Музей на страха

Първа глава

Уилям Смитбак се настани с тежка въздишка в очуканото дървено сепаре в дъното на кръчмата „Бларни Стоун“. Разположена точно срещу южния вход Нюйоркския музей, таверната беше любимо място за служителите на музея. Бяха прекръстили заведението на „Костите“ заради увлечението на собственика да кове кости от всякакъв размер, форма и животински видове върху всяка свободна повърхност. Шегобийците от музея обичаха да твърдят, че ако полицията вземе костите за изследване, половината от случаите на безследно изчезнали в града ще бъдат веднага разнищени.

В миналото Смитбак бе прекарал много дълги вечери тук, с бележниците си и с опръскания с бира лаптоп, работеше по различни книги: книгата му за убийствата в музея; продължението й за клането в метрото. Тук винаги се беше чувствал у дома си — беше като убежище от несгодите на света. Ала тази вечер дори „Костите“ не му носеха утешение. Спомни си една фраза, която бе прочел някъде — май беше от Брендън Биън — да изпитваш толкова силна жажда, че тя да хвърля сянка. Точно така се чувстваше.

Това бе най-лошата седмица от живота му — като се почне с ужасните отношения с Нора и се свърши с безполезното му интервю с Феърхевън. А на всичкото отгоре шибаният „Поуст“ — чрез стария му съперник Брайс Харимън, — го бе прецакал на два пъти. Първо за убийството на туристката в Сентръл парк, а после и за костите, намерени на улица „Дойърс“. Това по право беше негова тема. И как онзи пикльо Харимън бе успял да вземе ексклузивно интервю? Та той самият не можеше да вземе такова интервю от собственото си гадже, за Бога! Кого ли познаваше Хариман? И като се сети как той, Смитбак, бе оставен навън с всички останали репортерчета, а Харимън го посрещнаха като кралска особа, дадоха му възможност за репортаж „от мястото на събитието“… Господи, как му се пиеше.

Сервитьорът с висналите уши дойде — навъсените му черти бяха почти толкова познати на Смитбак, колкото и собствените му.

— Както обикновено ли, господин Смитбак?

— Не. Имате ли от онова, петдесетгодишното уиски „Глен Грант“?

— На цена трийсет и шест долара — отвърна снизходително сервитьорът.

— Донеси ми. Искам да пийна нещо, което е толкова старо, колкото стар се чувствам самият аз.

Келнерът се стопи в тъмната, задимена атмосфера. Смитбак погледна часовника си и раздразнено се огледа. Закъсня с десет минути, но, както изглежда, О’Шонеси закъсняваше с повече. Ненавиждаше хора, които закъсняват повече от самия него, почти толкова, колкото мразеше и хора, които идваха точно навреме.

Сервитьорът се материализира отново, понесъл чашка с един пръст кехлибарена течност на дъното й. Постави я почтително пред Смитбак.

Той я поднесе под носа си, завъртя я, вдъхна опияняващия аромат на шотландски малц, дим и изворна вода, която, както твърдяха шотландците, е текла през торф и върху гранит. Вече се чувстваше по-добре. Докато оставяше чашката си, вида Бойлън, собственикът, да подава през бара чаша тъмна бира с ръка, която сякаш бе резбована от парче тютюн за дъвчене. А до Бойлън стоеше току-що влезлият и озъртащ се О’Шонеси. Смитбак му помаха и отклони погледа: си от евтиния полиестерен костюм, който направо искреше, въпреки слабото осветление и цигарения дим. Как може уважаващ себе си човек да облече такъв костюм?

— Самият той — рече Смитбак в несполучлив опит да имитира ирландски акцент при приближаването на О’Шонеси.

— Тъй вярно — отвърна полицаят, докато сядаше в дъното на сепарето.

Сервитьорът се появи отново като фокусник, кланяйки се почтително.

— Същото и за него — рече Смитбак и добави: — нали знаеш, от 12-годишното.

— Разбира се — отвърна келнерът.

— Какво е то? — попита О’Шонеси.

— „Глен Грант“. Чисто малцово шотландско уиски. Най-доброто в света. Аз черпя.

О’Шонеси се ухили.

— Ти к’во, искаш да задавиш един презвитерианец-оранжист с такава гадост? То е все едно да слушаш Верди в превод. Предпочитам „Пауърс“.

— Този боклук? Повярвай ми, ирландското уиски става само за почистване на омаслени двигатели, не и за пиене. Ирландците произвеждат по-добри писатели, шотландците — по-добро уиски.

Сервитьорът се отдалечи и скоро се върна с втора чашка. Смитбак изчака, докато О’Шонеси помирише, потръпне и отпие.

— Става за пиене — рече той след малко.

Докато посръбваха мълчаливо, Смитбак хвърли крадешком поглед на седналия срещу него полицай. Дотук не бе измъкнал почти нищо от споразумението им, макар че му бе снесъл купища информация за Феърхевън. Ала въпреки това той му се нравеше — О’Шонеси имаше лаконичен, циничен, дори фаталистичен възглед за живота, който Смитбак напълно разбираше.

Смитбак въздъхна и се облегна назад.

— Е, какво ново?

Лицето на О’Шонеси веднага потъмня.

— Уволниха ме.

Смитбак рязко се изправи.

— Какво? Кога?

— Вчера. Е, не е точно уволнение. Още не. Отстранен съм временно. Започват разследване. — Огледа се. — Но това е между нас двамата.

Смитбак пак се облегна.

— Разбира се.

— Следващата седмица ще ме изслушат пред профсъюзния борд, но както изглежда с мен е свършено.

— Защо? Защото си поработил малко настрани ли?

— Къстър е бесен. Ще извади една стара история. Един подкуп, който взех преди пет години. Това, плюс неподчинение и неизпълнение на заповеди, ще е достатъчно да ме удави.

— Този тлъст негодник.

Последва ново мълчание. Единственият потенциален източник отива на кино, помисли си Смитбак. Жалко. Свестен човек е.

— Сега работя за Пендъргаст — добави съвсем тихо О’Шонеси, наведен над чашката си.

Това беше още по-голям шок.

— За Пендъргаст ли? И как така?

Може би не всичко беше изгубено.

— Необходим му беше Петкан. Някой, който да му проправя пътя, да внимава нещата да са под контрол. Поне така каза. Утре трябва да ходя до Ийст вилидж и да шпионирам един магазин, от който, както смята Пендъргаст, Ленг си е купувал химикалите.

— Боже мой!

Това наистина бе интересно развитие на нещата: О’Шонеси да работи за Пендъргаст и вече да не бъде ограничен от Нюйоркското полицейско управление да разговаря с журналисти. Може би нещата бяха още по-добре отпреди.

— Ако откриеш нещо, ще ми обадиш ли? — попита Смитбак.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали можеш да направиш нещо за нас.

— Не съм много сигурен, че разбирам за какво става дума.

— Нали си репортер? И правиш разследвания?

— Това е малкото ми име. Но защо пък вие, момчета, ще се нуждаете от моята помощ? — Смитбак отклони поглед встрани. — Какво ще каже Нора, ако заработя с нея?

— Тя не знае. Нито пък Пендъргаст.

Смитбак го изгледа изненадан. Но О’Шонеси не даде вид, че ще каже още нещо. Безполезно е да се опитваш да измъкнеш от този човек нещо силом, помисли си Смитбак. Ще изчакам докато е готов и сам реши да го каже.

Пое в друга посока.

— Е, как намерихте досието ми за Феърхевън?

— Дебело. Много дебело. Благодаря.

— Боя се, че бе пълно с глупости.

— Пендъргаст изглеждаше доволен. Каза ми да те поздравя.

— Пендъргаст е свестен човек — каза предпазливо Смитбак.

О’Шонеси кимна, сръбна от питието си.

— Но човек винаги остава с чувството, че знае повече, отколкото споделя. Всичките тези приказки, че трябва да внимаваме, че животът ни е в опасност. Но не иска да каже всичко. И сетне, изневиделица ти хвърля истинска бомба. — Очите му се присвиха. — И точно тук можеш да помогнеш.

Ето, започва се.

— Аз ли?

— Искам да се поразровиш малко. Да откриеш нещо за мен. — Последва леко колебание. — Виждаш ли, това нараняване може би е подействало на Пендъргаст по-тежко, отколкото си мислехме. Той има една шантава хипотеза. Толкова шантава, че когато я чух, едва не си взех чукалата да си вървя.

— Така ли?

Смитбак небрежно отпи от чашката, като внимаваше да прикрие интереса си. Беше съвсем наясно какво можеше да означава „шантава теория“, когато принадлежеше на Пендъргаст.

— Така. Искам да кажа; че ми харесва да работя по това дело. Няма да ми е приятно да изляза от него. Но не мога да работя за човек, който се е побъркал.

— Разбирам те. Е, и каква е шантавата теория на Пендъргаст?

Този път О’Шонеси се колеба по-дълго. Определено у него се водеше вътрешна борба.

Смитбак стисна зъби. Я да му поръчам още едно питие…

Махна на сервитьора да дойде.

— Ще вземем още по едно.

— Моето нека да е „Пауърс“.

— Както искаш. Пак аз черпя.

Изчакаха да дойдат новите им питиета.

— Как върви вестникарлъкът? — попита О’Шонеси.

— Кофти. „Пост“ ме прецака. На два пъти.

— Забелязах.

— Можеше да ми помогнеш тук, Патрик. Дето ми позвъни за улица „Дойърс“ беше хубаво, но то не ме вкара вътре.

— Ей, аз ти подсказах, твоя работа е как ще вкараш задника си вътре.

— Как е успял Хариман да вземе ексклузивно интервю?

— Не знам. Знам само, че те мразят. Обвиняват те, че си дал началото на тези папагалски убийства.

Смитбак поклати глава.

— Навярно ще ми бият шута.

— Не и за едно прецакване.

— Две. И не бъди толкова наивен, Патрик. Този бизнес е сокоизстисквачка. Или ти изстискваш, или тебе те изстискват.

Метафората не прозвуча точно така, както бе възнамерявал Смитбак, но посланието беше ясно.

О’Шонеси се изсмя невесело.

— Това важи с всичка сила и за моя бизнес. — Изражението му стана още по-сериозно. — Но във всеки случай знам какво е да те изритат.

