой уличен престъпник?

Макар Смитбак да преповтаряше същите въпроси, които сам си бе задавал допреди малко, О’Шонеси само сви рамене. Най-добре беше в случая да си държи устата затворена.

— Полицията сигурно има някакви версии.

О’Шонеси отново сви рамене.

Смитбак пристъпи по-близо и сниши гласа си:

— Вижте, разбирам кога работата е поверителна. Мога да ви цитирам като „източник, който пожела да остане анонимен“.

О’Шонеси нямаше да допусне да попадне в такъв капан.

Смитбак въздъхна и погледна сградата като за последно.

— Е, тук няма какво повече да се види. А щом сте решили да мълчите до дупка, ще ида да пийна нещо. Да се възстановя от този уплах, дето ми го натресохте. — Мушна кърпата в джоба си и рече: — Лека нощ, сержант.

Тръгна да си ходи. Но се спря изведнъж, сякаш му беше хрумнало нещо.

— Искате ли да дойдете с мен?

— Не, благодаря.

— Хайде — рече репортерът, — не изглеждате като да сте на служба.

— Казах не.

Смитбак направи крачка към него.

— Знаете ли какво, сега като си помислих, ние можем да си помогнем един другиму. Разбирате ли какво имам предвид? Аз трябва да бъда в течение на това разследване на „Хирурга“.

— „Хирурга“ ли?

— Не сте ли чули? Така „Поуст“ кръсти серийния убиец. Хитро, нали? Както и да е, имам нужда от информация, а бас ловя, че И вие имате нужда от информация. Прав ли съм?

О’Шонеси не отвърна нищо. Той наистина се нуждаеше от информация. Но се съмняваше дали Смитбак разполага с нещо, или просто бръщолевеше глупости.

— Ще бъда откровен с вас, сержант. Провалих се с онова убийство на туристката в Сентръл парк. И сега трябва да издрапам до нови разкрития, инак редакторът ще ме излапа на закуска. Нужно ми е малко предварителна информация тук и там, нищо специално, само едно кимване от приятел — от вас, например. Това е всичко.

— С каква информация разполагате? — попита предпазливо О’Шонеси. Сети се за онова, което Пендъргаст му беше казал. — Имате ли нещо, да речем, за Феърхевън?

Смитбак изблещи очи.

— Да не се майтапите? Разполагам с цяла торба информация за него. Не че ще ви свърши кой знае каква работа, но съм готов да я споделя. Хайде да поговорим за това на едно питие.

О’Шнеси огледа улицата. Въпреки че бе взел решение, се почувства изкушен. Смитбак може и да беше проститутка, но поне — от почтените проститутки. А и бе работил преди с Пендъргаст, макар че репортерът изглежда не беше особено — ентусиазиран да си спомня за това. А пък в крайна сметка Пендъргаст го бе помолил да направи досие на Феърхевън.

— Къде?

Смитбак се усмихна.

— Да не ме будалкате? Най-добрите барове на Ню Йорк са само на една пряка западно от тук, на „Колумб“. Знам страхотно място, където ходят всички типове от музея. Нарича се „Жостите“. Хайде, първият ред питиета е от мен.

Тринадесета глава

Мъглата се сгъсти за миг. Пендъргаст изчака, запазвайки съсредоточеността си. Тогава мъглата замига в оранжево и жълто. Пендъргаст усети как лицето му пламва. Мъглата започна да се разсейва.

Стоеше пред „Музея на Шотъм за природни забележителности и чудатости“. Беше нощ. Сградата гореше. Яростни пламъци се издигаха от прозорците на първия и втория етаж и пробиваха облаците от остър черен дим. Неколцина пожарникари и група полицаи се опитваха отчаяно да отцепят улицата около сградата и да избутат назад любопитните минувачи от района на големия пожар. Вътре в отцеплението няколко групи пожарникари обливаха с безнадеждни струи вода пламтящата къща, докато други тичаха да изгасят газовите фенери по улицата.

Топлината беше като физическа сила — истинска стена. Застаналият на ъгъла Пендъргаст гледаше с одобрение пожарната кола: голям черен котел върху колесна платформа, бълваща пара — върху потните му хълбоци бе изписано със златни букви „Амоскийг манифакчъринг къмпани“. След това се обърна към зяпачите. Дали Ленг беше всред тях, възхитен от творението си? Не, отдавна би трябвало да си е заминал. Ленг не беше пироманиак. Би трябвало да е в сигурното укритие на къщата си в центъра на града (местоположение — неизвестно).

Големият въпрос бе именно местоположението на къщата. Но оставаше и друг, може би по-неотложен въпрос: къде бе преместил Ленг лабораторията си?

Разнесе се страхотен, раздиращ въздуха тътен; гредите на тавана се срутиха навътре в рояк от искри; от тълпата се изтръгна одобрителен ропот. Пендъргаст погледна обречената сграда и си запробива път в тълпата.

Изведнъж в полезрението му се появи момиченце — не беше на повече от шест годинки, облечено бе в овехтели дрешки и изглеждаше плашещо слабичко; метеше усърдно пространството пред него от тора и други досадни боклуци с надеждата да получи някоя монета.

— Благодаря ти — каза Пендъргаст и му хвърли няколко големи медни пенита.

