Музей на страха

Първа глава

Със споменаването на някои имена и с малки заплахи тук и там Бил Смитбак бе успял да си осигури най-доброто място в залата. „Залата“ беше помещението за пресконференции на Полицейски площад номер едно, пещероподобна стая, боядисана в традиционния за държавните институции цвят; известен навсякъде като „зелена бълвоч“. Беше вече пълно с тичащи напред-назад телевизионни екипи и забързани журналисти. Смитбак обичаше наелектризираната атмосфера на големите пресконференции, свикани набързо след някое ужасно събитие, претъпканата зала с общински служители и висши полицейски чинове, шито се мъчеха неуспешно да овладеят неуправляемата четвърта власт на Ню Йорк.

Той си стоеше на мястото спокоен, кръстосал крака, с готово магнетофонче с насочен микрофон пистолет, докато около него врявата достигаше краен предел. Можеше да подуши с професионалния си нюх, че днес тук миришеше по-различно. Носеше се някакъв обертон на уплах. Всъщност нещо повече от страх — по-близко беше до зле прикрита истерия. Беше я усетил, докато пътуваше сутринта към центъра на града с метрото, докато вървеше по улиците край Градския съвет. Тези три „папагалски“ убийства, извършени за кратко време, бяха прекалено необичайни. Хората говореха само за тях. Целият град бе на ръба на паниката.

Зърна встрани Брайс Хариман, който увещаваше някакъв полицай, отказващ да го пусне по-напред. Да си хаби в „Ню Йорк поуст“ цялото онова професионално обучение във факултета по журналистика на Колумбийския университет. Би трябвало да заеме някое тихо професорско място в старата си алма матер и да обучава неопитните младежи как да пишат безупречно по метода „обърната пирамида“. Вярно, негодникът го бе изпреварил при второто убийство, бе развил темата за убиеца имитатор, но това си беше чист късмет. Не е ли така?

В публиката се усети раздвижване. Страничните врати на прес залата избълваха група в сини костюми, следвани от кмета на Ню Йорк сити Едуард Монтефиори. Той бе едър и солиден мъж и беше наясно, че всички погледи са вперени в него. Спря се, кимна на познати тук и там с изражение, което отговаряше на сериозността на момента. Кметската предизборна кампания в Ню Йорк сити бе в разгара си и както винаги се водеше на равнището на двегодишни деца. Беше задължително той да залови убиеца, да сложи край на тези папагалски убийства; последното нещо, което кметът желаеше, бе да даде още „храна“ на и без това гадните реклами на съперника му, който клеймеше растящата напоследък престъпност в града.

На подиума се качваха още хора. Говорителката на кмета Мери Хил, висока, изключително спокойна афроамериканка; дебелият полицейски капитан Шърууд Къстър, в чийто участък бе започнала цялата тази бъркотия; комисарят на полицията Рокър — висок, уморен на вид мъж; и накрая — доктор Фредерик Колъпи, директор на музея, следван от Роджър Бризбейн. Смитбак усети как го облада гняв при изискания вид на Бризбейн с отлично скроения му сив костюм. Бризбейн бе виновен всичко между него и Нора да се прецака. Дори след като Нора бе направила ужасяващото си откритие — мъртвия Пък, дори след като бе преследвана и едва не бе убита от „Хирурга“, тя отказваше да се срещнат, да му позволи да я утеши. Сякаш едва не го кореше за случилото се с Пък и с Пендъргаст.

Шумът в залата достигна оглушително равнище. Кметът се качи на подиума и вдигна ръка. След този негов жест помещението бързо утихна.

Кметът зачете предварително подготвеното си изявление, тежкият му бруклински акцент изпълваше залата.

— Дами и господа от пресата — започна той. — От време на време нашият голям град, поради размерите и разнообразието на населението си, става прицел за серийни убийци. Слава Богу, минаха много години откакто сме имали подобна напаст. Сега обаче изглежда сме изправени пред нов сериен убиец, истински психопат. Трима души бяха убити в рамките на една седмица и то по особено жесток начин. Докато градът сега се радва на най-ниския процент убийства от всички големи градове в страната — благодарение на енергичните усилия на правоохранителните органи и на нулевата толерантност към нарушенията на закона — тези три убийства определено ни идват прекалено много. Свиках тази пресконференция, за да споделя с обществото какви силни и ефективни мерки предприемаме да открием този убиец и да отговорим по най-добрия начин на въпросите, които бихте задали за този случай и за донякъде сензационните му аспекти. Както знаете, откритостта винаги е била най-висш приоритет за моята администрация. Ето защо съм довел със себе си Карл Рокър, комисарят на полицията; Шърууд Къстър, участъков капитан; директора Фредерик Колъпи и вицепрезидента Роджър Бризбейн от Нюйоркския природонаучен музей, където бе разкрито последното убийство. Моята говорителка Мери Хил ще води пресконференцията. Но първо ще помоля комисар Рокър да ви информира за случая.

Кметът отстъпи назад и Рокър взе микрофона.

— Благодаря ви, господин кмете. — Ниският му интелигентен глас, сух като пергамент, изпълни залата. — Миналият четвъртък в Сентръл парк бе открит трупът на млада жена на име Дорийн Холандър. Била е убита и под кръста й е била извършена странна дисекция или хирургическа операция. Докато с§ провеждаше официалната аутопсия и се анализираха резултатите бе извършено второ убийство. Друга млада жена — Манди Еклънд бе намерена в парка „Томпкинс скуеър“. Анализът на съдебните медици показа, че начинът на убийството и насилието, упражнено спрямо нея, съвпадат с тези от случая с Дорийн Холандър. А вчера в архива на Нюйоркския музей бе открит трупът на петдесет и четири годишния Райнхарт Пък. Той е бил главният архивист на музея. Върху тялото бяха открити следи от обезобразяване, сходни с тези на госпожица Еклънд и госпожа Холандър.

Настана суматоха — вдигнати ръце, викове, жестове. Комисарят ги потуши, като вдигна двете си ръце.

— Както знаете в същия този архив бе открито писмо, отнасящо се до сериен убиец от деветнайсети век. В това писмо се описват подобни осакатявания извършвани като научни експерименти от лекар на име Ленг в Долен Манхатън преди сто и двайсет години. На строителна площадка на улица „Кетрин“ бяха открити останките на трийсет и шест лица — навярно това е било мястото, където доктор Ленг е извършвал своята извратена дейност.

Последва нов взрив от викове.

Намеси се отново кметът.

— Статия за писмото се появи миналата седмица в „Ню Йорк таймс“. В нея подробно се описваше как Ленг е осакатявал жертвите си преди повече от век, както и причината, поради която го е правел.

Кметът огледа събралите си и погледът му се спря за миг върху Смитбак. Журналистът усети тръпката на гордостта от признанието. Ставаше дума за неговата статия.

— Както изглежда, тази статия е имала злополучен ефект — тя е стимулирала убиеца папагал. Един съвременен психопат.

Какво искаше да каже той? Самодоволството на Смитбак се стопи от бързо надигналото се чувство на обида.

— Полицейските психиатри ми казаха, че този убиец е убеден по някакъв перверзен начин, че като убива тези хора ще постигне онова, което се опитал да постигне Ленг преди век — тоест, да удължи живота си. Ние смятаме, че сензационният подход на статията в „Таймс“ е вдъхновила убиеца и го е подтикнала към действие.

Това бе оскърбително! Кметът обвиняваше него.

Смитбак се огледа и забеляза, че много погледи бяха вперени в лицето му. Потисна първия си импулс да се изправи и да протестира. Та той просто си беше свършил работата като репортер! Как смееше кметът да го превръща в без вина виновен?

— Не обвинявам никого — продължи да дрънка Монтефиори, — но ще ви помоля — вас, дами и господа от пресата, да проявите сдържаност в писанията си. И без друго имаме везе три убийства. Решени сме да не допуснем повече. Всички версии се проверяват най-енергично. Нека повече да не нагнетяваме обстановката. Благодаря ви.

Мери Хил пристъпи напред, за да се заеме с въпросите. Последва рев, мигновена врява, всички скочиха на крака и замахаха лудешки с ръце. Смитбак си остана седнал, силно зачервен. Чувстваше се опозорен. Опита се да събере мислите си, ала шокът и обидата му пречеха да мисли.

Мери Хил приемаше първия въпрос.

— Казахте, че убиецът правел някаква операция на жертвите си — попита някой. — Бихте ли обяснили по-подробно?

— Най-общо казано, и на трите жертви е премахната долната част на гръбначния мозък — отговори самият комисар.

— Твърди се, че последната операция всъщност е била направена в музея — извика друг репортер. — Вярно ли е?

— Вярно е, че в архива на музея бе открита голяма локва кръв недалеч от жертвата. Очевидно кръвта е била на жертвата, но в момента се извършват допълнителни тестове от съдебните медици. Дали… ъ-ъ-ъ… операция е била наистина извършена, ще трябва да се разбере след допълнителни лабораторни изследвания.

— Разбрах, че от ФБР са били на местопрестъпленията — извика млада жена. — Можете ли да ни обясните естеството на тяхната намеса?

— Това не е съвсем точно — отвърна Рокър. — Агент на ФБР е проявил неофициален интерес към убийствата от деветнайсети век. Но той няма връзка с този случай.

— Вярно ли е, че третият труп е бил набит върху рогата на динозавър?

Комисарят леко потрепна.

— Да, трупът бе открит върху черепа на трицератопс. Очевидно си имаме работа със съвсем побъркан индивид.

— За осакатяването на труповете. Вярно ли е, че само хирург би могъл да го направи?

— Това е една от версиите, по които работим.

— Искам да изясним един момент — извика друг репортер. — Твърдите ли, че материалът на Смитбак в „Таймс“ е причината за тези убийства?

Смитбак се обърна. Беше Брайс Хариман, този негодник.

Комисар Рокър се намръщи.

— Онова, което кметът Монтефиори каза…

Кметът отново се намеси:

— Аз помолих само за сдържаност. Вярно е, че бихме искали тази статия да не беше се появявала. Трима души днес можеха да са живи. А и според мен методите на репортера за събиране на информация подлежат на етична оценка. Но не, не съм казал, че статията е причина за убийствата.

Друг репортер:

— Не е ли отклоняване на вниманието, Ваша чест, да обвинявате репортер, който само си е свършил работата?