Смитбак се наведе заговорнически напред. Време беше да го понатисне малко.

— И каква е хипотезата на Пендъргаст?

О’Шонеси отпи от питието си. Изглежда бе стигнал до някакво лично решение.

— Ако ти кажа, ще използваш ли източниците си, за да провериш дали има някакъв шанс да е вярна?

— Разбира се. Ще направя всичко, което е по силите ми.

— И ще си мълчиш? Никаква статия — поне засега?

На Смитбак не му стана приятно, но успя да кимне в съгласие.

— Добре — поклати глава О’Шонеси. — То и без друго не можеш да я публикуваш. Защото е напълно непубликуема.

Смитбак кимна.

— Разбирам.

Звучеше му все по-привлекателно, О’Шонеси го погледна.

— Пендъргаст смята, че онзи тип Ленг е още жив. Мисли, че Ленг е успял да удължи живота си.

Смитбак бе поразен. Усети как го обзема разочарование.

— По дяволите, Патрик, това е лудост Това е абсурдно.

— Нали ти казах?

Смитбак бе облян от вълна на отчаяние. Това бе по-лошо и от нищо. Пендъргаст се беше побъркал. Всички знаеха, че вилнее убиец папагал. Ленг да е жив след век и половина? Статията, която възнамеряваше да напише, започна да чезне неумолимо в далечината. Улови се с ръце за главата.

— Но как?

— Пендъргаст е убеден, че резултатите от аутопсиите на костите на улица „Бойърс“ и на Дорийн Холандър показват един и същ маниер и едни и същи белези.

Смитбак продължи да клати глава.

— Значи Ленг е убивал през всичкото това време — колко, през последните сто и трийсет години?

— Точно това мисли Пендъргаст. Той смята, че онзи още живее някъде на „Ривърсайд драйв“.

Смитбак мълча известно време, играеше си с кибрита. Пендъргаст очевидно се нуждаеше от дълга почивка.

— Накара Нора да провери актовете за собственост отпреди 1900 година, за да установи кои къщи не са били превърнати в апартаменти. Да потърси актове, които не са били предмет на завещание от много време. Ей такива неща. Опитва се да открие Ленг.

Абсолютна загуба на време, помисли си Смитбак. Какво става с Пендъргаст? Допи вече изгубилото вкуса си уиски.

— Не забравяй обещанието си. Ще провериш ли? Прегледай некролозите, прерови старите издания на „Таймс“, може да изпадне някоя троха. Провери дали има някаква възможност Пендъргаст да е прав.

— Разбира се, разбира се.

Господи, какъв майтап. Смитбак вече съжаляваше, че се бе съгласил на това споразумение. Само щеше да си загуби времето.

О’Шонеси изглежда се успокои.

— Благодаря ти.

Смитбак прибра кибрита в джоба си и изпразни чашата си. Махна на сервитьора.

— Колко ти дължим?

— Деветдесет и два долара — рече с нотка на съжаление келнерът. Както винаги нямаше касова бележка. Смитбак бе сигурен, че доста голяма част от парите ще влязат в джоба на сервитьора.

— Деветдесет и два долара! — извика О’Шонеси. — Колко питиета си ударил преди да дойда?

— Хубавите неща в живота не са безплатни, Патрик — рече скръбно Смитбак. — А това с особена сила важи за истинския малцов скоч.

— Като си помисли човек за горките гладуващи деца.

— Мисли си за горките жадни журналисти. Следващият път ти черпиш. Особено ако дойдеш пак с някоя толкова шантава история.

— Предупредих те. И се надявам, че няма да имаш нищо против да пиеш „Пауърс“. Няма да намериш истински жив ирландец да плати такава сметка. Само шотландец може да си позволи толкоз за едно питие.

Замисленият Смитбак зави по авеню „Кълъмбъс“. Изведнъж спря. Макар теорията на Пендъргаст да беше нелепа, тя му подсказа една идея. Въпреки възбудата, предизвикана от папагалските убийства и находката на улица „Дойърс“, никой всъщност не се бе заел със самия Ленг. Кой бе той? Откъде се беше появил? Къде е завършил медицина? Каква е била връзката му с музея? Къде е живеел?

Сега вече нещата му изглеждаха по-розови.

Статия за масовия убиец доктор Енок Ленг. Да, да — това беше. Това би могло да му спаси задника в „Таймс“.

Като си помисли човек, идеята беше даже много добра. Този тип е предхождал Джак Изкормвача. „Енок Ленг — портрет на първия сериен убиец в Америка.“ Можеше да стане уводна статия на „Таймс сънди мегъзин“. Така щеше да удари два заека с един куршум — щеше да направи проучването, което бе обещал на О’Шонеси, и същевременно да разучи миналото на Ленг. И нямаше да злоупотреби с ничие доверие — защото след като установеше кога е починал, това щеше да сложи край на шантавата теория на Пендъргаст.

Изведнъж усети как потреперва от страх. Ами ако Хариман вече рови историята на Ленг? Най-добре ще е веднага да се залавя за работа. Имаше поне едно голямо предимство пред Хариман — беше страхотен изследовател. Ще започне с вестникарската „морга“ — ще потърси дали и кога е споменавано нещо за Ленг или Шотъм, или Макфадън. Ще потърси сведения за още убийства, извършени по метода на Ленг: с характерната дисекция на гръбначния мозък. Ленг сигурно е убил повече хора, отколкото бяха открити на улица „Кетрин“ и „Дойърс“. Може би някои от тези убийства са излезли на бял свят и са попаднали в пресата.

А му оставаше и архивът на музея. От проучванията за предишната си книга той го познаваше отлично. Ленг е бил свързан с музея. Там имаше истинска златна мина за информация, само да знае човек къде да я намери.

Щеше да има и допълнителна изгода — би могъл да предаде на Нора информацията, която тя търсеше — къде е живял Ленг. Един малък жест, който би могъл върне отношенията им в старото русло. А и кой знае? Може би да върне и разследването на Пендъргаст в старото русло.

Срещата му с О’Шонеси в крайна сметка не беше пълна загуба.

Втора глава

Източна дванайсета улица бе типична за Ийст вилидж, реши О’Шонеси, докато завиваше по нея от Трето авеню: смесица от пънкари, набедени поети — реликви от шейсетте години, както и стари обитатели, които просто нямаха енергията или парите да се преместят. Улицата бе станала малко по-свястна през последните години, но пак изобилстваха очукани жилищни сгради между по-лъскавите магазини, барове и дюкяните за грамофонни плочи втора употреба. Забави крачка, наблюдаваше минувачите: бедни туристи, които се опитваха да се правят на важни; застаряващи пънк рокери с отдавна излезлите от мода стърчащи кичури червена коса; художници с изпоцапани с бои дънки, които влачеха платна; изтощени от дрогата скинари в кожени облекла с дрънчащи синджири. Заобикаляха отдалеч: нищо не изпъкваше на нюйоркските улици повече от полицай в цивилни дрехи, дори когато е временно отстранен и разследван.

Забеляза магазина далеч пред себе си. Беше малко дюкянче, смачкано между две стари сгради, които сякаш бяха с увиснали плещи от безбройните пластове графити. Витрината на магазинчето бе потънала в прах, пълна със старинни кутии и лавици, толкова избелели от времето и слънцето, че бе невъзможно да се прочетат етикетите. С малки мазни букви над витрината бе изписано: „Аптека Ню Амстердам“.

О’Шонеси спря и огледа фасадата. Трудно беше да се повярва, че подобна реликва е оцеляла, след като на съседния ъгъл имаше магазин на „Дуейн Рийд“. Никой не влизаше и не излизаше.

Пристъпи напред, приближи вратата. Имаше звънец и малка табелка, на която пишеше: „Само в брой.“ Натисна звънеца, чу го да издрънчава глухо някъде далеч далеч навътре. Доста време не долови никакъв друг шум. След това дочу тътрещи се стъпки. Ключалката изщрака, вратата се отвори и пред него застана някакъв мъж. Поне О’Шонеси си помисли, че беше мъж: с плешива като билярдна топка глава и мъжки дрехи, но лицето му бе тъй странно безизразно, че бе трудно да се определи полът му.

Без да каже нищо, човекът се обърна и се затътри отново навътре. О’Шонеси го последва оглеждайки се с любопитство. Бе очаквал да се озове в стара аптека с характерната чешмичка за газирана вода и дървени лавици, отрупани с аспирин и пакети лигнин. Но вместо това се оказа в невероятна миша дупка с наблъскани един върху друг кашони, паяжини и прах. Едва сдържал се да не се закашля, О’Шонеси продължи по сложния проход към задната част на магазина. Тук се озова пред мраморен тезгях, малко по-малко прашен от останалата част на дюкяна. Човекът, който го пусна, бе заел мястото си зад него. До стената зад гърба му бяха подредени дървени шкафове с малки чекмеджета, О’Шонеси присви очи да прочете хартиените етикети, мушнати в медни рамки върху всяко от чекмеджетата: амарант, нукс вомика, коприва, върбинка, кукуряк, куче грозде, нарцис, овчарска торбичка, перлен трилистник. На съседната стена имаше стотици стъкленици, а под тях няколко реда сандъци, върху които с червен маркер бяха надраскани химически формули. Върху тезгяха лежеше книга със заглавие „Рецептурник“.

Мъжът — на О’Шонеси му беше по-лесно да го смята за мъж — се вторачи в него с очаквателно изражение на бледното си лице.

— О’Шонеси, консултант на ФБР — рече той и извади служебната карта, която му бе осигурил Пендъргаст. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако е удобно.

Мъжът се вгледа внимателно в картата и в един миг О’Шонеси си помисли, че няма да я уважи. Но продавачът само сви рамене.

— Какви хора посещават магазина ви?

— Най-вече онези врачки.

Лицето на мъжа се изкриви.

— Врачки ли?

— Аха. Врачки. Поне така се наричат напоследък.

О’Шонеси изведнъж се светна.

— Имате предвид вещици.

Мъжът кимна.

— Други? Лекари, да речем.

— Не, няма такива. Посещават ни и аптекари. Понякога — хобисти. От онези, дето търсят подсилващи организма билки.

— Някой, който се облича по старомоден или необичаен начин?