То погледна монетите, широко разтворило очи при неочаквания късмет, след което се поклони несръчно.

— Как се казваш, детенце? — попита благо Пендъргаст.

Момиченцето вдигна глава и го погледна, сякаш изненадано да чуе възрастен човек да му говори тъй загрижено.

— Констанс Грийн, господине.

— Грийн ли? — намръщи се Пендъргаст. — От улица „Уотър“?

— Не, господине, вече не.

Изглежда нещо изплаши момиченцето, защото след още един поклон то се обърна и изчезна в изпълнената с хора странична уличка.

Пендъргаст гледа известно време западналата улица с разбунената й тълпа. След това с тревожно изражение на лицето се обърна и бавно пое по обратния път. На входа на ресторанта „Браун“ стоеше пекар, който редеше менюто със силен, задъхан и безкраен речитатив.

Пендъргаст го подмина замислен, дочу как камбаната на Градския съвет оповестяваше пожарна тревога. Докато прекосяваше „Бауъри“ към „Парк роу“ мина покрай затворена аптека със спусната решетка, на чиято витрина бяха подредени най-различни по размер и цвят шишенца: „Съединение от целина на Пейн“; „Блатни корени“; „Индианско лечебно масло на Д. & А. Йонс (става за хора и за животни).“

След като измина две преки по „Парк роу“ спря рязко. Вниманието му беше крайно изострено, попиваше всеки детайл. Беше изследвал усърдно този район на Ню Йорк и мъглата на мисловната възстановка се отдръпна надалеч. Тук улиците „Бакстър“ и „Уърт“ се срещаха под остър ъгъл и създаваха сложната плетеница на Петте кьошета, В мрачния пейзаж на упадъка на града, който се простираше пред него, нямаше нищо, което да наподобява безгрижното пиршество на „Бауъри“, на което бе свидетел по-рано.

Трийсет години по-рано, през 50-те на XIX век, „Кьошетата“ са били най-бедняшкия квартал на Ню Йорк, в цяла Америка, по-противен дори от лондонския „Севън дайълс“. И сега продължаваше да бъде жалко, мръсно и опасно място — убежище за петдесет хиляди престъпници, наркомани, проститутки, сираци, мошеници, всякакви бандит и мръсници. Неравните улици с изровени опасни коловози преливаха от боклуци и мърша. Наоколо бродеха прасета, които ровеха и се въргаляха из мръсните канавки. Страдате изглеждаха преждевременно остарели, със строшени прозорци, с висящи парчета от насмолена хартия по покривите си и с увиснали греди. Самотен газов фенер хвърляше светлина върху пресечката. От нея се разклоняваха тесни улички, които продължаваха в безкрайната тъма. Вратите на кръчмите на първите етажи бяха отворени широко заради лятната жега. От тях струеше миризмата на алкохол и на пури. Жени с разголени гърди се поклащаха пред входовете и си разменяха мръсни шеги с проститутките от съседните кръчми или примамваха минувачите с ужасяващи предложения. Отсреща имаше нощен приют за по двайсет и пет цента, въшлясало гнездо на зарази, вмъкнато между очуканите магазинчета за крадени стоки.

Пендъргаст грижливо се огледа, като търсеше в топографията и архитектурата специално някакви улики, някаква скрита връзка, която изследването на историческите архиви не можеше само да осигури. Накрая се обърна на изток, където се издигаше пететажна сграда — разрушаваща се, наклонена, тъмна дори на осветлението на газовия фенер. Това бе Старата пивоварна, едно време — най-лошата жилищна сграда от всичките на Петте кьошета. Говореше се, че за родените в нея деца минавали месеци, дори години, преди да вдишат глътка чист въздух. А сега, благодарение на женската благотворителна организация „Лейдис Хоум“ това се бе превърнало в „Приюта на петте кьошета“. Ранен проект за обновяване на града, за който през 1880 година доктор Ленг бе предложил медицинските си услуги безвъзмездно. Беше продължил работата си там и до началото на деветдесетте, когато изведнъж архивните данни за Ленг приключваха.

Пендъргаст бавно пое към сградата. Изписаната с боя старинна табела на Старата пивоварна беше останала да личи върху горния етаж и доминираше над по-новата и по-чиста табела с името на Приюта на Петте кьошета под нея. Запита се дали да влезе вътре, но реши да не го прави. Преди това трябваше да направи друга визита.

Източно зад Приюта на Петте кьошета малка алея водеше на север към задънена улица. Влажен и зловонен въздух се просмукваше в мрака. Преди много години, когато районът на Петте кьошета беше заблатено езеро, известно като „Каптажа“, Аарон Бър бе монтирал на това място голяма подземна помпа за естествените извори и основа водната компания „Нов Амстердам“. Езерото ставаше обаче все по-зловонно и в крайна сметка бе засипано, за да се строят върху него жилища.

Пендъргаст се спря замислен. По-късно тази алея бе станала известна като „Кравешкия кът“, една от най-опасните улици на Петте кьошета. От двете й страни се издигаха високи дървени сгради с имена като „Тухлената резиденция“ и „Вратите на ада“, населени от буйни алкохолици, които биха заклали човек само за дрехите на гърба му. Досущ като множество сгради около Петте кьошета, и тези бяха „зайчарници“ с вонящи стаи, преградени с тайни стени и с врати, които ги свързваха с други сгради на съседните улици чрез мрежа от подземни проходи, даващи на престъпниците възможност да избягат от преследващите ги правоохранители. Сега това бе седалището на компания за доставка на лед, на кланица и на изоставена подстанция на градската водопроводна мрежа, затворена през 1879 година, когато изграденият резервоар в горната част на града я направи излишна.

