Музей на страха

Първа глава

Пендъргаст затвори очи в мрака. Постепенно в съзнанието му започна да се появява шахматната дъска — материализираше се от смътната мъглица. Фигурите от слонова кост и абанос, заоблени от безбройните години употреба, си стояха неподвижни и очакваха играта да започне. Студът, идващ от влажния каменен под, грубата хватка на оковите, болката в ребрата му, изплашеният глас на Нора, долитащите отдалеко и от време на време викове — всичко това постепенно изчезваше, за да останат единствено всепоглъщащият мрак и шахматната дъска, осветена от кръг мека, жълта светлина. Ала Пендъргаст още изчакваше, дишаше дълбоко и пулсът му постепенно се успокояваше. Най-сетне се присегна, докосна хладната фигура и премести пешката пред царя две полета напред. Играта започна, отначало бавно, ала темпото постоянно се ускоряваше и ускоряваше, докато накрая фигурите се разлетяха от дъската. Пат. Нова партия, после още една — всичките с еднакъв резултат. И тогава изведнъж настъпи мракът — пълният мрак.

Когато най-сетне бе готов, Пендъргаст отново отвори очи.

Стоеше на широката площадка на стълбището в „Мезон дьо ла Рошеноар“, величествената стара къща на улица „Дофен“ в Нови Орлеан, където бе израснал. Някогашен манастир, построен от потънал в неизвестността кармелитски орден, комплексът от сгради бил закупен през осемнайсети век от прапрадядо на Пендъргаст, многократно бил разрушаван и строен, докато се превърнал в ексцентричен лабиринт от сводести стаи и сенчести коридори.

Макар че „Мезон дьо ла Рошеноар“ била изгорена до основи от бандити малко след като Пендъргаст бе постъпил в пансион в Англия, той продължаваше често да се връща мислено в къщата. В съзнанието му сградата се беше превърнала в нещо повече от къща. Беше станала дворец на спомените, склад на знанието и познанието, убежище за най-дълбоките му и трудни размисли. В нея бяха поместени всички негови лични преживявания и наблюдения, всичките тайни на фамилията Пендъргаст. Само там, в сигурната пазва на готическата сграда, можеше да размишлява без да се бои някой да го прекъсне.

А имаше много неща, за които да медитира. Това бе един от малкото случаи през живота му, в които се беше провалил. Ако имаше разрешение на проблема, то се криеше някъде вътре, зад тези стени — някъде в собственото му съзнание. Търсенето на решението щеше да означава ново бродене из двореца на спомените.

… Той пое замислен по широк, обкичен с гоблени коридор, на еднакви разстояния в розовите стени бяха вдълбани мраморни ниши. Във всяка имаше само по една изящна, подвързана с кожа миниатюрна книга. Някои от тях наистина бяха съществували в старата къща. Други бяха чист мисловен конструкт — хроники на стари събития, факти, числа, химически формули, сложни математически или метафизични доказателства — всичките складирани от Пендъргаст в къщата като физически проявления на паметта, които да използва незнайно кога в бъдещето.

Спря се пред тежката дъбова врата на собствената си стая. Обикновено отключваше вратата и дълго се мотаеше вътре, заобиколен от познати неща, от успокояващата среда, от детството си. Днес обаче продължи пътя си, спря се само да прокара леко пръсти по бронзовата топка на бравата. Онова, което го интересуваше, бе другаде — долу, където имаше по-стари и далеч по-непознати неща.

Беше споменал на Нора за неспособността си да поддържа подходящата интелектуална дистанцираност от този случай и това беше неоспорим факт. Точно заради това той и тя — а за негово най-дълбоко съжаление и Патрик О’Шонеси — бяха изпаднали в сегашната беда. Онова, което не разкри пред Нора, бе дълбокия шок, който изпита, когато видя лицето на мъртвеца. Това беше, както вече знаеше, Енок Ленг — или, ако трябва да бъдем по-точни, собственият му прапрачичо, Антоан Ленг Пендъргаст.

Защото прапрачичо му Антоан бе успял да осъществи младежката си мечта — да удължи живота си.

Последните останки от старинната фамилия Пендъргаст — поне онези, които бяха с всичкия си — бяха приели, че Антоан е умрял преди много години, навярно в Ню Йорк, където изчезнал в средата на деветнайсети век. Заедно с него, за голямо съжаление на всички правоимащи наследници, бе изчезнала и голяма част от богатството на фамилията.

Ала преди няколко години, докато работеше по случая, наречен „Клането в метрото“, благодарение на Рен, познатия си библиофил, Пендъргаст бе попаднал случайно на някои стари вестникарски публикации. В тях се описваше внезапно нарастване на изчезванията — изчезвалия, започнали малко след като Антоан би трябвало да е пристигнал в Ню Йорк. Един труп бил намерен да плува по Ийст ривър със странни белези от някаква сатанинска хирургическа намеса. Тъй като трупът бил на бездомник, престъплението изобщо не било разкрито. Ала някои обезпокоителни подробности караха Пендъргаст да смята, че това е било работа на Антоан, навеждаха го към чувството, че той се е опитвал да постигне младежката си мечта за безсмъртие. Внимателното проучване на по-сетнешни вестници извади на бял свят половин дузина подобни престъпления, които продължаваха чак докъм 1935 година.

И тогава Пендъргаст осъзна, че въпросът вече бе следният: беше ли постигнал Ленг успех? Или е починал през 1935 година?

Най-вероятният отговор беше, че е починал. Ала въпреки това Пендъргаст не се освободи от чувството си за безпокойство. Антоан Ленг Пендъргаст бе човек с непостижим гений, съчетан със също тъй непостижима лудост.

И така Пендъргаст зачака нащрек. В крайна сметка чувстваше отговорността да бди, ако някой ден, колкото и да бе невероятно, се появи доказателство за продължаващото съществувание на прародителя му. И когато научи за откритието на улица „Кетрин“, той веднага заподозря какво се бе случило там и кой бе отговорен за него. А когато пък бе разкрито убийството на Дорийн Холандър, той вече бе убеден, че онова, от което най-много се бе опасявал, беше истина: Антоан Пендъргаст бе постигнал успех.

Но сега Антоан беше мъртъв.

Не можеше да има никакво съмнение, че мумифицираният труп в стъкления сандък принадлежеше на Антоан Пендъргаст, приел при преместването си на север името Енок Ленг. Пендъргаст бе дошъл в къщата на „Ривърсайд драйв“, очаквайки да се възправи срещу праотеца си. А вместо това беше открил прапрачичо си мъртъв, след като е бил измъчван до смърт. Някой друг — кой знае как? — бе заел мястото му.

Кой бе убил човека, именувал се сам Енок Ленг? Кой ги държеше сега като затворници? Съдейки по състоянието на трупа, Енок Ленг е бил убит наскоро — преди не повече от два месеца — което означаваше, че убийството на Енок Ленг е станало преди разкриването на костницата на улица „Кетрин“.

Това разположение на събитията във времето беше много, много интересно.

А освен това имаше и друг проблем — много смътното, но упорито чувство, че трябва да се направи друга връзка — чувство, което тормозеше Пендъргаст още от мига, в който пристъпи в къщата на Ленг.

Продължи мислено пътя си по коридора. Следващата врата — някога тя водеше към стаята на брат му, — бе запечатана от самия Пендъргаст с нареждането никога повече да не бъде отваряна. Той бързо продължи нататък.

Коридорът свършваше с площадката на величествено вито стълбище, което водеше надолу към голяма зала. Над мраморния под, на позлатена верига, от изографисания свод висеше тежък кристален полилей. Пендъргаст се спусна по стъпалата дълбоко замислен. От едната му страна отворени високи врати водеха към двуетажна библиотека; от другата — дълга зала потъваше нейде в мрака. Пендъргаст пое първо към залата, която първоначално е била манастирска трапезария. В спомените си той я беше населил с най-различни семейни вещи — тежки бюфети от палисандрово дърво, прекалено големи пейзажи от Бирщат и Коул. Тук имаше и други, по-необичайни неща — тесте карти за таро, кристални глобуси, апаратура за спиритически сеанси, вериги и окови, подиуми, на които илюзионисти и магьосници да изнасят представленията си. В ъглите имаше и други предмети с неясни, скрити прекалено дълбоко в сенките очертания, които трудно можеха да бъдат определени.

Докато се оглеждаше, в съзнанието му отново нахлуха вълните на безпокойството — за онази връзка, която още не бе направена. Тя беше тук, всичко бе около него и само чакаше той да го види. Ала въпреки че витаеше някъде наблизо, то бе извън досега му.

Това помещение не можеше да му каже нищо повече. Излезе, прекоси отново кънтящата зала и влезе в библиотеката. Огледа се за миг, наслади се на книгите — истински и въображаеми, — които се издигаха редица подир редица досами високия таван. Пристъпи към една от лавиците до най-близката стена. Огледа редицата книги, намери онази, която искаше, и я извади. С тихо, едва доловимо щракване лавицата се отдели от стената.

… И след това Пендъргаст изведнъж се озова в къщата на Ленг на „Ривърсайд драйв“, застанал във величествения вестибюл, заобиколен от удивителните колекции на Ленг.

Поколеба се, слисан за миг. Такава промяна, такава бърза смяна на местоположението не беше му се случвала никога при преброждането на паметта.

Но докато чакаше, оглеждайки завитите с платна скелети и лавици, изпълнени със съкровища, причината му се изясни. Когато той и Нора минаха през стаите на лентовата къща — величествения вестибюл; дългата, с нисък таван изложбена зала; двуетажната библиотека — Пендъргаст бе изпитал неочакваното, неловко чувство на познатост. Сега вече знаеше защо — в тази къща на „Ривърсайд драйв“ Ленг бе пресъздал по свой тъмен и перверзен начин старата резиденция на Пендъргастови на улица „Дофен“.

Най-накрая бе направил критично важната връзка. Дали бе така?

„Прачичо Антоан? — бе попитала леля Корнелия. — Той замина на север, в Ню Йорк, стана янки.“ Точно така е направил. Но досущ като всички членове на фамилията Пендъргаст, той не е бил в състояние да избяга от наследството си. И тук, в Ню Йорк, той бе пресъздал своя собствена „Мезон дьо ла Рошеноар“ — идеализирана къща, в която да помести колекциите си и да извършва експериментите, необезпокояван от любопитстващи роднини. Не беше нереално, разбра Пендъргаст, щом самият той бе пресъздал „Мезон дьо ла Рошеноар“ в собственото си съзнание като дворец на спомените.

Дотук това поне беше ясно. Но съзнанието му оставаше неспокойно. Нещо друго му убягваше — нещо, което витаеше съвсем наблизо, което той почти усещаше. Ленг е разполагал с цял живот, с няколко живота, през които да завърши собствения си „музей на чудатостите“. И ето я сега тук — може би най-хубавата колекция по естествена история, събирана някога. И все пак, докато се оглеждаше, Пендъргаст осъзна, че тя беше непълна. Една от частите й липсваше. И то не коя да е от тях, а всъщност — главната колекция — онова, което бе омаяло най-силно младия Антоан Ленг Пендъргаст. Усети как удивлението му нарастваше. Антоан — като Ленг — бе имал на разположение век и половина, за да завърши своя „музей на чудатостите“. Защо я нямаше тук тази част?

Пендъргаст знаеше, че тя съществува. Трябваше да съществува. Тук, в тази къща. Въпросът беше само къде…

Някакъв шум от външния свят — странно приглушен писък — изведнъж прекъсна броденето из паметта на Пендъргаст. Той бързешком се оттегли отново, гмурна се колкото можеше по-дълбоко в защитната тъмнина и мъгла на собствените си мисловни възстановки, опитвайки се да постигне необходимата чистота на съсредоточаването.

Времето течеше. И тогава, в мислите си той отново се озова в старата къща на улица „Дофен“ — в библиотеката й.

Изчака малко, аклиматизираше се към заобикалящата го среда, даде време на подозренията и на въпросите си да съзреят. Наум ги записа върху пергамент, мушна ги между позлатените корици, постави книгата на една от лавиците до дълга редица от подобни книги — всичките до една изпълнени с въпроси книги. След това насочи вниманието си към книжния шкаф, който се бе отворил. Зад него се виждаше асансьор.

Влезе в него все така замислен и се спусна надолу.

Килията на бившия манастир на улица „Дофен“ беше влажна, а стените й бяха покрити с плесен. Избените помещения на къщата се състояха от обширни каменни коридори, покрити с кора от зеленясала вар и със сажди от лоените свещи. Пендъргаст си проправи път в лабиринта, докато най-сетне стигна до задънена „улица“, оформена от малка сводеста стая. Беше празна, лишена от всякаква украса, ако се изключи едно-единствено украшение, издялано от камък — представляваше щит на герб, който висеше над иззидана от тухли арка на една от стените. Върху щита беше изобразено око без клепки и мигли над две луни: едната — сърп, другата — пълна. Йод тях лежеше готов за скок лъв. Това бе фамилният герб на Пендъргастови — същият, който Ленг бе изопачил върху собствения си герб, поставен на фасадата на къщата на „Ривърсайд драйв“.

Пендъргаст приближи стената, застана за миг под герба и се взря в него. Положи двете си ръце върху студения камък и рязко натисна. Стената веднага поддаде и разкри кръгло стълбище, което се спускаше под голям наклон надолу към подизбените помещения.

Пендъргаст спря на най-горната площадка и усети постоянния поток от хладен въздух, който нахлуваше като някакво призрачно издихание от дълбините под него. Спомни си деня, когато, преди много години, за пръв път пристъпи към фамилните тайни — тайния панел в библиотеката, каменните помещения под тях, стаята с герба. И най-накрая тази — най-голямата тайна.

В истинската къща на улица „Дофен“ стъпалата бяха тъмни, по тях човек можеше да се спусне само с фенер. Но в съзнанието на Пендъргаст от дълбините извираше слаба зеленикава светлина. Заспуска се по стълбите.

Те се виеха спираловидно надолу. Най-накрая Пендъргаст стигна до къс тунел, който водеше към сводесто пространство. Подът бе пръстен. Редиците тухли, иззидани в сглобка на длаб, се издигаха до високия кръстосан свод. Ред факли осветяваше стените, в медни мангали димеше тамян, чийто аромат се наслагваше върху далеч по-силната миризма на пръст, на мокър камък и на смърт.

В средата на помещението имаше настлана с тухли пътека, от двете страни на които се издигаха каменни гробници и крипти. Някои бяха от мрамор, други — от гранит. Едни имаха сложна украса от фантастични минарета и арабески, други бяха просто обемиста черни монолити. Пендъргаст пое по пътеката, като се вглеждаше в бронзовите вратички на фасадите им, с гравирани върху плочките от потъмнял бронз познати имена.

Пендъргаст никога не бе узнал за какво са използвали тази крипта монасите. Но преди почти двеста години тя се бе превърнала в семейния некропол на Пендъргастови. Тук бяха погребани, а по-често дори препогребвани над дузина поколения от фамилията — изпадналия клон от френски аристократи, тайнствените обитатели на заблатената пустош. Пендъргаст продължи да крачи, сключил ръце зад гърба си, вторачен в гравираните имена. Ето го Анри Пендъргаст дьо Мускетон, шарлатан от седемнайсети век, който вадел зъби, правел фокуси, изнасял представления и практикувал знахарска медицина. Тук, положен в мавзолей, украсен с кварцови минарета, беше Едуард Пендъргаст, известен лекар от улица „Харли“ в Лондон през осемнайсети век. Тук беше и Комсток Пендъргаст, прочут хипнотизатор, магьосник и настойник на Хари Худини.

Пендъргаст продължи по-нататък, мина покрай художници и убийци, водевилни артисти и виртуози цигулари. Най-накрая спря пред мавзолей, който беше по-голям от останалите: тежко копие на самата резиденция на Пендъргастови, издялано от бял мрамор. Това бе гробницата на Йезекия Пендъргаст, собствения му прапрадядо.

Погледът на Пендъргаст се зарея по познатите кулички и ъгли, скосените покриви и прозорците с ясно отличими гредички между крилата. Когато Йезекия Пендъргаст се появил на бял свят, семейното богатство на Пендъргастови било почти изчерпано. Йезекия навлязъл в живота беден, но с големи амбиции. Първоначално амбулантен търговец на змийско масло, свързан с пътуващите панаири, той скоро станал известен като лечителя-мъдрец, чиито церове можели да излекуват почти всяка болест. На сцената се явявал между номерата на акробата Ал-Гаази и укротителя на кучета Хари Н. Пар. Лекарството, което продавал по време на тези представления, се харчело бързо, независимо от високата цена по пет долара на шишенце. Йезекия скоро открил свое собствено шоу и едновременно с него разработил хитър маркетинг. Неговият еликсир и укрепващото половата сила лекарство скоро се превърнали в първите широко разпространени патентовани лекове в Америка. Йезекия Пендъргаст се превърнал в баснословен, непостижим и за най-алчните умове богаташ.

