Музей на страха

Първа глава

След като се измъкна на улицата, Смитбак се мушна в Сентръл парк през вратата откъм Седемдесет и седма улица и се настани на пейка до езерото. Ярката есенна утрин вече преминаваше в топъл ден от циганското лято. Пое дълбоко дъх и си помисли отново за това какъв блестящ репортер беше. Брайс Хариман не би се докопал до тези документи, дори ако разполагаше с година време и с подкрепата на всичките индустриалци и магнати, които му бяха под ръка. С радостно предчувствие извади трите листа от джоба си. Лекият мирис на прах го удари в ноздрите, когато светлината се спусна върху първата страница.

Беше старо копие под индиго, избеляло и трудно за четене. Най-отгоре беше изписано:

Смитбак прелисти страниците и осъзна с безгранично огорчение, че бе пропуснал точно тази.

Смитбак изруга шепнешком. Почувства се Напълно смазан. Материалът беше рехав — наистина много рехав. Жалко, че Ленг не бе завършил образованието си в Америка — тогава щеше да бъде много по-лесно да се проведи. Може би щеше да е в състояние да измъкне информация от Оксфорд и по телефона — но бе напълно възможно академичните степени и награди да са фалшиви. Най-лесно щеше да е да провери списъка с публикациите, а това би било и най-интересно, но нямаше как да се върне и да го вземе. Толкова добра беше идеята му и толкова добре я бе осъществил. По дяволите!

Смитбак прегледа още веднъж книжата. Нямаше снимка, нямаше автобиография, от която поне да вземе мястото и датата на раждане. Единственото, което оставаше, беше адресът.

По дяволите. По дяволите.

Но после му хрумна друга мисъл. Спомни си, че Нора се опитваше да намери адреса. Е, той поне можеше да послужи като приношение в името на мира.

Смитбак пресметна набързо, че номер 891 на „Ривърсайд“ трябваше да се намира някъде около Харлем. В онази част на „Ривърсайд“ имаше още доста стари къщи — повечето или изоставени, или „разбити“ на апартаменти. Възможно беше, разбира се, къщата на Ленг отдавна да е разрушена. Но беше възможно и още да си е там. Щеше да излезе добра снимка, дори ако беше развалина. Особено пък, ако беше на една развалина. Като се помисли човек, в нея можеше дори да се намерят погребани още трупове. Или — зазидани в избата й. Може би щяха да намерят и трупа на Ленг, съсухрен в някой ъгъл. О’Шонеси щеше да е доволен, а щеше да помогне и на Нора. А какво страхотно заглавие за собствената му статия — разследващият журналист открива трупа на първия сериен убиец в Америка. Вероятността беше съвсем малка, но въпреки това…

Смитбак погледна часовника си. Почти един часът.

О, Господи. Толкова блестяща детективска работа, а успя да се сдобие само с един шибан адрес. Е, беше въпрос на час или два да отиде и просто да провери дали къщата още си беше там.

Смитбак напъха книжата в джоба си и пое по „Сентръл парк уест“. Нямаше смисъл да взема такси — щяха да му откажат да го откарат чак толкова далеч от центъра, а и там пък нямаше да успее да вземе такси за дома. Макар да бе посред бял ден, нямаше никакво намерение да се мотае из толкова опасен район.

Най-добре да наеме кола. „Таймс“ имаше специално споразумение с „Хърц“, а фирмата имаше клон недалеч — на авеню „Колумб“. Сега се, че ако къщата още съществуваше, навярно щеше да му се прииска да я разгледа отвътре, да разговаря със сегашните й обитатели, да разбере дали по време на обновяването й не се е намерило нещо необичайно, и тъй нататък.

Значи преди да е приключил, щеше да се е стъмнило.

И точно това ще направи — ще вземе кола под наем.

Четирийсет и пет минути по-късно вече шофираше сребрист форд таурус по „Сентръл парк уест“. Настроението му отново се оправи. От всичко това все още можеше да излезе голяма статия. След като огледаше къщата, можеше да продължи проучванията си в Нюйоркската градска библиотека, да види дали нямаше да излязат някои публикации на Ленг. Можеше дори да провери полицейските архиви — дали в съседство с къщата на Ленг не се беше случило нещо необичайно, докато е бил още жив.

Съществуваха още достатъчно силни улики, които да бъдат проследени. Ленг можеше да се окаже не по-малко интересен като образ от Джак Изкормвана. Приликите бяха налице. Оставаше само един журналист да го възкреси от миналото.

Ако се сдобиеше с достатъчно информация, това можеше да бъде следващата му книга.

И тогава той, Смитбак, щеше да е сигурен за онзи „Пулицър“, който все му убягваше. И нещо по-важно — е, поне не по-малко важно — щеше да му даде възможността да се оправи с Нора. Щеше да спести на нея и на Пендъргаст сума време, което щяха да изгубят да се ровят из нотариалните актове. И Пендъргаст, когото смяташе за свой негласен съюзник, също щеше да бъде доволен. Да, в крайна сметка всичко щеше да свърши добре.

Когато стигна до края на парка, той пое на запад по „Кътидръл паркуей“, след което зави по „Ривърсайд драйв“. Когато мина покрай 125-а улица, пресичаща от „Морнингсайд хайтс“ към „Манхатънвил“, той намали и започна да се вглежда в номерата на грохналите здания. Четиристотин и седемдесет. Петстотин и едно. Мина още десет пресечки. Продължи на север още по-бавно, затаил в очакване дъх.

И ето, че погледът му се спря върху номер 891.

Къщата не беше разрушена. Не можеше да повярва на късмета си — собствената къща на Ленг.

Дълго я оглежда, докато преминаваше покрай нея, след това зави надясно по следващата пряка, 138-а, и обиколи карето с разтуптяно сърце.

Сградата с номер 891 бе стара резиденция в стил „Бозарт“, разпростряла се от едната до другата пресечка, с колони на входа и със спускащи се следбарокови гирлянди за украса. Над портата имаше дори издялан от камък герб. Беше разположена навътре от улицата и към нея водеше малка алея, която формираше триъгълно островче, прилежащо към „Ривърсайд драйв“. До вратата нямаше подредени в редици звънци, а прозорците на първия етаж бяха затворени с дървени капаци обшити с ламарина. Както изглежда, къщата никога не е била преустройвана в отделни, апартаменти. Досущ като много стари сгради по „Драйв“ тя просто е била изоставена преди години — прекалено скъпа за поддържане, прекалено скъпа за разрушаване, прекалено скъпа за преустройство. Почти всички подобни сгради ставаха притежание на градската управа заради неплатени данъци. А управата само им заковаваше капаци на прозорците и ги запазваше.

Наведе се над дясната седалка и присви очи, за да я огледа по-добре. Прозорците на втория етаж нямаха капаци, а и не видя някой от тях да е счупен. Чудесно. Сградата просто изглеждаше като дом на масов убиец. Ето ни и снимката за първа страница. Смитбак можеше да си представи как статията му предизвиква полицейско претърсване на къщата, как откриват още трупове. Всичко вървеше от добре към по-добре.

Кой бе най-добрият начин на действие? В това да надникне през някой прозорец нямаше нищо лошо — стига да намери място да паркира.

Потегли, заобиколи отново карето и пое по „Ривърсайд“ в търсене на място за паркиране. Като се има предвид колко бедни бяха жителите на квартала, имаше необичайно много коли: стари трошки, поочукани вече лимузини, модерни джипове с огромни говорители, монтирани под ъгъл до задното стъкло. Измина шест или седем пресечки, преди най-сетне да намери полузаконно място за паркиране в странична уличка на „Ривърсайд“. Трябваше да си наеме униформен шофьор, по дяволите, който да го чака, докато оглежда къщата. А сега се налагаше да се връща девет преки назад през Харлем. Точно онова, което се бе опитал да избегне.

Намърда наетата кола на свободно място и се огледа внимателно. След това излезе от нея, заключи я и бързо, но не толкова бързо, че да привлече внимание, пое обратно по 137-а улица.

Когато стигна до ъгъла намали темпото и пое като на разходка към входния портал. Там се спря да огледа къщата по-внимателно, като се стараеше да изглежда колкото е възможно по-небрежен.