Мъжът махна неопределено към Източна дванайсета улица.

— Там всички се обличат необичайно.

О’Шонеси се замисли за миг.

— Разследваме едни стари престъпления, случили се в началото на века. Интересува ме дали имате стари архиви, които мога да проуча, списък на клиентите и тям подобни.

— Може би имаме — отвърна мъжът. Гласът му бе висок, гърлен.

Отговорът му изненада О’Шонеси.

— Какво искате да кажете?

— През 1924 година магазинът е изгорял до основи. След това е бил построен отново и дядо ми — той тогава е въртял магазина — започнал да държи архива си в огнеупорна каса. След като баща ми е поел бизнеса, не е използвал много касата. Всъщност използвал я е, за да държи в нея някакви неща на дядо ми. Почина преди три месеца.

— Съжалявам — рече О’Шонеси. — От какво почина?

— Казват — от удар. Както и да е, няколко седмици по-късно дойде един търговец на антики. Огледа магазина, купи няколко стари мебели. Когато видя сейфа, ми предложи много пари, ако съдържа нещо с историческа стойност. Затова го разбих. — Мъжът подсмръкна. — Но в него нямаше кой знае какво. Честно казано, очаквах да намеря стари златни монети, може би — стари акции или ценни книги. Онзи си тръгна много разочарован.

— И какво имаше вътре?

— Книжа. Счетоводни книги. Ей такива неща. Затова ви казах „може би имаме“.

— Мога ли да погледна този сейф?

Онзи сви рамене:

— Защо не?

Сейфът се намираше в зле осветена задна стая, всред купчини мухлясали кашони и прогнили дървени каси. Беше висок до рамото на средно висок човек, направен от дебел, боядисан в зелено метал. На мястото на ключалката зееше цилиндрична дупка — последица от разпробиването й с дрелка.

Мъжът отвори вратата и отстъпи назад, за да направи място на О’Шонеси. Той клекна и надникна вътре. Прашен облак висеше като плащеница във въздуха. Съдържанието на сейфа беше дълбоко навътре.

— Можете ли да включите още осветление?

— Не мога. Няма друго.

— Да имате под ръка фенерче?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Но почакайте.

Затътри се нанякъде й след минута се върна със запалена восъчна свещ в бронзов свещник.

Господи, това е невероятно, помисли си О’Шонеси. Но прие свещника, промърмори благодарностите си и го пъхна в сейфа.

Ако се вземе предвид големината му, той бе почти празен. О’Шонеси завъртя свещника, за да огледа по-добре и да запомни съдържанието му Купчина стари вестници в единия ъгъл; различни пожълтели книжа, свързани в малки вързопи; няколко реда старинни на вид счетоводни книги; две по-съвременни на вид, подвързани в ослепително червен найлон; половин дузина кутии от обувки с надраскани върху челата им дати.

О’Шонеси остави свещта на дъното на касата и грабна нетърпеливо старите счетоводни книги. Първата, която отвори, бе просто инвентарен списък на наличностите за 1925 година: страница подир страница изписани с разкрачен почерк позиции. Другият том бе същият — полугодишен инвентарен списък, завършващ през 1942 година.

— Кога е поел магазина баща ви? — попита О’Шонеси.

Мъжът се замисли за миг.

— По време на войната. Може би през 41-ва или 42-а.

Логично, помисли си О’Шонеси. Върна книгите на мястото им и прелисти купчината вестници. Не намери нищо друго, освен нов облак прах.

Премести свещника на една страна и, борейки се с нарастващото разочарование, взе вързопчетата книжа. Бяха сметки и фактури от търговци на едро от същия период — от 1925 до 1942 година. Не се съмняваше, че ще съвпаднат с описите в счетоводните книги.

Подвързаните с червен найлон книги бяха твърде скорошни, за да представляват някакъв интерес. Оставаха кутиите от обувки. Последна възможност. О’Шонеси взе най-горната, издуха праха от капака й и я отвори.

Вътре имаше стари данъчни разписки.

По дяволите, рече си О’Шонеси, докато връщаше кутията на мястото й. Избра напосоки друга, отвори капака й. Още разписки.

О’Шонеси се отпусна на пети. С едната ръка държеше свещта, с другата — кутията от обувки. Нищо чудно, че онзи антиквар си е тръгнал с празни ръце, помисли си той. Е, нищо. Струваше си поне да опита.

Въздъхна и се наведе напред да върне кутията. Докато правеше това, мярна отново червените папки. Странно — човекът каза, че баща му използвал сейфа само за старите неща от дядо му. Ала пластмасовите подвързии бяха от по-ново време, нали така? Във всеки случай са се появили доста след 1942 година. Обзет от любопитство, той взе една от книгите и я отвори.

Видя лист с разчертани редове, изписан гъсто със старомоден почерк. Страницата бе покрита със сажди, отчасти обгорена, превърнатите в пепел ъгли лесно се трошаха.

Огледа се. Собственикът на магазина се бе отдръпнал и ровеше нещо в картонен кашон.

О’Шонеси бързешком сграбчи двете книги с найлонова подвързия, духна свещта и се изправи.

— Боя се, че няма нищо интересно. — Вдигна двете книги с престорена небрежност. — Но като формалност ще задържа тези двете в офиса ни за ден или два. С ваше разрешение, разбира се. Така ще спестя на вас и на себе си сума писмена работа, съдебни разрешителни и прочее подобни неща.

— Съдебни разрешителни ли? — рече мъжът и върху лицето му се изписа тревожно изражение. — Разбира се, разбира се. Задръжте ги колкото е необходимо.

След като излезе на улицата О’Шонеси се спря, да изтупа праха от раменете си. Всеки миг можеше да завали, светлините обливаха сградите с апартаментчета и кафенета, разположени по цялото продължение на улицата. Тътен на далечен гръм успя да надделее над трафика. О’Шонеси вдигна яката на сакото си, пъхна грижливо книгите под мишница и забърза към Трето авеню.

От отсрещния тротоар, в сянката на стълбището на старинна сграда, един мъж наблюдаваше как О’Шонеси си заминава. След това тръгна, с ниско нахлупено бомбе, с дълго черно палто, с потропващ върху тротоара бастун — и след като се огледа внимателно наляво и надясно — бавно прекоси улицата в посока към аптеката „Ню Амстердам“.

Трета глава

Бил Смитбак обичаше моргата на „Ню Йорк таймс“ — висока, хладна стая с редици метални лавици, които изнемогваха под тежестта на подвързаните с кожа течения. Точно тази сутрин залата бе съвсем пуста. Репортерите рядко я използваха, предпочитаха дигиталните, онлайн архивни издания, които обаче се простираха само допреди 25 години. Или, ако се наложи, машините за микрофилми, които бяха отвратителни, но сравнително бързи. И все пак, Смитбак смяташе, че нищо не е по-интересно или само по себе си любопитно, от това да разлистваш сам старите страници. Често намираше поредица от информации в няколко последователни броя — или по различни страници на един и същи брой — които човек би пропуснал, ако гледа само ролките на микрофилмите.

Когато предложи на редактора да се заеме със статия за Ленг, онзи изръмжа уклончиво — сигурен знак, че идеята му допада. Докато си тръгваше, чу как онова ококорено чудовище измърмори:

— Само гледай да е по-хубава от оня боклук за Феърхевън, ясно ли е? Нещо, в което да има хъс.

Е, щеше да бъде по-добра от онази за Феърхевън. Трябваше да бъде.

Когато се настани в „моргата“ вече беше следобед. Библиотекарят му донесе първите течения, които бе поискал и той ги разлисти с благоговение, вдъхвайки мириса на гниеща хартия, старо мастило, мухъл и прах. Томът с това течение бе от януари 1881 година и той бързо намери статията, която търсеше — за изгорелия „музей“ на Шотъм. Беше на първа страница, с красива гравюра на извиващите се пламъци. В статията се говореше за видния професор Джон К. Шотъм, който се смятал за изчезнал, най-вероятно — за мъртъв. В статията се споменаваше също така и за изчезналия мъж на име Енок Ленг, който бе описан смътно като наемател и „помощник“ на Шотъм. Очевидно авторът не е знаел нищо за Ленг.

Смитбак продължи да разлиства напред, докато не намери следващата статия, в която се споменаваше, че след пожара били намерени останките на Шотъм. Никакво споменаване на Ленг.

После Смитбак пое назад, преглеждайки страниците с градските новини, търсеше информации за музея, за Академията, каквото и да е споменаване на имената на Ленг, Шотъм или Макфадън. Беше уморителна работа и вниманието на Смитбак често се отвличаше от различни вълнуващи, но несвързани с темата статии.

Няколко часа по-късно започна вече да нервничи. Разполагаше с маса статии за музея, с няколко за Академията, тук и там се споменаваха Шотъм и колегата му Тинбъри Макфадън. А още не успяваше да открие нищо за Ленг, освен за появата му в Академията, където от време на време се споменаваше само за „присъствието сред участниците и на проф. Ленг“. Очевидно Ленг не е искал да се набива на очи.

Така няма да стигна доникъде — още по-малко пък бързо, помисли си той.

Предприе втора офанзива, която обещаваше да е още по-трудна. Започвайки от 1917 година, когато Ленг е напуснал лабораторията си на улица „Дойърс“, Смитбак започна да разлиства вестниците в търсене на сходни с маниера му убийства. Всяка година излизаха 365 броя на „Таймс“. По онова време убийствата са били достатъчно редки събития, за да излязат на първа страница, тъй че той се ограничи до разглеждането на първите страници, както и на страниците с некролозите, търсейки съобщение за смъртта на Ленг, което го интересуваше толкова много, колкото и О’Шонеси.

Можеше да прочете за маса убийства, както и редица много интересни некролози, ала Смитбак се усети, че прекалено се заинтригува. Така работата вървеше бавно.

Но ето, че попадна на заглавие от 10 септември 1918 година, което бе току под сгъвката на първа страница: „Обезобразен труп в бедняшко жилище“. Следвайки старомодния стил, статията се стремеше да щади чувствата на читателите и да не споменава какви точно са били обезобразяваният, но изглежда ставаше дума за долната част на кръста.

Зачете се, репортерските му инстинкти отново сработиха. Значи Ленг е бил още „в действие“, още е убивал и след като е изоставил лабораторията си на улица „Дойърс“.