Пендъргаст сведе поглед към дълбоките сенки, които обграждаха гробницата. Година след пускането на еликсира на Йезекия започнали да се носят слухове: истории за полудяване, за малформации при раждане, за ненужни жертви. Ала продажбите нараствали. Лекарите протестирали срещу еликсира, обявили, че употребяващите го се пристрастявали силно към него и че увреждал сериозно мозъка. Но продажбите продължавали да растат. Йезекия Пендъргаст лансирал много успешна формула за деца: „Гаранция, че децата ви ще се успокоят.“ В крайна сметка един репортер от „Колиърс“ съвместно с химик на държавна служба най-сетне разкрил, че еликсирът е смъртоносна смесица от хлороформ, кокаин-хидрохлорид, ацетанилид и растителни подправки. Наложено било прекратяване на производството, но не и преди собствената съпруга на Йезекия да се пристрасти към лекарството и да почине. Констанс Ленг Пендъргаст.

Майката на Антоан.

Пендъргаст се извърна от гробницата. Спря се и се обърна назад. До големия мавзолей стоеше по-малък и по-прост, изграден от сив гранит. Върху бронзовата плочка бе изгравирано простичко — „Констанс“.

Спря се и си спомни думите на пралеля си: „И тогава той започна да прекарва много време долу… там, долу. Нали разбираш за какво говоря?“ Пендъргаст бе чувал историите за това, че любимото място на Антоан след смъртта на майка му бил некрополът. Прекарвал там дни наред, година подир година — в сенките на гробницата й, тренирал магическите номера, на които баща му и дядо му го били научили, правил опити с малки животни, но особено внимание обръщал на химикалите, разработвал лекарство-панацея и отрови. Какво друго му бе казала леля Корнелия? „Казват, че се чувствал по-добре с мъртвите, отколкото с живите.“

Пендъргаст бе чувал слухове, които дори леля Корнелия нямаше желание да засегне: слухове, много по-лоши, отколкото онези за отношенията му с Мери Льоклер; слухове за някакви отвратителни неща, които били намерени в мрака на гробниците; слухове, че това била истинската причина за прогонването завинаги на Антоан от къщата на улица „Дофен“. Но вниманието на Антоан не било привлечено единствено от продължаването на живота. Не, винаги бе съществувало и нещо друго, нещо освен продължаването на живота, някакъв проект, който той бе стаявал като най-дълбоката си тайна…

Пендъргаст гледаше табелката с името и изведнъж бе осенен от неочаквано проникновение. Онези подземни гробници са били работните помещения на малкия Антоан, когато е бил дете. Там е играел и е учел, събирал е ужасяващите си колекции. Там е правел опитите с химикали; там, в тъмното подземие е складирал огромната си колекция от ботанически, химически и отровни екземпляри. Там, където температурата и влажността никога не се променяли, условията са били идеални.

Сега Пендъргаст се обърна по-бързо и пое обратно по пътеката, мина под тунела и започна дългото изкачване към завръщането си в съзнание. Засега беше узнал поне къде в къщата на „Ривърсайд драйв“ можеше да се намери липсващата колекция на Антоан Пендъргаст — или Енок Ленг.

Втора глава

Нора чу трополенето на веригите, след това едва доловимо издишване някъде наблизо. Облиза сухите си устни, опита се да заговори:

— Пендъргаст?

— Тук съм — дочу слабия глас.

— Мислех си, че сте умрял — рече тя и едва сподави стона си. — Добре ли сте?

— Извинете, наложи се да ви изоставя за малко. Колко време измина?

— Господи, да не сте оглушали? Онзи побърканяк прави ужасни неща на Бил…

— Доктор Кели…

Нора се опита силом да се освободи от оковите. Беше погълната от ужас и мъка, от отчаяние, което буквално парализираше тялото й.

— Измъкнете ме от тук!

— Доктор Кели… — гласът на Пендъргаст бе неутрален, — овладейте се. Можем да направим нещо. Но трябва да останете спокойна.

Нора престана да се мята, отпусна се, опита да се овладее.

— Облегнете се на стената. Затворете очи. Поемайте дълбоко въздух на равни интервали.

Тонът му бе нисък, хипнотизиращ.

Нора затвори очи, опита се да отхвърли обгръщащия я ужас, да изравни дишането си.

Последва дълго мълчание. След което Пендъргаст заговори отново:

— Добре ли сте?

— Не знам.

— Дишайте. По-бавно. А сега?

— По-добре съм. Какво ви стана? Наистина ме изплашихте, бях сигурна, че…

— Няма време за обяснения. Трябва да ми се доверите. А сега ще ви махна тези вериги.

Нора отначало не повярва. Чу подрънкване и трополене, последвано от внезапна тишина.

Напъна веригите си, заслушана напрегнато. Какво правеше той? Да не бе изгубил ума си?

А след това изведнъж някой я улови за лакътя и едновременно това длан запуши устата й.

— Аз се освободих — прошепна Пендъргаст в ухото й. — Скоро и вие ще бъдете свободна.

Нора бе унесена и недоверчива. Затрепери.

— Отпуснете крайниците си. Отпуснете ги напълно.

Той сякаш докосна съвсем леко ръцете и краката й. Тя усети как оковите и веригите просто се свличат от нея. Беше като магия.

— Как успяхте…?

— По-късно. Какви обувки носите?

— Защо?

— Просто отговорете на въпроса.

— Чакайте да помисля. Мокасини. Черни. Без токове.

— Ще заема една от обувките ви.

Нора усети как тесните длани на Пендъргаст събуват едната от обувките й. Дочу слаб звук, някакво металическо стържене, след което обувката й отново се върна на мястото си. След това чу леко потропване, сякаш той свързваше железните окови заедно.

— Какво правите?

— Тихо.

Въпреки всичките й усилия усети как ужасът отново надделява над съзнанието й. Няколко минути отвън не се чуваха никакви шумове. Едва сподави нов стон.

— Бил…

Хладната суха ръка на Пендъргаст се спусна върху нейната.

— Каквото и да е станало, то вече е станало. А сега искам да ме изслушате много внимателно. Отговорете ми с „да“, като стиснете ръката ми. Повече не говорете.

Нора стисна ръката му.

— Трябва да бъдете силна. Трябва да ви кажа, че според мен Смитбак е вече мъртъв. Но има други два живота — вашият и моят — които трябва да бъдат спасени. А освен това ние трябва да спрем този мъж, който и да е той, иначе мнозина още ще умрат. Разбирате ли?

Нора стисна отново ръката му. След като най-лошите й страхове се потвърдиха тъй откровено, като че ли се почувства малко по-добре.

— Направих един малък инструмент от парче метал от подметката на обувката ви. Ще излезем от тази килия съвсем скоро — ключалката несъмнено е доста примитивна. Но трябва да сте готова да правите само онова, което ви кажа.

Тя стисна.

— Необходимо е първо да узнаете нещо. Сега вече знам поне донякъде какво е правел Енок Ленг. Крайната му цел не е била удължаването на живота само за себе си. Той е използвал удължаването като средство за постигане на целта. Работил е по проект, по-значим от удължаването на живота, проект, който, както разбрал, щял да изисква няколко човешки живота. Ето защо е вложил толкова усилия да удължи живота си — за да може да постигне другата си цел.

— Какво може да е по-значимо от удължаването на живота? — успя да изрече Нора.

— Ш-ш-ш-т. Не знам. Но то ме плаши много.

Последва мълчание. Нора чуваше само тихото дишане на Пендъргаст. Сетне той заговори отново:

— Какъвто и да е този проект, той е тук, скрит в тази сграда.

Пак мълчание, този път по-кратко.

— Слушайте внимателно. Сега ще отворя вратата на тази килия. След тежа ще отида в операционната на Ленг и ще се изправя пред мъжа, който е заел мястото му. Вие ще останете скрита тук десет минути — нито повече, нито по-малко — и след това сама ще отидете в операционната Както вече казах, смятам, че Смитбак е мъртъв, но трябва да се уверим в тежа. След десет минути аз и онзи шарлатан няма да сме там. В никакъв случай не се занимавайте с нас. Независимо какво ще чуете, не се опитвайте да помогнете. Не ми се притичвайте на помощ. Сблъсъкът ми с този мъж ще бъде решаващ. Един от двама ни няма да оцелее. Другият ще се върне. Да се надяваме, че това ще бъда аз. Разбрахте ли ме дотук?

Ново стискане на ръката.

— Ако Смитбак е жив, направете каквото можете за него. Ако е безсмислено да му се помага, излезте от подземието и от къщата по най-бързия начин. Намерете начин да се качите на втория етаж и да избягате през някой прозорец — мисля, че всички изходи на първия етаж ще бъдат непристъпни за вас.

Нора слушаше внимателно.

— Има вероятност планът ми да се провали и да ме намерите мъртъв на пода на операционната. В този случай трябва да бягате, да се борите за живота си — или, ако е необходимо, да се самоубиете. Тази алтернатива е ужасна, но… Ще можете ли да го направите?

Нора сподави стона си. След това отново стисна ръката му с разтреперана длан.

Трета глава

Мъжът огледа разреза, който се простираше от втория лумбален прешлен до сакрума. Беше прекрасно свършена работа, за която толкова високо го оценяваха в медицинския колеж — преди да започнат неприятностите.

Вестниците го бяха кръстили „Хирурга“. Прякорът му харесваше. Като гледаше разреза сметна, че е много уместен. Беше се справил перфектно с анатомията. Първо дълъг вертикален срез от мястото на проникване по гръбнака, направен само с едно решително движение. След това бе удълбочил среза в подкожната тъкан чак до фасцията, като клампираше, разделяше и зашиваше големите кръвоносни съдове с викрилов конец три-нула. Бе отворил фасцията, след това използва периостален повдигач, за да очисти от мускулна тъкан гръбначния стълб. Толкова се наслаждаваше на работата си, че тя му отне повече време, отколкото предвиждаше. Парализиращият ефект на succinyl choline намаля и на този етап имаше доста борба и шум, ала работата му дотогава напомняше тази на усърдна шивачка. След като отстрани меката тъкан с кюрета, гръбначният стълб постепенно се разкри, сив на фона на яркочервената заобикаляща го плът.

„Хирурга“ извади още едни самозадържащи щипци от кофичката с инструменти, след това се отдръпна, за да огледа разреза. Доволен беше: работа като по учебник, тесен в краищата и леко разширяващ се в средата срез. Можеше да се види всичко — нервите, кръвоносните съдове, цялата великолепна вътрешна „архитектура“. Зад ламината и лигаментум флавум се виждаше прозрачната обвивка на гръбначния мозък. Синкавата течност вътре в нея пулсираше в такт с дишането на „източника“. Пулсът му се ускори, като гледаше как течността къпе cauda equina. Несъмнено това бе най-добрият разрез, който бе правил досега.

Хирургията, помисли си той, е повече изкуство, отколкото наука — изисква търпение, вдъхновение, интуиция и сигурна ръка. В нея има твърде малко рационализъм; твърде малко е участието на интелекта в играта. Тя е акт, едновременно физически и творчески, като рисуването или скулптирането. Би могъл да стане добър художник, ако бе избрал тази насока. Но щеше да има време, щеше да има много време…

Замисли се отново за следването си по медицина. Сега, след като бе овладяна анатомията, следващата стъпка би трябвало да е овладяването на патологията, а после да се коригира тази патология. Но това, разбира се, бе моментът, в който работата му се отклоняваше от хода на обичайната операция и се приближаваше повече към аутопсията.

Погледна към подредените в близост до масата инструменти, за да се убеди, че всичко необходимо за изрязването е подготвено — длетата, бургията с диамантен връх, восъкът. След това хвърли око на мониторите. Макар че, за съжаление, „източникът“ бе изпаднал в безсъзнание, основните му жизнени параметри още бяха твърде добри. Не би могло да има подобрение, но въпреки това извличането и подготовката би трябвало да преминат успешно.

Обърна се към издигнатата над количката торбичка с физиологичен разтвор завъртя пластмасовото й кранче — упойката и интубацията повече не бяха необходими. Номерът сега беше „източникът“ да продължи да живее колкото е възможно по-дълго по време на операцията. А имаше да се върши още много, като се започне от костния разрез — отстраняването на ламината с ронгьора на Керисън. Целта на този етап беше жизнените параметри на „източника“ да не са затихнали съвсем, когато операцията завърши и cauda equina бъде извадена и непокътната бъде поставена в охладения контейнер, който той бе направил, за да я поеме. Досега беше постигал тази цел само на два пъти — със стройната млада жена и с полицая, — ала този път усещаше по-голяма увереност в себе си и в уменията си. Знаеше, че отново ще успее.

Дотук всичко вървеше по план. Великият детектив Пендъргаст, от когото толкова се боеше, се бе оказал не чак толкова велик. Смехотворно лесно се оказа използването срещу него на един от многото капани в тази странна стара къща. Останалите бяха само незначителни натрапници. Беше ги отстранил до един със смайващо малко усилия. Наистина беше удивително колко трогателни бяха всички. Колосалната глупост на полицията, слабоумните служители на музея — всичко бе минало тъй възхитително, тъй забавно. В тази ситуация имаше справедливост, справедливост, която единствен той можеше да оцени.

А ето, че сега почти беше постигнал целта си. Почти. Беше сигурен, че след като обработи тези тримата, вече ще стигне до финала. И каква ирония на съдбата, че точно тези тримата щяха да му помогнат да го достигне.

Усмихна се леко, наведе се и постави нови самозадържащи щипци. И точно тогава мярна с периферното си зрения някакво движение.

Обърна се. Беше агентът от ФБР Пендъргаст — небрежно облегнат на сводестия изход от операционната.

Мъжът се изправи, овладя безкрайно неприятната изненада, която изпита. Ала ръцете на Пендъргаст бяха празни; беше, разбира се, невъоръжен. С бързо и икономично движение „Хирурга“ взе оръжието на Пендъргаст — внушителен пистолет, който лежеше на масичката с инструментите — вдигна предпазителя с палец и го насочи срещу агента.

Той продължаваше да стои облегнат на стената. В един миг погледите им се срещнаха и в бледите котешки очи се мярна удивление. След това Пендъргаст заговори:

— Значи вие сте този, който е измъчвал и убил Енок Ленг. Чудех се кой ли е самозванецът. Изненадан съм. Не обичам изненадите, но какво да се прави.

Мъжът се прицели внимателно.

— Вие държите моето оръжие — каза Пендъргаст и разтвори ръце. — А аз съм невъоръжен.

Продължаваше да стои небрежно облегнат на стената.

Пръстът на мъжа се сви около спусъка. Изпита отново неприятно чувство — вътрешно раздвоение. Пендъргаст беше много опасен. Несъмнено най-добре би било да натисне веднага спусъка и да приключи въпроса. Но ако го разстреля, щеше да съсипе един екземпляр. Освен това трябваше да разбере как Пендъргаст се бе измъкнал. А трябваше да има предвид и жената…

— Но всичко си идва на мястото — продължи Пендъргаст. — Да, сега вече ми е ясно. Вие строите онзи небостъргач на улица „Кетрин“. Откриването на онези кости не е плод на случайност. Не, вие сте ги търсели, нали така? Вече сте знаели, че Ленг ги е погребал там преди 130 години. И как сте научили за тях? Аха, всичко се подрежда логично — интересът ви към музея, посещенията ви в архива. Именно вие сте преглеждали материалите за Шотъм преди доктор Кели. Нищо чудно, че бяха в такъв безпорядък — вие сте измъкнали всичко, което сте счели, че ще влезе в работа. Но не сте знаели за Тинбъри Макфадън, нито за кутията от слонско стъпало. Първо сте научили за Ленг и за работата му, за дневниците и бележниците му от личните книжа на Шотъм. Но когато в крайна сметка сте открили Ленг жив, той не бил толкова разговорлив, колкото ви се е искало. Не ви е разкрил формулата. Дори след мъченията, нали така? Затова е трябвало да се опрете на онова, което Ленг е оставил подире си — жертвите му, лабораторията му, може би дневниците, закопани под „Музея на Шотъм“. А единственият начин да се доберете до тях е бил да купите земята, да разрушите къщата, издигната на нея и да изкопаете основите на нова сграда. — Пендъргаст кимна сякаш на себе си. — Доктор Кели спомена за липсващи страници в дневника на архива; страници, изрязани с бръснач. Това са били страниците, върху които е фигурирало вашето име, нали? А единственият, който е знаел, че често посещавате архива, е бил Пък. Ето защо е трябвало да умре. Както и останалите, които вече са били по следите ви — доктор Кели, сержант О’Шонеси, аз самият. Защото колкото по-близо стигахме до откриването на Ленг, толкова наближавахме да открием и вас.

Върху лицето на агента се изписа болезнена гримаса.