Смитбак изви врат да види кой зададе въпроса. Щеше да го почерпи едно питие.

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че…

— Но вие съвсем ясно внушихте, че статията е задействала убийствата.

Да, ще почерпи този колега и питие, и вечеря. Смитбак се огледа и забеляза, че много от погледите към него изразяваха съпричастие. Нападайки него, кметът бе нападнал целия журналистически корпус. Харимън си беше вкарал автогол, като повдигна въпроса. Почувства се окуражен — сега вече щяха да се съобразяват с него. Щеше да им се наложи да го правят.

— Следващия въпрос, моля? — рече Мери Хил.

— Имате ли заподозрени?

— Разполагаме с доста добро описание на облеклото на заподозрения — отвърна комисар Рокър. — Висок, слаб, бял мъж, висок между метър и осемдесет и метър и осемдесет и пет, със старомодно черно палто и бомбе е бил забелязан в архива на музея по времето, когато е бил намерен трупът на господин Пък. Мъж с подобен вид, със свит чадър или бастун е бил забелязан в близост до второто местопрестъпление. Не мога да ви съобщя повече подробности.

Смитбак се изправи и помаха с ръка. Мери Хил не му обърна внимание.

— Госпожа Перес от списание „Ню Йорк“, вашия въпрос, моля.

— Имам въпрос към доктор Колъпи от музея. Господине, мислите ли, че убиецът, известен като „Хирурга“, е служител на музея? Имам предвид — след като последната жертва изглежда е била убита и дисекирана в музея?

Колъпи се прокашля и пристъпи напред.

— Убеден съм, че полицията ще провери това — рече той с добре модулиран глас. — Но ми се струва, че такава вероятност е крайно малка. Всички наши служители преминават проверка за криминални проявления, правят им се психологични портрети и щателни тестове за наркотици. А и бих добавил, че още не е доказано, че убийството наистина е станало в музея.

Последва нов рев, докато Хил се оглеждаше на кого да даде думата. Смитбак извика и размаха ръце заедно с останалите. Господи, наистина ли щяха да го пренебрегнат?

— Господин Дилър от „Нюздей“, вашият въпрос, моля.

Тази вещица нарочно го отбягваше.

— Въпросът ми е към кмета. Господин кмете, как стана така, че мястото на улица „Кетрин“ беше „неумишлено“ разрушено? Нямаше ли то историческа стойност?

Кметът пристъпи напред.

— Не, то нямаше историческа стойност…

— Нямало историческа стойност ли? Местопрестъплението на най-голямата серия от убийства в историята ни?

— Господин Дилър, тази пресконференция е за днешните убийства. Моля ви, нека не смесваме двете неща. Нямахме никакви законни причини да спираме строежа на сграда за сто милиона долара. Костите и вещите бяха фотографирани, изследвани от съдебни медици и иззети за по-нататъшни проучвания. Не можеше да бъде направено нищо друго.

— Може би защото „Мойгън-Феърхевън“ е голям дарител за вашата кампания…

— Следващият въпрос — изръмжа Хил.

Смитбак скочи на крака и извика:

— Господин кмете, след като бях оклеветен…

— Госпожа Епстийн от WNBC — извика Мери Хил и мощният й глас заглуши неговия.

Изправи се стройна жена с микрофон в ръка и една камера се обърна към нея.

— ИЗВИНЕТЕ! — Смитбак бързо се възползва от временното затишие. — Госпожо Епстийн, тъй като бях лично нападнат, бих ли могъл да отговоря?

Прочутата телевизионна водеща не се поколеба и за миг.

— Разбира се — отвърна любезно тя и се обърна към оператора си, за да се увери, че снима.

— Бих искал да се обърна към господин Бризбейн — продължи Смитбак, без да губи и секунда. — Господин Бризбейн, защо писмото, от което започна всичко, е потулено, заедно с всички вещи от колекцията на Шотъм? Да не би музеят да се опитва да скрие нещо?

Бризбейн се изправи, спокойно усмихнат.

— Съвсем не. Тези материали просто са временно иззети за консервация. Това е стандартна процедура в музея. Във всеки случай писмото вече задейства един убиец папагал; да се публикува сега ще бъде безотговорно. Материалите са достъпни за квалифицирани изследователи.

— Не е ли вярно, че сте се опитали да попречите на ваши служители да работят по случая?

— Съвсем не. Ние оказваме съдействие през цялото време. Самите архиви говорят за това.

Глупости. Смитбак мислеше трескаво.

— Господин Бризбейн…

— Господин Смитбак, бихте ли дали думата и на някой друг от колегите? — гласът на Мери Хил отново проряза атмосферата.

— Не! — извика Смитбак и предизвика изблици на смях. — Господин Бризбейн, не е ли вярно, че компанията „Мойгън-Феърхевън“, която е дарила миналата година на музея два милиона долара — да не споменаваме, че самият Феърхевън е във вашия борд — е оказала натиск върху музея да спре това разследване?

Бризбейн се изчерви и Смитбак разбра, че този път въпросът му бе улучил в десетката.

— Това е безотговорно обвинение. Както вече казах, ние оказваме съдействие…

— Значи вие отричате, че сте заплашили вашата служителка доктор Нора Кели и сте й забранили да работи по случая? Имайте предвид, господин Бризбейн, че още не сме изслушали самата Нора Кели. Същата тази, която намери трупа на третата жертва — и трябва да добавя — която е била преследвана и едва не е била убита от „Хирурга“.

Ясният намек беше, че Нора Кели може да има нещо за казване, което няма да е в съзвучие с думите на Бризбейн. Лицето на Бризбейн помрачня, почувства се притиснат до стената.

— Няма да отговарям на тези грубиянски въпроси.

Стоящият до него Колъпи изглеждаше мрачен.

Смитбак усети как се понася на вълната на триумфа.

— Господин Смитбак — рече язвително Мери Хил, — вие да не би да искате да монополизирате тази пресконференция? Очевидно е, че убийствата от деветнайсети век нямат нищо общо с днешните серийни убийства, освен че са вдъхновени от тях.

— А вие откъде сте сигурна в това? — извика Смитбак, триумфът му вече бе осигурен.

Сега към него се обърна кметът:

— Да ни би да искате да ни внушите, господине — рече шеговито той, — че доктор Ленг е още жив и продължава дейността си?

В залата избухна силен смях.

— Съвсем не…

— Ами тогава ви предлагам да седнете, приятелю.

Смитбак седна, сподирен от нова вълна смях, триумфалното му чувство бе смачкано. Отбеляза точка, но и те знаеха как да отвърнат на удара.

Въпросите продължиха да се нижат, а той бавно осъзна какво бе сторил на тази пресконференция — беше замесил името на Нора. Не му трябваше много време, за да осъзнае и каква щеше да бъде реакцията й.

Втора глава

Улица „Дойърс“ бе съвсем тясна, почти пътечка в югоизточния ъгъл на Китайския квартал. В единия й край бяха струпани чайни и магазини за хранителни стоки, украсени с гирлянди от неонови надписи на китайски. Тъмни облаци се плъзгаха по небето, а вятърът разнасяше из канавките хартии и опадали листа. Чуваше се далечен тътен — наближаваше буря.

О’Шонеси се спря пред пустата уличка, а Нора спря зад него. Тя потрепери от страх и от студ. Видя го как оглежда тротоара напред и назад, нащрек за какъвто и да е знак за опасност, за евентуалното им проследяване.

— Номер деветдесет и девет е по средата между двете пресечки — каза тихо той. — Онази каменната къща.

Нора погледна нататък. Беше тясна сграда, като всички останали — триетажна постройка от мръснозелени тухли.

— Сигурна ли сте, че не искате да дойда с вас? — попита О’Шонеси.

Нора преглътна.

— Мисля, че ще е по-добре да останете тук и да наблюдавате улицата.

О’Шонеси кимна и се мушна в сянката на един вход.

Нора пое дълбоко дъх и закрачи напред. Запечатаният плик с банкнотите, който Пендъргаст й даде, тежеше като олово в чантичката й. Потрепери отново и се огледа в тъмната уличка, борейки се с вълнението си.

Нападението срещу нея и бруталното убийство на Пък промени всичко. Те доказаха, че вече не ставаше дума за психарски папагалски убийства. Всичко бе внимателно планирано. Убиецът имаше достъп до вътрешните пространства на музея. Беше използвал старата пишеща машина „Роял“ на Пък, за да напечата бележката, с която да я подмами в архива. Преследва я ужасно хладнокръвно. Тя бе усетила присъствието на мъжа, който там, в архива, се намираше на сантиметри от нея. Почувства дори „ужилването“ на скалпела му. Той не беше лунатик: беше рационален тип, който знаеше точно какво прави и защо го прави. Каквато и да беше връзката между старите и новите убийства, на това трябваше да бъде турен край. Ако можеше да стори нещо — каквото и да е — за да бъде заловен убиецът, тя бе готова до го направи.

Под пода на номер 99 на улица „Дойърс“ се криеха отговори. И тя бе готова да намери тези отговори.

Мислите й се върнаха към ужасяващото преследване, особено към проблясъка от острието на скалпела на „Хирурга“, насочен към нея, по-бърз от нападаща змия. Беше картина, която не можеше да забрави. След това — безкрайните разпити на полицията; а после пък — посещението й при Пендъргаст, за да му съобщи, че е променила мнението си за улица „Дойърс“. Пендъргаст се разтревожи от разказа й за нападението и отначало отказа, но Нора беше упорита. Независимо дали той би дал съгласието си или не, тя щеше да отиде на улица „Дойърс“. В крайна сметка Пендъргаст отстъпи — при условие, че Нора ще бъде непрекъснато съпровождана от О’Шонеси. Освен това я накара да вземе дебелата пачка с пари в плика.

Тя изкачи стъпалата към входната врата и се стегна предвид предстоящата й задача. Видя че имената на звънците бяха изписани на китайски. Натисна звънеца на апартамент №1.

Някакъв глас излая на китайски.

— Интересувам се само да наема апартамента на партера — извика тя.

Ключалката избръмча и се отвори, тя бутна вратата и се намери в коридор, слабо осветен от луминесцентни лампи. Вдясно от нея нагоре се виеше тясно стълбище. Чу как в края на коридора безкрайно дълго се отключваше някаква врата. Най-сетне тя се отвори, появи се прегърбен и потиснат мъж, по риза и торбести панталони, който се взря в нея.