Някога сигурно е била много величествена: четириетажна постройка от мрамор и тухли, със застлан с плочки мансарден покрив, овални прозорци, кулички и малки пътечки между тях. Фасадата бе украсена с дялани от варовик елементи, вградени в тухлите. Отпред дворът бе ограден с висока желязна ограда с шипове — беше ръждясала и изпочупена. Дворът бе обрасъл в бурени и пълен с боклуци, имаше храсти смрадлика и аилантус и два изсъхнали дъба. Тъмните прозорци на горните етажи гледаха към река Хъдсън и към пречиствателната станция на Норт ривър.

Смитбак потрепери, огледа се още веднъж, след това пресече пътчето и пое по подходната алея. Някога елегантната фасада от мрамор и тухли бе цялата изписана е графити. Довеяният от ветровете боклук се бе натрупал до метър височина в нишите. В края на алеята видя яка дъбова врата. Тя също бе изпъстрена с графити, но изглеждаше в ред. Нямаше прозорче или шпионка.

Смитбак продължи по алеята, придържайки се близо до външната стена. Миришеше на урина и екскременти. Някой бе изхвърлил торба с пелени пред вратата, а в ъгъла имаше купчина чували за боклук, разкъсани от кучета и плъхове. Сякаш по поръчка невероятно дебел плъх изпълзя от боклука, повлякъл корем по земята, изгледа го нахално и изчезна в мръсотията.

Смитбак забеляза два малки овални прозореца от двете страни на вратата. И двата бяха закрити с ламарина, но може би щеше да намери начин да отвори единия. Приближи и натисна внимателно по-близкия прозорец, да го опита. Беше твърд като скала — нямаше никакъв процеп, през който да погледне. Другият беше също тъй здраво затворен. Огледа черчеветата, търсеше процепи в тях, но не намери. Отново опита вратата, но и тя не помръдна. Тази къща — бе яко затворена, почти непристъпна. Може би е била заключена веднага след смъртта на Ленг. А вътре навярно имаше негови лични вещи. Смитбак отново се запита дали вътре имаше и останки от жертвите му.

Когато полицията нахлуе, щеше да изгуби възможността да научи нещо повече.

А му беше много интересно да надникне вътре.

Вдигна глава и погледът му проследи очертанията на къщата. Имаше известен алпинистки опит, придобит от пътуване из каньоните на Юта. Пътуването, при което се запозна с Нора. Отдръпна се назад, огледа фасадата. Имаше доста корнизи и фризове, за които можеше да се улови здраво. Тук, далеч от улицата, едва ли някой щеше да го забележи. С малко късмет би могъл да се изкатери до някой от прозорците на втория етаж. Само да погледне.

Обърна се и огледа отново подходната алея. Улицата беше пуста, а къщата — мъртвешки тиха.

Смитбак разтърка длани, приглади лизнатия си кичур. След това мушна носа на лявата си обувка в дупка в зидарията и започна да се катери.

Втора глава

Капитан Къстър погледна часовника на стената в кабинета си. Беше почти пладне. Капризният му стомах изкурка, прииска му се поне за двайсети път обядът да побърза, за да може да поеме към деликатесния магазин на Дили, да си вземе двоен сандвич с говеждо и сирене с ръжен хляб и повечко майонеза. Представи си как захапва огромния сандвич. Винаги огладняваше, когато е нервен, а днес беше много, много нервен. Бяха минали само четирийсет и осем часа, откакто му възложиха следствието на „Хирурга“, но вече започнаха да му звънят. Кметът му се обади, комисарят му се обади. Трите убийства бяха докарали града близко до паниката. А още нямаше какво да докладва. Отлагането, което бе получил с онази статия за старите кости, вече изтичаше. Петдесетте детектива, които работеха по случая, отчаяно проверяваха най-различни версии и улики. Но накъде водеха те? Наникъде. Той изсумтя и поклати шава. Некомпетентни задници.

Стомахът му изкурка отново, този път по-силно. Напрежението и тревогата го обгръщаха като с влажна хавлия. Ако това означаваше да ръководиш голямо разследване, то никак не му се нравеше.

Погледна отново часовника. Още пет минути. Да не излиза да обядва преди дванайсет, за него бе въпрос на дисциплина. Като полицай той бе наясно, че всичко зависи от дисциплината. За това ставаше дума. Нямаше да се остави напрежението да го сломи.

Спомни си как комисарят го бе изгледал косо в онзи коптор на улица „Дойърс“, когато му възложи разследването. Рокър никак не изглеждаше уверен в способностите му. Къстър си спомни съвсем точно съветите му: „Предлагам ти веднага да се заемеш с това ново дело. Веднага се залавяй за работа. Залови този убиец. Не искаш нов труп да ти се стовари на главата, нали?“

Стрелката на минутите измина още едно деление.

Може би решението е в привличането на още хора, помисли си той. Можеше да прехвърли още дузина детективи да работят по онова убийство в архива на музея. То беше най-скорошно, значи следите щяха да се най-пресни. Уредничката, която бе открила трупа — онази студена кучка, как й беше името — не беше от най-разговорливите. Ако можеше да…

И тогава, тъкмо когато и втората стрелка приближи дванайсетия час, го осени прозрението.

Музейният архив. Музейната уредничка…

Беше толкова смазващо, тъй заслепяващо, че временно прогони от главата му мислите за сандвича с говеждо.

Музеят. Музеят бе центърът, около който се въртеше всичко.

Третото убийство, бруталната операция? Случи се в музея.

Археоложката Нора Кели? Работеше в музея.

Инкриминиращото писмо, което онзи репортер Смитбанк или както там му беше името, бе публикувал? Писмото, от което започна всичко? Намерено бе в архива на музея.

Онзи ужасен дъртак Колъпи, който бе разрешил изваждането на писмото? Директор на музея.

Феърхевън? В борда на музея.

Убиецът от деветнайсети век? Свързан с музея.

А и самият архивист — Пък — бе убит. Защо? Защото е открил нещо. Нещо в архивите.

Необичайно прояснен, умът на Къстър запрепуска из възможностите, из безбройните комбинации и варианти. Необходимо беше силно, решително действие. Трябваше да открие онова, което Пък е открил. И това щеше да е убиецът.

Нямаше време за губене, нито минутка.

Изправи се и натисна бутона на интеркома.

— Нойс? Ела тук. Веднага.

Онзи се появи на вратата преди още Къстър да отдръпне пръст от бутона.

— Искам десетте водещи детективи по делото на „Хирурга“ на поверително съвещание в кабинета си. До половин час.

— Слушам, капитане.

Нойс повдигна въпросително, но и по съответстващо раболепен начин вежда.

— Гепих го, Нойс. Разгадах го.

Нойс престана на дъвче дъвката си.

— Ключът към убийствата на „Хирурга“ е в музея. Там, в архивите. Един Господ знае, може би дори самият убиец да е там, всред служителите на музея. — Къстър грабна сакото си. — Ще действаме решително и бързо там, Нойс. Те дори няма да се усетят откъде ще ги връхлети ударът.

Трета глава

Като се улавяше и стъпваше по корнизите и каменните апликации, Смитбак бавно се катереше по стената към каменната амбразура на един от прозорците на втория етаж. Беше по-трудно, отколкото очакваше; успя да одраска бузата си и да си премаже един пръст. И, разбира се, съсипваше чифт ръчно изработени италиански мокасини за двеста и петдесет долара. Може би „Таймс“ щеше да го възмезди. С разперени ръце и крака, залепнал за къщата, той се чувстваше ужасно нелепо, като разголен. Сигурно има и по-лесен начин човек да спечели „Пулицър“, помисли си. Сграбчи перваза на прозореца и се издигна с пъшкане. След като достигна перваза, той постоя така известно време, за да си поеме дъх и да се огледа. Улицата още беше тиха. Изглежда никой не бе забелязал нищо. Насочи вниманието си към мръсното стъкло на прозореца.

Стаята зад него изглеждаше съвсем празна и тъмна. На анемичните, коси снопчета светлина, се виеха облачета прашинки. В дъното й се виждаше затворена врата. Но нищо не подсказваше какво има отвъд тази стая, в останалата част от къщата.

Ако искаше да научи повече, трябваше да влезе.

Каква вреда можеше да причини? Къщата определено бе необитаема от десетилетия. Навярно беше вече публична собственост — на градските власти. Ако се откажеше сега, щеше да се наложи да започне отначало. В съзнанието му нахлу лицето на редактора, размахал снопче ръкописи, с облещени от гняв очи. Ако искаше да го възмездят за съсипаните обувки, най-добре щеше да е да се сдобие с нещо, което да им покаже.