— Как можах да съм толкова глупав, та — да не се сетя? Трябваше да ми стане ясно, още като видях трупа на Ленг. Когато разбрах, че Ленг е бил измъчван до смърт преди да бъдат открити костите на улица „Кетрин“.

Феърхевън не се усмихна. Тези умозаключения бяха удивително точни. Просто го убий — чу гласът в главата си.

— Как наричат смъртта арабските мъдреци? — продължи Пендъргаст. — Разрушителната на всички земни удоволствия. И колко е вярно: старостта, болестите и накрая смъртта ни спохождат всички. Някои се утешават с религията, други — чрез отхвърляне, трети чрез философията или просто чрез стоицизъм. Но за вас, човек който вече е в състояние да купи всичко, смъртта сигурно е изглеждала като ужасна несправедливост.

Образът на по-големия му брат се появи неканен в съзнанието на „Хирурга“: умиращ от прогерия, младото му лице, линеещо, със старчески кератози, с изкривени крайници, с набръчкана кожа още от съвсем невръстна възраст. Фактът, че болестта бе толкова рядка, че причините за нея са неизвестни, не носеше никакво утешение. Пендъргаст не знаеше всичко. Нито пък щеше да узнае.

С мъка прогони образа от съзнанието си. Просто убий този мъж. Ала кой знае защо ръката му не реагираше — още не, не и докато не е научил още.

Пендъргаст кимна към неподвижното тяло на масата.

— Вие никога няма да постигнете това, господин Феърхевън. Уменията на Ленг са били безкрайно по-големи от вашите. Няма никога да успеете.

Не е вярно, отговори си мислено Феърхевън. Аз вече успях. Аз ще съм онова, което би трябвало да бъде Ленг. Само чрез мен работата на Ленг може да постигне истинското си съвършенство…

— Знам — продължаваше Пендъргаст. — Вие смятате, че греша. Вярвате, че сте успели. Но не сте и никога няма да успеете. Попитайте се сам: чувствате ли се по-различно? Усещате ли някакво съживяване на крайниците, някакво ускоряване на жизнения пулс? Ако бъдете откровен пред себе си, ще трябва да признаете, че още усещате как ви притиска ужасното бреме на времето; това ужасно, безжалостно телесно разложение, което непрекъснато ни преследва. — Усмихна се леко, уморено, сякаш познаваше прекалено добре това усещане. — Разбирате ли, вие допуснахте една фатална грешка.

„Хирурга“ не отвърна нищо.

— Истината е — рече Пендъргаст, — че не знаете най-важното нещо за Ленг или за неговата истинска работа. Работа, заради която удължаването на живота е било средство, а не цел.

Годините на самодисциплина, на корпоративна дейност на най-високо равнище бяха научили Феърхевън да не разкрива нищо — нито чрез изражението си, нито чрез въпросите, които задава. Ала изненадата, която сякаш го прободе, последвана веднага от недоумение, бе трудно да се скрие. За каква истинска работа ставаше дума? Какво имаше предвид Пендъргаст?

Няма да попита. Мълчанието е винаги по-добро от въпросите. Ако замълчиш, в крайна сметка другият винаги изплюва отговора. Такава е човешката природа.

Ала този път Пендъргаст бе онзи, който замълча. Просто си стоеше, облегнат едва ли не нагло на касата на вратата, и оглеждаше стените на стаята. Мълчанието продължаваше и Феърхевън се замисли за „източника“, който лежеше на масата. Без да сваля пистолета хвърли едно око върху показанията за жизнените му параметри. Добри бяха, но започваха да спадат. Ако не се заемеше скоро за робата, екземплярът щеше да се повреди.

Убий го — прошепна отново гласът.

— Каква истинска работа? — попита Феърхевън.

Пендъргаст продължаваше да мълчи.

Феърхевън почувства лек спазъм на съмнение, но бързо го овладя. Каква игра играеше агентът? Губеше му времето, а несъмнено имаше причина да му губи времето, което означаваше, че трябва просто да го убие веднага. Беше поне сигурен, че жената не може да избяга от подземието. Щеше да се заеме е нея, когато й дойде времето. Пръстът му обра хлабината на спусъка.

Най-накрая Пендъргаст заговори:

— В крайна сметка Ленг не ви е казал нищо, нали така? Измъчвали сте го безрезултатно, защото продължавате да си блъскате главата, да погубвате всичките тези хора. Но аз наистина знам за Ленг. Познавам го много добре. Може би сте забелязали приликата?

— Какво?

Феърхевън отново бе изненадан.

— Ленг беше мой прапрачичо.

Чак сега Феърхевън се сети. Пръстите му, обхванали пистолета се отпуснаха. Спомни си изтънченото бяло лице, бялата коса, много светлите сини очи — очи, които го гледаха без да молят, без да искат пощада, независимо колко ужасно бе положението му. Очите на Пендъргаст бяха същите. Но Ленг в крайна сметка бе умрял, ще умре и той.

Ще умре и той — повтори вътрешният глас по-настоятелно. Информацията му не е толкова важна, колкото смъртта му. Този „източник“ не си заслужава риска. Убий го.

Пръстът му отново се сви на спусъка. От толкова близко разстояние нямаше да пропусне целта.

— Знаете ли, той е скрит тук, в тази къща. Главният проект на Ленг. Но вие не сте го открили. През цялото време сте търсили не онова, което трябва. И в резултат ще ви постигне бавна, мъчителна и напразна смърт на стари години. Досущ като всички нас. Не можете да успеете.

Натисни спусъка — настояваше вътрешният му глас.

Но усети нещо в тона на агента. Той знаеше нещо, нещо важно. Не беше просто безсмислено бърборене. Феърхевън си бе имал работа с блъфьори и знаеше, че този мъж не блъфира.

— Казвай каквото имаш да казваш — рече Феърхевън. — Или ще умреш веднага.

— Елате с мен. Ще ви покажа.

— Какво ще ми покажеш?

— Ще ви покажа върху какво Ленг е работел наистина. То е в къщата. Тук, под носа ви.

Вътрешният глас вече не шепнеше, той буквално крещеше. Не му позволявай да продължава да говори, няма значение колко важна може да бъде информацията му. И Феърхевън най-сетне се вслуша в разума на този съвет.

Пендъргаст се бе облегнал на стената, отпуснат, ръцете му се виждаха ясно. Не би било възможно за времето, докато той натиска спусъка, да бръкне в сакото си и да извади резервно оръжие. Освен това той нямаше друго оръжие. Феърхевън го бе претърсил щателно. Взе отново на мушка Пендъргаст, затаи дъх и увеличи натиска върху твърдия спусък. Последва внезапно избумтяване пистолетът „ритна“ в ръката му. И веднага разбра: изстрелът му беше точен.

Четвърта глава

Вратата на килията остана отворена и в нея се процеждаше слаба светлина от коридора. Нора чакаше, свита в тъмното петно зад вратата. Десет минути. Пендъргаст бе казал десет минути. В мрака сърцето й туптеше до пръсване, всяка минута й се струваше час, а и беше почти невъзможно да прецени хода на времето. Застави се да брои всяка секунда. Сто и едно, сто и две… При всяко отброяване мислите й неизменно се връщаха към Смитбак, към онова, което вероятно ставаше с него. Или вече му се беше случило.

Пендъргаст й бе казал, че смята Смитбак за мъртъв. Каза й го, за да й спести шока, да разбере това сама. Бил е мъртъв. Бил е мъртъв. Опита се да го преглътне, ала усети как съзнанието й се възпротивява да приеме този факт. Струваше й се нереален. Всичко й се струваше нереално. Сто и трийсет. Сто трийсет и едно. Секундите изтичаха една подир друга.

На шестата минута и двайсет и петата секунда чу гърма от изстрела, оглушителен в тясното пространство на килията.

Цялото й тяло се скова от страх. Това беше единствената й реакция, за да не изкрещи. Приклекна, изчака да намалеят прескачанията в пулса й. Ужасяващият пукот отекна на няколко пъти, буча и тътна из коридорите на подземието. Най-накрая тишината се възвърна — мъртвешка тишина.

Дишаше на пресекулки. Сега вече й беше два пъти по-трудно да брои. Пендъргаст й бе казал да изчака десет минути. Дали бе минала минута след изстрела? Реши да възобнови броенето си от седем минути нататък, надяваше се монотонното, повтарящо се действие да успокои нервите й. Не стана.

И тогава чу шума от забързани стъпки, които кънтяха по камъка. Следваха необичайна, синкопна последователност, сякаш някой се спускаше по стълби. После шумът отслабна. Отново се възцари тишина.

Копито стигна до десет минути, спря да брои. Време беше да тръгва.

В първия миг тялото й отказа да се подчини. Сякаш бе парализирано от страх.

Ами ако онзи беше още там? Ами ако намери Смитбак мъртъв? Ами ако Пендъргаст също е мъртъв? Дали щеше да намери сили да бяга, да се съпротивлява, да умре, вместо онзи да я залови и да я сполети далеч по-лоша съдба?

Безполезно бе да разсъждава. Просто щеше да следва нарежданията на Пендъргаст.

Изправи се с огромно усилие на волята, след това излезе от тъмното петно и мина през отворената врата. Коридорът отвън беше дълъг и влажен, неравните стени и подът бяха ошарени с ивици вар. В края му се виждаше врата, която водеше към ярко осветена стая — както изглежда, единственият източник на светлина в целия сутерен. Тъкмо в тази посока бе поел Пендъргаст; оттам долетя и гърмът на изстрела; оттам дочу и шума от бягащите стъпки.

Направи колеблива стъпка напред, след нея — втора, а после закрачи с треперещи нозе към ослепителния правоъгълник от светлина.

Пета глава

„Хирурга“ не можеше да повярва на очите си. Там, където Пендъргаст би трябвало да лежи умиращ в локва кръв, нямаше нищо. Онзи бе изчезнал.

Огледа се обезумял. Беше невероятно, физически невъзможно… И тогава забеляза, че онази част от стената, върху която Пендъргаст се бе облягал, всъщност е била врата. Изобщо не знаеше, че тази врата съществува, въпреки че бе претърсил старателно къщата.

„Хирурга“ зачака, успокои мислите си с огромно усилие на волята. Беше установил отдавна, че абсолютно необходима за успеха е решителността във всичко. Точно поради това бе стигнал толкова далеч и именно с решителност щеше да надделее и оттук нататък.

Пристъпи напред, готов отново да използва пистолета на Пендъргаст. В дъното на отвора забеляза стълбище, което водеше надолу в мрака. Агентът от ФБР явно искаше да го последва, да се спусне по стълбището, чийто край бе скрит зад тъмната извивка на каменна стена. Би могло да бъде и капан. Всъщност, можеше да бъде единствено капан.

Но „Хирурга“ разбра, че нямаше никакъв друг избор. Трябваше да спре Пендъргаст. Трябваше и да разбере какво се крие там, долу. Беше въоръжен, а Пендъргаст — не, а може би беше и ранен от изстрела. Спря се за миг, за да прегледа пистолета. „Хирурга“ поназнайваше нещо за оръжията, затова го определи като „Лес Байър“, 45-и калибър, модел, одобрен за въоръжение в държавните служби. Обърна го в ръцете си. С тритиевия си прицел за нощно виждане и с лазерния си мерник сигурно струваше поне три хиляди долара. Пендъргаст явно имаше вкус. По ирония на съдбата това толкова хубаво оръжие щеше да се обърне срещу притежателя си.

Отдръпна се от фалшивата стена. Без да изпуска из очи стълбището, извади мощно фенерче от едно чекмедже, след което хвърли изпълнен със съжаление поглед към лежащия на масата екземпляр. Сега вече жизнените му параметри спадаха бързо, операцията определено бе провалена.

Върна се при стълбището и светна с фенерчето в мрака. Ясно се виждаха следите на Пендъргаст по праха, покриващ стълбите. Имаше обаче и нещо друго, освен следите — капка кръв. И още една.

Значи бе улучил агента. Независимо от това трябваше да удвои вниманието си. Когато са ранени, хората са най-опасни, досущ като животните.

Спря се на първото стъпало, чудеше се дали да не се заеме първо с жената. Дали беше още прикована към стената? Или Пендъргаст бе успял да освободи и нея? И в двата случая тя представляваше малка опасност. Къщата бе като крепост, сутеренът бе яко затворен. Тя нямаше да може да избяга. По-неотложният проблем беше Пендъргаст. След като го убие, ще може да намери другия „източник“ и да замести с нея Смитбак. Веднъж бе направил грешката да изслуша Пендъргаст. Когато го открие, няма да допусне отново същата грешка. Ще умре преди да е успял да отвори уста.

Стълбището се спускаше спираловидно надолу, като тирбушон, забит безкрайно дълбоко в земята. „Хирурга“ се спускаше бавно, смяташе всеки завой за ъгъл, зад който можеше да го дебне Пендъргаст. Най-сетне стигна до края на стълбището. То излизаше в тъмна, мрачна стая, изпълнена с миризмата на плесен, влажна земя и… какво още? Амоняк, соли, бензол — миризмите на химикалите едва се усещаха. По пода имаше много следи и още капки кръв. Пендъргаст трябва да е спирал тук. „Хирурга“ освети най-близката стена — редица стари бронзови фенери висяха на дървени чепове. Един от чеповете не беше зает.

Направи крачка встрани и — като използва масивната каменна колона на стълбището като прикритие — вдигна тежкото фенерче и го насочи в мрака.

Пред него се разкри удивителна гледка. Насреща му блещукаше стена от скъпоценни камъни — хиляда, десет хиляди блестящи отражения в безброй цветове, досущ като повърхността на окото на муха под мощен микроскоп. Потисна изненадата си и тръгна предпазливо напред с готов за стрелба пистолет.

Озова се в тясно помещение, чиито каменни колони се издигаха към нисък сводест таван. Покрай стените бяха подредени безброй стъклени бутилки с еднаква форма и размер. Бяха складирани върху дъбови лавици от пода до тавана, редица подир редица, наблъскани плътно една до друга, затворени зад стъклени витрини. Никога не беше виждал толкова много бутилки на едно място. Помещението изглеждаше като същински музей на течностите.

Дишането му се учести. Ето я къде беше — последната лаборатория на Ленг. Несъмнено това бе мястото, където бе усъвършенствал тайнствения си чудотворен лек — арканумът, формулата за продължаване на живота. Тук трябваше да е скрита тайната, заради която безуспешно го бе измъчвал. Спомни си чувството на разочарование, почти отчаяние, когато разбра, че сърцето на Ленг бе спряло да бие — когато осъзна, че бе отишъл твърде далеч. Но това сега нямаше значение — формулата беше тук, под носа му, както бе казал Пендъргаст.

Спомни си обаче какво още каза Пендъргаст — че Ленг работел върху нещо съвсем друго. Това беше абсурдно, очевидно го пращаше за зелен хайвер. Какво можеше да бъде по-голямо от продължаването на човешкия живот? За какво би могла да служи тази огромна колекция от химикали, ако не за това?

Прогони тези мисли от главата си. След като се справи с Пендъргаст и оперира жената, ще разполага с достатъчно време за проучвания.

Огледа с фенерчето пода. Имаше още кръв, както и криволичещи следи, които водеха през коридора между бутилките. Трябваше да бъде предпазлив, изключително предпазлив. Последното нещо, което би желал, щеше да е да се наложи да стреля в тези редици от скъпоценни течности, да разруши самото съкровище, което така копнееше да сграбчи. Вдигна ръка и се прицели, стисна здраво дръжката на пистолета.

Върху далечната стена се появи малка червена точка. Великолепно. Лазерният лъч щеше да намали до минимум възможността да сгреши.

Намали натиска върху дръжката, за да изключи лазера и пое през обширната аптека. Сега вече можеше да види, че всяка бутилка имаше етикет, върху които бяха педантично изписани името и химическата формула на съдържанието й. В дъното се наведе и през нисък свод премина в подобно помещение. Бутилките в него бяха пълни с твърди химикали — парченца минерали, блещукащи кристали, прахове, метални стружки.

Както изглеждаше, арканумът, — формулата, беше много по-сложна, отколкото си бе представял. Защо инак ще са му били нужни на Ленг всичките тези химикали?

Продължи по следите на Пендъргаст. Тук стъпките не следваха права линия покрай безкрайните редици с бутилки и буркани. „Хирурга“ забеляза, че се отклоняваха към един или друг шкаф, сякаш онзи търсил нещо.

След малко, в края на шкафовете, се озова пред свод в романски стил. Входът бе закрит с гоблен със златисти брокатови ресни. Приближи и като се прикриваше отново зад колона, отмести завесата с дулото на пистолета и светна с фенерчето през процепа. Разкри се ново помещение — по-голямо, по-широко, пълно с дървени сандъци със стъклени капаци. Следите на Пендъргаст водеха към тях.