Нора приближи.

— Господин Линг Ли?

Той кимна и отвори вратата да влезе. Озова се във всекидневна със зелен диван, масичка с гетинаксов плот, няколко фотьойла и изпипан барелеф в червено и златисто на стената, изобразяващ пагода и дървета. Прекалено голям за пространството полилей властваше над стаята. Тапетите бяха лилави, а килимът — червено-черен.

— Седнете — каза мъжът.

Гласът му беше слаб, уморен.

Нора седна и изведнъж потъна дълбоко в дивана.

— Откъде научил за тоз апартамент? — попита Ли.

По изражението му Нора разбра, че не се радваше да я види.

Нора започна да излага версията си.

— Една дама, която работи в „Ситибанк“ на една пряка оттук, ми каза за него.

— Коя дама? — попита Ли още по-остро.

Пендъргаст й бе обяснил, че в Китайския квартал собствениците предпочитали да отдават апартаментите под наем на свои.

— Не й знам името. Чичо ми каза да говоря с нея, каза, че знаела как да намеря апартамент в този квартал. Тя ми каза да ви потърся.

— Чичо ви ли?

— Да. Чичо Хуанг. Работи в ОНОЖ.

Тази информация бе посрещната със слисано мълчание. Пендъргаст бе преценил, че споменаването на китайски родственик ще я улесни да наеме апартамента. А това, че работи в Отдела за настаняване и обновяване на жилищата — градското управление, което определяше наемите — беше само от полза.

— Името ви?

— Бетси Уинчъл.

— Нора забеляза голяма черна сянка да преминава от кухнята и да се появява на вратата на всекидневната. Очевидно беше съпругата на Ли — със скръстени ръце, три пъти по-едра от него и много строга на вид.

— По телефона казахте, че апартаментът е свободен.

Готова съм да го наема веднага. Моля, покажете ми го.

Върнаха се в коридора, излязоха от апартамента и слязоха по стълбите. Нора се огледа бързо, но не забеляза О’Шонеси, Ли извади ключ, отвори вратата на партерния апартамент и запали осветлението. Тя го последва. Той затвори вратата и демонстративно заключи с не по-малко от четири ключалки.

Апартаментът беше дълъг и мрачен. Единственият прозорец бе зарешетен квадрат до входната врата. Стените бяха от боядисани тухли, някога бели, а сега сиви, подът бе със стара тухлена настилка — напукана и нащърбена. Какво ли имаше под нея? Пръст? Пясък? Бетон? Подът изглеждаше неравен и влажен, тъй че сигурно настилката е била положена направо върху пръстта.

— Кухня и спалня — отзад — каза Ли без да си дава труда да посочва.

Нора тръгна към задната част на апартамента. Там имаше тясна кухничка, през която се стигаше до две тъмни спални и баня. Нямаше вградени шкафове. Един прозорец на задната стена пропускаше през дебелите си решетки кафеникавата светлина от въздушна шахта.

Нора се върна. Ли проверяваше ключалката на входната врата.

— Трябва поправи брава — каза със зловещ тон. — Много крадец опитвал влезе.

— Много пъти ли са влизали?

Ли закима оживено.

— О, да. Много крадец. Много опасно.

— Наистина ли?

— Много крадец. Много бандит — поклати тъжно глава Ли.

— Този апартамент поне изглежда сигурен.

Нора се заслуша. Таванът изглеждаше добре изолиран — поне тя не долавяше никакъв шум отгоре.

— Квартал несигурен за момиче. Всеки ден убийство, грабеж, кражба. Изнасилване.

Нора знаеше, че въпреки окаяния си вид Китайският квартал бе един от най-безопасните в града.

— Не ме е страх — каза тя.

— Много правило за апартамента — каза Ли, опитвайки друг подход.

— Така ли?

— Никакъв музика. Никакъв шум. Никакъв мъж нощем. — Ли се опитваше да измисли още неща, които една млада жена ще намери за нежелателни. — Никакви цигара, никакви пиене, всеки ден чисти.

Нора слушаше и кимаше одобрително.

— Добре. Звучи ми чудесно. Искам едно чисто и тихо местенце. А и нямам приятел.

С нов пристъп на гняв си помиен за Смитбак и за това как я бе въвлякъл в тази бъркотия с публикуването на статията си. До известна степен той наистина бе отговорен за тези папагалски убийства. А вчера пък бе имал наглостта да спомене името й на кметската пресконференция, та да разбере за нея и целият град. Вече бе сигурна, че след случилото се в архива оставането й в музея бе още по-проблематично от преди.

— Газта не е включена в цена.

— Разбира се.

— Няма климатик.

Нора кимна.

Ли бе изпаднал в затруднение, но лицето му изведнъж светна от нова идея.

— След самоубийство, никакъв оръжие в апартамента.

— Самоубийство ли?

— Млада жена обесила. На ваша възраст.

— Обесила ли се е? Нали споменахте оръжие?

Той се обърка в първия миг, но лицето му отново светна.

— Обесила, но не става. После застреляла.

— Ясно. Предпочела е всестранния подход.

— Като вас, тя няма приятел. Много тъжно.

— Какъв ужас!

— Случило точно тук — посочи Ли кухнята. — Не намерили труп три дни. Лош миризма. — Той облещи очи и добави с драматичен обертон: — Много червей.

— Ужасно — рече Нора и се усмихна. — Но апартаментът е направо прекрасен. Ще го наема.

Отчаянието на Ли се задълбочи, но не каза нищо.

Тя го последва към неговия апартамент. Нора седна на дивана без да я канят. Съпругата пак беше там — внушително присъствие на вратата на кухнята. Върху лицето й бе изписана подозрителност и неудоволствие. Ръцете й изглеждаха като свински бутове.

Мъжът седна с нещастен вид.

— Е — рече Нора, — да приключваме. Искам да наема апартамента. Нуждая се от него веднага. Днес.

— Трябва проверки банка — отвърна неуверено Ли.

— Няма време, а и ще платя в брой. Апартаментът ми трябва още тази вечер, инак няма да имам къде да спя.

Докато говореше, тя извади плика на Пендъргаст. Бръкна в него и извади пачка стодоларови банкноти.

Появата на парите предизвика шумно неодобрение от жената. Ли не отговори. Не откъсваше поглед от банкнотите.

— Тук е наемът за първия месец, за последния месец и осигурителен депозит за един месец. — Нора тръшна пачката на масата. — Шест хиляди и шестстотин долара. В брой. Дайте договора.

Апартаментът беше окаян, а исканият наем — чудовищно висок, поради което навярно си стоеше ненает. Надяваше се, че Ли не би могъл да си позволи да игнорира парите в брой.

Последва нова остра забележка от жена му. Ли я пренебрегна. Отиде отзад и се завърна след малко с два договора. Бяха на китайски.

— Трябва банкова проверка — рече упорито жената на английски заради Нора. — Трябва проверка кредита.

Нора не й обърна внимание.

— Къде да подпиша?

— Тук — посочи мъжът.

Нора написа с размах Бетси Уинчъл и на двата екземпляра и след това добави разписка: 6600 долара, получени от господин Линг Ли.

— Чичо ми Хуанг ще ми го преведе. Надявам се за ваше добро да няма нищо незаконно в него. А сега подпишете вие. За разписката.

Жената пак издаде остър звук.

Ли подписа на китайски; насърчен, както изглеждаше, от съпротивата на жена си.

— А сега ми дайте ключовете и приключваме.

— Трябва направи копие от ключове.

— Дайте ми тези ключове. Сега вече апартаментът е мой. Аз ще направя копия за своя сметка. Трябва да започна да се нанасям веднага.

Ли с неохота й подаде ключовете. Нора ги взе, сгъна единия екземпляр от договорите, мушна го в джоба си и се изправи.

— Благодаря ви много — рече весело тя и протегна ръка.

Ли я стисна едва-едва. Докато вратата се затваряше, Нора чу ново остро избухване на жената. Кавгата, изглежда, щеше да продължи дълго.

Трета глава

Нора веднага се върна в апартамента долу. О’Шонеси се появи, докато отключваше вратата. Двамата влязоха във всекидневната и Нора затвори вратата с всичките резета и вериги. След това отиде до зарешетения прозорец. В двата края на перваза стърчаха гвоздеи, на които някой бе окачвал импровизирана завеса Тя съблече палтото си и го простря върху гвоздеите, за да не може да се вижда отвън.

— Уютно местенце — рече О’Шонеси, душейки наоколо. — Мирише като на местопрестъпление.

Нора не отговори нищо. Гледаше вторачено пода, вече мислено си представяше разкопките.

Докато О’Шонеси оглеждаше апартамента, Нора обиколи всекидневната, изследва пода, разчерта го наум, планираше следващите си действия. След това клекна и извади джобно ножче — брат й Скип й го бе подарил за шестнадесетия й рожден ден и тя никога не се разделяше с него — и го мушна между две тухли. Бавно и внимателно изчисти слоя мръсотия и стар восък за полиране. Завъртя ножа между тухлите, за да разхлаби леко настилката. След това размърда първата тухла и само след миг я измъкна от гнездото й.

Пръст. Миризмата на влага връхлетя ноздрите й. Бръкна с пръст — беше хладна, влажна и леко слузеста пръст. Мушна ножа и установи, че беше компактна, но поддаваща маса с малко камъчета. Чудесно.

Изправи се и се огледа. О’Шонеси стоеше зад нея и я гледаше с любопитство.

— Какво правите? — попита.

— Проверявам настилката под пода.

— И?

— Насипана пръст, не е цимент.

— Това добре ли е?

— Страхотно е.

— Щом казвате.

Тя върна тухлата отново на мястото й и се изправи. Погледна часовника си. Три часът, петък следобед. Музеят щеше да затвори след два часа.

Обърна се към О’Шонеси.

— Виж какво, Патрик, искам да отидеш в кабинета ми в музея, да разбиеш шкафчето ми и да ми донесеш някои инструменти, които ще ми трябват.

О’Шонеси поклати глава.

— Няма да правя нищо подобно. Пендъргаст ми нареди да бъда с вас.

— Помня. Но тук съм в безопасност. Онази врата има поне пет ключалки, а аз няма да ходя никъде. Тук ще съм по-сигурна, отколкото ако съм на улицата. Освен това убиецът знае къде работя. Нима ще предпочетеш аз да ида до центъра, а ти да чакаш тук?