До края на деня успя да установи още половин дузина убийства, по едно на всеки две години, които можеха да бъдат дело на Ленг. Или е имало други неразкрити трупове; или пък Ленг е престанал да заравя труповете в подземията из най-различни краища на града. Жертвите винаги са били просяци. Само в един случай трупът е бил идентифициран. Всички са били погребани в общинските гробища. В резултат на всичко това никой не е забелязал приликите. Полицията не е направила връзка между тях.

Последното убийство по „метода“ на Ленг изглежда е станало през 1935 година. След тава се съобщаваше за множество убийства, но нито едно не бе с характерните осакатявания „подписът“ на Ленг.

Смитбак направи бързи из а сления: Ленг се е появил в Ню Йорк през седемдесетте години на XIX век — може би млад мъж, около тридесетгодишен. През 1935-а би трябвало да е на около седемдесет години. Защо убийствата са престанали тогава?

Отговорът беше абсолютно очевиден — Ленг е починал. Не намери некролог във вестника; но пък Ленг се е стремял изобщо да не се шуми около него, тъй че появата на некролог би била малко вероятна.

Е, дотук с теорията на Пендъргаст, помисли си Смитбак. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече добиваше увереност, че Пендъргаст не би могъл наистина да повярва в подобен абсурд. Не, Пендъргаст ги пращаше за зелен хайвер поради някаква своя, съмнителна причина. Това бе много характерно за него — артистичен, уклончив, с безкрайни недомлъвки. Човек никога не знаеше какво мисли, нито какъв е планът му. Ще обясни всичко това на О’Шонеси, когато се видят следващия път; не ще и дума, че ченгето ще се успокои, като разбере, че Пендъргаст не се е побъркал.

Смитбак прегледа за некролози още една годишнина, но не откри нищо за Ленг. Логично: той не е искал да остави никаква следа в историческите архиви. Беше почти ужасяващо.

Погледна часовника си: време бе да прекратява. Беше прекарал в архива цели десет часа.

Но бе направил добър старт. С един удар бе разкрил още половин дузина нерешени случаи на убийства, които биха могли да бъдат приписани на Ленг. Разполагаше може би с още ден-два преди редакторът да започне да изисква резултати. А може би и с повече, ако съумееше да покаже, че работата му е довела до разкриване на златна жила.

Едно от разкритите в целодневното му проучване неща беше, че Ленг е бил гост-изследовател в музея. Смитбак знаеше, че по онова време всички гостуващи учени е трябвало да бъдат проучени от академичното ръководство, за да получат неограничен достъп до колекциите. В това проучване са се съдържали такива подробности като: възраст, образование, научни степени, специалности, публикации, брачен статус и адрес. Оттам можеше да се стигне до други съкровищници на документи — актове за собственост, договори за наем, съдебни действия и тъй нататък. Ленг може и да е успял да се скрие от общественото внимание — но архивите на музея щяха да са съвсем друга опера.

И когато Смитбак приключи, ще познава Ленг като свой собствен брат.

Тази мисъл му донесе приятната тръпка на очакването.

Четвърта глава

О’Шонеси стоеше на стъпалата пред сградата на ФБР „Джейкъб Джавитс“. Дъждът бе спрял и тук-таме по тесните улички на Долен Манхатън се виждаха локвички. Пендъргаст не беше в „Дакота“, нямаше го и тук — в офиса на Бюрото. О’Шонеси бе обзет от смесени чувства — нетърпение, любопитство, ентусиазираност. Беше доста разочарован, че не можеше да покаже веднага откритието си на Пендъргаст. Той със сигурност щеше да оцени важността му. Може би това щеше да е ключът за разгадаването на случая.

Мушна се зад една от гранитните колони на сградата, за да разгледа още веднъж дневниците. Погледът му пробяга по разделените на колонки страници, по безбройните вписвания с избеляло синьо мастило. Съдържаха всичко: имената на купувачите, списъци на химикали, количества, цени, адреси за доставка, дати. Отровите бяха отбелязани с червено. На Пендъргаст това много щеше да му хареса. Ленг, разбира се, би трябвало да е правил покупките си под псевдоним, може би е давал фалшив адрес — но би трябвало да е използвал един и същи псевдоним за всяка покупка. А след като Пендъргаст вече бе съставил списък поне на някои от редките химикали, използвани от Ленг, щеше да е проста работа да бъдат сравнени е описите от тази книга и по този начин да бъде разкрит псевдонимът на Ленг. Ако под същото име Ленг е правил и други сделки, тази малка книга би могла да ги отведе твърде далеч.

О’Шонеси погледна томчетата още веднъж, след това ги мушна под мишница и закрачи замислен по улица „Уърт“ към Градския съвет и метрото. Томчетата покриваха периода 1917 — 1923 година и предхождаха пожара, изпепелил аптеката. Очевидно само те бяха оцелели от огъня. Били са собственост на дядото, а бащата после ги е преподвързал. Ето защо онзи антиквар не си е дал труда да ги прегледа — изглеждали са твърде съвременни. А О’Шонеси бе извадил чист късмет…

Антикварят. Като се замисли сега за него, му се стори подозрително някакъв антиквар просто да се появи в магазина няколко дни след смъртта на стария и да се заинтересува от сейфа. Може би в крайна сметка смъртта не е била случайна. Може би убиецът папагал е бил в магазина преди него и е търсел повече информация за купуваните от Ленг химикали. Но не — това не беше възможно. Папагалските убийства бяха започнали след публикуването на статията. О’Шонеси се укори, че не бе поискал описание на антикваря. Е, винаги можеше да се върне отново. Може би и Пендъргаст ще поиска да дойде с него.

Изведнъж се спря. Машинално бе подминал станцията на метрото на улица „Ан“. Понечи да се върне, но се поколеба.

Сети се, че се намира недалеч от улица „Уотър“ номер 16, където бе живяла Мери Грийн. Пендъргаст вече я бе посетил заедно с Нора, но О’Шонеси не беше я виждал. Не че имаше кой знае какво за гледане, разбира се. Но след като вече беше напълно ангажиран с този случай, искаше да види всичко, да не пропусне нищо. Мислите му отново се върнаха към Музея на изкуствата — към трогателната рокличка и отчаяната бележка, зашита в нея.

Отклонението щеше да му отнеме десетина минути. Вечерята можеше да почака. Продължи по улица „Ан“, сетне зави по „Голд“, подсвирквайки си „Каста дива“ от „Норма“ на Белини. Беше най-страхотното изпълнение на Мария Калас и една от любимите му арии. Беше в прекрасно настроение. Сега преоткриваше, че детективската работа може да бъде и много забавна. Преоткри и още нещо: че тя му идва отръки.

Залязващото слънце надникна през облаците и той видя своята сянка пред себе си — дълга и самотна на улицата. Вляво се намираше виадуктът на „Саут стрийт“, а отвъд него — кейовете на Ийст ривър. Административните сгради отстъпваха място на жилищните — някои с реставрирани тухлени фасади, други — изоставени, сякаш кухи, изпразнени от съдържание.

Захладняваше, но последните лъчи на слънцето върху лицето му бяха приятни. Зави наляво по улица „Джон“ към реката. Пред него се виждаше редица от стари пирсове. Някои бяха асфалтирани и още се използваха, други бяха клюмнали опасно към водата; а някои бяха дотам рухнали, че представляваха само стърчащи от водата колове. Слънцето се скри, но остана заревото му в небето — от тъмночервено до жълто на фона на спускащата се мъгла. Отвъд Ийст ривър светваха светлините на ниските старинни сгради на Бруклин. Той закрачи по-бързо, можеше вече да вижда дъха си.

Когато прекоси улица „Пърл“, у О’Шонеси се появи усещането, че е следен. Не знаеше точно защо се бе появило — дали подсъзнателно бе чул нещо, или просто се дължеше на шестото чувство на опитно ченге. Продължи да върви без да променя темпото си, без да се озърта назад. Отстранен или не, но в кобура под мишницата бе личният му револвер 38-и калибър, а той знаеше как да си служи с него. Тежко и горко на бандюгата, който си помисли, че изглежда лесна плячка.

Спря се и огледа малкия лабиринт от улички, които водеха към речния бряг. Докато правеше това, усещането му се засили. О’Шонеси отдавна се бе научил да се доверява на подобни усещания. Както и останалите опитни ченгета, той бе развил у себе си високочувствителен уличен „радар“, който предусещаше кога нещо не е наред. Щом си ченге, или развиваш този радар бързо, или ще ти прострелят задника и Свети Петър ще ти го поднесе като красиво опакован подарък с червена панделка отгоре. Почти беше забравил, че притежава подобен инстинкт. Години наред не беше влизал в употреба, но тези неща отмират трудно.

Продължи да върви, докато не стигна ъгъла на „Бърлинг“. Зави зад него, бързо се шмугна в сянката и се притисна до стената, като едновременно с това извади револвера „Смит и Уесън“. Зачака със затаен дъх. Чуваше лекия шум от плискащата се о пирсовете вода, далечния рев на автомобилния трафик, лай на куче. И нищо друго.

Надзърна зад ъгъла. Все още имаше достатъчно светлина, за да вижда ясно. Жилищните сгради и складовете по брега изглеждаха безлюдни.

Излезе по на светло, без да крие готовия за стрелба револвер. Ако някой го бе проследил, би трябвало да види оръжието. И да се махне.

Бавно прибра револвера в кобура, огледа се отново и зави по улица „Уотър“. Защо обаче не изчезваше усещането, че е следен? Дали в крайна сметка инстинктът му не беше вдигнал фалшива тревога?

Когато стигна до средата между двете пресечки — където според него трябваше да е номер 16 — му се стори, че зърна тъмна сянка да се скрива зад ъгъла, като че чу и шум от подметки по асфалта. Втурна се напред, забравил изцяло за Мери Грийн, зави зад ъгъла с отново извадения револвер в ръка.

Пред него беше улица „Флечър“ — тъмна и пуста. Но над далечния ъгъл светеше улична лампа и на нейната светлина забеляза бързо изчезваща сянка. Този път нямаше никакво съмнение.

Спринтира по улицата, зави зад следващия ъгъл. Там спря.