„Хирурга“ се придвижи напред много предпазливо. И отново следите на Пендъргаст сочеха, че той сякаш бе изследвал колекцията, спирал беше пред някои сандъци. Следите не вървяха по права линия, а се виеха. Приличаха на дирята, оставена от тежко ранено животно — Кръвта не намаляваше. Дори кървенето комай се бе увеличило. Нямаше нужда да бърза, да форсира сблъсъка. Колкото повече изчака, толкова повече ще отслабне Пендъргаст.

Стигна до малко по-голяма локвичка кръв, която блесна под лъча на фенерчето. Пендъргаст очевидно бе спирал тук. Беше разглеждал нещо и „Хирурга“ се взря в сандъка, за да вида какво бе то. В него нямаше химикали, както очакваше. Вместо това сандъкът бе пълен с хиляди еднакви на пръв поглед насекоми. Беше странен на вид бръмбар с остри рогчета върху главата във всички цветове на дъгата. Отиде при следващия сандък. Странно: в него имаше буркани, пълни с части от насекоми. Имаше стъкленици, пълни с прозрачни крилца на водни кончета, докато други — с извити коремчета на пчели. В други пък имаше безброй малки, изсушени бели паяци. Отиде при следващия сандък. Той съдържаше изсушени саламандри и сбръчкани жаби с най-различни ярки цветове; редица стъкленици бяха пълни с всякакви опашки на скорпиони; други стъкленици — с безброй зли на вид оси. В следващия сандък имаше малки изсушени риби, охлюви и насекоми, каквито „Хирурга“ никога не бе виждал. Помещението изглеждаше като скривалището на някоя вещица, в което да вари и смесва различните си илачи и да прави магиите си.

Беше доста странно, че Ленг е имал нужда от толкова голяма колекция лекарства и химикали. Може би също като Исак Нютон е пропилял живота си в алхимични експерименти. Може би като спомена за „крайният проект“ на Ленг Пендъргаст все пак не го бе пратил за зелен хайвер. Можеше да бъде и някакъв безполезен опит за превръщане на оловото в злато, или някаква подобна глупотевина.

Следите на Пендъргаст водеха към нова сводеста врата. „Хирурга“ пое предпазливо по тях с готов за стрелба пистолет. Отвъд следваха няколко по-малки помещения — по-скоро отделни каменни крипти или ниши — всяка от които съдържаше отделна колекция. Следите на Пендъргаст се виеха напред-назад между тях. Още дъбови шкафове, пълни този път с дървесни кори, листа и изсушени цветя. Феърхевън спря за миг и се огледа с любопитство.

Но веднага си напомни, че неотложната му задача бе Пендъргаст. Ако се съдеше по виещите се следи, той вече се придвижваше трудно.

Но като знаеше какъв бе Пендъргаст, това можеше да бъде и хитрина. Облада го ново подозрение и затова клекна до най-близките алени капчици, докосна една от тях и разтърка пръсти. След това близна. Нямаше съмнение — беше кръв, при това още топла. Това нямаше как да се фалшифицира. Пендъргаст определено беше ранен. При това — тежко.

Изправи се, вдигна отново пистолета и тръгна крадешком напред, опипвайки с лъча на фенерчето кадифения мрак пред себе си.

Шеста глава

Нора пристъпи предпазливо през прага. След мрака на килията светлината беше толкова ярка, че тя отстъпи временно заслепена назад. След малко продължи.

Предметите започнаха да придобиват очертанията си, след като очите й се адаптираха. Метални маси с пръснати по тях лъскави инструменти. Празна количка. Отворена врата, водеща към спускащо се надолу вито стълбище от грубо издялан камък. И едно завързано върху стоманената повърхност на операционната маса тяло, обърнато по корем. Само че тази операционна маса бе по-различна от онези, които бе виждала. От двете й страни вървяха канали, водещи към колектор, вече пълен с кръв и някаква друга течност. Повече приличаше на маса за аутопсии, отколкото на операционна.

Главата и торсът на тялото, както и кръста и краката бяха покрити с бледозелени чаршафи. Само долната част на кръста бе открита. Когато приближи, Нора видя ужасна рана — ален разрез дълъг почти шейсет сантиметра. Метални щипци разтваряха разреза. Видя разкрития гръбнак, светлосив на фона на розовото и червеното на разрязаната плът. Раната бе кървяла обилно, червени ручейчета съсирена кръв бяха изтекли от двете страни на вертикалния срез и по масата се бяха стекли в каналите й.

Нора знаеше и без да вдига чаршафите, че това бе тялото на Смитбак. Едва сподави вика си.

Опита се да се вземе в ръце, напомни си какво й бе казал Пендъргаст. Трябваше да свърши някои неща. И първото от тях беше да се увери, че Смитбак е мъртъв.

Пристъпи напред и огледа бързешком операционната. До масата стоеше стойката на система, прозрачната й тръбичка се спускаше виейки се и изчезваше под зелените чаршафи. Пак близо до масата имаше голяма метална кутия на колела, чийто преден панел бе целия в тръби и циферблати — навярно беше апарат за изкуствено дишане. В метална мивка се търкаляха няколко окървавени скалпела. Върху поднос за хирургически инструменти стояха пинсети, стерилни гъби, пластмасова бутилка с бетадинов разтвор. Други инструменти бяха пръснати върху количката, където очевидно са били захвърлени, когато операцията е била прекъсната.

Погледна към челото на масата, където редица уреди следяха за жизнените параметри на оперирания. Разпозна екрана на електрокардиографа — призрачна, начупена, зелена линия вървеше отляво надясно. Следеше сърдечния ритъм. Боже мой, сепна се тя, нима е възможно Бил да е още жив?

Пристъпи бързо напред, пресегна се над зеещия срез и махна чаршафа от раменете му. Вече можеше да вижда чертите на Смитбак — познатата й разрошена коса с непокорния лизнат кичур, кльощавите ръце и рамене, къдрицата на врата му. Протегна ръка и докосна врата му, усети слабия пулс на сънната артерия.

Наистина беше жив. Или по-скоро — полужив.

Дали е бил упоен? Какво трябваше да направи? Как би могла да го спаси?

Усети се, че диша трескаво и се опита да намали темпото и на дишането, и на мислите си. Огледа уредите и се опита да си спомни лекциите от подготвителния курс по медицина, който бе преминала в колежа; да си припомни лекциите по анатомия, по биологична и съдебна антропология, които бе слушала в университета; да си припомни и наученото по време на краткия й военизиран стаж в болницата.

Веднага премина към следващия уред, опитвайки се да си очертае цялостната картина. Този уред определено бе предназначен да измерва кръвното налягане. Видя показанията за систоличното и диастоличното налягане — 91 на 60. Добре поне, че освен пулс имаше и някакво кръвно налягане. Но й се видя ниско, твърде ниско. До този апарат имаше друг, свързан с кабел, защипан със щипка към показалеца на Смитбак. На чичото на Нора бяха поставили подобен уред, когато преди година лежа в болницата заради силна сърдечна недостатъчност — това бе пулсов оксиметър, измерваше наситеността на кръвта с кислород. Показанието на сатурацията бе 80. Това добре ли беше? Доколкото си спомняше, показания под 95 бяха причина за безпокойство.

Нора погледна отново електрокардиографа и данните за пулса, изписани в долния му десен ъгъл. Пулсът си оставаше 125.

Изведнъж апаратът за кръвно налягане започна да излъчва тревожен сигнал.

Наведете се над Смитбак, вслуша се в дишането му. Беше ускорено, накъсано, едва доловимо.

Изправи се и като огледа отново апаратурата изстена отчаяна. Господи, трябваше да направи нещо. Не можеше да го мести; това означаваше сигурна смърт. Каквото и да трябваше да се направи, то следваше да стане тук и то веднага. Ако не може да му помогне, Смитбак ще умре.

Опита се да овладее паниката си, да изтръгне повече от паметта си. Какво означаваше това — ниско кръвно налягане, необичайно висок пулс, ниска сатурация на кислород в кръвта?

Голяма загуба на кръв. Погледна ужасяващо пълния колектор под масата. Смитбак страдаше от масивна загуба на кръв.

Как реагира тялото в такива случаи? Опита се да си припомни отдавнашните лекции, които бе слушала с половин ухо. Първо — чрез тахикардия, когато сърцето започва да бие по-често в опит да достави на тъканите достатъчно кислород. После — какъв беше проклетият термин? — спазъм на съдовете. Бързо протегна ръка и опипа пръстите на Смитбак. Както и очакваше, бяха ледено студени, а кожата бе изпъстрена с петна. Тялото бе прекратило достъпа на кръв до крайниците, за да увеличи кислорода за по-важните си органи.

Кръвното налягане спада последно. А кръвното на Смитбак вече спадаше. И след това…

Не искаше да си помисли какво идваше след това.

Усети как й се повдига. Всичко това бе една лудост. Та тя не беше лекар. И всичко, което би сторила, би могло да влоши нещата.

Пое дълбоко дъх, взряна в дълбоката рана, опита се да се съсредоточи. Дори да знаеше как да затвори и да зашие разреза, това нямаше да помогне кой знае колко — загубата на кръв вече беше прекалено голяма. Не забеляза наоколо кръвна плазма за преливане, а и да имаше, да осъществи трансфузията бе извън способностите й.

Но знаеше, че пациентите с голяма загуба на кръв, могат да бъдат рехидрирани с кристалоиди или със солен разтвор.

Погледна отново към стойката със системата до масата. На нея висеше торбичка с хиляда кубика физиологичен разтвор, тръбичката й се спускаше надолу и влизаше с игла във вена на Смитбак. Кранчето на системата обаче бе спряно. Наполовина празна спринцовка се люлееше, забита в най-ниската точка на тръбичката. Схвана какво означаваше това — местна упойка, вливана чрез системата — навярно версед, тъй като верседът действаше не по-дълго от пет минути. Така жертвата остава в съзнание, но навярно се намаляват съпротивителните й сили. Защо „Хирурга“ не бе използвал обща упойка, или поне упойка на гръбнака, докато е извършвал процедурата?

Това нямаше значение. Въпросът бе Смитбак да се рехидратира по най-бързия начин, да се вдигне кръвното му налягане. А за това имаше средства.

Нора измъкна спринцовката от тръбичката и я захвърли надалеч. След това завъртя докрай кранчето на еднолитровата торбичка с физиологичен разтвор.

Няма да е достатъчен, помисли си тя, докато гледаше как течността бързо капе в тръбичката. Не е достатъчно, за да се възстанови количеството на течностите в организма. О, Господи, какво още мога да направя?

Но изглежда не можеше да стори нищо повече.

Отдръпна се, безсилна, и отново погледна към показанията на апаратите. Пулсът на Смитбак се бе вдигнал до 140. Но още по-плашещ бе спадът в кръвното му налягане — 80 на 45.

Наведе се към масата и улови неподвижната, студена ръка на Смитбак в своята.

— По дяволите, Бил — прошепна тя, докато му стискаше ръката. — Трябва да се справиш. Налага се.

Зачака неподвижна под прожекторите, впила поглед в мониторите на апаратурата.

Седма глава

В каменните избени помещения под къщата на булевард „Ривърсайд“ номер 891 въздухът миришеше на прах, плесен и амоняк. Пендъргаст с мъка си пробиваше път в мрака, вдигаше от време на време капака на фенера, колкото да огледа колекциите на Ленг и да очертае пътя си. Спря, задъхан, по средата на стая, пълна със стъкленици и поставки за различни екземпряри. Вслуша се напрегнато. Свръхчувствителният му слух долови стъпките, които Феърхевън правеше ужким крадешком. Разделяше ги едно, максимум две помещения.

Разполагаше с толкова малко време. Беше тежко ранен, не разполагаше с оръжие, кървеше силно. Ако можеше по някакъв начин да изравни възможностите, то това трябваше да дойде от самия „музей“ на Ленг. Единственият начин да победи Феърхевън, бе да разбере каква бе крайната цел на Ленг, да разбере защо е искал да удължи живота си.

Отново отвори капачето на фенера и огледа помещението пред себе си. Стъклениците съдържаха изсушени насекоми, които блестяха във всички цветове на дъгата под лъча. Една от стъклениците бе с етикет Pseudopena valenatus — Пендъргаст се сети, че това бе бръмбарът с фалшиви перести криле от блатата на Мато Гросо — леко отровен бръмбар, който туземците са използвали за приготвяне на лекарства. На долния ред имаше няколко стъкленици с изсушени смъртоносни блатни бръмбари от Уганда, оцветени в блестящо пурпурно и жълто. Пендъргаст продължи по-нататък и отново вдигна капачето на фенера. В следващия сандък имаше стъкленици, пълни с изсушени гущери — с безвредния пещерен албинос от Коста Рика, стъкленица с изсушен екстракт от жлезите на „чудовището“ от Гила от пустинята Соноран, две стъкленици, пълни със сбръчкалите се телца на малкия червенокоремест австралийски гущер. По-нататък следваха безброй хлебарки, като се почне от гигантската мадагаскарска съскаща хлебарка и се свърши с красивите кубински насекоми, които намигаха от стъклениците си като малки смарагдови листа.

Пендъргаст се сети, че тези създания не бяха събирани за таксономични или класификационни цели. На никого не му трябваха хиляди блатни паяци, за да извърши таксономичните си проучвания. А и изсушаването на насекомите в никакъв случай не бе най-добрият начин да се запазят биологичните им особености. А и бяха нахвърляни в това помещение без никакъв видим ред.

Възможен бе само един отговор на загадката — тези насекоми са били събирани, поради сложния си химически състав. Това бе чисто и просто колекция от биологично активни съединения. На практика то бе продължение на колекциите от неорганични съединения, които бе видял в предишните помещения.

Пендъргаст все повече се убеждаваше, че тази величествена зала на чудатостите — тази изумителна колекция от химикали — бе директно свързана с истинската работа на Ленг. Онова, което той е правел, е изисквало огромно разнообразие от химически съединения. Но какво точно е правел? Какъв е бил величавият му проект?

Пендъргаст затвори отново фенера, опита се да прогони с усилия на волята болката дотолкова, че да може да разсъждава. Според пралеля му, като заминавал на север, за Ню Йорк, Ленг говорел за спасяването на човешката раса. Спомни си каква дума бе използвала пралелята — изцеляване. Ленг щял да изцери света. Тази огромна зала с химикали и съединения е играла основна роля в проекта му. А той се е състоял от нещо, което Ленг е смятал, че ще донесе полза на човечеството. Или…

Пендъргаст изпита силен спазъм на болка, едва не се преви на две. С огромно усилия на волята успя да се съвземе. Трябваше да продължи и да търси отговор на въпроса.

Излезе от гъмжилото от шкафове и мина под закрития с гоблен свод в следващата стая. В това време го връхлетя втори спазъм на болка. Спря се, изчака да мине.

Номерът, който възнамеряваше да изиграе на Феърхевън — да се мушне през тайния панел без онзи да го улучи — изискваше изключително точна преценка за мига. Докато бяха заедно, Пендъргаст наблюдаваше много внимателно лицето на Феърхевън. Почти всички хора издават чрез изражението си мига, в който решават да убият, да сложат край на нечий живот. Ала Феърхевън не му подаде подобен сигнал. Натисна спусъка с такова хладнокръвие, че изненада Пендъргаст. Използва собственото оръжие на Пендъргаст — колт, модел „Лес Байър“. Смяташе се за един от най-надеждните полуавтоматични пистолети 45-ти калибър и Феърхевън определено знаеше как да го използва. Ако не бе затаил дъх миг преди да натисне спусъка, куршумът щеше да улучи Пендъргаст в корема и да го убие със сигурност.

Вместо това той го бе поел с хълбока си. Мина вляво, току под гръдния кош и проникна в перитонеалната кухина. Пендъргаст отново се замисли, колкото можеше по-обективно, за точната форма и характер на болката. Куршумът най-малкото беше разкъсал далака и може би беше пробил околодалачната сгъвка на дебелото черво. Не беше засегнал коремната аорта — в такъв случай досега да беше умрял от загуба на кръв — но сигурно бе одраскал или лявата коремна вена или някои „притоци“ на порталната вена, тъй като кървенето беше все пак значително. Полицейският куршум модел „Черния нокът“ бе нанесъл значителни щети, раната щеше да се окаже фатална, ако лечението й не започне до няколко часа. Но нещо още по-лошо, тя го бе отслабила значително, забавяше го. Болката беше мъчителна, но в повечето случаи той можеше да се справи с болка. Не можеше обаче да преодолее все по-силното вкочанясване, което обезсилваше крайниците му. Тялото му, наранено от скорошното падане, ненапълно възстановено от намушкването с нож, не разполагаше с резерви, на които да се облегне. Отпадаше бързо.