— Защо да ходим някъде? Защо е това бързане? Не можем ли да почакаме Пендъргаст да излезе от болницата?

Тя го изгледа с почуда.

— Часовникът тиктака, Патрик. Там навън се разхожда убиец.

О’Шонеси я погледна. Колебаеше се.

— Не можем да си позволим да стоим тук със скръстени ръце. Надявам се, че няма да ми пречиш. Тези инструменти ми трябват и то веднага.

Той продължаваше да се колебае.

Нора усети как гневът й се засилва.

— Просто го направи. Разбрано?

О’Шонеси въздъхна.

— Заключете добре подире ми и не отваряйте никому. Нито на хазаина, нито на пожарната, нито на Дядо Коледа. Само на мен. Обещавате ли?

Нора кимна:

— Обещавам.

— Добре, веднага се връщам.

Тя набързо нахвърли списък на нещата, даде наставления на О’Шонеси, заключи внимателно подире му и изолира тътена на надвисналата отвън буря. Бавно се извърна от вратата, огледа стаята, докато накрая погледът й спря върху настилката на пода. Преди сто години Ленг, при цялата си гениалност, не би могъл да предвиди какви ще са възможностите на съвременната археология. Щеше да разкопае мястото най-внимателно, да достигне до старата му лаборатория, отстранявайки пласт подир пласт, щеше да вложи цялото си умение, за да намери и най-малкото доказателство. А доказателства щеше да има, знаеше това. На света не съществува такова нещо като безплодна археологическа площадка. Хората — независимо къде отиват и какво правят — винаги оставят следи.

Извади джобното ножче, клекна и отново вкара острието между старите тухли. Внезапно изтрещя нова гръмотевица — по-силно, отколкото предишните; Нора се сепна, сърцето й се бе разтуптяло от страх. Овладя се и поклати тъжно глава. Никакъв убиец нямаше да й попречи да открие онова, което се криеше под този под. Запита се за миг какво ли би казал Бризбейн за тази й работа. Да върви по дяволите, реши накрая.

Завъртя ножчето в ръце, затвори го с въздишка. През целия си професионален живот бе изравяла и описвала човешки кости без всякакви емоции — без да изпитва някаква друга обвързаност с древните скелети, освен факта, че и те принадлежаха към човечеството. Но при Мери Грийн нещата се оказаха коренно различни. Там, пред дома на момичето, Пендъргаст бе очертал остро и релефно краткия живот и ужасната смърт на Мери Грийн. За първи път Нора осъзна, че бе изровила, че бе държала костите на човек, когото можеше да разбере и за когото можеше да скърби. Историята на Пендъргаст за момичето проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й, въпреки опитите й да поддържа професионална дистанцираност. А сега тя почти се бе превърнала във втора Мери Грийн.

Всичко това бе лично. Много лично.

Мислите й бяха прекъснати от изскърцалата от вятъра врата и от нов, малко по-слаб тътен на гръм. Нора коленичи, отвори отново ножчето и започна да чегърта енергично тухлената настилка. Очертаваше се дълга нощ.

Четвърта глава

Вятърът блъскаше в заключената врата, от време на време в стаята нахлуваха проблясъците на светкавици и тътенът на гръмотевици. След като О’Шонеси се бе завърнал, двамата работеха заедно — полицаят изнасяше пръстта, а Нора се съсредоточи върху разкриването на подробностите. Работеха под светлината на една-единствена жълта крушка. Стаята миришеше силно на гнилоч. Въздухът бе застоял, влажен и задушлив.

Насред пода във всекидневната бяха разрили площадка от четири квадратни метра. Беше внимателно рамкирана, спускаше се стъпаловидно на всеки прокопан метър, за да може да се излиза от удълбочаващия се изкоп. Тухлите от настилката бяха внимателно подредени до стената в дъното. Вратата към кухнята бе отворена и през нея се виждаше голяма купчина кафява пръст, струпана в средата на стаята върху дебел найлон. До него имаше по-малък найлон, върху който бяха струпани поставените в торбички предмети, намерени при разкопките.

Нора най-сетне се спря и остави настрани шпаклата и метличката, с които работеше. Свали предпазната каска, избърса с ръка челото си и отново наложи каската. Отдавна бе минало полунощ и вече се чувстваше изтощена. В най-ниската си точка изкопът бе стигнал на метър и двайсет под пода — доста работа. Беше трудно да се работи толкова бързо без да се нарушават професионалните правила.

Обърна се към О’Шонеси:

— Пет минути почивка. Бих искала да изследвам този разрез.

— Време беше.

Той се изправи и се подпря на лопатата си. Челото му лъщеше от пот.

Нора освети с фенерчето си грижливо подравнената стена от пръст и се „зачете“ в нея така, както хората четат книги. От време на време бръсваше леко с метличката, за да види по-добре.

Най-отгоре имаше пласт с дебелина от двайсетина сантиметра, очевидно насипан като основа за последната настилка от тухли. Под него имаше около деветдесет сантиметра по-груб пълнеж, осеян с парченца от глинени и порцеланови съдове от периода след 1910 година. Не забеляза обаче никакви следи от лабораторията на Ленг — поне нямаше нищо очевидно. И въпреки това тя най-усърдно вземаше проби и ги прибираше в торбички — по всички правила на науката.

Под грубия пълнеж попаднаха на пласт; съдържащ парчета боклук — гниещи бурени, зеленясали парчета от бутилки, кокали и скелета на куче — очевидно останки от времето, когато мястото е било пустеещо. Под него имаше пласт от тухли.

О’Шонеси се протегна и разтри мускулите на гърба си.

— Защо трябва да копаем толкова дълбоко?

— В повечето градове равнището на почвата се повдига с определено темпо във времето — за Ню Йорк то е около седемдесет и пет сантиметра на сто години. — Нора посочи дъното на дупката. — Тогава това е било земното равнище.

— Значи тези стари тухли са първият под на партера?

— Така мисля. Подът на лабораторията.

Лабораторията на Ленг.

И въпреки всичко имаше малко улики. Липсваха боклуци, сякаш подът е бил грижливо изметен. Нора намери стъкълца в пукнатините на тухлената настилка; стара скара с останки от въглища; едно копче; изгнил трамваен билет и още това-онова. Изглежда Ленг не е искал да остави никакви следи подире си.

Нова светкавица отвън успя да пробие „завесата“ от палтото й, метнато около прозореца. Секунда по-късно избуча поредният гръм. Единствената крушка премигна, потъмня, но отново светна.

Тя продължаваше да се взира замислена в пода. Най-сетне проговори:

— Необходимо е първо да разширим изкопа. А след това мисля, че ще се наложи да копаем по-дълбоко.

— По-дълбоко ли? — попита недоумяващият О’Шонеси.

Нора кимна.

— Ленг не е оставил нищо върху пода. Но това не означава, че не е оставил нищо и под него.

Последва кратка, изпълнена с хлад тишина.

Отвън улица „Дойърс“ бе залята от силния дъжд. Водата се стичаше от водостоците и изчезваше в аварийните канали, като носеше със себе си боклуци, кучешки изпражнения, удавени плъхове, гниещи зеленчуци и рибешки вътрешности от пазара по-надолу по улицата. Блясващите от време на време светкавици осветяваха тъмните фасади, хвърляха огнени стрели светлина върху вълмата мъгла, която се виеше и сякаш ближеше паважа.

Прегърбен силует с бомбе, почти скрит под черен чадър, крачеше по тясната улица. Движеше се бавно, мъчително, подпирайки се на бастуна си. Спря се за миг пред номер 99 на улица „Дойър“, след това потъна в миазмите на мъглата — сянка в сенките — и човек трудно би могъл да каже, че изобщо някога се бе мярнал там.

Пета глава

Къстър се облегна назад в креслото си с прекалено висока облегалка и въздъхна. Беше дванайсет без четвърт в събота следобед и по всички правила на играта би трябвало да е в боулинг клуба и да пие бира с приятелчетата си. Та той беше шеф на участък, по дяволите, а не някой скапан детектив по убийствата. Защо ще го викат на работа в шибаната събота? Безсмислените глупости на отдела за връзки с обществеността. Цяла сутрин не прави нищо друго, освен да си седи на задника и да слуша шума на парното в радиатора. Чиста загуба на един хубав уикенд.

Поне Пендъргаст бе за известно време извън строя. Но какво точно целеше агентът? Когато попита О’Шонеси, онзи бе дяволски уклончив. Човек би очаквал полицай с досие като неговото да трупа точки, да знае чий задник да целува и кога. Е, на Къстър му бе дошло до гуша. Да дойде понеделник и ще му набие обръчите, ще му скъси каишката на това пале.

Интеркомът на писалището му избръмча и Къстър ядно натисна копчето:

— Какво, по дяволите, пък има сега? Нали казах никой да не ме безпокои?

— На линията е комисар Рокър, капитане — чу се грижливо неутралният глас на Нойс.

Господи и вси светии, това копеле, помисли си Къстър.

Треперещата му ръка увисна над премигващата лампичка на телефона. Какво пък искаше сега комисарят от него? Нима не бе направил всичко, което бяха поискали — кметът, шефът всички? Каквото и да бе станало, вината не беше негова.

Дебелият треперещ пръст натисна бутона.

— Къстър? — долетя до него сухият глас на комисаря.

— Какво има, сър? — изписка Къстър в неуспешен опит да намали височината на тона си.

— Твоят човек. О’Шонеси.

— Да, сър? Какво за О’Шонеси?

— Нещо тук предизвика любопитството ми. Защо точно той е изискал копие от доклада на съдебната медицина за останките, намерени на улица „Кетрин“? Ти ли си го упълномощил?

Гласът бе бавен, уморен.

Какво, по дяволите, бе замислил О’Шонеси? Мислите на Къстър запрепускаха бързо. Можеше да каже истината, да рече, че О’Шонеси не е спазил нарежданията му. Но така щеше да изглежда глупак — човек, който не може да ръководи хората си. А от друга страна, можеше и да излъже.

Лой избра втория, по-обичайния вариант.

— Господин комисар? — успя да сниши тона си до сравнително мъжки тембър. — Аз го упълномощих. Нали разбирате, не разполагахме тук с копие за архива си. Това си е формалност, нали разбирате, да туряме на всяка седморка чертичка и над всяко „и“ точка. Караме я по правилата, сър.

Последва кратко мълчание.