Опита прозореца и, както и очакваше, той се оказа заключен. Или може би клеясал с времето. За миг се поколеба, огледа се отново. Мисълта да се спуска отново по стената бе още по-неприятна от самото изкатерване дотук. Онова, което виждаше през прозореца, не му говореше нищо. Трябваше да влезе — само да огледа набързо. А и не можеше вечно да стои на перваза. Ако някой мине и го види…

Тогава забеляза полицейската кола на няколко пресечки южно по „Ривърсайд драйв“. Тя бавно се носеше на север.

Бързо свали сакото си, сви го на топка и го опря на най-долното от големите стъкла. Натисна с рамо и то поддаде с остро изпукване. Измъкна парчетата, остави ги на перваза и пропълзя вътре.

Вече в стаята, той се изправи и надникна през прозореца. Всичко беше спокойно — никой не бе забелязал проникването му. След това се обърна е се ослуша напрегнато. Тишина. Подуши въздуха. Миришеше, не неприятно, на стари тапети и на прах — не беше застоялият въздух, който очакваше. Пое на няколко пъти дълбоко дъх.

Мисли си за статията. Мисли за „Пулицър“-а. Мисли за Нора. Ще направиш една бърза разузнавателна обиколка и ще се измъкнеш.

Изчака, за да свикнат очите му с тъмнината. В дъното имаше лавица с една-единствена книга върху нея. Смитбак отиде и я взе. Беше трактат от деветнайсети век, озаглавен „Mollusca“ със златна гравюра на мида върху корицата. Смитбак почувства как сърцето му се разтуптя — книга по естествознание. Отвори я, надяваше се да намери печат с надпис „Екскалибрис Енок Ленг“. Нямаше. Прелисти страниците, търсеше някакви бележки в нея, после остави книгата на мястото й.

Време беше да огледа къщата.

Внимателно събу обувките си, постави ги до прозореца и продължи по чорапи. С тихи стъпки се отправи към затворената врата. Подът изскърца и той спря. Но отново се възцари дълбока тишина. Едва ли в къщата имаше някой — тя изглеждаше така, че дори наркоманите и клошарите я бяха пощадили — но въпреки това разумно беше да е предпазлив.

Сложи ръка върху топката на бравата, завъртя я съвсем бавно и открехна вратата с няколко сантиметра. Надникна през процепа. Тъмнина. Отвори я по-широко за да може мъждивата светлина от прозореца зад гърба му да нахлуе в коридора. Забеляза, че е много дълъг, доста внушителен, с тъмнозелени релефни тапети. В позлатени ниши на стените висяха картини, обвити с бели платна, окачени по тежките рамки. В дъното на коридора широко мраморно стълбище се спускаше надолу и чезнеше в по-гъстия мрак. На горната площадка на стълбището стоеше нещо — навярно статуя? — също обвито в бял чаршаф.

Смитбак затаи дъх. Наистина изглеждаше, че къщата е била затворена и необитавана след смъртта на Ленг. Фантастично!

Нима всичките тези неща са принадлежали на Ленг?

Пристъпи няколко крачки по коридора. Тогава усети как миризмата на плесен и прах се примеси с нещо по-неприятно — някакъв органичен, сладникав мирис на гниене. Сякаш старото сърце на къщата най-сетне бе спряло.

Може би подозренията му бяха основателни и Ленг бе погребал телата на жертвите си зад старите викториански тапети.

Спря се на една ръка разстояние пред някаква картина. Воден от любопитство, посегна и повдигна единия край на бялото платно. Изгнилият плат падна в облак от прах и парцали и той отстъпи назад, сепнат за миг. Разкри се тъмна картина. Смитбак се вгледа по-отблизо. Картината изобразяваше вълча глутница, разкъсваща елен в гъста гора. Беше ужасяваща с анатомичните си подробности, но въпреки това великолепно живописвана и без съмнение струваше цяло състояние. С нараснало любопитство Смитбак пристъпи към следващата ниша, чието покривало също се превърна в прах при докосването му. Сюжетът на тази картина бе лов на кит — огромен спермацетов кит, обвързан с въжетата на харпуните, мятащ се в предсмъртен гърч, от отвора за дишане изригваше яркочервена артериална кръв, а опашката му бе запратила във водата цяла лодка харпунисти.

Смитбак не можеше да повярва на късмета си. Беше попаднал на златна жила. Но това не беше само гол късмет — беше резултат на тежък труд и внимателно проучване. Даже Пендъргаст още не бе установил къде е живял Ленг. Така щеше да спаси службата си в „Таймс“, а може би — дори връзката си с Нора. Защото беше сигурен, че каквато и информация за Ленг да търсеха Нора и Пендъргаст, тя се намираше тук.

Смитбак зачака, вслушан напрегнато, ала не чу никакъв шум да идва отдолу. Пое по покрития с килимена пътека коридор — бавно, с малки, безшумни крачки. След като стигна до покритата статуя до перилата на стълбището, посегна и сграбчи платното. Изгнило като останалите, то се разпадна и се свлече на пода на купчинка. Във въздуха се вдигна облак прах, разнесе се суха миризма на гнилоч и на плесен.

Отначало изпита страх и слисване при гледката, докато най-сетне не започна да схваща видяното. Всъщност то представляваше увиснало на клон препарирано шимпанзе.

Молците и плъховете бяха изгризали по-голямата част от лицето, оставяйки вдлъбнатини и дупки, през които се виждаха кафеникави кости. И устните ги нямаше, затова шимпанзето имаше ухиленото изражение на агонизираща мумия. Едното му ухо висеше на „косъм“ от изсъхнала плът и докато Смитбак гледаше, то меко тупна на земята. Едната ръка на шимпанзето държеше покрит с восък плод; с другата, се държеше за корема, сякаш го болеше. Само мънистата на очите му изглеждаха като живи и те се взираха в Смитбак с маниакална сила.

Сърцето на Смитбак се разтуптя силно. В крайна сметка Ленг бе таксономист11, колекционер и член на Академията. Дали и той, както и Макфадън и останалите, е имал своя собствена колекция, или тъй наречения „музей на чудатости“? Дали това разложило се шимпанзе не беше част от колекцията му?

Отново изпита нерешителност. Дали да не си тръгне веднага?

Отстъпи крачка назад от шимпанзето и надникна към стълбището. Нямаше никаква светлина, освен оскъдните снопчета лъчи, прокрадващи се през закованите дъски на капаците и дървените жалузи. Постепенно започна да долавя неясните очертания на нещо, което приличаше на зала за приеми с дъбов паркет на пода. По него бяха пръснати различни екзотични кожи — на зебра, на лъв, на тигър, на антилопа орикс, на пума. Имаше и маса предмети, завити в бели чаршафи. До облицованите с ламперия стени бяха подредени старинни шкафове със стъклени вратички. Върху тях бяха поставени в изложбени витрини различни предмети, всеки с бронзова табелка, прикрепена в основата на витрината.

Да, това наистина беше колекция — колекцията на Енок Ленг.

Смитбак стоеше, здраво стиснал най-горната топка на перилата. Въпреки факта, че, както личеше по всичко, нищо в къщата не изглеждаше да е пипнато, дълбоко в себе си той имаше усещането, че тя не е била пуста през всичкото това време. Струваше му се, че по някакъв начин за нея някой се е грижил. Това означаваше, че трябва да има пазач. Необходимо бе веднага да се обърне и да изчезва.

Но тишината бе толкова дълбока, че той се поколеба. Колекциите долу си струваха да им хвърли едно око: Интериорът на къщата и колекциите в нея щяха да изиграят голяма роля в статията му. Ще слезе долу за малко — само за малко — да види какво се крие под белите платна. Направи една предпазлива крачка, после втора… и след това чу тихото изщракване зад гърба си. Обърна се мигновено с разтуптяно сърце.

На пръв поглед нищо не се беше променило. След това осъзна, че сигурно вратата, през която бе влязъл, се бе затворила. С облекчение пое дълбоко дъх: порив на вятъра от счупения прозорец бе затръшнал вратата.

Продължи да се спуска по виещото се мраморно стълбище, стиснал здраво перилото. На най-долната площадка сиря, присви очи и се взря в още по-гъстия мрак. Тук миризмата на гнило и на разложение изглеждаше по-силна.