И отново потънал неподвижен в мрака, Пендъргаст се замисли за това как се бяха провалили плановете му, как бе сбъркал в преценките си. Още отначало знаеше, че това ще бъде най-трудният случай в кариерата му. Но не беше предвидил собствените си психологически недостатъци. Беше го взел прекалено присърце; случаят бе станал твърде важен за него. Това повлия на преценките, навреди на обективността му. И сега за първи път осъзна, че съществуваше възможност — при това със значителна доза вероятност — да претърпи провал. А провалът означаваше не само, че ще последва неговата смърт — което не беше от съществено значение — но и смъртта на Нора, на Смитбак и на много още невинни хора в бъдеще.

Пендъргаст се спря, за да изследва с ръка раната си. Кървенето се бе засилило. Свали сакото си и го завърза колкото можа по-здраво около долната част на торса си. След това отвори отново фенера и го вдигна високо.

Сега се намираше в по-малка стая и се изненада от видяното в нея. Вместо още химически съединения, помещението бе пълно с шкафове с препарирани птици. Мигриращи птици. До една подредени по таксономичен принцип. Великолепна колекция, включваща чифт от вече изчезналите странстващи гълъби. Но какво общо имаше тази колекция с останалите? Пендъргаст бе изумен. Но дълбоко в себе си беше убеден, че всичко е свързано, че е част от някакъв велик план. Но какъв?

Продължи препъвайки се, стремеше се да пази раната, и премина в следващата стая. Вдигна отново фенера и този път застина в пълно изумление.

Колекцията тук бе напълно различна от останалите. Светлината от фенера разкри чудата сбирка от дрехи и аксесоари, с които бяха облечени изкуствени манекени — бяха подредени в шкафове покрай двете стени: пръстени, яки, шапки, автоматични писалки, чадъри, рокли, ръкавици, обувки, часовници, огърлици, вратовръзки — всички грижливо запазени и аранжирани като в музей, този път обаче без очевидни систематизиране. За Ленг това беше много нехарактерна, разхвърляна колекция от вещи от последните две хиляди години, събрана от цял свят. Какво общо имаше бяла мъжка ръкавица от чортова кожа, характерна за парижаните от деветнайсети век, с някакво средновековно жабо? Или пък чифтът древни римски обеци с английския чадър, или с часовника марка „Ролекс“ до тях, или с обувките с високи токове от далеч по-късната палава епоха? Пендъргаст мъчително се придвижи напред. В шкаф до стената в дъното имаше най-различни дръжки за врати — нито една не представляваше ни най-малък художествен или естетичен интерес, — а до него бяха подредени напудрени перуки от осемнайсети век.

Пендъргаст затвори капачето на фенера и се замисли. Това беше абсолютно чудата колекция от всекидневни вещи, нито една от които не се отличаваше с нещо, свързано с времето или вида си. Ала въпреки това те бяха запазени в каси, сякаш бяха най-скъпоценните неща на земята.

Стоеше в тъмното, заслушан в капчука на собствената си кръв по каменния под, и за първи път се запита дали в крайна сметка Ленг не се беше побъркал. Това определено приличаше на последната колекция на един луд човек. Може би при удължаването на живота състоянието на мозъка все пак се беше влошило, докато това на тялото — не. Тази гротескна колекция нямаше никакъв смисъл.

Пендъргаст поклати глава. Отново реагираше емоционално, оставяше преценката му да се повлияе от чувството за семейна вина. Ленг не бе полудял. Никой луд не би събрал такава колекция, която той току-що бе огледал бегло, може би най-голямата сбирка на химикали, органични и неорганични, която светът е виждал. Безвкусните експонати в тази стая бяха само свързани с останалото. Сигурно и тук имаше систематична подредба, която той не можеше да съзре. Тук беше ключът към проекта на Ленг. Трябваше да разбере какво е правел Ленг и защо. Иначе…

Тогава чу стърженето на подметка по камъка, забеляза лъча на фенерчето на Феърхевън да се стрелка над главата му. Върху предницата на ризата му изневиделица се появи червената точица на лазерния лъч. Хвърли се встрани в мига, в който изстрелът изтрещя в затвореното пространство.

Усети как куршумът засегна десния му лакът, удар като с парен чук, който го събори по гръб. Полежа известно време на пода, докато лазерният лъч се стрелкаше в прашния въздух. След това се изправи на крака и закуцука напред, като се прикриваше зад различните шкафове, докато прекосяваше стаята.

Позволил си беше странната колекция да го разсее; не се ослушваше за приближаването на Феърхевън. И отново се бе провалил. С осъзнаването на това за първи път осъзна и факта, че бе на път да загуби.

Направи нова крачка напред, подкрепяйки разтрошения си лакът. Куршумът изглежда бе преминал през надкондиларния ръб и бе излязъл над короноидното продължение на лакътната кост. Кръвотечението щеше да се увеличи, нямаше да може да се съпротивлява. Трябваше да влезе в следващата стая. Всяко от помещенията си имаше своите „ключове“ и може би следващата щеше да му разкрие тайната на Ленг. Но като пое, усети как го обзема главозамайване, последвано от пристъп на повдигане. Олюля се, но запази равновесие.

Възползва се от отразената светлина на фенерчето на Феърхевън и се шмугна под свода към следващата стая. Напрежението от падането, шокът от втория куршум бяха изцедили и последните капки от енергията му и скоро щеше да се спусне завесата на изгубеното съзнание. Облегна се задъхан на вътрешната стена, широко отворил очи в мрака.

Лъчът на фенерчето прониза сводестия вход, след това отново се отклони. На отразената му светлина Пендъргаст видя блясъка на стъкло, редицата мензури и реторти; колоните на дестилационната апаратура, които се издигаха над дългите работни маси.

Беше навлязъл в тайната лаборатория на Ленг.

Осма глава

Нора стоеше до металната маса, погледът й се стрелкаше от мониторите на апаратурата към бледния Смитбак и обратно. Махна разтварящите щипци, доколкото можа почисти и превърза раната. Кървенето най-сетне бе спряло. Но увреждането беше вече налице. Апаратът за кръвното налягане продължаваше да издава зловещите си предупредителни сигнали. Погледна към торбичката със солен разтвор — беше почти празна, но катетърът беше твърде малък и дори при максимален вток трудно би възстановил бързо изгубените телесни течности.

Обърна се бързо, когато чу ехото на втория изстрел, долетяло от тъмното стълбище. Беше слабо, приглушено, сякаш идеше дълбоко изпод земята.

В първия миг остана неподвижна, вцепенена от страх. Какво стана? Дали бе стрелял Пендъргаст, или по него беше стреляно?

След това се обърна отново към безжизненото тяло на Смитбак. Само един мъж щеше да се изкачи по онова стълбище — или Пендъргаст, или другият. Щеше да се занимава с това, когато му дойде времето. Засега отговорностите й се ограничаваха до Смитбак. А тя нямаше намерение да го остави да умре.

Погледна отново показанията на апаратурата — кръвно налягане 70 на 35; пулсът също намаляваше, бе стигнал до 80. Отначало данните за пулса й донесоха известно облекчение. Но след това й хрумна друга мисъл и тя положи длан върху челото на Смитбак. Беше студено като крайниците му.

Брадикардия, помисли си тя и паниката веднага зае мястото на отлитащото чувство на облекчение. Когато загубата на кръв е постоянна и тялото няма повече зони, които да изключи, пациентът декомпенсира. Критичните зони започват да изключват. Пулсът намалява. А най-накрая и спира.

Все още с длан върху челото на Смитбак Нора се обърна и погледна отчаяно електрокардиографа. Показанията изглеждаха някак си умалени, връхчетата — по-ниски, честотата — по-малка. Пулсът сега беше 50 удара в минута.

Нора улови Смитбак за раменете и го раздруса грубо.

— Бил — извика, — съвземи се, по дяволите! Моля те!

Бибипкането на електрокардиографа стана неравно. Забави се.

Нямаше какво повече да направи.

Гледа известно време мониторите, усещаше как я обзема ужасното чувство на безсилие. След това затвори очи и склони глава върху рамото на Смитбак — голо, неподвижно, студено като мраморна гробница.

Девета глава

Пендъргаст се запрепъва около дългите маси на старата лаборатория. Нов пристъп на болка го преряза през корема и той се спря за малко, опита се да я прогони мислено. Въпреки сериозността на раните си досега бе успял да запази едно ъгълче на съзнанието си ясно, остро, неразсеяно. Опита се да се съсредоточи в него, преминавайки през сгъстяващата се мъгла на болката; опита се и да огледа и да разбере онова, което го заобикаляше.

Апарати за филтриране и дестилиране, мензури и реторти, горелки; множество стъклария и метални инструменти. И въпреки тази обширна и натъпкана с апаратура стая, нямаше кой знае какви нишки, които да водят към проекта, върху който бе работил Ленг. Химията си беше химия, човек използва една и съща апаратура, независимо какви химикали синтезира или изолира. Имаше доста по-голямо количество маски и кашони със старинни ръкавици, отколкото Пендъргаст бе очаквал, а това говореше, че Ленг е използвал в лабораторията си отровни или радиоактивни материали. Но дори това не потвърждаваше ни най-малко догадката му.

Единствената изненада бе състоянието на лабораторията. В нея липсваше мас-спектрометър, апаратура за установяване на разпръскването на рентгеновото лъчение, апарат за електрофореза, нямаше и апаратура за изследване на ДНК. Нямаше компютри, нищо, което да свързва всичко в една интегрирана система. Нищо, което да говори за революцията в технологиите на биохимията, започнала през шейсетте години. Съдейки по старостта и занемареността на апаратурата, изглеждаше, че всяка работа в нея е била прекратена преди около петдесет години.

Но в това нямаше логика. Ленг със сигурност е бил в течение на последните научни разработки, би трябвало да се е снабдил с най-модерната апаратура, която да му помогне в търсенията. А той е бил жив съвсем доскоро.

Възможно ли бе Ленг да е завършил проекта си? Ако бе така, къде трябваше да е той? Какво трябваше да представлява? Някъде тук в огромното подземие ли беше? Или се е отказал?

Лъчът на фенерчето на Феърхевън проблясваше вече по-наблизо и Пендъргаст престана да размишлява, а се застави да продължи напред. В дъното на лабораторията имаше врата и той се завлачи към нея, смазан от божата. Ако това бе лабораторията на Ленг, оставаше едно, най-много две работни помещения. Обля го мощна вълна на замайване. Беше стигнал дотам, че едва пристъпваше. Беше дошъл ендшпилът.

Пендъргаст открехна вратата, направи пет крачки в следващото помещение. Махна капачето на фенера и се опита да го вдигне, за да се ориентира, да изследва съдържането на стаята, да направи последен опит да разреши загадката.

Точно тогава краката му поддадоха.

Когато падна, фенерът се тресна о пода, търколи се настрани и светлинката му заигра лудо по стените. Стотици наточени стоманени лезвия отразяваха светлината към Пендъргаст.

Десета глава

Когато ехото на втория изстрел затихна, „Хирурга“ освети жадно с фенерчето стаята. Под лъча му попаднаха проядени от молци дрехи, старинни дървени витрини, във въздуха се виеха облачета прах. Беше сигурен, че отново бе улучил Пендъргаст.

Първият изстрел — в корема — бе нанесъл по-сериозни поражения. Раната би трябвало да е била болезнена, обезсилваща, а и би трябвало непрекъснато да се влошава. Рана, която в никакъв случай не би пожелал човек, опитващ се да избяга. Вторият изстрел бе улучил крайник — очевидно ръка, щом агентът от ФБР още можеше да върви.

Изключително болезнено, а и при известна доза късмет би могъл да засегне вена и да увеличи кръвотечението на Пендъргаст.

Спря се там, където бе паднал Пендъргаст. Близкият шкаф бе опръскан с кръв, а там, където агентът очевидно се бе претърколил, имаше по-голямо петно. Феърхевън отстъпи назад, огледа се, изпълнен с презрение. Това бе поредната абсурдна сбирка на Ленг. Явно е бил невротизиран колекционер и подземието бе част от цялото, което представляваше къщата. Тук нямаше да намери нито арканиум, нито философски камък. Пендъргаст очевидно се бе стремил да го извади от равновесие с приказките си за крайната цел на Ленг. Каква цел би могла да бъде по-велика от удължаването на човешкия живот? И ако тази нелепа колекция от чадъри, бастуни и перуки бе пример за крайния проект на Ленг, то той говореше колко неподготвен е бил за собственото си откритие. Може би в хода на дългите самотни години бе дошла и лудостта. Макар че Ленг изглеждаше с всичкия си, когато преди шест месеца се изправи за първи път пред него — доколкото можеше да разбере това от такъв мълчалив и аскетичен човек. В такива случаи външният вид не означава нищо. Човек никога не знае какво става в главата на другите. Но в крайна сметка това нямаше значение. Очевидно откритието бе предопределено за него. Ленг бе само носителят, който да пренесе този изумителен напредък през годините. Той само бе проправил пътя, досущ като Йоан Кръстител. Съдбата бе отредила еликсира за Феърхевън. Бог го бе поставил на пътя му. Той ще се превърне в Ленг, в онова, което Ленг би трябвало да бъде — и навярно би успял да стане, ако не бяха слабостите му, фаталните му грешки.

След като постигне успеха той, Феърхевън, няма да се завре по такъв начин в уединението на някаква къща и да остави годините да си текат до безкрайност. След като трансформацията приключи — след като усъвършенства еликсира като погълне всичко, което Ленг можеше да му даде — той ще се появи отново като пеперуда от какавида. Ще използва дългия си живот по най-добрия начин — за пътуване, любов, образование, удоволствия, екзотични преживявания. Парите нямаше да са проблем.

„Хирурга“ се застави да отхвърли настрани тези мисли и отново да поеме по криволичещите следи на Пендъргаст. Следите ставаха все по-размазани на петите, очевидно онзи влачеше краката си. Възможно бе, разбира се, Пендъргаст да манкира сериозността на раната си, но Феърхевън усещаше, че случаят не бе такъв. Никой не може да манкира тежката загуба на кръв. Не можеше да скрие, че бе улучен — при това не веднъж, а два пъти.

Стигна по следите до следващата врата и мина под свода й в следващото помещение. Лъчът на фенерчето освети старинна лаборатория — дълги маси, отрупани с всякакви странни стъкленици с фантастични форми, колби, спирали и реторти, издигащи се почти до неизмазания каменен таван. Беше старинна и прашна, в епруветките бяха засъхнали ръждиви на цвят утайки. Ленг очевидно не бе използвал лабораторията в продължение на години. На най-близката маса една от етажерките бе ръждясала толкова, че стъкларията бе изпадала от нея и се бе разтрошила на парченца върху тъмното дърво.

Стъпките на Пендъргаст преминаваха направо през лабораторията без спирания към вратата в дъното й. Феърхевън ги последва този път по-бързо с вдигнат пистолет, с пръст на спусъка. Време е, рече си той като приближи вратата. Време е да приключваме с всичко това.

Единадесета глава

Още с влизането си в стаята Феърхевън забеляза Пендъргаст — беше коленичил с клюмнала глава в разширяваща се локва кръв. Край на криеницата, на извъртането, на хитрите преструвки.

На Феърхевън му приличаше на животно, което умира от рана в корема. То не пада веднага мъртво. Всичко се случва постепенно. Първо животното стои право, в шок и леко потреперва. След това бавно коленичи и остава в тази поза минута или повече, сякаш се моли. След това поддават задните му крака и то сяда. Така може да стои няколко минути, преди изведнъж да се килне настрани. Този балет на забавен каданс винаги завършва със спазъм, с рязко потрепване на краката в мига на смъртта.

Пендъргаст се намираше във втория стадий. Можеше да оцелее още няколко часа — безпомощен като бебе, разбира се. Но нямаше да живее толкова дълго. Преследването му бе увлекателно, но Феърхевън го очакваше по-належаща работа горе. Смитбак вече не ставаше за работа, но го очакваше жената.

„Хирурга“ приближи към Пендъргаст с протегната напред ръка, в която стискаше пистолета. Позволи си да се наслади за кратко на триумфа си. Хитрият, дяволски лукавият специален агент Пендъргаст лежеше пред него: вцепенен, несъпротивляващ се. След това отстъпи назад, за да има достатъчно дистанция за изстрела и, без да изпитва особено любопитство, освети с фенерчето си стаята. Не искаше да повреди нещо с куршума, в случай, че в помещението имаше нещо, което да е от полза.

Удиви се от видяното. Поредната чудата сбирка на Ленг. Само че тази бе по-различна. Състоеше се единствено от оръжия и брони. Мечове, кинжали, арбалети, копия, стрели и боздугани бяха омешани с по-модерни револвери, пушки, ръчни гранати и гранатомети. Имаше и средновековни доспехи, железни шлемове, изплетени от халкички ризници, военни каски от Кримската, Испано-американската и Първата световна война; ранни образци на бронирани жилетки и маса муниции — същински арсенал от римско време до първите години на двайсети век.