Черна котка прекоси пустата улица с високо вдигната опашка, чийто край потрепваше при всяка нейна стъпка. Беше на няколко преки от рибния пазар „Фултън“ и го лъхна вонята на риба. Над пристанището се понесе тъжния вой на корабна сирена.

О’Шонеси се надсмя тъжно над себе си. Обикновено не бе предразположен към параноя, но нямаше друга дума за случилото се. Беше се втурнал да преследва една котка. Случаят, по който работеше, изглежда си казваше своето.

Стисна здраво дневниците и продължи на запад към „Уолстрийт“ и към метрото.

Но този път нямаше никакво съмнение — стъпки, при това близки. Леко закашляне.

Обърна се и отново извади револвера. Вече доста се беше стъмнило и очертанията на улицата, на старите докове, на каменните входове се размиваха в дълбоки сенки. Онзи, който го следеше, беше и упорит, и ловък. Не беше някой долнопробен уличен джебчия. А кашлицата беше жива заблуда. Онзи искаше О’Шонеси да разбере, че е следен. Опитваше се да го сплаши, да го изнерви; да го принуди да направи грешка.

О’Шонеси се обърна и хукна. Не от страх, а защото искаше да провокира проследяващия го да го последва. Стигна до пресечката, зави и продължи да тича до средата между двете преки. Там спря, бавно се върна и потъна в мрака на един вход. Стори му се, че чува стъпките на тичащ по улицата човек. Опря гръб на вратата зад себе си и зачака с изваден револвер, готов за скок.

Тишина. Продължи минута, две, пет. Бавно премина такси, лъчовете на сдвоените му фарове се лутаха в мъглата и мрака. О’Шонеси предпазливо излезе от укритието си и се огледа. И отново видя само пустош. Пое по тротоара в посоката, от която бе дошъл, вървеше бавно, придържайки се близо до стените на сградите. Може би онзи бе завил в друга посока. Или се беше отказал. Или, в крайна сметка, всичко това бе плод на собственото му въображение.

Точно, тогава от близкия вход се стрелна силует — нещо се нахлузи на главата му и го стегна за гърлото — тогава сладникавата миризма на някакъв химикал нахлу в ноздрите му. О’Шонеси посегна с една ръка да махне качулката, докато с другата конвулсивно натисна спусъка. А след това започна да пада, да пада, до безкрай…

Трясъкът на изстрела отекна в пустата улица, ехото се оттласкваше отново и отново от старите сгради, докато най-сетне не замря. Над доковете и вече пустите улици отново се възцари тишина.

Пета глава

Патрик О’Шонеси съвсем бавно идваше в съзнание. Усещаше главата си така, сякаш бе разсечена с брадва, кокалчетата на пръстите му туптяха, а езикът му бе надебелял и в устата си имаше метален вкус. Отвори очи, но не видя нищо, цареше пълен мрак. Опасявайки се, че е ослепял, той инстинктивно понечи да вдигне ръце пред очите си. Тогава осъзна с някакво притъпено вцепенение, че не можеше да ги помръдне. Дръпна по-силно и нещо издрънча.

Вериги. Беше окован във вериги.

Размърда крака и разбра, че и те бяха оковани.

Почти веднага вцепенението му изчезна и отстъпи място на студената реалност, която го обгърна. Споменът за предишната вечери — стъпките, играта на котка и мишка по пустите улици, задушаващата го качулка — се върна с пълна и безмилостна яснота. В следващия миг се напъна с все сила, усетил как паниката се надига в гърдите му. След това се отпусна, опита се да се овладее. Паниката няма да реши нищо. Трябва да мислиш.

Къде се намираше?

В някаква килия. Беше затворен. Но от кого?

Веднага щом си зададе въпросите, дойде и отговорът — от убиеца папагал. От „Хирурга“.

Това прозрение бе последвано от нова вълна паника, прекъсната от остър лъч светлина — ярка, дори болезнена след всепоглъщащия мрак.

Огледа се бързешком. Намираше се в малка, гола стая със стени от грубо издялан камък, прикован към пода — студен, влажен бетон. В едната стена имаше врата от ръждясал метал и светлината струеше през малък прорез в нея. Изведнъж светлината намаля и през прореза се дочу глас. О’Шонеси видя движещите се червени и влажни устни.

— Моля, не се вълнувайте — изрече утешително гласът — Всичко това скоро ще свърши. Борбата е безсмислена.

Процепът изтрака и се затвори и О’Шонеси отново потъна в пълен мрак.

Чу кънтенето на отдалечаващите се стъпки по каменния под. Беше напълно наясно какво предстои. Беше виждал резултатите в кабинета на съдебния лекар. „Хирурга“ щеше да се върне; да се върне и…

Не мисли за това. Мисли как да се освободиш.

О’Шонеси се опита да се успокои, да се съсредоточи чрез дълги и бавни вдишвания и издишвания. Сега полицейското обучение му беше от полза. Усети как го обладава спокойствие. Няма безнадеждни ситуации, а дори най-предпазливите престъпници правят грешки.

Беше се държал глупаво, изгубил бе обичайната си предпазливост, когато намери счетоводните книги. Забравил бе за предупреждението на Пендъргаст да бъдат непрекъснато нащрек.

Е, оттук нататък вече нямаше да постъпва глупаво.

Всичко това скоро ще свърши — така бе казал гласът. Значи скоро щеше да се върне. О’Шонеси ще бъде готов да го посрещне.

Преди „Хирурга“ да успее да направи нещо, той трябваше да се освободи от оковите си. И тогава да връхлети върху него.

Но „Хирурга“ очевидно не беше глупав. Как го беше проследил, как го нападна из засада — това изискваше хитрост и здрави нерви. Номерът няма да мине, ако О’Шонеси само се престори на заспал.

Въпросът беше ясен — или го правиш, или умираш. Трябваше да се справи добре.

Пое дълбоко дъх, после — още веднъж. След това затвори очи и хласна с оковите на ръката си челото и после се одра странично отляво надясно.

Кръвта потече почти веднага. Изпита и болка, но тя беше на добро — поддържаше остротата на вниманието му, стимулираше мисленето му. Раните на челото обикновено кървят силно — това също бе на добро.

Обърна се на хълбок, зае такава поза, сякаш бе припаднал и бе одрал главата си, докато се е свличал на пода. Усети с бузата си хладината на камъка; топлата кръв се стичаше по клепачите към носа му. Това трябваше да сработи. Трябваше да сработи. Не му се искаше да свърши като Дорийн Холандър — разрязан и неподвижен върху масата за аутопсии.

О’Шонеси отново подави надигащата се паника. Скоро всичко щеше да свърши. „Хирурга“ ще се върне, ще чуе стъпките му по каменния под. Вратата ще се отвори. А когато оковите му бъдат свалени, той ще го изненада, ще надделее над него. Ще спаси живота си и междувременно ще „закопчее“ убиеца папагал.

Успокой се. Успокой се. Затворил очи, с кръв, капеща върху студения и влажен камък, О’Шонеси нарочно насочи мислите си към операта. Дишането му се успокои. И скоро в съзнанието му мрачните стени на килията зазвъняха с изящните и красиви звуци на „Аида“, които с лекота се издигаха към улицата и към мирното небе над нея.

Шеста глава

Пендъргаст стоеше на широката улица, стиснал малък кафяв пакет под мишница, загледан замислено в двойката лъвове, които охраняваха входа на Нюйоркската градска библиотека. Над града се бе излял кратък, но проливен дъжд, и светлините на фаровете на автобусите и такситата блещукаха, отразени от безброй локви. Пендъргаст вдигна поглед от лъвовете към фасадата зад тях — дълга и импозантна, с Тежки коринтски колони, които се издигаха към дълбокия архитрав. Беше девет вечерта и библиотеката отдавна бе затворила: преди доста време вълните студенти, учени, туристи и непубликувани поети бяха се излели от входовете.

Огледа се още веднъж, погледът му обгърна каменния площад и тротоара отвъд него. След това намести пакета под мишницата си и бавно заизкачва стъпалата.

От едната страна на масивния портал в гранитната фасада имаше по-малка врата. Пендъргаст приближи към нея и почука леко по бронзовата й повърхност. Почти мигновено тя се отвори навътре и пред нея изникна охранител. Беше много едър, с късо подстригана руса коса, с яка мускулатура. В месестата си ръка държеше „Орландо фуриозо“8.

— Добър вечер, агент Пендъргаст — поздрави охранителят. — Как сте тази вечер?

— Доста добре, благодаря, Франсис — отвърна Пендъргаст. Кимна към книгата. — Харесва ли ви Ариосто?

— Много. Благодаря за предложението.

— Надявам се да сте се сдобили с превода на Бейкън.

— Несмит от отдела за микрофишовете взел книгата. Всичките останали екземпляри са заети.

— Напомнете ми да ви изпратя екземпляр.

— Ще го направя, сър. Благодаря.

Пендъргаст кимна отново, мина през коридора и пое по мраморните стълби нагоре. Не чуваше нищо друго, освен собствените си стъпки. Пред входа на зала 315 — Главната читалня — той отново се спря. Редици дълги дървени маси бяха разположени под снопове жълтеникава светлина. Пендъргаст влезе и се насочи към голямата конструкция от тъмно дърво, която разделяше читалнята наполовина. През деня това бе работното място на библиотекарите, които приемаха поръчките и ги изпращаха в подземните хранилища с тематична поща. Сега обаче, с падането на нощта, приемната бе тиха и пуста.

Пендъргаст отвори вратата в дъното на приемната, влезе вътре и се отправи към вратичка, до която в дълга редица бяха строени много колички. Отвори я и се спусна по стълбата.

Под Главната читалня имаше хранилище на седем равнища. Първите шест бяха огромни „градове“ от лавици, редица подир редица, ниво подир ниво. Таваните на тези „етажи“ бяха ниски, а високите лавици с подредени книги създаваха клаустрофобично усещане. И въпреки това, докато вървеше под мъждивото осветление на първото равнище — вдишвайки миризмата на прах, плесен и гниеща хартия, — Пендъргаст изпитваше рядкото усещане за покой. Болката от прободната рана, тежкото бреме на случая, с който се беше заел, сякаш намаляваха. При всеки завой, на всяко кръстовище, съзнанието му се изпълваше със спомени за някое предишно идване: за откривателски пътешествия, литературни експедиции, които често завършваха със следователско богоявление, с изведнъж решени дела.