Погледът му се спря върху някакъв предмет по средата на залата. Едно от платната бе дотолкова изгнило, че се бе свлякло от нещото, което покриваше. В тъмното изглеждаше странно, сякаш осакатено. Смитбак пристъпи напред и се взря — изведнъж осъзна какво беше — вдигнат на пиедестал екземпляр на малък хищен динозавър. Беше обаче изключително добре запазен — вкаменената тъкан още бе прилепена към костите, имаше няколко вкаменени вътрешни органа, дори големи ивици вкаменена кожа. А върху кожата се виждаха очертания, които човек не можеше да сбърка — на пера.

Смит застина слисан на мястото си. Това бе изумителен екземпляр с неоценима за науката стойност. Напоследък учените подхванаха хипотези, че някои динозаври, дори Тиранозавър Рекс може би са имали оперение. Ето го доказателството. Сведе поглед. Върху бронзовата табелка бе изписано: „Неизвестен коелораптор от река Ред Диър, Албърта, Канада.“

Смитбак насочи вниманието си към шкафовете, погледът му се спря върху няколко човешки черепа. Приближи. Малката бронзова плочка под тях съобщаваше: „Серия от хуманоиди от пещерата «Шварткопе»“, Южна Африка. Смитбак не можеше да повярва на очите си. Знаеше достатъчно, за да е наясно, че вкаменелостите на хуманоиди са изключително редки. А тези десетина черепа бяха най-добре запазените от всички, които беше виждал. Това щеше да предизвика революция в изследването на хуманоидите.

Някакъв блясък привлече погледа му към следващия шкаф. Пристъпи към него. Беше отрупан със скъпоценни камъни, но вниманието привличаше голям, зелен камък с размера на яйце от червеношийка. Върху етикета пишеше: „Диамант, безукорен екземпляр от Тера Новотни, Сибир, 216 карата, смята се за единственият зелен диамант в света.“ До него, в голяма стъклена кутия имаше огромни рубини, сапфири и по-екзотични камъни, чиито имена дори не би могъл да произнесе без усилия. Те намигаха в мрака — скъпоценни камъни, поне равни по качество на най-хубавите, притежавани от Нюйоркския музей. Те изглежда са били „гвоздеят на програмата“ всред останалите експонати. На една съседна лавица бяха поставени златни кристали, невероятно красиви, дантелени като снежинки, но единият бе голям колкото грейпфрут. Под тях имаше редица теюгити — повечето грозни черни бучки, но някои с красив тъмнозелен или виолетов оттенък.

Смитбак отстъпи крачка назад. Умът му трудно възприемаше богатството и разнообразието на изложеното. Само като си помисли човек, че всичко това е стояло тук, в тази съборетина, цели сто години… Обърна се и импулсивно дръпна плата от малък образец зад себе си. Платът се разпадна и пред очите му се появи странно препарирано животно — едър, приличащ на тапир бозайник с огромна муцуна, силни предни крака, глава като луковица и извити бивни. Никога не беше виждал подобно създание — някаква приумица на природата. Наведе се, за да прочете едва различимия в мрака етикет: „Единствен екземпляр на Мегалопедус с бивни, описан от Плиний, смятан за измислица, докато този екземпляр не е бил застрелян в Белгийско Конго от английския изследовател полковник сър Хенри Ф. Мортън през 1869 година.“

Мили Боже, помисли си Смитбак, възможно ли бе да е вярно? Голямо млекопитаещо, напълно неизвестно на науката? Или беше фалшификат? Изведнъж му хрумна тази мисъл: възможно ли бе всички тези екземпляри да са фалшификати? Огледа се и осъзна, чене бе възможно. Ленг не би събирал фалшификати, дори в сумрака можеше да се убеди, че бяха истински. Тези бяха истински. А ако и останалата част от колекцията в къщата беше като тази, тогава тя беше може би най-голямата природонаучна сбирка в света. Това не беше просто „музей на чудатостите“. Беше твърде тъмно, за да си води записки, но Смитбак знаеше, че щеше да мине и без тях — онова, което бе видял, се запечата завинаги Й съзнанието му.

Подобна възможност можеше да се случи само веднъж в живота на репортера.

Дръпна още едно покривало и насреща му се озова масивният, изправен на задните си крака вкаменен скелет на късомуцунеста пещерна мечка, застинала в миг на безмълвен рев с остри като кинжали черни зъби. Гравираната бронзова табелка върху дъбовата поставка сочеше, че находката е от катранените шахти на каньона Къц в Ню Мексико.

Прекоси безшумно, по чорапи, залата за приеми, дръпваше тук и там чаршафите-покривала, за да разкрие цяла редица от бозайници от Плейстоцена — великолепни екземпляри, равностойни, или дори по-хубави от тези в музея, — която завършваше с няколко чудесно запазени неандерталски скелета, някои с оръжия и оръдия на труда, а един от тях — с нещо като огърлица от зъби.

— Смитбак погледна настрани и забеляза мраморна арка, която водеше към съседна зала. В средата й бе изложен огромен, надупчен метеорит, най-малко два метра в диаметър, обрамчен с редици шкафове.

Метеоритът бе с рубинен цвят.

Извърна поглед от него и вниманието му привлякоха предметите на махагоновите лавици до близката стена. Там имаше странни маски, кремъчни остриета на копия, череп, инкрустиран с тюркоази, ножове, украсени със скъпоценни камъни, жаби в стъкленици, хиляди пеперуди в кутии със стъклени капаци — всичко подредено до последния детайл, съгласно систематиката и класификацията.

Смитбак забеляза, че осветителните тела не бяха електрически. Бяха газови, всяко с малка тръбичка, водеща до „чорапче“, покрито с кристален абажур. Беше невероятно. Това трябваше да бъде къщата на Ленг — такава, каквато я бе оставил. Все едно просто бе излязъл от нея, бе наредил да я обковат с капаци и си бе тръгнал…

Смитбак спря, вълнението му изведнъж стихна. Очевидно тази къща не бе останала същата — недокосната след смъртта на Ленг. Трябваше да има пазач, който да я навестява постоянно. Някой бе обковал с ламарина прозорците и бе покрил с платна предметите от колекцията. Отново го обзе чувството, че къщата не бе празна, че в нея имаше още някой.

Тишината; „бдителните“ експонати и гротескни екземпляри, всепоглъщащият мрак, особено гъст в ъглите — и преди всичко засилващата се воня на разложение — предизвикваше все по-силно чувство на безпокойство и тревога. Потрепери неволно. Какво още търсеше тук? Вече бе събрал достатъчно материал за „Пулицър“. Статията бе готова — и затова, бъди разумен и се измитай веднага навън.

Обърна се и бързо изкачи стъпалата, мина покрай шимпанзето и картините и се насочи към вратата, от която беше влязъл. Всички врати по коридора бяха затворени и той изглеждаше по-тъмен, отколкото преди няколко минути. Спря се и изведнъж осъзна, че бе забравил от коя врата бе дошъл. Беше близо до дъното на коридора — това помнеше. Приближи, до най-вероятната, опита дръжката й и за своя изненада я намери заключена. Сигурно съм сбъркал, помисли си, и премина към следващата.

Тя също беше заключена.

С нарастващо чувство на тревога той опита вратата от отсрещната страна на коридора. И тя бе заключена. Съседната, другата до нея — също. Докато по гърба му пробягваха ледени тръпки, той пробва и останалите — всички, до една, бяха заключени.

Смитбак стоеше в тъмния коридор и се опитваше да овладее паниката, която заплашваше да го парализира изцяло.

Беше заключен.

Четвърта глава

Необозначената със специални знаци кола на Къстър спря със свирене на гумите пред служебния вход на музея и веднага около нея се струпаха още пет патрулни коли с виещи сирени и светнали буркани, които хвърляха червено-бели отражения върху фасадата в стил „Римско възраждане“. Той се изтърколи от автомобила и се заизкачва решително по стъпалата, последван от морска вълна от сини униформи.

На импровизираното съвещание с водещите си детективи, а и после, докато пътуваше към музея, хипотезата, която го бе връхлетяла като гръм от ясно небе, се превърна в твърдо, непоколебимо убеждение. Изненадата и бързината са начинът този случай да бъде разрешен, помисли си той като вдигна глава и погледна гранитната грамада. Удряш силно и бързо, свят да им се завие — това непрекъснато повтаряше инструкторът му в Полицейската академия. Комисарят искаше действия. И точно действия под формата на капитан Шърууд Къстър щеше да получи.