„Хирурга“ поклати глава. Иронията на съдбата бе невероятна. Ако Пендъргаст се бе добрал дотук няколко минути по-рано, можеше да се въоръжи с достатъчна огнева мощ да отблъсне цял батальон. И тогава дуелът щеше да има съвсем друго развитие. Но той бе прекарал твърде много време да разглежда останалите колекции. Твърде късно беше стигнал дотук. И сега лежеше полумъртъв в локва от собствената си кръв, с падналия в краката му фенер. Феърхевън се изсмя силно, все едно излая и гласът му отекна в подземието. Вдигна пистолета.

Смехът му изглежда пробуди агента, който вдигна глава и го погледна с блестящите си като стъклени очи.

— Моля само да приключите бързо — рече той.

Не го оставяй да ти говори, прошепна вътрешният глас. Просто го убий.

Феърхевън се прицели, взе главата на Пендъргаст на тритиевата мушка. Попадението на куршума с кух връх щеше направо да обезглави агента от ФБР. Не можеше и да се мисли за по-бърза смърт. Пръстът му на спусъка започна да се свива.

Но тогава му хрумна нещо друго.

Пендъргаст заслужаваше нещо по-различно от бързо приключване. Беше му причинил маса неприятности. Беше открил следите му; беше съсипал последния екземпляр; докара му безпокойства и страдания в самия миг на триумф.

Както си стоеше над агента усети как в гърдите му се надига омраза; същата омраза, която бе изпитвал и към другия — към Ленг, — който така си приличаше с този. Омразата, която изпитваше към опекуните и професорите си от медицинския факултет, които отказваха да споделят мечтите му. Омраза към дребнавостта и ограничеността, които пречеха на хората като него да постигнат истинско величие.

Значи Пендъргаст искаше да свършва бързо? Не, не и с този арсенал, който му беше под ръка.

Отиде до Пендъргаст и отново претърси внимателно несъпротивляващия се мъж, изпита известно отвращение от лепкавата топла кръв, с която бе пропит хълбока му. Нищо. Не беше успял да измъкне никакво оръжие от окръжаващите го стени. Всъщност той видя, че следите на препъващия се Пендъргаст водеха направо към средата на стаята, където и беше колабирал. Но нямаше нищо лошо в това да бъде предпазлив. Дори и в това си трагично състояние Пендъргаст бе опасен. Ако се опита да говори, най-добре да го застреля. Думите, излитащи от устата на този човек, бяха лукави и гибелни.

Огледа се отново, този път по-внимателно. По стените бяха окачени всевъзможни оръжия. Беше чел за някои от тях, други бе изучавал в музеите. Изборът щеше да се окаже забавен.

Тъкмо тази дума — забавление — завладя ума му.

Без да изпуска Пендъргаст от очи, Феърхевън освети стените и най-накрая избра меч с обсипана със скъпоценни камъни дръжка. Свали го от стената, вдигна го, обърна го под лъча на фенерчето. Можеше да свърши работа, но бе твърде тежък, а и острието му беше силно ръждясало и може би нямаше да е достатъчно наточено. Освен това дръжката лепнеше и бе неприятна. Окачи меча обратно на лавицата и избърса ръце с кърпата, която използваше при операциите.

Пендъргаст продължаваше да седи и да го гледа с бледите си забулени очи.

Феърхевън се ухили:

— Имаш ли някакви предпочитания?

Отговор не последва, но Феърхевън забеляза как по лицето му пробяга мъчително изражение.

— Точно така, агент Пендъргаст. „Бързата смърт“ вече не е включена в програмата.

Лекото, ужасено разтваряне на очите бе единственият отговор на Пендъргаст. Но той бе достатъчен. „Хирурга“ почувства как го облива вълна на удовлетворение.

Пое покрай колекцията, взе една кама с обкована със злато и сребро дръжка, обърна я в ръце и я остави. До нея върху лавицата стоеше шлем с формата на човешка глава, с шипове навътре, които бавно да проникват в черепа на жертвата. Прекалено примитивно, прекалено мръсно. На стената висеше прекалено голяма кожена фуния. Чувал бе за това: мъчителят я напъхва в устата на жертвата и започва да налива вода, докато горкият нещастник или се удави, или експлодира. Екзотично, но също така отнемащо много време. Наблизо имаше голямо колело, завързаните на него хора можеха да бъдат измъчвани до смъртта — прекалено много работа. Бич с девет края, обковани с метални куки. Вдигна го, размаха го над глава и го върна на мястото му, след което отново избърса ръце. Беше прекалено мръсен. Всичките тези боклуци сигурно висяха в подземието на Ленг поне от век насам.

Тук трябваше да има нещо, което да бъде подходящо за намеренията му. И тогава погледът му се спря върху една екзекуторска брадва.

— Какво знаеш ти? — рече Феърхевън и усмивката му се разшири. — Може би в крайна сметка желанието ти ще бъде удовлетворено.

Свали брадвата от куките, на които бе окачена, и замахна няколко пъти. Дървената дръжка беше дълга почти метър и половина, обкована с няколко реда потъмнели бронзови гвоздеи. Беше тежка, но добре уравновесена и остра като бръснач. Размахана, свистеше във въздуха. Под брадвата, на пода бе положен вторият атрибут от екипировката на палача — дървен пън, доста нащърбен и покрит с тъмна патина. В него бе издялана полукръгла кухина — очевидно предназначена за врата на жертвата. Очевидно пънът е бил доста използван, беше накълцан на много места. Остави брадвата и затъркаля пъна към Пендъргаст и го изправи пред агента.

Пендъргаст най-неочаквано се възпротиви, опита се да се бори и „Хирурга“ го ритна зверски в хълбока. Агентът отпървом се вдърви от болката, а след това изведнъж се отпусна напълно. „Хирурга“ изпита за миг неприятното усещане на deja vu като си спомни как бе прекалил с Ленг и в резултат се сдоби само с труп. Но не, Пендъргаст още бе в съзнание. Очите му, макар и замъглени от болката, си оставаха отворени. Щеше да е в съзнание, когато брадвата се стовари върху врата му. Знаеше какво го чака. А това беше важно, много важно за „Хирурга“.

Хрумна му друга мисъл. Спомни си как когато трябвало да екзекутират Ана Болейн, тя изпратила да доведат френски палач, който бил усвоил умението да обезглавява с меч. Това бе по-чист, по-бърз и по-сигурен начин на екзекуция, отколкото с брадва. Тя коленичила с изправена глава, без да е необходим неподобаващия за церемонията пън. А и освен всичко друго дала на палача солиден бакшиш.

Ритна пъна настрани. Пендъргаст вече коленичеше, сякаш се подготвяше да заеме позиция, отпуснал ръце, с клюмнала глава, безпомощен и примирен.

— Съпротивата ти коства онази бърза смърт, която пожела — рече Феърхевън. — Но мисля, че ще стигнем до нея след не повече от два-три удара. Във всеки случай ще изпиташ нещо, което винаги ме е интересувало. Колко дълго остава тялото живо след като се търкулне отрязаната му глава? Дали виждаш как светът се върти, докато главата пада в кошницата с талаш? Когато палачът вдигал отрязаните глави в „Тауър ярд“ с вика „Ето я главата на предателя!“, очите и устните продължавали да мърдат. Дали наистина са виждали собствения си обезглавен труп?

Размаха пробно брадвата. Защо беше толкова тежка? Ала въпреки всичко се наслаждаваше до безкрай на мига.

— Знаеш ли, че Шарлот Кордей, която била гилотинирана заради убийството на Марат по време на Френската революция, се изчервила, когато палачът зашлевил на няколко пъти отрязаната й глава пред събралата се тълпа? Чувал ли си за онзи пиратски капитан, който бил заловен и осъден на смърт? Строили хората му и му казали, че ако може да върви след като го обезглавят, всички от екипажа, покрай които мине, ще бъдат опростени. И тъй, отсекли главата му и — представяш ли си — обезглавеният капитан тръгнал бавно покрай строените си хора. Палачът бил толкова разочарован, че няма да има повече жертви, че протегнал крак и го препънал.

След тези думи „Хирурга“ избухна в смях. Пендъргаст не му пригласяше.

— Е, добре — рече Феърфхевън. — Аз никога няма да узная колко време трае животът, след като човек бъде обезглавен. Но ти ще узнаеш. Много скоро.

Вдигна брадвата над дясното си рамо като бухалка за бейзбол и се прицели внимателно.

— Много поздрави на прапрачичо ти — рече той, докато напрягаше мускули, за да стовари удара.

Дванадесета глава

Нора бе склонила глава върху рамото на Смитбак и сълзите й се стичаха от затворените клепачи. Отчаянието я бе изтощило. Направила бе всичко по силите си — но въпреки това то не бе достатъчно.

Но после, в мъглата на мъката си, изведнъж осъзна, че звукът; издаван от електрокардиографа се бе стабилизирал.

Бързо вдигна глава и погледна мониторите. Кръвното налягане се бе стабилизирало, пулсът леко се бе повишил — до 60 удара в минута.

Стоеше в хладната стая и трепереше. В крайна сметка физиологичният разтвор бе изпълнил ролята си. Благодаря ти. Благодаря ти.

Смитбак беше още жив. Но опасността далеч не беше преминала. Ако не продължеше да възстановява телесната течност, той скоро щеше да изпадне в шок.

Торбичката с физиологичен разтвор бе празна. Огледа стаята и забеляза малък хладилник. Отвори го. Вътре имаше половин дузина еднолитрови торбички с такъв разтвор, опасани с тръбичките към системата. Взе една, извади старата тръбичка от катетъра, махна празната торбичка, захвърли я настрани, окачи на стойката новата и включи тръбичката й. Видя как течността бързо закапа в прозрачната тръбичка. Междувременно жизнените параметри на Смитбак оставаха слаби, но стабилни. С малко късмет щеше да се оправи — ако успееше да го измъкне оттук и да го отведе в болница.

Огледа количката. Беше на колела, но те бяха вдигнати. Имаше и колани. Ако можеше да намери изход от подземието, може би щеше да успее да измъкне количката нагоре по стълбите. Струваше си да опита.

Претърси шкафовете в операционната, измъкна половин дузина зелени хирургически чаршафи и зави Смитбак с тях. Намери едно фенерче-писалка и го мушна в джоба си. Хвърли отново един поглед на мониторите в челото на операционната маса, след това погледна към тъмния отвор, който водеше надолу. Оттам бе долетял гърмът на втория изстрел. Ала изходът от къщата се намираше нагоре, а не надолу. Не й се искаше да изоставя Смитбак дори само за миг, но беше от жизненоважно значение той да получи медицинска помощ колкото е възможно по-бързо.

Извади фенерчето от джоба си, прекоси стаята и излезе от вратата в отвъдния каменен коридор.

Беше въпрос на пет минути да изследва подземието — лабиринт от тесни коридори и малки влажни стаи, — всичките с неизмазани каменни стени. Проходите и коридорите бяха ниски и тъмни и тя на няколко пъти изгуби посоката си. Намери сгромолясалия се асансьор — и, за жалост, трупа на О’Шонеси — но асансьорът бе извън строя и нямаше никакъв начин за изкачване по шахтата му. В крайна сметка откри масивна желязна врата, обкована и занитена, която определено трябваше да води нагоре. Заключена беше. Помисли си, че Пендъргаст би могъл да я отключи, но Пендъргаст го нямаше.

Най-сетне се върна в операционната, зъзнеща и паднала духом. Ако имаше някакъв друг изход от подземието, то той бе твърде добре прикрит, за да го открие. Намираха се в капан.

Приближи към Смитбак, който беше още в безсъзнание, и погали кестенявата му коса. Погледът й отново се спря върху отвора в стената, който водеше към спускащо се надолу стълбище. Беше тъмно като в рог и не се чуваше никакъв шум. Дойде й на ума, че бе тъй тихо от доста време, от последния изстрел. Какво ли би могло да се случи? — запита се тя. — Възможно ли е Пендъргаст да…

— Нора?

Гласът на Смитбак бе едва доловим шепот. Погледна веднага към него. Очите му бяха отворени, бледото лице — изтерзано от болка.

— Бил! — извика тя и сграбчи ръцете му. — Слава Богу!

— Тая работа взе да ми става навик — прошепна той.

Отпървом тя си помисли, че не е на себе си.

— Какво?

— Ами да ме ранят и да се събудя и да видя как се грижиш за мен. Същото се случи и в Юга, не помниш ли? Веднъж стига.

Опита се да се усмихне, но болката изкриви чертите на лицето му.

— Бил, не говори — рече тя и го погали по бузата. — Ще се оправиш. Ще те измъкнем оттук. Ще намеря…

Но, слава Богу, той отново бе изпаднал в безсъзнание.

Погледна показанията за жизнените му параметри и усети огромно облекчение. Бяха се подобрили — вярно, едва-едва. Торбичката с физиологичен разтвор продължаваше да влива жизненоважната течност в организма му.

И точно тогава тя чу писъка.

Долетя откъм тъмното стълбище — слаб и приглушен. Въпреки това беше най-страховитият, най-смразяващият писък, който някога бе чувала. Започна като висок, пронизителен крясък — почти нечовешки. Остана все така пронизителен поне минута, след което потрепна, премина във вой, преди да се превърне в задъхано, хленчещо ръмжене. А след това се чу далечен звън от удар на метал върху камък.

После отново настана тишина.

Тя се бе вторачила в отвора в стената и мислите й бързо запрепускаха из различните възможности. Какво се бе случило? Дали Пендъргаст бе мъртъв? Ами противникът му? Дали и двамата не бяха мъртви?

Ако Пендъргаст бе ранен, тя трябваше да му помогне. Той можеше да отвори желязната врата или да намери някакъв друг начин да измъкне Смитбак от тази дяволска дупка. От друга страна, ако „Хирурга“ беше още жив, а Смитбак — мъртъв, — на нея рано или късно щеше да й се наложи да се изправи пред него. Най-добре — по-скоро, за да може тя да диктува условията. Проклета да е, ако остане тук да чака — като мюре за „Хирурга“, който ще се върне и ще я ликвидира — а след това ще довърши и работата си по Смитбак.

Взе от подноса с хирургически инструменти скалпел с широко лезвие. След това със скалпела в едната ръка и с фенерчето в другата приближи вратата, която водеше към подземието.

Тесният изтеглен встрани каменен панел бе перфектно прикрит, за да изглежда като част от стената. Зад нея бе кладенец, пълен с мрак. Тя насочи лъча на фенерчето напред и започна да се спуска — бавно и тихо.

Когато стигна последната извивка на спиралата, изгаси фенерчето и спря с разтуптяно сърце. Питаше се какво да предприеме. Ако светне да се огледа, може да издаде присъствието си и да се превърне в идеална мишена за „Хирурга“, ако той я дебнеше там в мрака. Но без светлината просто не можеше да продължи.

Фенерчето беше риск, който трябваше да поеме. Включи го отново, слезе до долу и неволно ахна.

Беше се озовала в дълга и тясна стая, пълна от пода до тавана с бутилки. Силният лъч, който се стрелкаше по безкрайните редици, хвърляше безброй цветни отблясъци по стените, създаваше у нея впечатлението, че е попаднала някак си зад витрина от цветно стъкло.

Още колекции. Какво можеше да означава това?

Нямаше обаче време да се спира, да се чуди. Два чифта отпечатъци водеха към мрака напред. А по прашния под се виждаха и капки кръв.

Прекоси стаята колкото е възможно най-бързо, мина под свода и се озова в друга стая, пълна с бутилки. Следите продължаваха. В края на тази стая имаше сводест вход, затворен с гоблен с ресни.

Изгаси фенерчето и тръгна към нея. Там изчака в непрогледния мрак и се вслуша напрегнато. Не долови никакъв шум. Безкрайно предпазливо отдръпна гоблена и се взря в тъмнината. Не можеше да види нищо. Помещението отвъд изглеждаше безлюдно, но нямаше как да бъде сигурна в това — трябваше просто да рискува. Пое дълбоко дъх и включи фенерчето.

То освети по-голямо помещение, изпълнено с дървени изложбени шкафове. Забърза напред, заобикаляше шкафовете, за да стигне до свода в дъното, който водеше към поредица от по-малки ниши. Мушна се в най-близката от тях, пак изгаси фенерчето и се заслуша за някакъв звук, който би й подсказал, че са усетили присъствието й. Нищо. Включи отново фенерчето и продължи напред към стая, пълна с жаби и гущери, змии и хлебарки, паяци с най-разнообразни форми и цветове. Нямаше ли край този „музей на чудатостите“ на Ленг?

В края на помещението спря пред поредния сводест вход, водещ към мрака, отново приклекна, изгаси фенерчето и се опита да чуе шум, който идва отвъд.

И тогава чу звукът.

Достигаше до нея слаб, отекнал и изкривен от преминаването си през каменните коридори. Колкото и да беше далечен, той мигновено вледени кръвта й — беше нисък нечленоразделен стон, който ту се надигаше, ту спадаше в зловеща последователност.

