Музей на страха

Първа глава

Огромният архив на музея беше разположен дълбоко в сутерена и до него се стигаше само след като човек вземе няколко асансьора и мине по вити коридори, стълбища и пасажи. Дотогава Нора не бе влизала в архива — нещо повече, дори не познаваше човек, който да е влизал в него. Затова, докато се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко в търбуха на музея, непрекъснато се питаше дали не бе завила някъде погрешно.

Преди да приеме поста си в музея, я бяха развели по един от туристическите маршрути из безкрайните му галерии. Беше чула цялата статистика: че с физическите си измерения той е най-големият музей в света, състоящ се от две дузини свързани помежду си сгради, построени през деветнайсети век, които оформяха причудлив лабиринт от над три хиляди зали и коридори, дълги почти двеста мили. Но числата не можеха да предадат клаустрофобичното чувство, което насаждаха безкрайните пусти коридори. Стига толкова, помисли си тя, от тази гледка и Минотавърът ще получи нервен припадък.

Спря се, провери в картата и въздъхна. Пред нея се простираше дълъг тухлен коридор, осветен от наниз крушки в телени клетки, от него се отклоняваше под прав ъгъл друг коридор. Навсякъде миришеше на прах. Необходим й беше ориентир, фиксирана точка, спрямо която да определи координатите си. Огледа се. На заключена с катинар метална врата имаше избелял надпис: Titanotheres Jia друга врата отсреща висеше друг надпис: Chalicotheres и Tapiroids. Тя отново погледна едромащабната карта и най-сетне, макар и трудно, успя да установи местоположението си. В крайна сметка не беше се загубила; целта й се намираше ей там, зад ъгъла, „на една ръка разстояние“. Каква забележителна предсмъртна фраза, помисли си тя и закрачи, заслушана в ехото на остро потракващите си токчета върху бетонния под.

Спря пред масивна двукрила дъбова врата, старинна и поочукана, с табела „Централен архив“. Почука и чу как звукът отеква сякаш в пещера отвъд вратата. Чу се шумолене на хартия, изтопуркването на изтървана книга, солидно закашляне. До нея долетя висок и тънък глас:

— Един момент, моля!

Последва бавно тътрене на крака, след което започна отключването на множество ключалки. Вратата се отвори и разкри нисък, закръглен и възрастен мъж. Имаше голям гърбав нос, а от блестящия купол над него се спускаше кичур дълга бяла коса. Като вдигна глава да я погледне, разцъфналата усмивка прогони меланхоличния израз на изпъстреното му със спукани капиляри лице.

— О, влезте, влезте моля — рече той. — Нека тези ключалки не ви плашат. Аз съм стар човек, но не хапя.

Нора пристъпи напред. Всичко наоколо бе покрито с прах, дори износените ревери на сакото на мъжа. Настолна лампа със зелен абажур хвърляше малък кръг светлина върху старо писалище, може би единственото непокрито с прах нещо в тази зала. Нора забеляза, че отвъд писалището в неизбродна дълбина се простираха чугунени лавици, натъпкани с книги и кости. В мрачината не можеше да се прецени докъде се простира залата.

— Вие ли сте Райнхарг Пък? — попита Нора.

Мъжът се ръкува енергично с нея, като бузите и папийонката му се тресяха в синхрон с ръкостискането.

— На вашите услуги.

Той се поклони и в един миг тя се изплаши, че може да й целуне ръка. Но вместо това последва ново прочистващо гърлото му закашляне, сякаш пряко волята му.

— Търся информация за… музеите с чудатостите или рядкостите — продължи Нора, питайки се дали правилно използва множествено число.

Мъжът, който още бе зает със заключването на вратата, я погледна през рамо и сълзящите му очи изведнъж светнаха.

— Аха! Попаднали сте на най-подходящото място. Музеят е погълнал почти всички изложения на чудатости от ранния Ню Йорк. Притежаваме пълните им колекции, всичките им документи. Откъде да започнем?

Най-сетне той удари последното резе, след това разтърка длани и се усмихна — определено се радваше да бъде от полза някому.

— В Долен Манхатън е имало „музей на чудатостите“ на Шотъм.

Онзи сбърчи чело.

— Шотъм… А, да. Да, наистина. Много популярен за времето си, този Шотъм. Но да караме по ред. Моля първо се регистрирайте в дневника, а след това можем да започнем.

Той й даде знак да го последва към писалището му, от което извади подвързана с кожа грамадна книга, толкова стара и протъркана, че Нора изпита изкушение да го помоли да й подаде паче перо. Взе предложената й химикалка и вписа името и отдела си.

— Защо са всичките тези ключалки и резета? — попита тя, докато връщаше химикалката. — Мислех си, че всички ценни неща, златото, диамантите и прочее, се пазят в Охраняваната зона.

— Дължи се на новата администрация. Добавиха тези бюрократични спънки, след известни неприятности преди няколко години. Не че сме толкова заети, нали разбирате? Посещават ни само изследователи и докторанти, от време на време и някой богат спонсор с интерес към историята или науката.

Мъжът прибра дневника и се затътри към огромно табло със стари шалтери с дръжки от слонова кост, големи колкото закачалки за дрехи, и превключи няколко. Дълбоко в огромното пространство проблесна веднъж, втори път, след което се появи мъждива светлина. Пък пое накуцвайки в тази посока, подметките му сякаш стържеха по каменния под. Нора го последва, като хвърляше по някой поглед към тъмните стени на лавиците. Имаше чувството, че вървят през тъмна гора към примамливото сияние на очакващата ги хижа.

— „Музеите на чудатостите“, една от любимите ми теми. Както несъмнено знаете, първият от тях е основан през 1804 година от Делакорт. — Гласът на Пък отекваше над приведените му рамене. — Била е великолепна колекция. Око на кит в стъкленица с уиски, комплект хипопотамски зъби, бивник на мастодонт, намерен в тресавище в Ню Джързи. И, разбира се, последното яйце на птицата додо. Ако трябва да бъдем точни, яйцето било ужким донесено живо в кафез, но след като го изложили, се оказало, че май е оплодено и… Аха, ето, че стигнахме.

Той спря рязко, надигна се и измъкна една кутия от висока лавица, след което отвори капака й. Вместо да види материалите за музея на Шотъм, в нея имаше голяма яйчена черупка, разтрошена на три парчета.

— Тези неща нямат доказан произход и затова не са допуснати в основната колекция на музея. Ето защо ги държим тук. — Той посочи с благоговение парчетата от яйчената черупка. — „Музеят по естествена история“ на Делакорт. Вземали са двайсет и пет цента вход, бая голяма сума за времето си.

Пък пое от съседната лавица дебел подвързан том и започна да го разлиства.

— Какво точно бихте искали да узнаете за „Музея на Делакорт“?

— Всъщност аз се интересувам от „Музея за природни явления и чудатости“ на Шотъм. Джон Канъдей Шотъм.

Нора едва преглътна нетърпението си. Очевидно бе безсмислено да пришпорва господин Пък.

— Да, да, Шотъм.

Той продължи да рови из кутиите, папките и книгите.

— Как се е сдобил музеят с тези колекции? — попита тя.

— След като музеят бе отворен със свободен вход, повечето от тях бяха изхвърлени от бизнеса. Много от нещата, излагани в тях, са били, разбира се, фалшификати. Но някои от експонатите имаха истинска научна стойност. След като „музеите“ фалирали, господин Макфадън, един от първите уредници тук, ги изкупил за музея.

— Фалшификати ли казахте?

Пък кимна многозначително.

— Да зашиеш две глави на едно теле. Вземаш кост от кит и я боядисваш в кафяво, след което твърдиш, че е на динозавър.

Имаме такива експонати.

Той се премести към следващия ред, Нора побърза да го последва, като се чудеше как да насочи този информационен потоп в желаната от нея посока.

— Тези „музеи“ са били всеобщо увлечение. Дори Р. Т. Барнъм е започнал кариерата си като купил подобен „музей“, известен като „Американски музей «Скъдър»“. Добавил към него живи екземпляри. И това, млада госпожо, е било началото на цирка му.

— Живи екземпляри ли?

— Първият му експонат била Джойс Хет, съсухрена чернокожа жена, за която Барнъм твърдял, че била 161-годишната дойка на Джордж Вашингтон. Изобличена като измамница от нашия Тинбъри Макфадън.

— Тинбъри Макфадън ли?

Нора започна да се паникьосва. Дали изобщо щеше да изплува от тази бъркотия?

— Да, Тинбъри Макфадън. Уредник тук от 70-те и 80-те години на XIX век. Проявявал особен интерес към „музеите с чудатостите“. Странен тип. Един ден просто взел, та изчезнал.

— Аз се интересувам от музея на Шотъм. Джон Канъдей Шотъм.

— Натам вървим, млада госпожо — рече Пък с едва доловимо раздразнение. — Не притежаваме кой знае какво от Шотъм. Къщата му е изгоряла през 1881 година.

— По-голямата част от нещата са били събрани от Марисас. Алигзандър Марисас — каза Нора.

Опитваше се да не губи концентрация върху нещата, които я интересуваха.

— А, тук вече имаме един странен приятел. Марисас е произхождал от богато нюйоркско семейство, починал е на остров Мадагаскар. Мисля, че тамошният вожд е направил от кожата му слънчев чадър за внучето си…

Поеха през лабиринт между огъналите се под тежестта си лавици, натоварени с книжа, кутии и странни предмети. Пък включи още няколко шалтера от слонова кост; пред тях светнаха още лампи, а зад гърба им други премигнаха и угаснаха. Така двамата се озоваха в осветено островче, заобиколено от огромно тъмно пространство. Излязоха на открита, без лавици площадка, където върху дъбови платформи стояха няколко големи екземпляра — космат мамут, съсухрен, но въпреки това огромен; бял слон; жираф без главата си. Когато Пък спря, сърцето на Нора се сви.

— Тези стари „музеи“ са били готови на всичко, за да привлекат вниманието на плащащите посетители. Вижте това мамутче. Намерено замръзнало и изсушено в Аляска.

Той бръкна някъде отдолу и натисна нещо; чу се меко изщракване и в корема на животното се отвори врата на тайник.

— Това е било част от шоуто по онова време. На етикета пишело, че мамутът е бил замразен в продължение на 100 000 години и че някакъв учен ще го размрази и ще го върне към живота. Преди атракцията да започне дребен мъж се вмъквал в търбуха през тази тайна вратичка. След като залата се изпълнела с посетители, друг, представящ се за учен мъж, излизал и изнасял лекция, след което започвал да затопля туловището с мангал. Тогава онзи вътре започвал да клати трупа и да издава звуци. Залата се изпразвала за секунди — изкикоти се Пък. — По онова време хората са били доста наивни, нали?

Пък бръкна отдолу и затвори вратичката.

— Да, да — рече Нора. — Това е много интересно, господин Пък и аз много благодаря за екскурзията. Но времето ме притиска и аз наистина бих искала да видя материалите за Шотъм веднага.

— Ето, че стигнахме.

Пък избута стълбичка на колела, изкатери се в мрака и се върна с малка кутия в ръце.

— Ето ви го вашият господин Шотъм. Боя се, че неговият не е бил най-интересният „музей“. А и след като изгорял, ние не притежаваме много от него — само тези книжа. — Пък отвори кутията, надзърна вътре. — О, небеса, каква бъркотия — изкудкудяка неодобрително той. — Не, разбирам, след като… Е, добре, когато приключите с тези, ще ви покажа документацията на Делакорт. Далеч по-изчерпателна е.

— Боя се, че няма да има време, поне не и днес.

Пък изсумтя недоволно. Нора го погледна и я бодна чувство на жалост към самотния старик.

— А, ето едно писмо на Тинбъри Макфадън — рече Пък и взе избелял лист хартия от кутията. — Помагал е на Шотъм да класифицира бозайниците и птиците си. Съветвал е маса собственици на „музеи“. Раздавал се е. — Пък продължи да рови. — Бил е близък приятел на Шотъм.

Нора се замисли за миг.

— Мога ли да видя тази кутия?

— Трябва да я разгледате в залата за проучвания. Не може да напуска архива.

— Разбирам — рече Нора и се замисли. — Казахте, че Тинбъри Макфадън е бил близък приятел на Шотъм. Неговата документация също ли се съхранява тук?

— Дали е тук ли? Добри Боже, има планини от негови документи. Както и от колекциите му. Самият той е имал доста интересен „музей“, само дето никога не го е излагал. Завещал го на музея, ала никой от експонатите не е имал документ за произход, а и колекцията била пълна с фалшификати, затова всичко е тук, долу. Поради причини от историческо естество. Казват, че нямала научна стойност. — Пък подсмръкна. — Не се вписвали в главната колекция.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се, разбира се! — Пък отново се затътри, този път в друга посока. — Ей там е, вдясно зад ъгъла.

Най-сетне се спряха пред две лавици. Горната беше пълна с още книжа и кутии. Върху една от кутиите имаше разписка с избелял опис на нещата, прехвърлени от Дж. К. Шотъм на Т. Ф. Макфадън — като заплащане на извършените и предстоящите за извършване услуги. Долният рафт бе запълнен с различни странни обекти. Докато ги оглеждаше, Нора забеляза препарирани животни, загърнати в насмолена хартия, овързани с въженца съмнителни на вид вкаменелости, плуващо в стъкленица двуглаво прасе, изсушена анаконда, навита на гигантска петвъзлова спирала, препарирано пиле с шест крака и четири криле, както и някаква чудата кутия, изработена от слонско стъпало.

Пък се изсекна тъй шумно, сякаш наду тромпет, избърса очи.

— Ако узнае, че скъпоценната му колекция е свършила тук, горкият Тинбъри сигурно ще се обърне в гроба. Смятал е, че има безценна научна стойност. Това, разбира се, е било във времето, когато много от уредниците на музеи са били любители с твърде малки научни познания.

Нора посочи разписката.

— Това тук изглежда доказва, че Шотъм е дал на Макфадън екземпляри за сметка на извършената от него работа.

— Обичайна практика.

— Значи част от тези екземпляри са от колекцията на Шотъм?

— Несъмнено.

— Мога ли да изследвам и тях?

Пък засия.

— Ще преместя всичко в залата за изследвания, ще бъде върху масите. Ще ви се обадя, когато е готово.

— Колко време ще ви отнеме?

— Един ден.

Лицето му се изчерви от удоволствието, че може да бъде от полза.

— Няма ли да ви трябва помощ, за да преместите всичките тези неща.

— О, да. Ще ми помогне моят помощник Оскар.

Нора се огледа.

— Оскар ли?

— Оскар Гибс. Обикновено той работи за отдела по остеология. Там нямаме кой знае колко посетители. Ще го извикам да помогне тук.

— Много мило от ваша страна, господин Пък.