Но сега нямаше време за спомени, затова той продължи пътя си. Стигна до тясна и още по-стръмна стълбичка, която се спускаше още по-дълбоко сред стелажите.

Най-сетне Пендъргаст се спусна по тази прилична на килерна стълба на седмото равнище. За разлика от безупречно подредените равнища по-горе, това бе миша дупка с тайнствени проходи и задънени „улички“, посещавани рядко, въпреки удивителните сбирки, които бяха погребани тук. От стълбищния кладенец се разклоняваха няколко коридора, обрамчени от книжни шкафове; тези коридори се пресичаха отново и отново под най-различни ъгли.

Пендъргаст се спря за миг. Свръхострият му слух долови в тишината почти неосезаемо дращене — колониите от сребристи червеи, които си проправяха пътя в бездънната яма с храна.

Дочу и друг звук — по-силен и по остър. Клъц.

Пендъргаст се обърна и пое в посоката, от която идваше звукът, зави първо в една посока, после в друга. Звукът идваше вече по-отблизо.

Клъц. Клъц.

Пендъргаст забеляза пред себе си ореол от светлина. Зави зад последния ъгъл и видя голяма дървена маса, ярко осветена от О-образното светлинно тяло, характерно за зъболекарските кабинети. В единия край на дългата маса бяха подредени няколко предмета: игла, шпула с дебел конец, чифт бели памучни ръкавици, книговезки нож, туба с лепило. До тях имаше купчина справочници: „Враговете на книгата“ на Блейд; „Градска ентомология“ на Иблинг; „Грижа за книжните произведения на изкуството“ от Клап. Върху количка до масата имаше висока купчина стари томове в различен стадий на разложение — с оръфани корици, с разкъсани гръбчета и коли.

Зад масата, гърбом към Пендъргаст седеше някакъв мъж. Дълга, гъста и бяла коса се спускаше от черепа върху прегърбените му рамене. Клъц.

Пендъргаст се облегна на най-близкия стелаж и — за да запази дистанцията на учтивостта — почука леко по метала.

— Чух почукване — рече човекът с висок, ала определено мъжки тембър. Не извърна глава. Клъц.

Пендъргаст почука отново.

— Ей сега, ей сегичка! — отвърна мъжът.

Пендъргаст почука за трета път, този път — по-силно.

Мъжът изправи рамене и въздъхна раздразнен.

— Ще събудиш Дънкан9 с твойто чукане! — извика той. — Аз тъй си мисля!

След това той остави настрани чифт книговезки ножици и старата книга, която преподвързваше, след което се обърна.

Белите му вежди си отиваха с побелялата коса, ирисите на очите му бяха жълтеникави и придаваха на погледа му нещо лъвско, почти необуздано. Като разпозна Пендъргаст, старото сбръчкано лице разцъфна в усмивка. А като видя и пакета под мишницата му, усмивката стана още по-сърдечна.

— Какво виждат очите ми — нима специалния агент Пендъргаст! — извика той. — Пендъргаст, най-специалният от специалните агенти.

Пендъргаст склони глава.

— Как сте, Рен?

— Най-сърдечно ви благодаря, добре, добре. — Мъжът махна с костеливата си ръка към количката с книги, които очакваха да бъдат ремонтирани. — Но имам толкова малко време и толкова много пострадали деца.

В Нюйоркската градска библиотека бяха намерили пристанище множество странни души, но никой не бе по-странен от призрака, известен като Рен. Никой не знаеше нищо за него — дали Рен бе малкото или фамилното му име, или дали изобщо се казваше така. Никой не знаеше откъде бе дошъл или дали е на щат към библиотеката. Никой не знаеше къде и с какво се храни — някои го подозираха, че вечеря с канцеларско лепило. Единственото нещо, което се знаеше за него, беше, че никога не е бил виждан да напуска библиотеката и че имаше следотърсачески инстинкт за изгубените съкровища на седмото ниво.

Рен изгледа посетителя си, жълтите му очи бяха остри и ярки като бухалски.

— Днес изглеждате не на себе си — рече той.

— Не ще и дума — отвърна Пендъргаст, но не каза нищо повече, а и Рен не очакваше друго. — Чакайте сега да видим — какво беше то? О, да — онези книжки за старата Бродуейска водна компания и за Петте кьошета — свършиха ли работа?

— Напълно.

Рен посочи пакета.

— И какво ми носите днес, лицемерни четецо?

Пендъргаст се оттласна от стелажа и извади пакета изпод мишницата си.

— Това е ръкопис на Ифигения в Аулис, превод от древногръцки на вулгата10.

Рен го слушаше безизразно.

— Ръкописът е бил илюстриран в стария манастир Сен Шапел към края на четиринайсети век. Една от последните книги, издадени там преди ужасния пожар през 1397 година.

В жълтеникавите очи на старика проблесна пламъче на интерес.

— Книгата привлякла вниманието на папа Пий III, който я обявил за светотатска и заповядал всички копия да бъдат изгорени. Прочута е и с бележките и рисунките, направени от преписвачите в полетата на ръкописа. Твърди се, че са копия на рисунките от изгубения непълен текст на Чосър „Приказка за готвача“

Пламъчето на интереса изведнъж лумна в очите на Рен й той протегна ръце.

Пендъргаст я задържа настрани от него.

— Искам в замяна една услуга.

Рен отдръпна ръце.

— Естествено.

— Чували ли сте за завещанието на Уилрайт?

Рен се намръщи и поклати глава. Белите кичури се размятаха насам-натам.

— Бил е директор на Поземлената служба на града от 1866 до 1894 година. Бил е забележителен книжен плъх и в крайна сметка дарил на библиотеката голям брой рекламни листовки, диплянки, циркулярни писма и други периодични публикации.

— Това обяснява защо не съм го чувал — отвърна Рен. — Така както ми се вижда, дарението няма особена стойност.

— Уилрайт е завещал и значителна сума пари.

— Което обяснява защо документацията на дарението е запазена.

Пендъргаст кимна.

— Но би трябвало да е прехвърлено на седмо ниво.

Пендъргаст кимна отново.

— А защо те интересува то, лицемерни четецо?

— Съдейки по публикуваните некролози, преди да почине Уилрайт е работил върху научна история на богатите земевладелци от Ню Йорк Като част от изследването си той държал копия от всички актове за собственост на стойност над 1000 долара в Манхатън, преминали през службата му. Трябва да разгледам тези актове за собственост.

Рен присви очи.

— Тази информация би могла да бъде придобита по-лесно чрез Нюйоркското историческо дружество.

— Да. Така би трябвало да бъде. Но някои от актовете необяснимо защо липсват от архива — голям район с имоти на „Ривърсайд драйв“, ако трябва да бъдем по-точни. Помолих един човек в дружеството да ги потърси, но нямаше успех. Беше много объркан, като установи липсата им.

— И затова дойдохте при мен.

В отговор Пендъргаст му подаде пакета.

Рен го взе жадно, обърна го почтително в ръце, след това сряза опаковъчната хартия с ножа си. Остави го на масата и започна внимателно да отстранява опаковката с найлонови балончета. Сякаш напълно бе забравил за присъствието на Пендъргаст.

— Ще се върна да разгледам дарението и да си взема илюстрования ръкопис до четирийсет и осем часа — каза Пендъргаст.

— Може да отнеме повече време — отвърна Рен, гърбом към Пендъргаст. — Доколкото знам, това дарение вече не съществува.

— Имам голямо доверие във възможностите ви.

Рен промърмори нещо нечленоразделно. Навлече ръкавиците, разкопча емайлираните закопчалки на ръкописа и се вторачи жадно в ръкописните страници.

— Още нещо, Рен?

Нещо в тона на Пендъргаст накара старикът да го погледне през рамо.

— Мога ли да предложа да намерите първо дарението, а после да се заемете с ръкописа? Спомнете си какво се случи преди две години.

Изражението на Рен изрази потрес.

— Агент Пендъргаст, знаете, че винаги поставям вашите интереси на първо място.

Пендъргаст се вгледа в лукавото старческо лице, сега изкривено от болка и негодувание.

— Разбира се.

След което се врътна и изчезна в сенките на стелажите.

Жълтеникавите очи на Рен премигаха, а след това вниманието му се насочи отново към украсения ръкопис. Знаеше много добре къде се намира дарението — щеше да му отнеме петнайсет минути да го намери. Така му оставаха четирийсет и седем часа и три четвърти, за да изследва ръкописа. Бързо се възцари тишина. Сякаш идването на Пендъргаст бе просто сън.

Седма глава

Мъжът крачеше по „Ривърсайд драйв“ с къси и точни стъпки, металният накрайник на бастуна му ритмично потропваше по асфалта. Слънцето се издигаше над река Хъдсън и оцветяваше водата в мазно розово, а дърветата на Ривърсайд парк стояха безмълвни и неподвижни в студената есенна утрин. Пое дълбоко въздух и сетивата му поеха миризмите на неизбродимата гора на града — катран и нафта откъм водата, влага от парка, кисела воня от улиците.

Зави зад ъгъла и спря. Обляната от ранната утринна светлина къса улица бе пуста. От една пресечка разстояние можеше да чуе шума на трафика по „Бродуей“, да види избледнелите светлини на магазините. Но тук беше много тихо. Повечето от сградите на улицата бяха изоставени. Неговата се издигаше на място, където преди много години е имало малка кръгла площадка, където са яздели най-богатите млади дами. Площадката отдавна я нямаше, разбира се, на нейно място имаше малка безименна уличка, разклоняваща се от „Ривърсайд“, служеща за изолиране на сградата му от трафика. Островчето, оформено от тази уличка, бе потънало в трева и дървета, имаше и статуя на Жана д’Арк. Това бе едно от най-тихите и забравени местенца на целия остров Манхатън — забравено може би от всички, освен от самия него. То притежаваше и допълнителното предимство, че нощем из него бродеха банди и поради това имаше репутацията на опасно място. Всичко това бе много удобно.