Пендъргаст измина още една пресечка разстояние, след което зави по улица „Литъл Уотър“. В дъното беше Девическото общежитие, още един приют за сирачета, удостоено с медицинските грижи на Енок Ленг. Беше висока сграда в стил „Бозар“, прекъсната в северния си край с кула. Върху мансардния й покрив имаше малка квадратна площадка с метална ограда. Сградата изглеждаше печално не на място всред овехтелите дървени къщи и незаконно вдигнатите паянтови съборетини.

Вторачи се във високите прозорци. Защо Ленг бе избрал да предложи услугите си точно на тези две заведения, едно подир друго, през 1880 година — годината преди да изгори „Музеят на Шотъм“? Ако е търсел безкраен източник на бедни жертви, чиято липса няма да предизвика ничия тревога, „Музеят“ беше по-добър избор, отколкото приютите. В крайна сметка човек можеше да е в дъното на толкова тайнствени изчезвалия, колкото да не предизвикат подозрения. И защо Ленг бе избрал именно тези заведения? В долен Манхатън имаше безброй подобни. Защо Ленг бе решил да работи — и, най-вероятно, да събира жертвите си — именно тук?

Пендъргаст отстъпи назад върху паважа, оглеждаше булеварда и мислеше усилено. От всички улици, които бе посетил, единствено „Литъл Уотър“ вече не съществуваше през двайсети век. Беше засипана, върху нея имаше строежи, беше забравена. Беше я виждал на стари карти, разбира се; но нито една карта нея налагаше върху сегашния Манхатън…

По улицата се спускаше невероятно опърпан мъж с конска каруца, дрънкаше звънец и събираше боклук срещу заплащане, а подире му тичаха чифт питомни прасета. Пендъргаст не му обърна внимание. Вместо това се върна на тясното пътче, като се спря на входа на „Кравешкия кът“.

Макар че след изчезването на улица „Литъл Уотър“ по съвременните карти беше трудно да се прецени, Пендъргаст вече бе наясно, че и двата приюта се намираха на гърба на тези ужасни жилищни сгради. Тях вече ги нямаше, но плетеницата от тунели, която някога бе обслужвала престъпните жители, би трябвало да е останала.

Огледа алеята към двете й страни. Кланица, фабрика за лед, изоставена водна подстанция… Изведнъж осъзна, че в това имаше абсолютна логика.

Вече по-бавно Пендъргаст тръгна обратно, насочи се към улица „Бакстър“ и северните й разклонения. Можеше, разбира се, да прекрати пътуването си в този момент — да отвори очи към съвременните книги, телевизори и мониторни екрани — но предпочете да продължи мисловното си упражнение, за да се завърне по дългия път към болницата „Леноксхил“. Любопитен беше да види дали пожарът на „Музея на Шотъм“ е бил овладян. Можеше и да наеме карета за по-нататъшния си път. Или още по-добре — да мине покрай кръга на Медисън скуеър, покрай „Делмонико“, покрай палатите по Пето авеню. Имаше достатъчно време за размисъл, далеч повече, отколкото си бе мислил, а 1881 година беше достатъчно добро място, където да стори това.

Четиринадесета глава

Нора се спря пред сестринската стая да попита коя е новата стая на Пендъргаст. Въпросът й срещна море от враждебни лица. Очевидно — помисли си Нора, — в „Ленокс“ Пендъргаст е толкова популярен, колкото беше и в „Сейнт Люкс — Рузвелт.“

Намери го в леглото, щорите бяха плътно спуснати. Изглеждаше много изморен, лицето му бе посивяло. Бяло-русата му коса се бе слепнала на челото, очите му бяха затворени. Когато влезе, те бавно се отвориха.

— Съжалявам — рече Нора, — изглежда идвам в неподходящо време.

— Съвсем не е така. Аз ви помолих да дойдете. Моля ви, разчистете онзи стол и седнете.

Нора свали купчината книги и вестници от стола на пода и отново се запита за какво беше всичко това. Вече му бе докладвала за посещението си при старата дама и му бе казала, че това е последната задача, която изпълнява за него. Той трябваше да разбере, че беше време тя да се заеме отново с кариерата си. Колкото и да беше заинтригувана, нямаше никакво намерение да си прави професионално харакири заради тази работа.

Очите на Пендъргаст се притвориха почти напълно, но между почти слепилите се клепачи можеха да се видят бледосините му ириси.

— Как сте?

Вежливостта изискваше да зададе този въпрос, но нямаше да пита нищо друго. Щеше да изслуша каквото имаше да й каже и след това да си тръгне.

— Ленг е отмъквал жертвите си от самия „музей“ — каза Пендъргаст.

— Откъде знаете?