— Мило ли? Удоволствието е изцяло мое, скъпо момиче!

— Ще доведа и един колега.

Облак на несигурност засенчи лицето на Пък.

— Колега ли? Има правила по безопасността, а и с всичките тези нови охранители… — той се поколеба, доста объркан.

— Правила ли?

— Допуска се само персонал от музея. Преди архивът беше отворен за всички, но сега достъпът е ограничен само до персонала на музея. И до надзорниците…

— Специален агент Пендъргаст е… ъ-ъ-ъ… — свързан с музея.

— Агент Прендъргаст ли казахте? Да, името му ми е познато. Спомням си го сега. Онзи господин от Юга. О, Господи — по лицето на мъжа за миг пробяга нещастно изражение. — Е, добре, добре, както искате. Ще ви очаквам утре в девет часа.

Втора глава

Патрик Мърфи О’Шонеси седеше в кабинета на капитана на участъка и го чакаше да приключи с телефонния разговор. Чакаше вече пет минути, но досега Картър дори не го бе погледнал. Което за него бе добре дошло. О’Шонеси разглеждаше безучастно стените, погледът му се плъзгаше по наградните плакети и купите, спечелени на състезания по стрелба, докато най-сетне се оживи, когато се спря върху картината на отсрещната стена. На нея бе изрисувана малка хижа в някакво блато, нощем, при пълна луна; прозорчетата на хижата хвърляха мека жълта светлина върху водата. Тема на несекващи шеги в седми участък беше фактът, че техният капитан, с цялата му маниерност и претенции за култура, държеше гордо окачено в кабинета си такова сълзливо пейзажче. Говореше се дори да съберат пари и да направят дарение за замяна на тази отблъскваща картина с нещо по-свястно. И О’Шонеси се бе смял с останалите, но сега намираше картинката за трогателна. Всичко беше толкова трогателно.

Изтракването на слушалката върху вилката го извади от унеса му. Той вдигна глава в мига, в който Къстър натискаше бутона на интеркома.

— Сержант Нойс, елате тук, моля.

О’Шонеси отклони погледа си. Това не беше добър знак. Хърбърт Нойс, наскоро прехвърлен от отдела за вътрешни разследвания, беше личният помощник и блюдолизец нумеро уно. Определено се заформяше нещо неприятно.

Нойс влезе в кабинета почти на минутата с обичайната си мазна усмивка, която разчупваше гладките черти на лицето му, приличащо на муцуната на пор. Кимна учтиво на Къстър, игнорира О’Шонеси и седна на най-близкия до писалището стол, дъвчейки както винаги дъвка. Кльощавото му тяло едва успя да направи малка хлътнатина в тъмночервената кожа на стола. Толкова бързо се появи, че сякаш се бе мотал току пред вратата. О’Шонеси си помисли, че сигурно беше правил тъкмо това.

Най-сетне Къстър се обърна към О’Шонеси.

— Пади? — рече с високия си тънък глас. — Как се чувства напоследък последното ирландско ченге в полицията?

О’Шонеси изчака достатъчно дълго, за да не прозвучат думите му нахално и отговори:

— Името ми е Патрик, сър.

— Патрик, Патрик. Мислех си, че ти викат Пади — продължи Къстър, част от високомерието му се бе изпарила.

— В полицията има още доста ирландци, сър.

— Да де, ама колцина се казват Патрик Мърфи О’Шонеси? Искам да кажа, че това си е ирландско, нали? Все едно като Хаим Моше Финкелщайн или Вини Скарпета Готи дела Гамбино. Етнически звучи. Много етнически. Но ей, не ме разбирай погрешно. Етническото е добро.

— Много добро — вметна Нойс.

— Винаги съм казвал, че в полицията трябва да имаме разнообразие. Нали така?

— Разбира се — отвърна О’Шонеси.

— Както и да е, Патрик, тук имаме един малък проблем. Преди няколко дни на строителна площадка в района на участъка ни бяха открити трийсет и шест скелета. Може и да си чувал. Аз лично ръководех разследването. Строежът е на „Мойгън-Феърхевън“. Знаеш ли ги?

— Разбира се, че ги знам.

О’Шонеси нарочно се вторачи в прекалено голямата писалка „Монблан“, която се подаваше от джоба на ризата на Къстър. За миналата Коледа господин Феърхевън бе подарил такива писалки на капитаните на всички участъци в Манхатън.

— Голяма групировка. Много пари, много приятели. Добри хора. А тези скелети, Патрик, са на над стогодишна възраст. Нашето мнение е, че някакъв маниак е избил всичките тези хора някъде около 80-те години на XIX век и ги е скрил в мазето. Следваш ли мисълта ми дотук?

О’Шонеси кимна.

— Работил ли си някога с ФБР?

— Не, сър.

— Те си мислят, че редовите ченгета са глупаци. Обичат да ни държат на тъмно. Така се забавляват.

— Това са малките им игрички — рече Нойс и лъскавата му глава леко се поклати. Трудно бе късата по военному подстрижка да изглежда лъскава от гела, но Нойс някак си успяваше да го постигне.

— Точно така с — рече Къстър. — Разбираш за какво става дума, нали, Патрик?

— Аха.

Искаха да кажат, че ще му възложат някаква шибана задача, в която е замесено и ФБР, ето за какво ставаше дума.

— Добре. Кой знае защо, имаме един агент от ФБР, който си пъха гагата в онази строителна площадка. Не казва защо се интересува. Дори не е местен, а е от Нови Орлеан, ако щеш вярвай. Но има яки връзки. Още не съм наясно с тях. Момчетата от Нюйоркския офис на ФБР не го харесват повече от нас. Разказаха ми това-онова за него и чутото никак не ми се понрави. Където и да отиде, подире му идват неприятностите. Следваш ли мисълта ми?

— Да, сър.

— Този тип се мотае буквално навсякъде. Иска да види костите. Иска да види доклада на патолога. Иска всичко под слънцето. Не ще и да знае, че престъплението е станало в древността. И ето, че господин Феърхевън е загрижен. Не иска около всичко това да се разшуми прекалено много, нали разбираш? Той ще дава тези апартаменти, дето ще ги строи, под наем. Схващаш ли накъде бия? А когато господин Феърхевън е загрижен, той се обажда на кмета. Кметът се обажда на комисар Рокър. Комисарят се обажда на началника. А началникът се обажда на мен. Което означава, че сега аз съм загрижен.

О’Шонеси кимна. Което означава, че и аз би трябвало да съм загрижен, но не съм.

— Много загрижен — додаде Нойс.

— Затова ето какво ще се случи. Ще ти възложа да бъдеш свръзка на този тип с NYPD3. Залепваш се за него като муха на… ъ-ъ-ъ… мед. Искам да знам какво прави, къде ходи и особено — какво е замислил. Но не се сприятелявай прекалено с него.

— Няма, сър.

— Името му е Пендъргаст. Специален агент Пендъргаст. — Къстър обърна лист хартия пред себе си. — Господи, даже не са ми дали малкото му име. Няма значение. Уредил съм среща между него и теб утре, в два следобед. След това залепваш за него. Официалната линия е, че си придаден към него, за да му съдействаш. Но не бъди прекалено услужлив. Тоя тип е вгорчил живота на много народ. Ето, прочети сам.

О’Шонеси взе подаденото му досие.

— В униформа ли да бъда, сър?

— Точно в това е номерът, по дяволите! Едно униформено ченге, залепнало като пиявица за него, определено ще наруши маниера му на работа. Схващаш ли ме?

— Да, сър.

Капитанът се облегна и го изгледа скептично.

— Мислиш ли, че ще справиш, Патрик?

О’Шонеси се изправи.

— Аха.

— Защото напоследък забелязвам твоето отношение — рече Къстър и почеса с пръст носа си. — Един приятелски съвет. Запази го за агент Пендъргаст. Последното нещо, от което ти, и най-вече ти, имаш нужда, е собственото отношение.

— Никакво отношение, сър. Аз съм тук да пазя и да служа. — Произнесе „служа“ провлачено — с най-добрия си ирландски акцент. — Желая ви най-прекрасна сутрин, господин капитан.

О’Шонеси се обърна и излезе, но докато го правеше чу как Къстър прошепна на Нойс: „Голям умник!“

Трета глава

— Чудесен ден за посещение в музея — рече Пендъргаст, вдигнал глава към свъсеното небе.

Патрик Мърфи О’Шонеси се запита дали това не беше някаква шега. Стоеше на стълбището на участъка на улица „Елизабет“ и зяпаше в нищото. Всичко това беше една голяма шега. Агентът от ФБР приличаше повече на собственик на погребално бюро отколкото на ченге, с черен костюм и бяло-руса коса и с акцент, сякаш взет от кинаджийско клише. Питаше се как подобен тип е успял да се промъкне в Куонтико4.

— Градският музей на изкуствата е културна парадигма, сержант. Един от най-големите художествени музеи в света. Но вие, разбира се, знаете това. Тръгваме ли?

О’Шонеси сви рамене. Музеи-немузеи, той трябваше да бъде с този тип. Каква шантава задача.

Когато се спуснаха по стъпалата, към тях се плъзна дълга сива кола. Дотогава бе стояла с работещ двигател на ъгъла. В първия миг О’Шонеси не можеше да повярва на очите си. Ролс. Пендъргаст отвори вратичката.

— Конфискувана от наркодилърите ли? — попита О’Шонеси.

— Не, личен автомобил.

Нищо чудно. Нови Орлеан. Там, на юг, всички „вземат“. Сега вече този тип му стана ясен. Навярно беше тук по някакъв бизнес, свързан с наркотици. Може би Къстър искаше своя пай. Ето защо избра тъкмо него от всички полицаи да залепне за задника на този тип. С всяка изминала минута нещата изглеждаха все по-зле.

Пендъргаст продължаваше да държи вратичката отворена.

— След вас.

О’Шонеси се вмъкна отзад и веднага потъна в млечнобялата кожа.

Пендъргаст влезе след него.

— Към Градския музей — нареди той на шофьора.

Докато ролсът потегляше, О’Шонеси зърна застаналия на стълбището капитан Къстър, който дълго гледа подире им. Едва се сдържа да не му покаже среден пръст.

Обърна се и погледна през прозорчето. От другата страна цареше мълчание.

Най-накрая прозвуча тих глас:

— Казвам се Пендъргаст.

— Хм.

О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето. Остави да мине минута, след което попита:

— Какво има в музея? Някакви умрели мумии?

— Още не съм срещал жива мумия, сержант. Но във всеки случай няма да ходим в египетския отдел.

Умник. Запита се колко ли още подобни задачи щяха да му стоварят на главата. Само защото преди пет години бе допуснал една грешка, всички вече го смятаха за най-подходящия за „похарчване“ полицай. Винаги когато се случваше нещо необичайно, следваше неизменното: „Имаме тук един малък проблем, О’Шонеси, и тъкмо ти си човекът, който ще се заеме с него.“ Но обикновено ставаше дума за дреболии. А този тип с ролса изгледаше голяма клечка. Тук нещата бяха по-различни. Изглеждаха незаконни. О’Шонеси се сети за отдавна починалия си баща и усети как го пронизват болка и срам. Слава Богу, че него вече го нямаше, та да го види сега. Пет поколения мъже от фамилията О’Шонеси, служили в полицията, а сега всичко ще отиде по дяволите. Запита се дали би могъл да си позволи да пренебрегне онези още единайсет години стаж, необходими за да се пенсионира по-рано с прилична пенсия.

— Е, и каква е играта? — попита О’Шонеси.

Край, никаква наивност повече: ще си отваря очите на четири и ще мисли с главата си. Не искаше да го перне някой заблуден куршум, тъкмо когато се е зазяпал.

— Сержант?

— Какво?

— Няма никаква игра.

— Разбира се, че няма — изсумтя леко О’Шонеси. Никога няма.

Усети, че агентът от ФБР го гледа внимателно. Самият той продължи да зяпа навън.

— Виждам, че сте въведен в заблуждение, сержант — долетя до него провлеченият акцент. — И трябва веднага да коригираме това. Виждате ли, мога да разбера защо сте стигнали до това заключение. Преди пет години сте били заснети как вземате двеста долара от проститутка, за да я освободите. Мисля, че го наричат „изтръскване“. Дотук вярно ли е?

О’Шонеси усети как изведнъж изтръпва, а после го обля гневна вълна. Ето го всичко това отново. Не каза нищо. А и какво можеше да каже? Щеше да е по-добре да го бяха изхвърлили.

— Лентата е била изпратена до отдела за вътрешно разследване. Те ви посетили. Но е имало различни версии за случилото се, нищо не било доказано. За нещастие бедата вече е станала и оттогава насам вие сте свидетел как кариерата ви е… — как да се изразя, — в състояние на покой.

О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето връхлитащите насреща им сгради. В покой. Искаш да кажеш, наникъде.

— И оттогава не са ви възлагали друга, освен съмнителни задачи и мъгляви поръчки. За каквато несъмнено смятате и тази.

О’Шонеси заговори на прозореца с преднамерено уморен тон:

— Пендъргаст, не знам каква ви е играта, но не е необходимо да слушам всичко това. Наистина не е необходимо.

— Аз видях записа — рече Пендъргаст.

— Чудесно.

— Чух, например, как проститутката ви моли да я пуснете, защото инак сутеньорът й щял да я скъса от бой. После чух как настоява да вземете двестате долара, защото ако не го направите, сутеньорът й ще сметне, че го е предала. Но ако вземете парите, той ще си помисли само, че ви е подкупила да я пуснете и да я пощадите. Прав ли съм? И така, вие взехте парите.

Досега О’Шонеси бе премислял всичко това хиляди пъти. И какво от това? Не трябваше да взема парите. Не ги даде и за благотворителни цели. Сутеньорите всеки ден пребиват проститутки. Не биваше да допусне онази да се намеси в съдбата му.

— Затова сега сте циник, уморен сте и сте осъзнали, че цялата идея „защитавам и служа“ е фарс, особено пък на улицата, където, както изглежда, няма добро и зло, не си струва да защитаваш, нито пък да служиш някому.

Последва мълчание.

— Свършихме ли с анализа на литературния герой? — попита О’Шонеси.

— Засега. Остана само да ви кажа, че да, вашата задача е съмнителна. Но не в онзи смисъл, за който си мислите.

Следващата пауза се проточи с минути.

Спряха на червено и О’Шонеси се възползва да хвърли тайничко поглед към Пендъргаст. Онзи, сякаш очакваше това, улови погледа му и го фиксира. О’Шонеси едва не подскочи, толкова бързо се извърна.

— Случайно да сте гледали изложбата миналата година — „Костюмиране на историята“? — попита Пендъргаст с лек и приятен вече тон.

— Какво?