Мина по подходната алея и през странична врата влезе в тясно помещение, което миришеше на мухъл. Опипом — беше тъмно, прозорците бяха заковани с капаци — той преминало мрачен коридор, после по още един и стигна до врата на килер. Отвори я. Килерът беше празен. Влезе в него и завъртя дръжката на врата в дъното му. Тя се отвори и пред него се разкри каменно стълбище, водещо надолу.

Мъжът спря в основата му и опипом пръстите му намериха на стената старинен ключ. Завъртя го, светнаха редица голи крушки, които осветиха стар каменен пасаж, усоен и много влажен. Закачи черното си палто на бронзова кука, остави бомбето си върху прилежаща лавица за шапки и пусна бастуна си в стойката за чадъри. След това пое по пасажа, стъпките му закънтяха по каменния под. Стигна до тежка желязна врата с квадратна шпионка на равнището на лицето му.

Шпионката бе затворена.

Мъжът се спря за миг пред вратата. След това извади ключ, отключи я и я бутна напред.

В килията нахлу светлина и разкри оплисканите с кръв под и стени, безразборно нахвърляните вериги и окови.

Затвори вратата и отново я заключи, а после продължи по коридора към голяма подземна стая. Включи яркото електрическо осветление и приближи стоманена количка. Върху нея имаше старомодна пътна чанта и два дневника, подвързани с евтина, червена, изкуствена материя. Мъжът взе горния дневник и заразлиства страниците му с голям интерес. Беше такава забавна ирония на съдбата. Тези дневници би трябвало да изгорят в пламъците преди много години. Попаднали в неподходящи ръце, те можеха да нанесат значителни щети. И биха ги нанесли, ако той не се бе появил навреме. Но сега те се бяха върнали там, където им беше мястото.

Остави дневника и още по-бавно отвори медицинската чанта.

В нея имаше цилиндричен контейнер от твърда, сива, болнична пластмаса, поставен върху димящо легло от парченца сух лед. Мъжът навлече чифт гумени ръкавици. След това извади контейнера от куфарчето, постави го върху количката и го отвори. Бръкна в него много внимателно извади дълга, сива маса на конци. Ако не беше кръвта и все още полепналата по нея плът, щеше да прилича на онези тежки, многожилни, поддържащи мостовите конструкции въжета — прорязаната с червени ивици външна обвивка съдържаше хиляди тънки, влакнести нишки. Лека усмивчица изкриви устните на мъжа, а белезникавите му очи светнаха. Вдигна тъканта към светлината и тя пламна, пронизана от лъчите. След това я отнесе до близката мивка и внимателно я обля с бутилка дестилирана вода, изми парченцата кости и други остатъци. После постави почистения орган в голяма машина, затвори капака й и я включи. Стаята се изпълни с висок вой — тъканта се превръщаше в пюре.

На определени интервали мъжът проверяваше в една книга и добавяше със сръчни и прецизни движения някакви химикали през гумен мехур върху капака на машината. Пихтиестата маса просветля, избистри се. После с все така внимателни движения мъжът откачи филтъра и наля пихтиеобразната течност в дълга стоманена тръба, постави я в съседната центрофуга, затвори капака и щракна ключа. Чу се леко бръмчене, което бързо се ускори, а после се стабилизира.

Центрофугирането на серума щеше да отнеме двайсет минути и половина. Това бе само първият етап на един дълъг процес. Човек трябваше да бъде абсолютно прецизен. Последиците и от най-малката грешка на всеки етап се умножаваха дотам, че крайният продукт ставаше безполезен. Но сега, след като бе решил да извършва всички операции тук, в лабораторията, а не в полеви условия, нещата щяха да вървят с далеч по-голяма устойчивост.

Върна се при мивката, в която имаше голяма, грижливо навита кърпа. Хвана я за единия край и я остави да се развие сама. Половин дузина окървавени скалпели се плъзнаха в мивката. Започна да ги мие бавно, нежно. Бяха старовремски — тежки, добре балансирани. Разбира се не бяха толкова удобни като съвременните японски модели със сгъваеми остриета, но старите лягаха много добре в ръката. И не се изтъпяваха бързо. Старите инструменти си имаха своето място дори в тази епоха на супер точни смесващи машини и разчитащи ДНК кода апарати.

След като остави скалпелите в автоклав, за да се подсушат и стерилизират, той свали ръкавиците, изми грижливо ръцете си, след това ги избърса в ленена кърпа. Извърна се и погледна как работи центрофугата. След това отиде до малък шкаф, отвори го и извади лист хартия. Постави го върху количката, до куфарчето. Върху хартията с елегантен калиграфски почерк бяха изписани пет имена:

Пендъргаст

Кели

Смитбак

О’Шонеси

Пък

Последното име беше вече зачеркнато. Мъжът извади от джоба си автоматична писалка. След това — елегантно, с дългите си тънки пръсти — изчерта точна линия върху четвъртото име, завършвайки линията с малка завъртулка.

Осма глава

Смитбак бавно закусваше в любимото си квартално кафене, знаеше, че музеят отваря чак в десет. Още веднъж прегледа фотокопията на статиите, които бе подбрал от старите издания на „Таймс“. Колкото повече ги четеше, толкова повече се убеждаваше, че убийствата са били дело на Ленг. Дори в географията им се забелязваше последователност — те бяха извършени в Долен Ийст сайд и покрай речния бряг — колкото е възможно по-далеч от „Ривърсайд драйв“.

В девет и половина поиска сметката си и пое по „Бродуей“ за освежителна разходка до музея. Заподсвирква си. Макар че още не беше оправил отношенията си с Нора, си оставаше непоправим оптимист. Ако можеше да й поднесе желаната от нея информация върху сребърен поднос, това щеше да я слиса. Не можеше да му се сърди вечно. Имаха толкова общо помежду си, бяха делили и добро, и лошо. Само да не беше толкова темпераментна!

Имаше и други причини да е доволен. Макар че от време на време инстинктите му го подвеждаха — случаят с Феърхевън беше добър пример за това, — повечето време журналистическият му нюх беше безпогрешен. А статията му за Ленг бе тръгнала добре. Сега се нуждаеше само да изрови някои лични подробности, за да съживи този луд човек — може би дори да намери фотография. А той имаше идея къде да открие всичко това.

Премигна от ярката есенна светлина и вдиша свежия въздух.

Преди години — когато работеше по тема, която се превърна в история на музейната експозиция на суеверията — Смитбак бе изучил много добре самия музей. Познаваше ексцентричните му навици, преките пътища, куриозните неща, скритите кътчета и различните архиви. Ако вътре в тези стени имаше някаква скрита информация за Ленг, той щеше да я открие.

Когато големите бронзови порти се отвориха, Смитбак се сля с тълпата, внимаваше да запази колкото е възможно анонимността си. Плати входната такса и закачи билетчето на бутониерата си, прекоси Голямата ротонда, зазяпан като всички останали посетители към извисяващите се скелети.

Скоро се отдели от туристите и слезе на първия етаж. Тук се намираше един от най-малко познатите, но и един от най-полезните архиви на музея. Разговорно наричан „Стария архив“, той съдържаше безброй шкафове с лични картони, като се започне от основаването на музея докъм 1986 година, когато системата бе компютъризирана и преместена в блестяща зала на четвъртия етаж, преименувана с лъскавото ново име „Човешки ресурси“. Колко добре помнеше „Стария архив“: мириса на нафталин и на пожълтяла хартия, безбройните досиета на отдавна мъртви служители на музея, на негови сътрудници и изследователи. „Стария архив“ все още съдържаше поверителна информация, беше заключен и охраняван. Последният път, когато го посети, беше по официални дела и разполагаше с писмено разрешение. Този път щеше да се наложи да използва друг подход. Охранителите можеха да го познаят; но пък след като бяха минали години, можеха и да не го познаят.

Мина през голямата, кънтяща и пуста Зала на птиците и започна да обмисля как да процедира. Скоро се озова пред двойната обкована порта с табелка „Архив на персонала Стар“. Надникна през процепа и видя двама пазачи — седяха край маса и пиеха кафе.

Двама охранители. Два пъти по-голяма възможност да го познаят, наполовина възможност да ги заблуди. Трябваше да се отърве от единия. Обърна се и закрачи отново из залата, а в главата му започна да се оформя план. Изведнъж се обърна на пета и излезе в коридора, изкачи се по стъпалата и влезе в Голямата мемориална зала. Там обичайната групичка приветливи стари дами бяха заели местата си в информационния център. Смитбак свали знака си на посетител и го захвърли в кошчето за боклук. След това отиде при най-близката дама.

— Казвам се професор Смитбак — рече усмихнат той.

— Да, професоре. Какво мога да направя за вас?

Дамата бе с къдрава бяла коса и виолетови очи.

Смитбак я дари с най-очарователната си усмивка.

— Мога ли да ползвам телефона ви?

— Разбира се.

Жената извади телефона изпод писалището. Смитбак разлисти вътрешния указател на музея, откри номера и го набра.

— Стар архив — отговори му груб глас.

— Рук на смяна ли е там? — излая Смитбак.

— Рук ли? Тук нямаме Рук. Набрал си погрешен номер, приятел.

Смитбак изсумтя раздразнено в слушалката.

— Кой тога е в Архива?

— Аз и О’Нийл. Кой е насреща? — гласът беше агресивен и издаваше глупостта на пазача.

— „Аз“? Какво означава това „Аз“?

— Какъв ти е проблемът, приятел? — долетя отговорът.

Смитбак възприе най-студеният и официален тон, на който бе способен.

— Пак ще повторя. Мога ли да проявя нахалството да попитам кой сте вие, господине, или ще пожелаете да бъдете порицан за неподчинение.

— Казвам се Бълджър, сър.

Грубият тон на охранителя мигновено се стопи.

— Аха, Бълджър. Разбирам. Точно вие сте човекът, с когото трябва да говоря. Тук е господин Ръмрахъм от „Човешки ресурси“. — Смитбак изрече всичко това бързо и а яден тон, като смотолеви името.

— Да, съжалявам, сър, не разбрах. С какво мога да ви помогна, господин…?

— Със сигурност не можете да ми помогнете, Бълджър. Тук имаме проблем с някои… ъ-ъ-ъ… несъответствия в личното ви досие, Бълджър.

— Какъв проблем? — в тона му определено се почувства необходимото безпокойство.