Охранител на музея стоеше на вратата, светлините от полицейските „буркани“ се отразяваха върху стъклата на очилата му. Изглеждаше слисан. Още няколко охранителя се присъединиха към него, погледнаха към стъпалата, не по-малко объркани. Няколко туристи приближаваха по „Мюзиъм драйв“ с люлеещи се на вратовете им фотоапарати и с пътеводители в ръце. Когато видяха струпаните полицейски коли, те спряха. След краткотрайно обсъждане групата се обърна и пое обратно към близката станция на метрото.

Къстър дори не си даде труда да извади значката си.

— Капитан Къстър, седми участък — излая той. — Прехвърлен към „Убийства“.

Охранителят преглътна с мъка.

— Да, капитане?

— Тук ли е началникът на охраната на музея?

— Да, сър.

— Доведи го. Веднага.

Пазачът изтича вътре и след минути се появи висок мъж с кафеникав костюм и черна коса, пригладена назад с малко повече гел от нужното. Неприятен тип, помисли си Къстър, но пък толкова много хора в охранителния бизнес бяха такива. Недостатъчно добри, за да служат в полицията.

Мъжът протегна ръка и Къстър я пое неохотно.

— Джак Манети, директор по сигурността. Какво мога да направя за вас, господа полицаи?

Без да каже и дума, Къстър показа отпечатаната върху бланка с релефен надпис, нотариално Заверена съдебна заповед, която бе успял да издейства за отрицателно време. Директорът я пое, прочете я и я върна на Къстър.

— Това е крайно необичайно. Мога ли да попитам какво се е случило?

— Скоро ще стигнем до същността — отвърна Къстър. — А засега тази заповед ви е достатъчна. Хората ми ще получат неограничен достъп до музея. Ще ми трябва стая за разпити, в която да разпитам определени хора от персонала. Ще работим колкото е възможно по-бързо и всичко ще мине гладко — стига да ни сътрудничите. — Млъкна за миг и се огледа властно. — Наясно сте, разбира се, че сме овластени да изземем всичко, което, според нас, има отношение по делото.

— Но това е невъзможно, почти е време да затваряме. Не може ли да се почака до утре?

— Правосъдието не може да чака, господин Манети. Искам пълен списък на музейния персонал. Ще определим хората, които искаме да разпитаме. Ако някои от тях са си тръгнали по-рано, трябва да бъдат повикани обратно. Съжалявам, но музеят ще трябва да изтърпи тези неудобства.

— Но това е нечувано. Трябва да съгласувам с директора на музея…

— Направете го. Всъщност нека идем лично при него. Искам да сме наясно по всички точки на заповедта, тъй че когато разследването ни започне, да нямаме затруднения и забавяния. Ясно ли е?

Манети кимна, върху лицето му се изписа раздразнение. Добре, помисли си Къстър, колкото по-объркани и обезпокоени са всички, толкова по-бързо щеше да разкрие убиеца. Нека се мъчат да отгатнат, не им давай време да мислят. Чувстваше се ободрен.

Обърна се.

— Лейтенант детектив Канъл, вземете трима души и нека тези господа ви отведат до входа за персонала. Искам всички, които напускат района да бъдат идентифицирани и да бъдат проверени личните им данни. Искам телефонните номера, номерата на клетъчни телефони и адресите им. Искам всеки да може да бъде повикан обратно в най-кратък срок, ако това е необходимо.

— Слушам, сър.

— Лейтенант детектив Пайлс, вие идвате с мен.

— Слушам, сър.

Къстър изгледа строго Манети.

— Отведете ни в кабинета на доктор Колъпи. Трябва да поговорим по работа.

— Последвайте ме — рече директорът по сигурността с още по-нещастно изражение.

Къстър даде знак на останалите и те го последваха в големите кънтящи зали, изкачиха се със също тъй гигантски асансьор няколко етажа по-нагоре, минаха през още зали, пълни с най-различни експонати — Господи, това Място бе тъпкано с всевъзможни странни неща — докато най-сетне стигнаха до голяма тапицирана врата, която водеше към още по-голям кабинет с ламперии. Вратата бе наполовина отворена и през нея се виждаше дребна жена, седнала зад писалище. Като ги видя, тя се изправи.

— Дошли сме да се срещнем с доктор Колъпи — заяви Къстър и се огледа, питайки се защо секретарката имаше толкова хубав кабинет.

— Съжалявам, сър — отвърна жената. — Но доктор Колъпи не е в кабинета си.

— Не е ли? — рекоха в хор Къстър и Манети.

Секретарката поклати глава, изглеждаше объркана.

— Не се е връщал след обяд. Каза, че имал да свърши някаква важна работа.

— Но от обяд минаха няколко часа — каза Къстър. — Няма ли начин да се свържем с него?

— Има личен клетъчен телефон — отвърна секретарката.

— Наберете номера. — После Къстър се обърна към Манети: — А вие позвънете на другите началници и вижте дали не знаят къде е този Колъпи.

Манети отиде до друго писалище и вдигна слушалката. Големият кабинет потъна в тишина, ако не се броят изписукванията на набраните номера. Къстър се огледа. Кабинетът бе с ламперия от много тъмно дърво и бе пълен с мрачни картини и отблъскващи експонати зад стъклени витрини. Господи, това тук беше „къщата на ужасите“.

— Клетъчният телефон е изключен, сър — каза секретарката.

Къстър поклати глава.

— Няма ли някакъв друг номер, на който да позвъните? У дома му, например?

Секретарката и Манети се спогледаха.

— Не ни е разрешено да му звъним там — каза тя, още пообъркана.

— Не ме интересува какво ви е разрешено. Става дума за неотложна полицейска работа. Обадете се у дома му.

Секретарката отключи едно чекмедже на писалището, разрови се в папка с индексни картони, извади един. Погледна го така, че да го заслони от погледите на Къстър и Манети. Върна картончето на мястото му, заключи чекмеджето и набра номера.

— Никой не отговаря — рече тя след малко.

— Продължете да звъните.

Мина още половин минута. Секретарката остави слушалката върху вилката.

— Никой не отговаря.

Къстър извъртя очи.

— Добре, слушайте сега. Не можем да губим повече време. Имаме достатъчно основания да смятаме, че ключът към разкриването на серийния убиец, известен като „Хирурга“ — а може би към самото му залавяне, — ще бъде намерен тук, в музея. Времето е от изключително значение. Аз лично ще ръководя щателното претърсване на музея. Лейтенант детектив Пайлс ще ръководи разпитите на определени хора от персонала.

Манети не каза нищо.

— При условие, че персоналът ни сътрудничи, мисля, че можем да приключим до полунощ, ако не и по-рано. Ще ни трябва помещение за разпитите. Още — захранване за записващата апаратура, тонтехник и електротехник. Искам всички да представят документи за самоличност, както и постоянен достъп до личните досиета на всички.

— Кои точно хора ще разпитвате? — попита Манети.

— Ще решим като видим досиетата.

— Персоналът ни се състои от две хиляди и петстотин души.

Този факт временно приземи Къстър. Две хиляди и петстотин души да работят в един нищо и никакъв музей? Каква социална програма! Пое дъх и внимателно преподреди мислите си.

— Ще се справим. За начало ще трябва да разпитаме, да речем… нощните пазачи, които може да са забелязали необичайно влизане и излизане на хора. И онази археоложка, която изкопа скелетите на улица „Дойърс“, и…

— Нора Кели.

— Точно така.

— Мисля, че в полицията вече я разпитваха.

— Значи ще я разпитаме отново. Ще трябва да разговаряме с шефа на охраната — тоест, с вас, — за правилата за безопасност в архивите и навсякъде. Искам да разпитаме всички, свързани с архивите и с откриването на трупа на… ъ-ъ-ъ… господин Пък. Стига ли за начало?

Къстър се усмихна изкуствено.

Въпросът му бе посрещнат с мълчание.

— А сега ме отведете в архивите, моля.

В един миг Манети само го гледаше втренчено, сякаш бе извън възможностите му да схване ситуацията.

— Отведете ме в архивите, господин Манети, и то веднага, ако обичате.

Манети премигна.