— Приемам това за отрицателен отговор. Пропуснали сте великолепна изложба. Музеят разполага с много хубава колекция от исторически облекла чак от Средновековието насам. Повечето от тях са в хранилищата. Но миналата година направиха изложба, която показваше как облеклото се е развивало през последните шест века. Невероятно вълнуващо.

Знаете ли, че се е изисквало всички дами от двора на Луи XIV във Версай да имат обиколка на кръста най-много четирийсет сантиметра? И че роклите им са тежали между петнайсет и осемнайсет килограма?

О’Шонеси се улови, че не знае какво да отговори. Разговорът бе приел такъв странен и неочакван обрат, че за миг се почувства зашеметен.

— Освен това ми беше интересно да науча, че предницата на мъжките панталони от петнайсети век…

За късмет, бръщолевенето бе прекъснато от свирещите гуми, ролсът наби спирачки и зави, за да не блъсне едно такси, което пресичаше трите ленти на движението.

— Янки варвари — рече меко Пендъраст. — Докъде бях стигнал? Аха, да, до предницата на панталоните…

Ролсът вече бе затънал в трафика на центъра и О’Шонеси започна да се пита колко ли още щеше да продължи пътуването.

Голямата зала на Градския музей беше облицована в мрамор, украсена с огромни букети цветя, и беше почти непоносимо претъпкана. О’Шонеси изостана назад, докато онзи странен агент на ФБР разговаряше с една от непрекъснато атакуваните служителки на информационното бюро. Тя вдигна телефона, обади се някому, след това затвори с много раздразнено изражение. О’Шонеси започна да се пита какво ли си бе наумил Пендъргаст. По време на продължителното им пътуване до центъра на града той не бе споделил нищо за намеренията си.

Огледа се. Определено публиката бе от Горен Ийст сайд — безупречно облечени дами, които потракваха насам-натам с токчетата си, облечени в униформи ученици, строени и благовъзпитани, неколцина учени със сака от туид, които се мотаеха със замислени физиономии. Неколцина от публиката го гледаха неодобрително — сякаш бе проява на лош вкус униформено ченге да се появи в музея.

Пендъргаст му даде знак да приближи, двамата влязоха в музея, прегазвайки редицата билетни контрольори, минаха покрай пълен с римско злато шкаф и най-накрая се озоваха в поредица от зали, изпълнени със статуи, вази, картини, мумии и всякакви други произведения на изкуството. Пендъргаст говори през цялото време, ала тълпите бяха толкова гъсти и шумът — толкова оглушителен, че О’Шонеси успя да долови само няколко фрази.

Минаха през няколко по-тихи зали с азиатско изкуство, след което стигнаха до лъскава, сива, метална врата. Пендъргаст я отвори без да почука и се озоваха в малка приемна. Зад писалище от светло дърво седеше удивително красива секретарка. Очите й се разшириха леко при вида на униформата му. О’Шонеси я изгледа заплашително.

— С какво мога да ви помогна? — обърна се секретарката към Пендъргаст, но погледът й продължи да се стрелка тревожно и към О’Щонеси.

— Сержант О’Шонеси и специален агент Пендъргаст — за среща с д-р Уелсли.

— Имате ли уговорена среща?

— Уви, не.

Секретарката се поколеба.

— Съжалявам. Специален агент…

— Пендъргаст. От Федералното бюро за разследване.

Сега тя се изчерви силно.

— Един момент.

Вдигна телефонната слушалка и О’Шонеси чу как звъни апаратът в съседната стая.

— Д-р Уелсли — рече секретарката, — тук са специален агент Пендъргаст от ФБР и един полицай, които искат да се срещнат с вас.

Гласът, който отекна от съседната стая можеше да се чуе съвсем добре. Беше решителен, сериозен, женски, но леден глас с британски акцент, който не можеше да се сбърка и от който О’Шонеси настръхна.

— Освен ако не са тук да ме арестуват, Хедър, господата биха могли да си уговорят среща като всички останали. Заета съм.

Човек не можеше да сбърка трясъка от блъснатата върху вилката слушалка в другата стая с нищо друго.

Секретарката ги изгледа крайно изнервена.

— Д-р Уелсли…

Но Пендъргаст вече крачеше към кабинета, от който бе долетял гласът. Така вече по-бива, помисли си О’Шонеси, когато Пендъргаст отвори рязко вратата и застана в рамката й. Въпреки всичките си претенции, този тип поне не се предаваше лесно. Знаеше как да постигне своето.

Невидимият глас, изпълнен със сарказъм, процепи въздуха.

— Аха, пословичният полицай, запънал с крак вратата. Жалко, че не беше заключена, за да можете да я разбиете с палката си.

Прендъргаст все едно, че не чу нищо. Мекият му меден глас изпълни кабинета с топлина и чар.

— Д-р Уелсли, дошъл съм при вас, защото сте най-голямата специалистка по история на облеклото. Надявам се, ще ми позволите да кажа, че идентифицирането, което направихте на гръцкия пеплос от Вергина, за мен беше особено вълнуващо. Отдавна имам интерес към проблема.

Последва кратко мълчание.

— Ласкателството, господин Пендъргаст, ще ви осигури поне достъп в кабинета.

О’Шонеси последва агента в малък, но много добре подреден кабинет. Мебелировката беше дошла сякаш направо от колекциите на музея, по стените бяха окачени акварели на оперни костюми от осемнайсети век. О’Шонеси реши, че са изобразени Фигаро, Розина и граф Алмавива от „Севилския бръснар“. Операта беше единственото му тайно удоволствие.

Седна, кръстоса крака, после ги прекръстоса, намърдвайки се в ужасно неудобния стол. Каквото и да правеше, той сякаш винаги заемаше прекалено много място. Синята му униформа изглеждаше непоносимо не на място на фона на тази елегантна обстановка. Погледна отново към акварелите и си позволи в съзнанието му да зазвучат няколко такта от ария от тази опера.

Уелсли бе привлекателна, безупречно облечена жена на около четирийсет и пет години.

— Виждам, че картините ми ви харесват — обърна се тя към О’Шонеси, пронизвайки го с поглед.

— Разбира се — рече О’Шонеси, — особено ако ви се харесва да танцувате с перука, обувки на токчета и с усмирителна риза.

Уелсли се обърна към Пендъргаст:

— Вашият колега има доста странно чувство за хумор.

— Наистина.

— А сега, какво мога да сторя за вас, господа?

Пендъргаст извади изпод костюма си вързоп, опакован с хартия.

— Бих искал да разгледате тази рокля — рече той и разгърна вързопа върху бюрото на уредничката.

Тя се отдръпна инстинктивно назад, леко ужасена, когато видя колко мръсна беше проснатата пред нея дреха.

На О’Шонеси му се стори, че долавя някаква специфична миризма. Стори му се, че този път Пендъргаст не играе номера, че всичко си беше истинско.

— Мили Боже! Моля ви — рече тя и отстъпи още назад, вдигнала ръка пред устата си, — не се занимавам с полицейски разследвания. Махнете това отвратително нещо.

— Това отвратително нещо, д-р Уелсли, е принадлежало на деветнайсет годишно момиче, убито преди повече от сто години, след което е било дисекирано, разчленено и зазидано в някакъв тунел в Долен Манхатън. В роклята е била зашита бележка, написана от момичето със собствената му кръв. В нея се упоменава името, възрастта и адресът му. Нищо друго — подобно мастило не предразполага към многословие. Бележката е написана от момиче, което е знаело, че ще умре. Знаело е, че никой няма да му помогне, никой няма да го спаси. Единственото му желание е било трупът му да бъде идентифициран, да не бъде забравено. Тогава не съм могъл да й помогна, но мога да го сторя сега. Ето защо съм тук.

Роклята потрепна леко и О’Шонеси слисан установи, че ръката на агента на ФБР трепери от емоция. Поне на него така му се стори. Фактът, че служител от службите по сигурност реагира така, бе за него истинско откровение.

Мълчанието, последвало изявлението на Пендъргаст, бе наистина дълбоко.

Без да каже нищо Уелсли се наведе над роклята, обърна подплатата й, внимателно разпъна тъканта настрани. Бръкна в едно чекмедже на писалището си и извади голяма лупа, с която започна да изследва шевовете и тъканта. Минаха няколко минути. След това тя въздъхна и се отпусна на стола си.

— Това е типична дреха на обитателка на приют за бедни — рече тя. — Типична за края на деветнайсети век. Евтин вълнен плат, бодящ и груб, но всъщност доста топъл, подплатен с небоядисана памучна материя. Ако се съди по кройката и шева, момичето навярно си е ушило само роклята, използвайки плата, отпуснат й от приюта. Тези платове са били произвеждани в няколко основни цвята — зелен, син, сив и черен.

— Някаква идея кой е бил приютът?

— Невъзможно е да се каже. В Манхатън през деветнайсети век е имало доста такива приюти. Наричали са ги „домове на индустрията“. Приемали са изоставени деца, сираци и избягали от дома хлапета. Сурови, жестоки заведения, държани от т.нар. религиозни дейци.

— Можете ли да датирате по-точно роклята?

— Не много точно. Изглежда доста трогателна имитация на един стил, популярен около началото на осемдесетте години на XIX век, наричан „Мод Мейкин“. Момичетата от приютите обикновено се опитвали да копират модели, които си харесвали от популярни списания и рекламите в евтините издания. — Доктор Уелсли въздъхна, сви рамене. — Това е, боя се, че не мога да кажа нищо повече.

— Ако ви дойде още нещо наум, можете да се свържете с мен чрез сержант О’Шонеси.

Доктор Уелсли погледна към табелката с името на О’Шонеси и кимна.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си. — Агентът от ФБР започна да свива роклята. — Между другото изложбата, която уредихте миналата година, беше чудесна.

Доктор Уелсли кимна отново.

— За разлика от повечето музейни експозиции в тази имаше чувство за хумор.

Скрита в опаковъчната си хартия, роклята изгуби ужасяващата си сила. Мрачното чувство, което витаеше в стаята, започнала се разсейва. О’Шонеси се улови, че повтаря думите на Къстър: какво търси един агент от ФБР в случай отпреди 120 години?

— Благодаря ви, че сте забелязали онова, което нито един от критиците не видя — отвърна жената. — Да, експозицията бе замислена като забавна. Когато човек се задълбочи и най-накрая я разбере, човешката дреха може да представлява и великолепен абсурд, извън необходимостта от топлина и скромност.

Пендъргаст се изправи.

— Доктор Уелсли, вашата експертна оценка бе изключително ценна.

Доктор Уелсли също се изправи.

— Моля, наричайте ме София.

О’Шонеси забеляза, че тя гледаше Пендъргаст с подновен интерес.

Пендъргаст се поклони и се усмихна. След което се обърна и тръгна. Уредничката заобиколи писалището си, за да го изпрати до преддверието. Пред външната врата София Уелсли се спря, изчерви се и каза:

— Надявам се да ви видя отново, господин Пендъргаст. Може би скоро. Може би за вечеря.

Последва кратко мълчание, Пендъргаст не отвърна нищо.

— Е — рече оживено уредничката, — знаете къде да ме намерите.

Двамата преминаха отново през блъсканицата на пълните със съкровища зали, покрай мощи, инкрустирани със скъпоценни камъни, покрай гръцки статуи и червени вази от Атика, и се спуснаха по изпълнените с народ стълбища към Пето авеню. О’Шонеси си подсвиркваше припева от „Smooth operator“ на Шаде. Ако Пендъргаст го чуваше, той не се издаде с нищо.

Малко след това О’Шонеси вече се плъзгаше в белия кожен пашкул на ролса. Когато вратата се затвори със солидното и вдъхващо доверие „щрак“, се възцари отново благословена тишина. Още не можеше да реши какво да си мисли за Пендъргаст — може би този мъж, въпреки твърде тежкарския си вкус, заслужаваше доверие. Във всеки случай обаче знаеше едно — ще си отваря очите на четири.

— През парка — към Нюйоркския природонаучен музей, моля — каза Пендъргаст на шофьора. Когато колата се ускори в трафика, агентът се обърна към О’Шонеси: — Откъде се е зародила у едно ирландско ченге тази любов към италианската опера?

О’Шонеси се сепна. Кога бе споменавал нещо за опера?

— Твърде зле прикривате мислите си, сержант. Докато гледахте рисунките от „Севилския бръснар“, забелязах да тактувате несъзнателно с десния си показалец ритъма на арията на Розина „Уна воче поко фа“.

О’Шонеси се вторачи в Пендъргаст.

— Обзалагам се, че се смятате за Шерлок Холмс.

— Човек не среща често полицаи, които обичат операта.

— А вие? Обичате ли операта? — върна му заядливо въпроса О’Шонеси.

— Ненавиждам я. Операта е била телевизията на деветнайсети век: шумна, вулгарна шарения, чиито сюжети могат да бъдат определени единствено като инфантилни.

О’Шонеси се усмихна за първи път. Поклати глава.

— Пендъргаст, мога само да кажа, че способностите ви да наблюдавате не са чак толкова забележителни, колкото си мислите. Господи, каква простащина!

Усмихна се още по-широко, когато забеляза как за миг по лицето на агента от ФБР пробяга облаче на раздразнение. Най-сетне му беше дал да се разбере.

Четвърта глава

Нора въведе Пендъргаст и дребния полицай със сурово изражение в Централния архив, леко поуспокоена, че този път намери без проблеми пътя.

Пендъргаст се спря за миг вътре и пое дълбоко дъх.

— А-а-ах! Ароматът на историята. Вдъхнете го, сержант.

Той протегна напред ръце с разтворени пръсти, сякаш да ги стопли с намиращите се там документи.

Райнхарт Пък приближи към Пендъргаст, клатейки глава. Изтри лъщящото си теме с носна кърпичка, след това я прибра в джоба с неловки пръсти. Присъствието на агента от ФБР едновременно го блазнеше и го плашеше.

— Доктор Пендъргаст — рече той. — Много ми е приятно. Мисля, че не сме се виждали от… чакайте да видя… от неприятностите през 95-а. Пътувахте ли тогава до Тасмания?

— Да, наистина пътувах, благодаря ви, че си спомнихте. И познанията ми за австралийската флора се увеличиха неимоверно.

— А как е… вашето управление?

— Чудесно — отвърна Пендъргаст. — Позволете ми да ви представя сержант О’Шонеси.

Полицаят пристъпи иззад Пендъргаст и лицето на Пък помрачня.

— О, Господи. Има едно правило, нали разбирате? Хора, които не са служители на музея…

— Мога да гарантирам за него — рече Пендъргаст с решителна нотка в гласа. — Той е виден представител на полицията в нашия град.

— Разбирам, разбирам — рече тъжно Пък, докато отключваше. — Е, ще трябва всички да се регистрирате. — Отдръпна се от вратата. — А това е господин Гибс.