— Залавял ги е в дъното на една от залите, най-вероятно задънен коридор, в който е имало особено зловещ експонат. Изчаквал е посетителят да остане сам, след това го е сграбчвал и е измъквал нещастника през врата зад експоната — врата, която е водела към въглищната изба. Постановката е била съвършена. По онова време от този район непрекъснато изчезвали хора. Ленг несъмнено е подбирал жертвите си така, че изчезването им да не бъде забелязано — улични хлапета, момчета и момичета от приютите.

Говореше монотонно, сякаш преговаряше наум откритията си, а не ги обясняваше на Нора.

— Използвал е за тази цел „музея“ от 1872 до 1881 година. Знаем за трийсет и шест жертви, но може би са били повече, от които Ленг се е избавил по някакъв начин. Както знаете, носели са се слухове, че от „шкафа“ изчезват хора. Това несъмнено е увеличавало популярността му.

Нора потръпна.

— През 1881 година е убил Шотъм и е изгорил сградата. Ние, разбира се, знаем защо. Шотъм е разкрил какво върши. Поне го излага в писмото си до Макфадън. Но това писмо донякъде ме подвеждаше непрекъснато. Ленг би убил Шотъм и без друго. — Пендъргаст направи пауза и пое на няколко пъти дълбоко дъх. — Сблъсъкът му с Шотъм е бил извинението, което му е било нужно, за да изгори „музея“. Разбирате ли — първата фаза от работата му била завършена.

— Първата фаза ли?

— Постигнал е онова, което е възнамерявал. Усъвършенствал е формулата си.

— Нима сериозно смятате, че Ленг е бил в състояние да удължи живота си?

— Той определено е вярвал, че може. Вече бил в състояние да започне производство. Щели да са необходими още жертви, но далеч по-малко отпреди. „Музеят“ с големия трафик на хора вече не му бил необходим. Всъщност той се бил превърнал в бреме. За Ленг било задължително да заличи следите си и да започне на чисто.

Последва кратко мълчание, след което Пендъргаст продължи:

— Година преди сградата да изгори, Ленг е предложил услугите си на два приюта в квартала — приюта „Петте кьошета“ и „Девическото общежитие“. Те били свързани с лабиринт от подземни тунели, който през деветнайсети век покривал целия район на Петте кьошета. По времето на Ленг двата приюта били свързани с уличка на име „Кравешкия кът“. Освен с окаяните си сгради, тя била известна и със старинна подземна помпена станция, останала от времето на езерото. Водопроводите били запечатани около месец преди Ленг да се свърже с приютите. И това не е никакво съвпадение на дата.

— Какво искате да кажете?

— Изоставената помпена станция е била мястото на производствената лаборатория на Ленг. Мястото, където се е преместил след изгарянето на „Музея на Шотъм“. Било е безопасно място и нещо повече — имало е лесен достъп под земята до двата приюта. Идеално място да започне производство на веществото, което, както вярвал, ще продължи живота му. Разполагам тук с плановете на помпената станция и на водопроводите — Пендъргаст махна леко с ръка.

Нора погледна сложните чертежи. Питаше се какво бе изтощило толкова агента. Преди един ден изглеждаше много по-добре. Надяваше се състоянието му да не се беше влошило.

— Днес, разбира се, приютите, жилищните сгради, дори много от улиците вече ги няма. Точно над производствената лаборатория на Ленг била построена триетажна каменна къща. На улица „Дойърс“ номер 99, издигната през двайсетте години наблизо до площад „Чатъм“. Разпределена на едностайни жилища с отделен апартамент с две спални на партера. Всички следи от лабораторията на Ленг ще са скрити под тази сграда.

Нора се замисли за миг. Да се разкопае производствената лаборатория на Ленг несъмнено щеше да бъде вълнуващ археологически проект. Там щеше да има доказателства и тя като археоложка можеше да ги открие. Запита се още веднъж защо Пендъргаст се интересуваше толкова от тези убийства през деветнайсети век. Щеше да донесе някакво историческо утешение да узнае, че убиецът на Мери Грийн е разкрит… Ходът на мислите й изведнъж секна. Тя си имаше работа, която да свърши, трябваше да спасява кариерата си. Трябваше да си напомни още веднъж, че всичко това бе история.

Пендъргаст въздъхна и се обърна леко в леглото си.

— Благодаря ви, доктор Кели. А сега най-добре си вървете. Страшно се нуждая от сън.

Нора го погледна изненадана. Очакваше нова молба за помощ.

— Но защо поискахте да дойда?

— Вие ми помогнахте много в това разследване. Неведнъж ви молих за повече информация, отколкото аз можех да ви дам. Предположих, че бихте искали да узнаете какво съм открил. Най-малкото заслужихте това. Има един отвратителен термин, който човек напоследък може да чуе често: „приключване“. Отвратителен, но в този случай — подходящ. Надявам се чутото да ви донесе в известна степен чувството за „приключване“, за да можете да продължите работата си в музея, без да изпитвате усещането за несвършена работа. Приемете най-искрените ми благодарности за помощта ви. Тя беше безценна.

Нора усети как я бодна обида от това рязко отстраняване. Напомни си, че бе желала точно това… Нали така? След малко заговори:

— Благодаря ви за добрите думи. Но ако питате мен, тази работа изобщо не е довършена. Ако сте прав, то следващата логична стъпка изглежда е улица „Дойърс“ номер 99.