— Добре, капитане. Последвайте ме.

Докато вървяха из залите, последвани от ченгета и административен персонал, Къстър усети как го обзема силното вълнение на новопридобитото му самочувствие. Най-накрая бе открил своето истинско призвание. Трябваше още от самото начало да се заеме с убийствата. Очевидно бе роден за това; тази работа му идваше отръки. Фактът, че му бяха възложили това дело, не беше никаква щастлива случайност. Беше пръстът на Съдбата.

Пета глава

Смитбак стоеше в тъмния коридор и се бореше да овладее страха си. Тъкмо страхът беше проблемът му, а не заключените врати. Поне една от тях щеше да е отключена — онази, през която бе влязъл.

Пое колкото можеше по-решително по коридора и отново опита всички врати, този път натискаше по-здраво дръжките, дори с риска да вдигне шум, блъскаше пантите, искаше да се увери, че вратите не са просто заяли. Но те всички бяха здраво заключени.

Дали някой не бе заключил вратата, през която влезе? Но това беше невъзможно. Стаята беше празна. Порив на вятъра я бе затръшнал. Поклати глава и потърси неуспешно някакъв забавен елемент в собствената си параноя.

Реши, че вратите сигурно се заключват автоматично, когато се затворят. Може би е било характерно за старите къщи като тази. Няма проблем — щеше да намери друг начин да излезе от къщата. На долния етаж, през приемния салон и през някоя врата или прозорец. Може би през вратата за прислугата, която изглеждаше използвана — всъщност именно нея навярно ползваше пазачът на къщата. При тази мисъл изпита облекчение. Щеше да бъде по-лесно; поне щеше да си спести неприятностите да се спуска по външната стена.

Трябваше само да намери пътя си в тъмната къща.

Постоя още в коридора, чакаше сърцебиенето му да спре. Беше тихо, толкова необичайно тихо, че усети как ушите му са наострени да доловят и най-малкия шум. Тази тишина, каза си той, е добър знак. Значи пазачът го нямаше. Навярно идва най-много веднъж седмично; или може би веднъж годишно, ако се съди по праха в къщата. Смитбак разполагаше с всичкото време на света.

Почувства се малко глуповато. Върна се отново при стълбището и надникна надолу. Стори му се, че вратата за прислугата би трябвало да е вляво, някъде в приемния салон. Слезе по стъпалата и се спря предпазливо в основата им, взрял се пак в множеството необичайни експонати. Отново не чу нищо. Къщата определено бе празна.

Спомни си хипотезата на Пендъргаст. Ами ако Ленг наистина е успял…?

Изсмя се пресилено на глас. Какво, по дяволите, си мислеше той? Никой не може да стигне 150-годишна възраст. Тъмнината, тишината и загадъчната колекция очевидно му бяха повлияли.

Спря се и се огледа внимателно. Един коридор водеше вляво от залата — във вярната посока, както си помисли той. Беше потънал в пълен мрак, ала изглеждаше най-обещаващ. Трябваше да се сети да вземе фенерче. Няма значение, щеше да опита първо този коридор.

Пристъпвайки внимателно, като избягваше стъклените витрини и покритите с платна експонати, той пое по коридора и свърна в страничното му отклонение. Зениците му повече не можеха да се разтворят, коридорът си оставаше потънал в пълен мрак — почти осезаем мрак, който сякаш го поглъщаше. Бръкна в джоба си и намери кутийката с кибрит, която взе от „Бларни стоун“. Запали една клечка — драскането и пукването на пламъчето прозвуча неприятно силно в тишината.

Трепкащата светлина разкри коридор, който водеше към друга голяма стая, също тъй претъпкана с дървени шкафове. Пристъпи няколко крачки напред, докато клечката не угасна. Продължи да върви доколкото посмя в тъмнината, опипом намери касата на вратата и се прилепи за нея. Вече застанал в касата, запали нова клечка.

Тук беше разположена по-различна колекция: редици екземпляри в стъкленици с формалдехид. Зърна редица гигантски, сякаш взрени в него очи — дали не бяха очи на китове? За да не пилее светлината, той избърза напред, спъна се в голяма стъкленица върху мраморен пиедестал, в която имаше нещо като огромна плаваща торба. Изправи се и като запали нова клечка, прочете надписа: „Стомах на мамут, съдържащ последното му ядене, от ледените полета на Сибир…“

Продължи колкото можеше по-бързо напред покрай строените шкафове, докато не стигна до малка и очукана, дървена врата. Догарящата клечка го опари, той изруга, пусна я и запали нова. Отвори осветената врата. Водеше към обширна кухня, настлана с черни и бели плочки. В стената бе вградена дълбока камина. В останалата част от стаята доминиращо място заемаха огромна чугунена печка, редичка фурни и няколко маси с вградени мивки. Всичко изглеждаше запуснато, покрито с дебел слой прах, паяжини и миши изпражнения. Допаднал беше в задънена улица.

Къщата беше огромна. А и кибритените клечки нямаше да стигнат до безкрай. Какво щеше да прави, когато свършат?

Стегни се, Смитбак, рече си наум. В тази кухня очевидно никой не бе готвил поне през последните сто години. Никой не живее в тази къща. Тогава от какво се боиш?

Разчитайки на паметта си, без да пали повече клечки, той се върна в голямата стая, като заобикаляше опипом шкафовете със стъклени витрини. В един миг допря нещо с рамото си. Миг по-късно в краката му се разнесе страхотен трясък, последван от задушливата, остра миризма на формалдехид. С опънати нерви той изчака ехото да стихне. Приготви се да запали клечка, но размисли — възпламеним ли беше формалдехидът? Най-добре щеше да е да не експериментира точно сега. Пристъпи напред, кракът му се докосна до нещо голямо и меко, поддаващо. Екземплярът от голямата стъкленица. Бързо го заобиколи.

В коридора имаше и други врати. Ще ги опита една по една. Но първо спря да събуе чорапите си, които се бяха напоили с формалдехид. След това излезе отново в пасажа и рискува с нова клечка кибрит. Видя четири врати — две отляво и две отдясно.

Отвори най-близката и се озова пред старовремска баня с ламперия от поцинкована ламарина. Хилеше му се, поставен в средата на постлания с плочки под, череп на алозавър. Втората врата водеше към голям килер, пълен с препарирани птици; третата — пак към килер, но този път с препарирани гущери. Четвъртата — към кухненско помещение с напукани и нашарени с плесен стени.

Клечката изгасна и Смитбак потъна в мрака. Чуваше шумното си, накъсано дишане. Бръкна в кутийката и опипом преброи останалите клечки — бяха шест. Опита се отново — този пък с по-малък успех — да пребори пълзящата паника, която заплашваше да го съкруши, И преди беше попадал в трудни ситуации, по-тежки от тази. Това е само една празна къща. Просто намери изход от нея.

Върна се в приемния салон е неговата покрита е чаршафи колекция. Това, че отново можеше да вижда, макар и трудно, го поуспокои — в абсолютния мрак имаше нещо абсолютно ужасяващо. Огледа още веднъж поразителната колекция, ала единственото, което можеше да изпита сега беше засилващия се страх. Тук лошата миризма беше по-силна — сладникавият мирис на разложение, на нещо, което по правило би трябвало да е зарито на метър под земята.

Смитбак пое на няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Дебелият пласт прах на пода доказваше, че къщата е изоставена; че дори и пазачът, ако изобщо имаше такъв, идва съвсем рядко.

Отново се огледа с широко отворени за слабата светлина очи. В дъното коридорът изглежда свършваше със сводест вход към на пръв поглед голямо помещение. Зашляпа с боси крака по паркета и мина под арката. Стените на стаята зад нея бяха с ламперия от тъмно дърво, издигаща се до оформения на баклавички таван. Това помещение също бе пълно с изложбени експонати — някои „зачохлени“, други вдигнати на каменни или метални колонки-пиедестали. Но тук изложението бе съвсем различно от видяното досега. Той пристъпи, огледа се, объркването му се смеси със силно вълнение. Имаше огромни моряшки сандъци, някои със стъклени стени, обвързани с кожени ремъци; никелирани контейнери като стари гюмове за мляко, затворени яко с капаци с дебели болтове; голям, със странна форма дървен сандък с обшити с медна ламарина кръгове, изрязани върху горния му капак и върху страниците; сандък с формата на ковчег, прободен от половин дузина саби. На стената висяха въжета, навързани една за друга усмирителни ризи, окови, вериги, белезници с най-различни размери. Изложеното беше необяснимо, призрачно, още повече, че нямаше връзка с онова, което бе видял дотук.