Изчака настръхнала още миг. Първоначално мускулите й се напрегнаха, готови да предприемат неволно отстъпление. Но сетне с безкрайно усилие на волята тя успя да се овладее. Каквото и да имаше отвъд, тя трябваше рано или късно да се изправи лице в лице срещу него. Пендъргаст може би се нуждаеше от помощта й.

Събра смелост, включи фенерчето си и хукна напред. Прекоси още няколко стаи, пълни с шкафове със стъклени врати; през помещение с, както изглежда, стари одежди; а след това — през старинна лаборатория, пълна с колби и стъклени спирали, покрити с прах апарати с множество циферблати и ръждясали ключове. Тук между лабораторните маси тя спря рязко, за да се ослуша отново.

Чу отново звук, вече доста по-близо, може би идваше от съседното помещение. Беше шум от стъпките на вървящ човек — шум от тътрене. Вървеше към нея.

Почти без да се замисли тя се хвърли под най-близката маса, изключвайки едновременно с това фенерчето.

До ушите й долетя нов шум, ужасяващо нереален и все пак човешкият му произход не можеше да се сбърка.

Започна като ниско потракване, като картечен откос на тракащи зъби, пресичан на няколко пъти от дълбоко и мъчително вдишване. След това дойде високият едва поносим вой. Изведнъж целият този шум секна. И тогава Нора отново долови в тишината шума на тътрещи се стъпки, които идваха към нея.

Остана скрита зад масата, парализирана от страх, а шумът от тътрещи се крака приближаваше в непрогледния мрак. Изведнъж ужасяващ писък раздра тъмата. Той бе последван от закашляне, шум от повръщане и плискане на течност върху камъка. Ехото от писъка затихна бавно, отеквайки в каменните помещения зад гърба й.

Нора се опитваше да успокои сърцебиенето си. Въпреки животинския си рев, нещото, което приближаваше към нея, бе човек. Не можеше да бъде друго и тя не биваше да го забравя. А щом бе човек, кой друг би могъл да бъде, освен Пендъргаст или „Хирурга“? Нора почувства някак си, че това трябва да е „Хирурга“. Може би беше ранен от Пендъргаст. Или беше напълно луд.

Разполагаше с едно предимство — той, изглежда, не знаеше къде се намира тя. Можеше да го нападне из засада и да го убие със скалпела. Ако бе в състояние да събере достатъчно смелост за това.

Приклекна зад лабораторната маса, стиснала скалпела в треперещата си ръка, фенерчето — в другата, стаена в обгръщащия я мрак. Тътрещите се стъпки спряха. После ги чу отново — стържещи, несигурни. Той вече беше в същото помещение, в което се намираше и тя.

Стъпките бяха неравни, прекъсвани от чести паузи. Мина минута, през която не се чуваше никакво движение, после — четири-пет несигурни крачки. Сега вече можеше да чува и дишането му. Не само че не бе нормално, но беше някак си насечено, придружено от всмукващ звук, сякаш въздухът преминаваше през мокър отвор.

Последва внезапна шумова експлозия — онзи се препъна в някакъв голям апарат, събори го на земята с трясъка на строшена стъклария. Шумът отекна на няколко пъти в каменните сводове.

Дръж се, рече си Нора. Дръж се. Ако това беше „Хирурга“, Пендъргаст трябва да го е ранил тежко. Ала къде тогава беше той? Защо не следваше „Хирурга“?

Сега шумът идваше от не повече от седем метра разстояние. Дочу драскане, глух ропот, тежко дишане, издрънчаха някакви стъклени отломки; онзи се изправяше след падането. Чу първата провлачена стъпка, после втора. Той продължаваше да върви към нея мъчително бавно. И през цялото време чуваше това негово дишане — хъркащо, с гъргорене, сякаш въздухът преминаваше през пробит шнорхел. Нора никога не беше чувала подобно нещо през живота си — толкова обезсилено човешко дишане.

Три метра. Нора стисна по-здраво скалпела, след като потокът от адреналин в кръвта й се засили. Ще включи фенерчето и ще се хвърли напред. Изненадата щеше да й даде предимство, особено ако той бе ранен.

Чу ново силно изхъркване, последвано от тежка стъпка; тежко вдишване — и пак стъпка; тишина, после — тътрузене на крак. Почти беше стигнал до нея. Тя приклекна, напрегна всички мускули, готова да го заслепи е фенерчето и да нанесе фаталния удар.

Още една стъпка, ново тътрене, след което тя атакува. Светна фенерчето, но вместо да се хвърли напред със скалпела, тя замръзна на място, с вдигната ръка, в която острието проблесна в лъча светлина.

А след това тя изпищя.

Тринадесета глава

Къстър стоеше на горната площадка на величественото стълбище, издигащо се от „Мюзиъм драйв“, вгледан в морето от представители на пресата с неописуемо чувство на удовлетворение. Вляво от него беше кметът на Ню Йорк сити, току-що пристигнал с група шумни помощници; вдясно — комисарят на полицията. А току зад него стояха двамата му водещи детективи и неговият човек — Нойс. Беше изключително струпване. Имаше толкова много зяпачи, че се наложи да затворят движението по „Сентръл парк уест“. Над главите им висяха вертолетите на пресата с виснали камери и с ярки прожектори, чиито лъчи се въртяха из тълпата. Залавянето на „Хирурга“, още именуващ се Роджър С. Бризбейн III — уважавания юрист и първи вицепрезидент на музея — бе приковало вниманието на медиите. Убиецът папагал не бе някой побъркан бездомник, живеещ в кашони в Сентръл парк. Оказа се един от стълбовете на манхатънското общество, усмихнатият и сърдечен домакин на толкова много блестящи празненства за набиране на средства и откриване на експозиции. Беше мъж чието лице и безупречно облечена фигура често се срещаше по светските страници на „Авеню“ и „Венити феър“. А ето, че сега бе разкрит като един от обвеяните с най-мрачна слава серийни убийци в Ню Йорк. Какъв материал за публикации! И той, Къстър, бе решил случая собственоръчно.

Кметът разговаряше шепнешком с комисаря и с директора на музея Колъпи, когото най-сетне бяха намерили в собствената му резиденция в Уест енд. Погледът на Къстър се задържа върху Колъпи. Лицето му бе слабо, изпито като на проповедник, а и беше облечен като актьор от филм на Бела Лугоси13.

Полицаите в крайна сметка бяха разбили входната врата на жилището му, подозиращи нещо нередно, след като забелязали движещи се фигури зад спуснатите завеси. Разправяха, че го намерили в розова дантелена нощница, завързан на леглото си, докато съпругата му и друга дама били облечени с кожени униформи. Като го гледаше, Къстър не можеше да повярва на тези слухове. Вярно, тъмните му дрехи бяха малко поомачкани. Ала все пак не беше възможно този стълб на богатата прослойка да се е отдавал на подобни забавления, нали така?

Къстър забеляза, че погледът на кмета Монтефиори се стрелва към него. Явно говореха за него. Макар че запази невъзмутимото си изражение, нахлузил маската на дълга и послушанието, той не можеше да предотврати вълната на удоволствието да пробяга по тялото му.

Комисарят Рокър се отдели от кмета и Колъпи и дойде при него. Къстър с изненада забеляза, че той не беше никак радостен.

— Капитане?

— Да, сър.

Комисарят се поколеба за миг, изражението му бе загрижено. После се наведе по-близо.

— Сигурен ли си?

— Сигурен за какво, сър?

— Че е Бризбейн.

Къстър усети как сам бе прободен от съмнение, но бързо го прогони. Доказателствата бяха смазващи.

— Да, сър.

— Той направи ли самопризнания?

— Не, не точно самопризнания, но направи някои изявления, които го инкриминират. Предполагам, че ще направи самопризнания, когато бъде разпитан официално. Винаги си признават. Имам предвид серийните убийци. Освен това намерихме инкриминиращи доказателства в кабинета му в музея…

— Не грешите, така ли? Господин Бризбейн е много видна личност.

— Не грешим, сър.

Рокър продължи да го гледа втренчено още миг. Къстър се размърда неловко. Очакваше поздравления, а не укори.

След това комисарят се наведе още по-близо към него и сниши гласа си до едва доловим шепот:

— Къстър, мога само едно да ти кажа: дано да си прав!

— Прав съм, сър.

Комисарят кимна, лицето му придоби изражение на леко облекчение, примесено все още със загриженост.

Къстър отстъпи почтително назад, за да даде възможност на кмета и помощниците му, на Колъпи и на комисаря да се изправят пред тълпата репортери.

Кметът вдигна ръка и репортерите замлъкнаха. Къстър осъзна, че той нямаше да разреши дори на помощниците си да го представят. Щеше да се погрижи за всичко сам. След като изборите бяха толкова близо, нямаше да изпусне и трошица от славата.

— Дами и господа от пресата — започна кметът. — Извършихме арест по случая със серийния убиец, известен като „Хирурга“. Задържаният заподозрян бе идентифициран като Роджър С. Бризбейн III, вицепрезидент и главен юрист на Нюйоркския природонаучен музей.

Последва масово ахване. Макар всички журналисти вече да знаеха това, съобщението на кмета превръщаше новината в официална.

— Въпреки че е важно да се декларира, разбира се, че господин Бризбейн трябва да се смята засега за невинен, доказателствата срещу него са значителни.

Кметът направи кратка пауза и продължи:

— В ролята си на кмет аз наредих този случай да получи най-висок приоритет. Бяха привлечени всички налични ресурси. И ето защо искам да благодаря преди всичко на отличните служители от Нюйоркското полицейско управление, на комисар Рокър, на мъжете и жените от отдел „Убийства“ за неуморната им работа по този труден случай. Бих искал специално да отлича капитан Шърууд Къстър. Както разбрах, капитан Къстър не само е ръководил разследването, но и лично е решил случая. И аз като мнозина от вас съм шокиран от необичайния обрат, който прие този трагичен случай. Мнозина от тук присъстващите познаваме лично господин Бризбейн. Въпреки това комисарят ме увери, че полицията несъмнено е арестувала точно когото трябва и аз съм доволен, че мога да разчитам на неговите уверения.

Направи кратка пауза и обяви:

— Доктор Колъпи от музея би искал да каже няколко думи.

Като чу това, Къстър изтръпна. Директорът сигурно щеше да брани упорито своята дясна ръка; щеше да оспори полицейското разследване на Къстър и методите му, щеше да го представи в лоша светлина.

Колъпи застана пред микрофона, изправен и вдървен, с ръце зад гърба. Заговори с хладен, величествен, премерен тон:

— Първо, бих искал да добавя и своите благодарности към отличните мъже и жени от Нюйоркското полицейско управление, на комисаря и на кмета за неуморната им работа по този трагичен случай. Това е един тъжен ден за музея и за мен лично. Бих искал да поднеса най-дълбоките си извинения на град Ню Йорк и на близките на жертвите за ужасните постъпки на нашия ползвал се с огромно доверие служител.

Къстър слушаше с непрекъснато растящо облекчение. Ето, собственият шеф на Бризбейн го хвърляше на лъвовете. Дотук — добре. Изпита и леко негодувание към прекалената загриженост на комисаря Рокър за Бризбейн — загриженост, която дори собственият му шеф не споделяше.

Колъпи отстъпи назад и пред микрофона се завърна кметът.

— Сега ще отговоря на въпросите ви — рече той.

Последва рев и гора от вдигнати ръце. Говорителката на кмета Мери Хил пристъпи напред, за да поеме ръководството на импровизираната пресконференция.

Къстър огледа тълпата. В съзнанието му за миг се появи неприятният образ на онзи копой Смитбак, но с радост установи, че той липсваше сред морето от лица.

Мери Хил извика някакво име и Къстър чу зададени с висок тон въпрос:

— Защо го е направил? Наистина ли се е опитал да удължи живота си?

Кметът поклати глава.

— Не мога засега да спекулирам за мотивите.

— Въпрос към капитан Къстър! — извика друг глас. — Как установихте, че е Бризбейн? Какво беше решаващото доказателство?

Къстър пристъпи напред и отново прие невъзмутима изражение.

— Бомбе, чадър, черен костюм — отговори важно-важно и замълча за миг. — Когато е излизал да издебва жертвите си, тъй нареченият „Хирург“ бил облечен по този начин. Аз лично открих тази премяна в кабинета на господин Бризбейн.

— Намерихте ли оръжието на убийствата?

— Продължаваме да претърсваме кабинета му, изпратихме екип, който да претърси апартамента на господин Бризбейн и вилата му на Лонг айлънд. При претърсването на Лонг айлънд — добави многозначително той — ще участват и кучета, обучени за откриване на трупове.

— Каква беше ролята на ФБР в този случай? — извика телевизионен репортер.

— Никаква — отвърна бързешком комисарят. — Нямаха никаква роля. Цялата работа бе извършена от местните превоохранителни органи. В началото неофициален интерес прояви и агент от ФБР, но неговите улики не доведоха доникъде и, доколкото ми е известно, той се е отказал от случая.

— Друг въпрос към капитан Къстър, моля! Как се чувствате, господине, след като разкрихте най-сложния случай след Сина на Сам?

Въпросът бе зададен от онзи предварително подготвен дребосък Брайс Хариман. Въпрос, за който Къстър копнееше. И този репортер отново му се бе притекъл на помощ. Нещата се развиваха просто красиво.

Къстър успя да намери най-безстрастния си тон.

— Аз изпълнявах дълга си на полицай. Нито повече, нито по-малко.

След това се отдръпна назад, за да се окъпе безизразното му лице в последвалата безкрайна канонада от светкавици.

Четиринадесета глава

Образът, който се появи в лъча на нориното фенерче беше толкова неочакван, толкова ужасяващ, че тя инстинктивно се отдръпна назад, пусна скалпела и хукна. Единственото й съзнателно желание бе да увеличи разстоянието между себе си онази ужасна гледка.

Но до вратата се спря. Мъжът — трябваше да го смята за мъж — не я следваше. Всъщност той се тътреше както и преди, като зомбиран, без да си дава сметка за присъствието й. С трепереща ръка тя отново насочи фенерчето към него.

Дрехите висяха върху тялото му на дрипи, кожата му бе раздрана, кървяща, сякаш в резултат на обезумяло разчесване. Скалпът бе разкъсан, кожата висеше на парцали там, където бе откъсната от черепа. Пръстите на дясната му ръка стискаха кичури окървавена коса, а епидермата на самата ръка бе обелена слой подир слой, за да разкрие изсъхнала като пергамент плът. Устните му се бяха издули до нелепи размери, приличаха на тъмнокафяви банани, покрити с белези. Между тях се подаваше напуканият му почернял език. Клокочещ звук извираше дълбоко от гърлото му, а при всеки опит да поеме дъх или да издиша езикът потреперваше. През дупките на разкъсаната му риза Нора виждаше разлютени циреи на гърдите и корема, от които се процеждаше бистра течност. Под мишниците имаше гъсти колонии пришки, като малки червени ягоди, някои от които — като при бързо прожектирани диапозитиви — се подуваха с бясна скорост; докато гледаше една от тях се пръсна с отвратителен пукот, а на мястото й веднага се появиха нови бързо подуващи се мехури.

Но онова, което порази най-много Нора, бяха очите. Едното бе два пъти по-голямо от нормалния си размер, потънало в кръв, невероятно изпъкнало от очната си ябълка. То потрепваше и се въртеше на всички посоки, без да вижда нищо. Другото пък, тъкмо обратното — беше почерняло и сгърчено, неподвижно, потънало дълбоко в орбитата си.

Нора потрепери отново от отвращение. Това сигурно беше някоя от трагичните жертви на „Хирурга“? Но какво бе станало с нея? Какво страховито мъчение бе претърпяла?

Докато я гледаше като омагьосана, фигурата спря и сякаш за първи път я забеляза. Главата се вдигна и кървясалото око комай я фиксира. Тя напрегна мускули, готова да побегне. Но този миг отмина. Фигурата потрепери силно от глава до пети, след това отпусна глава и отново пое пътя си заникъде.

Отклони лъча на фенерчето от отвратителната сцена, повдигаше й се. Но по-лошо от гнусната гледка беше неочакваното разпознаване. Стана за миг, когато кървясалото око срещна погледа й — тя познаваше този мъж. Колкото и нелепо да бе деформирано сега, тя си спомни, че бе виждала това характерно лице и преди — излъчващо сила, самоувереност; то се появи от лимузината пред строителната площадка на улица „Кетрин“.

Шокът беше толкова силен, че дъхът й спря. Видя с ужас, че фигурата се връщаше назад. Какво бе сторил „Хирурга“ с него? Можеше ли тя да му помогне с нещо?

Но още докато си го помисли, вече знаеше, че нищо не можеше да помогне на този мъж. Свали фенерчето от гротескния силует, който се тътреше бавно и безцелно и се отдалечаваше от нея към стая отвъд лабораторията.

Насочи лъча на фенерчето напред. И тогава малко встрани от лъча забеляза Пендъргаст.