— Точно така. Партерният апартамент сега е незает и едни разкопки под всекидневната ще бъдат много полезни. Възнамерявам да го наема и да предприема разкопките. И точно затова трябва да се възстановя колкото е възможно по-бързо. Пазете се, доктор Кели — рече той и се размърда, за да даде знак, че е приключил разговора.

— Кой ще извърши разкопките? — попита тя.

— Ще намеря друг археолог.

Нора го изгледа остро.

— Откъде?

— Чрез офиса ни в Нови Орлеан. Там са по-гъвкави, когато стане реч за моите… проекти.

— Точно така — отвърна бързешком Нора. — Но това не е типична археоложка работа. Изисква се човек, който има по-специални умения в…

— Да не би да предлагате себе си?

Нора замълча.

— Разбира се, че не. Затова не ви и помолих. Вие неведнъж изразявахте желанието си да се върнете към по-нормално русло на работа. Аз ви натоварих прекалено много. Освен това разследването поел опасно направление — далеч по-опасно, отколкото първоначално предполагах. Предположение, за което скъпо си платих, както виждате. Не бих искал да ви излагам на повече опасности, отколкото досега.

Нора се изправи.

— Е — рече тя, — предполагам, че това е решено. За мен беше удоволствие да работя с вас, господин Пендъргаст, ако удоволствие е точната дума. Но определено беше интересно.

Тя изпитваше някаква смътна неудовлетвореност от този изход, макар че беше дошла тук, за да го постигне.

— Наистина — каза Пендъргаст. — Много интересно.

Тя тръгна към вратата, но се спря, спомнила си нещо.

— Но аз пак ще бъда във връзка с вас. Получих бележка от Райнхарт Пък от архивите. Съобщава, че е открил някаква нова информация и ме моли да се отбия при него по-късно следобед. Ако ми се види полезна, ще ви я предам.

Бледосините очи на Пендъргаст продължаваха да я гледат внимателно.

— Направете го непременно. Още веднъж приемете благодарностите ми, доктор Кели. И бъдете много внимателна.

Тя кимна, обърна се и усмихната посрещна злобните погледи, докато минаваше покрай сестринската стая.

Петнадесета глава

Вратата на архива остро изскърца, когато Нора я отвори. Никой не отговори на почукването й, а вратата бе отключена — очевидно нарушение на правилата. Много странно.

Мирисът на стари книги и документи, на гниене, с който изглежда бе проникнат целият музей, атакува ноздрите й. Писалището на Пък беше обляно в кръг светлина, отвъд който се издигаше стена от пълен мрак. Самият Пък не се виждаше никъде.

Нора погледна часовника си. Беше четири следобед. Бе дошла точно навреме.

Пусна вратата и тя бавно се затвори. Завъртя ключа и приближи към писалището, токчетата й потракваха по мраморния под. Регистрира се машинално — написа името си най-отгоре на новата отгърната страница. Писалището беше по-подредено от обикновено, по средата на зелената филцова подложка имаше само една бележка. Погледна я. „При трицератопса в дъното съм.“

Трицератопса, помисли си Нора, вгледана в мрака. Само Пък можеше непрекъснато да бърше праха от старите реликви. Но къде, по дяволите, беше трицератопсът? Не си спомняше да го е виждала. А и осветлението не бе запалено, за да го види. Огледа се. Нямаше и план на архива. Естествено.

Почувствала как я обзема раздразнение, тя тръгна към таблото с ключовете от слонова кост. Щракна няколко напосоки. Тук и там във вътрешността на архива пламнаха светлини. Хвърляха дълги сенки върху металните лавици. Най-добре е да ги включа всичките, рече си тя, и с опакото на ръката си прещрака цялата редица. Но дори когато светнаха всички лампи, архивът си оставаше странно тъмен — преобладаваха огромни „джобове“ от пълна тъмнина, а проходите между лавиците бяха здрачни.

Тя изчака, може би Пък щеше да я повика. Но не се чуваше нищо друго, освен далечно прокапване на тръбите на парното и съскането на вентилационната система.

— Господин Пък? — извика тихо тя.

Ехото от гласа й стихна. Никакъв отговор.

Извика отново, този път по-силно. Архивът беше толкова обширен, че се запита дали виковете й биха могли да се чуят до дъното му.

За миг си помисли дали да не се отбие друг път. Ала бележката на Пък беше много настоятелна.

Нора смътно си спомни, че при последното си идване бе виждала някакви вкаменени скелети. Може би щеше да намери трицератопса всред тях.

Пое с въздишка по един от проходите, заслушана в потракването на токчетата си по мрамора. В началото си проходът беше ярко осветен, но скоро потъна в полумрак. Удивително беше колко слабо осветено бе това помещение; в средата на проходите беше толкова тъмно, че човек би се нуждаел от фенерче, за да види експонатите по лавиците.

Под следващата лампа Нора се озова на кръстовище, от което тръгваха коридори под различни ъгли. Спря се и се замисли по кой да поеме. Тук е досущ като в приказката за Хензел и Гретел, помисли си тя. А аз тъкмо съм привършила трохите.

Спомни си, че проходът вляво от нея водеше към някакви препарирани животни. Но малкото лампи бяха изгорели и коридорът завършваше в мрак. Нора сви рамене и пое по следващия проход.