Смитбак се промъкна до средата на стаята, държеше се далеч от тъмните ъгли. Пресметна, че фасадата на къщата би трябвало да се намира точно пред него. Задната й част се оказа задънена улица; тук би трябвало да има повече шанс. А ако се наложи, ще разбие входната врата.

В дъното на това помещение някакъв коридор водеше отново в мрака. Той предпазливо влезе в него, опипом търсеше пътя си близо до едната стена и плъзгаше крака в малки, внимателни стъпки. На слабата светлина забеляза, че коридорът водеше към друга стая, далеч по-малка от останалите, през които бе минал. Тук изложените образци бяха по-малко — само няколко шкафа, пълни с мидени черупки и няколко повдигнати на постаменти скелети на делфини. Изглежда, някога тази стая е била гостна или някаква приемна. А може би — като си го помисли надеждата му отново възкръсна — може би беше входен вестибюл.

Единствената светлина идеше от тънък като молив лъч, пронизал отсрещната стена и изпълнения с прах въздух. Малка дупчица в един от закованите с капаци прозорци. Изпитал огромно облекчение, той бързо прекоси стаята и започна да опипва с пръсти стената. Тук имаше тежка дъбова врата. Надеждата му се засили още повече. Пръстите му намериха мраморната топка на бравата, прекалено голяма и студена на пипане. Стисна я здраво и се опита да я завърти.

Тя не помръдна.

Натисна отново, събрал в отчаянието си всички сили. Никакъв успех.

Отстъпи назад, изпъшка отчаяно и затърси с ръце по вратата някакво резе, някаква допълнителна ключалка, каквото и да е. Съкрушаващият го страх се бе възродил отново.

Без да внимава повече да не вдига шум той се хвърли срещу вратата — веднъж, дваж, — напъна я с цялата си тежест в отчаян опит да я разбие. Кухите избумтявания от атаките му отекнаха в стаята и по коридора. След като вратата не пожела да поддаде, той се спря, облегна се на нея и изпъшка отчаяно.

Когато ехото от ударите затихна напълно, нещо в кладенеца на мрака в дъното на стаята помръдна. Дочу се нисък и сух като прах от мумия глас:

— Драги приятелю, нима си тръгвате толкова рано? Та вие току-що дойдохте.

Шеста глава

Къстър отвори с трясък вратата на архива и застана на входа с ръце на кръста. Чу тропането на тежките обувки полицаите се подреждаха зад гърба му. Бързо и яростно, напомни си той. Не им давай време да се опомнят. Забеляза с голямо удоволствие вцепенението на двамата служители, които скочиха на крака при внезапното нахлуване на десетина униформени полицаи.

— Това помещение ще бъде претърсено — излая Къстър.

Нойс излезе иззад гърба му и размаха заповедта с прекалено усърдие. Къстър забеляза с одобрение, че Нойс гледаше служителите от архива не по-малко свирепо, отколкото самият той.

— Но, капитане — протестира Манети, — архивът вече беше претърсван. Веднага след като бе открит трупът на Пък, от Нюйоркското полицейско управление изпратиха екипи от съдебни медици, кучета, специалисти по дактилоскопия, фотографи и…

— Чел съм доклада, Манети. Но тогава си е било за тогава. Сега си е за сега. Имаме ново доказателство, важно доказателство. — Къстър се огледа нетърпеливо. — Запалете осветлението, за Бога!

Един от архивистите скочи, щракна редицата от старинни ключове и в залата светнаха няколко лампи.

— Само това ли е осветлението? Тук е тъмно като в рог.

— Да, сър.

— Добре. — Къстър се обърна към детективите си. — Знаете какво да правите. Работете ред по ред, лавица по лавица. Да не остане камък необърнат.

Последва кратка пауза.

— Е, на работа, господа!

Мъжете се спогледаха. Но без да изразят и капчица съмнение те усърдно се пръснаха между лавиците. В следващия миг вече ги нямаше — попиха като вода в сюнгер — и Манети и Къстър останаха с двамата изплашени архивисти до писалището за справки. В залата заехтя шум от стъпки, от тропот, от удари и трясъци — хората на Къстър сваляха от лавиците разни експонати, за да ги огледат. Шум, който му носеше удовлетворение — шумът на започналата работа.

— Седнете, Манети — каза Къстър със снизходителен тон. — Да поговорим.

Манети се огледа, не видя столове и си остана прав.

— Добре. — Къстър извади бележник с кожена подвързия и златна писалка — купи я от „Мейси“, веднага щом комисарят му възложи новата задача — и се приготви да си води записки. — Какво има в този архив? Купчини хартии? Вестници? Стари ресторантски менюта? Какво?

Манети въздъхна.

— В архива се съхраняват документи, както и образци, за които е преценено, че не са достатъчно важни, за да влязат в основните колекции. Тези материали са достъпни за историците и задруги специалисти с професионални интереси. Това е район с ниска степен на сигурност.

— Ниска степен, то е ясно — рече Къстър, — толкова ниска, че да набучат задника на онзи Пък на шибаните, вкаменени, динозавърски рога. Добре, къде се държат ценните неща?

— Онова, което не е в колекциите, се съхранява в зона на висока сигурност с автономна охранителна система.

— А как се регистрират посетителите на архива?

— Има дневник.

— Къде е дневникът?

Манети кимна към масивната книга върху писалището.

— Направихме фотокопие за полицията след смъртта на Пък.

— И какво се регистрира в този дневник?

— Всеки, който влиза или излиза от района на архива. Но полицията вече откри, че няколко от последните страници са били изрязани.

— Всеки ли? И служителите, и външните посетители?

— Всички. Но…

Къстър се обърна към Нойс и му посочи книгата.

— Прибери я.

Манети го стрелна с поглед.

— Това е собственост на музея.

— Беше. Сега е веществено доказателство.

— Но вие вече взехте всички важни доказателства — като пишещата машина, на която са били написани онези бележки и…

— Когато свършим тук, ще получите разписка за всичко. — Ако помолите учтиво, помисли си Къстър. — И така, какво имаме тук? — повтори той.

— Предимно стари архиви от другите отдели на музея. Документи с историческа стойност, докладни записки, писма, бележки. Всичко, освен досиетата на персонала и някои документи на отделите. Музеят съхранява всичко, разбира се, след като е публична институция.

— А какво ще кажете за онова писмо, намерено тук? Онова, за което писаха вестниците, дето описвало онези убийства. Как е било намерено то?

— Ще трябва да попитате специален агент Пендъргаст, който го е открил заедно с Нора Кели. Намерил го скрито в някаква кутия. Доколкото си спомням — направена от слонско стъпало.

Пак тази Нора Кели. Къстър си отбеляза наум да я разпита лично, когато свърши тук. Тя ще бъде главният му заподозрян, ако прецени, че би могла да вдигне тежък мъж и да го надене на динозавърския рог. Може пък да е имала съучастници.

Къстър си записа нещо.

— Нещо да е внасяно или изнасяно оттук през последния месец?

— Може да е имало рутинно внасяне на материали. Мисля, че около веднъж месечно носят тук ненужните архиви. — Манети направи кратка пауза и продължи: — А след като писмото бе открито, то и всички свързани с него документи бяха изпратени горе за преглед. Заедно с други материали.

Къстър кимна.

— Колъпи е наредил това, нали?

— Мисля, че всъщност заповед за това издаде заместник-директорът и главен юрист на музея Роджър Бризбейн.

Бризбейн — беше чувал и това име. Къстър си записа още нещо.

— И какви точно бяха свързаните с писмото документи?

— Не знам. Ще трябва да попитате господин Бризбейн.

Къстър се обърна към двамата служители зад бюрото.

— Този човек Бризбейн. Често ли идва тук?

— Напоследък — доста — отвърна единият.

— И какво прави?

Служителят сви рамене:

— Просто задава много въпроси, нищо друго.

— Какви въпроси?

— Въпроси за Нора Кели, за човека на ФБР… Искаше да разбере какво са търсили, къде са ходили, ей такива неща. И за един журналист. Искаше да разбере дали тук е идвал един журналист Не мога да си спомня името му.

— Смитбрик?