Оскар Гибс кимна отсечено. Беше дребен, набит афроамериканец с безкосмести ръце и гладко избръсната глава. За ръста си бе толкова як, сякаш бе издялан от касапски пън. Целият бе в прах и изглеждаше нещастен да е на това място.

— Господин Гибс бе така любезен да подреди всичко, което ви е нужно, в Изследователската зала — рече Пък. — Ще извършим формалностите, след което ще ви помоля да ме последвате.

Подписаха се в регистъра, след това навлязоха в мрака. Пък осветяваше пътя както и преди чрез шалтерите от слонова кост. След едно почти безкрайно пътешествие стигнаха пред врата в шпаклованата задна стена на архива, която имаше малко прозорче с армирано стъкло. Пък извади дрънчаща връзка ключове и с мъка отключи вратата, след което я отвори пред Нора. Осветлението блесна и тя едва не ахна от удивление.

Полирани дъбови ламперии се издигаха от мраморния под към украсения с позлата великолепен таван в стил „Рококо“. Масивни дъбови маси с крака, завършващи с птичи лапи заемаха средата на залата, около тях бяха подредени дъбови столове с червени кожени седалки и облегалки. Тежки полилеи от кована мед и кристал висяха над всяка маса. Две от масите бяха отрупани с най-различни предмети, а върху трета бяха подредени кутии, книги и вестници. В дъното на залата имаше масивна тухлена камина с корнизи от розов мрамор. Всичко бе побеляло от натрупаната през годините патина.

— Това е невероятно — рече Нора.

— Да, наистина — отвърна Пък. — Една от най-хубавите зали на музея. Историческите проучвания някога бяха много важни. — Въздъхна. — Времената се промениха. О темпора, о морес и тъй нататък. Моля извадете писалищните си пособия и сложете тези памучни ръкавици, преди да пипате каквото и да е. Ще трябва да взема куфарчето ви, докторе.

Пък хвърли неодобрителен поглед на висящите от колана на О’Шонеси пистолет и белезници, но не каза нищо.

— Аз ще се оттегля. Когато сте готови да тръгнете, обадете ми се по този телефон. Вътрешен номер 4240. Ако искате фотокопия на някакви документи, попълнете един от онези формуляри.

Вратата се затвори. Чу се превъртането на ключ в бравата.

— Той да не би да ни заключи? — попита О’Шонеси.

Пендъргаст кимна:

— Стандартна процедура.

О’Шонеси отстъпи назад в полумрака.

Странна птица, помисли си Нора. — Тих, непроницаем, симпатичен по някакъв свой ирландски начин. Пендъргаст изглежда го харесваше. А О’Шонеси, на свой ред, изглежда не харесваше никого.

Агентът сключи ръце зад гърба си и бавно обиколи първата маса, взирайки се във всеки от изложените предмети. Направи същото и с втората, а след това отиде при третата маса, отрупана с подредени документи.

— Да видим този опис, за който споменахте — обърна се той към Нора.

Нора посочи разписката с описа, която бе открила предишния ден. Пендъргаст я огледа, а след това с листа в ръка направи още една обиколка. Кимна към препарираното окапи.

— Това е от колекцията на Шотъм — рече той. — И това също. — Кимна към кутията, направена от слонско стъпало. — Тези три калъфа за пениси и десния китов бакулум. Тази смалена глава „Хиваро“. Всичко е от Шотъм — плащания за услугите, извършени от Макфадън. — Наведе се да разгледа една смалена глава. — Менте. Маймунска е, а не човешка. — Вдигна очи към Нора. — Доктор Кели, бихте ли прегледали документите, докато аз оглеждам тези предмети?

Нора се настани край третата маса. Имаше една малка кутия с кореспонденцията на Шотъм, както и друга, по-голяма кутия и две папки — очевидно документи на Макфадън. Нора отвори първо кутията на Шотъм. Както бе отбелязал Пък, съдържанието й се намираше в забележителен безпорядък. Малкото запазени писма бяха кажи-речи с еднакво съдържание: въпроси за класифициране и идентифициране, несъгласия с различни други учени по най-разнообразни теми. Тази кореспонденция осветляваше любопитна страна от естествената история на деветнайсети век, но не хвърляше светлина върху ужасяващото престъпление. Докато четеше късите писма, в съзнанието й започна да се оформя образът на Дж. К. Шотъм. Това не бе образът на сериен убиец. Изглеждаше съвсем безвреден, придирчив, малко скандалджия може би, настроен срещу колегите си учени. Интересите на този човек бяха изключително свързани с естествената история. Е, човек никога не знае, помисли си тя, докато разлистваше мухлясалите страници.

След като не намери нищо интересно, тя се зае с далеч по-големите и по-елегантни — а и по-близки — кутии с документацията на Тинбъри Макфадън. Повечето от документите бяха бележки на отдавна починалия уредник по различни теми, изписани с фанатично дребен почерк: списък на класифицирани растения и животни, рисунки на различни цветя, някои от които — много добри. На дъното имаше дебел пакет с кореспонденция до и от различни учени и колекционери, завързан със старинен ластик, който се разпадна още като го докосна. Тя разрови писмата, докато най-сетне не стигна до пакет от писма на Шотъм до Макфадън. Първото започваше с „Многоуважаеми колега“.

Нора издърпа следващото писмо:

Нора прелисти останалите документи. Имаше писма и до други хора — малък кръг от учени съмишленици, включващ и Шотъм. Очевидно са се познавали много добре. Може би убиецът щеше да излезе от този кръг. Изглеждаше доста вероятно, след като той бе имал достъп до „Музея на Шотъм“, ако не е бил и самият Шотъм.

Започна да съставя списък на кореспондентите и на характера на дейността им. Възможно беше, разбира се, това да е жива загуба на време, убиецът да е бил чистачът или въглищарят на сградата — но после се сети за чистите, професионални разрези със скалпел по костите, за едва ли не хирургическото разчленяване на труповете. Не, това е било дело на учен, в това бе сигурна.

Тя извади бележника си и започна да пише.

Предпоследното име я накара да се спре. Хирург. Кой беше доктор Фърдинанд Хънт? Имаше доста негови писма, изписани с едри букви върху красиво изработена бланка на дебела хартия. Тя ги прелисти.

Нора прегледа пакета с писмата, всички си приличаха: д-р Хънт описваше различни чудата медицински обичаи, на които е бил свидетел при пътуванията си в Централна Америка и Африка, имаше и бележки, които очевидно придружаваха артефакти, изпратени до музея. Както изглеждаше, той е проявявал нездрав интерес към туземните сексуални практики; за Нора той бе главният кандидат заподозрян.

Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна рязко. Пред нея стоеше Пендъргаст, сключил ръце зад гърба си. Взираше се в бележките й и по лицето му пробяга толкова мрачно изражение, че Нора усети как кожата й настръхва.

— Винаги ме издебвате — рече тихо тя.

— Нещо интересно?

Въпросът прозвуча почти проформа. Нора чувстваше, че той вече бе открил нещо важно, нещо ужасно в описа — нещо, което обаче още не беше склонен да сподели.

— Нищо определено. Чували ли сте за този д-р Фърдинанд Хънт?

Пендъргаст хвърли бегъл поглед без да прояви интерес. Нора изведнъж се усета, че този мъж не излъчваше никакъв мирис — нито на тютюн, нито на някакъв одеколон, нищо.

— Хънт — рече най-сетне той. — Да. Видна фамилия от Северния бряг. Един от първите спомоществователи на музея. — Изправи се. — Огледах всичко, освен ковчежето от слонско стъпало. Бихте ли помогнали?

Тя го последва към масата, отрупана със странните колекции на Тинбъри Макфадън — очевидно разнородна сбирщина. Пендъргаст си беше възвърнал спокойното изражение. Из сенките се появи полицай О’Шонеси. Нора се запита какво общо имаше полицаят с Пендъргаст.

Застанаха пред голямото, гротескно на вид слонско стъпало, обковано с бронзови планки.

— Е, някакво слонско стъпало — рече О’Шонеси, — и какво толкоз?

— Не е просто стъпало, сержант — отвърна Пендъргаст. — Ковчеже, изработено от слонско стъпало. Често срещано при ловците на едър дивеч и колекционерите от миналия век. Доста добър екземпляр при това, макар и малко поизносен. — Обърна се към Нора. — Да погледнем ли какво има вътре?

Нора разкачи планките и вдигна капака на ковчежето. Сивата кожа бе груба и на бучици под пръстите й в памучните ръкавици. Отвътре се разнесе неприятна миризма. Ковчежето беше празно.

Тя погледна Пендъргаст. Ако агентът бе разочарован, то той не го показа с нищо.

Известно време малката група стоя неподвижна. След това Пендъргаст се наведе над ковчежето. Огледа го набързо, напълно неподвижен с изключение на бледосините му очи. След това пръстите му пробягаха по повърхността на ковчежето, натискаха тук и там, поспираха се, за да продължат отново бързия си ход. Изведнъж нещо изщрака и отдолу изскочи тясно чекмедженце, обвито в облак прах. Нора подскочи От изщракването.

— Доста хитро — каза Пендъргаст и извади от чекмеджето голям плик, избелял, изпъстрен с кафеникави петна. Обърна го замислен веднъж-дваж. След това прокара пръст под капака, отвори го и извади няколко листа жълтеникава хартия. Разгърна ги внимателно, и прокара длан по най-горния лист.

След това зачете.

Пета глава

Шеста шава

Роджър Бризбейн се изтегна в креслото в кабинета си и погледът му се плъзна по стъклената плоскост на писалището пред него. Беше дълга и приятна разходка — Бризбейн обичаше реда, чистотата и простота, а писалището светеше с огледалното си съвършенство. Най-сетне очите му се спря ха върху ковчежето със скъпоценните камъни. По това време на деня го пронизваше слънчев лъч и превръщаше обитателите му в блещукащи сфери и овали от преплитащи се цветове и светлини. Човек би могъл да нарече смарагда „зелен“, а сапфирът — „син“, но думите не можеха да предадат истинските цветове. В никой човешки език не съществуват подходящи думи за такива цветове.

Скъпоценни камъни. Те бяха вечни, толкова твърди, студени и чисти, тъй неподвластни на тленността. Винаги красиви, винаги съвършени, винаги тъй свежи, както и в деня на раждането си в невъобразимата топлина и налягане. Толкова различни от човешките същества с тяхната непрозрачна гуменоподобна плът, с тяхното „благоуханно“ спускане от раждането към смъртта — история на слюнка, сперма и сълзи. Трябваше да стане специалист по скъпоценните камъни. Правната кариера, която баща му беше му избрал, не беше нищо друго освен отвратителна проява на човешкия провал. А работата му в музея го срещаше всеки божи ден с този ярко осветен провал.

Обърна се и се наведе с въздишка над компютърната разпечатка. Сега вече беше ясно, че музеят не биваше да взема кредит от сто милиона долара за изграждането на новия си планетариум. Необходими бяха още съкращения. Щеше да се наложи да се режат глави. Е, това поне не беше трудно постижимо. Музеят бе пълен с безполезни, облечени в туид скъпо платени уредници и чиновници, които винаги се оплакваха от бюджетните съкращения, никога не отговаряха по телефона, все бяха в някаква командировка да харчат парите на музея или да пишат книги, които никой изобщо не четеше. Удобни службици, синекурни, невъзможно бе човек да ги уволни, освен ако не се появят изключителни обстоятелства.

Той пусна разпечатката през стоящия наблизо апарат за унищожаване на документи, след това отвори едно чекмедже и извади няколко пакета вътрешноведомствена кореспонденция. Пощата на десетина подходящи за уволнение кандидати, прехваната, благодарение на човек в пощенския отдел, който бе заловен да организира залагания за Суперкупата в работно време. С малко късмет би открил в пощата множество изключителни обстоятелства. Беше по-лесно и по-удобно за оправдаване, отколкото да следи електронната поща.

Бризбейн разгледа съдържанието на пакетите, но нищо не привлече интереса му. Изведнъж се сепна от едно писмо. Ето един такъв случай — онзи тип Пък. По цял ден седеше в архивари какво правеше? Нищо, освен да създава неприятности.

Развърза пакетчето и прегледа пликовете. Отпред и отзад имаше по десетина разчертани реда за вписване на адреси. Пликовете имаха малки, червени, залепващи лентички, които можеха да се използват до разпадането им — необходимо беше само да се добави новият адрес на следващия празен ред. И ето че на предпоследния ред се мъдреше името на Пък. А до него бе името на Нора.

Бризбейн стисна по-здраво плика. Какво бе казал онзи високомерен агент от ФБР, Пендъргаст? По-голямата част от работата ще бъде архиварска по характер.

Отвори плика и извади единственото листче. От плика се вдигна облаче прах и Бризбейн бързо вдигна към носа си хартиена салфетка. Отдръпнал листчето на една ръка разстояние, той прочете:

Лицето на Бризбейн се зачерви, после отново побледня. Оказа се така, както си и мислеше — тя все още работеше за онзи арогантен агент от ФБР и продължаваше да търси помощта на Пък. На това нещо трябваше да се сложи край, а Пък да си ходи. Само погледнете тази бележка, помисли си Бризбейн; напечатана ръчно на очевидно древна пишеща машина. Кръвта му кипна от такава некомпетентност. Музеят не беше социална програма за подпомагане на ексцентрици. Пък беше анахронична вкаменелост, която отдавна трябваше да се намира на друго място. Бризбейн щеше да събере подходящи доказателства, след което щеше да състави списък за прекратяване на договорите за пред следващото заседание на изпълнителния комитет. Името на Пък щеше да е първо в списъка.

Но какво да прави с Нора? Спомни си думите на директора на музея Колъпи при последната им среща. Умереност, умереност — бе прошепнал директорът.

И точно така щеше да бъде. Засега.

Седма глава

Смитбак стоеше на тротоара — на половината път между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“, — вторачен замислено във фасадата от червени тухли пред себе си. Сградата с номер сто и осемнайсет на Западна деветдесет и девета улица представляваше широка жилищна кооперация, строена преди войната, необременена от някаква отличаваща я архитектура, ярко осветена от обедното слънце. Невзрачният външен вид не го безпокоеше. Онова, което имаше значение, бе вътре: апартамент с две спални близо до музея и то за непроменимия наем от само хиляда и осемстотин долара месечно.

Отстъпи назад към улицата и още веднъж се огледа. Не беше най-очарователният район на Горен Уест сайд, който беше виждал, но си имаше своите предимства. Двама клошари седяха на близкото стълбище и пиеха от бутилка, скрита в хартиена торбичка. Погледна часовника си, Нора трябваше да пристигне след пет минути. Господи, това и без друго щеше да е трудна битка, тези клошари трябваше да се разкарат зад ъгъла. Бръкна в джоба си, извади петдоларова банкнота и пое небрежно към тях.

— Хубав ден, ако не завали — рече той.