Да върви тук сама бе съвсем различно, отколкото преди — последния път бе тук с Пендъргаст и Пък. Мислеше си за Шотъм и не обърна голяма внимание на онова, което я окръжаваше. След като Пък показваше пътя, тя дори не си даде труда да забележи колко странни завои правеха тези проходи, под какви неочаквани ъгли се срещаха. Това бе възможно най-невъобразимият план, а необичайността му се подсилваше от огромните размери.

Мислите й прекъсна резкият завой на прохода наляво. След като зави тя неочаквано се натъкна на няколко африкански бозайника — жирафи, хипопотам, два лъва, антилопи гну, куду, воден бивол. Всички животни бяха обвити в найлон, което им придаваше призрачен вид.

Нора опря. Никакъв трицератопс. А проходите отново се разклоняваха в половин дузина направления. Тя избра един напосоки, зави веднъж, още веднъж и пак се озова на пресечка.

Това вече ставаше нелепо.

— Господин Пък! — извика силно.

Ехото от гласа й постепенно стихна. Съскането на вкарвания силом въздух по вентилационните тръби подсилваше тишината.

Нямаше повече време за губене. Ще дойде по-късно, но преди това ще телефонира, за да е сигурна, че Пък ще я чака зад писалището си. Или пък ще му каже да занесе онова, което искаше да й покаже, направо на Пендъргаст. Тя и без друго вече не работеше по случая.

Обърна се и тръгна на излиза от архива по най-прекия според преценката й път След няколко минути се спря до един носорог и няколко зебри. Изглеждаха като тромави часовои под вездесъщия найлон и излъчваха силна миризма на парадихлоробензин.

Тези проходи не й изглеждаха познати. А и май не беше наближила изхода.

В един миг почувства как я обзема страх. Отърси се от него с пресилен смях. Трябваше да стигне до жирафите и оттам да се върне по същия път, по който бе дошла.

Обърна се и стъпи в локвичка вода. Вдигна шава и една капка я плесна по челото. Кондензат от тръбите над нея. Поклати глава и продължи.

Но изглежда не можеше да намери пътя към жирафите.

Започваше да става смешна. Беше се ориентирала в пустини и джунгли без всякакви пътища. Как би могла да се изгуби в музей посред Ню Йорк?

Огледа се и осъзна, че бе изгубила чувство за ориентация. При всичките тези завиващи под всякакви ъгли проходи, с тези мъждиво осветени пресечки, бе невъзможно да се прецени къде се намираше изходът. Трябваше да…

Изведнъж замръзна на място и се заслуша напрегнато. Тихо почукване. Трудно беше да се установи откъде идва, но беше наблизо.

— Господи Пък! Вие ли сте?

Нищо.

Напрегна слух и долови отново лекото почукване. Просто някъде капе вода, помисли си. Но дори и да бе така, изпита още по-силно нетърпение да намери пътя към вратата.

Избра напосоки един проход и пое бързешком по него, токчетата й загракаха ускорено по мрамора. Лавиците от двете страни на прохода бяха отрупани с кости, подредени като клони, всяка със завързан накрая й пожълтял етикет. Етикетите шумоляха, раздвижени от преминаването й. Това място беше като крипта. В тази тишина, в мрака и сред таласъмски образци, беше трудно човек да не се сети за серията от страховити убийства, извършени само преди няколко години точно в това подземие. Все още в трапезарията за персонала се шушукаше и се носеха слухове за тях.

Проходът завършваше с още един завой.

По дяволите, изруга наум Нора и огледа дългите редици от лавици, които чезнеха в мрака. Отново я обзе страх, този път й беше по-трудно да го потуши. А после отново и отново чу — или й се струваше, че чува — шум зад гърба си. Този път не бе почукване, а стърженето на подметка по камъка.

— Кой е там? — извика тя и се завъртя на пета. — Господин Пък?

Не се чуваше нищо, освен съсъка на пара и тупкащите по пода калки.

Тя отново тръгна, този път малко по-бързо, повтаряше си да не се бои; че шумовете произтичат от непрестанното движение и наместване на старата, грохнала сграда. Самите коридори сякаш бяха живи и я наблюдаваха. Тракането на токчетата й бе непоносимо.

Зави зад поредния ъгъл и стъпи в нова локва вода. Дръпна се отвратена. Защо не вземаха никакви мерки за тези стари тръби?

Отново погледна локвичката. Водата беше черна, мазна — не, изобщо не беше вода. На пода бе изтекло масло или може би някакъв химически консервант. Имаше странна, кисела миризма. Но не виждаше да е изтекла от където и да е: беше заобиколена от лавици с препарирани птици с разтворени човки и широко отворени очи, с разперени криле.

Каква бъркотия, помисли си тя и обърна скъпата си обувка „Бали“ настрани, за да установи, че мазноватата течност бе замърсила подметката и част от шева. Това място беше истински позор. Извади голяма носна кърпа от джоба си — необходимо „снаряжение“, когато работиш в прашен музей — и избърса ръба на обувката. И тогава замръзна на място. На белия фон на кърпата течността не беше черна. Беше тъмно и лъщящо червена.