— Къстър, след като си толкова наясно с афоризмите, сигурно знаеш израза „да оставим кучето заровено“?

— Да, сър.

— Мислех си, че кметът даде ясно да се разбере: искаме точно това куче да си остане заровено.

По тона на Рокър можеше да се долови, че не е твърде очарован от решението на кмета.

— Да, сър.

— О’Шонеси не действа на своя глава, нали, Къстър? Да не би случайно да помага на онзи агент на ФБР, докато е на лечение, а?

— Той е солиден полицай, лоялен и послушен. Аз го накарах да вземе доклада.

— В такъв случай съм изненадан от теб, Къстър. Сигурно си наясно, че след като докладът постъпи в участъка, всяко ченге ще има достъп до него. Което означава, че сме на една крачка от това да го подхвърлим пред прага на „Ню Йорк таймс“.

— Съжалявам, сър. Не помислих за това.

— Искам този доклад — всяко копие от него — да ми бъде изпратено обратно. Лично. С куриер. Разбираш ли? Никакво копие не бива да остава в участъка.

— Тъй вярно, сър.

Господи, как по дяволите ще успее да го направи? Ще трябва да го вземе от онзи негодник О’Шонеси.

— Къстър, имам странното чувство, че не разбираш докрай ситуацията, в която се намираме. Онова на улица „Кетрин“ няма нищо общо с криминалното разследване. То е история. Онзи доклад на съдебната медицина е собственост на „Мойгън-Феърхевън“. Там е частна собственост. Платили са за нея и Останките са били намерени на тяхна земя. Онези останки са били погребани почтено и анонимно в частно гробище с подходящите религиозни обреди, всичко това — уредено от „Мойгън-Феърхевън“. Въпросът е приключен. Следваш ли мисълта ми дотук?

— Да, сър.

— Сега… „Мойгън-Феърхевън“ е добър приятел на кмета — както кметът изрично ми подчерта — и господин Феърхевън работи много яко за преизбирането му. Но ако тази ситуация се задълбочи, възможно е Феърхевън да не бъде толкова ентусиазиран в подкрепата си. Може да реши да се оттегли и да изчака. Може дори да реши да подкрепи другия кандидат.

— Разбирам, сър.

— Добре. Сега си имаме работа с един психопат, дето му викат „Хирурга“, който кълца хората. Ще ти бъда много благодарен, капитане, ако съсредоточиш усилията си върху него. Всичко хубаво.

Чу се изщракване и връзката изведнъж прекъсна.

Къстър се надигна на стола, все още стиснал слушалката, цялото му свинеподобно тяло се тресеше. Преглътна, овладя треперещия си глас и натисна бутона на интеркома.

— Свържи ме с О’Шонеси. Опитай всичко — радио, аварийни честоти, клетъчни телефони, домашния му номер, всичко.

— Той не е на служба, капитане — каза Нойс.

— Не давам и пет пари къде е. Намери го!

— Слушам, сър.

Говорителят изпука и замлъкна.

Шеста глава

Нора взе шпаклата, клекна и се зае да измъкне една от старите тухли от стария под. Беше почти разпаднала се и пропита с вода, затова се натроши под инструмента. Тя бързо измъкна парчетата и подхвана съседните тухли. О’Шонеси стоеше над нея и гледаше. Работиха цяла нощ и до обяд на следващия ден разшириха изкопа на осем квадратни метра. Нора бе неописуемо уморена. Но това бе една задача, която искаше да изпълни сама.

След като научи за напредъка й Пендъргаст се застави да стане от болничното легло — въпреки протестите на уплашените лекари и сестри — и отиде сам на улица „Дойърс“. Сега лежеше близо до изкопа на ортопедичен дюшек, доставен от „Дъксиана“ Лежеше с кръстосани на гърдите ръце и затворени очи и почти не помръдваше. С черния си костюм и бледото си лице изглеждаше съвсем като мъртвец. По молба на Пендъргаст Проктър, шофьорът му, бе донесъл от апартамента в „Дакота“ някои вещи: масичка, лампа от „Тифани“, различни лекарства и мазила, френски шоколади, както и купчина съмнителни на вид книга и карти.

Почвата под пода на старата лаборатория на Ленг бе пропита с вода и миришеше лошо. Нора разчисти един квадратен метър от тухлената настилка и започна диагонален пробен изкоп. Оттук нататък не й оставаше много. Почти беше достигнала до водното равнище.

Натъкна се на нещо. Сръчно разчисти с метличката и се разкри ръждясал, почти изгнил чадър от деветнайсети век — само дръжката от китова кост бе останала непокътната. Внимателно разчисти около него, фотографира го на място, след това го извади и постави ръждясалите части върху пласт специална безкиселинна хартия за образци.

— Намерихте ли нещо? — попита Пендъргаст без да отваря очи. Дългата бяла ръка се протегна, взе един шоколадов бонбон и го лапна.

— Останки от чадър.

Тя работеше вече по-бързо. Пръстта беше по-рехава, по-разкаляна.

На трийсетина сантиметра по-надолу, в левия край на изкопа шпаклата й се натъкна на нещо твърдо. Заразчиства калта около него. После изведнъж отдръпна инстинктивно ръка. Беше се разкрил кичур коса върху гладкия купол на кафява кост.

Далечен гръм прониза тишината. Бурята все още вилнееше вън.

Чу как О’Шонеси тихо пое дъх.

— Да? — долетя веднага гласът на Пендъргаст.

— Открихме череп.

— Продължете да копаете, моля — тонът на Пендъргаст не издаде никакво учудване.

Работейки внимателно с четката, с разтуптяно сърце, Нора отстрани още пръст. Изпод нея бавно се появи лицевата част, след това двете очни кухини, в които още имаше слузеста, лепкава материя. Разнесе се отвратителна миризма и на Нора й се повдигна. Това не беше чист скелет на индианец анасази, погребан преди хиляда години в сух пясък.

Нора покри носа и устата си с тениската и продължи. Разкри се част от носовата кост, в отвора се виждаше извито парче хрущял. А когато се разкри горната челюст, проблесна метал.

— Моля, опишете — слабият глас на агент Пендъргаст наруши мълчанието в стаята.

— Почакайте още минутка.

Нора почисти с четката лицевите кости. След като лицето вече беше изцяло почистено, тя седна на петите си.

— Добре. Имаме череп на възрастен мъж, с остатъци от коса и част от меките тъкани, запазили са се вероятно поради анаеробната среда. Под горната челюст има два сребърни зъба, отчасти откъснати от челюстта, прикрепени към някакъв стар мост. Под тях, в устната кухина виждам чифт очила със златни рамки, едното им стъкло е непрозрачно, черно.

— Аха. Намерили сте Тинбъри Макфадън. — След кратка пауза Пендъргаст продължи: — Не трябва да спираме. Остава да се намерят Джеймс Хенри Пърсивал и Дюмонт Бърлей, членове на Академията и колеги на доктор Ленг. Двамата са имали нещастието Дж. К. Шотъм да им се довери. Малкият кръг се затваря.

— Това ми напомня… — прекъсна го Нора, — … сетих се нещо, докато копаех снощи. Първия път, когато помолих Пък да ми покаже материалите на Шотъм, той подхвърли, че напоследък Шотъм се радвал на доста голяма популярност. Тогава не обърнах внимание на думите му. Но след всичко, което се случи, започнах да се питам кой… — тук младата жена замлъкна.

— Кой е предприел това пътешествие преди нас — довърши мисълта й Пендъргаст.

Изведнъж се чу изтракването на бравата.

Всички погледи се устремиха към вратата.

Дръжката изхлопа, завъртя се веднъж, втори път.

Проехтяха силни удари по вратата, които отекнаха в малкия апартамент. След малка пауза последва нов залп от обезумели удари.

О’Шонеси вдигна глава, ръката му се спусна към револвера.

— Кой е?

Отвън се чу пронизителен женски глас.

— Какво става там? Какъв тази миризма? Какво прави там? Отвори!

— Това е госпожа Ли — въздъхна Нора, докато се изправяше. — Хазяйката.

Пендъргаст не помръдна. Бледосините му котешки очи се отвориха само за миг, след това отново се склопиха. Сякаш се гласеше да си подремне.

— Отвори! Какво става вътре?

Нора се изкатери от изкопа и отиде до вратата.

— Какъв е проблемът? — попита тя, опитвайки се да намери спокоен тон.

О’Шонеси застана до нея с изваден револвер.

— Проблем с миризма! Отвори!

— Тук няма никаква миризма — каза Нора. — Сигурно идва от другаде.

— Идва оттук, през този врата! Подушила снощи, а сега още по-лош, като излязла от апартамент. Отвори!

— Просто готвех, това е. Вземам уроци по готварство, но изглежда още не съм се усъвършенствала достатъчно, та…

— Това не миризма от готвене! Миризма — лайна! Този хубава апартамент! Ще викам полиция!

Последва ново яростно блъскане по вратата.

Нора погледна към Пендъргаст, който лежеше спокойно, като призрак, със затворени очи. Обърна се към О’Шонеси.

— Нали търси полиция — рече той и сви рамене.

— Но ти не си с униформа.

— Значката ми е у мен.

— Какво ще й кажеш?

Думкането продължаваше.

— Истината, разбира се.

О’Шонеси отиде до вратата, отключи я и я отвори.

Ниската и яка хазяйка се появи на прага. Погледът й се стрелна покрай О’Шонеси, забеляза гигантската дупка на пода във всекидневната, купчините пръст и подредените зад тях тухли, изкопаната горна част от скелет. Върху лицето й се изписа дълбок ужас.

О’Шонеси отвори портфейла си, за да покаже значката, но жената изглежда не го забеляза. Беше като парализирана от дупката в пода и от черепа, който й се хилеше от дъното.

— Госпожо… Ли беше, нали? Аз съм сержант О’Шонеси от Нюйоркската полиция.

Дамата все още гледаше зяпнала изкопа.

— В този апартамент е било извършено убийство — рече делово О’Шонеси. — Трупът е бил закопан под пода. Правим разследване. Знам, че за вас е шокиращо. Съжалявам, госпожо Ли.

Жената като че ли най-сетне го забеляза. Обърна се бавно, погледна го първо в лицето, след това погледна значката и пистолета му.

— Ка-а-а-кво?

— Убийство, госпожо Ли. Във вашия апартамент.