Скитниците го изгледаха с подозрение.

Смитбак размаха петарката.

— Ей, момчета, що не идете да обядвате, а?

Единият се ухили, разкривайки редица изгнили зъби.

— За пет кинта? Човече, за петарка не можеш да си купиш и чаша кафе „Старбъкс“. Пък и краката ме болят.

— Аха — рече другият и се изсекна.

Смитбак извади двайсетачка.

— Ох, как ме болят краката…

— Или ги вземаш, или…

По-близкият до него скитник грабна двайсетачката и дуетът се надигна с театрални охкания и подсмърчания. Скоро след това вече завиваха зад ъгъла, поели несъмнено към най-близкия магазин за алкохол на „Бродуей“. Смитбак изгледа отдалечаващите се гърбове. Поне бяха безобидни пияници, а не дрогиращи се с крек или нещо още по-лошо. Той се огледа и видя, че се приближава слаба като вейка жена, чиито токчета потракваха по тротоара — лицето й бе разцъфнало в широка, подчертана от червилото усмивка. Посредничката от агенцията за недвижими имоти.

— Вие трябва да сте господин Смитбак — каза тя с дрезгавия глас на закоравяла пушачка, докато поемаше ръката му. — Аз съм Мили Лок. У мен е ключът за апартамента. Дойде ли вече… м-м-м… партньорката ви?

— Ето я.

Нора току-що бе завила зад ъгъла, памучният й тренчкот се ветрееше, през рамо бе прехвърлила раничка. Помаха им. След миг вече се ръкуваха.

Влязоха в мръсно фоайе, върху едната му стена бяха окачени пощенски кутии, а върху другата — голямо огледало: плах опит тесният коридор да изглежда по-широк. Натиснаха бутона за асансьора. Някъде отвисоко се понесе вой и дрънчене.

— Мястото е идеално — обърна се Смитбак към Нора. — На двайсет минути пеш от музея, близо до станцията на метрото и на пресечка и половина от парка.

Нора не отговори. Беше вторачена в асансьорната врата и не изглеждаше весела.

Асансьорът се отвори със скърцане и тримата влязоха в него. Смитбак зачака мъчително дългото пътуване да свърши, като на ум увещаваше асансьора да побърза. Имаше чувството, че не апартаментът, а самият той щеше да бъде изложен на оглед.

Най-сетне излязоха на шестия етаж, завиха надясно в мъждиво осветения коридор и спряха пред кафява метална врата с шпионка. Посредничката отключи четирите отделни ключалки и отвори широко вратата.

Смитбак беше приятно изненадан. Апартаментът гледаше към улицата и бе по-чист, отколкото очакваше. Подът беше настлан с дъбови дъски, малко поразкривени наистина, но все пак — дъбови. Едната стена бе гола тухла, другите — измазани и боядисани в сиво.

— Е, какво мислиш? — рече весело той. — Хубаво е, нали?

Нора не отвърна нищо.

— Това е сделката на века — каза посредничката. — Хиляда и осемстотин долара непроменим наем. Страхотно местоположение. Светъл, тих апартамент.

В кухнята имаше стари уреди, но беше чиста. Спалните бяха слънчеви, с гледащи на юг прозорци, които придаваха усещането за по-голямо пространство.

Спряха се по средата на всекидневната.

— Е, Нора — не издържа Смитбак, чувствайки необичайна свенливост, — какво мислиш?

Лицето на младата жена бе мрачно, челото й бе сбърчено. Това не беше на добро. Посредничката се отдръпна на метър-два, за да им създаде лъжливото усещане за усамотение.

— Хубав е — произнесе Нора.

— Хубав ли? Хиляда и осемстотин кинта месечно за двустаен апартамент в Горен Уест сайд? В сграда отпреди войната? Това е страхотно!

Посредничката отново приближи към тях.

— Вие първи го виждате. Мога да ви гарантирам, че ще го наемат още преди залез слънце. — Тя бръкна в чантичката си, извади цигара и запалка, щракна запалката, а след това отдели длани и попита: — Може ли да запуша?

— Добре ли си? — попита Смитбак Нора.

Нора махна с ръка и направи крачка към прозореца. Сякаш се взираше в нещо много, много далечно.

— Говори ли вече с хазаина си, че ще се изнасяш?

— Не, още не съм.

Смитбак почувства как сърцето му леко се свива.

— Още не си му казала?

Тя поклати глава.

Сърцето му се сви още повече.

— Хайде, Нора, мисля, че вече взехме решение за това.

Тя погледна през прозореца.

— Това за мен е много важна стъпка, Бил. Искам да кажа — да заживеем заедно… — думите й стихнаха.

Смитбак се огледа. Посредничката улови погледа му и веднага се извърна. Той сниши тона си.

— Нора, ти нали ме обичаш, а?!

Тя продължи да гледа през прозореца.

— Разбира се. Но… днес имах много лош ден, разбираш ли?

— Не е кой знае какво. Не е като да сме сгодени.

— Хайде да не говорим за това.

— Да не говорим ли? Нора, това е апартаментът. Никога няма да намерим по-добър. Нека се споразумеем за таксата на посредничката.

— Такса на посредничката ли?

Смитбак се обърна към агентката.

— Колко казахте, че ще е възнаграждението ви за този апартамент?

Посредничката издуха облак дим и леко се закашля.

— Радвам се, че попитахте. Съвсем разумно е. Вие, разбира се, не можете да наемете такъв апартамент просто ей така. Правя ви специална услуга само като ви го показвам.

— И така, колко е таксата? — попита Нора.

— Осемнайсет.

— Осемнайсет какво? Долара ли?

— Процента. От наема за първата година.

— Но това означава… — Нора се намръщи, докато пресмяташе наум. — Това прави почти четири хиляди долара.

— Евтино е, като се вземе предвид какво получавате насреща. И ви заявявам, че ако не го вземете, следващите веднага ще го лапнат. — Погледна часовника си. — Ще бъдат тук до десет минути. С толкова време разполагате, за да вземете решението си.

— Е, какво ще кажеш, Нора? — попита Смитбак.

Нора въздъхна.

— Ще трябва да си помисля.

— Не разполагаме с никакво време за размисъл.

— Разполагаме с всичкото време на света. Това не е единственият апартамент в Манхатън.

Последва кратка ледена пауза. Посредничката отново погледна часовника си.

Нора поклати глава.

— Бил, вече ти казах. Днес имах много лош ден.

— Виждам.

— Нали си спомняш за колекцията на Шотъм, за която ти споменах? Вчера намерихме писмо, едно ужасно писмо, скрито между другите експонати.

Смитбак усети как го обзема чувство, близко до паниката.

— Не можем ли да поговорим за това по-късно? Аз наистина смятам, че това е апартаментът, който…

Тя се извърна към него с помрачняло лице.

— Не чу ли какво ти казах? Намерихме писмо. Знаем кой е убил онези трийсет и шест души!

Последва ново мълчание. Смитбак хвърли поглед през рамо към посредничката, която се правеше, че разглежда някакво черчеве. Ушите му буквално пламтяха.

— Така ли? — успя да изрече.

— Изключително тъмна личност на име Енок Ленг. Изглежда е бил таксономист и химик. Писмото е написано от човек на име Шотъм, който е притежавал нещо като музей на това място, наречен „Музеят на Шотъм“. Ленг наел от Шотъм стаи в сградата и извършвал в тях експерименти.

Шотъм го заподозрял и огледал лабораторията му, докато онзи бил извън сградата. Разкрил, че Ленг отвличал хора, убивал ги, след което дисекирал част от централната им нервна система и си инжектирал сам част от извлечения материал.

— Мили Боже? И за какво?

Нора поклати глава.

— Няма да повярваш! Опитвал се е да увеличи продължителността на живота си.

— Това е невероятно!

Страхотна тема — гигантска тема! Смитбак погледна през рамо към посредничката на недвижими имоти. Тя внимателно разглеждаше пантите на вратите, очевидно забравила за следващата си уговорена среща.

— Точно това си помислих и аз — потръпна Нора. — Господи, не мога да прогоня това писмо от съзнанието си. Всички подробности бяха описани в него. А пък Пендъргаст… трябваше да видиш колко мрачно стана изражението му, докато четеше. Все едно четеше собствения си некролог или нещо подобно. А тази сутрин пък слизам долу да прегледам новоизлезли материали на Шотъм и разбирам, че са наредили да започнат консервационни работи в Архива. Включително — всички материали на Шотъм. И сега тях вече ги няма. Не ми казвай, че е съвпадение. Това е дело на Бризбейн или на Колъпи, сигурна съм, но не мога, разбира се, да ида направо при тях и да ги попитам.

— Направи ли си фотокопия?

Мрачното изражение на Нора леко се разведри.

— Пендъргаст ме помоли да направя копие веднага след като прочетохме за първи път писмото. Тогава не разбирах защо е това негово бързане. Сега съм наясно.

— У теб ли е копието?

Тя кимна утвърдително към куфарчето си.

Смитбак се замисли за миг. Нора беше права; тези заповеди за консервационна дейност не бяха никаква случайност, разбира се. Какво прикриваше музеят? Кой беше този мъж на име Енок Ленг? Беше ли свързан по някакъв начин с ранната история на музея? Или беше просто поредната музейна параноя — че се бояха да не изпуснат да изтече някаква информация, която не е „полирана и лакирана“ от хората им за връзки с обществеността? А после пък — ето го и Феърхевън, предприемачът, който, не щеш ли, беше и един от големите дарители на музея. Цялата тази история започваше да се подрежда добре. Много добре.

— Мога ли да видя писмото?

— Възнамерявах да ти го дам за съхранение — не смея да го върна в музея. Но си го искам довечера.

Смитбак кимна. Тя му подаде дебел плик, който той мушна в куфарчето си.

Чу се рязко иззвъняване по домофона.

— Това са хората от следващата ми среща — рече посредничката. — Да им кажа ли, че наемате апартамента, или какво?

— Няма да го вземем — рече решително Нора.

Посредничката сви рамене, отиде до бутона на домофона и го натисне, за да ги пусне да влязат.

— Нора… — рече умолително Смитбак. Обърна се към посредничката: — Ще го наемем.

— Съжалявам, Бил, но просто не съм готова.

— Но миналата седмица ти каза, че…

— Знам какво съм казала. Но при сегашната ситуация не мога да мисля за апартаменти. Ясно ли е?

— Не, не е ясно.

Входният звънец иззвъня и брокерката отиде да отвори. Влязоха двама мъже, единият — нисък и плешив, другият — висок и брадат. Те хвърлиха бегъл поглед на всекидневната, минаха през кухнята и отидоха към спалните.

— Нора, моля те — рече Смитбак. — Виж сега, знам, че всичко това — преместването ти в Ню Йорк, постъпването ти в музея — не мина така гладко, както бе очаквала. Съжалявам за това. Но то не означава, че би трябвало да…

Последва дълга пауза, по време на която се чу как пускат — и после спират душа. След това двамината се върнаха във всекидневната. Огледът им бе траял по-малко от две минути.

— Чудесен е — рече плешивият. — Казахте, че брокерската комисиона е осемнайсет процента, нали така?

— Точно така.

— Страхотно. — Появи се чекова книжка. — На чие име да го напиша?

— Напишете „в брой“. Ще го осребрим във вашата банка.

— Хей, чакайте малко — намеси се Смитбак — Ние бяхме първи.

— Много съжалявам — отвърна единият от мъжете, който се извърна сепнат.

— Не им обръщайте внимание — каза грубо посредничката. — Те тъкмо си тръгваха.

— Хайде, Бил — взе да го избутва към вратата Нора.

— Ние бяхме първи! Сам ще го наема, ако трябва!

Чу се резкият звук на откъсването на чека. Посредничката го взе.

— Договорът за наемането е тук — рече тя и потупа чантата си. — Можем да го подпишем в банката.

Нора помъкна Смитбак към вратата и я хласна здраво зад гърба им. Слязоха по стълбите, потънали в напрегнато мълчание.

Миг по-късно вече стояха на тротоара.

— Трябва да се върна на работа — каза Нора и се извърна.

— Можем да поговорим за всичко това довечера.

— Определено ще го сторим.

Смитбак я изгледа как закрачи по Деветдесет и девета улица, озарена от полегатата светлина. Тренчкотът й се издуваше зад перфектното задниче, дългата й медноруса коса се ветрееше. Почувства се смазан. След всичко, което бяха преживели, тя не искаше да заживеят заедно. Къде беше сбъркал? Понякога се питаше дали тя не го винеше за това, че я бе попритиснал да се премести на изток от Санта Фе. Но не беше негова вината, че службата й в музея „Лойд“ бе пропаднала, нито пък за това, че шефът й тук, в Манхатън, се бе оказал истински задник. Как можеше да промени решението й? Как можеше да й докаже, че наистина я обича?

В съзнанието му започна да се оформя една идея. Нора не ценеше високо ролята на пресата, особено пък на „Ню Йорк таймс“. Не разбираше колко хрисим, колко кротичък и готов за съдействие щеше да стане музеят, ако бъде изправен пред неблагоприятни по дух публикации. Да, помисли си той, това ще подейства. Тя ще се заеме отново със сбирките си, ще получи финансиране за датировките с въглерод–14, а и нещо повече. И в крайна сметка ще му бъде благодарна. Ако побърза, може дори да успее за първото издание.

Смитбак се сепна от силен вик:

— Ей, приятел!

Обърна се. Видя двамината скитници — вече „наквасени“, те се държаха един за друг и залитаха по тротоара. Единият вдигна хартиена торбичка:

— Ела, пийни едно от нас!

Смитбак извади още една двайсетачка и я размаха пред по-едрия и по-мръсния от двамата.

— Вижте к’во. След няколко минути от тази сграда заедно с двамина ще излезе една слаба дама, облечена в черно. Казва се Мили. Прегърнете я яката и я целунете от мен, става ли? Колкото по-мокра е целувката, толкова по-добре.

— Уф, има си хас!

Мъжът грабна банкнотата и я мушна в джоба си.

Смитбак пое по улицата към „Бродуей“, с леко разведрена глава.

Осма глава

Антъни Феърхевън отпусна стройното си мускулесто тяло върху стола, разтвори кърпата върху скута си и погледна закуската, сервирана пред него. Беше оскъдна, ала подредена изключително внимателно върху безупречната бяла дамаска: чаша от китайски порцелан с чай, две бисквити, разкошен конфитюр. Изпи чая наведнъж, гризна разсеяно бисквита, след това избърса устни и даде на прислужницата рязък знак с ръка да му донесе вестниците.