— Не, но нещо подобно.

Къстър разлисти бележника си. Ето го.

— Уилям Смитбак младши.

— Точно така.

Къстър кимна.

— А този агент Пендъргаст? Някой от вас да го е виждал тук?

Двамата се спогледаха.

— Само веднъж — отговори първият.

— А Нора Кели?

— Аха — отвърна същият мъж — младеж с толкова късо подстригана коса, че изглеждаше почти плешив.

Къстър се обърна към него.

— Познавахте ли добре Пък?

Мъжът кимна.

— Името ви?

— Оскар. Оскар Гибс. Бях негов помощник.

— Гибс, Пък имаше ли врагове?

Къстър забеляза, че двамината отново се спогледаха, този път по-многозначително.

— Ами… — поколеба се Гибс, но продължи: — Веднъж Бризбейн слезе тук и наистина се нахвърли върху господин Пък. Викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни.

— Наистина ли? Защо?

— Ставаше дума, че господин Пък изнасял информация, без да съблюдава правата за интелектуална собственост на музея. Нещо от този сорт. Мисля, че беше бесен, защото отдел „Човешки ресурси“ не подкрепи предложението му за уволнение на господин Пък. Каза, че още не бил приключил с него, хич да не си въобразява. Това е всичко, което си спомням.

— Кога се случи това?

Гибс се замисли за миг.

— Чакайте да си спомня. Трябва да е било тринайсети. Не, дванайсети. Дванайсети октомври.

Къстър взе бележника си и отново записа нещо, този път по-дълго. Някъде от търбуха на архива се чу трясък; последва вик и продължителен шум от раздиране. Къстър усети топлото чувство на удовлетвореност. Когато свършат тук, няма да има повече скрити писма в слонски крака. Насочи вниманието си отново към Гибс.

— Други врагове?

— Не. Да ви кажа правичката, господин Пък бе един от най-добрите хора в целия музей. За мен беше истински шок да видя как Бризбейн се нахвърли върху него.

Този Бризбейн май не го обичат много, помисли си Къстър. Обърна се към Нойс:

— Намери ми тоя Бризбейн. Искам да говоря с него.

Нойс тръгна към бюрото и точно в този миг врата се отвори с трясък. Къстър се обърна и видя мъж в смокинг, черната му връзка бе изкривена, а кичури от намазаната с брилянтин коса се спускаха върху челото над разярената му физиономия.

— Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя мъжът на Къстър. — Не можете да нахлувате по този начин и да преобръщате всичко с тавата надолу. Искам да видя заповедта ви!

Нойс започна да бърка в джобовете си да я търси, но Къстър го спря с ръка. Беше наистина забележително колко твърда усещаше ръката си, колко спокоен и съсредоточен беше в този повратен момент от кариерата си.

— А вие кой собствено ще бъдете? — попита с най-ледения си тон.

— Роджър Бризбейн III. Първи вицепрезидент и главен юрист на музея.

Къстър кимна.

— А, господин Бризбейн. Тъкмо с вас исках да се срещна.

Седма глава

Смитбак замръзна на място, взрян в тъмния далечен ъгъл на стаята.

— Кой е? — успя най-сетне да попита задавено.

Отговор не последва.

— Пазачът ли сте? — Изсмя се с напрегнат глас. — Можете ли да си представите? Заключих се и не мога да изляза.

Отново — мълчание.

Може би си беше въобразил, че е чул глас. Бог му е свидетел, че бе видял в тази къща достатъчно, за да се изпари завинаги желанието му да гледа филми на ужасите.

Опита отново:

— Е, мога само да кажа, че се радвам, че дойдохте. Ако можете да ми покажете пътя към вратата…

Думите му секнаха от неволен спазъм на ужас.

От сянката в полумрака бе излязъл силует. Беше облечен в дълго палто, а бомбе криеше чертите на лицето му. В една от вдигнатите си ръце държеше тежък, старовремски скалпел. Острието блесна слабо, когато мъжът го завъртя, едва ли не нежно между тънките си пръсти. В другата му ръка проблесна спринцовка.

— Неочаквано удоволствие за мен е да ви видя тук — каза силуетът с нисък и сух глас, докато галеше скалпела. — Но е и много удобно. Всъщност идвате тъкмо навреме.

Някакъв примитивен инстинкт за самосъхранение, по-силен дори от ужаса, който го бе обхванал, подтикна Смитбак към действие. Той се обърна и хукна. Но беше толкова тъмно, а силуетът — тъй заслепяващо бърз…

По-късно — не знаеше колко време беше минало — Смитбак се събуди. Беше обхванат от вцепенение, от някакво странно объркване, примесено с безразличие. Спомни си, че беше сънувал ужасен сън; но той бе отминал и всичко беше наред, щеше да се събуди в тази хубава есенна утрин, а отвратителните, разпилени на части спомени ще потънат в подсъзнанието. Ще стане, ще се облече, ще закуси както винаги в любимото си гръцко кафене и бавно, както всяка сутрин, ще потече земният му работен ден.

Ала сигналът за тревога в съзнанието му ставаше все по-силен, след като разбра, че разпокъсаните спомени, ужасяващите неясни фрагменти не се изпаряват. По някакъв начин той бе попаднал в капан. В тъмното. В къщата на Ленг.

Къщата на Ленг…

Тръсна глава. Прониза го страхотно силна, пулсираща болка.

Мъжът с бомбето бе „Хирурга“. В къщата на Ленг.

От шок и страх Смитбак изведнъж изпадна във вцепенение. Една мисъл изпъкна на фона на обърканите, панически мисли, които се щураха из главата му в този ужасяващ миг: Пендъргаст бе прав. Пендъргаст беше прав още от самото начало.

Енок Ленг беше още жив.

И тъкмо той бе „Хирурга“.

А Смитбак бе влязъл направо в дома му.

Шумът, който чуваше, това зловещо, накъсано съскане, бе собственото му дишане, въздухът, всмукван под стегнатата през устата му превръзка. Застави се да успокои дишането си, да обмисли нещата. Носеше се силен мирис на плесен, беше тъмно като в рог. Въздухът беше студен и влажен. Болката в главата му се усили. Смитбак вдигна ръка към челото си, но нещо я дръпна на половината път — усети оковата около китката си, чу подрънкването на верига. Какво, по дяволите, означаваше това?

Сърцето му се разтуптя лудо, все по-бързо и по-бързо, след като празнотите в паметта му започнаха постепенно да се запълват: безкрайните кънтящи стаи, гласът от тъмнината, мъжът, който пристъпва от сенките… проблясващият скалпел. О, Господи, нима наистина беше Ленг? След 130 години? Ленг?

Опита машинално да се изправи, тласкан от паниката, ала мигновено се свлече отново сред нестроен метален звън и дрънчене. Беше чисто гол, прикован за ръцете и краката към земята, а през устата му бе стегната груба превръзка.

Не, това не можеше да бъде. О, Божичко, това беше жива лудост.

Не беше казал никому, че идва тук. Никой не знаеше къде се намира. Никой не подозираше дори, че е изчезнал. Ако беше се обадил на някого, на секретарката на отдела във вестника, на О’Шонеси, на прадядо си, на полусестра си, на когото и да е…

Отпусна се, главата му бумтеше, отново се задушаваше, сърцето му биеше до пръсване.

Мъжът в черно го бе упоил и приковал — мъжът с черното бомбе. Това поне беше ясно. Без съмнение това бе същият мъж, който се бе опитал да убие Пендъргаст, който бе убил Пък и останалите. „Хирурга“. Намираше се в тъмницата на „Хирурга“.

„Хирурга“. Професор Енок Ленг.

Долови шум от стъпки и застана нащрек. Чу се стържещ звук, след това в стената от пълен мрак се появи болезнено ярък квадрат светлина. На отразената светлина Смитбак успя да забележи, че се намира в малко подземно помещение с циментиран под, каменни стени и желязна врата. Усети как го облива вълна на надежда, дори на благодарност.

В квадратния отвор на вратата се появиха влажни устни. Те се движеха.

— Моля не се безпокойте — долетя гласът до него. — Всичко скоро ще свърши. Борбата е безсмислена.

В този глас имаше нещо почти познато, ала беше същевременно необяснимо странен и ужасяващ, като шепота при някой кошмар.

Отворът на шпионката се затвори и Смитбак отново потъна в мрака.