— Поверително е. Ще го обсъдим, като дойдете тук.

— Кога?

— Веднага, разбира се.

— Да, сър, но не можах да чуя добре името ви…

— И кажете на О’Нийл, че ще изпратя междувременно човек да провери как изпълнявате процедурите. Имаме някои обезпокоителни доклади за небрежност.

— Да, сър, разбирам, но…?

Смитбак затвори телефона. Вдигна глава и видя, че старата дама доброволка го гледа с любопитство, дори с известно подозрение.

— За какво става дума, професоре?

Смитбак се ухили и прокара ръка по лизнатия си кичур.

— Един малък номер на колега. Нали разбирате имаме си един майтап… Трябва от време на време да правим нещо, за да се разведри тази стара грамада.

Дамата се усмихна. Горкичката наивница, помисли се малко гузно Смитбак, докато се спускаше отново по стъпалата към Стария архив. По пътя си се размина с единия от пазачите, които бе зърнал през процепа: тътреше се по коридора, коремът му се тресеше, а върху лицето му бе изписана тревога. Отдел „Човешки ресурси“ на музея имаше лоша слава и от него се бояха; в него работеха твърде много чиновници, както и в цялата администрация. На пазача щяха да са му необходими десет минути да стигне дотам, още десет минути да се лута и да търси несъществуващия господин Ръмрахъм и други десет минути, за да се завърне. Така Смитбак щеше да разполага с половин час, за да влезе и да намери онова, което му трябваше. Времето не беше много, но Смитбак познаваше архивните системи на музея като собствените си джобове. Беше безкрайно уверен в способността си да намери всичко необходимо за нула време.

Прекоси коридора и стигна до обшитата с мед врата на Стария архив. Изправи рамене, пое дълбоко дъх и потропа повелително.

Останалият вътре охранител отвори. Изглеждаше млад, едва завършил гимназия. Вече изглеждаше подплашен.

— Да, с какво мога да ви помогна?

Смитбак улови отпуснатата ръка на изненадания пазач, докато едновременно с това влизаше в помещението.

— О’Нийл? Аз съм Морис Фанин от „Човешки ресурси“. Изпратиха ме тук да оправя нещата.

— Да оправите нещата ли?

Смитбак продължи навътре, огледа редовете стари метални шкафове, очуканата маса, отрупана с пластмасови кафеени чаши и угарки, жълтеникавите като урина стени.

— Това е позор — рече той.

Последва неловко мълчание.

Смитбак изгледа строго О’Нийл.

— Извършваме една малка проверка на вашия район и, трябва да ви кажа, О’Нийл, никак не сме доволни. Никак!

О’Нийл веднага и напълно се гипсира от страх.

— Съжалявам, сър. Може би трябва да говорите с моя началник господин Бълджър.

— О, да, това и правим. Ще имаме дълъг, дълъг разговор с него. — Смитбак отново се огледа. — Кога, например, сте правили за последен път проверки на картотеките?

— Какво да сме правили?

— Проверка на картотеките. Кога го правихте за последно, О’Нийл?

— Ъ-ъ-ъ, аз не знам какво означава това. Моят началник не ми е казвал нищо за проверка на картотеки…

— Странно, мислех, че знаете всички процедури. Ето какво имах предвид, О’Нийл — небрежност. Пълна небрежност. Е, отсега нататък ще изискваме ежемесечни проверки на картотеките.

Смитбак присви очи, отиде до един шкаф и дръпна първото попаднало му чекмедже. Както и очакваше, то бе заключено.

— Заключено е — рече охранителят.

— Виждам. Всеки идиот може да го види. — Раздруса дръжката. — Къде е ключът?

— Ей там — пазачът показа един стенен шкаф. Той също беше заключен.

На Смитбак му хрумна, че климатът на страх, на сплашване, който новата администрация налагаше, се оказа доста полезен. Мъжът бе тъй ужасен, че последното нещо, за което можеше да си помисли, бе да се възпротиви на Смитбак или да му поиска документ за самоличност.

— А къде е ключът за този шкаф?

— На моята връзка.

Смитбак се огледа отново, попивайки бързо всяка подробност, претендирайки, че търси още нарушения. Шкафовете с картотеките си имаха етикети с изписани върху тях дати. Започваха с 1865 година, когато е бил основан музеят.

Смитбак знаеше, че всички външни изследователи, на които е било издавано разрешение за достъп до колекциите, е трябвало да бъдат одобрени от комитет, съставен от уредници на музея. Техните доводи и обсъждания, както и въпросниците, които кандидатите е трябвало да попълват, би трябвало да се намират още тук. Почти сигурно беше, че Ленг е разполагал с такъв пропуск до колекциите. Ако досието му беше още тук, то щеше да съдържа цяла съкровищница от лична информация: пълно име, адрес, образование, научни степени, специализация, списък от публикации, може би — дори копия от тези публикации. Можеше да има дори снимка.

Почука със свит показалец по шкафа с етикет „1880“.

— Ето, например, тази картотека. Кога за последен път сте проверявали този шкаф?

— Доколкото знам — никога.

— Никога ли? — Тонът на Смитбак прозвуча така, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Е, какво чакате?

Охранителят се разбърза, отключи стенния шкаф, запипка се, докато намери ключа, след което отключи картотеката.

— А сега да ви покажа как се прави проверка.

Смитбак отвори шкафа и бръкна вътре, разръчка папките и вдигна облак прах, докато същевременно съобразяваше бързо. От първата папка стърчеше индексна карта и той я измъкна. В нея бе описано всяко досие в шкафа по име, по азбучен ред, по дата и с отправки за справка. Красота. Да благодарим на Бога за тези първи бюрократи на музея.

— Виждате ли, започва се с тази индексна карта.

Смитбак я размаха пред лицето на пазача.

Той кимна.

— Тук е записано всяко досие в картотеката. След това проверяваш дали всички папки са в наличност. Това се нарича проверка на картотеката.

— Ясно, сър.

Смитбак бързо прегледа имена на картата. Името на Ленг го нямаше. Мушна картата обратно и хласна чекмеджето.

— А сега ще проверим 1879-а. Отворете шкафа, моля.

— Да, сър.

Смитбак извади индекса за 1879 година. Името на Ленг отново липсваше.

— Ще трябва да установите по-грижливи процедури тук, О’Нийл. Това са изключително ценни картотеки. Отворете следващата — за 1878-а.

— Слушам, сър.

По дяволите! Ленг пак липсваше.

— Нека прегледаме набързо някои от останалите.

Смитбак го накара да отключи още шкафове и провери жълтите индекси, като през цялото време непрекъснато разпалено обясняваше на О’Нийл колко е важно да се проверяват картотеките. Годините се точеха неумолимо назад и Смитбак започна да се отчайва.

И ето, че в картотеката от 1870 година намери името — Ленг.

Сърцето му се разтуптя. Забравил за охранителя, Смитбак бързо прелисти папките и се спря на буквата „Л“. Тук се забави, запреглежда ги една по една. Три пъти прегледа досиетата с буква „Л“, но папката на Ленг липсваше.

Очевидно Ленг го беше изпреварил.

Смитбак се почувства смазан. А идеята беше толкова добра.

Изправи се и погледна изплашеното и едновременно угодливо изражение на пазача, Цялата идея се оказа провал. Каква загуба на енергия и на интелект, а й само дето изплаши горкото момче за нищо. Това означаваше да започне пак от нулата. Но първо трябваше да се измъква оттук колкото можеше по-бързо, преди Бълджър да се е завърнал бесен, готов за разправия.

— Сър? — рече плахо пазачът.

Смитбак уморено затвори шкафа. Погледна часовника си.

— Трябва да се връщам. Продължете. Добре се справяте, О’Нийл. Продължавайте.

Обърна се да си върви.

— Господин Фанин?

В първия миг Смитбак се зачуди към кого се обръщаше охранителят. После се сети.

— Да?

— А копията също ли трябва да се проверяват?

— Копията ли? — спря се Смитбак.

— Онези, в хранилището.

— В хранилището?

— В хранилището, ей там.

— О-о, разбира се. Благодаря ви, О’Нийл. Недоглеждане от моя страна. Покажете ми хранилището.

Младият охранител го отведе към вратата в дъното към голям стар сейф с никелирано колело за отваряне на тежката стоманена врата.

— Ето тук.

Сърцето на Смитбак се сви. Изглеждаше като Форт Нокс.

— Можете ли да го отворите?

— Той вече не се заключва. След като бе открита зоната за строго секретните материали.

— Ясно. Какви са тези копия?

— Дубликати на онези досиета в залата.

— Да хвърлим едно око. Отворете.

О’Нийл отвори с мъка вратата. Зад нея имаше малко помещение, претъпкано с шкафове.

— Нека да погледнем… например 1870 година.

Пазачът се огледа.

— Ето го.

Смитбак веднага се насочи към шкафа и го отвори рязко. Досиетата бяха копирани чрез някаква старинна система, приличаха на старовремски, лъскави, оцветени в цвят сепия фотографии, избелели и поразмазани. Бързо ги прерови до буквата „Л“.

И ето го! Разрешението за достъп на Ленг от 1870 година: няколко тънки като оризова хартия листа, избелели до светлокафяво, изписани с грижлив почерк. С едно бързо движение Смитбак ги измъкна от папката и ги мушна в джоба на сакото си, като прикри шума със силно закашляне.

Обърна се.

— Много добре. Всичко това също трябва да се проверява, разбира се.

Излезе от хранилището.

— Ако не се броят проверките на картотеките, вие очевидно се справяте добре тук. Ще ви похваля.

— Благодаря ви, господин Фанин. Опитвам се, наистина се старая…

— Де да можех да кажа същото и за Бълджър. А ето, че у вас виждам истинско отношение.

— Прав сте, сър.

— Всичко хубаво, О’Нийл.

Смитбак предприе светкавично оттегляне.

И тъкмо навреме. В коридора отново се размина с Бълджър, който се връщаше с покрито с червени петна лице, втъкнал палци в гайките на колана си, с издадени агресивно напред устни и корем. Ключовете на колана му се люлееха и дрънчаха. Изглеждаше бесен.

Докато Смитбак се измъкваше през най-близкия изход, имаше усещането, че откраднатите документи ще прогорят дупка в подплатата на сакото му.