Слънцето струеше през извитите стъкла на атриума, отреден за закуска. От върха на „Метрополитън тауър“ целият Манхатън лежеше прострян в краката му и блещукаше на утринната светлина — прозорците му намигаха в розово и златисто. Неговият собствен „Нов свят“ очакваше той да направи съдбовното си решение. Далеч под него тъмният правоъгълник на Сентръл парк изглеждаше като току-що изкопан гроб, а сградите по Пето авеню хвърляха върху него сенки като от решетка.

Чу се шумолене, докато прислужницата поставяше вестниците пред него — „Ню Йорк таймс“ и „Уолстрийт джърнъл“. Прясно „изгладени“, така както ги искаше. Взе „Таймс“-а, разгърна го, топлата миризма на печатарско мастило удари ноздрите му, сухите страници шумоляха. Разтърси леко вестника и го обърна на първата страница. Прегледа заглавията.

Мирни преговори в Близкия изток, дебати за кметските избори, земетресение в Индонезия. Погледна под сгъвката.

И дъхът му мигновено секна.

Феърхевън примигна, пое дълбоко дъх и зачете.

Репортажът продължаваше на вътрешна страница, където журналистът описваше доста увлекателно подробности за старите убийства. Феърхевън изчете статията докрай, след това се върна отново на отпечатаното на първа страница. Сухите листи на „Таймс“ шумоляха тихо в ръцете му в унисон с потрепващите сухи листа, останали по клоните на дръвчетата в саксии на балкона пред атриума.

Феърхевън бавно остави вестника на масата и погледна отново към града. Можеше да види Нюйоркския музей отвъд парка, гранитните му кули и медни покриви бяха облени от утринната светлина. Махна с ръка и пристигна втора чаша чай. Погледна я без особено удоволствие и изпи течността наведнъж. Друго махване е ръка му достави телефона.

Феърхевън знаеше много за строителството, за обществените отношения и за политиката в Ню Йорк. Знаеше, че тази статия е потенциално бедствие. Което изискваше твърди и бързи действия.

Замисли се за миг кому да телефонира първо. Миг по-късно вече набираше личния номер на кмета, който знаеше наизуст.

Девета глава

Дорийн Холандър, от „Индиън федър лейн“ номер 21, Пайн крийк, Оклахома, остави съпруга си да похърква и мрънка на сън в хотелската им стая на двайсет и шестия етаж. Попи с поглед простора на Западния Сентръл парк и реши, че сега бе идеалният случай да разгледа водните лилии на Моне в музея „Метрополитън“. Искаше да хвърли едно око на прочутите картини още откакто ги бе видяла за първи път на плакат в дома на зълва си. Съпругът й, техник по поддържането в „Оклахома кабел“, не проявяваше ни най-малък интерес към изобразителното изкуство. Възможно беше той още да спи, когато тя се върне от музея.

Дорийн погледна в туристическата карта, предоставена услужливо от хотела, и с радост установи, че музеят се намира току до отвъдната граница на Сентръл парк. Съвсем близо пешком, нямаше нужда да взема скъпо такси. Дорийн Холандър обичаше да върви пеш, а и това щеше да бъде великолепен начин да „изгори“ двете виенски кифлички с масло и мармалад, които най-неразумно бе погълнала на закуска.

Тръгна, навлезе в парка през Портата на Александър Хумболт и закрачи енергично. Беше хубав есенен ден и високите сгради на Пето авеню блестяха над върховете на дърветата. Ню Йорк сити. Чуден град, стига да не ти се налага да живееш в него.

Пътеката се спусна надолу и тя се озова до брега на красиво езерце. Огледа се. Отляво ли щеше да е по-добре да го заобиколи, или отдясно? Погледна картата и реши, че пътят отляво ще бъде по-къс.

Тръгна отново, понесена от здравите си крака на селско момиче, дишайки дълбоко. Въздухът беше учудващо свеж, помисли си тя. По криволичещата алея край нея профучаваха велосипедисти и ролеристи. Скоро се озова пред ново разклонение. Главната алея извиваше на север, но имаше пътечка, която продължаваше направо през горичка — в нейната посока. Пак погледна картата си. Пътечката не бе нанесена, но тя можеше да усети кой път е по-добрият, още щом го види. Продължа направо.

Пътечката отново се разклони, после — пак, криволичеше безцелно нагоре-надолу по хълмчетата и край малките, обсипани с камънак „плешивини“. Тук-там още можеше да зърне през дърветата редицата небостъргачи по Пето авеню — служеха й за ориентир, показваха пътя й. Гората стана по-гъста. Чак тогава тя започна да забелязва хората. Беше необичайно. Млади мъже стояха с ръце в джобовете и сякаш очакваха нещо. Но какво? Изглеждаха приятни на вид, добре облечени и подстригани. Отвъд гората есенното утро разцъфваше в ярка светлина и тя не се боеше ни най-малко.

Продължи да крачи във все по-гъстата гора. Спря се да се справи с картата си, леко озадачена, и откри, че се намира в район, наричан „Криволиците“. Подходящо име, реши Дорийн. На два пъти установи, че се върти в кръг. Сякаш човекът, проектирал този малък лабиринт от пътеки, е искал хората да се изгубят.

Е, Дорийн Холандър трудно можеше да се изгуби. Не и в една нищо и никаква горичка в градски парк, след като в крайна сметка бе отрасла в провинцията и бе пребродила сума полета и гори в Източна Оклахома. Тази нейна разходка се превръщаше в малко приключение, а Дорийн Холандър обичаше малките приключения. Точно заради това, на първо място, бе домъкнала мъжа си в Ню Йорк: да изживее малко приключение. Дорийн се насили да се усмихне.

И това ако не е номер — оказа се, че за трети път се е завъртяла в кръг. С мрачна усмивка се консултира отново с картата си. Но на картата „Криволиците“ бяха отбелязани просто като голяма зелена маса. Огледа се. Навярно някой от добре изглеждащите мъже би могъл да я упъти.

Но тук гората ставаше по-тъмна и по-гъста. Въпреки това забеляза през дървесния покров два силуета. Приближи. Какво правеха там? Пристъпи, дръпна едно клонче настрани и се взря в пролуката. Взирането й постепенно премина в озадачено вторачване, а после лицето й се превърна в застиналата маска на ужаса.

После тя изведнъж се отдръпна назад, обърна се и закрачи обратно колкото можеше по-бързо. Сега всичко й беше ясно. Колко отвратително! Единствената й мисъл вече беше как да изчезне възможно най-бързо от това ужасно място. Желанието да види водните лилии на Моне се бе изпарило изцяло от съзнанието й. Не й се искаше да повярва, но всичко си беше истина. Не беше като да чуеш в телевизионното предаване „Клуб 700“, че Ню Йорк е олицетворение на съвременните Содом и Гомора. Тя се забърза, дъхът й започна да излиза на къси пресекулки, огледа се само веднъж.

Когато бързите стъпки я застигнаха, Дорийн не чу нищо и не очакваше нищо. След като нахлузиха стегнатата черна качулка върху главата й и неочакваното влажно зловоние на хлороформа атакува ноздрите й, последното видение в съзнанието й бе на изкривен лъч светлина, пронизващ обширна равнинна пустош, а в далечината се издигаше тънка струйка лют дим.

Десета глава

Достолепният д-р Фредерик Уотсън Колъпи седеше зад огромното тапицирано с кожа писалище от деветнайсети век и си мислеше за мъжете и жените, негови предходници на този царствен пост. В годините на най-голяма слава на музея — годините, да речем, когато това голямо писалище е било още ново, — директорите на музея са били истински мечтатели, едновременно и учени, и пътешественици. Бърд, Трокмортън, Андрюс… Тези имена трябваше сега да бъдат излети от бронз, С приближаването към по-скорошните обитатели на този величествен ъглов кабинет вниманието му намаля — злополучният Уинстън Райт и наследилата го за кратко Оливия Мириъм. Изпитваше огромно удовлетворение, че бе възстановил старото достойнство и великолепие на кабинета. Прокара длан по добре подстриганата си брада и, дълбоко замислен, докосна с показалец устните си.

И въпреки всичко, ето го — това упорито чувство на меланхолия.

Беше призван да направи жертви, за да спаси музея. Чувстваше се нещастен, че научните изследвания бяха изтласкани от галавечерите, от блестящите нови зали, от изложбите блокбастъри. „Блокбастър“5 — колко отблъскващо звучеше думата. Но какво да се прави, това беше Ню Йорк в зората на двайсет и първия век и онези, които не играеха по правилата на играта, нямаше да оцелеят. Дори на великите му предшественици им се бе налагало да носят кръста си. Човек се превива под напора на времето. Музеят бе оцелял — това бе важното, това бе най-важното и единствено важното.

Мисълта му се спря върху неговото собствено забележително родословие: прапрачичо му Амейса Грийноф, приятелят на Дарвин и прочутият откривател на рибата с хитинов „кожух“ в Индокитай; пралеля му Филомина Уотсън и нейната плодотворна работа с диваците от Огнена земя; дядо му Гарднър Колъпи, забележителният херпетолог6. Замисли се и за собствената си вълнуваща работа по прекласифицирането на вида Pondigae в разцвета на младостта си. Може би с известен късмет и с необходимото снизхождение от годините присъствието му в музея щеше да съперничи на великите директори от миналото. А може би и неговото име заслужаваше да бъде гравирано върху бронз в Голямата ротонда, та да го виждат всички.

Още не можеше да се отърси от обзелото го чувство на меланхолия. Тези тъй успокояващи спомени изглежда не помагаха. Чувстваше се не на място, старомоден и преуморен. Дори мислите за красивата му млада жена, с която се бе забавлявал тъй възхитително при тазсутрешната закуска, не успяха да прогонят това му чувство.

Погледът му обгърна кабинета камините от розов мрамор, продълговатите прозорчета на кулата, които гледаха към „Мюзиъм драйв“, дъбовата ламперия с вековната й патина, картините от Одюбон и Дьо Клефис. Огледа мислено и себе си: тъмния костюм със старомодна, почти свещеническа кройка, колосаният бял нагръдник, копринената папионка — символ на независимост в мислите и делата, обувките по поръчка и преди всичко — когато погледът му спря върху огледалото над лавицата на камината — симпатичното, дори интересно лице, макар и излъчващо известна суровост, което носеше товара на годините с толкова достойнство.

Обърна се към писалището с лека въздишка. Може би новината на деня беше причината да е толкова мрачен. Лежеше върху бюрото — разпростряла се в печатно слово — тази проклета статия, написана от същото отвратително приятелче, което бе причинило толкова много беди на музея през деветдесет и пета. Беше се надявал, че по-ранното изнасяне на изобличителните материали от архива ще потуши нещата. Но ето, че сега трябваше да се занимава и с това писмо. Откъдето и да го погледнеше, то носеше потенциала на истинско бедствие. Собственият му персонал — замесен; агент на ФБР души наоколо; Феърхевън, един от най-големите им поддръжници — подложен на обстрел. Главата на Колъпи се замая. Ако всичко това не бъде овладяно, може да хвърли сянка върху собствените му владения, или дори по-лошо…

Не отивай на това място, възпря се Фредерик Уотсън Колъпи, но миг след това се успокои. Щеше да се справи. Дори най-лошите беди могат да бъдат предотвратени с подходящото — каква бе модната думичка? — а, да, с подходящото извъртане. Да. Точно от това се нуждаеше тук — от деликатно и изкусно приложено извъртане. Музеят няма да реагира — мислеше си той, — по обичайния си мекушав начин. Музеят няма да заклейми разследването; няма да протестира срещу ровенето в архивите му, няма да осъди безотговорните действия на агента на ФБР; няма да отхвърли отговорността, няма да увърта или да прикрива. Нито пък ще се притече на помощ на най-големия си поддръжник Феърхевън. Поне не и явно. И все пак, много можеше да бъде свършено на тъмно, тъй да се каже. Можеше стратегически да се подхвърли някоя дума тук и там, да се дадат или да се оттеглят уверения, да се прехвърлят пари насам-натам. Нежно. Много нежно.

Той натисна бутона на интеркома си и произнесе с благ тон:

— Госпожо Сърд, бихте ли били така добри да съобщите на господин Бризбейн, че бих искал да го видя, когато му е удобно?

— Да, доктор Колъпи.

— Благодаря ви много, госпожо Сърд.

Пусна бутона и се облегна назад. След това грижливо сгъна „Ню Йорк таймс“ и го прибра в кутията с надпис „за действия“ в ъгъла на писалището си. И за първи път, откакто бе излязъл тази сутрин от спалнята си, той се усмихна.

Единадесета глава

Нора Кели знаеше за какво я викат. Беше видяла, разбира се, статията в сутрешния вестник. Всички в музея, а може би и цял Ню Йорк, говореха само за нея. Знаеше какъв ефект щеше да има статията върху човек като Бризбейн. Чакаше цял ден да я повика и сега, в пет без десет, най-накрая го стори. Беше изчакал до пет без десет. Не ще и дума — за да я изнерви. Запита се дали това не означаваше, че ще й даде само десет минути, за да напусне музея. Не би я учудило.

На вратата на Бризбейн липсваше табелката с името му. Тя почука и секретарката я покани да влезе.

— Моля седнете — рече мършавата възрастна жена, която очевидно беше в лошо настроение.

Нора седна. Проклет да си Бил, помисли си тя. Какво ли си е въобразявал? Вярно, беше импулсивен човек — имаше склонност да действа преди да е включил в действие мозъчната си кора — но това вече беше прекалено. Ще му разкатае фамилията, както се изразяваше баща й. Ще му отреже топките, ще ги върже на ремък и ще ги носи на кръста си като тежестите на ласо. Тази служба беше толкова важна за нея — а ето, че той на практика й беше подписал заповедта за уволнение. Как можа да постъпи така с нея?

Телефонът на секретарката иззвъня.

— Можете да влезете — кимна й по-възрастната жена.

Нора влезе във вътрешния кабинет. Бризбейн стоеше пред огледало, поставено в единия край на писалището си и си връзваше папийонка. Беше с черни панталони със сатенен кант и с колосана риза с перлени копчета. На стола му бе метнат смокинг. Нора спря до вратата и зачака, но Бризбейн не каза нищо, нито пък даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. Тя го гледаше как сръчно прехвърля единия край на връзката върху другия и го промушва през образувалата се примка.

Най-сетне той заговори:

— През последните няколко часа научих доста неща за вас, доктор Кели.

Нора не отвърна нищо.

— За катастрофално завършилата ваша експедиция в Югозападната пустиня, например, при която под съмнение са били поставени вашите качества на водач и дори на учен. И за някой си Уилям Смитбак. Не знаех, че сте в толкова близки отношения с този Уилям Смитбак от „Таймс“.

Последва нова пауза, през която той подръпна двата края на папийонката. Докато го правеше, проточи врат. Източи го от яката на ризата — мършав и блед, досущ пилешки.

— Разбрах, доктор Кели, че сте вкарали в архива на музея хора, които не са от персонала — в грубо нарушение на правилата на тази институция.