Пусна кърпата и направи неволно крачка назад, сърцето й се разтуптя. Погледна локвата, след което се вторачи, обзета от внезапен ужас. Беше кръв — много кръв. Огледа се като обезумяла — откъде идваше кръвта? Дали бе изтекла от някой експонат? Но локвата сякаш просто си седеше там — голяма локва кръв по средата на прохода. Нора вдигна глава, но не видя нищо — само неясно очерталия се в полумрака таван на десетина метра над нея, оплетен в тръби.

След това чу нещо, което отново й прозвуча като стъпка и през лавицата с най-различни експонати зърна някакво движение. След това отново настъпи тишина.

Но тя определено бе чула нещо. Давай, действай! — диктуваха й инстинктите.

Нора се обърна и пое бързо по дългия проход. Дочу нов шум — бързи стъпки? Шумолене на дрехи? Спря се и се вслуша. Не долови нищо друго, освен тихото капане от тръбите. Опита се да надзърне през отворите тук и там между експонатите на лавиците. Имаше истинска стена от буркани с образци — свити на кравай змии във формалдехид, и тя се напрегна да види нещо отвъд тях. Стори й се, че вижда някакъв силует от другата страна — голям и черен, разкривен от стъклениците. Направи стъпка… и силуетът направи стъпка. Сега вече беше сигурна.

Бързо се оттегли назад задъхана и тъмният силует последва движенията й. Изглежда я следеше от съседния проход, може би я дебнеше да стигне единия или другия му край. Можеше да види и да чуе силуета — толкова близо вече — който също се движеше, поддържайки нейното темпо.

— Господин Пък? — рискува да извика тя с треперещ глас.

Отговор не последва.

Нора изведнъж се усети, че тича. Стрелна се по прохода, спринтирайки с най-голяма скорост.

Пред нея зееше дупка — там, където двата прохода се събираха в един. Трябваше да я подмине, да изпревари онзи в съседния проход.

Профуча през дупката и за частица от секундата зърна големия черен силует, в чиято облечена в ръкавица ръка проблесна метал. Спринтира към следващия проход, премина през още една празнина и се спусна отново по прохода. При следващата пресечка зави рязко надясно по друг проход. Избра напосоки нов и затича по него в полумрака пред себе си.

Наполовината път до следващата пресечка се спря с разтуптяно сърце. Беше тихо и в един миг я обля вълна на облекчение — беше успяла да се изтръгне от преследвача си.

И веднага долови шум от дишане от съседния проход.

Облекчението й се изпари тъй бързо, както се беше и появило. Не беше успяла да го надбяга. Независимо какво правеше, накъде тичаше, той продължаваше да я следва от съседния проход.

— Кой си ти? — попита накрая.

Чу се леко шумолене на дреха, а после — почти беззвучен смях.

Нора се огледа наляво и надясно, мъчеше се да потисне паниката, отчаяно се опитваше да измисли кой е най-прекият път към изхода. Тези лавици бяха покрити с купчини от сгънати кожи, сухи като пергамент, с отвратителната воня на гнилоч. Нищо не й изглеждаше познато.

На около седем метра пред себе си зърна празнота в лавиците от другата, противоположната страна на преследвача й. Спринтира и се мушна в процепа, след това хукна обратно по съседния проход. Спря, наведе се, зачака.

През няколко прохода от нея се чуваха стъпки, приближаваха, после отново се отдалечаваха. Явно я беше изгубил.

Нора се обърна и тръгна колкото е възможно по-тихо, крадешком, по проходите, опитваше се да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между себе си и преследвача си. Но накъдето й да свърнеше, колкото и бързо да тичаше, винаги когато спреше да поеме дъх, чуваше стъпките — бързи, неумолими, които изглежда поддържаха темпото й.

Трябваше да установи къде се намира. Ако продължеше да бяга безцелно, той в крайна сметка щеше да я докопа.

Огледа се. Този проход стигаше до стена. Беше стигнала до края на помещението на архива. Сега поне можеше да следва стената и да си проправи път към изхода.

Все така приведена тя пое колкото бе възможно по-бързо, вслушана напрегнато за шум от стъпки, докато погледът й бързешком оглеждаше полумрака пред нея. Изведнъж нещо зейна пред нея от мрака — беше черепът на трицератопса, поставен на стената. Очертанията му бяха смътни на слабото осветление.

Усети как я облива вълна на облекчение. Пък би трябвало да е някъде тук; натрапникът не би се осмелил да нападне и двама им.

Понечи да извика тихо. Но изведнъж се спря, когато се вгледа по-внимателно в неясните очертания на динозавъра. Имаше нещо странно — силуетът не беше наред. Придвижи се предпазливо напред към него. И тогава пак спря изведнъж.

Там, набит върху роговете на трицератопса лежеше отпуснат труп, гол от кръста нагоре, с висящи ръце и крака. Три кървави рога се подаваха от гърба на мъжа. Изглеждаше така, сякаш трицератопсът бе промушил човека и го бе вдигнал на роговете си.

Нора отстъпи назад. Съзнанието й бързо възприемаше подробностите сякаш някъде отдалеч: оплешивяващата глава с кичури сива коса; отпуснатата кожа, съсухрените ръце. Там, където роговете бяха пробили тялото в кръста, плътта представляваше една дълга, зееща рана. Кръвта се събираше в основата на роговете, спускаше се в ручейчета по торса и капеше върху мрамора.

Отзад.