Тя отново се вторачи в голямата дупка. Вътре в нея скелетът си лежеше мирно, загърнат в пръстената си мантия. Горе Пендъргаст лежеше без да помръдва, с все още кръстосани на гърдите ръце, в почти същата поза на покой.

— А сега, госпожо Ли, ще ви помоля да се приберете тихичко, във вашия апартамент. И да не казвате на никого за това. Няма да се обаждате никому. Заключете вратата си. Не отваряйте на никого, освен ако ви покажат това — О’Шонеси вдигна значката си близо до лицето й. — Разбрахте ли, госпожо Ли?

Тя кимна безмълвна, очите й продължаваха да са ококорени.

— Качете се сега горе. Трябват ни двайсет и четири часа пълно мълчание. После, разбира се, ще дойде голяма група полиция. Лекари, съдебни медици — пълна бъркотия. Тогава можете да говорите. Но засега — той вдигна пръст пред устните си и изигра пантомимно едно преувеличено „Ш-ш-ш-ш-т“

Госпожа Ли се обърна и се затътри по стълбите. Движенията й бяха бавни, като на лунатичка. Нора чу как вратата горе се отваря и затваря. А сетне се възцари отново тишина.

Пендъргаст отвори едно око. Погледна О’Шонеси, после — Нора.

— Отлично се справихте двамата — каза с тих глас. Устните му помръднаха в едва забележима усмивка.

Седма глава

Когато патрулната кола с капитан Шърууд Къстър зави към улица „Дойърс“, капитанът се взря през предното стъкло в шумната групичка репортери. Не бяха много на брой, но отдалеч виждаше, че са от най-гадните.

Нойс спря колата до бордюра, Къстър отвори вратичката и измъкна туловището си на улицата. С приближаването му към къщата, репортерите започнаха да му подвикват. А там беше и най-гадният — Смитбът ли, или както там му беше името — който се караше с униформения полицай, застанал на входните стълби.

— Не е честно! — викаше той с все сила, а лизнатият му кичур коса се люлееше на темето. — Щом пуснахте него, трябва да пуснете и мен!

Полицаят не му обърна внимание, а се отдръпна, за да направи път на Къстър да премине през жълтата лента опасваща местопрестъплението.

— Капитан Къстър! — извика репортерът и се обърна към него: — Комисар Рокър отказа да разговаря с пресата. Вие бихте ли коментирали случая, моля?

Къстър не отговори. Комисарят, помисли си. Самият комисар беше тук. Щеше здравата да си изпати. Да оставим точно това куче заровено — това му беше казал той. Къстър не само бе разлаял кучето, но то го беше захапало за задника.

Благодарение на О’Шонеси.

На вратата го вписаха в дневника и Къстър влезе вътре, следван по петите от Нойс. Бързо се спуснаха към партерния апартамент. Навън още се чуваше гласът на протестиращия репортер.

Първото нещо, което Къстър забеляза с влизането си в апартамента, беше една голяма дупка и купчина пръст. Там бяха обичайните фотографи, прожектори, съдебният лекар. Там беше и комисарят.

Той вдигна глава и забеляза Къстър. По лицето му пробяга яден спазъм.

— Къстър! — извика комисарят и му кимна да приближи.

— Да, сър.

Къстър преглътна и тихо скръцна със зъби. Край.

— Поздравления.

Къстър замръзна на място. Сарказмът на Рокър бе лош знак. И на всичкото отгоре — пред всички.

Вдърви се.

— Съжалявам сър, всичко това е извършено без разрешение от начало до край и аз лично ще…

Комисарят го прегърна през рамо и го притегли по-близо до себе си. Къстър усети в дъха му миризмата на застояло кафе.

— Къстър?

— Да, сър?

— Моля те, само слушай — прошепна му комисарят. — Не говори. Не съм тук, за да слушам извинения. Дошъл съм, за да ти възложа ръководството на това разследване.

Това наистина бе лош знак. И преди беше ставал жертва на сарказма на комисаря, но не и чак дотам. Никога.

Къстър премигна.

— Наистина много съжалявам, сър, но…

— Ти не ме слушаш, капитане. — Все още прегърнал го през рамо, комисарят отведе Къстър по-далеч от представителите на пресата — към дъното на тесния апартамент. — Разбрах, че твоят човек О’Шонеси има нещо общо с тези разкопки.

— Да, и аз най-строго ще го порицая…

— Капитане, ще ме оставиш ли да довърша?

— Да, сър.

— Кметът ми се обажда два пъти тази сутрин. Много е доволен.

— Доволен ли?

Къстър не беше сигурен дали това беше нова саркастична забележка, или нещо още по-лошо.

— Доволен, да. Колкото повече вниманието се отклонява от тези нови папагалски убийства, толкова е по-доволен. Новите убийства действат зле на рейтинга. Благодарение на това откритие, ти си сега ченгето на деня. Поне за кмета.

Мълчание. На Къстър му стана ясно, че Рокър не споделя напълно доброто мнение на кмета.

— Сега всичко изяснено ли е, капитане? Разследването отсега нататък се ръководи официално от теб.

— Какво разследване?

Къстър се почувства напълно объркан. Нима започваха официално разследване и на онези стари убийства?

— Разследването на „Хирурга“. — Рокър махна пренебрежително с ръка към огромната дупка с нейните скелети. — Това е нищо. Само археология. Това не е разследване.

— Да, точно така. Благодаря ви, сър — каза Къстър.

— Не благодари на мен, а на кмета. Негово е… ъ-ъ-ъ… предложението ти да поемеш случая.

Рокър отдръпна ръка от рамото на Къстър. Отдръпна се и изгледа капитана от глава до пети — дълъг, оценяващ поглед.

— Мислиш ли, че ще справиш, капитане?

Къстър кимна. Вдървеността му постепенно взе да изчезва.

— Първото правило в занаята е да се ограничат пораженията. Тези стари убийства ще ти дадат ден, а може би два дни отдих, преди общественото внимание да се насочи отново към „Хирурга“. Кметът може и да се радва, че тези стари убийства привличат вниманието, но, честно казано, аз не се радвам. Те ще дадат на убиеца папагал нови идеи, ще го нахъсят. — Посочи с палец зад рамото си. — Доведох Брайс Хариман. Познаваш ли го?

— Не.

— Той първи публикува темата за папагалските убийства. Трябва да го държим винаги под око. Ще му дадем ексклузивно интервю, но винаги ще контролираме онова, което ще узнава. Разбрано ли е?

— Да, сър.

— Добре. Той е добро момче, готов е да угоди. Чака там, отпред. Не забравяй да ограничаваш разговора до старите кости и до това местопрестъпление. Нищо за „Хирурга“ или за новите убийства. Обществото може и да ги свързва, но не и ние, в никакъв случай.

Къстър се обърна към всекидневната. Но Рокър протегна ръка и го спря.

— Още нещо, капитане. След като свършиш с Хариман, се заеми с този твой нов случай. Веднага се залавяй за работа. Залови този убиец. Не ти е необходим още един, нов труп, нали така? Както вече казах, имаш известно време. Възползвай се от него.

— Слушам, сър.

Рокър продължи да го гледа изпод свъсените си вежди. След това изсумтя, кимна и даде знак на Къстър да тръгне преди него.

Всекидневната изглеждаше още по-претъпкана отпреди, ако това изобщо беше възможно. По знак на комисаря един висок, строен мъж пристъпи от сенките, хвърляни от прожекторите; беше е очила в рогови рамки, с пригладена коса, със сако от туид, синя риза и мокасини с пискюли.

— Господин Хариман? — рече Рокър. — Запознайте се с капитан Къстър.

Харимън раздруса по мъжки ръката на Къстър.

— Радвам се да се запозная лично с вас, сър.

Къстър отвърна на ръкостискането. Въпреки инстинктивното си недоверие към пресата, това почтително поведение на човека му се понрави. Сър. Кога за последен път някой от пресата се бе обръщал към него със „сър“?

Погледът на комисаря се плъзна от единия към другия.

— А сега, ако ме извините, капитане, ще трябва да се върна на площад „Полиция“, номер едно.

Къстър кимна.

— Разбира се, сър.

Изгледа как широкият гръб на комисаря изчезва през вратата.

Изведнъж пред Къстър се появи Нойс с протегната ръка.

— Позволете ми аз пръв да ви поздравя, сър.

Къстър раздруса отпуснатата му ръка. След това се обърна към Хариман, който се усмихваше изпод роговите си рамки, безупречно завързаната му вратовръзка елегантно се спускаше от закопчаната догоре яка. Тъпанар, не ще и дума. Но много полезен тъпанар. На Къстър му хрумна, че даването на ексклузивно интервю на Хариман щеше да посмачка малко фасона на онзи досаден репортер, чийто глас още се чуваше да вдига врява отвън. Ще го забави, ще отърве задниците им от него поне за известно време. Усети прилив на одобрение — колко бързо навлизаше в тази ся нова отговорност.

— Капитан Къстър? — рече мъжът, извадил бележник.

— Да?

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Къстър направи великодушен жест.

— Давайте.

Осма глава

О’Шонеси влезе в преддверието на кабинета на капитана и машинално се огледа за Нойс. Беше съвсем наясно защо го беше извикал Къстър. Чудеше се дали темата за двестате долара на проститутката ще бъде извадена отново, както ставаше винаги, когато проявяваше известна независимост, неприятна за всеки блюдолизец. Обикновено не би обърнал внимание на това; години наред бе тренирал да не обръща внимание. Каква ирония на съдбата — помисли си той, — че всичко това щеше да се стовари отгоре му точно сега, когато се бе заел с разследване, на което наистина държеше.

Нойс се появи иззад ъгъла, дъвчеше дъвка, носеше наръч документи, а постоянно влажната му долна устна висеше и разкриваше редица кафеникави зъби.

— А, ти ли си? — рече той.

Пусна купчината на писалището си, отпусна се с удоволствие на стола си и след това се наведе към говорителя.

— Тук е — извика в него.

О’Шонеси седна и погледна Нойс. Винаги дъвчеше тези гадни дъвки със старомоден аромат на виолетки, любим на вдовици и алкохолици. Преддверието вонеше от тях.

Десет минути по-късно капитанът се появи на вратата, вдигна панталона си и напъха ризата вътре. Друсна брадичка по посока на О’Шонеси в знак, че е готов за него.

О’Шонеси го последва в кабинета му. Капитанът потъна тежко в креслото си. Облещи очи към О’Шонеси с поглед, който би трябвало да изразява твърдост, но издаваше само злоба.