Той стегна връзката и я донагласи.

— Освен това сте се занимавали с несвойствена дейност в работно време, като сте помагали на онзи агент на ФБР. И пак — в грубо нарушение на правилата.

Нора знаеше, че ще е безполезно да напомня на Бризбейн, че той самият, макар и с неохота, бе разрешил тази й дейност.

— И накрая, нарушение на правилата на музея е да се контактува с пресата без преди това да се съгласува първо с отдела за връзки с обществеността. Има достатъчно основания за тези правила, доктор Кели. Те не са само някакви си бюрократични наредби. Свързани са със сигурността на музея, с целостта на неговите колекции и архиви и — особено — с неговата репутация. Разбирате ли за какво става дума?

Нора погледна Бризбейн, но не можеше да измисли какво да му отговори.

— Вашето поведение предизвика сериозно безпокойство тук.

— Вижте какво — рече тя, — ако сте решили да ме уволнявате, давайте да приключваме.

Бризбейн най-сетне я погледна, розовото му лице изобрази престорена изненада.

— Кой е споменавал нещо за уволнение? Не само, че няма да ви уволним, но ви забраняваме да напускате.

Нора го погледна изненадана.

— Доктор Кели, вие оставате в музея. В крайна сметка вие сте героинята на деня. С доктор Колъпи сме на едно мнение по въпроса. Не можем и да си помислим да ви пуснем — не и след тази възвеличаваща ви и обслужваща интересите ви статия. Не, вие сте здраво бронирана. Засега.

Нора слушаше и изненадата й бавно се превръщаше в гняв.

Бризбейн потупа папийонката си, огледа се за последен път в огледалото и се обърна.

— Всичките ви права са прекратени. Никакъв достъп до основните колекции и до архива.

— Ще мога ли да ползвам тоалетната?

— Никакви контакти с хора извън музея по въпроси, касаещи музея. И особено — никакви контакти с агента от ФБР или с онзи журналист, Смитбак.

Няма нужда да се безпокоиш за Смитбак, помисли си вече вбесената Нора.

— Знаем всичко за Смитбак. Там, долу, има негово досие, дебело една педя. Както сигурно ви е известно, преди няколко години той е написал книга за музея. Това е станало преди аз да дойда тук и не съм я чел, но дочух, че едва ли може да му донесе Нобеловата награда. И оттогава е персона нон грата тук.

Фиксира я със студените си и немигащи очи.

— Междувременно, всичко си остава постарому. Ще присъствате ли на откриването на новата Зала на приматите?

— Не бях го планирала.

— Започнете да го планирате. В крайна сметка вие сте нашата служителка на седмицата. Хората ще искат да ви видят, да ви чуят. Всъщност музеят ще пусне съобщение до пресата за нашата героична доктор Кели, в което междувременно ще се споменава колко отговорен пред обществото е музеят, какви дългогодишни традиции има в безкористната си дейност за града. Вие, разбира се, ще отклонявате всички въпроси по темата като казвате, че цялата ви работа е абсолютно конфиденциална. — Бризбейн взе сакото от стола и изискано го облече, махна някакво косъмче от рамото си и приглади безупречната си коса. — Сигурен съм, че ще намерите що-годе прилична рокля в гардероба си. Ще се радвам, ако не е някоя от онези смахнати одежди, които се радват напоследък на такъв успех на баловете на музея.

— И какво ще стане, ако откажа? Ако не се съглася да участвам във вашата програмка?

Бризбейн щракна копчетата на ръкавелите си и отново се обърна към нея. Погледът му обаче се измести към вратата и Нора го проследи.

На прага бе застанал със скръстени ръце самият доктор Колъпи. Слабоватата фигура на директора предизвикваше страховито, почти зловещо чувство, когато той тихичко се понасяше из залите на музея, облечен строго официално, с профила си на англикански пастор, с изправената си и отблъскваща стойка. Колъпи, произхождащ от славен род на джентълмени — учени и изобретатели, имаше енигматично поведение, говореше винаги тихо и никога не бе повишавал тон. На всичкото отгоре той притежаваше старинна къща на авеню „Уест енд“, в която живееше с великолепната си нова съпруга, четирийсет години по-млада от него. Отношенията им бяха предмет на безкрайни коментари и неприлични спекулации.

Днес обаче доктор Колъпи почти се усмихваше, пристъпи напред. Ъгловатите черти на бледото му лице изглеждаха по-меки от обичайното, дори беше донякъде оживен. Взе ръката й между сухите си длани, погледна я отблизо в очите и Нора усети леко и напълно неочаквано вълнение. Тя изведнъж съзря онова, което и онази млада съпруга сигурно е видяла — много жизнен мъж, скрит зад обикновено непроницаема фасада. Сега вече Колъпи наистина се усмихна — и когато го стори, все едно, че се включи рефлекторен отоплител. Нора се почувства окъпана в излъчването на чар и енергичност.

— Познавам работата ти, Нора, и я следя с огромен интерес. Да се предположи, че големите руини в каньона Чако са били строежи, повлияни от ацтеките, ако не и тяхно дело — това е важно, а може би и фундаментално откритие.

— Ами, тогава…

Той стисна леко ръката й да замълчи.

— Не знаех за съкращенията в бюджета за вашия отдел, Нора. Всички трябва да затягаме коланите, но може би сме го сторили малко безразборно.

Нора не можа да се сдържи и да не погледне Бризбейн; беше напълно изключил, изражението му — непроницаемо.

— За щастие сме в състояние да възстановим финансирането ви, а освен това и да ви осигурим осемнайсетте хиляди, необходими за онези жизненоважни датировки с въглерод–14. Аз самият имам личен интерес към тази тема. Никога няма да забравя как като дете посетих онези великолепни руини в Чако със самия доктор Морис.

— Благодаря ви, но…

Той отново леко стисна ръката й.

— Моля ви, не ми благодарете. Господин Бризбейн бе така добър да ми обърне внимание върху тази ситуация. Работата, която вършите тук, е важна; тя ще донесе престиж на музея; а аз лично бих искал да сторя всичко, за да я подкрепя. Ако имате нужда от още нещо, обадете ми се.

Много нежно пусна ръката й и се обърна към Бризбейн.

— Трябва да отида да подготвя малката си реч. Благодаря ви.

След миг бе вече изчезнал.

Нора погледна Бризбейн, но лицето му представляваше непроницаема маска.

— Сега вече знаете какво ще стане, ако се включите в програмата — обади се той. — Не бих искал да се впускам в подробности какво би се случило, ако откажете.

Бризбейн се обърна към огледалото и се огледа за последен път.

— До довечера, доктор Кели — рече меко той.

Дванадесета глава

О’Шонеси последва Пендъргаст по постланите с червени пътеки стълби към огромните бронзови порти на музея, сигурен, че всички са вперили поглед в него. Чувстваше се като абсолютен тъпанар в полицейската си униформа. Спусна небрежно лявата си ръка към дръжката на пистолета си и с удоволствие отбеляза как най-близкият облечен в смокинг мъж му хвърля боязлив поглед. Поуспокои се и от факта, че щеше да получи надница и половина за това префърцунено шоу — а да вземеш надница и половина от капитан Къстър никак не бе за изхвърляне.

Колите пристигаха една подир друга по „Мюзиъм драйв“ и разтоварваха красиви и недотам красиви хора. Плюшени въжета ограждаха малка групичка от фотографи и журналисти. Проблясъците на светкавиците бяха малко и с големи промеждутъци. Една камионетка с логото на местна телевизионна станция вече си събираше техниката и си тръгваше.

— Това откриване на новата Зала на приматите е доста по-скромно от другите, на които съм присъствал — рече Пендъргаст, след като се огледа. — Предполагам, че се дължи на умора от празненствата. Напоследък музеят доста ги зачести.

— Примати ли? И всичките тези хора се интересуват от маймуни?

— Мисля, че мнозина от тях са тук, за да наблюдават приматите извън изложбените щандове.

— Много смешно.

Минаха през портите и пресякоха Ротондата. Допреди два дни О’Шонеси не бе влизал в музея от дете. Но ето ги динозаврите — както си бяха изглеждали винаги. А отвъд тях — слонското стадо. Червените пътеки и плюшените въжета ги водеха напред, към вътрешността на сградата. По маршрута се бяха разположили усмихнати млади дами и ги направляваха с кимане и с жестове. Много хубави млади дами, рече си О’Шонеси и реши, че няма да е лошо да направи едно посещение в музея, когато не е на служба.

Минаха през Африканската зала, през масивната й врата, обкована със слонски бивници, и се озоваха в обширната зала за приеми, изпълнена с безброй масички с обредни свещи. Покрай едната стена се бе проточил огромен бюфет, отрупан с храна, а в двата му края имаше добре заредени питейни барове. В дъното на залата бе издигнат подиум, зает от струнен квартет; който стържеше прилежно виенски валс. О’Шонеси слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Звучаха ужасно. Добре поне, че не се упражняваха върху Пучини.

Залата бе почти празна.

До вратата стоеше мъж с маниакален вид и с огромна табелка с името си под белия карамфил на петлицата. Той забеляза Пендъргаст и разтърси ръката му, почти обезумял от благодарност.

— Хари Медоукър, шеф на отдела за връзки с обществеността. Благодаря ви много, че дойдохте, сър, благодаря ви. Мисля, че новата зала ще ви хареса.

— Моята специалност е маймунското поведение.

— Ами да — рече О’Шонеси с най-заплашителния си тон.

Онзи се наведе напред и заговори с възможно най-негостоприемния си тон:

— Това е частно събитие, господин полицай. Съжалявам, но трябва да си тръгнете. Нямаме нужда от външни охранители…

— О, така ли? Знаеш ли, Хари, тук съм по разследването на дребното проблемче с онова музейно кокаиново кръгче.

— Музейно кокаиново кръгче ли? — Медоукър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Полицай О’Шонеси — долетя да ушите му мекото предупреждение.

О’Шонеси потупа онзи по рамото.

— Нито дума. Представете си как пресата ще се нахвърли върху темата. Помислете си за музея, Хари.

Оставиха Хари разтреперан и побледнял като стена.

— Гадно ми става, когато не уважават хората в синьо — рече О’Шонеси.

В следващия миг Пендъргаст го изгледа сериозно. След това кимна към бюфета.

— Правилата може и да забраняват пиенето по време на служба, но не забраняват да се хапват блини с черен хайвер.

— Блини с к’во?

— Малки елдени хапки, намазани с масло и покрити с черен хайвер. Възхитителни са.

О’Шонеси потръпна.

— Не обичам сурови рибешки яйца.

— Подозирам, че никога не сте опитвал истинското нещо, сержант. Пробвайте. Ще ви се сторят по-изкусителни дори от ария на валкириите, уверявам ви. Но има още и пушена есетра, гъши дроб, шунка по пармски и стриди от река Дамарискота. Музеят винаги спретва отлични софри.

— На мен ми стига свинско между две филии.

— Това може да се вземе и от онзи продавач с количката на ъгъла на седемдесет и седма и „Сентръл парк уест“.

В залата се бяха появили още хора, но все пак публиката беше рехава. О’Шонеси последва Пендъргаст към масите с храна. Избегна купчините с лепкавите сиви рибешки яйца. Взе няколко парчета шунка, отряза си резен от питката сирене бри и си направи няколко малки сандвича. Шунката беше суховата, а сиренето биеше на амоняк, но като цяло сандвичите се ядяха.

— Имали сте среща с капитан Къстър, нали? — попита Пендъргаст. — Как мина?

О’Шонеси поклати шава, дъвчейки.

— Не дотам добре.

— Предполагам, че е имало някой и от кабинета на кмета.

— Мери Хил.

— А, мис Хил. Разбира се.

— Капитан Къстър искаше да знае защо не съм им казал за дневника, защо не съм им казал за роклята, защо не съм им казал за бележката. Но всичко това го имаше в доклада ми — който Къстър не беше чел — и затова в крайна сметка оцелях след срещата.

Пендъргаст кимна.

— Благодаря ви за помощта за този доклад. Ако го нямаше, щяха отново да ме сапунисат.

— Какъв странен израз. — Пендъргаст погледна зад рамото на О’Шонеси. — Сержант, бих искал да ви запозная с един стар мой познат. Уилям Смитбак.

О’Шонеси се обърна и видя дългурест, несръчен на вид мъж до бюфета, с щръкнал, лизнат, неподвластен на гравитацията кичур коса. Беше облечен в смокинг, който не му стоеше добре, и изглеждаше напълно погълнат от това да натовари върху чинията си колкото може повече храна за колкото е възможно по-малко време. Той погледна към тях и като забеляза Пендъргаст видимо трепна. Огледа се неловко, сякаш търсеше възможен изход. Но агентът от ФБР се усмихваше окуражително и мъжът на име Смитбак тръгна предпазливо към тях.

— Агент Пендъргаст — каза Смитбак с носовия си баритон. — Каква изненада!

— Наистина. Господин Смитбак, намирам ви в добро здраве. — Улови ръката на Смитбак и я разтърси. — Колко години минаха?

— Доста — отвърна Смитбак така, сякаш изминалото време не бе достатъчно. — Какво правите в Ню Йорк?

— Имам апартамент тук. — Пендъргаст пусна ръката му и изгледа писателя от глава до пети. — Виждам, че сте се издигнали до „Армани“, господин Смитбак. Далеч по-добра кройка от онези конфекции от Четиринайсета улица, с които се носехте. Но когато сте готов да предприемете истинска крачка напред в шивачеството, бих ли могъл да ви препоръчам „Бриони“ или „Ерменджилдо Дзеня“?

Смитбак отвори уста да отговори, но Пендъргаст продължи напевно:

— Междувременно се чух с Марго Грийн. Тя е в Бостън и работи за корпорацията „Джийн Дайн“. Помоли ме да ви поздравя.

Смитбак отново зяпна, сетне затвори уста.

— Благодаря ви — успя да рече най-накрая. — А… лейтенант Д’Агоста? Във връзка ли сте с него?

— Той също замина на север. Сега живее в Канада и пише полицейски романчета под псевдонима Камбъл Дърк.

— Трябва да си взема някоя от книгите му.

— Още не е преуспял — не като вас, господин Смитбак, — но трябва да кажа, че книгите му са четивни.

Смитбак вече се бе посъвзел.

— А моите не са, така ли?

Пендъргаст склони глава.

— Честно да си кажа, не съм чел нито една. Бихте ли ми препоръчали специално някоя от тях?

— Много смешно — отвърна Смитбак, намръщи се и се огледа. — Чудя се дали Нора ще дойде тук.

— Значи вие сте авторът на онази статия, така ли? — попита О’Шонеси.

Смитбак кимна.

— Вдигна малко шум, не мислите ли?

— Определено привлече всеобщо внимание — добави сухо Пендъргаст.