Той беше в съседната стая, легнал на хълбок, потънал в кръв. Изглеждаше мъртъв. Близо до него на пода лежеше голяма ръждясала брадва. А до нея — обърнат пън за екзекуции.

Потисна вика си и изтича през свода, съединяващ двете помещения и приклекна до него. За нейна изненада агентът от ФБР отвори очи.

— Какво стана? — извика тя. — Добре ли сте?

Пендъргаст се усмихна леко.

— Никога не съм бил по-добре, доктор Кели.

Тя освети локвата кръв и аленото петно, което покриваше предницата на ризата му.

— Но вие сте ранен!

Пендъраст я погледна, бледосините му очи бяха леко забулени.

— Да, боя се, че ще имам нужда от вашата помощ.

— Но какво се случи? Къде е „Хирурга“?

Очите на Пендъргаст сякаш се проясниха малко.

— Не го ли видяхте… не мина ли покрай вас?

— Какво? Мъжът, целият покрит с язви? Феърхевън? Той ли е убиецът?

Пендъргаст кимна.

— Господи! И какво му се е случило?

— Отровен е.

— Как?

— Пипа някои от предметите в тази стая. Внимавайте да не последвате примера му. Всичко, което виждате тук, е експериментална система за отравяне. Когато вземаше в ръце различни оръжия, Феърхевън несъмнено е поел чрез кожата си доста силен коктейл от отрови — невротоксини и други бързодействащи отровни вещества.

Той сграбчи ръката й със своята хлъзгава от кръвта ръка.

— Смитбак?

— Жив е.

— Слава Богу!

— Ленг бе започнал да го оперира.

— Знам. Стабилизиран ли е?

— Да, но не знам за колко време. Трябва да го отведем — него и вас — веднага в болница.

Пендъргаст кимна.

— Имам един познат лекар, който може да уреди всичко.

— Но как ще излезем оттук?

Пистолетът на Пендъргаст лежеше на пода близо до него и той се протегна да го вземе, като направи лека болезнена гримаса.

— Моля ви да ми помогнете да се изправя. Трябва да се върнем в операционната, да проверим състоянието на Смитбак и да спрем моето кървене.

Тя му помогна да стане на крака. Пендъргаст залитна, опря се тежко на ръката й.

— Осветете за миг нашия приятел, ако обичате — рече той.

Нещото, което бе представлявало Феърхевън, се тътреше покрай една от стените. Налетя на голям дървен шкаф, спря, върна се, тръгна пак напред, сякаш не можеше да преодолее препятствието. Пендъргаст го изгледа, след което се обърна.

— Повече не представлява заплаха — прошепна той. — Да се връщаме горе колкото е възможно по-скоро.

Поеха по обратния път през подземните помещения.

Пендъргаст спираше от време на време да си почине. Мъчително бавно се изкачиха по стълбите.

Смитбак лежеше на масата в операционната все още в безсъзнание.

Нора прегледа набързо мониторите — жизнените параметри бяха слаби, но стабилни. Литровата торбичка с физиологичен разтвор беше почти празна и тя я смени с трета. Пендъргаст се наведе над журналиста, дръпна чаршафите и го прегледа. След малко отстъпи назад и рече простичко:

— Ще оцелее.

Нора почувства огромно облекчение.

— А сега аз самият се нуждая от малко помощ. Помогнете ми да сваля сакото и ризата си.

Нора развърза сакото от кръста на Пендъргаст, след това му помогна да свали ризата. Видя раната с неправилна форма в хълбока, обрамчена с кървава коричка. От разтрошения му лакът течеше още кръв.

— Докарайте онази количка с хирургическите инструменти — рече той и я посочи със здравата си ръка.

Нора докара количката с подноса върху нея. Забеляза, че торсът му, макар и строен, бе изваян от силни мускули.

— Вземете и онези клампи ей там, моля ви — Пендъргаст почисти кръвта от раната, след това я поля с бетадин.

— Не искате ли нещо за болката? Знам, че има…

— Няма време.

Пендъргаст пусна кървавата марля на пода и насочи прожектора към раната си.

— Трябва да зашия тези кървящи места, преди да съм отслабнал съвсем.

Нора го гледаше как преглежда раната.

— Снемете тази светлина малко по-ниско, моля. Така, така е по-добре. А сега, бихте ли ми подали онези клампи?

Макар Нора да имаше здрави нерви, веднага й се догади, като гледаше как Пендъргаст бърника из раната си. След малко остави клампата, взе скалпел и направи къс разрез, перпендикулярен на раната.

— Да не би да възнамерявате да се оперирате сам?

Пендъргаст поклати глава.

— Не, това е само едно бързо и несръчно усилие да спра кървенето. Но трябва да стигна до тази коремна вена, която поради напрягането ми, за съжаление се е отдръпнала навътре.

Замлъкна за миг, стиснал зъби, направи нов малък разрез, след това бръкна в раната с голям инструмент, приличащ на пинсети.

Нора потрепери, опита се да мисли за нещо друго.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя по-скоро себе си, без да очаква отговор. Но Пендъргаст промълви:

— През подземните тунели. — Пое си дъх и продължи: — Проучванията ми разкриха, че в този район на „Ривърсайд“ някога е живял речен разбойник. Съдейки по размера на подземията, сега вече съм сигурен, че тук е била резиденцията му. Забелязахте ли великолепната гледка към Хъдсън, която къщата има?

— Не — рече преглъщайки Нора. — Не мога да кажа, че съм я видяла.

— Разбираемо, тъй като пречиствателната станция на Норт ривър сега закрива голяма част от гледката — рече Пендъргаст, докато измъкваше клампираната вена. — Но преди сто и петдесет години къщата е разполагала с панорамна гледка към долен Хъдсън. В началото на осемнайсети век речните пирати се срещали доста често. Промъквали се незабелязани по реката след мръкване, за да отвлекат закотвени кораби или да заловят пътници и да търсят откуп. — Замълча, за да огледа „оперативното поле“ и да издуха ситните капчици пот, избили по горната му устна. — Ленг трябва да е знаел това. Голямо подземие е било първото нещо, което му е било необходимо в една къща. Ето защо съм убеден, че ще намерим път към реката през подземията. Подайте ми онзи саморазгражащ се конец, моля. Не този, по-дебелия, 4–0. Благодаря ви.

Нора потръпна вътрешно, докато Пендъргаст лигираше вената.

— Добре — рече той след малко, махна клампата и остави конеца настрани. — Тази вена причиняваше най-голямо кръвотечение. Не мога да сторя нищо за далака си, който очевидно е перфориран, затова само ще обгоря по-малките източници на кървене и ще затворя раната. Бихте ли ми подали електрообгорителя, моля? Да, това е.

Нора взе уреда — тясна синя писалка в края на кабел, с два бутона — „срязване“ и „обгаряне“ — от едната му страна. Подаде го на агента. Той отново се надвеси над раната си. Чу се остро изпукване, след това — друго, по-дълго, а във въздуха се издигна тънка струйка дим. Нора извърна поглед.

— Каква е била крайната цел на Ленг? — попита тя. Струваше й се, че като отвлича вниманието му с въпросите си, той някак си ще изпитва по-малка болка.

Пендъргаст не отговори веднага.

— Енок Ленг е искал да излекува човешката раса — отвърна той, все още наведен над раната си. — Искал е да я спаси.

В първия миг на Нора й се стори, че не го беше чула добре.

— Да спаси човечеството ли? Но той е убивал хора. Маса хора.

— Така е.

Ново изпукване.

— И как да го спаси?

— Като го елиминира.

Нора отново го погледна.

— Това е бил величественият проект на Ленг: да отърве земята от човечеството, да спаси расата от самата нея, от собствената й непригодност. Търсел е безупречната отрова, затова тези стаи са пълни с химикали, растения, отровни насекоми и влечуги. Аз, разбира се, разполагах с доста косвени доказателства отпреди: отровните вещества върху стъклените парченца, които вие изровихте от старата лаборатория на Ленг, например. Или гръцкият надпис в герба на къщата. Забелязахте ли го?

Нора кимна унесено.

— Това са последните думи на Сократ, след като изпил фаталната отрова. „Крито, дължа на Асклепий един петел, не забравяй да платиш дълга ми.“ Още едно нещо, за което трябваше да се сетя по-рано. — Той обгори още един кръвоносен съд. — Чак когато видях стаята, пълна с оръжия, направих връзката й осъзнах мащаба на плановете му. Тъй като създаването на съвършената отрова не било достатъчно, трябвало да създаде система за пренасянето й — начин, по който тя да обхване цялото земно кълбо. Чак тогава за мен придобиха смисъл другите, по-странни и необясними части от колекцията му — дрехите, оръжията, прелетните птици, пренасяни по въздуха спори и всичко останало. Сред другите неща, докато правел проучванията си за тази система, той събирал всякакви отровени вещи — дрехи, оръжия, аксесоари. А по-голямата част от тях били заразени с отрова от него — ненужни опити с всякакви видове отрови.

— Боже мой — рече Нора. — Какъв шантав план!

— Планът определено е бил амбициозен. План, чието изпълнение изисквало време, равно на няколко човешки живота. Ето защо разработил своя… хм… метод за удължаване на живота.

Пендъргаст остави внимателно електрообгорителя настрани. Беше страшно пребледнял и видимо изтощен. Но самообладанието му беше неимоверно.

— Не забелязах тук следи от средства за затваряне на рани — рече той. — Очевидно Феърхевън не се е нуждаел от такива. Ако ми подадете онази марля и лейкопласта, ще затворя раната временно, докато може да получи необходимото внимание. И отново ще ми бъде необходима вашата помощ.

Нора му подаде поисканите неща, след това му помогна да превърже раната.

— Успял ли е да открие съвършената отрова? — попита тя.

— Не. Съдейки по състоянието на лабораторията му, той се е отказал около 1950 година.

— Защо?

— Не знам — отвърна Пендъргаст, докато облепяше с лейкопласт външната рана. Върху лицето му отново се завърна загриженото изражение, което тя бе забелязала по-рано. — Много е странно. И за мен е голяма загадка.

След като превръзката бе готова, Пендъргаст се изправи. Следвайки инструкциите му, Нора му помогна да направи от разкъсани чаршафи примка за врата, върху която да вдигне ранената си ръка, след това му помогна и да облече ризата си.

Пендъргаст отново се обърна към Смитбак, огледа неподвижното му тяло, погледна показанията на мониторите в челото на масата. Провери пулса му, прегледа и превръзките, които Нора бе направила. Разрови се из шкафовете, извади спринцовка и инжектира съдържанието й в тръбичката с физиологичен разтвор.

— Така ще се чувства по-добре, докато не се измъкнете оттук и не вдигнете по тревога моя лекар — рече той.

— Аз ли? — втрещи се Нора.

— Скъпа доктор Кели, някой трябва да наблюдава Смитбак. Не можем да го преместим сами. С моята превързана ръка и с рана в хълбока, боя се, че няма да съм в състояние да отида където и да е, камо ли да греба.

— Не разбирам.

— Скоро ще разберете. А сега, моля ви, помогнете ми да слезем отново по онези стълби.

Нора хвърли последен поглед към Смитбак и помогна на Пендъргаст да слязат по стълбите към каменното подземие с безбройните сбирки. Сега, като знаеше предназначението им, те й изглеждаха още по-ужасни.

В лабораторията Нора намали ход. Насочи лъча светлина към стаята с оръжията отвъд нея и видя Феърхевън, неподвижен, седнал в единия ъгъл. Пендъргаст му хвърли един поглед и се запъти към тежката врата в дъното. Отвори я. Зад нея имаше друго спускащо се надолу стълбище, далеч по-грубо, очевидно издълбано в естествената кухина на земята.

— Накъде водят тези стълби? — попита Нора като стигнаха до тях.

— Ако не греша — към реката.

Спуснаха се по стълбището, посрещнати от надигащата се срещу тях миризма на плесен и влага. Долу стълбището завършваше с каменен кей в тунел, потъващ в мрака с плясък на вълнички. Върху кея лежеше обърната с кила нагоре старинна дървена лодка.

— Леговището на речния пират — каза Пендъргаст, след като Нора освети с наоколо с фенерчето. — Оттук се е промъквал към Хъдсън да напада корабите. Ако лодката е още мореходна, ще можете да излезете на реката.

Нора погледна към скифа.

— Можете ли да гребете?

— Много ме бива в тази работа.

— Добре. Мисля, че ще намерите изоставено пристанище за малки съдове на няколко преки по течението на реката. Намерете колкото е възможно по-бързо телефон и позвънете на 645–7884; това е номерът на шофьора ми Проктър. Обяснете му какво се е случило. Той ще дойде да ви вземе и ще уреди всичко, включително и лекаря за Смитбак и за мен.

Нора обърна гребната лодка и я спусна на вода. Беше стара и поразсъхната, течеше, но, изглежда, щеше да издържи.

— Ще се погрижите за Бил докато ме няма, нали? — попита тя.

Пендъргаст кимна, отражението на водата заигра по лицето му.

Тя слезе предпазливо в лодката.

Пендъргаст пристъпи напред.

— Доктор Кели — рече тихо той. — Има още едно нещо, което трябва да ви кажа.

Тя вдигна глава от лодката и го погледна.

— Властите не трябва в никакъв случай да узнаят какво има в тази къща. Убеден съм, че някъде зад тези стени се намира формулата за удължаване на човешкия живот. Нали разбирате?

— Разбирам — отвърна Нора след кратко мълчание.

Гледаше го изумена, след като важността на казаното започна да прониква в съзнанието й. Тайната на удължаването на живота — все още й се струваше неправдоподобно. Невероятно.

— Трябва също така да призная, че имам и лични причини това да остане тайна. Не искам името Пендъргаст да се опозорява допълнително.

— Ленг е бил ваш прародител.

— Да. Мой прапрачичо.

Нора кимна и сложи веслата. Това бе древно разбиране за фамилната чест; но тя вече знаеше, че Пендъргаст не принадлежеше само на своето време.

— Лекарят ми ще евакуира Смитбак в частна болница, където няма да задават неудобни въпроси. Аз, разбира се, също ще претърпя операция там. Няма да е нужно да споменаваме пред властите за нашето приключение.

— Разбирам — повтори тя.

— Хората ще се чудят какво се е случило с Феърхевън. Но аз много се съмнявам, че полицията ще го идентифицира като „Хирурга“, или пък ще направи връзка с къщата на булевард „Ривърсайд драйв“ 891.

— Тогава убийствата на „Хирурга“ ще останат неразкрити. Мистерия.

— Да. Но неразкритите убийства са най-интересни, не смятате ли? А сега повторете, моля, телефонния номер, който ви казах.

— Шест-четири-пет, седем-осем, осем-четири.

— Чудесно. А сега, моля побързайте, доктор Кели.

Тя отблъсна лодката от кея, обърна се да погледне още веднъж Пендъргаст. Лодката й подскачаше на вълничките.

— Още един въпрос? Как, за Бога, успяхте да се освободите от онези вериги? Беше като магия.

Видя в сумрака как устните на Пендъргаст се разтеглиха в нещо като усмивка.

— То си беше магия.

— Не разбирам.

— Магията и фамилията Пендъргаст са синоними. В моя род има магьосници от десет погаления насам. Буквално сме затънали в магията. Антоан Ленг Пендъргаст не е правел изключение — всъщност той е бил един от най-талантливите в семейството. Сигурно забелязахте сценичните приспособления в трапезарията. Да не говорим за фалшивите стени, тайните панели, вратите-капани. Без да съзнава това, Феърхевън е завързвал жертвите си с оковите, предназначени за различни трикове. Разпознах ги веднага — оковите „Америкън Гито“ и веригите „Бийн призън“, с фалшиви нитове, които всеки фокусник може да свали с пръсти или със зъби, веднага щом бъде окован. За човек, който знае тайната им, те са толкова сигурни, колкото да те вържат със скоч.

И Пендъргаст се засмя тихичко, сякаш на себе си.

Нора му махна с ръка и загреба, плясъкът на водата отекваше в ниската каменна пещера. След малко стигна до задръстен с водорасли проход между два камъка — тесен, колкото да мине лодката. Мина през него и изведнъж се озова в просторните води на Хъдсън. Над нея се издигаше огромната маса на пречиствателната станция Норт ривър, а голямата блещукаща арка на моста „Джордж Вашингтон“ се мержелееше на север. Нора пое дълбоко хладния, свеж въздух. Още не можеше да повярва, че са останали живи.

Обърна се да погледне към отвора, през който току-що бе преминала. Изглеждаше като купчина сплетени водорасли около няколко струпани балвана — нищо повече.

Наблегна на греблата, пред нея изплува силуетът на изоставеното малко пристанище на фона на блестящите небостъргачи на Среден Манхатън, и тогава й се стори, че още дочува едва доловимия смях на Пендъргаст, носен от среднощния ветрец.