— Иисусе Христе, О’Шонеси. — Поклати глава насам-натам, а бузите му се размахаха като на ловна хрътка. — Господи, мили Боже!

Последва мълчание.

— Дай ми доклада.

О’Шонеси пое дълбоко дъх.

— Не мога.

— К’во искаш да кажеш с това „не мога“?

— Вече не е у мен. Дадох го на специален агент Пендъргаст.

Капитанът се вторачи в О’Шонеси в продължение на поне една минута.

— Дал си го на онзи шибаняк?

— Да, сър.

— Мога ли да попитам защо?

О’Шонеси не отговори веднага. Истината беше, че не иска да го отстранят от разследването. Харесваше му да работи с Пендъргаст. Много му харесваше. За първи път от години насам се улавяше, че се буди нощем и мисли за случая, опитва се да слепи заедно парченцата от мозайката, мислеше за нови посоки в разследването. Но въпреки това нямаше намерение да целува ничии задници. Да става каквото ще.

— Той го поиска. За разследването си. Вие ми наредихте да му помагам и аз направих точно това.

Бузите на онзи продължаваха да се друсат.

— О’Шонеси, мисля, че бях съвсем ясен, че трябва да се правиш, че му помагаш, а не да му помагаш.

О’Шонеси се направи на изненадан.

— Струва ми се, че не съм ви разбрал така, сър.

Капитанът скочи от стола си и изрева:

— Много добре разбираше за какво става дума!

О’Шонеси не отстъпи, изобрази изненада и озадаченост.

— Не, сър, не мисля.

Бузите вече се тресяха от ярост.

— О’Шонеси, ти, безсрамен, малък… — Кътлър се спря, преглътна, отпита се да се овладее. Над дебелата му горна устна изби пот. Пое дълбоко дъх. Отстранявам те временно от работа.

По дяволите.

— На какво основание?

— Не ми пробутвай тези номера. Знаеш защо. За неизпълнение на мои преки заповеди, за работа на своя шава за оня агент на ФБР, за подкопаване на департамента — да не говорим, че си се замесил в онези разкопки на улица „Дойърс“.

О’Шонеси много добре знаеше, че откритието бе добре дошло за Къстър. То бе намалило за известно време натиска върху кмета, а кметът се бе отблагодарил на Къстър, като му възложи ръководството на разследването.

— Сър, в работата си като свръзка със специален агент Пендъргаст следвах процедурата.

— Как ли не! Държа ме на тъмно за всяка негова стъпка, въпреки безкрайните си шибани рапорти, които непрекъснато пишеше, след като много добре знаеше, че нямам време да ги чета. Заобиколи ме при сдобиването си с онзи доклад. Господи, О’Шонеси, дадох ти достатъчно възможност, а ти ме прецака.

— Ще подам жалба в профсъюза, сър. А освен това искам да заявя официално, че като католик съм дълбоко обиден от вашето ругателско споменаване на нашия Спасител.

Последва слисано мълчание и О’Шонеси забеляза, че Къстър е на път да изгуби напълно самообладание. Капитанът запелтечи, преглътна, сви и отпусна юмруци.

— Що се отнася до полицейския профсъюз — рече Къстър с напрегнат, висок тон, — доведи ги. А пък за другото — не си мисли, че можеш да се направиш на по-голям светец от мен, престорено набожно говедо. А сега давай тук значката и ютията си — той потропа по писалището — и веднага изнасяй ирландския си задник от участъка. Иди си у дома и си свари картофи и зеле. Отстранен си временно, докато се произнесе вътрешният отдел след разследването си. Още едно разследване на вътрешния отдел, бих добавил. Ще поискам освобождаването ти от полицията. С това твое досие няма да е особено трудно да го защитя.

О’Шонеси знаеше, че това не беше празна заплаха. Извади револвера и значката си и ги пусна последователно върху писалището.

— Това ли е всичко, сър? — попита с възможно най-леден тон.

С удоволствие забеляза как лицето на Къстър отново потъмнява от гняв.

— Всичко ли? Малко ли ти е? Почвай да си събираш партакешите, О’Шонеси! Знам едно заведение на „Макдоналдс“ в Южен Бронкс, където търсят за охранител бивш полицай за кучешката смяна.

Докато си тръгваше, О’Шонеси забеляза как Нойс го съпровожда с очи, навлажнени от подлизурско удовлетворение.

Спря се на стълбите на участъка, заслепен за миг от слънчевата светлина. Помисли си колко пъти се бе тътрил нагоре-надолу по тези стълби, поел на поредното безсмислено патрулиране, или да изпълни поредната безсмислена бюрократична задача. Стори му се странно — въпреки всичко усещаше известно съжаление. Пендъргаст и разследването ще трябва да минат без него. Но въздъхна, сви рамене и слезе по стълбите. Кариерата му бе свършена и толкоз.

За негова изненада една позната кола — Ролс-ройс модел „Сребърен призрак“ — бе паркирана с работещ двигател до бордюра. Вратата се отвори от невидима фигура в дъното на купето. О’Шонеси приближи, наведе се и надникна.

— Отстраниха ме от работа — съобщи той на човека на задната седалка.

Облегналият се назад Пендъргаст кимна.

— За доклада ли?

— Аха. А и онази моя грешка отпреди пет години не бе от полза.

— Колко жалко! Извинете ме за ролята ми в това нещастие. Но влезте, ако обичате. Не разполагаме с много време.

— Не чухте ли какво казах?

— Чух. Отсега нататък ще работите за мен.

О’Шонеси се спря на място.

— Всичко е уредено. Книжата вече се движат, докато си говорим. От време на време имам нужда да се консултирам със… ъ-ъ-ъ… специалисти. — Пендъргаст потупа снопче листа върху седалката до него. — Всичко е изписано тук. Можете да подпишете документите в колата. Ще се отбием в офиса на ФБР в центъра, за да ви направят снимка за служебната карта. Е, не е полицейска значка, но върши почти същата работа.

— Съжалявам, господин Пендъргаст, но трябва да знаете, че се започва вътрешно…

— Знам всичко. Влезте, моля.

О’Шонеси се качи в колата, затвори вратичката и усети леко замайване.

Пендъргаст посочи документите.

— Прочетете ги, няма да намерите неприятни изненади. Петдесет долара на час, гарантирани минимум трийсет часа на седмица, осигуровки и всичко останало.

— Защо правите всичко това?

Пендъргаст го погледна благо.

— Защото видях, че се издигнахте до равнището на предизвикателството; Необходим ми е човек, който има смелостта да отстоява убежденията си. Видях ви как действате. Познавате района, улиците, можете да разговаряте с хората по начин, който аз не владея. Вие сте един от тях. Аз не съм. Освен това не мога да работя сам по това дело. Необходим ми е човек, който е наясно с византийските номера на Нюйоркското полицейско управление. А вие проявявате съчувствие. Не забравяйте, че съм гледал онзи запис. И това съчувствие ще ми е нужно.

О’Шонеси посегна да вземе документите, все още като замаян. Спря се.

— При едно условие — рече той. — Вие знаете много повече от онова, което споделяте. А аз не обичам да работя на тъмно.

Пендъргаст кимна.

— Напълно сте прав. Време е да поговорим. Това ще е следващата ни работа, когато приключим с документите. Става ли?

— Става.

О’Шонеси взе документите и бързо ги прегледа.

Пендъргаст се обърна към шофьора:

— Площад „Федерален“, моля ви, Проктър. И по-бързо.

Девета глава

Нора спря пред високия свод, издялан от камък с пясъчен цвят и със сиви жилки. Макар да бе почистван наскоро, готическият вход изглеждаше стар и отблъскващ. Напомняше на Нора за „Портата на предателя“ в лондонската кула „Тауър“. Едва ли не очакваше да види железните зъби на подвижна крепостна врата да се спускат от тавана, рицарите защитници на кулата да надничат от тесните амбразури, да димят готови котли с разтопена смола.

В основата на съседната стена, пред ниските железни перила Нора видя останките от наполовина изгорели свещи, изсъхнали цветя и стари снимки със строшени рамки. Изглеждаше почти като в храм. Чак тогава се сети, че тази арка трябва да е била мястото, където бе застрелян Джон Ленън, а дрънкулките наоколо бяха останки от приношенията на верните му почитатели. А и самият Пендъргаст бе намушкан недалеч от тук, на половин пресечка от входа. Вдигна глава нагоре. Готическата фасада на сградата „Дакота“ се издигаше високо, украсена със скосен покрив и каменни апликации. Тъмни облаци се плъзгаха над мрачните, потънали в сенки кули. Какво ужасно място за живеене, помисли си тя. Огледа се внимателно, проучваше околния пейзаж с предпазливост, която бе станала обичайна за нея след преследването в архива. Не забеляза никакви очевидни признаци за опасност. Тръгна към сградата.

До арката имаше голяма караулка от бронз и стъкло, в която стоеше вратарят, взрян с неумолимо изражение към седемдесет и втора улица, безмълвен и изпънат като гвардеец пред Бъкингамския дворец. Сякаш не забелязваше присъствието й. Но когато пристъпи под арката, той мигом се озова пред нея — учтив, но без да се усмихва.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Имам уговорка да посетя господин Пендъргаст.

— Името ви?

— Нора Кели.

Охранителят кимна, сякаш я бе очаквал.

— Югозападното фоайе — рече той, отстъпи встрани и й посочи пътя.

Докато преминаваше през тунела към вътрешния двор на сградата, тя забеляза, че пазачът се бе върнал в будката си и бе вдигнал телефонна слушалка.

Асансьорът миришеше на стара кожа и на лакирано дърво. Издигна се няколко етажа нагоре, след което бавно спря. Вратите се отвориха към коридор с една-единствена дъбова врата в дъното му. Вратата беше отворена. На прага й стоеше агент Пендъргаст, стройната му фигура беше като с ореол от приглушената светлина.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете, доктор Кели — рече той с напевния си тон и отстъпи встрани, за да й направи път да влезе.

Думите му бяха както винаги изключително любезни, ала в тона му се чувстваше умора и някаква мрачност. Все още не се е възстановил, помисли си Нора. Изглеждаше слаб, почти мъртвешки блед, лицето и ръцете му бяха по-бели отвсякога, ако това изобщо беше възможно.