— И така би трябвало. Сериен убиец от деветнайсети век, който отвличал и обезобразявал безпомощни хлапета от приютите в името на някакъв експеримент да удължи собствения си жалък живот. Знаете ли, давали са „Пулицър“ и за по-незначителни теми.

Сега вече прииждаха повече хора и равнището на шума се повишаваше.

— Американското археологическо дружество настоява за разследване защо мястото е било разрушено. Разбрах, че и Съюзът на строителите също задава въпроси. При наближаващите избори кметът е принуден да заеме отбранителна позиция. Както можете да допуснете и „Мойгън-Феърхевън“ не се радват особено. А като говорим за вълка…

— Какво? — попита Смитбак, очевидно слисан от неочакваната забележка.

— Самият Антъни Феърхевън — отвърна Пендъргаст и кимна към входната врата.

О’Шонеси проследи погледа му. Застаналият на входа на залата мъж беше далеч по-младолик, отколкото бе очаквал; здравеняк, с физиката на колоездач или алпинист — жилав, атлетичен. Смокингът лягаше върху раменете и гърдите му леко, като излят, сякаш се беше родил с него. Но още по-изненадващо беше лицето. Беше открито, честно лице, а не мутрата на алчен и хищен строителен предприемач, какъвто го беше обрисувал Смитбак в статията си в „Таймс“. И тогава се случи най-изненадващото: Феърхевън погледна към тях, забеляза, че го гледат и им се усмихна широко, преди да продължи пътя си в залата.

Говорителите на озвучителната уредба изхриптяха; „Приказките от Виенската гора“ изведнъж секнаха. На подиума някакъв човек изпробваше микрофоните. Оттегли се и всред публиката се възцари мълчание. След малко друг, официално облечен мъж се качи на подиума и отиде до микрофоните. Изглеждаше сериозен, достоен, интелигентен, благороден, спокоен. Накратко казано — беше всичко онова, което О’Шонеси ненавиждаше.

— Кой е този? — попита той.

— Достопочтеният доктор Фредерик Колъпи — отвърна Пендъргаст. — Директорът на музея.

— Жена му е на двайсет и девет години — прошепна Смитбак, — можете ли да повярвате? Истинско чудо е, че успява да… — чакайте, ето я.

Той посочи към млада и изключително привлекателна жена, която бе застанала встрани. За разлика от останалите дами, които сякаш до една се бяха облекли в черно, тя носеше смарагдовозелена дълга рокля и подхождаща й елегантна диамантена тиара. Комбинацията беше умопомрачителна.

— О, Господи — въздъхна Смитбак, — каква мацка!

— Дано мъжът й да държи на нощното си шкафче електродите за в случай на инфаркт — промърмори О’Шонеси.

— Мисля да ида и да му дам телефонния си номер. Да му предложа да го отменя една нощ, в случай, че старикът се позадъха…

— Добър вечер, дами и господа — започна Колъпи. Гласът му беше тих, дрезгав, нетрепващ. — Когато бях младеж, предприех прекласифициране на класа Pondigae, големите маймуни…

Равнището на шума в залата спадна, но не изчезна съвсем. Хората тук повече ги интересува да хапнат и да пийнат, отколкото да слушат как някой им говори за маймуните, помисли си О’Шонеси.

— И тогава се сблъсках с проблем: къде е мястото на човечеството? Дали принадлежим на Pondigae или не? Дали принадлежим към рода на големите маймуни, или сме нещо по-специално? Това беше въпросът, пред който бях изправен…

— Ето я и доктор Кели — каза Пендъргаст.

Смитбак се обърна с живо, изпълнено с очакване изражение на лицето. Но високата, с медноруса коса дама мина покрай него без изобщо да го погледне и се насочи към масата с храната.

— Хей, Нора! Цял ден се мъча да се свържа с теб!

О’Шонеси видя как писателят хукна подире й, а след това се зае със сандвича си с шунка и сирене. Доволен беше, че не му се налагаше да върши всичко това, за да си изкарва прехраната. Как издържаха? Да се мотаеш, да бъбриш безцелно с напълно непознати хора, които никога повече няма да видиш, да се опитваш да проявиш някакъв интерес към блудкавите им доводи, и всичко това — на фона на велеречие и тъпотии. Струваше му се невъобразимо, че има хора, които харесват подобни празненства.

— И нашите най-близки живи роднини…

Смитбак вече се връщаше. Реверите му бяха изцапани с рибешки яйца и сладолед. Изглеждаше поразен.

— Да не би да ви се е случил инцидент?

— Може и така да се нарече.

О’Шонеси се озърна и видя тръгналата подир оттеглящия се Смитбак Нора. Никак не изглеждаше весела.

— Нора… — опита се отново да я заговори Смитбак.

Тя го застигна, изражението й бе яростно.

— Как можа! Информацията, която ти дадох, беше конфиденциална!

— Но, Нора, аз го направих заради теб. Не разбираш ли? Сега не могат да пипнат с пръст…

— Тъпанар такъв! Цялата ми кариера е съсипана! След случилото се в Юта, със закриването на Музея на Лойд, тази служба беше последната ми възможност. А ти я съсипа!

— Нора, ако само можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше…

— Ти ми обеща! А аз ти се доверих! Господи, не мога да повярвам, прецакана съм отвсякъде. — Тя се огледа, след това се извърна към него с удвоена свирепост: — Да не би това да е някакво отмъщение, загдето не поисках да наемем общ апартамент?

— Не, не, Нора, тъкмо наопаки, исках да ти помогна. Кълна се, че в крайна сметка ще си ми благодарна за…

Горкичкият, изглеждаше съвсем безпомощен. На О’Шонеси му стана жал за него. Не ще и дума — беше влюбен в тази жена, а ето, че съвсем очевидно беше провалил всичко.

Тя изведнъж се обърна към Пендъргаст:

— А и вие също!

Пендъргаст повдигна вежди, след което остави внимателно блината си в чинията.

— Да се промъквате по този начин в музея, да отваряте брави, да възбуждате подозрения. Вие започнахте всичко това!

Пендъргаст се поклони.

— Най-дълбоко съжалявам, ако съм ви причинил някаква неприятност, доктор Кели.

— Неприятност ли? Та те ще ме разпънат на кръст! И всичко това да излезе в днешния вестник. Иде ми да ви убия. Всички до един!

Тонът й се беше повишил и хората започнаха да гледат към тях, а не към мъжа на подиума, който продължаваше да каканиже за класифицирането на големите маймуни.

След това Пендъргаст каза:

— Усмихнете се. Приятелят ни Бризбейн ни гледа.

Нора погледна през рамо и О’Шонеси проследи погледа й към подиума. Видя, че в тях се беше втренчил добре облечен мъж — висок, изтупан, със зализана назад черна коса. Не изглеждаше никак доволен.

Нора поклати глава и сниши глас.

— Господи, аз дори не трябваше да разговарям с вас. Просто не мога да повярвам в какво положение ме поставихте.

— Въпреки всичко, доктор Кели, аз и вие трябва да поговорим — рече тихо Пендъргаст. — Нека се срещнем утре вечер в седем в „Тен Рен тий енд Гинсенг къмпани“, на улица „Мот“, номер 75. Моля ви.

Нора го изгледа все още свирепа и се отдалечи.

Бризбейн веднага дотърча с дългите си крака и се изтъпани пред тях.

— Каква приятна изненада — рече той с хладен обертон в гласа. — Агентът от ФБР, полицаят и журналистът. Най-несветата троица, която някога съм виждал.

Пендъргаст склони глава.

— А вие как сте, господин Бризбейн?

— О, в най-добра форма.

— Радвам се да го чуя.

— Не си спомням да съм виждал имената ви в списъка с гостите. Особено вас, господин Смитбак. Как успяхте да се промъкнете през охраната?

Пендъргаст се усмихна и заговори тихо:

— Сержант О’Шонеси и аз сме тук по служба. А що се отнася до господин Смитбак — е, сигурен съм, че нищо не би му допаднало повече от това да го изхвърлите оттук. Какво по-добро продължение на днешната му статия в „Таймс“.

Смитбак кимна.

— Благодаря ви, така е.

Бризбейн не помръдваше, усмивката бе застинала върху лицето му. Погледна първо Пендъргаст, после — Смитбак. Забеляза изцапания смокинг на Смитбак.

— Майка ви не ви ли е казвала, че хайверът се поднася в устата, а не по реверите? — каза той, врътна се и тръгна.

— Идиот — прошепна Смитбак.

— Не го подценявайте — отвърна Пендъргаст. — Зад гърба му са „Мойген-Феърхевън“, музеят, а може би и кметът. И в никой случай не е идиот.

— Да де. Само че аз пък съм репортер на „Ню Йорк таймс“.

— Не правете грешката да си мислите, че дори това високо положение ще ви защити.

— … а сега без повече шумотевица, нека открием най-новото творение на музея — Залата на приматите…

О’Шонеси наблюдаваше как лентата на подиума бе прерязана с прекалено големите ножици. Чуха се вели ръкопляскания и всички се устремиха към отворените врати на новата зала. Пендъргаст го погледна.

— Да идем ли?

— Защо не?

Каквото и да направеха, щеше да е по-добро от това да си стоят на място.

— Без мен — рече Смитбак. — Виждал съм тук достатъчно изложби, та да ми стигнат за цял живот.

Пендъргаст се обърна и улови ръката на репортера.

— Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Скоро.

На О’Шонеси му се стори, че Смитбак едва доловимо трепна.

Малко след това минаха през вратите. Хората изпълваха просторна зала, която бе обрамчена с диорами на препарирани шимпанзета, горили, орангутани и разни други маймуни и лемури, изложени в естествената им среда. О’Шонеси с известна изненада установи, че диорамите бяха интересни, дори по своему красиви. Приличаха на магически прозорци, отворени към някакви далечни светове. Как бяха успели да го постигнат тези малоумници? Ами да, това, разбира се, не беше тяхно дело, а на уредниците и на художниците. Хората като Бризбейн бяха само ненужният баласт на борда. А той самият би трябвало да идва тук по-често.

Забеляза групичка хора да се събират пред един шкаф, в който бе изложено дюдюкащо шимпанзе, виснало от дървесен клон. Чуваха се приглушени разговори, лек смях. Не изглеждаше по-различен от другите шкафове, ала въпреки всичко бе привлякъл половината хора в залата. О’Шонеси се запита какво ли толкова интересно има в това шимпанзе. Огледа се. Пендъргаст бе в далечния ъгъл и разглеждаше с огромен интерес някаква маймунка с необичаен вид. Странен тип. Всъщност — малко плашещ, ако човек се замисли повечко.

Отиде да види витрината и застана зад тълпата. Долови още приглушени реплики, лек сподавен смях, няколко неодобрителни цъкалия с език. Някаква дама, отрупана с бижута, махаше с ръка да повика охраната. Когато хората осъзнаха, че е полицай, машинално му сториха път.

Тогава той забеляза, че към щанда бе прикрепен изпипан етикет. Беше красиво оформена дъбова табелка, върху която на черен фон беше изписано със златни букви:

Тринадесета глава

Кутията бе изработена от твърдо дърво. Беше си стояла непокътната и непотребна десетилетия наред и бе покрита с дебел слой прах. Достатъчно обаче беше едно изтриване с мекия велурен парцал, за да се махне напластената с годините „утайка“, а с второто изтриване — да блесне дървото под нея в старовремската си богата и мека лъскавина.

След това парцалът премина към обшитите с бронз ъгли, излъска ги до блясък. После — към бронзовите панти, полирани и леко смазани. Най-накрая стигна до златната табелка, закрепена към капака с четири миниатюрни винтчета. Едва когато всеки сантиметър от кутията, всеки неин елемент бяха полирани до блясък, пръстите преминаха към ключалката — и треперещи леко от важността на мига, — я отвориха и вдигнаха капака.

Инструментите вътре блестяха в леглата си от тъмночервено кадифе. Пръстите пробягаха последователно по всички тях, докосваха ги леко, почти благоговейно, сякаш можеха да имат някакво целително въздействие. Както някога — и както щяха да да правят в бъдеще.

Първи беше големият нож за ампутиране. Острието му бе извито надолу, досущ като на всички американски ножове за ампутиране, произведени в промеждутъците между Революцията и Гражданската война. Всъщност този комплект беше произведен през 1840 година от „Уиганд и Сноудън“ от Филаделфия. Изящен комплект, произведение на изкуството.

Пръстите се плъзнаха по гладкия кръг на „тигровото око“ — опал, който намигаше загадъчно на меката светлина върху триона за кости, после погалиха един след друг тънкия хирургически нож, форцепса за кости, форцепса за тъкани. Най-сетне се спряха върху големия трион. Погладиха го по дължина, след това го извадиха от гнездото му. Беше красавец — дълъг, внушителен, с удивително остър резец. Както и на останалите инструменти, дръжката му беше от слонова кост и каучук; чак през осемдесетте години на деветнайсети век, когато Листер публикува статията си за микробите, започнаха да стерилизират всички хирургични инструменти. Оттогава нататък всички дръжки и ръкохватки вече се правеха от метал — порестите материали се превърнаха в рядкост за колекционерите. Жалко, наистина; старите инструменти изглеждаха толкова по-красиви.

Добре, че поне тук нямаше да има нужда от стерилизация.

В кутията имаше два тавички. С огромно почитание пръстите извадиха горната — комплекта за ампутация, — за да се разкрие още по-голямата красота на долния комплект, за неврохирургия. До далеч по-елегантните триончета лежаха инструментите за трепанация. А всички те бяха обрамчени от най-голямото съкровище — медицинският трион, дълга, тънка метална лента с изострени и наточени зъби, с дръжки от слонова кост от двете страни. Той всъщност принадлежеше към инструментите за ампутация, но поради голямата си дължина му бе отредено място в долната тавичка. Точно това бе инструментът, който човек ще използва, когато от значение е времето, а не изтънчеността. Беше ужасяващ на вид. Но беше и красив в съвършенството си.

Пръстите пробягаха по всички инструменти. След това горната тавичка бе внимателно положена на мястото й.

От близката маса взе тежък кожен каиш и го постави пред отворената кутия. Пръстите втриха малко масълце върху каиша — бавно, без никакво бързане. Важното беше изобщо да не се бърза. Бързането винаги води до грешки, до хвърлени нахалост усилия.

Най-накрая пръстите се върнаха към кутията, избраха един нож, подложиха го под светлината. А след това — бавно, с обич — положиха лезвието върху кожения каиш и полека, полека започнаха да го движат по него. Каишът едва ли не замърка под движенията на източвания инструмент.

Щеше да отнеме доста време да се наточат всички остриета от хирургическия комплект. Но пък, от друга страна, имаше достатъчно време.

Всъщност, не разполагаше с нищо друго, освен с време.