Нора чу вик и в следващия миг осъзна, че се бе изтръгнал от собственото й гърло.

Слепешком се оттласна и побягна, залитна веднъж, втори, трети път и отново се понесе по проходите толкова бързо, колкото я държаха краката. И тогава изведнъж се озова в задънена улица. Завъртя се и се опита да потърси път обратно — и точно там, препречил дъното на коридора стоеше силует в старинно облекло с бомбе.

Нещо бляскаше в ръкавиците му.

Нямаше накъде да ходи, освен нагоре. Без изобщо да се замисли тя се обърна, улови се за ръба на една лавица и се закатери.

Силуетът я последва по прохода, черното наметало се издуваше подире му.

Нора бе опитна алпинистка. Не бяха забравени годините, прекарани като археоложка в Юта, катеренето към пещерните жилища на индианците анасази. За минута стигна до последната лавица, която се залюля и изпъшка под неочакваната тежест. Обърна се отчаяна и се улови за първото нещо, което й се мярна — оказа се препариран сокол, — и отново погледна надолу.

Мъжът с черната шапка вече беше отдолу, катереше се, а лицето му бе скрито от мрака. Нора се прицели и замахна.

Соколът се удари в рамото му и отхвърча без да причини никаква вреда.

Тя се огледа, отчаяно търсеше нещо друго. Кутия с хартия, още една препарирана птица, още кутии. Хвърли едната, после другата — никакъв ефект. Бяха прекалено леки и не подействаха.

А мъжът продължаваше да се изкачва.

Тя изхлипа ужасена, прекрачи най-горната лавица и започна да се спуска от другата страна. Изведнъж между лавиците се появи ръка в ръкавица и я сграбчи за блузата. Нора изпищя и се отскубна. Блесна стомана и тънко острие профуча край лицето й, само на сантиметри от окото. Тя се залюля встрани в мига, в който острието изписа нова блестяща арка към нея. В дясното й рамо изведнъж изригна болка.

Тя извика, пусна се. Падна на крака и уби силата на удара като се претърколи встрани.

Мъжът от другата страна на лавиците бързо започна да се спуска надолу. Сега вече слизаше направо през лавиците, събаряше и изригваше стъкленици и кутии с образци.

Тя отново хукна с все сили накъдето й видят очите от проход към проход.

Изведнъж от мрака пред нея се появи едър силует. Беше космат мамут. Нора веднага го позна — беше го виждала и преди, когато беше тук с Пък.

Но в коя посока бе изходът? Докато се оглеждаше, Нора осъзна, че никога нямаше да успее да стигне до него — преследвачът й щеше да я настигне след броени секунди.

Тя изведнъж разбра, че й оставаше да направи само едно.

Стигна до ключовете за осветлението в края на прохода и с рязко движение ги изключи, след което прилежащите коридори отново потънаха в мрак. Бързо и пипнешком се мушна под боцкащия корем на мамута. Ето го — дървеният лост. Дръпна го и тайната вратичка се отвори.

Опитвайки се да вдига колкото е възможно по-малко шум, тя се намъкна в горещия, лепкав търбух, след което вдигна вратичката.

Зачака. Вътре в мамута. Въздухът вонеше на гнилоч, на прах и плесен.

Чу няколко остри изщраквания. Светлините отново бяха запалени. През малка дупчица в гърдите на животното проникваше лъч светлина — това бе „шпионката“ за цирковия работник.

Нора погледна навън, опитваше се да овладее пресекливото си дишане, да прогони паниката, която заплашваше да я съкруши. Мъжът с бомбето стоеше на метър и половина от нея, обърнат гърбом. Той бавно се завъртя на 360 градуса — оглеждаше се и се ослушваше напрегнато. Държеше в ръце много странен инструмент: две полирани дръжки от слонова кост, свързани с тънък и гъвкав стоманен трион с малки зъбци. Приличаше на някакъв страховит старинен хирургически инструмент. Той го сви и стоманата се изви и проблесна.

Погледът му спря върху мамута. Пристъпи към него, лицето му бе засенчено. Сякаш знаеше къде бе скрита тя. Нора се напрегна, готова да се бори докрай.

И тогава изведнъж — както бе тръгнал към нея — той изчезна.

— Господин Пък? — чу се някакъв вик. — Господин Пък, тук съм! Господин Пък?

Беше Оскар Гибс.

Нора чакаше, прекалено ужасена, за да помръдне. Гласът приближи и най-сетне Оскар Гибс се появи иззад ъгъла на прохода.

— Господин Пък, къде сте?

Нора посегна с трепереща ръка надолу, отключи вратичката и се спусна от търбуха на мамута. Гиос се обърна, отскочи назад и се спря, зяпнал.

— Видя ли го? — попита с хриптящ глас Нора. — Видя ли го?

— Кого? Какво правите тук? Ей, ама вие кървите!

Нора погледна рамото си. Там, където я бе резнал скалпелът, кървавото петно се уголемяваше.

Гибс приближи.

— Вижте, не знам какво правите тук, нито какво става, но нека да ви отведа в лекарския кабинет. Става ли?

Нора поклати глава.

— Не, Оскар, трябва да повикаш веднага полиция. Господин Пък… — гласът й потрепери и секна за миг, — господин Пък е убит. А убиецът е тук. В музея.