Нора пристъпи във висока стая без прозорци. Огледа се с любопитство. Три от стените бяха боядисани в тъмнорозово, рамкирани с черни корнизи. Четвъртата стена бе изцяло от черен мрамор, по който от тавана до пода се стичаше тънък слой вода. В основата, където водата бълбукаше тихо в басейнче, плаваше китка лотосови цветове. Стаята бе изпълнена с тихия и приятен ромон на вода и с едва доловимия аромат на цветя. Наблизо имаше две черни лакирани масички. Върху едната от тях имаше обрасла с мъх тавичка, в която растяха няколко дръвчета „бонзай“ — изглеждаха като миниатюрни кленове. На другата, в прозрачен куб бе изложен череп на котка във фина рамка. Като приближи, Нора видя, че всъщност черепът беше резбован от цял къс китайски нефрит. Беше произведение на забележително, съвършено майсторство, камъкът бе толкова тънък, че почти прозираше черната тъкан в основата му.

На един от малките кожени дивани седеше сержант О’Шонеси, облечен цивилно. Ту кръстосваше крака, ту ги разкръстосваше, чувстваше се неуютно.

Пендъргаст затвори вратата и тръгна към Нора с ръце на гърба.

— Мога ли да ви предложа нещо? Минерална вода? „Лиле“? Шери?

— Нищо, благодаря.

— Тогава ви моля да ме извините за миг.

Пендъргаст изчезна през врата, почти невидима на фона розовата стена.

— Хубав апартамент — обърна се тя към О’Шонеси.

— Още не сте видели и половината. Откъде толкоз пари?

— Бил Сми… един мой бивш познат каза, че били наследени от старо семейно богатство. Спечелени от фармацевтиката или нещо подобно.

— Хм.

Потънаха в мълчание, заслушани в шепота на водата. След няколко минути вратата се отвори отново и Пендъргаст надникна през нея.

— Бихте ли били тъй любезни да дойдете с мен? — попита той.

Последваха го в дълъг и тъмен коридор. Повечето от вратите, покрай които минаваха, бях затворени, но Нора зърна библиотека — пълна с подвързани с кожа томове и нещо, което й заприлича на клавесин от розово дърво — както и тясна стая, чиито стени бяха покрити с маслени картини, по четири-пет една над друга, в тежки златни рамки. Друга стая без прозорци имаше стени от оризова хартия, а подът й бе застлан с килими татами. Беше почти без никакви мебели — и като всички останали стаи — потънала в полумрак. Пендъргаст ги въведе в обширна, с висок таван стая с тъмна, изящно резбована махагонова ламперия. В дъното й голямо място заемаше богато украсена мраморна камина. Три големи прозореца гледаха към Сентръл парк. Цялата стена вдясно бе заета от подробна карта на Манхатън от деветнайсети век. В средата на стаята имаше голяма маса. Върху найлонова покривка върху нея се намираха няколко неща: две дузини стъклени парчета, буца въглища, ръждив чадър и продупчен трамваен билет.

Нямаше къде да се седне. Нора се отдръпна от масата, докато Пендъргаст я обиколи няколко пъти, досущ като акула, преследваща плячката си. След това спря и погледна първо Нора, а после — О’Шонеси. В погледа му се четеше напрегнатост; някаква обсебеност, която тя намери за смущаваща.

Пендъргаст се обърна към голямата карта, отново с ръце на гърба. Гледа безмълвно секунда-две, след това заговори — тихо, едва ли не на себе си:

— Знаем къде е вършил своите дела доктор Ленг. Но сега сме изправени пред още по-труден въпрос. Къде е живеел? Къде се е криел докторът на този пренаселен остров? Благодарение на доктор Кели, разполагаме с няколко улики, за да стесним кръга на търсенето си. Трамвайният билет, който изровихте, е бил за Уестсайдския трамвай. Затова е логично да допуснем, че доктор Ленг е живеел в Уест сайд.

Той се обърна към картата и с червен флумастер начерта линия по Пето авеню, разделяйки по дължина Манхатън надве.

— Въглищата притежават уникален химически „подпис“ на примесите си, в зависимост от това къде са добити. Тази бучка е изкопана от отдавна нефункционираща мина край Хадънфийлд, Ню Джързи. В Манхатън е имало само един дистрибутор на тези въглища — „Кларк и синове“. Тяхната територия на доставки се е простирала от 110-а до 139-а улица.

Пендъргаст начерта две успоредни линии, прекосяващи Манхатън — едната на 110-а, другата на 139-а улица.

— Разполагаме с чадъра. Той е направен от коприна. Коприната е мека на пипане тъкан, но под микроскоп се вижда груба, почти назъбена фактура. Когато вали, в коприната се набиват частици — особено цветен прашец, полен. Микроскопските изследвания на чадъра показаха, че той е силно импрегниран с прашец от растението Trismegegistus gonfalonii, по-известно като блатна трева. Растяла е в блатата из цял Манхатън, но към 1900 година районът й се е ограничил до блатистите места покрай бреговете на река Хъдсън.

Той начерта червена линия по „Бродуей“, след това посочи малкия квадрат, който се оформи.

— Ето защо е разумно да предположим, че нашият доктор Ленг е живеел западно от тази линия, на не повече от една пряка от Хъдсън.

Той затвори флумастера и погледна отново Нора и О’Шонеси.

— Някакви забележки дотук?

— Да — каза Нора. — Казахте, че „Кларк и синове“ са доставяли въглища в този район на града. Но защо намерихме тази бучка в лабораторията му в центъра?

— Ленг е работил тайно в лабораторията си. Не е могъл да поръча да му доставят въглища там. Затова сигурно е пренасял малки количества от къщата си.

— Разбирам.

Пендъргаст продължи да я гледа изпитателно.

— Нещо друго?

Въпросът му бе посрещнат с мълчание.

— Тогава можем да приемем, че нашият доктор Ленг е живеел на „Ривърсайд драйв“ между 110-а и 139-а улица, или на една от уличките между „Бродуей“ и „Ривърсайд драйв“. Тук трябва да съсредоточим търсенето си.

— Но въпреки всичко, това означава стотици, може би хиляди жилищни сгради — рече О’Шонеси.

— Хиляда триста и пет, ако трябва да бъдем точни. Което ме води към стъклените парчета.

Пендъргаст безшумно направи нов кръг около масата, след което взе с пинсета с облицовани с гума крайчета едно от стъклените парчета и го вдигна към светлината.

— Анализирах останките по това стъкло. То е било грижливо измито, но със съвременните методи могат да се открият микроскопични остатъци. В тази стъкленица имаше много странна смесица от химикали. Намерих подобни и върху парчетата, които взех от пода на костницата. Доста плашеща смес, когато човек започне да я разбива на съставките й. Имаше един рядък органичен химикал — 1,2 алумино-фосфоцианид — чиито съставки биха могли да се закупят само в пет аптеки в тогавашния Манхатън, между 1890 и 1918 година, когато Ленг е използвал лабораторията си в центъра на града. Сержант О’Шонеси свърши голяма работа да установи местонахождението им.

Той отбеляза с маркера пет точки върху картата.

— Нека първо да предположим, че доктор Ленг е купувал химикалите от най-удобната аптека. Както виждате, такава до лабораторията му в центъра няма, значи нека приемем, че е купувал химикалите в близост до дома си. Така можем да елиминираме тези две аптеки в Ийст сайд. Така остават три в Уест сайд. Но едната е твърде далеч, тъй че можем да елиминираме и нея. — Той зачерта с кръстчета три от петте точки. — Така ни остават тези двете. Въпросът е коя от двете?

Въпросът му отново срещна мълчание. Пендъргаст остави стъкленото парченце и обиколи отново масата, след което спря отново пред картата.

— Не е купувал от нито една от двете. — Замълча за миг и продължи: — Тъй като 1,2 алумино-фосфоцианидът е опасна отрова. Човек, който я купува, може да привлече вниманието. Затова нека предположим, че е купувал от аптеката, най-отдалечена от местата, които е посещавал: къщата му, музеят, лабораторията в центъра. Място, където няма да го познаят. Определено това трябва да е била тази — аптеката на „Източна дванайсета“ улица. Аптека „Ню Амстердам“. — Загради с кръгче мястото. — Ето, оттук Ленг е купувал химикалите си.

Пендъргаст се обърна и закрачи напред-назад пред картата.

— Истински късмет е, че аптеката „Ню Амстердам“ още е в бизнеса. Може да има архиви, дори някакви предавани спомени. — Обърна се към О’Шонеси. — Ще ви помоля да разследвате. Посетете мястото и проверете старите им архиви. След това, ако е необходимо, потърсете в квартала стари хора. Действайте като при полицейско разследване.

— Слушам, сър.

Последва кратко мълчание. След това Пендъргаст заговори отново:

— Убеден съм, че доктор Ленг не е живеел на някоя от улиците между „Бродуей“ и „Ривърсайд драйв“. Живеел е на самата „Ривърсайд драйв“. Това ще ограничи търсенето ни от над хиляда до по-малко от сто сгради.

О’Шонеси се вторачи в него.

— Откъде знаете, че Ленг е живеел на „Драйв“?

— Внушителните къщи са били все на „Ривърсайд драйв“. Още могат да се видят там, повечето разбити на малки апартаменти или изоставени, но са си там — поне някои от тях. Нима допускате Ленг да е живеел на някоя странична уличка, в жилище, типично за средната класа? Този човек е разполагал с много пари. Доста време мислих за това. Той не би искал дом, който да бъде засенчен след време от друг строеж. Искал е светлина, здравословен приток на чист въздух и приятна гледка към реката. Гледка, която никога няма да бъде заслонена. Знам, че е мислел така.

— Но откъде го знаете? — попита Пендъргаст.

Нора изведнъж схвана за какво ставаше дума.

— Защото е очаквал да прекара там много, много време.

В хладната и просторна стая се възцари дълго мълчание.

Върху лицето на Пендъргаст бавно се появи нехарактерна за него усмивка.

— Браво — рече той.

Отиде до картата и начерта червена линия по „Ривърсайд драйв“ от 139-а до 110-а улица.

— Ето, тук трябва да търсим доктор Ленг.

Изведнъж настъпи неловко мълчание.

— Искате да кажете — да търсим къщата на доктор Ленг — рече О’Шонеси.

— Не — отвърна Пендъргаст преднамерено бавно. — Имам предвид доктор Ленг.